#Иван Николов

[vprki]

Георги Господинов: Иван Теофилов остава от светлата страна на живота

Две години продължава красивия разказ „За радостта и езика” от картини, преизпълнени с живот. В деня на премиерата в СГХГ на книгата Иван Теофилов навърши 92 години. За нейното създаване разказаха той, Георги Господинов, редакторът Тони Николов и композиторът Кирил Дончев, който изпя песни по текстове на Теофилов от постановките на Леон Даниел „Сизиф и смъртта“ и „На приказки с Карел Чапек“.

Книгата „За радостта и езика”, издадена от Фондация „Комунитас“ е част от проект, който започва преди повече от четири години с идеята да се направи поредица не от литературни анкети, каквито има, а от разговори от хода на времето с хора, които са допринесли наистина много за българската култура. Първата е „Отгласи. Разговори с Цочо Бояджиев“ (с  Атанас Стаматов), 2020. Втората е именно тази с разговорите между двама поети Иван Теофилов и Георги Господинов.

Редакторът на изданието и главен редактор на Портал Култура Тони Николов сподели, че е бил двойно щастлив, когато те са се съгласили с предложението. „Защото веднага си представих как нашето поколение на 60-те, разговоря с поколението на 30-те. И Иван е може би автентичната връзка между тези две поколения, които съществуват във времето, но някак си не се свързват”.

Ще си позволим без редакторска намеса да публикуваме казаното с много вълнение по различен начин от Иван Теофилов и Георги Господинов с убеждението, че не много често звучат такива гласове на мъдрост и обич в родното ни не малко отровено пространство от нелюбов…

„Благодаря на всеки един в залата за вниманието към нашата книга. Живея от години в изолация и сега изведнъж толкова много хора, може да си представите какво е състоянието ми в момента. Благодаря на фондация „Комунитас“, трогнат съм от поканата на Тони Николов за тази книга, на която той стана и редактор. Приятно съм изненадан от прецизното оформление на Надежда Олег Ляхова и сърдечно ѝ благодаря. Благодаря и се извинявам на моите големи деца Маша и Ани, които изтормозих с капризите и болестите си в това почти двегодишно писане. Искам с най-топли, най-човешки думи на признателност да благодаря на добрия човек и приятел, държа да подчертая тази дума, световно известния писател Георги Господинов.“ Каза изключително развалнуван, дори малко смутен, сякаш, от вниманието и на многобройната публика изпълнила голямата зала на СГХГ.

От ляво на дясно: Георги Господинов, Тони Николов и Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

И продължи: „Изненада ме предварителната му подготовка. Запознат е с подробностите от книгата ми, задаваше въпросите присърце и в потока на ситуациите усетих все по-нарастващия му интерес. Навярно по между ни се беше получило нещо като духовно братство и това осезаемо се усеща в книгата. Георги я определи разговор, споделяне и тя е именно такава. Това не значи, че сме се запилели във времето на Пушкин, когато размяната на писма, т.е. и епистолярния роман е бил компаньонска игра, но книгата ни съвсем не е игра, а оптика на въжделенията и преживелиците, проклятието и издръжливостта на едно дяволско дълго битие. Вкъщи имам две анкетни книги на Иван Сарандев за Емилиян Станев и на Христо Гочев за Христо Фотев. И двете книги конкретно се занимават с творчеството на авторите. Аз още от самото начало се заиграх с детството, с облика на махалата, с описание на фамилията ни и неминуемо зазвучаха и съществуващите събития – войната, 9 септември, национализацията, която засегна и семейството ни и върволици театрални и литературни преживелици и пипала, всякакъв сорт митинги и откровен хайдутлук на 30 годишната ни оправия на родната ни демокрация, разказани в многобройно изтръгнатите доби в ранимите пластове на паметта.

Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

Когато бях малък много обичах да правя разни мъчни неща, например къща от кибритени клечки. Този процес беше упорит акт, но едновременно насърчавах, обезкуражавах, пленявах и, ако къщата се получеше, засиявах. Знаех, че си е струвало труда. Оттогава в сърцето си нося костеливо ядро, една загадка, все така неразгадана и все така нападана от неспокойния дух – писането. Благодаря ви!“

От своя страна Георги Господинов не по-малко развалнуван разказа интимно, сякаш като на много близки хора за приятелството за духовната ��у връзка с Иван Теофилов.

Георги Господинов, снимка: Стефан Марков

„Какво остава след като прочетем тази книжка. Можеш да извървиш един цял живот с разгроми, с възходи, с падения и, когато погледнеш този живот, да не го намразиш, да запазиш, да вървиш от светлата страна на живота. Това Иван Теофилов го може повече от моето поколение. Какво друго? Щедростта на Иван – за няколко поколения в българската поезия, аз не обичам тази дума баща и той не я обича, но той е окуражител. Това е много важно. Окуражител! След първите ми стихотворения и стихосбирки Иван ми се обади, видяхме се в „Литературен вестник“, каза ми няколко хубави думи. За мен това беше много! Така е направил с поетите от предишното поколение - поетите на 80-те. Това е щедрост. Шедрост, която по нашите земи я няма много. Какво друго остава след тази книга? Остава аристократизмът. Винаги съм възприемал Иван Теофилов за висок човек, за много висок човек – буквално и метафорично. И този аристократизъм, също чужд до известна степен на нашите земи, беше много важен за нас.

Младият Иван Теофилов, снимка: архив

Тази идея да се съхраниш, да съхраниш поезията и да съхраниш себе си, да останеш нормален ще видите как минава през цялата книга. Има едни прекрасни истории в книгата, любими мои, които при Иван, освен всичко друго имат много силна самоирония. Само той може да каже, аз съм си извадил негови думи, вкусни щях да кажа, но само Иван може да каже: „Приятно, трудно се обоначих!“ Иван може да каже за „червен чук“, има такъв герой или „тотален дървеняк“ или такъв образ „гаргите се точеха и падаха като влачени черни парцали“ или „литературни аркашки“ или нещо много красиво „бяхме боси“ или „неудържимо възкликнал народ“.

Публиката в СГХГ, снимка: Стефан Марков

Затова кръстихме тази книга „За любовта и езика“. Нарекохме я така, защото Иван остава от светлата страна на живота. Кръстихме я така защото цитираме един любим стих на Иван Теофилов на Уолъс Стивънс „Езикът и радостта бяха нашият господар!“ Това е, което остава след тази книга. Искам да пожелая на Иван да бъде здрав, да бъде все така различен. Това, че беше различен, беше много важно за нас като поколение.  Ще видите в книгата как Иван обича да живее в самотата си, в самотата намира някакъв път към себе си. Иван е имал късмета и ще видите част от тези хора да бъде в кръг с най-прекрасните и светли хора на тези десетилетия. Това са малки острови на съпротива, които съхраняват, които ни държат нормални. Това са художниците. Иван има много убежища.. Когато има погром в театъра, той бяга в поезията, когато в поезията е притиснат, той може да намери убежище в театъра. Малко хора знаят, но Иван е един от първите или неговата пиеса „Крали Марко“, мисля, че е първата българска пиеса, която се представя на най-престижния фестивал в Европа – Единбургския фестивал. Негов преводач е бил Петър Увалиев…

Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

На мен любимата ми част от тази книга е детството. Иван може дълга да говори за детството си. За него детството е, както той казва е винаги в съседната стая. Детството е единственото чудо, което е в началото и единственото чудо, което може да ни се случи в живота. Ще видите онзи епизод как чете Виктор Франкъл на една калайдисана тавичка, полагайки я на светлината от луната, докато сирените вият и всички тичат към бомбоубежището.Той не се изправя. И накрая остава това светло достойнство. Достойнство! Последнот��, което искам да кажа е да благодаря на Иван, че никога не ни разочарова! Страшно важно е това!“ Каза още Георги Господинов. ( на финала на този текст ще публикуваме много кратък откъс от „За радостта и езика” и ще разберете защо именно съм избрала него –б.а)

От ляво на дясно: Руси Чанев, Георги Господинов, Тони Николов и Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

В тази знаменателна вечер на 24 март актьорът Руси Чанев прочете откъси от книгата. Тони Николов уточни, че изборът му не е случаен, тъй като актьорът е направил „прощъпалника” си в Бургаския театър по времето, когато Иван Теофилов е бил драматург там в знаменитото време на „великата четворка“ Леон Даниел, вили Цанков, Юлия Огнянова и Методи Андонов. Оттам, от онези години тръгва и композиторът Кирил Дончев, който заедно със сина си Антони Дончев, на пианото, изпълниха песни по текстове на Иван Теофилов. В СГХГ прозвучаха песни от спектаклите „Сизиф и смъртта” и „На приказки с Карел Чапек”, поставени на сцена преди десетилетия от Леон Даниел.

