#Мариета Ценова

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Телесно и безтелесно в изложби в София

Две изложби в София по различен начин трактуват телесното човешко присъствие/отсъствие като обект на изкуството. Едната е изложба с еротични рисунки на Анри Кулев в столичната галерия „Кооп”и премиерата на книгата му с тези рисунки „Ориент SEXPRESS” /изд. на Нов български университет/, както и изложбата „Корабът на глупците” на Гьонюл Нюоглу в галерия +359 във Водната кула в Лозенец.

При Анри Кулев телесното е повод да се разсъждава за безтелесното, а при Гьонюл Нюоглу липсата на тела е повод да мисли за тях като обект. Издателството на Нов български университет представя книга с 300 от илюстрациите на Анри Кулев, автор на предговора е Мария Ландова, а графичният дизайн е на Ася Кованова. Мариета Ценова, куратор на изложбата на Анри Кулев, пише за нея: „Анри Кулев рисува еротични илюстрации за широка публика години наред. Всяка седмица във вестник „24 часа” се появява нова рисунка. Темата е същата – Секс, но всеки път интeрпретацията й е различна. Средата, героите, „позите”, контекстът в който е коментирана визуално темата, са непредвидими. Като съвременна версия на 1001 нощ към която можеш да се пристрастиш и безусловно да следваш. Рисунките са смели, провокативни и рушащи табута. Те са колкото изящни, толкова и карикатурни спрямо персонажите в сюжетите. Къси разкази с неочакван край. Безброй гледни точки към тема с която фамилиарничим, но рядко споделяме. С всяка нова илюстрация Анри отива отвъд темата за удоволствието от секса. Той включва и зависимост, обсесия, задължение, познание, ирония, подигравки с консерватизма, политиканстването като секс … 

Анри Кулев при откриването на изложбата си

Освен като малка енциклопедия на интимността, те са и социални портрети на различни обществени съсловия. Събр��ни заедно, те провокират елегантна игра с думи които публичното ни говорене рядко си позволява: секс за начинаещи, за напреднали, рутинен секс, сексът като спорт, пътуване към неизвестното, секс и характер, митове и легенди, предразсъдъци, игра, неравнопоставеност, грубост, агресия, скука, зависимост, Балкани, манталитет, с хастара навън, преяждане, обръгване… Едно безкрайно приключение, което винаги можеш да започнеш отначало”. И още: „Сексът за него е необозримо понятие. Той не съществува изолирано и се влияе от публичните събития. Всяка рисунка провокира нова ключова дума или понятие: страх, възторг, привличане, омраза, различност, война и мир, огледало за обратно виждане, опорна точка, провидение, познание за света, камера обскура, ин & ян, бягане с препятствия… Оригиналните заглавия, които авторът поставя са репери за тълкуване на изображението, но и самоиронични коментари на самочувствието му всеки път, когато е в подножието на голямата Тема”, пише Мариета Ценова.

Мариета Ценова

Всъщност чрез телата, Анри Кулев разговаря за други неща – съвсем не битови, а по-скоро битийни. Липсата пък на тела в изложбата на Нюоглу предлага друг поглед към хората. Въпреки, че се нарича „Корабът на глупците”, кораб в нея няма. Има една интерпретация на стъклена усмирителна риза.   Кураторката на изложбата Ирина Баткова пише: „Заглавието „Корабът на глупците“  подсказва и една друга гледна точка в анализа на съвременното общество, което е обект на изследователската практика  на Гьонюл Нюоглу. До каква степен липсата на свободна с��беизява  е резултат от автоцензурата – дали модерната социална среда не създава достатъчно предпоставки да  съгласуваме на едно твърде битийно ниво нашите мисли и действия. Гьонюл Нюоглу задава въпроса какъв е смисълът на нашето присъствие на тази земя, ако сме неспособни  да използваме креативната си енергия за да променяме света, а сме фокусирани  върху несъществените материални измерения на собственото си битие. Така постепенно ставаме част от екипажа на  „корабът на глупците” – кораб, който се носи в океан от неуправляеми стихии, без капитан,  без посока и без надежда някога да достигне брега”.

Част от изложбата “Корабът на глупците”

И още: „Знаците” на телесното, във фокусът на Гьонюл Нюоглу, създават един различен прочит на свят, в който лишените от тела усмирителни ризи представят еманация на разпада на личността във време, когато индивидуалните морални императиви се разминават с посланията на политическите режими. Една от основните линии в нейната работа е показване на липсващото тяло, илюстрация на парадокса, че осъзнаването на реалността може да бъде по-силно и въздействащо не с изваждане на обектите на показ, а в маркиране на тяхното отсъствие. „Празните” дрехи, които тя включва в няколко свои проекта, разказват истории, визиращи различни аспекти от човешкото съществуване през безсмислието на салонните протоколи, ограничаващи личността с външно наложени рамки, до бунта и революцията, сковани в усмирителните ризи на наказателните режими в човешкия социум. Дрехата може да бъде едновременно оригинален личен манифест, но и персонален затвор за човешката индивидуалност”, пише ��рина Баткова.

