#стефан вълдобрев | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 1 year ago

Text

И Людмил Тодоров отлетя от нашия свят… В Небесата ще грее нова звезда

Напусна ни талантливият и безкомпромисен режисьор, сценарист и писател Людмил Тодоров (12 януари 1955 – 22 ноември 2023)! Той твърдеше: „Киното трябва да е като дишането – естествено”. Людмил отлетя от нашия свят към звездите, но неговата духовна енергия остава и ще вибрира около нас, за да проверяваме почтеността и човечността си.

В последния му филм „Миграцията на паламуда” (2012, който сам разпространи), подобно на „Бягащи кучета” (1988), „Любовното лято на един льохман” (1990), „Двама мъже извън града” (тв, 1998, по сценарий на Владо Даверов) или „Емигранти” (2002, заедно с Ивайло Христов), героите напускат своето обиталище подир адреналина на приключението. Този път са бащи и синове, разделени по двойки. Четирима днешни льохмани, чието спасение е мост.

Людмил Тодоров е роден в Горна Оряховица. Завършва Английската гимназия „Гео Милев“ в Русе, а през 1982 г. – ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов" със специалност кинорежисура в класа на Георги Дюлгеров и Младен Киселов. Филмовият ��рощапулник на студентите е не кой да е филм, а „Мера според мера” на Дюлгеров (като асистент-режисьор и актьори). Годините на следването не са подминати в романа на Людмил Тодоров „Хроника на една любов” (ИК „Петриков”, 1993). След откровената автобиографичност на „Бягащи кучета” и „Любовното лято на един льохман” в „Приятелите на Емилия” и по-нататък продължи да пише и да изследва съвременния човек. Последваха „Разглобено лято“, „Шлеп в пустинята“, „Скептици“, Сборник разкази, последната му книга, която излезе в края на миналата година е романът „Смяна на оптиката“.

Христо Мутафчиев и Стефан Вълдобрев в “Миграцията на паламуда”. Людмил Тодоров отказа разпространението на филма по големите киновериги в израз на протест срещу рекета и монополното им положение. Въпреки това, той намери своята публика благодарение на прожекциите в страната в рамките на “София филм фест”, неколкократното излъчване по една национална телевизия и разпространението му на DVD с вестник.

Людмил Тодоров беше един от първите, които ни повярваха, когато създадохме интернет платформата „Въпреки.com” за култура и изкуство в обществото преди почти десет години. Разговаряхме с него на 31 март 2014 година по повод току-що издадения му роман „Скептици“, както и за много други неща, които бяха тогава около всички нас. Публикуван е на 2 април 2014. Сега, препрочитайки текста, си мисля, че повечето, което е споделял пред нас със Стефан Джамбазов носят знака на сегашното време…

Публикуваме целия текст, без днешен преразказ или ��оментар, за да прочетем и чуем отново Людмил Тодоров с почит, поклон и обич към него завинаги…

ЛЮДМИЛ ТОДОРОВ: ЗА МЕН ПИСАНЕТО Е ИНСТРУМЕНТ ЗА ОПОЗНАВАНЕ НА ЧОВЕКА

Людмил Тодоров, 31 март 2014

„Да влизаш в кожата на различни герои е начинът на писателя да си върши работата добре. За мен писането и заниманието с това е инструмент за опознаване на човека. И в този смисъл, когато чета също големите образци на това занимание, аз харесвам измежду тях онези, които се занимават с това да се вглеждат в човека отсреща. Да се опитват да го опознаят в цялото му богатство”, казва писателят и кинорежисьор Людмил Тодоров.

И продължава: „Това е трудно занимание, защото изисква вдълбочаване и особен тип нагласа. Обаче, когато се получи, си струва да бъде видяно и прочетено. Защото имаш чувството, че контактуваш със самия живот, а не с някакви представи на някакъв човек за този живот. Мисля, че до време човек трябва да се занимава със своите мисли за живота. До време те са важни. В един момент те са приоритет на младостта”, казва Людмил. Според него тогава авторът е извинен, за да рови непрекъснато в себе си, да се занимава със себе си. Извинимо за младостта, но в един момент нататък би трябвало да започне да вижда какво става около него. Чехов е започнал да го прави на 22 години, припомня писателят. И отбелязва, че някои не могат да правят това и на 70. Продължават да ровят в себе си. А като не си намерил нищо до 70, почваш да търсиш пак нещо, което най-вероятно го няма, след като не си го намерил досега. „Това е препратка най-общо към пишещите в България, които се занимават със собствени неща. Те вярват в това. Няма лошо, само че трябва да го има и другото. То за мен е далеч по-важно. Интересът към другия е основното”, казва Людмил Тодоров.

Той издаде неотдавна повестта „Скептици” в издателство „Сиела”. Автор е на три романа и два сборника с разкази, подготвя и нов, отново в „Сиела”. Сценарист и режисьор е на филмите „Бягащи кучета”, „Любовното лято на един льохман”, „Приятелите на Емилия”, „Емигранти”, „Шивачки”, „Миграцията на паламуда” и други.

На въпроса ни дали самият той е скептик, Людмил Тодоров отговаря:

„Скептик съм, такава ми е нагласата най-общо.

Обичам да проверявам нещата си. Обаче, най-големият парадокс е, че понякога скептиците са най-големите лапнишарани. Има такъв парадокс. Когато решиш, че всичко е чисто, то се оказва, че под вола има теле. Защото скептикът разчита на тази своя склонност да проверява, да анализира. Не точно да проверява. Не става дума за някакво недоверие, а да се опитва да обмисля, анализира, да се опитва да се вглежда в нещата. И като се е вгледал получава едно спокойствие, което после може да му изиграе лоша шега. Никой не е застрахован от иронията на живота. Скептиците се опитват да се опазят от нея, от намигането на живота. Той винаги може да ти намигне в най-неочакван момент, какъвто и скептик да си. Но трябва да кажем, че тук в книгата, заглавието допълнително съдържа ирония в себе си. Защото става въпрос за деца. Така че, то не е много ��дно към едно това заглавие”, казва авторът. И продължава: „Той, скептикът не е задължително да е песимист. Скептикът просто не се доверява лесно – иска да провери”.

Всъщност неговият скепсис не му попречи, или пък всъщност го провокира да се заеме преди години с едно амбициозна начинание, заедно с актьора и режисьор Ивайло Христов – да създадат „Модерен театър” в бившия дом на българо-съветската ��ружба. Заедно с гръцкия бизнесмен Димитрис Арванидис, който инвестира над 3 милиона евро, двамата се опитаха да създадат един наистина модерен, съвременен театър. Сега Людмил Тодоров не следи какво се случва в театъра, откакто е седнал да пише своите нови книги. Разочарован е от неуспеха на „Модерен театър”. Той е готов като салон, залата е оборудвана с нова техника, трупа имаше. Но се оказало, че колкото пари трябвали, за да се ремонтира един театър, толкова е трябвало и за да се рекламира. Трябвали пари и време, за да научи масовата публика за този нов театър. Иначе надеждата им била, че правят съвременен театър, на хубаво място – в този район на София има още три театъра. София щеше да има нов хубав театър, казва Тодоров. Разчитали, че ще помогнат общината и министерството на културата, но те нищо не направили. Според него сега нещата са по-различни, но по онова време

да направиш частен театър било едва ли не престъпление,

както и да се помогне на такъв театър. Вместо да се мисли – в София, бъдещата столица на културата да има още един голям театър, недоумява режисьорът. Според него това е манталитет на българските управници.

Людмил Тодоров, 31 март 2014

„В онези времена, които бяха скоро, но достатъчно отдалечени – 2005-6 година, никой не се осмели от институциите да подкрепи едно частно мероприятие, което непрекъснато се прави на Запад, дори и преференциално, що се отнася до културата”, казва с горчивина той. Вероятно не би се занимавал още един път с театър. Понаучил доста неща около театъра, разбрал, че може да върши тази работа, но не му е на сърце. По най-различни причини, свързани със самия процес. Людмил има много вкоренени кинаджийски инстинкти – нещата се случват там живо, на място, без репетиции или с малко репетиции, за да могат да са истински. „Киното е изкуство на импулса, на актьора. Един импулс, който камерата улавя и нещата се свършват. Театърът е съвсем друго, процесът е съвсем различ��н. И може би тези разлики в самия процес ме карат да си мисля, че едва ли ще направя друга постановка, но кой знае”, казва той.

„Нагъл жизнелюбец” е заглавието на новата му книга с разкази. Няма спиране, защото жизнелюбието му е толкова силно, че понякога дразни, казва авторът за своя герой. Той е в един разказ, по който е кръстил книгата. Това са 20 разказа, опитва се с тях да продължи един друг сборник, който излезе преди година и нещо. „Просто се оказа, че имам още герои в себе си, които искат да видят бял свят. И донаписах онези разкази, които тогава някъде дремеха. И един момент им дойде редът. Двата сборника са една обща панорама на света около мен. Не искам да казвам българското общество, но разбирайте го най-общо. Тоест героите са много различни, от различни социални групи, с различни занимания, различни като възраст”. Временно е оставил киното малко назад, защото през последните години му се е случило да се занимава с писане. А иначе намира все пак за него писането за по-важно. Те са много различни, в писането е по-независим, по-свободен. Не му висят на главата сто човека. Според него в писането има повече условия да се влезе по-надълбоко. Филмите му тръгват от разкази. Никога не би тръгнал да прави филм от по-големи книги. Защото смята, че разказът съдържа недоизказани неща. Това е в жанра, в природата му. Вътре има скрити енергии, които могат да се развият. Иначе при романа, темата е изчерпана. Готви се и иска да снима филми по два свои сценария – един готов и един сега пише. Тръгнал е от два свои разказа – единият е от предния сборник, другият – от този.

Людмил Тодоров /л/ и Матей Тодоров /д/ на премиерата на поетичната книга на Златна Костова "Отмъстителна поезия" в Литературен клуб "Перото", 7 май 2016

В нашия разговор Людмил Тодоров не желае да предъвква това, което вече става четвърт век около нас в обществото. Не бих могъл да кажа нищо ново за това, казва творецът, к��йто подкрепи и с текст протестите срещу това правителство след избора на Пеевски. „Трябва да предъвквам нещо, което е безкрайно познато на публиката и на нас самите. Една от причините да напиша „Скептици” е да се опитам да вкарам читателя в един съвсем друг свят – в света на интимното. Да не го разхождам из едни територии, които той страшно добре познава, така или иначе. Да не говорим, че му е дошло до гуша”, казва писателят. На въпрос дали в този интимен свят е спасението, Тодоров отговаря: „Човек не бива лесно да си представя спасението. Спасението е трудно нещо, то е съвкупност от много неща. Едно от тях обаче е да се опиташ да излезеш от тази зомбираност на съвременното българско общество. Да се опиташ да видиш света около теб извън парламента, президентството и министерския съвет. Това е безумие.

Хората са зомбирани

и такива хора не могат да се спасят. Не е това пътят. А това е само една крачка, една стъпка да видиш, че в крайна сметка има и други неща в този живот. Те минават край теб, ей така. За зомбирания от такива социални проблеми човек, мозък, разни много важни неща минават и той не ги вижда, защото смята, че не са важни. А те са важните. Ето този безумно, зловредно нарушен баланс между интимното и социалното живеене в България е болест. А спасението е здраве, но пак казвам, това е един аспект от цялото. Иначе спасението е само през гражданската активност и по никой друг начин. Но това е вече друго упражнение. Едното не пречи на другото. И даже бих казал, че здравият човек, онзи, който знае, че има личен, интимен живот, е много повече способен на гражданска активност, отколкото зомбирания. Защото зомбираният е по-лабилен. Той няма на какво да се опре, той няма друг живот, той няма тил. Той е изцяло подвластен на социалните безумия в България. И затова бързо и лесно се отчайва. Аз говоря за духовна нестабилност. Да застанеш зад едно нещо и да си сигурен, че това е то. Това е центърът на този живот, а всичко останало е по-малко важно”, твърди Людмил Тодоров.

Текстът на разговора и снимките, някои не публикувани досега са на Стефан Джамбазов (1951-2021)

Златна Костова на на премиерата на поетичната ѝ книга "Отмъстителна поезия" в Литературен клуб "Перото", 7 май 2016

P.S. на Зелма Алмалех: С обич и тъга прегръщам скъпата на сърцето ми Златна Костова, съпругата на Людмил, поетеса, преводачка и журналистка и сина им Матей Тодоров, преводач. Останалото е тишина… ≈

„въпреки.com”

#Людмил Тодоров #Златна Костова #Стефан Джамбазов #Зелма Алмалех

0 notes