Кирил Дончев /л/ и Антони Дончев /д/, снимка: Стефан Марков

Припомняме, че преди седем години по повод 85 годишнината на Иван Теофилов бяхме особено щастливи във „въпреки.com” след години мълчание той се съгласи да даде интервю нас, за което много ни помогна дъщеря му Маша. Тогава той каза: „Приятелствал съм с неимоверно много хора… Едни  са ме радвали, други  огорчавали. А някои дори напълно съм забравил. Ами  дълъг живот…”, признава Иван Теофилов, който е роден в Пловдив. „Между най-важните са пловдивските ми приятелства с художниците Христо Стефанов, Йони Левиев, Жоро Слона, Димитър Киров и най-вече дългогодишната ми дружба с Енчо Пиронков и Атанас Згалевски, който почина неотдавна в Ню Йорк. В съприкосновението си с тях се чувствах  от ден на ден все по-уверен и благодарение на това общуване някак неусетно  изградих и  личната си естетика. И веднага след това щастието да стана драматург на първия експериментален театър в Бургас, да бъда свидетел   на изявите на бляскавата четворка режисьори – Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов, да съм  в тяхната среда, да влизам в техния творчески ритъм… А за сбъдването ми в литературата  най-вече дължа на знаменитата сива къща на проф. Тодор Боров до малките пет кьошета в София, където синът му, днешният именит френски писател и учен Цветан Тодоров /1939-2027 разговорът ни с Теофилов бе 2016 – б.а./, тогава едва 23 годишен, ни събираше. И спорехме, и мечтаехме, и дишахме въздуха  в кабинета на професора, с високите, зазидани стени от безбройни лавици  с книги… И най-сетне приятелството с творческата ми самота, която се оказа и най-продължителна…”, споделя Иван Теофилов.

Леон Даниел, рисунка на Андрей Даниел, снимка: Стефан Джамбазов

А за приятелството си с Леон Даниел добавя: „В Бургаския театър станахме приятели с Леон Даниел. Аз бях на 26, а Леон на 30  години, но така се получаваше, че аз действително се чувствах момче, а вероятно поради рано изявения си талант, пък и с поведението си в театъра той неволно бе придобил облик на солиден човек.  Следвал философия и завършил режисура в Ленинград, той беше обременен неимоверно от идеи и намерения, и търсеше непрекъснати поводи да ги сподели или впрегне в работа. Пък и целият му живот беше подчинен на мисълта му! Не рядко думите му течаха като написано слово и оставах с убеждението, че в него просто витаят излишъци от мисловна енергия…Леон беше уникален човек и гениален режисьор.

Може би от онези режисьори, които са раждат на сто години веднъж. Към него чувствах някакво странно, почти магнетично усещане за  близост. Пък и  животът ни следваше навсякъде. Сякаш имахме  належаща нужда един от друг. И не напразно заживяхме като дачници по високите махали на Гинци, изпълвайки затаените звездни вечери с приглушено четене на театрални есета и стихове или съпреживявайки артистичните визии с още незасъхнали бои на Андрей Даниел (1952-2020)…

Иван Теофилов, 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Ето и Леоновото откровение за мен, отразено в трети том от съчиненията му: „Иван е в малкия кръг от хората, с които се чувствам най-просто и естествено, с които обичам да имам обща работа, пред когото мога да изразя недоволството от себе си, от него, от целия свят… Той е неизменно това, което е бил - човекът, който е писал стихове за любимите ми спектакли, приятелят, който винаги се обажда, когато съм в беда, съседът ми от село Гинци, авторът на вероятно най-доброто, което направих в младостта си - „Поетът и планината”…”, сподели тогава Иван Теофилов. Целия разговор може да прочетете тук.

И на финала на този текст – обещания откъс от „За радостта и езика”:

Георги Господинов: Веднага ми идва на ум изречението от онзи негов (на Джеръм Дейвид Селинджър – б.а.) прекрасен разказ, „На Есме – с любов и омерзение“, с пожеланието на малката Есме „И да се върнете от войната с непокътнати способности…“. Цяло чудо е, че след всички ужаси на тази война някакви хора са оцелели с непокътнати способности. Ти си в махала с много съседи евреи, какво се случваше с тях?

Георги Господинов и Иван Теофилов в Литературен клуб "Перото", 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Иван  Теофилов: На 8 март 1943 г. ортамезарските евреи бяха вдигнати посред нощ и откарани с оскъден багаж в еврейското училище „Макаби“ в очакване за експулсиране. Пловдивският митрополит Кирил реагира веднага, изпрати протестна телеграма до цар Борис III, кълнейки се, че ще последва еврейските си съграждани, ако нещо с тях се случи… След два дни министърът на вътрешните работи отложи постановлението и евреите се прибраха по домовете си.

Помня като сега тази призрачна вечер. Писъците на Естер и Зелма из дрезгавините под смрачената асма на комшулука ни. Бяхме изскочили вкупом на двора и вкупом крещяхме по полицаите, които влачеха като бохчи към пътната врата двете ни съседки. А баба ми безпомощно кълнеше: „Чумата да ви смете, проклети да сте, хаир да не видите…“.

Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

Оттук нататък на евреите не се позволяваше да излизат от къщите си, освен в определеното време между 10 и 12 часа, колкото да се видят помежду си. Гледката беше неописуемо объркана… развълнувана, нагъчкана тълпа, накичена с жълти, бакелитови звезди, и всеки бърза, провира се из човешките пролуки, търси близките си. Някаква обезумяла хавра от настръхнал говор, примесен с откъслечни викове на шпаньолски, на български, както се случи. Два часа изтормозен калабалък, и накрая само за миг улицата тотално опустяваше…

Беше ми станало навик всеки ден да излизам на улицата. Сядах на тротоара пред аптека „Илиев“ и зяпах със свито сърце тази почти Брьогелова картина. Още първия ден бях зърнал в проехтялата навалица къдравата глава на своя приятел Джеки. Гмурвайки се в тълпата, крещях с изпънати жили: „Джеки… Джеки…“. Той ме чу. Размаха сигнално ръце и с бухналите си къдрици изчезна в небитието на тълпата…

Не помня да съм плакал по-горчиво в живота си, както в тоя паметен ден…

И в грохота на този военизиран кошмар ненадейно зачестиха навиците на самотните ми бягства. Някакво жаждащо увлечение към скривалищата на мечтите ми. И незнайно откъде надошлата възбуда ли, халюцинация ли от настоятелни лирични изблици, с възникналия пиетет към молива и хартиения лист…

И чудото на първото сбъднато стихотворение. И настъплението на следващите ритмични импровизации. Откъсването на първите страници с домашни ученически упражнения в една стара тетрадка от сто листа и изпълването ѝ с инстинктивните ми прояви… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов

P.S.  на „въпреки.com”: Водещата снимка на публикацията е на Стефан Джамбазов от 2016 година, когато Иван Теофилов получи наградата на Литературен клуб „Перото“. Тя е и на корицата на книгата. Същата година поетът получи наградата на София, на Портал Култура, Литературната награда на Софийския университет и на Фондация „Аполония“  Аполон Токсофорос.