Гьонюл Нюоглу

Представянето на инсталацията на Гьонюл Нюоглу „Корабът на глупците“ е в рамките на вече утвърдената практика на Галерия +359 да показва интересни имена от международната арт сцена със специално подбрани, илюстриращи начина им на работа, изложби. Инсталацията „Корабът на глупците“ е представена за пръв път през 2015 година на остров Лидо по време на 56-то Венецианско биенале, като една от наградите на „OPEN 18“ -  международна изложба на скулптури и инсталации. За  Галерия +359 Гьонюл Нюоглу и кураторката Ирина Баткова подготвят site specific вариант  на работата, а изпълнението на обектите е от прозрачни материали, режисирани в нова сценография на пространството, което разширява параметрите на тяхното осмисляне. Изложбата ще продължи до 11 август.

Проф. д-р Николай Младенов, преподавател в НХА, при откриването на изложбата в Банкя

А ние продължаваме още малко темата за учители и ученици в изобразителното изкуство, започната от миналата седмица в наш коментар. В Арт център Банкя се откри изложбата „20 години по-късно, отново заедно”, за която вече стана дума. В нея са показани творби на дипломници от специалностите „Графика”, „Книга, илюстрация, печатна графика” и „Плакат и визуална комуникация” на Националната художествена академия. Но смисълът на това „отново заедно” е, че графичните изкуства в НХА се събират отново на изложба след 20 години, когато са били заедно в Академията. И още една изложба на ученичка – на Елза Гоева в Художествена галерия „Дечко Узунов”, филиал на Софийска градска художествена галерия. През 2019 г. се навършват 120 години от рождението на един от големите български художници и интелектуалци – професор Дечко Узунов. В художествената галерия на ул. Драган Цанков № 24 екипът на Софийска градска художествена галерия за втора година подготвя изложба от програмата „Поколения“, чрез която се опитва да очертае живото присъствие на Дечко Узунов в творчеството на неговите ученици. За летните месеци на 2019 г. да подреди своя изложба е поканена Елза Гоева. Тя е сред онези художници, които са имали възможността да започнат своя творчески път в учебното ателие на Дечко Узунов. Промени в програмата на Художествената академия в периода 1947–1951 г. определят времето от един семестър, в който Гоева да бъде напътствана от професора. Това време се оказва достатъчно да породи у нея дълбоко човешко и професионално уважение към Дечко Узунов. За изложбата в ХГ „Дечко Узунов“ Елза Гоева е подбрала предимно пейзажи, създадени през последното десетилетие. Почитателите на творчеството ѝ ще имат удоволствието да видят нови платна от тази година, нарисувани в нейния стил на „един дъх“. Сред тях са „Изгрев“, „Към плажа“, „Без име“, „Мечти“ и „Самота“. Така че в летните месеци в София има какво да се види. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Анри Кулев: Ако се бях родил по време на Инквизицията, да са ми одрали кожата

„Последната дума, която може да определи нашето общество е толерантност! За всичко! Как ще е толерантно?  В никакъв случай! Но ние живеем в това общество. Това е част от нас“. Казва в разговор за „въпреки.com” Анри Кулев, художник, аниматор, режисьор, преподавател.

И продължава: „Ние рефлексно не сме толерантни. Без да го осъзнаваме. Един към друг и към всички различни хора. Защо е смешен разговорът за борбата с корупцията в България? Той може да бъде разбран, ако в едно общество има корупция, но когато цяло едно общество е просмукано от корупция, за какво да се говори. Също като разговора за пътищата, как ще се оправи тази работа. Не може да се оправи и това е положението. Край! За всички хора това преминаване през непрекъснатата  двойна линия е смехория. Смехории като спазването на законите, всичко е някакъв вид игра, в която обиденият човек казва: „А така ли? Щом вие ме пренебрегвате по такъв начин, аз ще ви кажа по какъв начин!“. Лошото е и друго, че в обществото като нашето, лоша шега или добра е примерът. Ако той е отрицателен, всички се юрват и цялото общество мълниеносно се заразява с отрицателния пример. Ако той е добър, много по-постепенно, много по-трудно обществото може да се зарази с добър пример. Абсурдно, но е така. Виждам го и по уличното движение. В момента, в който всички тези агресивни разбойници карат лъскави тенекии и се д��ижат като собственици на ��ивота ни и изведнъж едни други съученици с москвичи започват да преследват мерцедесите със злоба и със същата скорост. По същия начин добрината, чувството за справедливост

поражда около себе си някакви малки островчета,

колкото и трудни да се те. Но това е положението“. Обобщава не без огорчение Анри Кулев. Но поводът за срещата ни е съвсем друг. На пръв поглед това е 70 - годишният му юбилей, колкото и невероятно да звучи на фона изключителната му работоспособност и енергия, но преди всичко е изложбата му с еротични рисунки в столичната галерия „Кооп” и премиерата на книгата му с тези рисунки „Ориент SEXPRESS” /изд. на Нов български университет/.

Разговаряме с Анри в пространството на изложбата, отминало е вълнуващото й откриване със стотици почитатели, много приятели, любопитни, стана празник на нещо различно с участието на много хора от средите на киното, на изобразителното изкуство, студенти. А за изложбата кураторът й Мариета Ценова пише: „Анри Кулев рисува еротични илюстрации за широка публика години наред. Всяка седмица във вестник „24 часа” се появява нова рисунка. Темата е същата – Секс, но всеки път интeрпретацията й е различна. Средата, героите, „позите”, контекстът в който е коментирана визуално темата, са непредвидими. Като съвременна версия на 1001 нощ към която можеш да се пристрастиш и безусловно да следваш. Рисунките са смели, провокативни и рушащи табута. Те са колкото изящни, толкова и карикатурни спрямо персонажите в сюжетите. Къси разкази с неочакван край. Безброй гледни точки към тема с която фамилиарничим, но рядко споделяме. С всяка нова илюстрация Анри отива отвъд темата за удоволствието от секса. Той включва и зависимост, обсесия, задължение, познание, ирония, подигравки с консерватизма, политиканстването като секс …“. Не пропускайте тази изложба, тя е реализирано артистично вдъхновение, но и вникване в нашето Аз, от което като че ли се опитваме да избягаме или пренебрегваме. Но ние продължаваме нашия разговор с Анри по темата, а и не само.

„Това е част от играта в съвременното изкуство. Трябва да има една компилативност, мащаб, с който да може една колажност да разбърква нещата и по този начин да се постигне нова атмосфера, нова образност. Не бих казал, че това са високи нива на майсторство, но във всеки случай това е част от играта за да се прокара една толкова щекотлива за българското общество и въобще и за целия свят тема. Виждам какво се случва в момента в интернет –

задраскват гърдите на спящите Венери

в платната на старите майстори. Венера на Джорджоне със задраскани гърди – трябва да си пълен идиот, за да го направиш. Предполагам, че скоро тези глупости ще отшумят. Ако се бях родил по време на Инквизицията, би трябвало отдавна да са ми одрали кожата и да са ме проснали на площада. Гугъл няма да го свърши,това с площада, но ще задраска рисунките ми и ще си отшуми с най-лесното. Не това е важното. Важна е смелостта. А тя винаги е в някакъв контекст. Няма самостоятелна смелост – трябва да има фон за смелостта. А вестник „24 часа“ си позволи в онова сложно време, започвайки лека-по лека да вкарва тези рисунки. Не е било лесно. Сигурен съм за редакторите, защото съм убеден, че две зорки бабета, бабета, имам предвид съученички, защото аз съм вече на тази възраст! Две зорки съученички могат да объркат живота на един нормален човек. Биха писали писма, биха тропали, викали, а и не само те - морализаторите. По същия начин издателството на Нов български университет прояви смелост, за да може да седи зад тази книга. От друга страна да се правят такива картинки, никак не е лесно. Трябва да има хъс. Трябва да вземеш едно решение и да го преследваш. А преследваш ли ги, трябва да си много ясен трябва си безкомпромисен в това решение. Героите водят писатели или художници. Не мога да се измъкна от героя си, не е измислица, това е голата истина. Когато си поел в темата  собствената ти съвест не ти позволява да се дръпнеш назад и да кажеш: „А, не, не, това е определено опасно и аз не мога да го направя. Прекалено директно!“. Продължаваш и докъдето те доведе. В момента, в който обществото се развика, ти спираш и казваш: „Не ме заслужавате!“, категоричен е Анри Кулев.

Светла Ганева и Анри Кулев - заедно през годините...

Имаме дългогодишно познанство, както някой би казал едва ли не се познаваме от деца. Но това по-скоро важи за съпругата му операторката Светла Ганева, с която са страхотен тандем, особено в документалните и игралните му филми. Но това е друга тема. Сега ни интересува той с таланта си, с различните си интереси и превъплъщения като аниматор, режисьор, художник, сценограф и има и още…А той се връща и във времето, когато всичко тръгва с публикуването на тези рисунки. И не само това, а и за еротиката като вдъхновение за твореца, без да липсва иронията или страхът да бъде видяна. „Когато, през 1993 година започна цялата тази рубрика във в. „24 часа“,  по-скоро беше интерес дали ще мога да го направя, дали мога да го нарисувам, защото

рисуването на голо женско тяло е изключително трудно.

Героите могат да изглеждат някак деформирани, шаржирани, но това с рисуването им е изключително трудно. От високото изкуство до кича е една крачка. Винаги си на ръба на нищото. Това беше формалната причина  да започна серията. Това са някакви определени рефлекси. Сигурно, ако един психиатър ме разгледа ще извади на показ десетина болести и много диагнози! Вихрони /Попнеделев/ също го вълнува темата – той рисува прекрасни картини, и Спартак /Дерменджиев/ прави прекрасни скулптури, Ивайло Мирчев откри страхотни картини на баща си /Никола Мирчев/. Има обаче една съществена разлика. Като казвам има, тя не е за лошо. Има разлика между рисунките на   Мирчев,  Вихрони,  старите картинки, които Стоян Венев е крил по таваните и моите опуси. Убеден съм, че всеки един художник ги има, защото ти не може да си художник и да не опитваш темата, тя е ключова. Но разликата е, че

моите рисунки притежават чувство за ирония,

чувство за хумор, чувство за някакъв друг вид композиции, двусмислици, чувство за виц. Не е в смисъл на ха-ха-ха – вица, а вицът на ах, ама защо не се сетих за това. Това е нещото, което ги отделя от художническите етюди, защото онези са много добри етюди, композиционни, майсторски изпипани, но те стигат до нивото на конкретното наблюдение. В рисунките ми  има съвсем други социални проекции, друг хумор, друга ирония. Това е основното, което ги отличава.  Нашето скрито Аз -  нека да бъде така. Кой може да избяга от Аз-а си – никой“. Прибавяме от наша гледна точка, че скулпторите ни като прекрасни рисувачи имат невероятни рисунки по темата и Георги Чапкънов, и Христо Харалампиев, и Валентин Старчев, и още, и още.

Анри Кулев при представянето на “Лили и вълшебното бисерче” в Националната опера

Но се връщаме към това, което Анри Кулев сътворява в годините – анимационни, игрални документални филми, сценография, оперната постановка на „Лили и вълшебното бисерче”, адаптация на „Пук“ на Валери Петров и музика на Любомир Денев. Парадоксът е, че като че ли това е винаги друг човек, различен. Как става това, кое водещото в работата му, за да ни показва толкова различни свои лица. А той през смях и самоирония говори за себе си, като споделя и гледната си точка за киното в различните му жанрове. „Харесва ми това, което казвате. Значи е видно,че  съм опитвал да го правя нарочно. Това е вид анализ, защото разчленявам всичко до детайла и в този анализ, нека да го нарека на изкуството,ме интересува  всичко.  Интересува ме игралното кино, интересува ме анимацията, с която съм почнал, интересува ме документалното кино. В този анализ

винаги съм се стремял да бъда много точен стилист

/за жалост не шивач/ . Тоест знам, че игралното кино няма нищо общо с анимационното. Опитвал съм се да го правя във филмите си и затова са толкова различни. 99% от съвременната анимация са чисти игрални филми, само че рисувани. Опитвам се да вкарам другата атмосфера на анимационния филм, друга стилистика. Анимационният филм няма нищо общо с киното, въобще. Норщейн казва, че това е повече театър, /Юрата/ и е много прав! По същия начин документалното кино. То може да се опира някъде във фрагмента  на игралното кино, но няма нищо общо с него. Това са съвсем различни неща. Тук се сещам за театъра. Друга огромна бездна. Само да го проумее човек трябва да остави няколко живота в него. Срещата с Митко Гочев беше някакъв подарък от небето. Такъв приятел не знам дали може да има , въобще. Има две-три имена в живота ми по този начин са били близки приятели. Това е Митко /Димитър Гочев 1943-2013/, това е Коста Янев, който е жив и здрав, във Франция работи и живее там. Такова чувство за приятелство. Не съм го предполагал,че още може да съществува. Допирането до германския  театър – това са някакви дърворезбарски работи, не дърворезбарски, а гатер, който реже театъра и го прави на трески. Страшно нещо! Разбира се, че театърът е театър, разбира се, че няма нищо общо с киното.

Теди Москов също беше на откриването на изложбата на Анри Кулев

В карикатурата е същото. Уморителна и робска работа е. Само като гледам хилядите рисунките ми става лошо от това, което се с��уч��ло през годините. Те са сигурно десетки хиляди, включвайки листата на анимационните филми, работните книги, ескизите за всеки един от филмите.

Анимацията е добра платформа за тръгване в киното,

защото всичките тези работни книги, които се правят за  анимацията, са валидни навсякъде. Не съм направил нито един игрален филм, без да разработя всяка една сцена в рисунки. Това важи и за документалния филм. Всичко това го смятам за едно общо позициониране в изкуството, за един общ артистичен живот. Голям късмет извадиха музиката и литературата, че не се заех и с тях.  Голяма паника щеше да бъде!“.

Той се смее, а и ние с него, като си даваме сметка за невероятната му работоспособност в годините, а и за силата да се иронизира. В очакване сме като публика на завършения му вече игрален филма „Войната свърши“ по сценарий на Влади Киров, който преди месеци напусна нашия свят. Както казва обаче Анри Кулев на филма предстои най-трудното – разпространението. Тема за дълъг и не лек разговор. Но говорим за друго и защо Анри се насочва към историята, в случая към времето на Сръбско-българската война, но режисьорът я коментира в по-сложен и не общоприет контекст. „Тръгнах към тази история, защото ми беше любопитна. Сценарият на Влади Киров беше много хубав. Трябва да кажа нещо еретично за ушите на българските кинаджии.

Не харесвам документалния подход в игралното кино,

вече го съобщих няколко пъти. Не харесвам, ако ще да е със супер актьори не само в българското, но и в световното кино. Не разбирам защо се прави игрално кино по този начин. Една социална история да бъде разказана от актьори. Не разбирам и край! Една добре „игрално“ обработена документалност с актьори. Започвайки от срещата с Борис Христов – и филмите „Смъртта на заека“, и „Бащата на яйцето“, и поетичната „Честна мускетарска“ на Валери Петров, и дет��ката „Госпожа Динозавър“  на Рада Москова и романтичният текст на Христо Ганев в „Цахес“ – всичките те носят един приказен, скрит оттенък, който ги превръща в игрално кино. Филмът, който направихме с Влади „Имало една война“ е игрално кино. Не искам да съм лош пророк, но публиката свикна с този тип Публицистика – това игрално-публицистично кино,което повлече крак и няма връщане. А Българското кино е една дълга редица от различни филми. Позагубиха се сетивата за филм като нашия. Хората са изкушени от американското и пробивите на голямото комерсиално кино. Или гледат дребните истории, които се величаят като супер човешки и се приемат. Поетичното кино като че ли не съществува – няма сетива за него! Най-лошото е, че изчезна /навсякъде при това/,  изчезна златната среда. Не без огорчение казва Анри, като отбелязва, че това важи за всички сфери на живота ни.

И Иван Кулеков дойде в галерия “Кооп”

И все пак го питаме защо е привлечен от исторически сюжет. „На човек му трябват сто живота, за да не излезе от нищото. Сто живота! Сега на тези мои нещастни 70 години отчайващо ми се иска да има още 70 на тази възраст, за да мога да се докосна до всичко. Филмът се допира до светъл момент в  българската история. Опиянението от Обединението, възможността да се почувстваш единен с една общност. Възможността да създадеш държава. Тия момчета, с тези светли умове – уникален момент в българската история.

Филмът ни се докосва до тази особена история.

Тя се развива на фона на военните действия, но там има една  човешка история, един път към войната, където се случват и се проектират характерите на героите. Това е 1885 година, дни след Обединението /на Княжество България и Източна Румелия/ и ето нападението на сърбите, тичащите момчета…Такова нещо няма ��ъв военната история на света. 40 - хилядна армия хуква и бяга над 250 километра за ден и половина. Спейки по раменете си войниците бягат към бойното поле. Кога в българската история, съдейки по днешния ден, може да се случи отново такова нещо.“

Любомир Денев и Анри Кулев - партньорство и приятелство

Оставаме в очакване на филма, но той е повод да попитаме Анри Кулев за проблемите в българското кино като финансиране, като взаимоотношения, а и не само. „Аз съм част от кинаджиите и не мога да мисля извън средата в която работя. Караниците и споровете…Много интелигентно 

държавата избута целия спор вътре в киносредите.

Много интелигентно, защото трябва да се взимат управленски решения в националната ни култура.  По европейско определение, и по нотификация, парите се дават за един малък екзотичен народ, за да произвежда екзотичните си филми, а не да се преструва на комерсиално американско кино, което да събира публика по салоните. С политиката си Националният филмов център трябва да даде много ясен отговор на този въпрос. Това е дълъг разговор, но аз не мога да се отделя от колегите и съм точно като тях. Субсидията не е подаяние. Тя трябва да бъде давана задължително в подкрепа на  българската култура. Трябва да бъде увеличена тази помощ. Трябва да отпадне този вътрешен натиск, който се е получава от безпаричност. Това провокира сблъсък между поколенията. Идват млади хора, които си мислят, че тези нещастници - дъртаци им пречат на въздуха. Възрастното поколение в киното си мисли, че младите нахали прекалено бързо влизат. Липсва, като че ли средното поколение, което се появи в много труден период и е време да застане на мястото си. Ситуацията е много остра. Вина за това не носят кинаджиите.  В никакъв случай. Но основното е финансирането. Не можеш с ��арите за четири километра магистрала да финансираш едно национално кино годишно, включвайки игрално, документално и анимационно. 12 млн. лева - какво са това. Срещу това се иска награда в Кан, Оскар, Венеция.  Ето получи се награда в Карлови Вари  /„Кристален глобус“/ и е прекрасно / за „Бащата“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов/. Какво по-добро, значи киното е живо, значи е нормално. Знаете условията за тези награди по цял свят. Първо, трябва да има добър филм, второ трябва да има добър имидж на страната, която стои зад  филма. Трето, трябва да има българин или в селекцията, или в журито. Защото никой не ни обръща внимание,всеки води собствените си битки. Държавата ни трябва излъчва достойнство.“ Категоричен е Анри Кулев и с неговата дълга и забележителна биография в киното. Но вече има и биография и на преподавател в НБУ. На какво учи студентите си. Той отговаря с китайската притча, че учителят се появява, когато ученикът е готов.

„Четох спомени на Апостол Карамитев. Той беше написал – „А, бе накрая на цялата тази работа преподаването във ВИТИЗ /сега НАТФИЗ/ разбрах какво време съм загубил с посредствените студенти, като съм опитал да ги науча на нещо. А съм изпуснал  най-добрите хора, като съм мислил, че са достатъчно талантливи да се оправят сами.“ Аз не ги уча на нищо конкретно, опитвам се да им разкажа принципи, които са ми близки в изкуството. Говорим за анимацията, за атмосферата в киното. Говорим за рисуване, за режисура, за много важни неща . Но

свръхзадачата е да им помогна да станат  хора.

Това зависи от различни неща – от съдбата, от тяхното поведение, от родителите им, от ситуацията в България. Всичко е толкова навързано“. А неговите учители, тези, които той определя за себе си. Завършил е анимация във ВГИК в Москва, но има и хора, които без да подозират са му дали много. „На ония години ученето ми в Москва изиграха изключителна роля. И то не по начина по който интерпретацията върви сега по идеологическа или по някаква друга политическа система. Отидох в Москва и попаднах в изключителна среда. Живопис ми е предавал Юрий Пименов /1903-1977, живописец, график, сценограф/ изведнъж се срещам с Юрий Норщейн/ един от най-знаменитите световни аниматори и режисьори на анимационно кино/. И сме първи приятели, а не случайно срещнали се  хора. Изведнъж се оказвам с Фьодор Хитрук  /1917-2012, аниматор и режисьор на анимационни филми/, много близък приятел. Изведнъж влизам в един кръг на висока руска интелигенция. Самото докосване до тази атмосфера беше нещо нормално, защото не бях сам, а бяхме цяла една група мислещи хора. Да не говоря за срещата с Пушкинския музей, с Ермитажа, кръгозорът се превръща в друг, цялото докосване до оригиналите на тази живопис. Седях като луд пред маслените платна.

Това те кара да се чувстваш като човек на света“.

На финала на нашия разговор се връщаме към темата за приятелството. Преди много години, когато такситата не бяха толкова много, можеше да се качиш в кола с други хора, но с близък маршрут. И така попаднах в такси с Христо Ганев и малкия Андрей Кулев. Носех торба с хубави ябълки и подадох една на момченцето. Андрей я отказа, дядо му Христо го попита защо не я вземе. Малкият Андрей обясни с въпрос, че нали го учат да не взима нищо от непознати хора, Христо му каза, че леличката е приятелка. А Андрей попита: „Как да различавам приятелите?“. С днешна дата баща му Анри Кулев отговаря: „Не знам как се различават приятелите.  Животът ги определя.“ . Контекстът вероятно е друг, а и е изказан от един младеж на 70, който призна��а колко важно е семейството и какво ли би бил без майка си, баща си, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Светла /съпругата му/, децата им и внуците им вече…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Плацебо ефектът на Националните есенни изложби в Пловдив

Националните есенни изложби в Пловдив тази година са под мотото „Плацебо”. Плацебо ефектът е, когато пациентът или потребителят получи подобрение на своето здравно или емоционално състояние благодарение на вярата в средството, което му се предлага. Може ли изкуството да постигне този ефект? На това се опитват да отговорят девет художници в сегашното издание на есенните изложби.

Тази година се навършват 50 години от началото на това голямо събитие в областта на изкуството. Началото е поставено на 17 декември 1967 г. На тази дата в дома на Атанас Кръстев – Начо Културата, възрожденската къща на ул. „Д-р Чомаков“ № 5, е показана самостоятелна изложба от 33 акварела на Георги Божилов. Няколко години по-късно, през есента на 1970 г., се откриват няколко самостоятелни изложби в къщите и дворовете на Старинен Пловдив. В самото началото те са наричани Камерни изложби в Стария град, като в тези първи години са представяни предимно пловдивски автори. Бързо след това форумът се превръща във важно събитие за художествената сцената в България, а заедно с това се променя и неговото название на Национални есенни изложби. От 2000 г. кураторите на Национални есенни изложби се избират на конкурсен принцип. Първият осъществен проект по този начин е „Визия/Звук“, чийто куратор е Галина Лардева. А от 2013 г. тя е назначена за артистичен директор на форума, който да отговаря за техническото, организационното и художественото качество в представяните изложби. Тогава тя стартира с проекта „Форсиране на избора“. Следват „Отстранени системи”, „Ан пасан” и „Огледало”. Тази година художествената провокация и тема е „Плацебо”.

„Плацебо е медицински термин, който обозначава автосугестивно оздравяване. Във визуалните изкуства е предизвикателство, провокация за играта между въздействие на изкуството върху зрителя и обратното”, казва проф. Галина Лардева за сегашното издание на Националните есенни изложби и за своя избор на тема. А колкото за самите художници, които участват – Ваня Годжелова, Васил Маргаритов, Васил Колев – Vassillo, Зоран Мише, Иво Бистрички, Мариета Ценова, Рада Дичева, Радоил Серафимов и Стефан Иванов казва, че са й любопитни и ги следи от известно време. „Някои са съвсем нови имена от българското изкуство и вярвам, че имат потенциал. За други пък от авторите имам впечат��ение от години и припознавам като автори, които могат да бъдат любопитни в тази провокация „Плацебо”, казва Галина Лардева. И добавя: „Националните есенни изложби са особен форум, защото представят самостоятелни изложби. Не е кураторски проект, който представя единични произведения. Тоест публиката на есенните изложби има шанса да види девет самостоятелни изложби на водещи имена в момента на изящните изкуства и така да направи един разрез на съвременното ни изкуство в областта на изящното. Като на мен пък ми е любопитно творчеството на автори, които работят на ръба между видовете”.

Една от платформите на Иво Бистрички

Изложбите са наистина интересни и различни. Има живописни, графични, скулптурни, но при всички случаи авторите опитват да работят не само с една медиа за изразяване. И някак си при това търсене в различни посоки дава на съвременните художници и по-широк набор от изразни средства. Иво Бистрички този път се завръща към живописта. Неговите творби могат да се нарекат пейзажи, въпреки че изобразяват не точно реални обекти. Това са платформи, море и небе. Не е ясно за какво служат – дали са кейове или някакви платформи в небитието. За него те изразяват някаква илюзия, някакво несъществуващо време, несъществуващо отношение между небе и море. „Тези платформи, които не означават нищо, не се използват за нищо. Но пък създават някакво присъствие или пък има усещането за някакво присъствие. И в този смисъл си мислех, дали пейзажът под някаква форма не е това спасение, което ние търсим. Като някакво райско място. Като в митологиите – отиваш в някакво място, където светът е идеален. И говорейки за плацебо – ние всъщност търсим някакво спокойствие на душите си”, казва Иво Бистрички, който освен своите пейзажи показва и портрети със сърцето, което ни спасява, но и ни лъже красиво.

Ваня Годжелова със своите пейзажи

Изложбата на Иво Бистрички е в дълбоката зала на Балабановата къща. А в двора й има творби на една дебютантка – Ваня Годжелова. Тя е завършила магистратура в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив, а и е учителка по рисуване. Самата Ваня е много щастлива, че е поканена като участничка в тези изложби, които е гледала през годините с възхищение. И участието й е една отдавнашна мечта. При нея пейзажът е спасението и плацебото към днешния свят. Пейзажите й нямат напълно връзка с действителността от едно определено място и не са в съвсем реални цветове. Твърди, че идеал за нея са картините на Нина Русева и когато изпадне в творческа криза се обръща към тях. „Пейзажът е моя любима тематика, използвам ярки цветове. За мен важен е плацебо ефектът – това самовнушение от цвета. Което произлиза от самия цвят. Всеки го вижда през свое собствено светоусещане. В днешния свят сме заобиколени от твърде много информация. И това, което показвам в моите платна е, че единствено природата заслужава да бъде допускана до нас. Всичко друго е твърде ограбващо. Самите цветове не са реални, за да мога да предизвикам усещане за сън, за нещо красиво”, споделя Ваня.

Радоил Серафимов

И още една живописна изложба на есенните изложби – на Радоил Серафимов в Къща Мексиканско изкуство. Самият Радоил, който е завършил Великотърновския университет, но живее и работи в Габрово, има награда на името на Едмонд Демирджиян през 2014 година за обещаващо развитие и посветеност на изкуството. Учил е в училището в Трявна иконопис, но след завършването си не се е занимавал с това. За него живописта дава свобода и не е свързана с канона на иконописта. Колкото за бъдещето на живописта, в която вярва, цитира американския художник Чък Клоуз, че най-доброто време да се прави живопис е, когато всички си мислят, че тя е умряла… Колкото за ефектът плацебо, смята че диското и 3D изображенията имат за съвременния човек подобен ефект. И за това се опитва да се заиграва в своите картини с новите медии. В неговите картини човекът не е съвсем реален. Или липсва, или пък е само като анонимно присъствие. Въпреки, че в други изложби е имал серия конкретни портрети. „Друг път ми е необходим човека като присъствие, не като личност. Човекът пак присъства чрез обектите, които е създал – колони, кошери, той присъства чрез тях. Само в пейзажа и планетите присъства повече като зрител”, казва Радоил Серафимов.

Зоран Мише

Ефектът на плацебото при графиците е много личностно обусловен. Зоран Мише разделя своята експозиция в Сводестата зала на Балабановата къща на три части - три серийни графики, свързани със съзнанието. „Дали това съзнание е реално или не, е в контекста на плацебото. Плацебото като ефект реален или не и това се отнася към същността на човека”, казва художникът. И добавя, че общата тема е съзнанието, но има подтеми. После може да ги реализира в скулптура – да ги превърне в скулптура, може и в живопис. В днешно време изкуството не бива да се разграничава в средствата си, убеден е Зоран, което наблюдаваме и при другите творци.

Галина Лардева пред къщите на Васил Колев - Vassillo

А Васил Колев – Vassillo търси своето спасение в къщите, които е видял и преживял. В тях няма хора, но човешкото присъствие се усеща. „Това са някакъв вид архитектурни портрети, можем да ги наречем - едно натрупване в мен, което е станало в мен. Така ми се случи животът, че аз живях в много различни къщи и места. Дълго време във Венеция и това е отразено, както и София, защото това е моят роден град. Къщите са метафора, те са изпълнени с хора, със съдържание, те се изпълват от човешкото присъствие. Което на пръв поглед не присъства в работите, но на ��тори план ако човек се задълбочи и изследва ще открие всъщност, че хората присъстват и следите от тях с там”, казва художникът. Колкото за плацебото, то е за него вид сугестия, пречупена през концепцията на изложбите и прилагана към зрителя. Той представя два цикъла – „Проникване” и „Крадецът на гласове”. За своето творчество казва, че не обича бъбривите и буквални неща. И зрителят трябва също да се опитва да открива, а и графиката е многопластова и за да я разлисти, човек трябва да има все пак познания.

Един от “персонажите” на Стефан Иванов

Трима творци са със скулптурно и пластическо присъствие в изложбите. Това са Стефан Иванов, Рада Дичева и Васил Маргаритов. Изложбата на Стефан Иванов е в Мааза на Къща Хиндлиян. Неговите обекти са реални риби и октоподи, съчетани обаче с други обекти. Той ги нарича персонажи и е много поласкан, че изложбата му е в съкровищницата на Хиндлиян. И че неговите риби са в плаката и емблема на тазгодишните есенни изложби. Казва за своите скулптурни обекти: „Дали са риби, октоподи или каквото и да е, за мен са персонажи. За мен си ги натоварвам с повече човешки качества. За мен не са просто риби. Може и да са просто риби, но за мен това са повече персонажи, които участват в ситуациите, в ко��то ги поставям. И може би даже сами избират действието как да продължи”. Той също е завършил като Радоил Серафимов училището в Трявна, но дърворезба. Сега учи магистратура в Националната художествена академия при доц. Цветослав Христов. „Обичам да експериментирам с различни материали и да си играя между дизайна, редимейд обекта и скулптурната форма – между хиперреалистичната риба и пазарската количка”, казва той.

Рада Дичева с една от своите “чупливи” инсталации

Самите му риби са от мед със слой сребро върху тях и както балоните при Рада Дичева в нейната инсталация в двора на Къща Мексиканско изкуство влизат в особено взаймодействие с другите обекти. Заглавието на нейните работи е „Чупливо” – Fragile. „И най-вече ме интересува взаимодействието между символа и конкретния обект. Едното е меко и се пука, другото е твърдо и чупливо. Тази промяна рефлектира между смислите. Има един момент да удържаме двете неща. Има един тип граничност, която винаги ме е интересувала. Оттук нататък символиката на балона е различна”, казва Рада Дичева. Не работи само керамика, обича да включва и други материали. Идеята за нея е водещото, опитва се доста премерено да я използва. Харесва й да ползва и порцелан, и керамика, защото имат възможности. А балонът в нейната инсталация има порцеланов ефект като е използвала шамотизирана глина с глазурно покритие. А търсенето на другия скулптор Васил Маргаритов е в областта на пространството. „Моето търсене е да прелея по някакъв органичен начин вътрешното и външно пространство”, казва скулпторът. Той работи със стомана и бронз и заявява, че материалът го предпазва от епидермалната красота и разточителност.

Мариета Ценова

Но да се върнем към плацебото. За една друга участничка в есенните изложби Мариета Ценова, известна със своите фотографски и визуални провокации, плацебо е въздействие, внушение. Веднъж от страна на извършващия внушението и втори път от страна на личността, към която е адресирана. „Защото това е двустранен процес – веднъж на доктора, който предписва лекарство и втори път на този, на когото е предписано това лекарство. Ако от страна на пациента няма любопитство, доверие към лекаря, няма как да се осъществи процесът. Плацебо като внушение, ако го пренесем към една визия, го пренасяме на вселена��а на рекламната визия”, казва тя. А това е близо до идеята на списанието, което създава преди няколко години в Лондон – Perfect Day. За всеки брой прави рекламни визии на продукти, обекти на дизайн, социални платформи, каузи, филми, книги. „Те са различни от официалните. Те създават моментна представа за „перфектния ден“, за удоволствието да съжителстваш с таланта на другите, за калейдоскопа на „малките неща“, които могат да дадат смисъл на деня ти”, убедена е Мариета Ценова. И от 2006 година, когато прави своето списание започва да създава рекламни визии, които сама си решава и рекламира. А ние си мислим дали все пак изкуството може да изпълни ролята на хапчето плацебо. Може би може, но ако му повярваме… ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов