#Георги Господинов И всичко стана луна

[vprki]

Критичен поглед: Споделяме свои акценти за годината, не правим класации – II част

Но да се върнем към книгите. Не можем да не забележим, че се издават много български автори. Друг е въпросът доколко това е литература. Сега е лесно – не рядко съответният пишещ си плаща и после си слага етикета писател или писателка, като описва светското събитие, където се е представил в клубове, „елитни“ резиденции и т.н. Но това е положението, а не са много издателствата, които не си позволяват да престъпят професионалните си критерии. Дълга тема.

Но има и книги, които истински вълнуват. Такава  е „Поразените” /издателство „Сиела”/на Теодора Димова, в която темата за т.нар. Народен съд е пречупена през личната история на три жени - много стойностна литература и като език, и разказ /прочетете за книгата тук/. Казваме разказ, защото в безспирния поток на новоиздадени романи няма разказ, а емоционални лични преживявания споделени съвсем не в контекста на това, което определяме като литература. Теодора е последователна в търсенията и развитието си като писателка, и като отношение към света и днешното ни вълнение, което няма как да не минава през миналото, ако не точно нашето, то през това на тези преди нас. Неслучайно тя беше удостоена с голямата награда на Националните награди за литература на името на Хр. Г. Данов. И още нещо – създаде международната награда за литература на името на баща си – любимия на поколения писател Димитър Димов.

Теодора Димова и Елена Алексиева при връчването на наградите на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

И като стигнахме до наградите искаме да отбележим големия победител в различните конкурси тази година - Елена Алексиева за романа си „Свети Вълк“ /изд. „Факел Експрес”/.  Тя спечели наградата в три от най-авторитетните конкурси – на Национален дарителски фонд „13 века България”, на Портал „Култура” и на литературен клуб „Перото” при НДК. Като добавим и Палми Ранчев за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” /„Жанет 45“/, който получи награда за проза в конкурса на Портал „Култура”, а беше и номиниран за наградите на „Перото”, става ясно съвпадението на вкусовете на различните журита. Към тези книги бихме прибавили и „Чудовището“ /изд. „Хермес”/ на Владимир Зарев, една много лична книга. Разбира се, има и други, а и много поетични, които също получиха награди, за които сме писали през годината.

Ромео Попилиев е с наградата на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

Не можем да не отбележим, че продължава тенденцията за издаване на сериозна хуманитаристика и за изминалата година бихме откроила книгата на Ромео Попилиев „Цензурата по времето на комунизма“ /изд. „Рива”/, която чрез анализа на забранените или трудно допуснати на сцената театрални творби от времето на комунизма очертава по нов начин полетата на съпротива срещу режима, получила също награда в конкурса на Портал „Култура” /за книгата можете да прочетете тук/. Разбира се, и издателство „Критика и хуманизъм“ самоотвержено ни води и образова в световната хуманитаристика, амбициозни са и проектите на „Изток – Запад“. Една от книгите му излезе в края на годината и имаше премиера на панаира на книгата в НДК – „Рицар, поет и дипломат – книга за Коста Тодоров” от Паун Генов.

Тео Ушев и Георги Господинов преди премиерата на филма “Физика на тъгата” в НДК - снимка Стефан Джамбазов

Едно от важните неща през изминалата година безспорно са продължаващите преводи на „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, включително и на албански, а полският превод на Магдалена Питлак бе удостоен с Националната награда за литература на Полша. А датската преводачка на Господинов Хеле Далгор получи годишната награда на „Перото“ за преводите си на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“. И тъй като тръгнахме към преводите, благодарение на българските великолепни преводачи и амбициозната политика на издателствата имахме възможност да се запознаем с прекрасни автори и книги. В това отношение дейността на издателства като „Колибри“, „Факел експрес“, „Парадокс“, „Жанет 45“, „Лист“, „Аквариус“ и други е впечатляваща.

Белослава Димитрова получи наградата за поезия на поетичния Никулден от поетесата Федя Филкова, съпруга на Николай Кънчев и създателка на наградата в негова памет - снимка Стефан Джамбазов

И тук специално искаме да отбележим Издателство за поезия „ДА“, което във времена, когато поезията не е най-четената отстоява да представя най-талантливите български поети от новите поколения, както и най-доброто от световната поезия. Ще отбележим само поетичната книга на Белослава Димитрова „Месо и птици“, която получи наградата на традиционния поетичен Никулден на името на ��оета Николай Кънчев /прочетете тук/, както и поетичната книга на Владимир Трендафилов, преподавател, преводач „Получих живота си“, който напусна нашия свят преди месеци /можете да прочетете тук/. Изданието е под съставителството на съпругата му Кристин Димитрова, писателка, поетеса, преводачка, преподавателка, чиято великолепна поетична книга „Уважаеми пътници“ беше удостоена с наградата на името на поета Иван Пейчев. Сред наградите за поезия са и изданията на „Жанет 45“ – „Записки на жената призрак“ от Яна Букова на името на Иван Николов и наградата „Владимир Башев“ за Иван Ланджев за поетичната му книга „Ти, непрестанна новина“ /за връчването на наградата тук/.

Яна Букова получи наградата за поезия на името на Иван Николов от поетесата и издателка Божана Апостолова, създателка на тази награда - снимка Стефан Джамбазов

Някак естествено от литературата отиваме към киното, заради идеята на екипа на издателство „Колибри“ да създаде и кинофестивала CineLibri, посветен на литературните екранизации. Той стана истински празник на вдъхновението  на кинематографистите от литературата. Само ще споменем издаването на „Офицер и шпионин“ на Робърт Харис и едноименния филм с режисьор Роман Полански, с който беше открит фестивалът повече от месец преди световната му премиера. За книгата и филма сме писали и за историята може да прочетете тук. Впечатляваща беше и срещата с „Продавачът на вестници и цигари“ на австрийския писател Роберт Зееталер и едноименния филм от 2018 г. под режисурата на Николаус Лейтнер със забележителния Бруно Ганц в ролята на Фройд, една от последните му роли, преди да напусне нашия свят в началото на тази година /за книгата тук/. А романът „Жената от Йерусалим“ на израелския писател А. Б. Йе��ошуа е много специален поглед и много различен за това, което се знае за ��ъвременен Израел и разбирането за конкретната човешка история. Тук отново тази особена история имахме възможност да видим и в едноименния филм на режисьора Еран Риклис.

