#неочакван край

[hansnocean]

Отнѐ ни лятото, този сюжет.

И приказката бе с неочакван край

Седя на верандата и гледам към морето. И пясъкът още стои разпръснат из пукнатините на пода, а цялото ми тяло трепери. Подухва лек ветрец, сигурно ми е студено. Изпънал съм крака на оградата, навил ръкавите на ризата си малко над лактите.

Поглеждам часовника на стената, ала времето спряло е. Очите ми - изтощени са, но никога няма да ги затворя за залеза, �� пред теб.

И в този момент слънцето отново разлива кървавите си нюанси и изпълва морето с носталгия. Вълните започват да скърбят, и усещам празнотата на поредния отминал ден; и животът ни по-кратък е, похабихме още цял ден далеч един от друг.

Сърцето ни е съвкупност от фрагменти, които никога няма да подредим напълно. Нишки, които никога няма да успеем да навържем. Такъв е животът. Разума си губим сами, никой не ни е виновен. Душата обаче ни бележат хората. Онези, които идват и заминават от същото пристанище. Някои от тях са с престой, ала кратък. Пускат тежко котва, несъобразително. Минават, поглеждат те - как седнал си да просиш, и продължават по пътя си. А пукнатините от котвата, поглъщат ни.

Усещам уют и мирише вкусно, у дома си. Носиш чай и ме целуваш по челото, като докосваш нежно ръката ми. Това твое докосване винаги носило ми е такова спокойствие..

Заспал съм. Часовникът все още спрял е. А тялото ми не трепери вече. Побелял и безпомощен съм, обичайки те. И теб все още те няма. А никога нямаше да затворя очите си преди залеза. Цветовете ми, отстъпили са пред сивотата. Паникьосвам се. Обичах теб и цялото ти същество. И похабихме цял живот далеч един от друг.

Очите ми изтощени, не дочакаха залеза, ала съхраниха теб. А така исках да го дочакаме заедно.

[realistimo]

👥 Всичко за МАРКЕТИНГОВИТЕ ТЕХНИКИ за агенции.

😍 ГЛЕДАЙТЕ епизода с д-р Георги Янков, съосновател на агенция Primo+ и Imvestia.

👥Разберете:

Как се прави ДОБЪР маркетинг на една агенция?

Как МЛАДИТЕ да станат добри брокери?

Каква е УСПЕШНАТА формула за един подкаст?

И една ПЛЕНИТЕЛНА история от практиката с НЕОЧАКВАН край.

🎥 Приятно гледане!

[magdalendia]

Фестивалът "Open Buzludzha" - отидох заради музиката и развлеченията, прибирам се с кауза!

За трета поредна година фондация "Проект Бузлуджа" организира незабравимо преживяване в горите и поляните край връх Бузлуджа, за което аз научих едва преди няколко месеца, макар че се самочисля към най-верните почитатели на паметинка. Трябва да стане ясно от сега - това не беше фестивал, организиран от никаква партия, нито в подкрепа на която и да е политическа идеология. Това не беше и фестивал за купонясване на пияна глава и ядене на кюфтета и кебапчета. А всъщност какво беше?

Истината е, че когато стане дума за социалистически паметници у нас, може да се стигне до доста ожесточени спорове, които често да доведат до възможната истина кой и защо докара държавата в това положение. Изобщо като споменеш времето на социализма в разговор навлизаш в много опасна зона, тъй като има голям шанс да попаднеш на пръвърженици или противници, а ако пък случиш и на представители на едно и също място по едно и също време - тежко ти и горко ти. Някои мои приятели директно заклеймиха този фестивал като сбирка на комунистите и дори не му дадоха шанс. Аз не се обвързвам нито със "за"-то, нито с "против"-то, но има нещо в тоя паметник, което ме омагьоса от мига, в който го видях преди 6 години за пръв път на живо и да прекарам три дни и вечери из околностите му, които са прекрасната зеленина на Стара планина, ми се стори доста приключенско. Бях мотивирана да отида там заради възможността да гледам светлинното шоу, прожектирано на самия паметник и да слушам рок, инди и RnB на живо и на открито. Оказа се обаче, че открих много повече на този фестивал и дори смея да кажа, че е най-хубавото събитие, на което съм попадала тази година.

Ден 1 - Откриване на фестивала

Поели сме на дълъг път от Варна до Казанлък с кола. Облаци са надвиснали над Казанлъшката котловина. А пък ние така се бяхме настроили за купон. От апартамента ни, на четвъртия етаж на сградата се разкрива панорамна гледка към Стара планина и всичките й околни възвишения и върхове. Шипка се извисява, ветрогенераторите по склоновете край Бузлуджа, а самата Бузлуджа я няма. Само тя единствена е обвита в гъсти облаци. Голям късмет да му се не види!

Качваме се горе с колата. От паркинга, оказва се, има малко бусче, което извозва хората към фестивалната поляна, а от там и към връх Хаджи Димитър. Старото име на този връх е Бузлуджа, но тъй като на този връх се е сражавала четата на Хаджи Димитър през 1868г., той бива кръщаван в негова чест. Иначе името Бузлуджа от турски означава "леден връх". Доста си отговаря на действителността. Вятър фучи, мъгла е обладала всичк�� наоколо и тук-там сред дърветата се виждат палатките на първите настанили се в лагера на фестивала. А студът е съвсем неочакван за средата на август и ние като едни варненски деца сме си взели летните дрешки, с малко изключение и някоя-друга есенна, че ако СЛУЧАЙНО е студено в планината, нале. Е, ами не съвсем случайно, баш си е студено. И влажно, и мъгливо, и мрачно, абе пълна програма. Качва ни автобусчето горе на върха, слизаме с още 5-6 човека, които и те са отишли горе да видят к'во става, а той паметника дей? Ми ня'а го. От мъглата не се вижда и на 10 метра пред теб, така че можем да си го въобразим, че е там. Ама за мен това не е ново. Аз първият път, в който ходих да го видя през 2017-та пак го заварих сред гъста мъгла, така че получих съвсем реалистично дежа вю.

Ден 2 - За района на Казанлък и Бузлуджа

Програмата тече на пълни обороти още от сутринта, а днес за щастие небето е ясно и слънцето дава всичко от себе си. В 10 и половина се качваме горе и заварваме съвсем различна обстановка: нареждат се всички павилиони с храна, напитки, арт работилници, на главната сцена музикантите тестват звука, изобщо цари оживление на фестивалната поляна.

Отиваме в горичката наоколо, за да слушаме лекции, които специалисти от различни направления и сдружения са ни подготвили. Научаваме много интересни неща за традиционните страопланински къщи от архитект, който се занимава с тяхното проучване, поддържка и възстановки. После пък историк от Националния парк-музей "Шипка-Бузлуджа" ни разказва за обсадата на връх Шипка покрай Руско-турските войни от 19в.

Срещнахме и Бедрос Азинян - един от тримата фотографи на дом-паметника "Бузлуджа", както се е наричал в периода на своя разцвет. Бедрос ни разказа, че сторежът на паметника е започнал през 1974г. и е б��л спонсориран от дарения (задължителни дарения!) от народа и издгинат с помощта и доброволчеството (задължително доброволчество!) на бригадирите и сторителните войски. Строежът му е струвал около 15 млн. лева, което в днешно време се явява някъде около 93 млн. Завършен е през 1981г. и функционира до падането на режима през 1989г. като туристически обект. Оказва се, че през тези 8 години, в които е работил на пълни обороти, посещенията са били организирани и регулирани. За да посетиш паметника, е трябвало да резервираш час 3 месеца предварително! Ежедневно автобуси са откарвали туристите от паркинга до върха, където е паметника. Екскурзовод е развеждал групите из коридора и залата с мозайките като всяка обиколка е траела 45 минути.

След това ни се представи архитект Дора Иванова, която открива паметника през 2014г. и създава фондация "Проект Бузлуджа", чиято цел е опазването и развитието на сградата, в контраст с едно от общоприетите мнения, че трябва да бъде разрушена или пък прикрита заради противоречивия период, през който е сътворена. В интерес на истината, разрушаването на тази емблематична сграда за следвоенния модернизъм в България би било лекомислено и крайно ненужно, тъй като всички дефекти по нея са козметични, а конструкцията й е стабилна и здрава. Все пак да не забравяме, че строителните гиганти на социалистическия брутализъм и модернизъм са строени за вечността и за идните поколения, тъй като в основите си тази идеология предвижда вечни успехи и утопия за цялото човечество.

Идеите на фондацията са много амбициозни и представят едно светло бъдеще за паметника, който може да се използва за най-различни образователни и културни цели. Представиха чертежи и 3D компютърни проекти на възможни варианти за интериор и екстериор на сградата в бъдещето. От години работят с рестваратови от Мюнхен и Атина, както и от БАН в София по запазването на мозайките в голямата зала и коридора, който обикаля в кръг от външната й страна. Мозайките са творение на изкуството, детайлни, цветни и красиви - или поне това, което е останало от тях. Времето, а и човешката намеса, доста са допринесли за тяхното разрушаване. Между другото, първата работа на противниците на социалистическия строй след неговото падане през 1989г. е да изронят мозайките с лицето на Тод��р Живков. След това бива изнесено всичкото оборудване - мебели, отопление, килими и т.н.

Далеч от всякакви политически стремежи, идеята на "Проект Бузлуджа" е това пространство, съчетало в себе си времето на социализма и прехода, да бъде запазено такова каквото е, за да покаже съвременната ни история. Дора и всички партньори на фондацията й не целят да реставрират и да възвърнат първоначалния облик на паметника. Те гледат на Бузлуджа от архитектурна и културна гледна точка и съзират много потенциал в мястото - сред някои от идеите са изложби, концерти, конференции, лекции, обучения, които да се състоят в голямата кръгла зала. Всички пространства във сградата, включително мозайките по стените, няма да бъдат престроени в тяхното начално състояние, а ще съчетават действителност с технологии. Например, 3D прожекции по стените ще показват как са изглеждали те в оригиналния си вид с мозайките. Самият факт, че стотици чужденци биват привлечени от паметника всяка година, показва, че при една добра поддръжка, можем да имаме една страхотна забележителност, която да оживи цял район със себе си. Впрочем тук е добре да се уточни, че БСП нито подкрепят, нито спират развитието на този проект, а собственикът на паметника е областният управител на град Стара Загора. Истината е, че фондацията към проекта има възможност и средставата да отвори паметника за посещение, но самият областен управител не позволява. Обяснение няма. Просто не.

За вечерния концерт в събота на главната сцена се изредиха няколко съвременни български музиканти, но звездите на концерта бяха Керана и космонавтите - група, която открих съвсем наскоро и то именно покрай проучванията и подготовката ни за този фестивал. Съществуват от 3-4 години на родната сцена и внасят свеж въздух в българската музикална сцена, която през последните години страда от очевидна еднаквост и баналност и който се възхвалява голи тела, финансови успехи и комплекси. Керана, вокалистката им, е абсолютна стихия и беше събрала цялата енергия на Космоса в себе си и я раздаваше на всички. Впечатляващо беше, наистина, тъй като един вокалист не е просто певец. Той донякъде е лицето на групата и държи връзка в публиката на концерт. Като цяло музикантите показаха страхотна химия помежду си. И не само един с друг. Те следяха и настроението на публиката и през цялото време и концертът при тях беше двустранен процес - контактът с публиката беше постоянен. А стилът им съчетава алтернативен рок, ска, ню метъл.

На следващите две снимки може да видите и макета, който подробно показва конструкцията на паметника и който някога би бил изложенв главното фоайе, ако бъде той отворен за посещения.

Ден 3 - Изоставени сгради с втори живот

И в съботния ден времето е благосклонно нас, дори надмина по слънцегреене и температури предишния ден. Снощи Керана и космонавтите взривиха публиката с невероятно представяне и спечелиха и мен като техен почитател. Никога не съм виждала такова нещо в България - нито като контакт с публиката, нито като присъствие на сцена, нито като иноватирност и идейност от към музикален стил. Тази банда внася свеж въздух в българската мейнстрийм музикална сцена, която през последните години страда от очевидна еднаквост и баналност. Макар че открих страшно много интересни неща за групата и самата Керана, няма да ги анализирам и възхвалявам повече, защото ще сменя рязко темата на поста, но все пак.

А днес темата на лекциите в горичката беше свързана с вдъхването на втори живот на изоставените сгради в няколко населени места в България. Паметникът Бузлуджа и намеренията на фондацията "Проект Бузлуджа" далеч не са единствения пример за добри намерения на мотивирани и будни граждани. Най-интересното е, че те всъщност са постигнали големи успехи и изслушвайки историите на всички в този ден, аз наистина се обнадеждих, че има надежда за България. Общото между всички представени обекти е незаинтересоваността и неангажирането на институциите с тяхната поддръжка и преизползване и желанието и вярата на обикновени хора със знания и амбиция да превърнат тези занемарени сгради в места за представяне на изкуство и култура. Ето за кои места става въпрос.

Топлоцентрала в София. Стара топлоцентрала в Южен парк в София, забравена през годините, която екип от доброволци успява някак си да извади на бял свят от всички храсти, които са я завладели в комбинация с бездомници и превръща в център за съвременни изкуства. Сега тя е обновена, чиста, светла и просторна, а вътре в нея редовно се провеждат спектакли, изложби, концерти, представени от съвременни български творци.

Бункера "ReBonkers" във Варна. Сграда на приблизително 200 години, служила за бункер за боеприпаси на османците през 19в., която се намира край Аспаруховия мост. През 90-те е служила като клуб за концерти на алтернативната рок и хардкор музикална сцена във Варна, но в последствие бива изоставена. Подобно на горния обект, доброволци се захващат да пропъдят самонастанили се ромски семейства и бездомници, а и да сложат край на тъмните нечестни сделки, които се случват на нейна територия. Интересно е, че година след почистването, те отново влизат в нея и заварват долу-горе същото положение - обособени места за тоалетни насред боклуците и спални с прогнили матраци. Тогава изхвърлят 30 камиона с биологичен отпадък - 30 камиона! - една година след почистването. Сега "ReBonkers" е прероден в културен център за социализация на творци и почитатели на изкуството.

Старата мелница в с. Кърпачево. Още една впечатляваща история за втори живот на стара сграда. Неправителствената организация сдружение "Деветашко плато" работи за възстановяването на живота на селцата край платото. Сега Старата мелница е място за концеренции, обучения, изложби на местното творчество - каретата и дантелите на бабите, сбирки на пенсионерите, а с това се създава оживление за целия район.

Вечерта се изкачихме през гората до паметника, за да наблюдаваме залеза от там, а и светлинното шоу. И през трите вечери на всеки два часа за 10 минути MP Studio ппредставяха 3D mapping върху самия паметник, който разказваше визуални истории, показваше миналото и бъдещето на паметника, вътрешността на паметника, паметника като космически кораб и като абстрактна амалгама от светлини и ефекти и сякаш в един момент започваше да се топи пред очите ни.

Ден 4 - Фестивали с кауза

Последен ден - отново слънчев и дори най-топъл сравнение с всички останали. Още от сутринра хората се разотиват - събират се палатки, разнасят се спални чували, торби, чанти из пътеките и поляната. След 3 дни и 3 нощи купонясване е настанало такова спокойствие, че чак по-голяма част от лагерниците в гората изглеждат малко гузни. Имам си наум и, че край Бузлуджа през цялото време имаше концерти, включително до ранни зори (3-4ч.), така че е вероятно голяма част от тях въобще да не са спали добре през това време.

Ние се отправяме пак към горичката с рогозките и възглавниците върху листата за една последна доза оптимизъм и надежда за България. Днес лекциите са на тема "Фестивали с кауза" и научаваме, че функцията на един фестивал не е забление или реклама, а когато става дума за изкуство и архитектура, какъвто е фестивала в Бузлуджа, те целят да представят цяла една идея. Временни инсталации като места за почивка, изложби, пейки, фасади и т.н., изложени за временно, докато трае еуфорията покрай фестивала, целят да покажат на обществото как едно изоставено или занемарено пространство би могло да изглежда през цялото време. В тази връзка ще спомена и няколко инициативи, които се занимават с "разхубавяване" и поддръжка на такива обществени пространства, за които общините и институциите нехаят.

Сдружение "Деветашко плато", за което споменах по-горе, освен че е възстановило Старата мелница, привилича множество туристи и обединява местните жители с различни фолклорни събитие и впечатляващ джаз фестивал. В началото никой не е предполагал, че интерес към джаз на село, ще има, но вместо очакваните 20-30, на първото издание на фестивала се появяват около 600! -> https://www.devetakiplateau.org/

Създателите на "ReBonkers имат идеята да се съдаде арт квартал "Таляна" във Варна по подобие на Капана в Пловдив. Гръцката махала и старата част на Варна, където евентуално ще се заформи Таляна, оживяват с множество събития и изложбни покрай фестивала "БУНА", който цели да покаже как може да изглежда варненския арт кварта. -> https://bunavarna.com/bg/

Фондация "Колективът" провежда инициатива "Реките на града" в различни градове, където има реки. Целят да обединят хората и природата, градовете и реките, запалвайки гражданите по идеята реката да се превърне в място за отдих, почивка, място свободно от плевли, боклуци и заблатяване. Организират фестивали край реките като поставят временни скулптури, лампички, пейки с масички, който да илюстрират как речните пространства могат да еволюират в нещо красиво. -> https://kolektiv.bg/

Бар "ТАМ" във Велико Търново пък за втора поредна година организира фестивала "48 часа Варуша Юг", с който обединяват в обща кауза жителите на цял квартал, обхващащ стария град на бившата ни столица. Когато собствениците на бара се преместват от центъра в квартал Варуша, те решават да се запознаят със своите съседи и да проучат какво искат да имат в своя квартал. Оказва се, че хората искат плаж на река Янтра, пешеходна улица, пространства за игра на децата. Обединени от момчетата от ТАМ хората в квартала се мобилизират да почистят реката и да обособят малък плаж, да се включат в инициативите свързани с фестивала като добворолци и заедно да работят за подобряване на условията на живот в квартала си. Впечатляваща е историята за незаинтересования от дейността на организаторите кмет, който в последствие от магазинерите в квартала разбира за цялата еуфория. Едва тогава решава да е проактивен и общината да се включи "активно." -> https://tamvt.com/

[my-forged-fantasy]

Един грях по - малко

Не знаех че ще свърша тук… Сериозно, ако бяхте ме попитали какво ще правя на рождения си ден - и то на 25-ия - със сигурност нямаше да ви отговоря: “Ще седя и ще се самосъжалявам цяла вечер, навярно в някоя църква. Да, добре чухте. Да, в църква. В тъмнината почти не се различават граници- свещи блещукат и сливат стълби с подове, стени с куполи и ръце с ръце. До мен се чува поредната въздишка, последвана от ново напрегнато блъскане на юмруци и рамене във вратата. Някак си успявам да се усмихна - поне не страдам сама. Така става като решиш да поправяш несправедливости на своя глава, в крайна сметка. А само час по - рано…

Шумът на влаковете отмря докато хиляди хора се блъскаха и тичаха напред - назад по перона на метростанцията. Всеки бързаше нанякъде, включително и аз. Спрях се за минута на ескалатора и зачаках задъхано техниката да ме улесни. Три години работа като журналист и тичане насам - натам, и все още не можех да се оправя с транспорта! Още дванайсет минути и щях да закъснея за собствения си рожден ден! Пригладих отново късата черна рокля, след което забързах нагоре по стълбите и навън от Софийското метро. Студът ме удари право в лицето, но не ми пречеше особено - след малко щях да съм на топло. След малко щях да съм седнала спокойно с приятелите и колегите си и щях да мога да- какво за Бога… “Ей, спри! Върни ми я,” без да се усетя дори извиках и се втурнах да догоня мъжа преди да е изчезнал в тълпата. Бележка към себе си- носи по - големи чанти. Или поне ги дръж по - здраво. Едва не си счупих ток докато се промушвах покрай бързащите хора и изломотвах по някое извинение - а чантата ми се отдалечаваше с бясна скорост в посока хотел Балкан. А, не - така не се бяхме разбирали!

Той - трябваше да е ‘той’, защото бягаше с огромни крачки, а окъсаното палто се вееше зад широкия му гръб - рязко зави и преди да се усетя го мернах да влиза в храма заедно с група туристи. За миг се спрях, объркана - какво си мислеше той? Защо точно в църква… Почти веднага обаче също се втурнах напред. Разбираше си от работата човекът - по-сигурно ск��ивалище нямаше да намери, дори да го беше планирал.

Пристъпих неловко сред тълпата, чакаща за вечерната служба в Св Неделя и погледнах притеснено часовника си. Имах точно три минути да локализирам крадеца, да си взема някак чантата и да хвана такси до ресторанта, за да не закъснея съвсем. Още по-неловко стана щом прекрачих прага и се заоглеждах за тъмното палто- човекът сякаш се беше изпарил, а всички останали сякаш бяха решили да се движат в синхрон срещу мен. Преди да се усетя бях избутана към една пейка от задния ред, където почти насила седнах и зачаках удобен момент. Съдейки по мудността на свещеника, щях да чакам докато умра. Докато покрай слуха ми се лееха проповеди за любов и покаяние, очите ми отчаяно търсеха в тълпата. Кого…и аз не знаех. Знаех само, че съм уморена, краката ме боляха от тичането и проклетите токове и че хич не ме беше грижа дали “обичам ближния си”, дали “съм се покаяла” и колко точно се радвам, че току - що е минала Коледа. “Просто си искам чантата,” Потиснах упорита прозявка. “Толкова ли е трудно да…стана от пейката…и да…”

Събуди ме студът - или може би шокът от тъмнината, или твърдата пейка, която въобще не приличаше на спалнята вкъщи. Паникьосах се, естествено - вие какво бихте направили, ако се събудите в средата на тъмна базилика, няма никакъв шум около вас и нямате чанта с лични документи, която да стискате уплашено. Кофти, нали? По инерция станах, уверено натискайки вратата…нищо? Опитах пак, и още веднъж, за по-сигурно. Не - дървото отказваше да помръдне дори на сантиметър. Страхотно! Вечерта ставаше все по - хубава и по - хубава.

* * *

Та, на въпроса какво ще правя на рождения си ден точно в 7, точно сега можеше и да ви отговоря, че сигурно ще се разплача.

Отне ми няколко минути да осъзная точно в колко глупаво положение се намирам: закъснявах за ресторанта с не знам вече колко минути. Църквата току - що бе затворила. И на всичко отгоре се намирах във влажно, празно и студено място. Без ток и без тоалетна. “И цялата тази глупост само заради някакъв си просяк! И с какво съм го заслужила? Като че ли ми се искаше да стане нещо такова, за да си опропастя вече-” спрях моментално триадата при звука от стъпки зад себе си. В мрака се различаваше само нечия сянка и силуета на зацапано палто. “��иж к'во, госпожа. Може и да не ти се е искало, ама и на мене не ми изнася да съм тука посред нощ,” гласът бе някак си висок и дрезгав едновременно. “И не знам за къде си се разбързала толкова, ма и аз съм на работа. Така че айде по-кротко, а?” Примигнах няколко пъти, изненадана не само от резките думи, но и от външния му вид. Вместо брадясалия мъж на средна възраст, който си бях представяла, светлината на свещите осветяваше голо слабовато лице и чифт остри сиви очи. Хлапакът, който ме гледаше едновременно дръзко и раздразнено, беше на не повече от 15-16. И най-нагло подмяташе чантата ми в ръце! “Няма да ти я дам, колкото и да ме зяпаш. Мръдни малко,” момчето ме избута преди да успея да възразя и с все сила удари рамо о вратата. После пак. И пак. Усмихнах се с ирония. “Вече пробвах всичко - с викане не стана; както и с бутане, и с дърпане…предлагам ти да се откажеш,” учтиво го просветлих. “Ще се откажа друг път,” отлепи кичур сплъстена черна коса от челото си и се нацупи. “Мамка му, що ли ти трябваше да оставаш на проклетата пейка?” Вдигнах рамене - да прави каквото иска. Но хлапето явно се беше отнесло да мисли на глас. “Трябва да се махна, днеска е мой ред…а ако закъснееш, лошо ти се пише…или ако те изпеят,” сивите очи се стрелнаха към мен - притеснено, може би малко уплашено. “Добре, слушай к'во, госпожа. Нямам време за губене тука, сигурно и ти. Не мога ей така да драсна - току виж си се раздрънкала на ченгетата или друг някой… Май ще трябва да дойдеш по мене.” ’ Моля? Да дойда по него? И къде, ще литне нанякъде ли?’ “Никъде няма да ходя. Нито пък ти, преди да ми върнеш чантата, ясно,” не издържам и се сопвам. “И за твое сведение съм госпожица.” Последва сух, надменен смях. “Хубаво, госпойце. Да ти го кажа така: или идваш с мене и ти давам чантата, или си оставаш да киснеш тука и да умреш от студ. Щото и двамата това ще направим ако не млъкнеш и не се размърдаш.” Заизчислявах трескаво в кой точно кръг на ада ще отида за побой над малолетен в църква. Чантата ми се полюшваше в ръцете на момчето. Телефонът ми, портфейлът, ключовете… “Е, какво? Реши ли се,” поразмислих още миг, забелязвайки ножа в другата ръка. “Казвай, докато съм кротък.” “Добре…хубаво. Къде отива��е?” “Ще видиш. Черквите нямат само един чифт врати. Поне тая има повече.”

Преди да включа какво точно има предвид той, видях как мръсните пръсти ловко опипват плочите под олтара, миг след което там изникна…шахта, малко по-широка от иконостаса. Момчето ми направи припрян знак с ръка и изчезна надолу в тъмнината на шахтата. Всъщност, поправка, не шахта - тунел. “Айде, живо,” чух гласа му, вече в тунела и припряно заслизах след него. Това беше по - зле и от църквата: не знаех на какво мирише, но още пет минути и нямаше да го понеса. На хлапето, обаче, очевидно не му пречеше - докато аз опипвах стените (добре, че е тъмно, да не гледам какво точно има и по тях), той вече бе метри напред и се оглеждаше в мрака като котка. След малко лъч бяла светлина се появи пред него. “Ето,” хвърли ми фенерчето. “Ще вземеш да се пребиеш някъде и ще стане още по-гадно. Тръгвай сега по мене.” Тръгнах без да питам. Страхът ни кара да вършим странни неща понякога…

“Стой,” изкомандва ми той след цяла вечност завои и тъмнина. Спрях се и се огледах объркано. “Къде…какво за Бога е това място?” Около нас беше станало странно топло, сякаш и тунелът се беше осветлил някак си. На няколко метра от нас нещо помръдна и едва не извиках - двата тъмни силуета на завоя се приближаваха право към нас! “Спокойно де, не викай,” хлапето ми се сопна и стисна ръката ми, задържайки ме на място. “Стой до мене и ме остави аз да се оправям. От тука насам е наша територия.” Наша? Как така наша? Гласовете ме прекъснаха преди да осмисля всичко съвсем. “Накъде? Кои сте,” басът прозвуча заплашително в мрака докато мъжът пред нас - също толкова окъсан и далеч не по - чист от моя водач - ни огледа от глава до пети. “Аз съм бе, аз съм, старшина. Закъснях малко, това е.” “Закъснял бил, а? Още малко и щях да те спукам от бой, ако не беше викнал,” Мъжът намръщено скръсти ръце, докато другарят му протегна ръка напред, като че искаше нещо. “Стефане, Стефане. Е заради такива диванета като тебе сме все гладни. Айде, платата и живо.” Устата ми увисна докато ��идях как хлапето най-безцеремонно бърка в собствения ми портфейл и пъха монета - може би лев - в пр��тегнатата длан на просяка. Но мъжът не помръдна от мястото си. “Чакай. Тая коя е?” “Познавам я. От днеска е с мене,” спокойно се чу отговорът на Стефан. “Айде, старши. Бързаме.” “За никъде не бързате, момченце. Знаеш правилата, без външни хора. Откъдето си я довлякъл, там си я върни и тогава. Тука н�� обичаме пришълците.” Но вместо да кимне или да продължи, момчето уверено ме дръпна към себе си. “Казах ти бе, човек. Познавам я - на мойта глава ще е, ако шефа вземе, че се вкисне. А на вас ви влизат в работата само ония, дето идват без да си платят. И дето не знаят какви ги вършат тука,” без дори да трепне Стефан избута двамата здравеняци встрани и ме повлече след себе си. “Ще ни вкараш в беля всичките, така да знаеш! Така хубаво ще те наредят, че да го запомниш, ” раздразнено прозвуча гласът зад нас. “Ще ме подредят както намерят за добре, приятел. Това не го решаваш ти,” подвикна му хлапакът преди да ускори крачка. “Айде, не стой така като тресната. И тука си имаме строй, какво се чудиш,” обърна се кисело към мен. “Пазачи, работници, семейства…всички в тунелите. А на всичкото отгоре сега ше трябва те види и шефа.” “Ти…защо се застъпи за мен,” неочаквано попитах. По мои изчисления на хлапето щеше да му е далеч по-лесно просто да ме зареже в някой тунел и да офейка. Нямаше да има и кой да го осъди за това. “И какъв е този шеф?” “Защо,” засмя се Стефан. “Лесно, трябват ми парите ти. А и не съм чак толко гаден, че нарочно да те затрия насред тая тъмница. А за шефа не питай, скоро- скоро ще разбереш кой е.” Той продължи да мърмори докато ме дърпаше някъде напред. “Какво да се прави - май ще се наложи да пообясняваме малко.”

* * *

“И с кой акъл ти щукна да я доведеш тука, това искам да знам аз,” старецът ( а дали беше наистина толкова стар, колкото изглеждаше, нямаше как да преценя. Може би и аз щях да се сбръчкам преждевременно, ако висях на влажно и тъмно по цели дни) ни изгледа косо от мястото си в средата на стаята.

Стая не беше точната дума. Широкия кръг, в който бяхме застанали беше топъл от тръбите, които го опасваха (явно Топлофикация София несъзнателно обслужваше доста повече клиенти от нормалното). Няколко газени лампи осветяваха разпрания диван и няколкото стола, а креслото в средата бе побрало най-страшния и едновременно смешен мъж, който бях виждала.

Устата, на която липсваха може би половината зъби, караше мъжа да изглежда като една от онези странни парцалени кукли, а тъмните очи светеха като мъниста. Плешивината на темето му лъщеше на светлината. И всичко щеше да се вписва идеално в портрета на някоя къртица, ако погледът ти не се спреше на двете къси мършави чуканчета, които завършваха торса вместо крака и се вдигнеше стреснато пак към лицето. Лицето, което излъчваше странно страхопочитание. Нещо в него те караше инстинктивно да знаеш, че веднъж заговори ли ти, няма мърдане. Слушаш и изпълняваш.

“Виж к'во, шефе…историята е бая смешна, ама накратко - наложи се да я взема с мен,” обикновено напереният Стефан сега пристъпваше неуверено от крак на крак и избягваше погледа на ръководителя. “Тука нещата са по-сложни, разбираш ли? Тя…” “Нищо не разбирам и не искам да разбирам,” сопна се дребното човече и размаха ръка. “Идваш тука след цели два дни, от седмица само се мотеш насам натам и нищо не вършиш освен поразии, а сега и това! Пак те питам, хлапе - с какъв акъл я домъкна!” “Ако ви е толкова яд за това, мога преспокойно да се върна обратно, много благодаря,” преди да се усетя устата ми заговори сама. “Ако ще раздаваме правосъдие, си има начини за това и не трябва да го отнася непълнолетен. Най-малко пък заради инцидент!” “Ти нещо май не си ме разбрала, девойче,” беззъбата усмивка се разтегна от ухо до ухо. “Тука правосъдието го раздавам аз. Аз съм царя, аз съм господаря, и край. Не ме интересува нито защо си тука, нито дали искаш, или не. А щом така и така си дошла…ще си платиш. Ако искаш да излезеш, де.” Погледът на шефа падна върху чантата в ръцете на момчето и преди да успея да простестирам малките къси ръце се протегнаха и алчно сграбчиха парите, които Стефан му подаде. ‘Моите пари,’ се обади тънък глас на негодувание отнякъде в мен, но бързо млъкна. “Ако искаш да излезеш…” бих си дала и заплатата, за да се махна час по - скоро, отбелязах наум.

“Ха така е по-добре,” доволно кимна мъжът и пак ни измери с поглед. “Слушай сега и си отваряй ушите, няма да повтарям. Взимаш си изгората и я махаш веднага от тука, колкото бързо можеш. И до края на тая вечер, никакво излизане. Ще стоим тука до сутринта и гък да не съм чул от никого! Кажи на всички, които намериш. И без въпроси, ясно? Сега и без това хич не ми е до тия детинщини с такава беля на главата. И ходи викни Бойко. Трябва ми.”

Стефан дори не обърна внимание на обърканото ми лице, а просто ме повлече към ‘изхода ’ - протрит килим, закачен с пирони за стената. Но вместо да продължим по обратния път, момчето изведнъж тикна чантата в ръцете ми и ми направи знак да мълча. “Чу го, нито гък. Стоиш тука докато не те извикам и да не си посмяла да включиш телефона - и без това няма обхват,” изсъска бързо. “��тарата лисица си мисли, че всичко командва…да видим какво толкова ще среди говори с Бойко. И дали няма да е от полза да подочуя нещо и аз.” Продължавайки да разсъждава на глас, момчето бързо потъна в мрака на тунела.

* * *

Мислите ми бяха толкова оплетени, че миг - два стоях безучастно с чантата в ръце. Тунели, просяци, какво ли още се случваше под София, за което си нямах и ни най - малка представа? Да вървят по дяволите обхвата и Стефан - пръстите ми сами намираха клавишите, докато въвеждах подробно всичко, което ми беше разказано; всичко, което бях видяла само за няколко часа стигаше за репортаж, който ще се помни с години. Само ако можех да доведа и оператори в тази тъмница…и да мина през ‘охраната'… Единствената мисъл, която се въртеше в главата ми, по - ясна от всички други бе: Трябва да кажа на Павел. Трябва да кажа на колегите си!

Едва успях да напъхам телефона обратно в чантата, когато ръката на Стефан на рамото ми ме стресна от унеса. Сивите очи на хлапето ме измериха подозрително. “Казах ти да не се опитваш. Няма смисъл да звъниш, няма как да те намерят…и по-добре,” гласът му прозвуча странно напрегнато, докато ме поведе отново през тунелите. “Виж, госпойце, такова…ти как се казваш?” “Откъде пък сега този въпрос,” учудих се. “Нали не те беше грижа, или се бъркам?” “Не е за това, бе. Просто…май ще се наложи да поостанеш. Сещаш се, да преспиш тука.” Да спя. Тук. Трябваше да се шегува! “Не ме гледай се едно съм ти откраднал бонбона, не те пързалям. Не мога да ти кажа защо, мамка му - и аз даже не знам, знам само , че не трябва да излизаме. Изобщо,” мръсната ръка стисна моята неочаквано силно. “И че ако не беха парите в чантата, досега да са ме пребили задето от седмица не исках да прося. Длъжник съм ти, госпойце.” “Емилия. Казвам се Емилия,” отвърнах, стискайки ръката му в отговор.

* * *

“Край, върнахме се откъдето започнахме,” отбелязах, щом плочата под олтара се захлопна под нас. “Браво. За момент си помислих, че няма да ме изведеш никога от там. И че ще си умра изядена от плъхове.” “Плъховете са ти най-малкия проблем, да знаеш,” засмя се Стефан и сбърчи нос. “Омитам се преди да се усетят долу, а ти ходи да си отвориш. Скоро май ще отключат.” Слабоватото лице се изкриви в усмивка и момчето ми отдаде чест за миг. “До скоро, Емилия. И друг път си пази чантата.”

Около минута просто стоях под големия църковен купол, втренчена в екрана. Освен пропуснатите разговори хиляди съобщения наводняваха телефона. ‘Къде си?’ 'Честит рожден ден…!’ И доста от компанията ми за това какво бе станало снощи. Най-близките ми приятели-кой знае какво си бяха помислили, след като ги бях зарязала така. Дори не се бях обадила, за да отменя събирането, да обясня… Колебливо натиснах бутона “прочети”- намръщих се. Какво за бога става? СМСите бяха не въпроси, а отговори. Отговори на нещо…изпратено от моя номер.

Текстът се мъдреше в почти всеки чат. Написан набързо и нескопосано (да не говорим колко неграмотно) в 12 вечерта:

'Не ме чакайте, Нема да дойда. Добре съм.’

Жегна ме странна смесица от сантименталност и яд, докато се замислих за снощния си ’ ближен ’. Дали нелепите ситуации успяват да сближат всички? Дали понякога ги трогват? Или може би е еднократно, само за рождения ми ден? Телефонът изведнъж прекъсна мисълта ми.

“Еми? Какво става, цяла нощ те търся! Добре ли си,” дори Павел звучеше изморено, когато му вдигнах. Това определено не беше обичайно - шефът ми беше от онези хора, които почти никога не се изтощават. И определено не звучат объркано. “Трябва да говорим, снощи…” “Да. Снощи…” замислих се за целия нелеп кошмар. За 'йерархията’, за Стефан…добре ли бях постъпила като реших да му кажа за всичко онова? “Ти къде беше, какво стана,” продължи Павел. Изпитах странно чувство на притеснение. Нещо опред��лено не беше наред. А с него самия какво се беше случило вечерта? Прииска ми се да не му бях пращала каквото и да е. Стана ми странно тежко, виновно…Защо водя този разговор? Защо исках да споделя всичко с някого, а толкова ме беше страх? “Ами…всъщност нищо особено, аз…просто се бях загубила за малко. Всичко е наред сега, поне така мисля.” “Наред? Сигурна ли си? Искам да ми кажеш къде си точно? Идвам да те взема… Еми?” “Няма значение,” прекъснах го внезапно. Трябва да затварям, ще звънна пак.“ Тежката врата на църквата изскърца зад гърба ми, докато пред мен се откри сутрешната светлина на града.

Улиците бяха пусти, а вятърът развяваше само прах. Паважът бе изкъртен, сградата на хотела - срината наполовина. Гледах като тресната наоколо без да разбера каквото и да било от случващото се. Кога беше станало всичко това? “Какво по дяволите? Защо -” “Атентат, госпожице. Нима не знаете,” полицаят до мен притеснено се огледа, вероятно чудейки се откъде се е взела някаква цивилна в средата на отцепената зона. “Елат�� с мен, всичко е наред. По-добре да не оставате тук, приберете се.” Но почти не чувах нито звуците около себе си, нито гласа на таксиметровия шофьор, който пита за адреса ми. Чувам единствено Стефан, а около мен отново е мракът от тунелите:

“…не трябва да излизаме. Изобщо.”

Взимам си думите назад. Не ми е жал за нито един лев, от онези, които му дадох. Живот не се купува дори с няколко заплати.

[myminiworldd]

"Край" се пише тихо. И не се пренаписва.

Мадлен Аспарухова

09 август 2021

"Днес,

точно 399 дни откакто се запознахме,

се събудих и осъзнах, че вече не съм влюбена в теб. Не погледнах телефона си с надежда да видя съобщение, не очаквах обаждане, не се замислих какво правиш в момента, какво би било да се събуждаме заедно...

Оправих леглото си, облякох се, отворих прозореца, направих си кафе. Навън животът продължаваше бавно и красиво – деца отиваха на училище, комшийката хвърляше боклука с цигара в уста, един дядо изнесе остатъците от вечерята и ги нареди пред бездомните котки.

Как до вчера не бях забелязвала това?

Защо не съм си позволила да се насладя на този миг с дъх на кафе, липи и сутрин?

А, да – защото исках теб, мислех за теб, виждах теб. И нищо друго, и никой друг.

И си давам сметка – беше страшно така да ме заслепи това обичане, че да забравя не само как се обичат другите, но и как се обича светът. А светът заслужава обичане, нищо че е объркан и шантав, а може би – именно заради това.

И има толкова неща, които заслужават да бъдат оценени – семейството, верните приятели, онези малки жестове на добрина, уличните котки, мързеливите сутрини с чаша кафе, романите с неочакван край, шоколада с бадеми, тихите вечери, усмивките от непознати, смешните снимки, разходките по реката, любимите песни…

Днес осъзнах, че съм те изплакала - някъде между пропуснатите обаждания, тъжните стихове и онова абстинентно "а можеше да бъде", което никога не е. Може би, трябваше да те изплача, за да видя света по-ясно – свят, който заслужава да бъдеш влюбен в него денонощно.

Нещо ново се събуди в мен – мисълта, че искам да направя толкова неща – да си боядисам косата, да отида на кино, да препрочета любимите си книги, да прегърна близките си, да потърся забравените приятели…

Изваждам лист хартия и записвам – толкова неща за обичане и толкова малко време!

Тогава ти звънна.

Да беше звъннал ден по-рано,

само ден по-рано – каква разлика щеше да има,

цял живот разстояние!

Но днес…

Днес ще оставя телефона и ще се разходя.

"Край" се пише тихо. И не се пренаписва."

...

Чакам този ден.

Като в дните, в които нямах търпение да те видя.

[sasho97]

"Аптека - на опашката. На касата - мъж и жена. Съпругата купила разни неща и се обърнала към съпруга си:

- Скъпи, забравям ли нещо да купя?

- Не купи тампони.

Всички захихикали - "Виж как се грижи за нея, за тампоните си спомни."

Съпругът продължил:

- Купи само по-евтини.

Всички се закикотили с пълен глас:

- Той не само се грижи, но е и практичен.

Съпругът се изчервил, смутил се и казал на жена си:

- Ще те чакам на улицата.

Когато мъжът излязъл, жена му взела чантата, обърнала се към хихикащите и казала:

- Съпругът ми е офицер от специалните войски, и утре отива на командировка в гореща точка. С тампоните запушват дупки от куршуми, за да не умрат през първите няколко минути ......

Наистина ли е толкова смешно?"

Из "Разкази с неочакван край"

[cryptalaxy]

Сривът на Рипъл от 0,27$ до 0,27$ - край или гениално подготвено начало?

Сривът на Рипъл от 0,27$ до 0,27$ – край или гениално подготвено начало?

Рипъл преживя неочакван шок в сравнение с останалите криптовалути. Кое от движението на токена обаче е истина и кое – подготовка за нещо по-голямо? Вижте в заключението и коментирайте. 19-ти ноември, цена 0,27$ Вероятно има хора, които са знаели какво ще последва в следващите 35 дни. На 19-ти ноември, XRP стартира похода си на нива, около които се движеше в последната година. Цената за една…

[stupidmovienights]

From Russia with Love (3.4245/007)

Руми:

Да започнем с това, че 18 минути не се появи дори Джеймс Бонд, а главната дама на сърцето му за този епизод не се запозна с него до средата на филма. Във всичкото това време обаче успяхме да се запознаем с оригиналиня прототип на злия гений с котката, както и с руснака-шахматист, който просто беше там, за да предложи дебилна идея и в последствие да бъде изненадващо убит. Мисля, че за пръв път във филмовата история видяхме куфарчето с безумните шпионски пособия - експлозията, която чакахме целия филм, беше мега разочароваща между другото. Научихме, че най-безотказния метод да тренираш, така че да успееш да удариш Джеймс Бонд по главата, е да имаш човек с маска на Джеймс Бонд, който да убиваш по време на тренировките. Ако опонента ти не носи маска, просто не е достатъчно реалистично. Историята с неочакван край (защото края идва неочаквано - гледаш, гледаш и а! неочаквано края дойде) в този епизод беше, че след всичката мега сложна схема, за чието измисляне беше необходим най-великия шахматист на света (който между впрочем може да играе на таймд игра и после като трябва да се появи просто да се забърза и да матира противника), в която трябваше да се намесят както 007, така и някви рандом руски агенти и турци, в крайна сметка тези, които искаха руската машина, бяха руснаците.

Също така искам да отбележа багажа на Джеймс Бонд на пътеществията му из Европа. Джеймс Бонд носи със себе си: едно малко куфарче, пълно със шпионски материали, и един голям куфар, пълен с пъртушина и дамски пижами.

Велико е да тръгнеш от бендинг барс уит йор тийф ин а съркъс и да стигнеш до това да имаш някъв не съвсем ясен голям Истанбулски естаблишмънт, където всички работници са ти синове. Но е по-велико да си имаш достъп до тунелите на Константин и да си си направил ебати перископа към няква тайна стая, където се събират шпиони, НО да нямаш план на сградата. И да трябва да се ориентираш по някво смачкано листче, намерено напълно случайно в джоба на някъв труп в няква джамия...

Шаут аут за песничката, която имаше също толкова смисъл, колкото целия филм. Но също шаут аут за британските мъжки мечти, филмизирани във сцените, където някви циганки се избиват за някъв мъж и после мъжа го застрелват и те са - ми къ, ще правим секс с Джеймс Бонд тогава. Гюле гюле!

Оценка: Фън: 006.4/007 Коментари: 005.2/007 Бонукс: +0.5 точка за установяване на филмови клишета. +0.5 за всички глупости, взети заедно, защото не мога да реша кои са ми любимите. Имаше много. Общо: 6.8/7

Марти:

Щото това е единственото решение. Джъст гоу Джеймс Бонд.

Аз не знам, не, този филм нямаше никакъв смисъл. Руснаците искаха собственото си изобретение. Тези от СПЕКТЪР, какъв им беше филма? За кво трябваше да намесват Джеймс Бонд изобщо?? И дъ Лектър е дъ Лектър защото се римува със СПЕКТЪР, или?

Откъде Джеймс Бонд взе криптографичната машина? Той просто го имаше в един момент. Как го взеха, къде се намираше и кой го пазеше??

Някво разбрах дори по-малко, отколкото в първата част. Предполагам важното беше, че ��е избиха всички лоши хора, и че мацката се влюби в него окончателно, след като той спа с нея веднъж, че секретарката му от Великобритания сега знае, че той всъщност я лъже, така че ми е интересно как ще й се мазни в следващия филм.

Нека не забравяме факта, че той уцели някъв човек в хеликоптера, в рамото, заради което този човек си изпусна гранатата ?! и така се взриви хеликоптера.

Откъде се появи второто куфарче??

И човека, който успя да над��яга влака до Белград - така и не разбрах какъв беше плана с него?? Казаха му: той баща ти беше убит, и той вика - а ок няма проблем, ще бягам до Белград тогава. Той е стигнал до там по каналите на Константин сигурно.

Според мен цялата професия на Джеймс Бонд е един безкраен секс туризъм. Какво е да си таен агент през очите на един мъж.

Махам точки за неочаквано спрялата експлозия, която би трябвало да ти размаже лицето, но просто излиза малко пушек. Ебаси ънрилайъбъл продуктите.

Прекалено много въпроси, а когато започнем да задаваме прекалено много въпроси, става ясно, че говорим за тъпофилм.

В заключение: Уот дъ фак сме гледали?!

Оценка: Моята оценка винаги ще е 007 за тези филми, просто не се знае къде ще сложа запетайката. В този случай ще е 0.007. Това е за сюжет, по-точно липсата на такъв. Щото трябваше да си представим важните неща, без да бъдем подсетени да си ги представим. Но време за дебилия имаше в този филм, за което гж - поне са останали верни на критериите за тъпофилм.

[vprki]

Анри Кулев: Ако се бях родил по време на Инквизицията, да са ми одрали кожата

„Последната дума, която може да определи нашето общество е толерантност! За всичко! Как ще е толерантно?  В никакъв случай! Но ние живеем в това общество. Това е част от нас“. Казва в разговор за „въпреки.com” Анри Кулев, художник, аниматор, режисьор, преподавател.

И продължава: „Ние рефлексно не сме толерантни. Без да го осъзнаваме. Един към друг и към всички различни хора. Защо е смешен разговорът за борбата с корупцията в България? Той може да бъде разбран, ако в едно общество има корупция, но когато цяло едно общество е просмукано от корупция, за какво да се говори. Също като разговора за пътищата, как ще се оправи тази работа. Не може да се оправи и това е положението. Край! За всички хора това преминаване през непрекъснатата  двойна линия е смехория. Смехории като спазването на законите, всичко е някакъв вид игра, в която обиденият човек казва: „А така ли? Щом вие ме пренебрегвате по такъв начин, аз ще ви кажа по какъв начин!“. Лошото е и друго, че в обществото като нашето, лоша шега или добра е примерът. Ако той е отрицателен, всички се юрват и цялото общество мълниеносно се заразява с отрицателния пример. Ако той е добър, много по-постепенно, много по-трудно обществото може да се зарази с добър пример. Абсурдно, но е така. Виждам го и по уличното движение. В момента, в който всички тези агресивни разбойници карат лъскави тенекии и се движат като собственици на живота ни и изведнъж едни други съученици с москвичи започват да преследват мерцедесите със злоба и със същата скорост. По същия начин добрината, чувството за справедливост

поражда около себе си някакви малки островчета,

колкото и трудни да се те. Но това е положението“. Обобщава не без огорчение Анри Кулев. Но поводът за срещата ни е съвсем друг. На пръв поглед това е 70 - годишният му юбилей, колкото и невероятно да звучи на фона изключителната му работоспособност и енергия, но преди всичко е изложбата му с еротични рисунки в столичната галерия „Кооп” и премиерата на книгата му с тези рисунки „Ориент SEXPRESS” /изд. на Нов български университет/.

Разговаряме с Анри в пространството на изложбата, отминало е вълнуващото й откриване със стотици почитатели, много приятели, любопитни, стана празник на нещо различно с участието на много хора от средите на киното, на изобразителното изкуство, студенти. А за изложбата кураторът й Мариета Ценова пише: „Анри Кулев рисува еротични илюстрации за широка публика години наред. Всяка седмица във вестник „24 часа” се появява нова рисунка. Темата е същата – Секс, но всеки път интeрпретацията й е различна. Средата, героите, „позите”, контекстът в който е коментирана визуално темата, са непредвидими. Като съвременна версия на 1001 нощ към която можеш да се пристрастиш и безусловно да следваш. Рисунките са смели, провокативни и рушащи табута. Те са колкото изящни, толкова и карикатурни спрямо персонажите в сюжетите. Къси разкази с неочакван край. Безброй гледни точки към тема с която фамилиарничим, но рядко споделяме. С всяка нова илюстрация Анри отива отвъд темата за удоволствието от секса. Той включва и зависимост, обсесия, задължение, познание, ирония, подигравки с консерватизма, политиканстването като секс …“. Не пропускайте тази изложба, тя е реализирано артистично вдъхновение, но и вникване в нашето Аз, от което като че ли се опитваме да избягаме или пренебрегваме. Но ние продължаваме нашия разговор с Анри по темата, а и не само.

„Това е част от играта в съвременното изкуство. Трябва да има една компилативност, мащаб, с който да може една колажност да разбърква нещата и по този начин да се постигне нова атмосфера, нова образност. Не бих казал, че това са високи нива на майсторство, но във всеки случай това е част от играта за да се прокара една толкова щекотлива за българското общество и въобще и за целия свят тема. Виждам какво се случва в момента в интернет –

задраскват гърдите на спящите Венери

в платната на старите майстори. Венера на Джорджоне със задраскани гърди – трябва да си ��ълен идиот, за да го направиш. Предполагам, че скоро тези глупости ще отшумят. Ако се бях родил по време на Инквизицията, би трябвало отдавна да са ми одрали кожата и да са ме проснали на площада. Гугъл няма да го свърши,това с площада, но ще задраска рисунките ми и ще си отшуми с най-лесното. Не това е важното. Важна е смелостта. А тя винаги е в някакъв контекст. Няма самостоятелна смелост – трябва да има фон за смелостта. А вестник „24 часа“ си позволи в онова сложно време, започвайки лека-по лека да вкарва тези рисунки. Не е било лесно. Сигурен съм за редакторите, защото съм убеден, че две зорки бабета, бабета, имам предвид съученички, защото аз съм вече на тази възраст! Две зорки съученички могат да объркат живота на един нормален човек. Биха писали писма, биха тропали, викали, а и не само те - морализаторите. По същия начин издателството на Нов български университет прояви смелост, за да може да седи зад тази книга. От друга страна да се правят такива картинки, никак не е лесно. Трябва да има хъс. Трябва да вземеш едно решение и да го преследваш. А преследваш ли ги, трябва да си много ясен трябва си безкомпромисен в това решение. Героите водят писатели или художници. Не мога да се измъкна от героя си, не е измислица, това е голата истина. Когато си поел в темата  собствената ти съвест не ти позволява да се дръпнеш назад и да кажеш: „А, не, не, това е определено опасно и аз не мога да го направя. Прекалено директно!“. Продължаваш и докъдето те доведе. В момента, в който обществото се развика, ти спираш и казваш: „Не ме заслужавате!“, категоричен е Анри Кулев.

Светла Ганева и Анри Кулев - заедно през годините...

Имаме дългогодишно познанство, както някой би казал едва ли не се познаваме от деца. Но това по-скоро важи за съпругата му операторката Светла Ганева, с която са страхотен тандем, особено в документалните и игралните му филми. Но това е друга тема. Сега ни интересува той с таланта си, с различните си интереси и превъплъщения като аниматор, режисьор, художник, сценограф и има и още…А той се връща и във времето, когато всичко тръгва с публикуването на тези рисунки. И не само това, а и за еротиката като вдъхновение за твореца, без да липсва иронията или страхът да бъде видяна. „Когато, през 1993 година започна цялата тази рубрика във в. „24 часа“,  по-скоро беше интерес дали ще мога да го направя, дали мога да го нарисувам, защото

рисуването на голо женско тяло е изключително трудно.

Героите могат да изглеждат някак деформирани, шаржирани, но това с рисуването им е изключително трудно. От високото изкуство до кича е една крачка. Винаги си на ръба на нищото. Това беше формалната причина  да започна серията. Това са някакви определени рефлекси. Сигурно, ако един психиатър ме разгледа ще извади на показ десетина болести и много диагнози! Вихрони /Попнеделев/ също го вълнува темата – той рисува прекрасни картини, и Спартак /Дерменджиев/ прави прекрасни скулптури, Ивайло Мирчев откри страхотни картини на баща си /Никола Мирчев/. Има обаче една съществена разлика. Като казвам има, тя не е за лошо. Има разлика между рисунките на   Мирчев,  Вихрони,  старите картинки, които Стоян Венев е крил по таваните и моите опуси. Убеден съм, че всеки един художник ги има, защото ти не може да си художник и да не опитваш темата, тя е ключова. Но разликата е, че

моите рисунки притежават чувство за ирония,

чувство за хумор, чувство за някакъв друг вид композиции, двусмислици, чувство за виц. Не е в смисъл на ха-ха-ха – вица, а вицът на ах, ама защо не се сетих за това. Това е нещото, което ги отделя от художническите етюди, защото онези са много добри етюди, композиционни, майсторски изпипани, но те стигат до нивото на конкретното на��людение. В рисунките ми  има съвсем други социални проекции, друг хумор, друга ирония. Това е основното, което ги отличава.  Нашето скрито Аз -  нека да бъде така. Кой може да избяга от Аз-а си – никой“. Прибавяме от наша гледна точка, че скулпторите ни като прекрасни рисувачи имат невероятни рисунки по темата и Георги Чапкънов, и Христо Харалампиев, и Валентин Старчев, и още, и още.

Анри Кулев при представянето на “Лили и вълшебното бисерче” в Националната опера

Но се връщаме към това, което Анри Кулев сътворява в годините – анимационни, игрални документални филми, сценография, оперната постановка на „Лили и вълшебното бисерче”, адаптация на „Пук“ на Валери Петров и музика на Любомир Денев. Парадоксът е, че като че ли това е винаги друг човек, различен. Как става това, кое водещото в работата му, за да ни показва толкова различни свои лица. А той през смях и самоирония говори за себе си, като споделя и гледната си точка за киното в различните му жанрове. „Харесва ми това, което казвате. Значи е видно,че  съм опитвал да го правя нарочно. Това е вид анализ, защото разчленявам всичко до детайла и в този анализ, нека да го нарека на изкуството,ме интересува  всичко.  Интересува ме игралното кино, интересува ме анимацията, с която съм почнал, интересува ме документалното кино. В този анализ

винаги съм се стремял да бъда много точен стилист

/за жалост не шивач/ . Тоест знам, че игралното кино няма нищо общо с анимационното. Опитвал съм се да го правя във филмите си и затова са толкова различни. 99% от съвременната анимация са чисти игрални филми, само че рисувани. Опитвам се да вкарам другата атмосфера на анимационния филм, друга стилистика. Анимационният филм няма нищо общо с киното, въобще. Норщейн казва, че това е повече театър, /Юрата/ и е много прав! По същия начин документалното кино. То може да се опира някъде във ф��агмента  на игралното кино, но няма нищо общо с него. Това са съвсем различни неща. Тук се сещам за театъра. Друга огромна бездна. Само да го проумее човек трябва да остави няколко живота в него. Срещата с Митко Гочев беше някакъв подарък от небето. Такъв приятел не знам дали може да има , въобще. Има две-три имена в живота ми по този начин са били близки приятели. Това е Митко /Димитър Гочев 1943-2013/, това е Коста Янев, който е жив и здрав, във Франция работи и живее там. Такова чувство за приятелство. Не съм го предполагал,че още може да съществува. Допирането до германския  театър – това са някакви дърворезбарски работи, не дърворезбарски, а гатер, който реже театъра и го прави на трески. Страшно нещо! Разбира се, че театърът е театър, разбира се, че няма нищо общо с киното.

Теди Москов също беше на откриването на изложбата на Анри Кулев

В карикатурата е същото. Уморителна и робска работа е. Само като гледам хилядите рисунките ми става лошо от това, което се случило през годините. Те са сигурно десетки хиляди, включвайки листата на анимационните филми, работните книги, ескизите за всеки един от филмите.

Анимацията е добра платформа за тръгване в киното,

защото всичките тези работни книги, които се правят за  анимацията, са валидни навсякъде. Не съм направил нито един игрален филм, без да разработя всяка една сцена в рисунки. Това важи и за документалния филм. Всичко това го смятам за едно общо позициониране в изкуството, за един общ артистичен живот. Голям късмет извадиха музиката и литературата, че не се заех и с тях.  Голяма паника щеше да бъде!“.

Той се смее, а и ние с него, като си даваме сметка за невероятната му работоспособност в годините, а и за силата да се иронизира. В очакване сме като публика на завършения му вече игрален филма „Войната свърши“ по сценарий на Влади Киров, който преди месеци напусна нашия свят. Както казва обаче Анри Кулев на филма предстои най-трудното – разпространението. Тема за дълъг и не лек разговор. Но говорим за друго и защо Анри се насочва към историята, в случая към времето на Сръбско-българската война, но режисьорът я коментира в по-сложен и не общоприет контекст. „Тръгнах към тази история, защото ми беше любопитна. Сценарият на Влади Киров беше много хубав. Трябва да кажа нещо еретично за ушите на българските кинаджии.

Не харесвам документалния подход в игралното кино,

вече го съобщих няколко пъти. Не харесвам, ако ще да е със супер актьори не само в българското, но и в световното кино. Не разбирам защо се прави игрално кино по този начин. Една социална история да бъде разказана от актьори. Не разбирам и край! Една добре „игрално“ обработена документалност с актьори. Започвайки от срещата с Борис Христов – и филмите „Смъртта на заека“, и „Бащата на яйцето“, и поетичната „Честна мускетарска“ на Валери Петров, и детската „Госпожа Динозавър“  на Рада Москова и романтичният текст на Христо Ганев в „Цахес“ – всичките те носят един приказен, скрит оттенък, който ги превръща в игрално кино. Филмът, който направихме с Влади „Имало една война“ е игрално кино. Не искам да съм лош пророк, но публиката свикна с този тип Публицистика – това игрално-публицистично кино,което повлече крак и няма връщане. А Българското кино е една дълга редица от различни филми. Позагубиха се сетивата за филм като нашия. Хората са изкушени от американското и пробивите на голямото комерсиално кино. Или гледат дребните истории, които се величаят като супер човешки и се приемат. Поетичното кино като че ли не съществува – няма сетива за него! Най-лошото е, че изчезна /навсякъде при това/,  изчезна златната среда. Не без огорчение казва Анри, като отбелязва, че това важи за всички сфери на живота ни.

И Иван Кулеков дойде в галерия “Кооп”

И все пак го питаме защо е привлечен от исторически сюжет. „На човек му трябват сто живота, за да не излезе от нищото. Сто живота! Сега на тези мои нещастни 70 години отчайващо ми се иска да има още 70 на тази възраст, за да мога да се докосна до всичко. Филмът се допира до светъл момент в  българската история. Опиянението от Обединението, възможността да се почувстваш единен с една общност. Възможността да създадеш държава. Тия момчета, с тези светли умове – уникален момент в българската история.

Филмът ни се докосва до тази особена история.

Тя се развива на фона на военните действия, но там има една  човешка история, един път към войната, където се случват и се проектират характерите на героите. Това е 1885 година, дни след Обединението /на Княжество България и Източна Румелия/ и ето нападението на сърбите, тичащите момчета…Такова нещо няма във военната история на света. 40 - хилядна армия хуква и бяга над 250 километра за ден и половина. Спейки по раменете си войниците бягат към бойното поле. Кога в българската история, съдейки по днешния ден, може да се случи отново такова нещо.“

Любомир Денев и Анри Кулев - партньорство и приятелство

Оставаме в очакване на филма, но той е повод да попитаме Анри Кулев за проблемите в българското кино като финансиране, като взаимоотношения, а и не само. „Аз съм част от кинаджиите и не мога да мисля извън средата в която работя. Караниците и споровете…Много интелигентно 

държавата избута целия спор вътре в киносредите.

Много интелигентно, защото трябва да се взимат управленски решения в националната ни култура.  По европейско определение, и по нотификация, парите се дават за един малък екзотичен народ, за да произвежда екзотичните си филми, а не да се преструва на комерсиално американско кино, което да събира публика по салоните. С политиката си Националният филмов център трябва да даде много ясен отговор на този въпрос. Това е дълъг разговор, но аз не мога да се отделя от колегите и съм точно като тях. Субсидията не е подаяние. Тя трябва да бъде давана задължително в подкрепа на  българската култура. Трябва да бъде увеличена тази помощ. Трябва да отпадне този вътрешен натиск, който се е получава от безпаричност. Това провокира сблъсък между поколенията. Идват млади хора, които си мислят, че тези нещастници - дъртаци им пречат на въздуха. Възрастното поколение в киното си мисли, че младите нахали прекалено бързо влизат. Липсва, като че ли средното поколение, което се появи в много труден период и е време да застане на мястото си. Ситуацията е много остра. Вина за това не носят кинаджиите.  В никакъв случай. Но основното е финансирането. Не можеш с парите за четири километра магистрала да финансираш едно национално кино годишно, включвайки игрално, документално и анимационно. 12 млн. лева - какво са това. Срещу това се иска награда в Кан, Оскар, Венеция.  Ето получи се награда в Карлови Вари  /„Кристален глобус“/ и е прекрасно / за „Бащата“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов/. Какво по-добро, значи киното е живо, значи е нормално. Знаете условията за тези награди по цял свят. Първо, трябва да има добър филм, второ трябва да има добър имидж на страната, която стои зад  филма. Трето, трябва да има българин или в селекцията, или в журито. Защото никой не ни обръща внимание,всеки води собствените си битки. Държавата ни трябва излъчва достойнство.“ Категоричен е Анри Кулев и с неговата дълга и забележителна биография в киното. Но вече има и биография и на преподавател в НБУ. На какво учи студентите си. Той отговаря с китайската притча, че учителят се появява, когато ученикът е готов.

„Четох спомени на Апостол Карамитев. Той беше написал – „А, бе накрая на цялата тази работа преподаването във ВИТИЗ /сега НАТФИЗ/ разбрах какво време съм загубил с посредствените студенти, като съм опитал да ги науча на нещо. А съм изпуснал  най-добрите хора, като съм мислил, че са достатъчно талантливи да се оправят сами.“ Аз не ги уча на нищо конкретно, опитвам се да им разкажа принципи, които са ми близки в изкуството. Говорим за анимацията, за атмосферата в киното. Говорим за рисуване, за режисура, за много важни неща . Но

свръхзадачата е да им помогна да станат  хора.

Това зависи от различни неща – от съдбата, от тяхното поведение, от родителите им, от ситуацията в България. Всичко е толкова навързано“. А неговите учители, тези, които той определя за себе си. Завършил е анимация във ВГИК в Москва, но има и хора, които без да подозират са му дали много. „На ония години ученето ми в Москва изиграха изключителна роля. И то не по начина по който интерпретацията върви сега по идеологическа или по някаква друга политическа система. Отидох в Москва и попаднах в изключителна среда. Живопис ми е предавал Юрий Пименов /1903-1977, живописец, график, сценограф/ изведнъж се срещам с Юрий Норщейн/ един от най-знаменитите световни аниматори и режисьори на анимационно кино/. И сме първи приятели, а не случайно срещнали се  хора. Изведнъж се оказвам с Фьодор Хитрук  /1917-2012, аниматор и режисьор на анимационни филми/, много близък приятел. Изведнъж влизам в един кръг на висока руска интелигенция. Самото докосване до тази атмосфера беше нещо нормално, защото не бях сам, а бяхме цяла една група мислещи хора. Да не говоря за срещата с Пушкинския музей, с Ермитажа, кръгозорът се превръща в друг, цялото докосване до оригиналите на тази живопис. Седях като луд пред маслените платна.

Това те кара да се чувстваш като човек на света“.

На финала на нашия разговор се връщаме към темата за приятелството. Преди много години, когато такситата не бяха толкова много, можеше да се качиш в кола с други хора, но с близък маршрут. И така попаднах в такси с Христо Ганев и малкия Андрей Кулев. Носех торба с хубави ябълки и подадох една на момченцето. Андрей я отказа, дядо му Христо го попита защо не я вземе. Малкият Андрей обясни с въпрос, че нали го учат да не взима нищо от непознати хора, Христо му каза, че леличката е приятелка. А Андрей попита: „Как да различавам приятелите?“. С днешна дата баща му Анри Кулев отговаря: „Не знам как се различават приятелите.  Животът ги определя.“ . Контекстът вероятно е друг, а и е изказан от един младеж на 70, който признава колко важно е семейството и какво ли би бил без майка си, баща си, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Светла /съпругата му/, децата им и внуците им вече…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[fragmentsof-me]

Последна вечер

Болката е най-висшето изобретение на природата. Единствен и незаменим компас на реалността. Колкото и да говорят и вярват, че човек може да постигне всичко само със силата на мисълта си, това не е вярно. Колкото и да се заблуждаваш, че не те боли, единственото, което постигаш е да изразходваш ценната си енергия. Няма нищо по-реално от болката. Нищо по-мощно и по-запомнящо се. Помниш ли кога за пръв път се засмя? Не! Помниш ли какво е първото ястие, което си възприел като великолепно, вярвайки, че никога няма да забравиш това блаженство? Не! Помниш ли първата прегръдка или целувка, признак на майчина любов? Не! Но, сигурен съм, помниш първото си сериозно приземяване на земята. Помниш счупената си ръка или крак. Помниш болката от всяко нещо, което си възприел като неуспех…Да, болката е истинска. По-истинска, отколкото желаеш.

Ако попиташ мен ще кажа „да, помня как паднах от колелото, което ми бяха подарили за рождения ден. Разбира се, че помня!“

Беше синьо, а не черно, както си го представях, но все пак беше мечтаното колело. Толкова много време го бях чакал, че не се стърпях и въпреки че на празненството присъстваха десетки мои съученици и техните родители, исках да го покарам.

-          Сега!! – изревах на майка си през сълзи.

Беше ме завела в кухнята, уж за да не може никой да ни чуе, но в детската си наивност и глупост помислих, че ако крещя достатъчно силно, че да ме чуят гостите, някой от тях ще се застъпи за мен. Не ми мина през ума, а и нямаше как, тъй като бях твърде малък, че злепоставяйки майка си, намалявам шансовете да се порадвам на подаръка си. А гостите? Гостите мълчаха в другата стая, съвкупно стараейки се да избегнат погледите си. Неудобство изпълваше стаята, сякаш измествайки въздуха и заставайки на неговото място. Майка ми склони въпреки че не желаеше да ме пуска навън за да не оставим гостите сами. Знаеше, че е грубо и невъзпитано. Още повече, че за колелото тя нямаше пари. Беше го купил някой от тях. Странно как, но още тогава смътно разбирах, че майка ми се чувства неудобно покрай него. Никога няма да разбера на какво се дължеше това неудобство. Но днес ми се струва, че много прилича на неудобството, което изпитваме покрай хора, които ни привличат.

Тя влезна с неохота в другата стая. Влизането й сякаш внесе глътка въздух  и измести неудобството, превзело дневната. С мимолетна, засрамен усмивка изрече извинителното „Само за минута“. Стаята се оживи. „Няма проблеми“, „Разбира се“ и други искрени любезности залетяха от всички страни на дневната, която беше твърде малка за многото гости.

Вятърът ме прегърна. Зад блока, в който живеехме имаше малко хълмче. За десетгодишно дете, то беше като Витоша. Толкова голямо и необходно. Когато върях от единият до другият му край, сякаш преминавах от една вселена в друга. Магическите светове на джуджета, цербери, дракони и минотаври, изъплниха съзнанието ми. Исках колелото да е черно, за да мога по-ясно да си представям, че е кон. Въпреки че беше синьо, продължих да го наричам, така, както наричах и клоните, които яхвах, преди да получа велосипеда, представяйки си, че моят кон ме носи към нови завоевания, красиви принцеси и несметни богатства. Властта реално беше онова, което грабваше съзнанието ми още тогава. Властта над другите, макар и имагинерни, същества и светове. Прегръщах въображаемата си принцеса, различна във всяко ново завоювано царство, целувах я и после отново яхвах своя Черен Вихър. Тръгвах към нов успех! Ново царство, в нова вселена, с нови злодеи и нови приятели… и нова принцеса. Никога не оставах на едно място. Не е моето нещо. Така и не се научих да оставам…

Майка ми продължаваше да ме наблюдава със скръстени ръце, скрила очите си със слънчеви очила, под които сега мога да си спомня, че лъщяха сълзи. Ма��ар, че може и да се лъжа. Бях твърде завладян от играта си, твърде възбуден от факта, че Черен Вихър(макар да беше син) беше по-бърз от всякога. По-бърз значи и по-опасен. Разбира се тогава не знаех това. Но съдбата реши да ми даде този урок. Нещо явно беше изплашило верният ми жребец и той ме изхвърли с такава сила и скорост напред, че можех да усетя болката още преди да се приземя. Вече не бях принц с черен и мощен жребец. Бях ревящо хлапе, чиято майка стои в далечината и не помръдва. Беше свалила очилата си, а лицето и беше изрисувано с цветовете на ужаса. Тя обаче не помръдна. Изминаха миг, може би два преди тя да тръгне към мен, но в съзнанието ми аз бях сам. Майка ми, навярно ми е била твърде сърдита, понеже исках да покарам колелото. Тя никога няма да ми прости. Стои там, гледа ме и не прави нищо, за да успокои болката ми. Тя ме мрази. Единственият човек, който може да ме спаси, ме мрази. Гледа ме с извратена наслада, а на лицето и е изписано „Така ти се пада, щом не ме послуша.“

Режещата болка, започнала в дясната ми ръка, вече беше обзела цялото ми тяло. Крещях безпомощно, а единственият човек, на когото можех да разчитам се наслаждаваше на болката ми. Аз съм сам. Тук. И там. Днес. И утре. Абсолютно сам. Завинаги. Навсякъде.

Болката еволюира в омраза, без да изчезне. После, неусетно как, омразата се превърна в надежда, в благодарност, в страхопочитание, възхита и в крайна сметка - в любов.

-          Никога повече няма да се карам с теб, мамо! – без да усещам крещях в ухото и докато тя ме носеше към дома.

Отворих очи.

Грациозното й, красиво тяло се виеше в екстаз и вълнение под моето. Мекотата на кожата й изпълваше сетивата ми, исках да я докосвам навсякъде, продължително и внимателно. А после грубо, рязко и за кракто. Настръхнала е. Има защо. Не заслужава да е тук. Не иска да е тук. Аз също не го желая. Отново сме заедно само защото се нуждаем един от друг. Без любов и без привързаност. Просто да знаем, че сме ценни и значими за другия. Между нас, омразата отдавна вече бе взела мястото на всички нежности и красиви емоции.

Със сигурност вече не си го спомням толкова ясно, но полета от онова колело, уверен съм, не е бил толкова неочакван, както нейното „Имам да ти кажа нещо“, а приземяването не ми е причинило толкова болка, колкото последвалото „Бях с друг“. Понечих да я ударя, но капчицата любов, която беше остнала в мен, разтвори свитата ми в юмрук ръка, която в последната секунда се впи с ярост за челюстта на Мария.

-          Кажи ми, че лъжеш! – изревах, през гневни сълзи.

-          Ако го направя, ще те излъжа. Това ли искаш?

-          Кажи ми, че лъжеш! – повторих със стихваща, отлитаща си увереност.

Отговор не получих. Яростният хват на ръката ми, се отпусна, освобождавайки челюстта й. Тя сведе поглед към земята. Нищо повече. Нито виновни сълзи, нито извинения. Нищо. Познатите ми гняв и самота обзеха тялото ми. То вече не беше под мой контрол и просто се срути на цимента. Не знам колко време съм лежал така, но когато накрая се изправих, нея я нямаше.

           Това се случи преди седмици. Седмици, в които тя, навярно, отново е била с него. Но тази вечер всичко беше различно. Сякаш никога не е била там. Сякаш винаги е била само моя. В най-тъмните части на съзнанието си, знаех, че има едно местенце, където живееше нещо, което не забравяше и нямаше да забрави за измяната. Очевидно мозъкът е наистина удивително природно творение. Вече два часа стоя с Мария в ресторант, близо до домът ми. Говорим и се смеем. Никой не споменава, за случилото се преди няколко седмици. Мозъците и на двама ни бяха изключили, че това е невъзможно да продължи, те просто се наслаждаваха един на друг. Навярно отстрани изглеждаме като нова двойка, която обаче се познава твърде добре. Двойка, споделяща не само голотата на телата си, но и тази на душите си. Човек не може да бъде по-гол от момента, в който е прозрачен. Поглеждайки към теб, дългогодишният ти партньор знае какво си мислиш, какво искаш, как го искаш, кога и колко го искаш. Предрича думите ти, преди да си ги изрекъл, всъщност преди самият ти да си наясно какво си щял да кажеш. Може да ти купи онази блуза от мола, която толкова си хареса, без да присъстваш, тъй като знае точно колко си висок и как обичаш да носиш дрехите си. И това знание не е толкова съзнателно. Твърде малко от нас биха могли да кажат размера на дрехите на партньора си. Някак интуитивно обаче, знаем, че „точно това е неговият размер“, че иска чай или има нужда от близост.

           Червеното вино, което пиехме и зима и лято, се лееше и тази вечер. Лъжливата течност се изпаряваше чаша след чаша  и бутилка след бутилка. Случайната среща в градският транспорт, завърши в ресторант. Вечерята – в алкохолно опиянение. А алкохолното опиянение – в леглото ми.

           Мразя я. Тя навярно си мисли, че тъй като не съм я търсил няколко седмици ми е безразлична, но истината е, че я мразя.

-          Млъкни! – изсъсках през зъби, с омразни искри в очите.

Доброто старо време се беше завърнало. Връзката ни, такава каквото беше през цялото време, възвръщаше своите позиции и форми. Причините бяха други, но болката от скандалите, шамарите, дърпането, бутането, стискането на ръцете и страха от това, че другият ще си тръгне, отново бяха тук.

Явно тази вечер, колкото и добра да изглеждаше, няма да правя секс. Стоях гол до кръста на един фотьойл. Как се озовах там и разголен, не помня. Помня, че в разгара на събитията, тя ме нарече с неговото име. Бутнах я настрани и седнах на фотьойла, чакайки тялото ми да се успокои, но дишането ми беше учестено, погледа гневен, зъбите ми се стиснаха едни о други, ръцете свити в юмруци, а гръдният ми кош подскачаше нагоре надолу като баскетболна топка. С ловкостта и грацията на котка, тя се покатери по едната страна на фотьойла и върху мен. Започна да се оправдава. Не е имала това предвид, за друго е говорела. „Млъкни“ беше вербалната форма на плесницата, която исках да и ударя. В отговор на своето „млъкни“, получих шамар. После втори. Трети. След първият удар, който беше по лицето ми, тя започна да ме удря по гърдите, рамената, стомаха. Не помръднах. Спокойно понесох всеки един от ударите, преди тя се успокои. После се изправи и се отдалечи, без да ме изпуска от поглед. Беше толкова секси, ходейки на заден ход. Протегна ръце зад гърба си, за да напипа стената. Спря се на няколко сантиметра от нея. Успокоих се, доколкото това ми беше възможно. Изправих се и бавно се приближих до нея. С рязко движение я хванах за врата, като едновременно с това блъснах гърба й в стената. Стисках колкото да разбере, че съм сериозен.

-          На колене. – заявих твърдо. Тона ми издаваше възбуда, омраза и известна доза носталгия. Последната нямаше място там. Постарах се носталгията да не присъства в тона ми, когато добавих „Веднага!“

Тя послушно клекна пред мен и започна да разкопчава панталона ми. Ударих й шамар. Силен и звучен. Заслужила го беше много отдавна. Приклекнах пред нея и с лявата си ръка стиснах челюстта й. Устата й се отвори като стисната слънчогледова семка. С пръстите на дясната си ръка проникнах възможно най-дълбоко в нея, влизайки и излизайки от гърлото й бавно. Задави се. В такива моменти, осъзнавам, че много странни неща ме възбуждат. Изправих се и след като и ударих още един шамар, но не толкова силен, а по-скоро подканващ, я оставих да ми напомни какво бях изгубил. Признавам. Загубата е голяма.

Намирам се отново върху нея. Както преди, стори ми се, години. Кожата й, все така мека, беше посиняла от засмуквания, стискания и щипания. Врата, горната ��аст на гръдния кош, бицепсите, бедрата , бузите, дупенцето и гърдите й. До където можех да стигна, оставях, по всичко личеше, желан белег. Възбуда и отвращение, любов и омраза, самота и досада, ревност и сигурност, носталгия и поглед към бъдещето, в което нас ни няма бяха сред многобройните съставки на отварата, действието на която можеше да бъде и по-леко, ако не бяхме пили толкова много.

Усетих, че нищо не ме възбужда толкова силно, колкото властта над тялото и душата й. Властта в нашата връзка се измерваше с това колко можеш да нараниш другият. Колко от твоите действия, могат да приведат красивото му настроение до желание да умре. Тази вечер беше различно. Тя се подичняваше, не за нейното удоволствие, а за моето. Аз водех не заради моето удоволствие, а заради нейното.

В кратък миг на екстаз, възбуда и спомена, че вече не е моя, без да спирам любимите й движения, които скоро щяха да я доведат до поредният оргазъм, стиснах крехкия й врат с дясната ръка, а с лявата покрих устата и носа й. Знаех, че й харесва, защото на мен ми харесва. През мозъка ми минаха някак вяло, отвеяни от опиянението идеи, че бих могъл да прекърша нежния врат. Бих могъл да се уверя, че ще бъда последният, с който тя е била. Да съм сигурен, че никога повече няма да е способна да ми причини болка, каквато ми беше причинявала многократно. Идеята ме изпълни с вълнение, възбуда и някакъв извратен прилив на мощ. Както стоях с една ръка на врата й, а с другата на устата и носа, започнах да поемам дълбоко въздух, сякаш да й покажа, че властвам над ситуацията, че аз мога да дишам, дори тя да не може. Очите, които ме гледаха отдолу изразяваха още по-извратена форма на възбуда. В този миг знаех, че тя иска да умре. Аз също исках тя да умре. Стиснах по силно и с двете си ръце. Възбудата от нейните очи, премина в страх. Това не ме развълнува. Продължих да я чукам тласък след тласък, без да проявя и капчица милост, без да й позволя да си поеме и капчица въздух.

Възбудата надделя над алкохола. Последва експлозия. Без да съзнавам, и без да се интересувам, не бях се погрижил за това десантчиците да попаднат на сигурни, сухи територии.

Невероятно беше, че преди секунда ме гледаше и се гърчеше, споделяйки своя оргазъм с моят, а сега не помръдваше. Остра болка изпълзя по повърхността на гърба ми. Отидох пред огледалото, за да се огледам. Беше ме надрала до кръв. Множество дълбоки, кървави ивици, се извиваха по целият ми гръб. Боли. Изведнъж подобна болка припълзя и върху дясната ми ръка. В опитите си да ме накара да я пусна, беше надрала цялата ми ръка. Пръстите, китката, та чак до лакътя. Тялото ми пулсираше в пареща болка.

-          Ти си абсолютно ненормална! – изкрещях от коридора.

Отговор няма.

Когато влезнах в препотената и миришеща на секс стая, тя стоеше все така, както когато я бях оставил.

Отне ми миг-два, за да разбера, че Мария никога повече няма да усети болка.

[balgarianovinite]

Възходът на Митьо Очите част 2 Убийството на Венелин Москов

Митьо Очите - част 2 Убийството на Венелин Москов В НЯКОЛКО ЧАСТИ ЩЕ ВИ РАЗКАЖЕМ ЗА ВЪЗХОДЪТ НА МИТЬО ОЧИТЕ И СЪЗДАВАНЕТО НА МОНОПОЛ ОТ НЕСЕБЪРСКО-АХЕЛОЙСКАТА БРИГАДА В СЛЪЧЕВ БРЯГ И ОТ ПОМОРИЙСКОТО КРИЛО В БУРГАС ПРЕЗ ДАЛЕЧНАТА ВЕЧЕ 2000-2001 г. ЧАСТ 2 : УБИЙСТВОТО НА ПОМОРИЙСКИЯ ДИЛЪР НА "БЯЛОТО"- ВЕНЕЛИН МОСКОВ 15.06.2000г. Възходът на Митьо Очите част 4 ИЗНАСИЛВАНИЯ НА ШАНАДЖИИТЕ Разкрит е убиецът на поморийския автомафиот Венелин Москов, съобщи източник от следствието в Бургас. Според запознати извършител на престъплението е известният сред подземния свят Румен Димитров-Психото. Криминалистите разполагали с неопровержими доказателства срещу него, но все още се въздържали да го арестуват, тъй като не е открито оръжието на престъплението, довериха работещи по случая. Румен Димитров бе първият в списъка на заподозрените в убийството. Той бе задържан веднага след показния разстрел край Бургас, но три дни по-късно бе освободен поради недостиг на доказателства. Венелин Москов бе застрелян на 15 юни в личния си "Мерцедес" край кв. "Сарафово" с 6 куршума в главата и сърцето. Според криминалистите автокрадецът е застрелян заради афера с наркотици. Полицаите установили, че от година и половина Москов бил един от контрольорите на наркотрафика в региона, с който бил свързан и заподозреният Румен Димитров.Ден след атентата срещу Пламен Дишков-Кела (на 22 януари 2001 г. в клуб Фениси Клуб) в ареста отново е прибран човекът на Митьо Очите - Румен Димитров-Психото. Седмица преди да гръмне бомбата във Фениси той е пуснат след неколкомесечен престой зад решетките. Там Психото си прекарва времето заради обвинение в предумишленто убийство.През нощта на 14 срещу 15 юни 2000 г., край бургаския квартал Сарафово, е разстрелян 31-годишният Венелин Москов-Венци - популярна фигура в бургаския подземен свят. Мерцедесът, в който е намерен Венелин Москов, е паркиран на три метра от табелката за военния санаториум в квартал Сарафово. Колата се е намирала на банкета, а убитият е бил зад волана. Разположението на трупа дава основание да се предположи, че убиецът и жертвата са се познавали и до стрелбата се е стигнало след разговор между двамата. При първоначалния оглед е изяснено, че по Венелин е стреляно почти от упор и човекът, който е дръпнал спусъка, е седял на мястото до шофьора. По тялото и главата на убития са открити седем огнестрелни рани, а в колата са намерени гилзи от пистолет, най-вероятно Макаров.Убитият Венелин Москов се занимавал с кражби на коли, но напоследък (по оперативни данни на РДВР) се преориентирал към разпространение на дрога. Един от основните заподозрени за разстрела на Москов е Румен Димитров-Психото от Стара Загора. Възходът на Митьо Очите част 1 Обстановката Той се познава добре с Венелин Москов още от времето, когато двамата са били партия в далаверата с крадени коли. В подземните среди обаче се говори, че двамата се разделили, след като Психото преминал в отбора на Димитър Желязков-Очите.Криминалистите от РДВР градят версия, в която Психото е основният заподозрян. Задържат го в Стара Загора, докарват го в Бургас, но скоро го пускат. Оказва се, че Психото има желязно алиби - свидетелят Диньо Динев твърди, че в нощта на убийството Румен му е бил на гости в старозагорското село Богомилово. След първото задържане Психото няколко пъти е викан за разпити и беседи в полицията. Никога не се е крил, явявал се е на всяка призовка за разпит и категорично отрича, че има общо с убийството на Венци.При оглед на алфа ромеото на Психото в Стара Загора криминалистите намират бяла тениска, по която има капки кръв и барутни частици. Психото отрича, че тениската е негова. Поемните лица пък признават, че багажника на колата е бил отворен, когато видели тениската вътре. Въпреки това тениската е иззета и прикрепена към делото като веществено доказателство. Възходът на Митьо Очите част 3 УБИЙСТВОТО НА ГЕОРГИ СИВКОВ 29.10.2000г. Криминалистите разполагат и с разпечатка от Мобилтел, според която излиза, че в 0.05 ч. на 15 юни между телефоните на Венелин Москов и Румен Димитров-Психото е имало връзка и е проведен разговор. От разпечатката става ясно, че в момента на разговора Румен Димитров е бил в Сарафово. Според криминалистите, тази улика е решаваща за хода на разследването.Психото е задържан на паркинг, който е съвсем наблизо до сградата на полицията в Бургас. Но освен с бялата тениска и разпечатката за разговорите, водени от Москов в нощта на убийството му, полицията не разполага с други доказателства. Оръжието на покушението не е открито и в средата на януари 2001 г. Румен е пуснат от ареста. Атентатът във Фениси Клуб обаче го вкара отново зад решетките. В хода на разследването свидетелят Динев е пробит и доказателствата за вината на Румен Димитров-Психото натежават. Разследването приключва, делото влиза в съдебна зала и Психото е признат за виновен. Присъдата на Бургаския окръжен съд от 2 юли 2001 г. гласи Доживотен затвор, но е подписана с особено мнение от съдия Цвета Попова - магистратката изразява резерви към размера на наказанието. Няколко месеца по-късно, на 13 ноември, присъдата е отменена с решение на Бургаския апелативен съд и делото е върнато за ново разглеждане в Бургаския окръжен съд. Поводът е, че мотивите към издадената присъда не са подписани от съдебните заседатели по делото - процедура, която е задължителна, ако един от съдиите е подписал с особено мнение.Съдебното разследване срещу Румен Димитров-Психото стартира отново на 14 януари 2002 г., когато като свидетел по делото за първи път е призована снахата на убития Венелин Москов - Димитрина. Възходът на Митьо Очите част 5 БОМБАТА В НЕСЕБЪР Показанията й хвърлят в смут всички присъстващи и разбъркват досегашната фактологическа картинка около покушението: в нощта срещу 15 юни Венелин, излизайки от дома си, казал на снаха си, че отива да се срещне с Янко Гюров в Сарафово. Гюров е приятел на Венелин и приятел с Румен Психото. Димитрина Москова признала още, че съобщила за чутото на съпруга си Георги, по-малкия брат на Венелин. За този разговор никой от семейство Москови не е споменал досега и дума пред съда.Промяна има и в показанията на Маргарита Сивкова, основен свидетел по делото на Психото. По време на процеса срещу Румен Димитров свидетелстките й показания на 2 юли 2001 г. разкриха потресаващи факти от дейността на наркогрупировките на бургаска територия, разправиите и последвалата война между сина й Георги Сивков и Димитър Желязков-Очите, ролята на Психото в конфликтите.В периода на затишие обаче - юли 2001 - януари 2002 г., Сивкова явно е преосмислила доста неща. Според сегашните й показания, непосредствено преди убийството на сина й отношенията му с групата на Очите са били все още добри. В подкрепа на това са и показанията на Румен Димитров-Психото, който твърди, че вечерта на 14 юни 2001 г. се видял с Георги Сивков и му дал мобилния си телефон, за да си свърши някаква работа - нещо нормално между добри познати.Разпечатката от МобилТел сочи, че малко в 0.05 ч. от този телефон някой е говорил с Венелин Москов. Сянката на съмнение върху мъртвия вече Георги Сивков се уплътни, след като алибито на Георги за въпросната фатална нощ още не е доказано. По време на предишния процес майка му заявява, че той е бил в дома й (тя живее в центъра на града). Според приятелката на Георги Сивков, той наистина си е бил вкъщи, но... с нея, в квартал Меден рудник.На 17 януари 2002 г. Маргарита Сивкова уточни, че тогава е имала предвид дома на сина си в Меден рудник. Невинната на пръв поглед корекция обезценява предишните й показания, според които синът й е бил болен и не е излизал същата нощ навън.Както си му е редът, съдебният състав по новото дело Психото поиска нови експертизи - за ДНК-проби от кръвта по бялата тениска, изземане на отпечатъци от колата на убития Москов, мирисови следи и експертизи на подсъдимия Румен Димитров-Психото и свидетеля Янко Гюров. Поискана е и техническа експертиза за възможността да се прехвърля разговор по GSM от една цифрова клетка на друга.Какво ще докажат тези експертизи след близо две години - никой не знае и не се наема да гадае. През март обаче предстои ново заседание на съда по делото за убийството на Венелин Москов-Венци. Възходът на Митьо Очите част 6 КОРОНЯСВАНЕТО НА ЗАМЕСТНИКА – ЯНКО ГЮРОВ Досегашното развитие на ситуацията около това убийство обаче, както и цялата обстановка в Бургас по отношение на борбата между подземните групировки за пазара на дрога сочи, че от години по този проблем МВР не действа тук с необходимата сериозност и съсредоточаване. Пропуски на криминалистите при обработка на улики, каквато например е тениската, могат да доведат до обрат на делото, въпреки убедеността на полицаите, че именно Психото е физическият убиец на Москов.Липсата на програма за защита на свидетелите ясно личи и в предполагаемите причини Маргарита Сивкова да обърне показанията си на 180 градуса - тя, малкият й син, снаха й, внуците й живеят в Бургас на постоянните си адреси. А от юли миналата година досега мина доста време, за което тя може да е прогледнала и да е видяла ситуацията в друга светлина. Удобната смърт на Георги Сивков пък може безболезнено да насочи разследването към него и случаят да бъде приключен набързо с един неочакван финал. След който не ни остава нищо друго, освен да проследим как ще се развият по-нататък отношенията между останалите живи в дългогодишната нарковойна по Южното Черноморие. Съдейки по тазгодишния си отчет, същото ще сторят и в РДВР... БХК са получили над половин милион само само държавни пари да защитават мигрантите и каналджиите https://www.instagram.com/balgarianovinite/ Read the full article

[servantes-knijarnica-blog]

Двоен надуваем матрак Intex Twin 203x102x38Къмпинг принадлежности    Подарете си комфорт и уют за Вас и Вашити близки! Сложете край на неудобното спане на походните легла, фотьойли и прочие, в случай,че Ви навестят неочакван брой гости! Надуваемият матрак е перфектното решение и за тези от Вас, коит

[parkr1n]

[РЕВЮ] Кратко, но значимо присъствие на И Джун Ги в “Resident Evil: Final Chapter” Имаше причина да се подчертава това, че ролята на И Джун Ги в "Resident Evil: Final Chapter" е "специално участие", отколкото да се шуми около дебютът му в Холивуд. Участието му във филма може да бъде опеделено точно като специално участие. Но какво от това? Дори и за кратко, силното му присъствие ще бъде огромен подарък за корейските фенове. На 19 януари в "Lotte Cinema" филмът бе излъчен пред медиите. "Resident Evil: Final Chapter" - човечеството е пред своя край, след като Алис  е предадена във Вашингтон от Уескър. Като единствена оцеляла от битката срещу немъртвите орди, Алис трябва да се завърне там, откъдето започна целият кошмар – Ракун сити. Там корпорация Ъмбрела  събира сили за окончателен удар срещу оцелелите от апокалипсиса. В състезание с времето, Алис търси старите си приятели, намира и един неочакван съюзник и повежда битка срещу немъртвите и новите чудовища-мутанти. Мила Йовович е част от филма през последните 15 години, а И Джун Ги се присъедини към екипа в последната част. След като стана ясно, че И Джун Ги има роля във филма, започна да се говори за дебюта му в Холивуд. От агенцията на И Джун Ги обаче, както и самият той, не пропуснаха да отбележат, че ролята му е специална. Това засили любопитството към героя му, количеството време, което ще бъде бъде отделено на героя му, както и самото му присъствие. Вярно е, времето му във филма не е достатъчно. Героят му се появява в началото, в средата и във втората част от филма. Но по-важно от количеството е самото присъствие. Ролята на И Джун Ги е необходим герой в последната част на поредицата "Resident Evil". Разбира се, за феновете на И Джун Ги, които са очаквали дебюта му в холивудски филм, времето му може да им се стори оскъдно, но той показва невероятни екшън сцени и е достоен представител на Южна Корея във филма. Това е и причината Мила Йовович и Пол Андерсън да не могат да спрят с хвалбите по негов адрес. Една от най-важните сцени във филма е между И Джун Ги и Мила Йовович. В сцената, която е включена и в трейлъра, И Джун Ги оставя силно впечатление в публиката. Накратко, И Джун Ги изпълни своята част във филма блестящо.

[myminiworldd]

"Край" се пише тихо. И не се пренаписва. Мадлен Аспарухова | 09 август 2020

Днес, точно 399 дни откакто се запознахме, се събудих и осъзнах, че вече не съм влюбена в теб. Не погледнах телефона си с надежда да видя съобщение, не очаквах обаждане, не се замислих какво правиш в момента, какво би било да се събуждаме заедно...

Оправих леглото си, облякох се, отворих прозореца, направих си кафе. Навън животът продължаваше бавно и красиво – деца отиваха на училище, комшийката хвърляше боклука с цигара в уста, един дядо изнесе остатъците от вечерята и ги нареди пред бездомните котки.

Как до вчера не бях забелязвала това? Защо не съм си позволила да се насладя на този миг с дъх на кафе, липи и сутрин? А, да – защото исках теб, мислех за теб, виждах теб. И нищо друго, и никой друг.

И си давам сметка – беше страшно така да ме заслепи това обичане, че да забравя не само как се обичат другите, но и как се обича светът. А светът заслужава обичане, нищо че е объркан и шантав, а може би – именно заради това.

И има толкова неща, които заслужават да бъдат оценени – семейството, верните приятели, онези малки жестове на добрина, уличните котки, мързеливите сутрини с чаша кафе, романите с неочакван край, шоколада с бадеми, тихите вечери, усмивките от непознати, смешните снимки, разходките по реката, любимите песни…

Днес осъзнах, че съм те изплакала - някъде между пропуснатите обаждания, тъжните стихове и онова абстинентно "а можеше да бъде", което никога не е. Може би, трябваше да те изплача, за да видя света по-ясно – свят, който заслужава да бъдеш влюбен в него денонощно.

Нещо ново се събуди в мен – мисълта, че искам да направя толкова неща – да си боядисам косата, да отида на кино, да препрочета любимите си книги, да прегърна близките си, да потърся забравените приятели…

Изваждам лист хартия и записвам – толкова неща за обичане и толкова малко време!

Тогава ти звънна. Да беше звъннал ден по-рано, само ден по-рано – каква разлика щеше да има, цял живот разстояние! Но днес… Днес ще оставя телефона и ще се разходя.

"Край" се пише тихо. И не се пренаписва.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Телесно и безтелесно в изложби в София

Две изложби в София по различен начин трактуват телесното човешко присъствие/отсъствие като обект на изкуството. Едната е изложба с еротични рисунки на Анри Кулев в столичната галерия „Кооп”и премиерата на книгата му с тези рисунки „Ориент SEXPRESS” /изд. на Нов български университет/, както и изложбата „Корабът на глупците” на Гьонюл Нюоглу в галерия +359 във Водната кула в Лозенец.

При Анри Кулев телесното е повод да се разсъждава за безтелесното, а при Гьонюл Нюоглу липсата на тела е повод да мисли за тях като обект. Издателството на Нов български университет представя книга с 300 от илюстрациите на Анри Кулев, автор на предговора е Мария Ландова, а графичният дизайн е на Ася Кованова. Мариета Ценова, куратор на изложбата на Анри Кулев, пише за нея: „Анри Кулев рисува еротични илюстрации за широка публика години наред. Всяка седмица във вестник „24 часа” се появява нова рисунка. Темата е същата – Секс, но всеки път интeрпретацията й е различна. Средата, героите, „позите”, контекстът в който е коментирана визуално темата, са непредвидими. Като съвременна версия на 1001 нощ към която можеш да се пристрастиш и безусловно да следваш. Рисунките са смели, провокативни и рушащи табута. Те са колкото изящни, толкова и карикатурни спрямо персонажите в сюжетите. Къси разкази с неочакван край. Безброй гледни точки към тема с която фамилиарничим, но рядко споделяме. С всяка нова илюстрация Анри отива отвъд темата за удоволствието от секса. Той включва и зависимост, обсесия, задължение, познание, ирония, подигравки с консерватизма, политиканстването като секс … 

Анри Кулев при откриването на изложбата си

Освен като малка енциклопедия на интимността, те са и социални портрети на различни обществени съсловия. Събрани заедно, те провокират елегантна игра с думи които публичното ни говорене рядко си позволява: секс за начинаещи, за напреднали, рутинен секс, сексът като спорт, пътуване към неизвестното, секс и характер, митове и легенди, предразсъдъци, игра, неравноп��ставеност, грубост, агресия, скука, зависимост, Балкани, манталитет, с хастара навън, преяждане, обръгване… Едно безкрайно приключение, което винаги можеш да започнеш отначало”. И още: „Сексът за него е необозримо понятие. Той не съществува изолирано и се влияе от публичните събития. Всяка рисунка провокира нова ключова дума или понятие: страх, възторг, привличане, омраза, различност, война и мир, огледало за обратно виждане, опорна точка, провидение, познание за света, камера обскура, ин & ян, бягане с препятствия… Оригиналните заглавия, които авторът поставя са репери за тълкуване на изображението, но и самоиронични коментари на самочувствието му всеки път, когато е в подножието на голямата Тема”, пише Мариета Ценова.

Мариета Ценова

Всъщност чрез телата, Анри Кулев разговаря за други неща – съвсем не битови, а по-скоро битийни. Липсата пък на тела в изложбата на Нюоглу предлага друг поглед към хората. Въпреки, че се нарича „Корабът на глупците”, кораб в нея няма. Има една интерпретация на стъклена усмирителна риза.   Кураторката на изложбата Ирина Баткова пише: „Заглавието „Корабът на глупците“  подсказва и една друга гледна точка в анализа на съвременното общество, което е обект на изследователската практика  на Гьонюл Нюоглу. До каква степен липсата на свободна себеизява  е резултат от автоцензурата – дали модерната социална среда не създава достатъчно предпоставки да  съгласуваме на едно твърде битийно ниво нашите мисли и действия. Гьонюл Нюоглу задава въпроса какъв е смисълът на нашето присъствие на тази земя, ако сме неспособни  да използваме креативната си енергия за да променяме света, а сме фокусирани  върху несъществените материални измерения на собственото си битие. Така постепенно ставаме част от екипажа на  „корабът на глупците” – кораб, който се носи в океан от неуправляеми стихии, без капитан,  без посока и без надежда някога да достигне брега”.

Част от изложбата “Корабът на глупците”

И още: „Знаците” на телесното, във фокусът на Гьонюл Нюоглу, създават един различен прочит на свят, в който лишените от тела усмирителни ризи представят еманация на разпада на личността във време, когато индивидуалните морални императиви се разминават с посланията на политическите режими. Една от основните линии в нейната работа е показване на липсващото тяло, илюстрация на парадокса, че осъзнаването на реалността може да бъде по-силно и въздействащо не с изваждане на обектите на показ, а в маркиране на тяхното отсъствие. „Празните” дрехи, които тя включва в няколко свои проекта, разказват истории, визиращи различни аспекти от човешкото съществуване през безсмислието на салонните протоколи, ограничаващи личността с външно наложени рамки, до бунта и революцията, сковани в усмирителните ризи на наказателните режими в човешкия социум. Дрехата може да бъде едновременно оригинален личен манифест, но и персонален затвор за човешката индивидуалност”, пише Ирина Баткова.

Гьонюл Нюоглу

Представянето на инсталацията на Гьонюл Нюоглу „Корабът на глупците“ е в рамките на вече утвърдената практика на Галерия +359 да показва интересни имена от международната арт сцена със специално подбрани, илюстриращи начина им на работа, изложби. Инсталацията „Корабът на глупците“ е представена за пръв път през 2015 година на остров Лидо по време на 56-то Венецианско биенале, като една от наградите на „OPEN 18“ -  международна изложба на скулптури и инсталации. За  Галерия +359 Гьонюл Нюоглу и кураторката Ирина Баткова подготвят site specific вариант  на работата, а изпълнението на обектите е от прозрачни материали, режисирани в нова сценография на пространството, което разширява параметрите на тяхното осмисляне. Изложбата ще продължи до 11 август.

Проф. д-р Николай Младенов, преподавател в НХА, при откриването на изложбата в Банкя

А ние продължаваме още малко темата за учители и ученици в изобразителното изкуство, започната от миналата седмица в наш коментар. В Арт център Банкя се откри изложбата „20 години по-късно, отново заедно”, за която вече стана дума. В нея са показани творби на дипломници от специалностите „Графика”, „Книга, илюстрация, печатна графика” и „Плакат и визуална комуникация” на Националната художествена академия. Но смисълът на това „отново заедно” е, че графичните изкуства в НХА се събират отново на изложба след 20 години, когато са били заедно в Академията. И още една изложба на ученичка – на Елза Гоева в Художествена галерия „Дечко Узунов”, филиал на Софийска градска художествена галерия. През 2019 г. се навършват 120 години от рождението на един от големите български художници и интелектуалци – професор Дечко Узунов. В художествената галерия на ул. Драган Цанков № 24 екипът на Софийска градска художествена галерия за втора година подготвя изложба от програмата „Поколения“, чрез която се опитва да очертае живото присъствие на Дечко Узунов в творчеството на неговите ученици. За летните месеци на 2019 г. да подреди своя изложба е поканена Елза Гоева. Тя е сред онези художници, които са имали възможността да започнат своя творчески път в учебното ателие на Дечко Узунов. Промени в програмата на Художествената академия в периода 1947–1951 г. определят времето от един семестър, в който Гоева да бъде напътствана от професора. Това време се оказва достатъчно да породи у нея дълбоко човешко и професионално уважение към Дечко Узунов. За изложбата в ХГ „Дечко Узунов“ Елза Гоева е подбрала предимно пейзажи, създадени през последното десетилетие. Почитателите на творчеството ѝ ще имат удоволствието да видят нови платна от тази година, нарисувани в нейния стил на „един дъх“. Сред тях са „Изгрев“, „Към плажа“, „Без име“, „Мечти“ и „Самота“. Така че в летните месеци в София има какво да се види. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[servantes-knijarnica-blog]

Двоен надуваем матрак Intex Queen 203x152x38Къмпинг принадлежности     С двойният надуваем матрак Intex Queen ще сложите край на неудобното спане на походни легла, фотьойли и прочие, в случай, че Ви навестят и неочакван брой гости! Подобно на обикновените матраци, дюшекът е покрит с устойчива вълноо