Иван Теофилов с поетесата Мирела Иванова при получаването му на Наградата на София, 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Беше щастлив. Но и да припомним, че Теофилов отказа да получи орден "Стара планина" 2011 година от президента Георги Първанов с думите: "Получих съобщение по телефона от прeзидентството, че съм награден с орден "Стара планина" – втора степен. Искам да уведомя нашата общественост, че се отказвам от наградата. Проследявайки премеждията на творческия си път в тази държава, имам достатъчно основания за отказа си… Не желая награди от ничия власт. Държа на своята маргиналност. Убеден съм, че съчетанието художник-власт е противоестествено и гибелно за твореца."

[mihaylovblog]

01.12.1967 г. – Премиера на българския игрален филм "Привързаният балон" на режисьора Бинка Желязкова, по сценарий на Йордан Радичков. Оператор е Емил Вагенщайн. Създаден е по мотиви от новелата „Привързаният балон“ на Йордан Радичков. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков. В ролите: Григор Вачков, Георги Калоянчев, Георги Георгиев - Гец, Стоянка Мутафова, Петър Слабаков, Георги Парцалев, Коста Цонев, Иван Братанов, Цвятко Николов, Васил Попилиев, Стоян Гъдев, Досьо Досев, Константин Коцев, Любомир Димитров, Петър Антов, Иван Обретенов, Димитър Бочев, Кирил Бозев, Димитър Миланов, Ангел Алексиев, Васил Вачев, Никола Дадов, Венелин Колев, Георги Гайтаников, Петър Пенев, Николай Георгиев, Динко Христов, Тодор Титиринов, Янка Влахова, Люба Алексиева, Домна Ганева, Йорданка Кузманова, Нейчо Попов, Петър Петров, Жанет Митева, Христо Владички, Мария Незнакомова и др. Снимка: https://kinoto.bg/

[contra-spem--spero]

“Знам, редки са нашите празници, мила,

но ти не поглеждай с печални очи

наивно разкошните три карамфила,

кафето, което от сладост горчи.

Ела да захлопнем най-сетне вратата,

лицето ми в своите длани вземи…

Любов--

и това е едно от нещата,

които не можем да правим сами.”

— Иван Николов

[ivanvarbanovtv]

ПРЕДСТАВИХА СТЕФАНИ ЛЕЧЕВА ПРЕД ЕКИПА НА ТЕАТЪРА И ФИЛХАРМОНИЯТА В РАЗГРАД

ИВАН ВЪРБАНОВ Стефани Лечева е назначена за временно изпълняваща длъжността на държавния културен институт. 

Г-жа Лечева бе представена пред артистите от Илко Ганев - заместник - министър на културата и Елиянка Михайлова - директор на дирекция "Сценични изкуства и художествено образование" по време на специална среща.

Бързаме да й пожелаем успех, Стефани Лечева в тази трудна и отговорна задача, и мисия!

Разградският театър и филхармония имат знаещ и можещ професионалист за ръководител! На добър час! ❤️

В интервю за БНР - Шумен тя потвърди, че е предприела оперативни действия, заедно с колегите си от Министерството на културата за решаване на проблемите, които станаха публично известни. 

Лечева заяви пред БНР, че са изплатени заплатите за септември на артистите и служителите отТеатрално-музикалния и филхармоничен център в Разград. Увери, че всички ще получават възнагражденията си в срок.

Призова за търпение и разум в разрешаването на необичайната и трудна ситуация в театрално - музикалния и филхармоничен център в Разград. 

Стефани Лечева е завършила през 1991 г. НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност „Актьорско майсторство“ в класа на проф. Елена Баева, се чете в биограф��чната справка на сайта на шуменския театър. Родом е от Алфатар, Силистренско. В творческата си биография има над 100 роли. Започва кариерата си в Драматичен театър „Сава Доброплодни“ в Силистра. Там влиза в редица роли, сред които Лариса в „Ешелонът“ от Михаил Рощин с режисьор Рюдигер Фолкмер, Жил Търнър в „Пеперудите са свободни“ от Леонард Герш с режисьор Вл. Бурилков, Меги в „След грехопадението“ от Артър Милър с режисьор Асен Гаджалов, Християния и Катерина в „Греховната любов на Зографа Захария“ по Павел Спасов с режисьор Едмонд Грозданов, Амалия в „Двубой“ от Иван Вазов с режисьор Никола Николов, Вела в „Вампир“ от Антон Страшимиров с режисьор Душко Добрев и много други.

Професионалните ангажименти на актрисата Стефани Лечева през годините вървят успоредно с редица участия в концертни изяви, представяне на книги от различни автори и други културни събития в градовете – Силистра, Варна, Плевен, София, Шумен и други, включително Разград.

Когато става част от трупата на Драматично-куклен театър „Васил Друмев“ в Шумен, Лечева се превъплъщава в десетки образи – Елица от „Боряна“ от Й. Йовков с режисьор Николай Колов, Кина в „Татул“ от Г. Караславов с режисьор Димо Дешев, Жената в „Януари“ от Й. Радичков с режисьор Александър Илинденов, Сарка в „Опечалена фамилия“ от Бр. Нушич с режисьор Юрий Дачев, Бабата в „Сестри“ от Людмила Разумовска с режисьор Василена Радева… Печели редица награди, сред които I награда „За актьорско изкуство на актьорите, участващи в спектакъла „Оттука започва България“, „За истинно-документална и силно въздействаща ансамблова игра“ на Национален фестивал на малките театрални форми, Враца – 2016. Спектакълът „Оттука започва България“ получава и номинация на „Академия Аскер“ за „Най – добро представление” – 2016, получава награда за цялостен спектакъл на МФ „Друмеви театрални празници – нова българска драма“ – Шумен 2016 г., също и награда за женска роля от ТФ „Нова българска драма“ – Шумен 2021. Има редица награди от нееднократни участия в Националния конкурс за изпълнение на унгарска и българска литература „Лайош Кошут“ – Шумен.

На 15 октомври 2018 г. Шуменският театър отбелязва 60-годишния юбиле�� на Стефани Лечева.

Желаем й воля, характер, мъдрост и успех! /ИВАН ВЪРБАНОВ, журналист/

[fundraising01]

Как се пише благодарствено писмо: Стъпка по стъпка ръководство

Благодарственото писмо е важен начин да изразите своята признателност към хора, които са направили нещо специално за вас. Независимо дали става дума за личен или професионален контекст, едно добре написано благодарствено писмо може да остави трайно впечатление. В този блог пост ще разгледаме как се пише благодарствено писмо, ще предложим примери за текст за благодарност и ще обсъдим защо е важно да изразяваме своята признателност.

Как се пише благодарствено писмо

Писането на благодарствено писмо може да изглежда лесно, но има някои основни елементи, които трябва да се включат, за да бъде то ефективно и искрено. Ето няколко стъпки, които ще ви помогнат да напишете перфектното благодарствено писмо:

1. Започнете с подходящо обръщение

Започнете вашето благодарствено писмо с подходящо обръщение, като използвате името на получателя. Например:

"Уважаеми господин Иванов," или "Скъпа Мария,"

2. Изразете своята благодарност

Започнете писмото, като изразите своята благодарност веднага. Обяснете конкретно за какво благодарите. Например:

"Бих искал да изразя своята искрена благодарност за помощта ви по време на нашия проект."

3. Бъдете конкретни

Използвайте текст за благодарност, който е конкретен и персонализиран. Опишете какво точно е направило получателят и как това е помогнало или повлияло на вас. Например:

"Вашето съдействие в организирането на събитието беше безценно и значително допринесе за неговия успех."

4. Споделете емоциите си

Не се страхувайте да споделите как се чувствате. Изразете искрените си емоции и покажете, че оценявате жеста или помощта. Например:

"Топлината и подкрепата, които ми оказахте, бяха наистина вдъхновяващи и ме мотивираха да продължа напред."

5. Завършете с пожелания

Завършете благодарственото писмо с добри пожелания или надежда за бъдещи срещи или сътрудничество. Например:

"Надявам се ��коро отново да имаме възможността да работим заедно. Желая ви всичко най-добро!"

6. Подпишете се

Не забравяйте да завършите писмото с вашето име. Ако писмото е официално, можете да включите и вашата длъжност или позиция.

"С уважение, Александър Петров"

Примери за текст за благодарност

Ето няколко примера за текст за благодарност, които можете да използвате или адаптирате за вашите нужди:

Пример 1: Благодарствено писмо за професионална помощ

"Уважаема госпожо Георгиева,

Бих искал да изразя своята искрена благодарност за вашата помощ по време на нашата последна среща. Вашите съвети и насоки бяха изключително полезни и значително допринесоха за успеха на проекта. Топлината и подкрепата, които ми оказахте, бяха наистина вдъхновяващи и ме мотивираха да продължа напред.

Надявам се скоро отново да имаме възможността да работим заедно. Желая ви всичко най-добро!

С уважение, Иван Николов"

Пример 2: Благодарствено писмо за лична помощ

"Скъпа Мария,

Бих искал да изразя своята дълбока благодарност за помощта ви по време на трудния период, през който преминавах. Вашата подкрепа и внимание бяха неоценими и ми помогнаха да преодолея предизвикателствата. Топлината и подкрепата, които ми оказахте, бяха наистина вдъхновяващи и ме мотивираха да продължа напред.

С най-добри пожелания, Анна"

Заключение

Благодарственото писмо е мощен начин да изразите своята признателност и да изградите положителни взаимоотношения. Следвайки тези стъпки и използвайки подходящ текст за благодарност, можете да напишете искрено и ефективно благодарствено писмо. Не забравяйте, че искреността и персонализацията са ключът към успеха, когато става въпрос за изразяване на благодарност.

За повече информация посетете нашия уебсайт:- blagodarstveno pismo za darenie

[swubg]

Отличиха участниците в конкурса „Изкуството като мечта и мечтите в изкуството“

 В рамките на Националния студентски фестивал на изкуствата се проведе „Изкуството като мечта и мечтите в изкуството“ – младежка сцена за млади таланти в сферата на изкуствата. Заради усложнената епидемична обстановка в страната конкурсът се проведе онлайн. В него участваха ученици от специализирани паралелки по музика, изобразително изкуство и хореография.

В раздел „Музика“ на първо място журито класира:

§  Симеона Кротева (пиано), Дан Христов (пиано) и Ивана Кацарска (пиано) от Центъра за личностно и творческо развитие на децата на Благоевград;

§   Николас Целов (китара) от СУ ,,Св. св. Кирил и Методий“, гр. Видин, с художествен ръководител Кирил Василев. Репертоар: Take five – Дейв Брубек , Астурии – Сеговия;

§  Александър Георгиев, акор��еон, СУ ,,Св. св. Кирил и Методий“, гр. Видин, с художествен ръководител Мариян Атанасов. Репертоар: ,,Влашки игри“, „Indifferencе valse musette“ - A. ( Tony) Murena & Joseph Colombo;

§  Елена-Стефани Асенова (поп и джаз пеене), СУ ,,Св. св. Кирил и Методий“, гр. Видин, с художествен ръководител Живка Сливенова. Репертоар: „Повей, ветре“, музика: Йосиф Цанков; текст: Димитър Василев; „Hello“;

§  Елена-Стефани Асенова (народно пеене), СУ,, Св. св. Кирил и Методий“, гр. Видин, с художествен ръководител Живка Сливенова. Репертоар: ,,Нигде се болест не чува“;  ,,Снощи вечер на мегдана“;

§  Виктория Георгиева (народно пеене), Народно читалище „Никола Вапцаров – 1866 г.“, Благоевград;

§  ДФГ „Джумайчета“ с художествен ръководител Иван Кацарски, фолклор, Народно читалище „Никола Вапцаров – 1866 г.“, Благоевград;

На второ място журито класира:

§  Певческа група за автентичен фолклор ,,Дунавска дъга“ с изпълнители: Лорена Димитрова Славейкова, Ивана Ивова Йорданова, Красимира Мирославова Красимирова,Биляна Бисерова Михайлова, Емануела Деянова Асенова, Елена-Стефани Силвиева Асенова, Миглена Мирославова Красимирова, Мариса Величкова Неделкова и Моника Мариянова Иванова от СУ,,Св. св. Кирил и Методий“, гр.Видин, с художествен ръководител Живка Сливенова.  Репертоар: ,,Три етърве“ – жътварски припевки от Белоградчишко  и „Не фъргай се, не метай се“;

§  Миглена Красимирова, (народно пеене), СУ ,,Св. св. Кирил и Методий“, гр. Видин, с художествен ръководител Живка Сливенова. Репертоар: ,,Де се е чуло и видяло“, ,,Провикна се Радин баща“;

§  Николай Цветков (акордеон), СУ,, Св. св. Кирил и Методий“, гр. Видин, с художествен ръководител Мариян Атанасов. Репертоар: „На синия бял Дунав“ – Йохан Щраус , „Ръченица“ – Любен Панайотов.

На трето място журито класира:

§  Красимира Красимирова (народно пеене), СУ,,Св. св. Кирил и Методий“, гр.Видин, с художествен ръководител Живка Сливенова. Репертоар: ,,Яно, Янке“, ,,Ката пере на рекуту“;

§   Мишо Мишов (китара), СУ,,Св. св. Кирил и Методий“, гр.Видин. Репертоар: „Папазлийска ръченица“, Andantino – F. Carulli

В раздел „Хореография“, жури с председател проф. д.н. Анелия Янева удостои с две първи места възпитаниците на СУ „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Видин за изпълненията им „Five more hours“ – хореография: Мадлен Радулова „Северняшки танц“ – хореография: Мадлен Радулова, музика подбрал Иван Николов.

В раздел „Изобразително изкуство“ жури с председател проф. д-р Емил Куков и членове: проф. Георги Драчев и доц. д-р Диана Захариева отличи на първо място следните участници: Диана Стоянова Миткова – IX  клас , СУ „Св. св. Кирил и Методий”, град Видин, Екатерина Кирова – ХІІ д клас и Стела Цветанова – ХІ д клас от Националната хуманитарна гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“, Благоевград. На второ място журито отличи Изабела Яворова Захариева – XI клас и Изабела Пламенова Велкова – XI клас от СУ „Св. св. Кирил и Методий”, град Видин, Мануела Илиева – ХІ д клас, Иван Михалов Георгиев – ХІ клас, Ана-Мария Методиева Миладинова – ХІ клас, Ивелина Петкова – ХІ д клас и Мануела Илиева – ХІ д клас от Национална хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, Благоевград. Трето място си поделиха  Лилия Емилова Атанасова – ХІІ д клас,  Мариела Живкова Кьосева – ХІІ д клас, Теодосий Иванов Христов – ХІІ д к��ас и Карина Илиева Мраценкова, възпитаници на Националната хуманитарна гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“, Благоевград.

[relaxotpusni]

Историята на резиденция "Банкя":

1973 – започва строителството на сградата в Банкя. Първоначалният замисъл е постройката да бъде използвана за санаториум за заслужили дейци, но Тодор Живков то��кова харесва мястото, че решава да го направи своя резиденция. Архитект е Павел Илиев Николов (1922 – 2009). След промените от 1989-а, арх. Николов основава и сега съществуващото студио "Николов и Николов архитекти“, заедно със сина си. За проекта на Държавна резиденция "Банкя“ през 1978 година арх. Николов получава награда на САБ за активна творческа дейност, а през 1980-а е номиниран за лауреат на Димитровска награда в областта на архитектурата.

1977 – сградата е завършена.

1979 – резиденцията  приютява самия Брежнев. През януари генералният секретар на КПСС и ръководител на СССР Леонид Брежнев идва в България вече тежко болен. По препоръки на лекарите, той е настанен във вече личната резиденция на Живков в Банкя, където се смята, че въздухът е лечебен. Пак там е дадена официална вечеря в негова чест, вместо в резиденция "Бояна“. Тук съветският лидер прекарва пет дни, като преминава оздравителен курс при народния лечител Петър Димков.

1981 – Живков се оттегля в резиденцията. След смъртта на дъщеря си Людмила, Тодор Живков все по-често прекарва дните си в резиденция "Банкя“, под грижите на личната си медицинска сестра и асистентка Ани Младенова. Той предпочита това място, пред твърде официалната "Бояна“.

1985 – резиденцията преминава в ръцете на УБО.

1989 – след 10 ноември Тодор Живков e изхвърлен. След 10 ноември Тодор Живков e изхвърлен грубо от резиденция "Банкя“ като е посъветван "да си събира багажа“, защото вече не е първи секретар на партията (по спомени на Ани Младенова). Това е последната му "спалня“ начело на НРБ.

1990 – резиденцията е предадена на Българската асоциация за туризъм и отдих, след което на Столичния народен съвет.

1991 - Столичен общински съвет основава дружество "Софийски голф и кънтри клуб" заедно с фондация "Масако Оя".

1992 - въпреки намесата на МС под ръководството на Филип Димитров общинският съвет на София дава 51% от имота на новоучреденото дружество ООД "Софийски голф и кънтри клуб“. Кмет по това време е Александър Каракачанов. Сделката е много спорна, защото собствениците на отчуждените земи си искат земите. Претенции за реституция спират строежа на голф игрището в района.

1991 – 1999 - настанява се Японската милиардерка Масако Оя.Японската милиардерка Масако Оя се ��астанява в резиденцията, като слага логото на дружеството над парадния вход. Резиденцията започва да работи като хотел.

1997 – Правителството на Иван Костов връща резиденцията на държавата.

1999 – Масако Оя умира в Осака, Япония.

1999 – 2009 – резиденцията продължава да функционира като хотел.Резиденцията продължава да функционира като хотел, но и обслужва нужди на служителите от дружеството на Масако Оя, които отказват да напуснат обекта. Служителите обясняват, че от "стаите си заработват заплатите“ и на два пъти се връща, след като са изхвърлени.

2009 – с решение на правителството от 13.02.2009 управлението на резиденция "Банкя“ се прехвърля на ДАНС, които да го използват за тренировъчен център.

2010 – ДАНС ползва имота по-малко от година, след което сградата отново е на разположение на Областна администрация – София, която я охранява.

2012 – има предложения сградата и теренът да бъдат продадени.Има предложения сградата и теренът да бъдат продадени, като с получените средства се финансират инфраструктурните проекти в столицата. Охраната на обекта тогава е оценена на около 400 000 лева годишно.

2017 – към имота няма интерес от никой инвеститор, а сградата се руши.

[vainooo]

„Темната кория“ е български игрален филм (комедия) от 1977 година на режисьора Орфей Цоков, по сценарий на Никола Статков. Оператор е Георги Атанасов. Създаден е по на едноименната книга на Никола Статков. Художник на постановката е Петър Николов. Филмът е с работно заглавие „Под асмата“. Роли във филма изпълняват актьорите: Добромир Манев – Ванчо Михалев Михаил Михайлов – Професорът Григор Вачков – Благата дума Петър Слабаков – Яничко Лора Керанова – Баба Спаса Никола Дачев – Кметът Георги Парцалев – Ташо Стоянка Мутафова – Калудка Коста Карагеоргиев – Тунчо Морзата Мариана Аламанчева – Анастасия Иван Обретенов – Манчо Константин Коцев – Линко Саркис Мухибян – Председателят Никола Кръстев – Първи съдия Йордан Йорданов – Втори съдия София Костова – Стамболка Красимира Петрова - Стефка

[bregalnicki]

Нов АСНОМ со честитка по повод Денот на Македонската револуционерна борба

Нов АСНОМ со честитка по повод Денот на Македонската револуционерна борба

Денеска, кога Македонија   го празнува Денот на македонската револуционерна борба и го слави 23 октомври 1893 година, кога во Солун, во куќата на солунскиот книжар Иван Хаџи Николов е основана Македонската револуционерна организација, нашата нација стои исправена пред слични и исти предизвици со кои се соочувале основоположниците на Организацијата.  Денеска, на Денот на македонската…

[webohrid]

НОВАСНОМ: Честит Денот на Македонската Борба

НОВАСНОМ: Честит Денот на Македонската Борба

„Денеска, кога Македонија го празнува Денот на македонската револуционерна борба и го слави 23 октомври 1893 година, кога во Солун, во куќата на солунскиот книжар Иван Хаџи Николов е основана Македонската револуционерна организација, нашата нација стои исправена пред слични и исти предизвици со кои се соочувале основоположниците на Организацијата. Денеска, на Денот на македонската револуционерна…

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Живописта на Симеон Николов излъчва светлина, чистота и живот

На 22 ноември 2024 в Художествена галерия - Смолян бе представена юбилейна изложба „Живопис“ на художника Симеон Николов (1944-2022), която може да бъде видяна до 5 май 2025. Експозицията бе показана в София от 22 октомври до 5 ноември 2024 в  зала „Райко Алексиев“  на СБХ и предизвика голям зрителски интерес. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Сузана Николова, куратор и дъщеря на художника.

Уточняваме това, защото Сузи, както я наричат приятелите, е авторитетен специалист с множество ярки изложби като куратор, автор на публикации, монографии. Част от тях може да прочетете при нас тук. От тази година тя е доцент в НХА, където преподава. Свидетелите сме с какво всеотдайност и любов подготви тези изложби, представящи изкуството но Симеон Николов. Ярка и силна бе експозицията му в „Райко Алексиев“, незабравима. А сега се надяваме, че ще имаме възможност да я видим в Художествена галерия в Смолян.

Сузана Николова на откриването на изложбата "Живопис" на Симеон Николов в галерия "Райко Алексиев"

В изложбата са включени 50 живописни творби от фонда на Художествена галерия – Смолян, Регионален исторически музей „Стою Шишков“, Регионална библиотека „Николай Вранчев“, частни колекции и семейството на художника. Идеята е да се представи цялостно творчеството на автора - от ранните произведения след завършване на Художествената академия, до голямоформатните платна от зрелия му период.

Симеон Николов е дългогодишен член на секция „Живопис“. Изложбата му в „Райко Алексиев“ е втората негова изложба в СБХ след мащабната ретроспективна през 2005, съдържаща 112 платна. Концепцията на изложбата е да представи цялостно творческия му път - от ранните произведения след завършване на Художествената академия, през голямоформатните платна от зрелия му период, до камерните родопски пейзажи, които греят със живия си колорит. Изборът на галерия бе на самия автор, който имаше желание да представи юбилейната си изложба именно в пространство на зала „Райко Алексиев“ и подготвяше произведения за изложбата.

Родопски пейзажи на Симеон Николов в галерия "Райко Алексиев"

Симеон Николов е роден на 13 август 1944 в Ксанти, Гърция в семейството на Йорданка и Иван Караиванови. Той е най-малкият от четирима братя – Борис, Никола, Георги и Симеон. Семейството се връща в България в тогавашното Царство България, когато той е на няколко месеца. Цялото му детство преминава в Родопите. Още тогава започва да рисува.

Гимназиалните години Симеон Николов учи в известната Райковска гимназия, създадена преди 104 години. Като ученик започва да рисува портрети на бележити личности за украса на кабинетите по различни предмети – Менделеев, Ломоносов, Дарвин, Ламарк и три портрета на Васил Левски. Един от портретите и до днес е поставен на централно място в Райковската гимназия (1*).  Още в тези младежки години се изявява способността му да изгради сериозен представителен портрет, който освен физиономичната характеристика, изразява нравствената сила и характера на портретувания.

От изложбата на Симеон Николов в галерия "Райко Алексиев"

След завършване на Райковската гимназия Симеон Николов отбива военната си служба в Санитарната школа в Русе. Контрастът между Родопите и Дунава е много вдъхновяващ за младия художник. Там продължава да рисува с още по-голямо желание. Началниците забелязват таланта му и го изпращат във Военно-медицинска академия – София (ВМА) като художник. Директният контакт с високо квалифицираните лекари във Военна академия създава у него огромно уважение към лекарската професия. През една от отпуските той пристига с лекари от ВМА в курорта Пампорово. В Смолян се вижда с художника Петър Стайков (1933-1990), който му отправя покана да поеме длъжността на художник-изпълнител в Родопския драматичен театър. За тази среща Симеон Николов разказва в интервю с писателя Светозар Казанджиев: „Поканата бе неустоима, въпреки, че във ВМА искаха да ме назначат на щат. Театърът ме засмука като магнит.“ (2*)

Пред "Невястата" на Симеон Николов в галерия "Райко Алексиев"

Родопският драматичен театър е артистичното сърце на града. През годините в него са работили режисьори и артисти, които са част от културната история на България като Любен Гройс, Тодор Колев и много други. За работата си в театъра Симеон Николов разказва: „Рисувах декори. Станах театрален човек в пълния смисъл на думата. Работих пет години. Рисувах декори за постановки на известните тогава режисьори Токушев, Загоров, Полянов и много гостуващи. Владимир Полянов е последният директор на Народния театър преди 9 септември 1944-та година. По онова време декорите бяха много обстоятелствени, натуралистични. Ако имаше в проекта прозорец, той беше като истински, отваряше се с черчевета и през него влизаха хора и пеперуди. Влизаше и музика.“(3*)

Симеон Николов "Натюрморт с люляк"

Работата на Симеон Николов като театрален художник е много вдъхновяваща и развива в него усет към изграждане на сценично пространство, разбиране за конструкцията на формата, значението на осветлението като мощна формообразуваща сила. Синтезът между изкуствата – сценография, дизайн, история на костюма, актьор��ко майсторство, хореография, танц, музика, грим – всичко това е една вселена от много фини пластове, които се допълват хармонично в едно произведение – театралния спектакъл. Всички тези аспекти на работата оказват огромно влияние върху изграждането на Симеон Николов като художник и многостранно развита личност. Той става част от артистичните среди на града, обича и милее за Родопския Драматичен театър. Тази любов по-късно той ще изрази във всичко, което прави като главен художник на града при изграждане на новата прекрасна сграда на новия център.

Симеон Николов "Илюзионистът Дан Кристо"

Съвместната работа с Петър Стайков – син на известния художник Анастас Стайков (1905 - 1988), е добра школа за него. По предложение на Симеон Николов изложбената зала към Клуба на дейците на културата в град Смолян носи името на Петър Стайков.

Следващият важен етап в динамичния живот на младия художник е кандидатстването в Художествената академия в София през 1968. Кандидатства специалност „Плакат“. Темата, която се пада на приемния изрит е „Цирк“. Симеон Николов рисува в целия формат на листа с едно движение на широката четка розово захарно петле. Получава шестица и е приет. Плакатът е бил част от работата му в Родопския драматичен театър и той е с едни гърди пред останалите студенти. Работи много и става все по-уверен в себе си. Попада в един приятелски кръг с професорите Бойчо Григоров и Ненко Балкански. Бойчо Григоров остава негов приятел за цял живот. Гостува често в Смолян по негова покана, участва в Националните художествени изложби „Родопа“ и международния пленер по живопис. Негов есенен пейзаж с тополи красеше Автогарата на стария център в Смолян. За съжаление, не е известно къде е картината днес.

Симеон Николов "Цирк"

Преподавател в специалност „Плакат“ (днес специалност „Плакат и визуална комуникация“) е проф. Серезлиев (1928 - 2017) – родом от село Чокманово. Проф. Серезлиев е автор на някои от най-известните плакати от 50-те и 60-те години. Той е допринесъл много за развитието на българския плакат и хералдиката - науката за гербовете. Симеон Николов уважава искрено професора, който се е отличавал с добротата си и помощта, която е оказвал на младите художници от Родопите.

По съвет на проф. Ненко Балкански, Симеон Николов се прехвърля в специалност „Живопис“ след първата година. Той попада в един много интересен курс. Негови състуденти са Димитър Войнов, Георги Трифонов, Спас Нешовски, които по-късно стават изявени художници. За този момент Симеон Николов разказва: „В Националната художествена академия завърших „Живопис“ при проф. Петър Михайлов, специализирал в Санкт Петербург при световноизвестния художник Йохансон. Проф. Михайлов е известен с картината си „Георги Димитров на Лайпцигския процес“, с портрета на Асен Василев, който е собственост на Градската художествена галерия в Смолян и с много други творби ... Споделих Ви, че трудно някой може да ме „плени“ с нещо в изкуството. Аз търся себе си и своя стил, така че авторитетите не ме впечатляват особено. В изящната живопис е така.“ (4*) 

Проф. Михайлов е от преподавателите, които не налагат на студентите собствените си възгледи за стил. Симеон Николов винаги говори с уважение за своя професор, който е бил изключително интелигентен, сдържан, малко особен човек, но с много широки и европейски разбирания за изкуството. Това е изключителен късмет за неговите студенти във време на ясно следване на принципите на социалистическия реализъм.

Симеон Николов " Портрет на Калиопа"

Художникът Георги Трифонов е колега и приятел на Симеон Николов през студентските години, с когото живеят заедно в студентските общежития на 4-ти километър. Той го запознава с Калиопа – бъдещата му съпруга.

Годините в Художествената академия са много интересни и интензивни за художника. Той рисува много и още като студент започва да участва в многобройни общи изложби. Получава награда за участие в изложба в Студентския дом в София.

 Създава семейство с Калиопа Николова, ражда се дъщеря им Йорданка. Завършва Художествената академия през 1973 с композицията „Радисти“. Тематичната композиция е задължителна по онова време. Той получава изключително добро предложение за работа - главен художник на Ленински район /сега „Средец“ –б.р./ – районът около Народното събрание. Вариантите за младото семейство са три – да останат в София, където имат работа. Калиопа Николова по това време работи в библиотеката на Химико-технологичния университет, въпреки, че е завършила френска и руска филология в СУ „Климент Охридски“. Вторият вариант е да отидат в Айтос, където са родителите и. Избират третият вариант – Смолян, където Симеон Николов има добра перспектива за работа като млад художник и ще бъдат близо до възрастните му родители.

Любен Генов пред "Портрет на Сузана" на Симеон Николов в галерия "Райко Алексиев"

От 1973 участва в многобройни национални и регионални изложби и международни пленери по живопис. От 1973 до 1992 е главен художник на град Смолян в Окръжния съвет и допринася много за изграждането на новия център и естетизиране на цялостния облик на градската среда.

При художник като него обществената работа е успоредна на творческата. Не може да се разглежда изолирано живописното му творчество от всичко, което той прави за града и тогавашния окръг. Смолян беше окръжен град с над 30 000 жители и обществените нужди бяха много.

Симеон Николов получава предложение да стане директор на Художественото училище – ССХУ за приложни изкуства. Отказва категорично и тъй като не е партиен член няма как да бъде принуден по партийна линия. Той осъзнава, че по-съществена е ролята му като главен художник.

Симеон Николов "Край Смолян"

През 1988 става член на Съюза на българските художници – секция „Живопис“. От 1993 работи като уредник в Художествената галерия в Смолян.

Основна тема в творчеството на Симеон Николов е красотата на Родопите – духът на планината и величието на природата. Рисува основно в жанровете пейзаж, натюрморт и портрет. Но освен родопските баири и ливади той рисува и прекрасни морски пейзажи, зими и абстрактни композиции. Негови платна като: „Портрет на Калиопа“, „Художествената академия“, „Министерство на земеделието“, „Мелник“, „Цирк“, „Църквата в Горно Райково“, „Чинарът“, триптих „Ателие“, „Лунната долина“ са едни високите постижения в творчеството му. Той е автор със звучен и благороден колорит, експресивен живописен жест и сдържана естетика. Картините му са динамични и спонтанни, излъчват светлина, чистота и живот.

Симеон Николов "Ателие"

Симеон Николов е представял мащабни самостоятелни изложби в България и чужбина, но многобройните изложби в Клуб „Култура“ – Смолян бяха истински празник за него и за града.

На откриването на изложбата на Симеон Николов в галерия "Райко Алексиев": проф. Свилен Стефанов, Сузана Николова и София Каранфилова , внучка на художника

Той ще бъде запомнен като обаятелна и колоритна личност, уважаван и обичан човек. Над 1000 негови произведения обогатяват фондовете на галериите и красят домовете на неговите почитатели и приятели в Смолян, България и чужбина. Негови творби са притежание на Националната галерия, Художествена галерия – Смолян, Художествена галерия – окръг Зул, Германия и десетки частни колекции в Австралия, Гърция, Германия, Италия, Израел, Канада, САЩ, Франция и други.

Симеон Николов

Подготвя се монография, която ще представи подробно живота и творчеството на художника. Неговото благородно присъствие и богато творчество няма да бъдат забравени. ≈

Текст: Сузана Николова

Снимки: Стефан Марков и личен архив

Бележки:

1*. Николов, Симеон. Сегашното време не е застой, а предизвестие за нещо красиво и цъфтеж на демокрацията. Интервю на Светозар Казанджиев. Родопски вести (Смолян), № 40, 8-9 апр. 2014, с. 5.

2*. Николов, Симеон. Сегашното време не е застой, а предизвестие за нещо красиво и цъфтеж на демокрацията. Интервю на Светозар Казанджиев. Родопски вести (Смолян), № 40, 8-9 апр. 2014, с. 5.

3*. Една от постановките, върху които работи е „И сам войнът е войн“ на Юрий Д. Михайлик. Николов, Симеон. Сегашното време не е застой, а предизвестие за нещо красиво и цъфтеж на демокрацията. Интервю на Светозар Казанджиев. Родопски вести (Смолян), № 40, 8-9 апр. 2014, с. 5.

4*. Николов, Симеон. Сегашното време не е застой, а предизвестие за нещо красиво и цъфтеж на демокрацията. Интервю на Светозар Казанджиев. Родопски вести (Смолян), № 40, 8-9 апр. 2014, с. 5.

[mihaylovblog]

107 години от смъртта на Константин Иречек (1854 – 1918). Тук в неговата роля Пламен Сираков заедно с Георги Калоянчев в откъс от българския игрален филм "Бай Ганьо у Иречек", 1991 г., режисьор Иван Ничев, по сценарий на Марко Стойчев. Оператори са Георги Николов и Яцек Тодоров.

[gostivarpress]

Празник-Ден на македонската револуционерна борба, 23 Октомври

Празник-Ден на македонската револуционерна борба, 23 Октомври

Македонија одбележува 129 години од основањето на Македонскиот револуционерен комитет, темел на организираното револуционерно движење. На 23 октомври 1893 година во куќата на книжарот Иван Хаџи Николов во Солун, шестмина македонски интелектуалци: Христо Татарчев, Даме Груев, Петар Поп Арсов, Иван Хаџи Николов, Антон Димитров и Христо Батанџиев ги поставија темелите на Организацијата со што…

[purple-little-fairy]

Аз не те задържам. Аз не искам любов от тебе.

Аз, ако исках любов от тебе щеше да стане, като търговия.

Любовта нищо не иска. Тя трябва, да е като дишането. Вдишваш, издишваш. Навън, навътре без да мислиш. И с нас искам да е така. Да не мисля кога вземам и кога давам.

~ из филма "Всичко е любов" (1979 г.)

_______

„Всичко е любов“

е български игрален филм (драма) от 1979 година на режисьора Борислав Шаралиев, по сценарий на Боян Папазов. В главните роли: Иван Иванов и Янина Кашева. Оператор е Стефан Трифонов. Художник – Георги Иванов. Музиката във филма е композирана от Веселин Николов.

снимка: YouTube

[swubg]

Студентка от ЮЗУ „Неофит Рилски“ проектира и изработи народните носии на Йордан Николов, група „Пиринско тройче“ и ансамбъл „Гайтан“ за новия им албум „Песни за любовта и младостта“

             Евгения Николова, студентка от специалност „Моделиране, технологии и мениджмънт в шевната индустрия“ в Техническия факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“, проектира и изработи народните носии на народния изпълнител Йордан Николов, група „Пиринско тройче“ и ансамбъл „Гайтан“ за новия им албум „Песни за любовта и младостта“.

           По време на обучението си тя се включва в редица творчески и професионални проекти за изработване на народни носии от различни фолклорни области на България.

Евгения е ръководител на екипа, изработвал народни носии за Национален ансамбъл „Българе“ – гр. София, ансамбъл „Балкан“ – гр. София,  ансамбъл „Чудесия“ – гр. Пазарджик, ансамбъл „Пиринче“ – Благоевград, ансамбъл „Пиринска китка“ – Благоевград,  Пирински танцов ансамбъл „Вихрен“ към Народно читалище „Никола Вапцаров“ – Благоевград, Неврокопски ансамбъл – гр. Гоце Делчев, ансамбъл „Мездра“ – гр. Мездра, ансамбъл „Мартеница“ и ансамбъл „Янтра“ – гр. Будапеща, ансамбъл „Гергьовден“ – Барселона, ансамбъл „Мераклии“ – Лондон, „Луди млади“ в Цюрих – Швейцария и много други.

           Евгения Николова е автор на проектите и изпълнител на практическата изработка на много индивидуални фолклорни костюми за редица представителни събития: за участието на Кубрат Пулев в Световното първенство през 2016 г., за сватбеното тържество на холивудската звезда Бен Крос и съпругата му Деана на фестивал в Жеравна, за Слави Трифонов, за Иван Стоянов и др.

           Ежегодно изработва народните костюми за участниците в предаването „Фермата“.

           В настоящия момент Евгения Николова финализира обучението си за инженер по специалност „Моделиране, технологии и мениджмънт в шевната индустрия“ в Техническия факултет и ентусиазирано работи за реализирането на новите си творчески идеи за съхранението и предаването на националния ни дух и традиции у нас и по света чрез пресъздаването на народни носии и разработването на съвременни облекла с вградени фолклорни елементи.

[nevidimite]

На какво ни учи селото -12 житейски мъдрости о�� 12 спонтанни срещи

Снимка: Томислав Рашков

Празни къщи, рухнали покриви, изоставени отдавна вещи и лични принадлежности, недостъпни пътища, училища пълни с лястовици, вместо с ученици. Равносметката от селата в България, които екипът на „Невидимите“ успя да посети през последната половин година, рисува на пръв поглед една безнадеждна и потискаща картина. И все пак, ако човек отдели малко време и потърси детайлите в цялостния пейзаж, може да намери останала непокътната и съхранена забележителната мъдрост, все още живееща по тези „невидими“ места. Нейните носители са хората, чиито съдби са по един или друг начин неразривно свързани със селото и живота там.

1. Захо Пушката от село Каменица

Снимка: Николай Николов /  blindspot.bg

Макар и напуснал родното си село, за да се установи трайно в Пирдоп преди години, Захари Захариев е живата история на село Каменица и не пропуска да покаже обичта си към нея. При всяко свое завръщане, той е посрещан с любов и много уважение от останалите там хора. Цялото пътешествие на „Невидимите“ в Каменица и района можете да си припомните тук, а ето и кои негови искрени слова ни впечатлиха най-силно по време на дългия разговор:

- Аз имам два Бога, момче! Първият Бог са моите родители, а вторият Бог е...за мен е България.

2. На раздумка в продавницата на село Бърдо

Малко са нещата, които могат да задържат човек на работното му място в извънработно време. „Офисът“ на Снежка, Деян и Жоро от село Бърдо обаче е отворен дори през почивните дни, а разговорите, които се случват там оставят в съзнанието поводи за размисъл за дълго време.

- А на вас какво ви харесва в живота тук? – обърна се момчето с фотоапарата към Жоро. - Свободата, Санчо! Това ни е запазена марка, аз съм си го измислил.

                                                           ⃰⃰⃰               

- Има ли нещо, за което съжаляваш на този етап?

- Аз ли? Не – каза Деян – Значи, човек каквото сам си направи, няма кой да му го направи. Така че не требва да виниш когото и да било. Можеш да виниш единствено себе си, но това не означава, че требва да се самосъжаляваш. Няма как да върнеш времето назад. Може би, ако вземеме там пространствено-времевия континуум на Айнщайн, може би…

3. Баба Тодорка от село Понор за зимата и живота

Снимка и видео: Николай Николов /  blindspot.bg

Освен че сподели с нас трудностите и превратностите на живота си, почерпи ни щедро и ни прие в дома си, баба Тодорка по искрен и непринуден начин ни сподели едно свое убеждение, което показва, че най-големият учител не е в университета или в училището. Това е самият живот.

- Аз не съм вярваща, но има, деца, нещо, дето ни върти на малкия пръст и ни командва. Господ ли е, какво ли е, но има нещо…

4. Непознатият Вихрен…

Разтърсваща – това е думата, която дори след толкова време изниква в съзнанието при спомена за есенната среща с Борис в опустялото и закътано високо в планината село Вихрен. Въпреки голямата немотия и самотата, които съпътстват Борис в живота му там, той и жена му Мария впечатляват неколкократно с размислите и задълбочения си поглед върху различни теми. Така например Борис сравнява управляващите политически партии в България с двата най-известни български футболни клуба и тяхната дългогодишна вражда.

- За тия, най-много за БСП и ГЕРБ, че не могат да се спогодят тия смотаняци. Като Левски и ЦСКА са“.

Целият разказ можете да прочетете тук, а най-ясна представа за разсъжденията на Борис и Мария, ще получите от откъса от изповедта на Борис пред нас.

5. Иван Пощальона от село Долна Василица

Снимка и видео: Николай Николов /  blindspot.bg

Подобно на Борис, Иван от Долна Василица също недоумява защо общуването в парламента между народните представители е на ниво „караница“. Това, с което най-силно ще запомним дългогодишния пощальон на град Костенец обаче, е отдадеността му към професията и причината, поради която я е избрал:

- Просто имах желание да съм сред хората. Хората беха доволни от мене, обичаха ме. И сега, ако и да съм толкова стар, тия старите като ме видят, некой ми вика – айде, бе, кога ще ми донесеш пенсията?

6. Борето от Повалиръж и трите неща за обичане

Снимка и видео: Николай Николов /  blindspot.bg

Вероятността последните останали жители в опустяващо и труднодостъпно село да са атрактивни и забележителни личности не е никак малка. Такъв беше случаят и с Борето от сливнишкото село Повалиръж. Въпреки буйния си нрав, този човек изрече пред нас думи, които надали някой би могъл да оспори. Видеото по-долу ще ви припомни житейската максима на Борето от Повалиръж.

7. Хората ги няма, но ценностите са тук

Снимка: Николай Николов /  blindspot.bg

Сред най-силно емоционалните и специални срещи на „Невидимите“ безспорно се нарежда тази в село Добравица или Загъжене, както е било известно мястото в миналото. Чудната атмосфера в дома на баба Камена и дядо Горан, разбирателството помежду им, мелодията на гайдата, сълзите от благодарност в очите на дядо Милош от горната махала – това са само малка част от всички онези емоции и вълнения, които и до днес топлят сърцата. Неповторимият и личен разказ на Нина Ружина можете да прочетете тук, а по-долу споделяме още веднъж мъдрите думи на дядо Горан към нас.

- От мене запомнете – трябва да се уважавате! Мене никой не ме подминава, всеки ръка че ми вдигне, щото и аз на всеки съм помогнал.

8. Бай Рашо от село Банкя

Снимка: Томислав Рашков

Най-възрастният човек, с когото успяхме да се срещнем до този момент, остава бай Рашо от трънското село Банкя. Неговата история е тясно свързана с границата и съдбата на България след Първата световна война. Целия забележителен разказ на възрастния човек можете да прочетете тук, а ето как обяснява той дълголетието си:

- Обичай труда – такава ми е била работата. Ако удариш на мързел – лошо. Почваш да мислиш за болести, за това-онова, а когато работиш, нема да мислиш за болести“.

9. Повалиръжкият съсед

Снимка: Николай Николов /  blindspot.bg

Освен с Борето, в Повалиръж се запознахме и с неговия съсед – Страхо. Той впечатли с тихия си и спокоен нрав, от който сякаш прозираше някаква дълбока тъга. С течение на разговора ни с него стигнахме до източника на потиснатост у Страхо, но също и до онова, което го съхранява и до днес, въпреки нелеката му съдба.

- Ама аз и сега мога да си отида у София. Просто тука съм се родил и обичам тоя край. Не ми се живее в София въобще. Там ако отида, ще умра веднага.

10. Тримата от село Ломница за Вярата, Любовта и Живота

Снимка: Мария Ангелова / http://mariyaangelova.portfoliobox.net/ 

Да живееш като отшелник далеч от шума и динамиката на големия град често е личен избор, продиктуван от различни обстоятелства и мотиви. Почти всички герои на „Невидимите“ са възрастни хора, премминали през множество водовъртежи на океана, наречен живот. В село Ломница за пръв път имахме възможността да се срещнем с млад човек, взел съзнателното решение да напусне големия град и характерния за повечето хора начин на живот. Целия ни разговор с Влади и единствените двама постоянни жители на селото ще намерите тук, а по-долу можете да прочетете част от разсъждения, които надали ще ви оставят безразлични.

- Проблемът на градския човек е, че не излиза от зоната си на зависимост.

                                                                 *

- Значи, каквото и да прави човек, трябва да има една крайна цел, която да осмисля. Излиза, че ако човек не си зададе най-важния въпрос, животът е някакво безумие. Поставяш си някакви цели, работиш, образоваш се, отиваш на работното място, стареш се, имаш много приятели, отношения с тях и изведнъж – днеска го имаше, утре го няма. Умря и го погребаха. Така погледнато, всичко е някакво безумие.

11. (Без)ропотно. Очерци на човешките съдби в село Ропот

Снимка и видео: Мария Ангелова  / http://mariyaangelova.portfoliobox.net/

Село Ропот ни предложи няколко вълнуващи и неочаквани срещи. И все пак, може би най-впечатляващата и емоционална от тях беше тази с Кольо и Лена – двама каракачани, избягали от дома и живота си в Дупница, за да живеят в малко, но спретнато бунгало в граничното село Ропот. Причината за собствения им избор до голяма степен е преживяната лична трагедия, за която можете да прочетете повече тук. Ето и откъса от разговора ни с тях, който остави най-дълбоки и трайни следи в съзнанието ни.

- Млади сте, да знаете, че човек от човек има нужда, не от друго. (Цялото видео от разговора ни с Кольо и Лена можете да видите тук).

12. Щастие някъде на запад – Борка от Долно село...

Снимка: Томислав Рашков

Сред най-усмихнатите хора, които сме срещали до този момент по опустяващите села на България, безспорно е Борка. Самотният й живот досами релсите, някъде между граничните села Кутугерци и Долно село е изпълнен с много спокойствие, позитивност и благодарност – напълно в синхрон с житейската философия на възрастната жена.

- Към ‘секи човек требе да има нещо малко от малко уважение. Ей сега, като те не познавам, требе ли нещо да те нагрубим, да ти кажем? Не требе. Може да се видим и след години. 

Текст: Евгений Димитров