#разказ

[yoanaborisova]

Хей, хей, читатели!

Съвместният ни сборник с фентъзи-трилър-хорър разкази с Иванчо ще можете да четете в Wattpad. Ще има нов разказ всеки понеделник, така че stay tuned!

Сборникът спечели второ място в категория „Проза" от конкурса на Издателска група „Арс" и „Scribens" за ръкописи на дебютна книга - поезия, проза и хуманитаристика през 2022 г.

Линк към сборника ТУК

[theburningflesh]

Към 18:00 пролетното слънце се завърта и се обръща към страната, на която беше и тяхната стая - на 45 етаж на недостъргач в небеизвестия la defense... Слънцето я огравя перфектно.

На пряката светлина се виждат дори миниаюрните прашинки, които необезпокоявани от нищо поемат всяка в своя посока и танцуват игриво из стаята. Ирина ги наблюдаваше вече над 30 минути, полуизправена на леглото точно до панорамния прозорец. Слънчевите лъчи нежно докосваха голата й кожа. Павел лежеше в скута й, притворил блажено очи. Не говориха. Каква утопична картинка, мислеше си Ирина. Гледаше малките хора и колички, които минаваха на земята, и съжаляваше за тези хора, които все бързат и не поглеждат к��м залеза... който нямаше днес да им донесе никаква емоция и щеше да премине за тях като едно тривиално нещо. Колко бързаме и колко залези не успяваме да видим... Колко пропуснати моменти...

Привидно Павел беше почти перфектен за нея. Обичаше я много и това си личеше... да бъдат тук беше мечта на Ирина откакто бе видяла реклама на това място – мечта, която Павел осъществи, работейки повече от година по 12-13 часа на ден... Той бе солиден, отговорен, мил, грижовен... с голямо сърце, топли кафяви очи, нежна усмивка, изпълнена с доброта... родителите й го обичаха, приятелите й го харесваха много. Те навярно щяха да се оженят рано или по-късно...

Залезът постепенно смени цветовете си, заради придошли облаци, и стана лилавооранжев, с червени ивички... Издайническа сълза се изтърколи по бузата на Ирина и тя не побърза да я махне...

Зайче, защо плачеш? Има ли нещо?

Не, не, просто е много красиво

Хаха, а тогава защо плачеш?

Как да му обясни, така че да я разбере?... не проумяваше какво значи красотата да те залее, да отвори в теб бездната на меланхолията и неосъществените мигове...

Хайде, искаш ли да те гушна? – каза Павел с топла, широка усмивка, изправи се и я придърпа към себе си... естествено, както винаги се случваше, Ирина се разплака по-силно... – Ама защо плачеш!?

Всичко това ме натъжава!

Павел се засмя и каза: Ама защо, нали ти е хубаво???

Как да я разбере?

Павел беше невероятен, обаче... нямаше избистрени сетива. Неговото възприятие спираше в някакъв момент… Неговите кафяви очи не възприемаха света така, както едни зелено-кафяви очи щяха...

Борис толкова щеше да хареса тази гледка... когато чуеше красива музика, видеше картина, която да спира дъха… все си мислеше за него и липсата му по-силно от обикновено прогаряше дупка в нея.

Не беше честно спрямо Павел и Ирина беше доволна да е с него тук и сега, но щастието й бе повърхностно, не я караше да крещи... никой нямаше да изживее този момент по-добре от Борис... с него навярно този миг щеше да е неземен.

Борис й даваше сетива, острота на ума... даваше и цвят, даваше и същественото... даваше й пламъка, за да бъде жива... пълноценна, цяла...

Борис нямаше да попита защо е тъжна, когато и е хубаво... Борис навярно щеше да плаче с нея, докато държи ръката й, безмълвно обещаващ й винаги да е поне така хубаво…

Какво да направя за теб? – попита отново Павел, видимо посърнал. Досещаше се. Той знаеше, че никога няма да е него. Беше го приел. В началото се опитваше да направи всичко възможно да компенсира липсата му, вече дори не се пробваше. Нямаше никакъв смисъл.  – Извинявай, не си с правилния човек сякаш. Съжалявам, толкова мога...

В нормална ситуация Ирина щеше да скочи и да го успокои, да му каже, че е достатъчен и че всичко е наред… сега нямаше сила да го лъже. Сгуши се в Павел и дълго гледаше залеза и как светлинките една по една заблещукват в красивата пролетна нощ.

               Не говориха. Нощната картинка беше още по-прелестна. Издайнически сълзи текат по лицето на Ирина. Павел ги забърсва нежно, от време на време забърсва и по някоя своя.

Пусто е.  

[obbleu]

Къде е кучето

Къде е кучето Пелин се разхождаше из един от кварталите на София, наслаждавайки се на все още мекото пролетно време – тези няколко дни без досадния ��лад на зимата и мора на лятото. Пелин може би се водеше нещо като гущер, но не беше твърде голям фен на лятото без климатик. В този ден обаче можеше да се наслаждава на пеещите птички и разцъфналите череши и джанки. Мина през един супермаркет,…

[movagea]

Надморска височина

Чуруликащо, диво и женско. Единствено август би ми припомнил какво пламъче си е намерило дом в мен и колко по-често трябва да раздухвам излишното и да му давам кислород, да диша. Припомняне толкова изненадващо, а до болка дългоочаквано. Спотаеното вълшебство на спонтанно запознанство пред зала “България” съвсем естествено се преобрази във весела вечеря по женски, със създания, с които сякаш си изпила поне още сто аперола в предишен живот. Истории от кухнята на “Топлоцентрала”, пътеписи - от корабна Япония, през самодивско Симеоново, та чак до непоклатимия Пирин с върховете му, вечно покрити със самотния идеализъм на планинарите.

Внимателно осигуряване в младежкия таван под наем на къщата в Симеоново. Грубата му длан в най-деликатното въртеливо движение, на което е способна, премята здравото въже през кръста ѝ, за да ѝ подари това непознато двуетажно вълнение онази вечер. Чифт непоколебими мъжки ръце и едно нищо и никакво безусловно доверие. В ума ѝ - за два етажа време изцяло негова, само на очите му (които не я изпускат от поглед) и на пръстите му (които съсредоточено я направляват). От таванчето под наем та чак до земята. Два етажа любов. “Ей такива са...” каза тя �� се усмихна. А той я спусна, нежно и неусетно… Докато не я приземи само с едно изречение.

“Аз съм влюбен в планината” ѝ бил казал той, след като тя му споделила, че чакат своя син. Само че той винаги е очаквал не него на бял свят, а сам той да падне в краката на белия свят там, някъде горе, и да се намери.

“Ей такива са. Такъв беше, ама моят си беше.” И белите ѝ къдрици, погалени от полъха, грижовно поприкриха издайническия блясък на очите ѝ, чиито разказ запомних по-ярко от този на думите.

До ден днешен не бил виждал сина си. В представите ми го съзирам на филмовата лента, която тя още п��зи у дома, съхранила изкачването на цялата компания до онзи връх. “Айдеее, ще снимаме тоя път, без псувни!” И както се потупвал тук-таме, уж между другото, на онази междинна скална тераска, изведнъж драматично се обърнал, и артистично извикал към камерата “За поколенията!!!”, а Пирин погълнал ехото на цялата компания, избухнала в смях. За кои поколения, замислих се? Надали е за тези, които съзнателно избра да забрави.

Омиротворението на покоряващите винаги се крие някъде там горе. Търсят го, влюбени до болка в пътя, не в целта, докато надморската височина прогресивно се увеличава и наоколо става хладно. А тя беше море, белите ѝ коси - вълните. Затова когато си море и обливаш брега с ритъма на вълнението си, бъди море. Остани си море, меко и спокойно. Топло. Планината не би могла да разбере. А не е и нужно.

-06.08.2023

[leatherjacketblesseddreams]

„ т а в а н с к и а р х и в и “ 2 / 3

[ladyschaoticmind]

дълбоко в себе си винаги си знаел.

- разказ от пет д��ми.

/d.karranova/

[vasetovp]

Това ЗАЩО го няма в учебниците?

Българската азбука е всъщност разказ: "„Аз буки, веди глаголати ! Добро ест живети дзело земля ! Иже (йота) како люди мислите, наш он покой. ръци слово твръдо ! ук, фрът, хер ! от ! ща чръв! ци ша ! еръ, ер, ери ! ет ! ен он ! йен йон ! юс ! ят !”

ПРЕВЕДЕНА на съвременен български език тази уникална азбука звучи така: „Помни буквите, учи да говориш ! Добре е да живееш здраво на земята ! защото както хора ��ислите, наша е той опора. изричай словото твърдо ! нагоре всеки да лети ! върви ! избягвай червея ! покорявай висотите ! ти мъж, ти юноша, вие хора ! човече ! с ум и разум ! във вярна посока и с ясно съзнание ! напред ! слава !“.

Аз зная буквите и животът със знанието е добър…ще мога да чета, да опозная живота, доброто и злото в него, да обичам, да прощавам, да съм човек..." А нима това не е смисълът на съществуването !? Истински дар за човечеството е тази азбука...С промисъл свише...

Благодарни ли сме ?" "В превод от прабългарски азъ означава памет. Освен това на древния ни език алем означава първи, а ан означава бог или небе. В новата азбука Кирил и Методий поставят на челно място буквата А като символ на начало и самосъзнание. Всяка следваща буква е взета от началото на конкретна дума и четени последователно те образуват смислен текст."

Съзнателно е премахнат смисъла, хората да забравят издигането си към Бога и Знанието му!

[flyarabella]

Три живота

Ако имах три живота щях да се омъжи за теб в два от тях. В третия? Най-вероятно щях да седя в онова малко кафе с 3 маси и да пиша. Да пиша този разказ, или може би роман. Нямаше да имам деца, но щях да имам малък апартамент с изглед към някоя река. Щях да имам книги, много разпилени книги и цялото време на света за четене. В петък вечер щях да се заливам от смях с приятели, а в събота щях да се виждам с мъж, който да ми напомня какво е кожата ти да е жива. Щях да съм по-слаба от сега, да съм веган, да правя йога редовно. Да ходя по филмови фестивали, фермерски пазари и да обикалям центъра боса, защото високите токове не са за всеки. Щях да пия мартини на обед, да нося рокли с високи яки и огромни бижута.

Щях да почивам два пъти годишно в Гърция, единият път задължително есента, когато няма хора. Щях да нося пуловера на мъжа, който идва през уикенда и да харесвам този пуловер и миризмата му повече отколкото самият него. Щях да се мотая сама по плажа, да събирам миди, да гледам изгрева и да пия мента сама. И щях да се чудя, дали някога през този си живот ще те срещна.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Пантеонът на ненужните

„Близо до сърцето“ е специална изложба – камерна, вглъбена в себе си. Устойчива сред бурно разпадащата се картина на света. Трудно е да си представим вечния бунтар Спартак Дерменджиев в ролята на умъдрял и улегнал юбиляр на 70. Написа за „въпреки.com” Мария Ландова, художничка, арт журналист и продуцент, за изложбата на скулптора в галерия „Стубел“.

А той не е, и никога няма да бъде. Голямата му юбилейна ретроспектива - „Предопределеност“ беше, в Благоевград.  Там авторът събра в обща експозиция няколко  базови изложби с документален характер и постави ярък акцент с автопортрета „Викът на Парис“. Всъщност, всяка отделна творба на Спартак Дерменджиев е вик - екстремен и разтърсващ. Той е типичният тотален артист, който смело и отдадено преработва живота си в изкуство.

От изложбата

“Близо до сърцето“ е интимна изложба, но също така е своеобразна епопея на предателствата. Тя събира десетгодишния труд на артиста по проекта на живота му – виртуалните паметници и по-конкретно паметниците на български интелектуалци  – жертви на репресии. Навсякъде и във всички епохи, талантливите и свободните пречат на останалите с неординерност, талант и смелост да следват истината. Спартак Дерменджиев пък е най-последователният артист – разобличител и борец  срещу престъпленията на тоталитаризма в изкуството. Получил награда за ранната си творба „Разбиване на идоли“, днес той търси и намира вътрешната връзка между своите собствени идоли и кумири. Личностите, които е избрал са достойни да бъдат в личния му виртуален пантеон.

Кристо и Жан Клод

Портретуваните в изложбата, всички са рицари на духа, с различни по своята трагичност съдби. Какво е общото между  световно успелите артисти Кристо и Жан Клод, и Жорж Папазов – до скоро непознати, неразбрани и все още недолюбвани в родината си, от една страна, и убитите интелектуалци – Алеко Константинов, Райко Алексиев, Георги Марков, морално и физически унищожената писателка – талантливата и красива Яна Язова – от друга?

Алеко Константинов

Общото между тях е, че посредствеността ги ненавижда – игнорира ги или директно унищожава. „Нашето общество им е длъжник.“ – заявява авторът в интервю по БНТ „Рецепта за култура“. Те са били възпрепятствани по най-различни начини  -  низвергнати, оклеветявани, обявени за невъзвращенци, обречени на страдания в лагери. Физически убивани! Произведенията им са били подлагани на поругание и забвение, а някои са буквално откраднати или унищожени.

Иван Милев

Огромният репресиращ механизъм се е стоварил върху тях с цялата си ненавист, под прикритието на идеологическата доктрина. Днес, когато идеологиите са мъртви, остават оголени зъбите на завистта и омразата, и жаждата за власт. Големият разказ на автора за тъжните съдби на свободните духом, претърпели челен сблъсък с неразвитостта на общество, което не желае свободата, страхува се от нея и се ужасява от свободните, отново е болезнено актуален. Белене за различните! - вече не е призрак от миналото, а кръвожадно зомби. Затънахме в собствената си дистопия - в средновековието на новото хилядолетие.

Яна Язова и Александър Балабанов

В творческата си биография скулпторът Спартак Дерменджиев има скандално силни изложби със скандални имена, които биха разбунили днешните фрустрирани „патриоти“. Например: „Няма щастливи българи“ от (2000г.) в СГХГ или „България курва тоталитарна“ (1997г.) политико-порнографската изложба в галерия “Стълбата“. Спартак е автор и на еротични изложби, в които е свободен и артистичен. Той споделя, че дори в най-интимните теми си остава социален артист и, тъй като това е свързано с голяма болка и „се спасява в цинизма“. Не смятам, че Спартак е циник в изкуството си. Напротив, въпреки хард-сюжетите, той е един от най-чувствителните и раними артисти по нашите земи. Циничният изказ и само външен щит. Изкуството му като Атлас носи тежестта на дълбока вътрешна драма. Несресаните експресивни форми , характерни за пластическия му сленг силно въздействат на зрителя без да са грандомански, без да са витиевато изкусни, без да съблазняват евентуалните купувачи. Спартак не флиртува с никого – нито със зрителите, нито с търговците, нито с критиците, нито с мистериозните инвеститори, които отсъстват.

От изложбата

От „равносметката“ след двете юбилейни изложби става ясно, че макар и на 70, авторът не „помъдрява“ и не се отказва от остро социалните и психологически теми  в изкуството си, въпреки че му „носят само тъга“, той е предопределен да ги прави. Изложбите и цялото му творчество изграждат образа на последователен, самобитен, талантлив, страстен, странен и смел артист. И тъжен, защото продължава да е невидим в реалното пространство. Питам се, защо нямаме негови паметници по улиците и площадите на нашата съвест? Въпреки десетките изложби, в които талантът му непрестанно се препотвърждава. Въпреки виртуалната си акт��вност. Въпреки огромната всеотдайност и енергия, която влага, Спартак Дерменджиев продължава да е „екзотичен“ самотник в изкуството.

Райко Алексиев, виртуален паметник

В „Близо до сърцето“ за пореден път се срещаме не само с блестящия рисувач и пластик, чийто портрети, сякаш, трептят в пространството като живи.  Тук виждаме и самия сложен процес при създаването на неговата концептуалната серия от виртуални паметници – за личности, но също и за събития и идеи.  Виртуалните паметници са другата знакова линия в развитието на автора, на когото нито един жанр в изкуството не му е чужд.  И навсякъде, навсякъде е закодирана изначална тъга. Тъгата на несбъдването. За разлика от грандоманските соцпаметници с разточителната им доминация, за разлика и от мижавите лилипутски  паметничета от времето на безвремие, в което живеем, виртуалните паметници на Спартак Дерменджиев са най-честни и най-мащабирани, спрямо човешката мярка, съвременни паметници.

Алеко Константинов, виртуален паметник

Независими и некомерсиални. Лаконични и въздействащи. Ситуирани на най-добрите места, те достигат до своята възторжена публика във виртуалността. Именно виртуалното пространство е „третото убежище на красотата“ (по Георги Рупчев), в което можем да се разположим, без да пречим и без да ни  наранят. Виртуалните паметници на Спартак окачват на стената същите фундаментални въпроси от��осно релациите между материално - виртуално и социално в съвременното изкуство, както впрочем и прословутия банан.

„Обичам да пътешествам виртуално, но и в реалното пространство обичам да се разхождам.“ – сподели Спартак по време на вернисажа – „Напоследък посещавам непознати места на не повече от 100 км от София, с кола. После малко вървя сред природата и това ми стига.“

Спартак Дерменджиев и неговият Георги Марков

Пътят на артиста минава през неговите собственоръчно изкопани траншеи и по изстраданите пътеки на достойнството. Тъжен, чувствен или брутален Спартак Дерменджиев винаги ще бъде близо до сърцето и встрани от магистралата. ≈

Текст Мария Ландова

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: И до днес ни е мъчно, че проектът на Спартак Дерменджиев за скулптурата на Георги Марков не бе избран за присъствието на писателя на площад „Журналист“ в София. Сравнението с поставения там паметник не подлежи на коментар…А с днешна дата можем ли да си представим Райко Алексиев на Орлов мост така, както го е видял, усетил и създал Спартак…Само можем да замълчим с тъга…

[yoanaborisova]

Първи сблъсък с комикс сюжет!

– март, 2023 г. –

Йоана ви приветства! 

Ами, ето, че днес ще ви говоря за комиксов сюжет и как се сблъсках и с тази задача. Всичко започна с един пост във Фейсбук и това, че [инфо, което не мога да споделя] си търсят сценаристи и художници за новите броеве. И просто така, без големи очаквания, сглобих един нов текстов файл с основната идея за комикса си, включващ pitch (с няколко изречения за какво е историята), синопсис и главната идея. И се оказа, че да пишеш сюжет за комикс не е като да сглобиш сюжет за обикновена история като разказ или новела, че да не говорим и за роман.

Та, за да не ви отегча, ето основните точки в тази статия:

Идеята за комикса ми – откъде, как и накъде;

Работният файл – що за чудо? Ресурси;

За какво не бях подготвена.

Снимка: източник

Идеята за комикса ми – откъде, как и накъде?

Естествено, към момента не мога да споделям каквото и да било по-конкретно. Лично моята сюжетна идея е доста стара и я имам разработена (поне в начален стадий) още от времето, когато бях в гимназията. Дори тогава знаех, че това е комиксов сюжет, ала рисувателните ми умения не са за подобен вид творба. И така, тази история, както се казва, замря на дъното на чекмеджето и остана там за мноого години. Не ѝ беше дошло времето просто.

Та, виждайки възможност за изява се почудих какво да пратя, тъй като всичките ми по-къси истории и разкази бяха вече включени в сборника „Огледалото“ (в съавторство с Иван Тодоров и към момента под редакция) и изпратени към конкурса на АРС и Scribens за дебютен роман. Ами сега? Нямах никакво време да развивам нещо ново. Обаче отникъде, сякаш спала зимен сън, онази забравена история изскочи в съзнанието ми.

Честно казано гимназиалните ми писания помогнаха дотолкова, колкото да си спомня за какво иде реч, но не и като нещо стойностно, върху което да стъпя. [все пак са гимназиални писания на една тинейджърка...] Припомних си основната идея, редактирах, сглобих гореспоменатия файл набързо и го пуснах. Та, готов написан сюжет реално нямах, а само основни опорни точки.

И с времето забравих, че съм изпратила изобщо такова нещо. Затова имейлът с поздравления, който получих, крайно ме изненада. Още повече и мотивира. Казаха, че ми търсят художник! На мен, която само съм си мечтала за такава колаборация! Оказах се напълно неподготвена за подобно нещо, но се заех с разписването на сюжета, защото все пак ни трябва основа, нали така?

Имах ограничение на страниците – 12 общо. И това беше проблем, защото като писател, който обича да разтяга локуми, да пише за чувства и детайли, това са много малко страници. Още повече: как, да му се не види, да сглобя сцените според илюстрациите!? Въобще нямах представа как ще изглеждат визуално и се уповавах на идеята да бъда кратка, защото знам и по себе си – много текст не върви да има в комикс. Трябва действие. Показвай, а не разказвай. Особено в комикс!

Работният файл – що за чудо? Ресурси

След като нахвърлях думите, трябваше да ги подредя. Не обичам да пиша разхвърляно, затова потърсих в нета някакви примерни файлове, да видя как го правят хората. Попаднах на няколко полезни статии, но най-много заимствах от тази (линк). Тук ми хареса как са подредени отделните елементи във файла – личи си кой епизод е, коя страница, панелите, репликите – всичко.

И така изградих и собствения си бийтплан. А какво е бийтплан? И аз наскоро разбрах.

Бийтплан (beat plan; beat-to-beat) е грубо структурирана рамка с по-важните моменти от сюжета, върху които в последствие ще се изгради всичко останало. Те спомагат и на художника да добие представа за това как ще работи и с какво се сблъсква.

Сметнах, че аз ще напиша всичко наведнъж и започнах страница по страница да описвам какво се случва.

В работния файл добавих отделно разписки на по-важните неща като характеристики на героите, отделните локации, предмети и т.н. преди самия сюжет. Поставях бележки относно илюстрациите, както и мои размисли, за които не съм сигурна как точно ще се развият, но сметнах за важно да присъстват като допълнение на цялостния * aesthetic *.

В крайна сметка, всеки го прави така, както му е най-удобно за работа.

За какво не бях подготвена

Като се отделим от цялото комикс преживяване, изграждането и писането на сюжет е като за всяка друга история. Но някои неща не ги бях предвидила.

Детайлите бяха едното от тях.

Окей, аз виждам историята в главата си. Ала останалите – не. И разбрах това, когато водих първия разговор с художника на историята ми, който започна да ме пита за детайли по дрехите на героите, предметите, локациите… и аз не бях сигурна в тях.

Да, докато пиша сюжета, виждам къде се случва всичко, виждам какво правят персонажите и как изглеждат, ала в бийтплана има само основни опорни точки за действието и оскъдно количество описания.

Е, поправих се като седнах и налях всичко, което беше в главата ми, в работния файл. Всеки детайл е важен и ми се наложи да променя някои характеристики, които поначало предполагах, че са яки.

Не бях подготвена за сложността.

Как да кажеш всичко с тези едва 12 страници? Предполагам, че именно с детайлите – физиономии, аксесоари, дрехи.. Любимо ми е чрез природата. Настроението е мраковно и предвещаващо зло – тъмни нюанси, мъгла. Или пък всичко е наред – красива полянка с пеперуди. Минало е време в историята? Защо да го пишем с думи, когато можем да покажем, че слънцето вече залязва след цял ден приключения? И такива ми ти работи.

Все още се уча и вероятно постоянно ще се уча с времето, но определено вече съм влюбена не само в комиксите като четиво, но и като творец.

Ако този тип постове ви е интересен или имате конкретни въпроси, ще се радвам да ги чуя! Можете да ме откриете в Wattpad & Facebook. 

Оставям ви с един тийзър:

IG: @ dannypavlov_art (link)

До скоро, любознайковци, бъдете вдъхновени!

– Йоана Б.

[kumzet]

АНГЛИЯ ПЛАМНА след поредното жестоко убийство на деца. Разказ, който тел...

[angeli-raja]

Историята на ангелите | Angeli-raja.eu

Angeli-raja.eu е най-добрата духовна платформа за медитация и релаксация, където можете да изследвате завладяващия разказ на ангелите. Установете връзка с вътрешното си Аз и изпитайте истинско спокойствие.

история на ангелите

[otvadkoritsite]

Конкурсен дайджест - май 2024

Най-чаканата рубрика в сайта на “Отвъд кориците” “Конкурсен дайджест” продължава да представя литературните конкурси в България. Списъкът е валиден към 29 май 2024 г. Национален конкурс за къс разказ “Мостове”Организатори: Клуб “Мечтание”, Дамски писателски клуб “Фортуна” и Дарик радиоИзисквания: Разказ на тема “Заветът на предците”Краен срок: 15.06.2024 г.Награди: Награда на журито и публиката,…

[leatherjacketblesseddreams]

Четири процента батерия

и пак удавен във мисли съм,

изпадам в страшна истерия,

пак съм останал без капка сън.

Три часа скитам и отново не откривам път,

поглеждам и виждам лицето ти.

Крачка след крачка и стигам до нежна плът:

докосвам те, но не намирам сърцето ти.

Две очи черни гледат право към мене,

поканват ме с думи вълшебни:

"ела с мен, ще бъда завинаги с тебе"

събуждам се, а очите ми целите насълзени.

Едно слънчево лято безкрайно, така си те наричам,

но даже след всичко дори дъжд заваля.

За нашия край, аз обаче сега чак разбирам,

че зад гърдите си нямаш сърце, а скала.

[lyutahala]

Здрач: Гмуркане в фентъзи света, бягство от реалността и равенство между половете

Поредицата “Здрач” на Стефани Майер, която се появи като културен феномен в средата на 2000-те години, пленява читателите с богатата си смесица от фантазия, романтика и свръхестествено. В основата си “Здрач” предлага интригуващо изследване на човешката нужда от бягство и сложността на равенството между половете, всичко това обвито в примамливата обвивка на един фантастичен свят.

“Здрач” кани читателите в свят, в който вампирите и върколаците съществуват редом с хората, представяйки завладяващо бягство от светското. Малкият, вечно облачен град Форкс, Вашингтон, се превръща в фона на необикновените приключения на Бела Суон. За много фенове сериалът предлага убежище от ежедневието, потапяйки ги в царство, където свръхестественото е осезаемо и любовта надхвърля границите на смъртността. Това желание за бягство в свят на магия и мистерия е доказателство за силата на фантастичната литература да осигури утеха и стимул за въображението.

Привлекателността на бягството:

Нуждата от бягство е повтаряща се тема в “Здрач” както за героите, така и за читателите. Бела Суон, главният герой, намира обикновения си живот за преобразен, когато се влюбва в Едуард Кълън, вампир. Тази връзка я въвлича в таен свят, изпълнен с древни истории и безсмъртни същества, далеч от предишното й безпроблемно съществуване. За Бела, а също и за читателите, този нов живот предлага форма на бягство от борбите и баналностите на юношеството. Привлекателността да оставиш след себе си живот на възприемана незначителност за човек, изпълнен с вълнение, опасност и дълбока любов, е централен елемент, който резонира дълбоко с публиката.

“Здрач” също навигира в сложните води на равенството между половете, представяйки както прогресивни, така и проблематични елементи. Бела, първоначално изобразена като донякъде пасивен герой, расте в действие и сила с напредването на сериала. Нейната трансформация във вампир може да се разглежда като метафора за овластяване, което й дава физическа сила и безсмъртие. И все пак сериалът е изправен пред критики за увековечаване на традиционните роли на половете и романтизиране на потенциално нездравословна динамика. Защитното и понякога контролиращо поведение на Едуард контрастира с пътуването на Бела към себеупълномощаване, създавайки дихотомия, която предизвиква дискусия относно ролите на половете в романтичните връзки.

Поредицата едновременно предизвиква и затвърждава половите норми. От една страна, евентуалната самоувереност на Бела и критичната й роля в кулминацията на сериала подчертават прекъсването на традиционната женска пасивност. Герои като Алис Кълън и Розали Хейл също предлагат нюансирани портрети на сила и издръжливост. От друга страна, доминиращите мъжки фигури, Едуард и Джейкъб, често въплъщават традиционните представи за мъжественост, проявяващи защита и физическа мощ. Тази комбинация от прогресивни и традиционни елементи кани читателите да се включат в дискусии за равенството между половете и развиващите се роли на мъжете и жените в литературата и обществото.

“Здрач” остава завладяващо изследване на фантазията, човешката нужда от бягство и сложността на равенството между половете. Предоставяйки завладяващ фантастичен свят, той предлага на читателите убежище от реалността, като същевременно подтиква към критичен размисъл върху ролите и представянето на пола в своя разказ. Независимо дали се разглежда като романтична ескапада или леща за изследване на обществените норми, “Здрач” продължава да омагьосва и провокира размисъл, осигурявайки си място в пантеона на влиятелната съвременна литература.