Кадър от филма “Офицер и шпионин” - снимка архив

Когато говорим за кино, на първо място трябва да подчертаем усилията и прекрасния резултат на международните форуми и техните създатели и организатори. Споменахме CineLibri, чийто двигател е Жаклин Вагенщайн, но тук включваме и фестивалите с по-дългогодишна история като Киномания, организиран от екипа на НДК, София филм фест с невероятния му екип начело със Стефан Китанов – Кита и по-новия Master of Arts на Найо Тицин. Само да напомним, че София филм фест се откри с документалния филм „Да ходиш по вода“ на Андрей Паунов за проекта на Кристо „Плаващите кейове“, който свързва чрез плаващи пътеки италианския град Сулцано, на брега на езерото Изео, с големия остров Монте Изола /за филма можете да прочетете тук/.  А забележителното събитие на кинофорума безспорно беше с полския режисьор Павел Павликовски и филма му „Студена война“, носител на наградата за режисура на фестивала в Кан /за филма и режисьора прочетете тук/.

Кадър от филма на Тео Ушев “Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов

Сред великолепна селектираната програма на Киномания 2019  голямото вълнение беше възможността да гледаме анимационния филм на Тео Ушев по романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“, вече номиниран за „Оскар“ и с множество авторитетни награди. Изключително е вълнението и преживяването от този филм. В него като че ли сме всички ние, минали през времето на 30 години преход, а и преди това. И остава това дълбоко „Аз сме…“, залутани в лабиринта на Минотавъра, а това е нашият живот, в който тъгата е основният ни белег, въпреки че всячески се опитваме да вървим напред. В програмата на Киномания редом с много документални филми за знаменити артисти безспорно филмът „Андрей Тарковски. Киното като молитва” на неговия син също Андрей беше специален подарък не само за киноманите. Той „дойде“ така естествено след като тази година книгата „Уловеното време“ („Запечатленное время“) на Андрей Тарковски на издателство „Колибри“ в превод на Владимир Игнатовски, част от поредицата „Амаркорд“ в библиотеката им, посветена на киното, имахме шанса да прочетем дори преди да е публикувана в Русия /можете да прочетете във „въпреки.com” тук/. И така в изминалата година си вървяха заедно киното и литературата…

Емануил Иванов - снимка архив

И тъй като фестивалът на Найо Тицин е изцяло с документални филми за хора, явления в културата и изкуството и много от тях са свързани с музиката, ще коментираме сега ��акво се случи с тази сфера на изкуството през изминалата година. На първо място е изключителният успех на 20 - годишния Емануил Иванов, който завоюва Първа награда на един от най-престижните международни конкурси в света – „Феручо Бузони” в Италия. Не всяко издание на конкурса дава първа награда в седемдесетгодишната /създаден е през 1949 година/ си история. За този не малък период на авторитетното си присъствие на световната пианистична сцена на конкурса са присъдени 31 първи награди. Затова призът за Емануил Иванов има изключителен блясък, а и дава широк хоризонт за младия музикант по пътя към световните сцени. Само да припомним, че през 1957 конкурса печели аржентинската пианистка Марта Аргерич едва на 16 години, една от големите изпълнителки на нашето време. Българското участие в този престижен конкурс има своя богата история. Сред призьорите в надпреварата са били изтъкнати наши пианисти като Иван Дреников /1964 г./, Божидар Ноев /1965 г./, Стела Димитрова / 1969 г./, Боян Воденичаров /1981 г./, Ралица Пачева /1999 г./, а в журито на конкурса са били проф. Люба Енчева, Константин Ганев, Любомир Пипков, Антон Диков. Младият пианист имаше и концерт-рецитал в рамките на Пиано Екстраваганца, в който доказа, че е изключителен и го чака невероятна световна кариера. Той имаше и своя концерт със Софийска филхармония.

Софийска филхармония и Найден Тодоров в Мюзикферайн - снимка архив

А филхармонията имаше невероятна година като солисти и диригенти - световни музиканти Анджела Георгиу, Елина Гаранча, Соня Йончева като репертоар и най-вече с концерта в Златната зала на Мюзикферайн във Виена на 5 декември с изцяло програма славянска музика, сред която „Рапсодия Вардар“ от Панчо Владигеров /прочетете тук/. Директорът и диригент на Софийска филхармония Найден Тодоров отбеляза при представянето на сезона: „Щастлив и горд съм, че ще бъда част от това събитие. Но, разбира се, това съвсем няма да е първият път, когато музиката на Панчо е била изпълнявана в тази зала. Още през 1921 година, когато той е бил едва на 22 години, негови произведения са били изпълнявани в Мюзикферайн не от друг, а от Виенската филхармония. Да, имаме с какво да се гордеем, но за тази цел трябва първо да помним…“, каза той. Изпълниха във Виена още и „Жар птица“ от Стравински, и симфонията „Из новия свят“ на Дворжак. Много може да се говори за музикалните постижения на българските артисти, продуценти, организатори, преподаватели.

Емил Табаков и Светлин Русев - снимка архив

Ще споменем и такива събития като Мартенски музикални дни в Русе – фестивал от световно равнище и беше странно, че след местните избори се оказа, че предишният кмет Пламен Стоилов е назначил ново ръководство за отбелязване на 60 - годишнината на фестивала като извадил от ръководството фигури несъгласни с този новаторски подход. От тази комисия отпаднаха тогава досегашният директор Ива Чавдарова, диригентът Пламен Джуров, цигуларят Светлин Русев и диригентът Емил Табаков. И това се случва във време, когато програмата за идната година вече е готова, артистите са ангажирани и всичко се движи в срокове. Първата работа на новия кмет Пенчо Милков беше да направи своя избор как да продължи фестивалът. Слава богу здравият разум победи и Ива Чавдарова, двигател на фестивала от десетилетия, ще продължи да бъде негов директор в компанията на програмния съвет - Емил Табаков, Светлин Русев, Минчо Минчев, Мария Дуканова, Иван Кюркчиев, Михаил Дичев, Венцислав Илиев и Калчо Петков. В този контекст специално трябва да се отбележи, извън доказаната и непрекъснато развиваща се политика на Столична община да отделя средства за развитие на културата в София, дори повече от Министерството на културата и последователната политика на градове като Бургас и Стара Загора в подкрепа на културата и изкуството.

Снежина Петрова - снимка Стефан Джамбазов

Няма как макар и накратко да не коментираме случилото се в Пловдив като Европейска столица на културата 2019. Имаше много метаморфози, не винаги в най-добрата светлина, включително и отстраняването на хора от екипа, които практически бяха извоювали този престиж за града. Но там се реализираха прекрасни изложби и други събития, много от тях с авторитет от години. И все пак специално трябва да отбележим проекта на актрисата и преподавателка Снежина Петрова „Медея“, която освен свои колеги артисти привлече децата от различни етнически общности за този спектакъл, явление в културния живот на страната /можете да прочетете тук разговор със Снежина Петрова преди реализацията на проекта/.

“Последният човек” - снимка архив

И в този смисъл гостуванията на спектакъла в НДК доказаха широката политика на ръководството на НДК да привлича на своите сцени най-добрите спектакли в различните жанрове от различни градове на страната. Тази отвореност към колаборация в името на изкуството и културата, извън конкретното продуцентство на Двореца дава големи надежди. Така беше и с великолепния спектакъл на кукления театър на Стара Загора „Последният човек“ по „1984“ на  Джордж Оруел на Веселка Кунчева и много други. А пък Новогодишният музикален фестивал в своето 33-то издание под мотото „Музиката е енергия“ демонстрира по красив начин амбициите на ръководството на НДК да работи с други културни институции, независимо дали са от държавния сектор или от неправителствения сектор в името на голямото изкуство и за радост на публиката от различни поколения.

Не е възможно да се обхване всичко в изминалата година, в която извън щастливи моменти в изкуството, ни напуснаха и страхотни личности, но остава творчеството им и посланието им, че културата, познанието за нея ни прави свободни хора. Никакви патриотарски вопли, непризнаването на артистичното въображение, лошото администриране понякога на културните процеси не могат да спрат или санкционират изкуството. То е по-силно! ВЪПРЕКИ ! ≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[kboytube]

Цитати за живота от книги и филми

Цитати за живота от книги и филми

В следващите редове ще представим колаж от цитати за живота, извадени от любими книги и филми.

„Не всички онези, които скитат, са се изгубили“. Дж. Р. Р. Толкин

Известният британски писател Дж. Р. Р. Толкин, по чиито книги са заснети едни от най-успешните ленти за всички времена („Властелинът на пръстените“ и „Хобит“), е също така професор и преподавател по английски език, литература и…

[vprki]

Авторитетната датска награда „Цинклар“ за разказите на Георги Господинов

Българският писател Георги Господинов е тазгодишният носител на наградата „Цинклар“ за майстор на късия разказ, връчвана от Асоциацията на датските писатели. Отличието се дава на две години, от 2013 година насам, на световни и датски писатели за приноса им в жанра на разказа, съобщават от издателство „Жанет 45“.

�� тази награда Господинов се нарежда сред имена като британския писател Джулиан Барнс, американските авторки на кратка проза Лидия Дейвис и Лори Мур, немската писателка Юдит Херман и други. Носителят на „Цинклар“ се избира от датско жури, съставено от писатели и критици. Наградата ще се връчи на специална церемония в Копенхаген на 10 септември, последвана от дискусия с автора. Призът е в размер на 100 000 датски крони. В мотивацията на журито се казва: „Със своите разкази, публикувани в най-различни контексти, Георги Господинов разширява границите на това какво може да бъде един разказ и как може да се разкаже една история. По отношение на стила, жанра и фикционалните си светове, неговите разкази се характеризират с невероятен жанров диапазон, който включва реализъм и фентъзи, философски размишления, криминална проза, научна фантастика. Удивителен е и начинът, по който историите могат да променят ритъма и тона си, да постигат неочаквани обрати от изречение в изречение. Да четеш Господинов е като да влезеш в машина на времето, която предлага разширяващо съзнанието пътуване през водовъртежа на историята и лабиринтите на човешкия ум“.

Георги Господинов, снимка: Фелия Барух

Наградата е признание и за датската преводачка на Господинов Хелле Далгор, превела както сборника с разкази „Сляпата Вайша“, така и всички романи на българския автор. Отличието е на името на един от най-обичаните датски и скандинавски писатели Фин Цинклар, който завещава голяма част от наследството си за създаване на награда, популяризираща жанра на късия разказ.

А ние ще се върнем малко във времето. Хелле Далгор получи 2019 година наградата на литературен клуб „Перото“ на НДК за преводите си от български на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“ от Георги Господинов. В наше поздравление до нея тогава, тя отбеляза, че много се радва, но не би могла да получи това признание, ако ги нямаше чудесните творби на Георги Господинов. А в разговор за „въпреки.com” /може да прочетете тук/ преди време беше казала: „За преводаческата дейност казват, че била най-самотната. Но аз не мисля така. За мен това е голямо щастие и не смятам, че съм самотна. Аз влизам в света на автора”. Този наш разговор с нея беше на среща с Хелле и Георги Господинов в Къщата за литература и превод през 2018 година.

Тогава те каза, че съпругът ѝ казвал, че страда от думите и за думите. За това как най-точно да предаде значението на една дума на датски език. И самата тя търси да намери най-точния еквивалент, без да нарушава авторския текст. За това разговаряха на срещата в Къщата за литература и превод в София с писателя Георги Господинов. Хелле е превела книгите му „Естествен роман” и „Физика на тъгата”, а сега подготвя в превод томче с негови разкази, което трябва да предаде през октомври, за да излязат за Коледа. Хелле Далгор е една от най-всеотдайните преводачки на български книги, въпреки, че превежда и от руски език. Наред с Мари Врина – Николов, Джузепе дел Агата, Анджела Родел е сред малцината преводачи - мохикани, които се борят да налагат български автори в други страни.

Хелле Далгор, снимка: Стефан Джамбазов

Не познавахме Хелле Далгор по-рано. Но както каза Георги Господинов: „Не знам от кога я познавам. Но Хелле е човек, който мислиш, че си познавал вечно”. И при нас се случи нещо подобно. Запознахме се с нея на една среща, която имахме с проф. Божидар Кунчев при паметника на Алеко на ул. „Витоша” и той се беше уговорил с Хелле. Малко след това същия ден се видяхме с Хелле на изложбата в софийската галерия „Spazio” на Изабел Врина – сестрата на Мари Врина. А на следващия ден отново срещнахме Хелле на церемонията по връчването на наградите на Столична община за ярки постижения в културата, където Георги Господинов получи Голямата награда за своето творчество.

Хелле Далгор и Биляна Курташева, съпругата на Георги Господинов, в Народния театър при връчването на Голямата награда на София за ярки постижения в областта на културата на писателя, снимка: Стефан Джамбазов

И в думите си благодари и на своята преводачка, която е в залата. По-късно отново бяхме с Хелле Далгор на въпросната среща в преводаческата къща. И имахме чувството, че се познаваме от години. А преди да замине Хелле ни написа възхитено в мейл колко много интересни културни събития има в София. За нея преводът не е хоби. Тя е превеждала не само Георги Господинов, а още от 80-те години и Генчо Стоев, Блага Димитрова, Виктор Пасков, Борис Христов, а сега иска да се обърне и към книги на Ангел Игов и Алек Попов, както и към стиховете на Георги Господинов.

Тогава беше донесла е в превод и една рецензия от в-к „Информашон”, един от влиятелните интелигентни вестници в Дания. Авторът Томас Тура е озаглавил рецензията си „Георги Господинов пише като сън”. И започва така: „Фантастичен роман от българина Георги Господинов опъва светеща нишка между Минотавъра, изоставен и заключен в лабиринта си, и тъгата и усещането за изоставеност, каквито изпитват всички хора”. И пита: „Роман или есе? Трудно е да се каже; вероятно – и двете”. И завършва аналитичната си положителна рецензия: „Вероятно става ясно, че считам книгата на Георги Господинов за отлична. Малко Пруст, малко Орхан Памук, Клаудио Магрис, е, и малко Томас Еспедал. Всъщност и ред други. Всичко това написано с проникновена любов към битието и в дълбока скръб както от предстоящото му, така и от постоянното му изчезване, поради което написано и със сдържан, но доловим за ухото молитвен зов. Думата „апокалипсис” се появява на много места в книгата и в много значения.

Георги Господинов в Къщата за литература и превод, снимка: Стефан Джамбазов

Всичко това написано и при силно облягане на дългата европейска романна традиция, в която неравното и нечистото са принципът на формата, а човекът – чудовище – главният герой: „Всички идващи от нищото и отиващи в нищото, безименни, нетрайни, оставащи вън от кадъра, вечно мълчащите”. В този смисъл и романът, конкретният роман на Георги Господинов, е капсула на времето. Препоръчва се на човека от настоящето и бъдещето.”, завършва рецензията. А Георги тогава репликира, че човек се променя според езика. На което Хелле отговаря: „Човек избира езика, съобразно характера си”. А нейният наистина е топъл и няма нищо общо с представата ни за по-студените и дистанцирани скандинавци…

Поздравления и за двамата за авторитетната награда на името на писателя Фин Цинклар.

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и Фелия Барух

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Грозното патенце“ е метафора на живота на Андерсен

Помня от ранното си детство как баба ми на глас четеше на мене, на двете ми братовчедки и малкия ми братовчед приказките на Ханс Кристиан Андерсен. На дивана, в дядовата къща на село, където наоколо беше занаятът на семейството: рибовъдство и езерца с пъстърви. Написа за „въпреки.com” Хелле Далгор, преводачка от български и руски език на датски език.

Тя получи наградата на „Перото” миналата година за преводите си от български на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“ от Георги Господинов. В наше поздравление до нея, тя отбеляза, че много се радва, но не би могла да получи това признание, ако ги нямаше чудесните творби на Георги Господинов. А в разговор за „въпреки.com” преди време беше казала: „За преводаческата дейност казват, че била най-самотната. Но аз не мисля така. За мен това е голямо щастие и не смятам, че съм самотна. Аз влизам в света на автора”. А наскоро през март беше удостоена  с Голямата награда за преводач на 2019 в Дания за  превода на сборника с разкази „Сляпата Вайша” от Георги Господинов и за романа „Месопотамия“ на Серхий Жадан. Но да се върнем към Андерсен, на когото отбелязваме 215 години от рождението на 2 април 2020 година и разказа на Хелле.

Хелле Далгор - снимка Стефан Джамбазов

Там минаха моите зимни и летни ваканции, и там изживях уютните часове с чай/какао и четене. „Славеят” (1835) беше върхът, ние много я обичахме тази приказка, заедно с „Огнивото”  и „Малката кибритопродавачка”. Но „Славеят” беше предпочитаното четене. Толкова екзотична, толкова красива, толкова жестока и толкова пълна с любов и надежда. Ние умирахме от наслада, и чакахме прекрасния (и когато израснах разбрах, че е и смешен) край. Точно този многопланов ефект е уникален за приказките на Андерсен, с едно апелира към децата, с друго към възрастните. В това е голямото майсторство на Андерсен, и там е разликата по отношение към народните приказки, от които той беше силно повлиян. Народните приказки са еднопланови.

Паметникът на Ханс Кристиан Андерсен в Central Park в Ню Йорк - снимка архив

След четенето ние, братовчедките, изигравахме приказката с малкия ни братовчед, той получаваше ролята на императора, всички се обличахме в стари шарени покривки и други шарени материали, бяхме истински китайски слуги, и се редувахме да сме Славеят . А има още една нишка в тази история: дядо ми страдаше от язва, а през лятото в техния край, в една гора, пееха славеите рано сутрин и отидохме да ги слушаме, и дядо ми каза, че това му помагало срещу болките. По този начин се преплиташе съдбата на императора със съдбата на моя дядо и приказката с реалния живот.

Паметникът на Андерсен в родния му град Оденсе, Дания - снимка архив

Когато сега ме помолиха от платформата за култура и изкуство „Въпреки“ да напиша няколко думи по случай 215 години от раждането на Андерсен, се сетих за семейните си спомени и си мислех, колко е актуално точно сега да споменавам тази приказка. „Славеят“ илюстрира добре подхода на Андерсен към „публиката“, влиза веднага в пространството. „В Китай, както знаете, императорът е китаец и всички около него са също китайци“.  Авторът подчерта��а нещо, което е толкова очевидно, но той едновременно изостря съзнанието ни: защо посочва нещо, което ние вече знаем? Защо разказва нещо, което предварително е дадено? Има ли нещо в това, че императорът е китаец, което ние „публиката“ сме пренебрегнали? Въпросите от първия момент се редуват и ние - читатели или слушатели - се учудваме. И това е една от специалните техники на Андерсен, неговата стилова особеност. Китай, император - загадъчно и съблазнително. И: „Тая история се случи преди много години и тъкмо затова заслужава да се чуе, докато още не е забравена“ И още повече внимаваме като публиката. И приказката отваря душите и главите ни към една цялa вселена, от което разбираме разликата между изкуственото и истинското.

“Славеят” - илюстрация от Любен Зидаров, снимка от книгата с приказки на Андерсен от 1976 година на издателство “Народна младеж”

Приказките на Андерсен не само ни говорят нещо, те ни говорят нещо по особен начин.

- За едно те моля: не казвай никому, че имаш малка птичка, която ти разправя всичко. Тъй ще бъде най-добре.

И славеят отлетя.

Тогава слугите влязоха да видят мъртвия император и сами примряха от уплаха.

А императорът им каза:

- Добро утро!

Ханс Кристиан Андерсен - снимка архив

Въобще неговите приказки настояват на това да хванат вниманието на читателите/слушателите и да ги държат в плен с помощта на един лесно познаваем език, който очевидно се опитва да минимализира разстоянието между разказвача и четящия го. Андерсен често използва синтаксис с приравнени едносъставни изречения. Това е начинът, по който детето разказва, редица  моменти се изчисляват равностойно. Това има психологически ефект върху читателя/слушателя. По този начин той постига чувство, че всички изречения са еднакво важни, както например в началото на приказката „Малката кибритопродавачка“ (1845). „Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер —последната вечер на годината. В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо.“

“Малката кибритопродавачка” - илюстрация от Борис Ангелушев, снимка от книгата с приказки на Андерсен от 1957 година на издателство “Народна култура” 

Стилът на устния разказ създава преживяване на едновременност и присъствие - разказаното се развива точно тук и сега, докато четеш текста. Има движение и това се подчертава с повторенията. Още една клечка, още една клечка, и още - клечка след клечка запалва момиченцето, и ние с нея сме като омагьосвани. Приказката „Малката кибритопродавачка" също беше една от любимите на нас, братовчедките, вероятно защото беше толкова жестока, и за това примамваща, и вероятно и заради това, че там се споменава бабата на момиченцето. Ние с братовчедките стояхме на топло с  баба ни, докато... И тази приказка се отличава с живия си език, с примамващите реални детайли, които правят историята още по-убедителна. И колкото �� да са жестоки детайлите, накрая момиченцето се присъединява към баба си и ние дълбоко въздишахме: „Но никой не знаеше колко хубави неща видя то и в какъв блясък се възнесе с баба си към радостите на Новата година.“.

“Огнивото” - илюстрация на Любен Зидаров, снимка от книгата

Третата любима приказка беше  „Огнивото“ (1835), тази приказка всъщност е началото на кариерата на Ханс Кристиян Андерсен като „цар в царството на приказките“  (1835). „Из широкия път вървеше войник: едно, две, едно, две! На гърба си носеше раница, а на кръста — сабя, защото беше ходил на война и сега се връщаше у дома си. По пътя го срещна една стара магьосница. Тя беше ужасно грозна.“ В тази приказка Андерсен пак демонстрира как от първоначалнoтo изречение се овладява публиката. От първия момент ние, трите момичета и момчето, който иначе не винаги се включваше в думите, бяхме в крак с войника, и бяхме  с големи очи като на кучетата в приказката, а баба ни изигра ролята на магьосницата толкова добре, че когато войникът извади сабята и отсече главата й, ние всеки път изпадахме в ужас и викахме…  

“Огнивото” - илюстрация на Любен Зидаров, снимка от книгата

В „Огнивото“ жизнеността на езика е очебиеща, и сега когато я прочетох пак, просто се изумих. Колко е убедителен и динамичен е текстът, преобладават диалозите и цялата обстановка повече се предава чрез диалозите. Публиката е  заловена. И пак има преживяване и за малки, и за големи. За нас децата - кучетата бяха удивително интересни,  докато за баба ни интересното бяха социалните отношения, социалната йерархия, реакциите на „приятелите“ но войника, когато остана без пари. Тя коментираше това винаги по някакъв начин.

“Грозното патенце” - илюстрация Любен Зидаров, снимка от книгата

И тук превключвам  с биографични добавления. Известно е, че екзистенциалният проблем за Андерсен беше бедното му потекло. Той беше много комплексиран и се опитва през целия си живот да компенсира. Приказката „Грозното патенце“  (1843) е метафорично изображение на неговия живот, което е известно… Но и в „Огнивото“ има доста моменти, които са метафорични по отношение на биографията на писателя. По-малко се споменава тази приказка като образ на съдбата му. И ние като деца нищо не знаехме за сложния път на Андерсен, но се възторгвахме, смеехме се, бяхме нещастни и заедно с това се радвахме на приказките. И молихме баба - пак!

Четете Андерсен по време, когато има вируси, това ще ви помогне да преодолеете кризата! ≈

Текст: Хелле Далгор, Орхус, Дания

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

P.S. на „въпреки.com”: Детските книги празнуват на 2 април. Празникът се отбелязва от 1967 година и неслучайно съвпада с рождения ден на датския писател Ханс Кристиан Андерсен. На 2 април, Международният ден на детската книга се отбелязва в цял свят. За жалост, тази година празникът ще отбележим само виртуално.

През 1958 г. ЮНЕСКО учредява Международен Златен медал на името на Андерсен, наричан още Малка Нобелова награда. На всеки две години се връчва награда на най-добрия детски писател и художник на детски книги. Наред със световните писатели: Астрид Линдгрен, Селма Лагерльоф, Туве Янсон, Луис Карол са вписани в почетния списък на IBBY /Международен съвет за детски книги/ и нашите писатели: Валери Петров за „Пет приказки" през 1988 година, Йордан Радичков за книгата „Малки жабешки истории" през 1996 година и Веса Паспалеева за „Пролет в родината" през 1980 година, а Ангел Каралийчев е първият български писател, вписан в Почетния списък.

[vprki]

Критичен поглед: Будителите се оказаха като че ли повече от събудените

Изминалата седмица освен с фокус върху местните избори премина и под знака на Деня на народните будители. За учениците това беше добро дошло, защото на някои от тях им се събраха четири почивни дни. А пък за други Денят на будителите беше повод да раздадат различни награди. Институции, съюзи и медии връчиха награди по своето разбиране за будителство, които като че ли останаха повече като гилдийно отличие за наградените, а н�� толкова факт за публиката.

И все пак имаше няколко конкурса, които заслужават да бъдат споменати. Това са Годишните награди на Портал „Култура” и наградите на литературен клуб „Перото” в НДК. Интересно беше, че в някои случаи имаше повторение на наградените, независимо от различните журита. Както каза проф. Светлозар Игов /на снимката горе/, носител и на Голямата специална награда на Портал „Култура”, и на наградата за Цялостен принос към българската литература на „Перото” това означава, че се създава обща литературна среда, която може обективно да оцени постиженията на авторите. И още едно „дублиране” на наградите – Елена Алексиева взе призовете и в двата конкурса за романа си „Свети Вълк” /изд. „Факел Експрес”/.А тя стана по-рано тази година за същия роман и носител на Националната награда за български роман на годината на Национален дарителски фонд "13 века България". Така че "Свети Вълк" получи наградите на трите най-авторитетни конкурса за литература у нас.

Елена Алексиева и журито на конкурса на Портал “Култура”

Като добавим и Палми Ранчев за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” /„Жанет 45“/, който получи награда за проза в конкурса на Портал „Култура”, а беше и номиниран за наградите на „Перото”, става ясно съвпадението на вкусовете. А както отбеляза Елена Алексиева при получаването на наградата от „Перото” много важно е обаче тази литература да стига освен до българския читател, но и до чуждестранния. И тук е мястото на няколко преводачи от български език, които се борят ��а издаването на наши автори в техните страни и приемат тази своя дейност като мисия. Една от тях е чудесната датчанка Хелле Далгор, която получи наградата на „Перото” за преводите си от български на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“ от Георги Господинов. В наше поздравление до нея, тя отбеляза, че много се радва, но не би могла да получи това признание, ако ги нямаше чудесните творби на Георги Господинов. А в разговор за „въпреки.com” преди време беше казала: „За преводаческата дейност казват, че била най-самотната. Но аз не мисля така. За мен това е голямо щастие и не смятам, че съм самотна. Аз влизам в света на автора”.

Хелле Далгор

Останалите награди на „Перото” бяха в следните категории: За поезия - „Книга на разкаянията и утешенията“ от Цочо Бояджиев /„Жанет 45“/; За детска литература: „Роботът Чапек на планетата с трите слънца. Книга първа. Роботски приключения“ от Марин Трошанов и Петър Станимиров /„Кибеа“/; За дебют: „Глиненият цар“ от Добромир Байчев /„Развитие“/. В конкурса на Портал „Култура” също бяха присъдени и още награди: Специална награда за Боян Папазов; Специалната награда на фондация „Комунитас“ за „личен принос към независимата журналистика“ на Силвия Великова и за „Хуманитаристика” на Ромео Попилиев за книгата му „Цензурата по времето на комунизма“ /„Рива”/ и на Даниел Вачков за „Аварии и катастрофи. Хроника на социалистическата индустриализация“ /ИИБМ, „Сиела“/.

Ромео Попилиев

Иска ни се да цитираме откъс от един текст на Ромео Попилиев за „въпреки.com”, който е свързан с темата за събуждането, но за ставащото и неставащото в българския театър: „Това, което не може да се отрече е, че нашият театър произвежда спектакли с ударно темпо. Бълването на множество и количество създава една своеобразна истерична обстановка и представлява нещо подобно на невротичния ефект, създаван от социалните мрежи, препълнени от свобода и привидно външно разнообразие, но също така и от нарастващото безпокойство от винаги и въпреки всичко изпречващия се въпрос: „И какво от това?”. И още: „И какво в крайна сметка се случи в българския театър? Както изглежда, то ще продължи да се случва, но е време театърът да стане, т.е. да се събуди и изпр��ви от съня на случването си”.

Част от присъстващите при връчването на наградите на “Перото” в НДК

И още нещо свързано с Будителите и събудените. Това беше дискусията в Софийска градска художествена галерия „Музеят – възможен или невъзможен”, организиран от фондация „Въпреки”, подкрепена от Национален фонд „Култура”. Тя беше за съвременния музей и неговата публика, но и за създаване най-сетне на Музей на близкото минало. Дълги години се говори за такъв музей, даже бяха направени опити в това отношение, които не доведоха до резултат. А годините минават и все повече от младите нямат представа за онова време. Появиха се и отделни частни музеи, които интерпретират доста повърхностно и търговски тази проблематика. Дори те, според мнения изразени в дискусията, стимулират носталгията по онова време, а не неговата оценка от съвременна гледна точка. Даден беше и пример, че музеят представляващ ретроапартамент с пет стаи в Димитровград изглежда привлекателен, но никъде не става дума, че тук са живели няколко семейства – с обща тоалетна, баня и кухня… А пък музеят с ретросоцавтомобили в Пещера не отчита, че за кола в онези години се чакаше десет и повече години.

Никол��й Папучиев и Тодор Петев имаха презентации на дискусията “Музеят - възможен или невъзможен” в СТХГ

Същевременно мненията за такъв музей са разнопосочни – от изключителната нуждата от него, до известно отрицание от гледна точка, че темата е все още много гореща за нашето общество. Както и за това какво би съдържал – дали това да е музей с предмети от онова време или дигитално представяне. Дали да е с предимно историческо и хронологическо подреждане или по-скоро тип арт-инсталация, която да бъде сменяна и да провокира емоционално интереса. Но пък участващите в дискусията бяха категорични, че подобен музей би трябвало да е синтетичен и едва ли само битът и предметите от това минало са достатъчни, въпреки, че и те са необходими в някаква степен. Отчетено като грешка беше разрушаването на бившия мавзолей на Георги Димитров, но и мненията бяха, че в подземията му сега биха могли да се използват за подобна експозиция, колкото и да е малко пространството. Но има и други начини да се разшири – включително и с известно стъклено надграждане на бетонната плоча. Хубаво е, че сега това пространство се използва за съвременно изкуство по програма „Навън” на Програма „Култура” на Столичен общински съвет.

Част от присъстващите на дискусията в СГХГ

Журналистът, писател и бивш министър Юлиан Попов беше споделил в свое мнение за „въпреки.com”: „Може би най - доброто място за подобен музей, или част от него, са подземията на мавзолея на Георги Димитров. Тези подземия сами по себе си са уникален експонат и трябва да бъдат отворени за образователни посещения. Затварянето им е отнемане от паметта ни. Превръщането им в пространство за несвързани с миналото, което ги е породило културни забавления би било извращение с паметта ни”. Искаме да цитираме и две мнения от дискусията – на проф. Евгения Иванова и на проф. Евелина Келбечева. „Може би – вместо музей – определеното за него пространство би могло да се изпълни със сменящи се експозиции и арт инсталации, представени от различни  гледни точки”. Това написа проф. Евгения Иванова, преподавателка, писателка, доктор на науките за култура, антрополог и културолог.

И добавя: „Не съм специалист по музейно дело, но съм сигурна, че музеят предполага минало. Никак не съм сигурна обаче дали „близкото ни минало“ (ако визираме периода на комунизма, каквато, очевидно, е идеята) не е по-скоро настояще. Развихрилите се страсти български по повод учебниците по история, достигнали чак до парламента, като че ли, потвърждават това. Чак толкова неистова страст в защита на един период от време едва ли предполага той да е минало”. Тодор Петев, един от презентаторите в дискусията, пък отбеляза, че е присъствал на национална среща на учителите по история, които са се разделили в това дали това минало трябва да се представя само като фактология или с оценка на периода…

Проф. Евгения Иванова /ц./ също беше на дискусията

„Копнежът по „тогава“ е толкова ясно видим, та няма да се учудя, ако хипотетичният музей се привиди на мнозина като възвърнат рай – обетована земя, напълнена с толкова умилително познатата комунистическа ширпотреба. Умилителната памет, впрочем, произвежда нова ширпотреба: салам „Народен“ или баничарница „БКП“ („банички, кифлички, пирожки“) с петолъчка за емблема. Колебая се коя употреба на миналото е по-кичозна: баничарницата „БКП“ в Красна поляна или  баничарницата „Александър Македонски“ в Прилеп. Виждала съм и супермаркет „Филип Македонски“. В Битоля. За няко�� македонци античността също е настояще...”, е мнението на Евгения Иванова.

А проф. Евелина Келбечева отбеляза по темата „Музеят – възможен или невъзможен”: „Възможен, ако се ангажира държавата. В никакъв случай не трябва да е „класически” музей. Подземието на бившия мавзолей е мега подходящо пространство. Подкрепям Евгения Иванова за поредица от дигитални изложби,които освен това могат да бъдат интерактивни. И да пътуват из цялата страна. Не виждам смисъл в банални експозиции за всекидневието. Не само че е крайно време, но е и крайно необходимо. Имаме много know how вече в Източна Европа, както прекрасни примери, така и посредствени. Единственото предимство на нашето вечно забавяне е, че съществуват тези примери”.

Цветозар Томов представи оптимистично социологическо изслуедване по темата

А надежда за интереса на хората дава и социологическото изследване, специално поръчано по проекта и осъществено от социолога и журналист Цветозар Томов с жители на София. На въпроса нужен ли е Музей на близкото минало 35,7% от интервюирането отговарят, че е много необходимо, а 47,2% са на мнение, че това е необходимо, но се съмняват, че в момента е възможен обективен разказ за близкото ни минало. А ако все пак се създаде такъв музей, 45,3% заявяват, че ще го пос��тят непременно, а 39,1% - по-скоро да, когато им се отвори удобна възможност. На въпроса дали в България е възможно да се създаде такъв музей, в който да се съчетават изкуство, дигитални технологии и автентични експонати, чрез които да се създаде максимално реална представа за живота в онова време 54% смятат - Да, определено. Така че, интересът на хората съществува, остава и да се реализира тази експозиция, която и финансово може да се изплати. ≈

Текст: екип на „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Време за стойностно кино в София

След като във Варна завърши 36-ият фестивал на българския игрален филм „Златната роза”, фестивалната вълна се прехвърля в София. Но за разлика от Варна тя няма да е само за български филми и е в рамката на кино-литературния фестивала CineLibri. При откриването му Жаклин Вагенщайн, основател и директор на CineLibri, връчи почетна награда на Иън Макюън, един от най-мощните гласове в съвременната белетристика, за неоценимия му принос към изкуството на литературната адаптация /на снимката - архив на фестивала/.

Конкурсната програма на CineLibri включва 9 филма, в т.ч. филма омнибус „8 минути и 19 секунди“, който се състои от шест късометражни новели, вдъхновени от сборника „И всичко стана луна“ на Георги Господинов. Това е първата българска продукция в историята на фестивала, която ще се състезава за наградата за най-добра екранизация. Да припомним, че този фестивал беше създаден през 2015 година по повод 25 – годишнината на издателство „Колибри”. Тогава Жаклин Вагенщайн каза: „Основното е, че ще бъде първият в света литературен кинофестивал CineLibri, който е посветен на екранизациите. Идеята е в този фестивал да се покажат най-добрите екранизации на книги. Искаме фестивалът да е многогодишен – горе-долу 70% от нашите книги са филмирани. С голям подбор може да запълним много години”.

Ефектен визуален пърформанс (Полиформа студио, танц и хореография Дорина Пунчева и Цветан Апостолов) ознаменува четвъртото издание на CineLibri - снимка архив на фестивала

И това наистина се оказва вярно. Това е вече четвърто издание и второ с международен конкурс. Концепцията на фестивала е върху идеята за диалога между изкуствата и че те не съществуват поотделно, а книгите оживяват на големия екран. Творческият екип на първото международ��о издание на кино-литературния фестивал CineLibri, което се състоя през 2017 година, беше пък отличен с Наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата. А на четвъртото издание ��а фестивала, също с финансовата подкрепа на Столична община, ще има над 300 прожекции на 49 филма с национални премиери, много специални гости, събития и емоции. Тематичен фокус тази година е любовта във всичките й измерения, което обяснява и мотото на фестивала: Любов между редовете. По традиция част от филмите в програмата на CineLibri се излъчват и извън столицата. Тази година каузата на фестивала приобщава градовете Пловдив, Варна, Габрово, Търговище, Стара Загора, Велико Търново, Благоевград, Каварна и Враца.

Иън Макюън беше удостоен с титлата Доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ - снимка Стефан Джамбазов

Британският писател, киносценарист и общественик Иън Макюън откри CineLibri 2018 с една от най-интригуващите литературни адаптации, създавани някога - „На плажа Чезъл“. Освен че е специален гост на фестивала, Макюън беше удостоен с титлата Доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Макюън, който тази година навърши 70 години, е не само блестящ стилист, експериментатор и изследовател на човешкото поведение със средствата на художествената словесност, но и прокламатор на най-висшите достижения на цивилизацията, човек с критично мислене и активна гражданска позиция. Неговата академична лекция в Софийския университет беше за свободата на словото. Престижното фестивално жури е съставено от петима професионалисти с безспорно международно признание. Председател е Мартичка Божилова от АГИТПРОП, изтъкнат продуцент, носител на множество награди, в т.ч. „Златна мечка” от Берлинале 2018. Сред останалите арбитри са големият френски романист, режисьор и сценарист Давид Фоенкинос и популярният холандски писател и продуцент Херман Кох. Актьорската гилдия е представена от британската звезда Майкъл Маккел. Петият член на журито е Анди Делиана – продуцент и преподавател по режисура в New York Film Academy.

„На плажа Чезъл“ - снимка архив

Останалите филми в конкурса са отбрани продукции, които вече привлякоха вниманието на световната критика и спечелиха адмирациите на публиката, а някои от тях са удостоени с награди на едни от най-големите международни к��нофоруми: френско-канадската криминална драма „Ще се видим там горе“ на режисьора Албер Дюпонтел - удостоена с пет награди „Сезар“ екранизация на едноименния шедьовър на Пиер Льометр, носител на „Гонкур”; френско-белгийската продукция „Корнелиус, виещият мелничар“ на режисьора Ян Льо Кьолек (екранизация по романа „Мелничарят, който виеше срещу луната” на Арто Паасилина), интелигентната мистерия „Чудноватият дом“ на режисьора Жил Паке-Брене, адаптация по романа на Агата Кристи; френско-белгийският трилър „Липсващото досие“ на режисьора Ерик Зонка, адаптация по бестселъра на Дрор Мишани; комедийният романс „Джулиет гола“ на Джеси Перец по романа на Ник Хорнби; пленителната френска драма „Обещанието на зората“ на Ерик Барбие, адаптация по автобиографичния роман на Ромен Гари, с Пиер Нине и Шарлот Генсбург; амбициозната американска продукция „Чайка“ по пиесата на А. П. Чехов, адаптация на режисьора Майкъл Мейер с участието на Сърша Ронан и Анет Бенинг; копродукцията „Съпругата“ на режисьора Бьорн Рунге (екранизация по романа на Мег Уолицър с участието на забележителната Глен Клоуз).

“Аз съм ти, Адриана” - снимка архив

Но освен в конкурсната програма, 11 български филми ще бъдат показани на  CineLibri. Част от тях са литературни адаптации, други са вдъхновени от постиженията на бележити артисти, а две от продукциите стават повод за написването на книги, които ще се появят на пазара през 2019 г.Сред фестивалните заглавия на 2018 г. е „Безкрайната градина“ на Галин Стоев. Създаден по мотиви от пиесата „Приятнострашно“ на Яна Борисова, филмът е дебют в игралното кино на един от най-големите ни театрални режисьори и представлява съвременна градска драма, под чиято повърхност пулсират невидими светове и се раждат неочаквани чувства. В паралелната програма на CineLibri присъства и режисьорът Петър Попзлатев с филма „Аз съм ти, Адриана”, ефектна екранизация по „Роман без заглавие” на Димитър Димов и „Адриана“ на Теодора Димова. Ще бъдат показани още „Възвишение“ на режисьора Виктор Божинов по романа на Милен Русков, удостоен с Европейска награда за литература. Последният филм на Николай Волев „Извън пътя” също е част от българския фестивален модул. По случай 100-годишнината от рождението на един от най-великите филмови стилисти на всички времена – Ингмар Бергман, CineLibri организира изискана галавечер в зала „България” на 13 октомври, съпроводена с филмова музика, почерпка и много празнични изненади. В рамките на честването ще се състои премиерна прожекция на документалния филм „Лив Улман и къщата на спомените“ - парченца живот, подредени от журналиста Георги Тошев и оператора Румен Василев.

Петър Попзлатев - снимка архив на НДК

Както беше подчертано, две от документалните продукции, намерили място в тазгодишната програма на CineLibri, стават повод за написването на книги. Едната от тях е уебсериалът „Да се изгубиш нарочно“ (2018), дело на нашумелите влогъри Крис Захариев, Ясен Атанасов и Анастас Шипков. Необичайно приключение, което показва България такава, каквато никога не сте я виждали. Другото заглавие е „Червено, твърде червено“ (2018 ) на Божина Панайотова. След 25 години във Франция тя се връща в България с камера в ръка и едно съмнение: ами ако родителите й са сътрудничили на Държавна сигурност? Така се ражда този дълбоко личен филм, оценен високо на Берлинале и предизвикал майката на Божина да напише книга, която се очаква на българския пазар през 2019 г. Фестивалът предвижда и три документални филма, посветени на знакови български личности: „Симон срещу страха (Случаят Варсано)” на писателя Георги Тенев, филм за гениалния български поет и преводач Валери Петров и за Иглика Василева, изтъкната преводачка от английски език, отличена с множество награди.

Първата пресконференция за тазгодишната Киномания в НДК - снимка Стефан Джамбазов

Филмът пък на режисьора Петър Попзлатев „Времето е наше” е избран за откриващ на тазгодишната Киномания в НДК. Така някак си режисьорът става връзка между двата кинофорума. За Киномания има още време – тя е между 15 и 29 ноември 2018 г. и за нея ще говорим още. Тази година киномаратонът ще премине под мотото „Големите филми преди големите награди”, с което организаторите искат да подчертаят добрата селекция от заглавия, които зрителите на Киномания виждат още преди световното им признание на най-престижните филмови награди. „Този филм има своя потребност да бъде документално приближен към най-важното събитие в новата българска история - чрез технологията на промяната да зададе няколко въпроса от филосо��ски порядък, да провокира всеки един българин да открие и продължи историята, която се опитах да разкажа във филма. Много трудно се прави филм от историческа значимост, в който се казват доста смели неща. Благодарен съм на екипа на НДК, че приеха филмът да открие този прекрасен кинофестивал”, сподели Петър Попзлатев при откриваща пресконференция за събитието.

Владимир Трифонов и Хермина Азарян - програматорите на Киноманията - снимка архив НДК

„Времето е наше” е вдъхновен от романа „Разруха” на Владимир Зарев, който според Попзлатев си остава „най-пълноценният художествен образ на Прехода”, един значим епизод от не толкова отдавнашната българска история. Затова и филмът е за паметта, за уроците на миналото, които не бива да бъдат забравени. Криминалната нишка пък е по мотиви от разкази на Димитър Шумналиев. Премиерните филми в зала 1 са откриващият филм на Кинофестивала в Кан „Всички знаят” (17 ноември), „Рудолф Нуреев: Бялата Врана” (23 ноември) - третият режисьорски опит на Ралф Файнс, „Папа Франциск: Човек на думата си” (24 ноември) – най-новият документален филм на Вим Вендерс, както и „Лоро” (25 ноември) – на италианския майстор Паоло Сорентино за Силвио Берлускони, които вече дават заявка за потенциални хитове. При гостуването си тази година на София филм фест Вим Вендерс сподели в отговор на въпрос на „въпреки.com”, че никога не си е представял, че ще прави филм за папа. „Но когато ти се обадят от Ватикана, не можеш да откажеш. Прекарах няколко следобеда с папа Франциск. Той е забележителен, най-смелият човек, когото съм срещал – безстрашен. Ние го снимахме с малък екип 8 – 12 души. Всеки път поздравяваше всеки един от, без да прави разлика кой е режисьорът, кой е от техническите служба. Така беше и когато се разделяше с нас след снимките. С почит и уважение се отнасяше към всеки”. Така че всички очакваме с голям интерес този филм. Зрителите ще имат възможност да се насладят и на селекция от филми на големия режисьор Ингмар Бергман, които ще бъдат показани преди официалната програма в периода 8-14 ноември. Киномания е част от Календара на културни събития на Столична община за 2018 г. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив