#класическа литература | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 4 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: За братя Стругацки или готови ли сме за среща със себе си

Тема, която присъства неизменно в творчеството на братя Стругацки, е Темата за Контакта. Разработвайки я през годините, двамата писатели често „прибягват до помощта” на извънземния разум. Пише за „въпреки.com” Петър Кърджилов, доктор по изкуствознание, филмов изследовател на киното, журналист и писател, а поводът е, че на 28 август се навършват 95 години от рождението на Аркадий Стругацки /1925 – 1991/.

Представителите на чуждата цивилизация обаче малко интересуват авторите, които се вълнуват единствено от хората, участващи в Контакта. Човекът, и то съвременният човек, стои в центъра на изследвания от тях свят, той е този, който в резултат на Дòсега осъзнава още по-остро собствените си проблеми, своето човешко и социално несъвършенство, но и своята неповторимост.

Аркадий и Борис Стругацки с майка им - снимка архив

По-големият брат Аркадий Натанович Стругацки е роден на 28 август 1925 в Батуми, Грузия, СССР. По това време баща му е редактор в местния вестник „Трудов Аджаристан”, а майка му – учителка по руски език и литература. Същата година семейството се мести в Ленинград (днес Санкт Петербург), откъдето по време на блокадата през Втората световна война (1939–1945) бива евакуирано. През януари 1943 Аркадий е призован в редовете на армията и изпратен в Казахстан, където постъпва във военно училище. През юли същата година бива откомандирован във Военния институт за чужди езици в Москва, който завършва през 1949 като изтоковед и експерт по японски език. След това служи като дивизионен преводач в Далечния изток, преподава чужди езици в офицерски училища и школи – в Канск, Камчатка, Хабаровск. От армията се уволнява през 1955 с чин старши лейтенант и се установява в Москва. Там започва работа като редактор в издателствата „Гослитиздат” (за художествена литература) и „Детгиз” (за детска литература), превежда (под псевдонима С. Бережков), както научна фантастика (НФ) от английски, така и японска проза (средновековна и класическа).

Аркадий Стругацки - снимка архив

Произведенията на Стругацки

За първа художествена публикация на Аркадий Стругацки се приема „антиимпериалистическата” повест „Пепелта на Бикини” (1956), написана съвместно с колегата ��у от армията Лев Петров. След това Аркадий започва да пише заедно с по-младия си брат, макар че двамата живеят далеч един от друг – единият в Москва, другият в Ленинград, където Борис Натанович Стругацки (1933–2012) работи като астроном в прочутата Пулковска обсерватория. Двамата съавтори пристъпват в жанра плахо – с традиционна научно-техническа и приключенска фантастика, белязала както техните разкази „Отвън”, „Пясъчна треска”, „Забравеният експеримент”, „Спонтанен рефлекс”, така и повестите им „Страната на пурпурните облаци” (1959) и „Пътят към Амалтея” (1960). Впоследствие в творчеството им навлизат и психологически, и социални елементи, но въпреки това тяхната фантастика в „Стажанти” (1962) и „Завръщане” (1963) си остава все още научно-утопична. „Зрелият” период в творчеството на братя Стругацки започва през 1964 с излизането на едно от най-значимите им произведения – повестта „Трудно е да бъдеш бог”.

През 1959 Аркадий Натанович е приет за член на Съюза на журналистите, от 1960 е член на Съюза на писателите на СССР – прозаичен на пръв поглед акт, който обаче по онова време означава, че той е официално признат за литературен творец. Но и без тези „атрибути”, характерни за „безкласовото”, ала кастово социалистическо общество, през 1967 Стругацки са вече едни от най-популярните писатели фантасти в Съветския съюз. За това свидетелства социологическо проучване, проведено сред читателите на НФ литература, според резултатите от което в десетката на най-одобряваните от феновете произведения влизат четири книги на Братята: „Трудно е да бъдеш бог” – посочена на първо място, „Понеделник започва в събота” (1966) – на второ, „Далечната Дъга” (1964) – на шесто, „Хищните вещи на века” (1965) – на десето. Следва десетилетие, през което в творчеството на тандема доминира социално-нравствената проблематика. Примерите за това са много: „Охлюв по склона” (1966–1968), „Приказка за Тройката” (1968), „Второто нашествие на марсианците” (1968), „Хотелът „При загиналия алпинист” (1970), „Милиард години до свършека на света” (1976–1977). Стругацки експериментират смело и в жанрово отношение. Много техни произведения са свързани чрез общи теми, герои, институции, термини и теории – каквато е своеобразната им трилогия „Обитаемият остров” (1971), „Бръмбар в мравуняка” (1978–1979), получил наградата „Аелита” за 1981, и „Вълните усмиряват вятъра” (1985–1986).

Литература и художествени модели

Предпочитаните от братя Стругацки художествени модели са от два, на пръв поглед противоположни, типа – „светъл”, в който обектът е бъдещето (задължително „комунистическо”), и „тъмен”, в чиито основи са вградени тревогата, предупреждението и отрицанието на консумативното и бездуховното, на милитаризма и манипулациите с личността, характерни единствено и само за буржоазното, за капиталистическото общество. В интерес на историческата правда, обаче трябва да се подчертае, че и най-мрачните модели на авторите не са безнадеждни – в тях винаги е стаена вярата в човека на утрешния ден, търсещ изход, борещ се. От това произтича и основният проблем в техните произведения – проблемът за избора. Той определя дълбоката нравственост, бликаща от творбите на Стругацки. Които, дори когато са откровено социално-поучителни и даже дидактични, а и независимо от жанровата си принадлежност: приключенски, сатирични, гротескни или драматично-трагични, винаги са се отличавали със своята почти кинематографична образност. „Острият сюжет на фантастиката – споделя Аркадий Натанович – е само Троянски кон, който се вмъква в затворената душа на читателя. Той я предразполага за възприемане на главното”. Ето защо никак не чудно, че Седмото изкуство жадно протяга ръце към написаното от Стругацки. Да се „преведе” обаче тяхната проза на езика на киното се оказва много трудно.

Ето така – година след година, творчеството на братя Стругацки не само „следва” пътя на идейно-тематичното развитие на съветската НФ след 1959, но и дава едни от най-зрелите й художествени плодове. До смъртта на Аркадий Стругацки през 1991 двамата публикуват повече от 25 повести и романи, отдавна превърнали се в класика, броят на изданията им по света надхвърля 150, а езиците, на които биват преведени, са повече от 20! До края на живота си Братята продължават плодотворната традиция на едно от големите направления в съветската НФ литература – социално-философската и граждански ангажираната фантастика. За да се наредят всред най-ярките „звезди” в необятната вселена на Въображението. Двамата руски евреи Аркадий и Борис Стругацки, полякът Станислав Лем и българинът Любен Дилов сътвориха най-доброто, което „соцфантастиката” успя да предложи на света през краткотрайния период на своето съществуване!

Най-значителното произведение на Стругацки от темата за Контакта, Дòсега и Човека като несъвършен, но и неповторим е повестта „Пикник край пътя” (1972).

Пристъпване в Зоната

„Изкуството носи в себе си тъгата по идеала.То е длъжно да вдъхне на човека надежда и вяра. Дори тогава, когато светът, за който разказва художникът, не оставя място за упование”. - Андрей Тарковски /повече може да прочетете тук въ�� “въпреки.com”/.

Към нейната адаптация се обръща (за мнозина неочаквано, ала всъщност закономерно) Андрей Тарковски (1932–1986). След НФ филм „Соларис” (1973) кинорежисьорът поставя автобиографичния „Огледало” (1975), написва сценария „Хофманиана”, замисля екранизации по Достоевски. Неговото „диалектическо” отношение към фантастиката е известно и затова като изненада се приема интересът му към сценария „Машината на желанията”, написан от братя Стругацки по мотиви от „Пикник край пътя”. Всъщност в сценария остава малка част от литературното произведение, която още повече намалява след поправките на Тарковски. „Нашият филм – признава той – започва от това място, където повестта свършва. Цялата сюжетна история на Зоната остава в този смисъл зад кадър. Филмът ще разгледа една-единствена ситуация, развиваща се в обстоятелствата, подготвени от сюжетната конструкция на повестта”.

Андрей Тарковски, Александър Кайдановски и Анатолий Солоницин по време на снимките на “Сталкер” - снимка архив

Направените промени в сценария довеждат и до окончателното утвърждаване на неговото заглавие. „Сталкер” е фантастично понятие, въведено от братя Стругацки. В основата му е английският глагол „stalk”, едно от значенията, на който е „дебна” (дивеч), „вървя дебнешком”. Сталкер е професия, но в по-широк смисъл – начин на живот и начин на мислене... „В „Сталкер” – казва Тарковски – фантастична може да се нарече само изходната ситуация. Тя ни е удобна, защото помага най-релефно да се очертае основният нравствен конфликт, вълнуващ ни във филма”.

В началото на 1977 Андрей Тарковски започва снимките за „Сталкер” близо до древния таджикски град Исфара. Сред суровия п��стинен пейзаж, в този тайнствен и безлюден свят израства не по-малко удивителен снимачен комплекс. Това е Зоната, чиято територия напомня марсиански ландшафт. Оператор е Георгий Рерберг, заснел до този момент за Тарковски филма „Огледало”, а художник – Александър Боим. По време на снимките режисьорът излага своя възглед за бъдещия филм: „За мен е много важно, че сюжетът отговаря на класическите изисквания за единство на времето, мястото и действието. Затова аз отстранявам от сценария всичко, което може да се отстрани, като свеждам до минимум външните ефекти. Не ми се иска да развличам или удивявам зрителя с неочаквани смени на мястото на действие, географията на ставащото, сюжетната интрига. Филмът трябва да бъде прост, много скромен като конструкция”.

Доста от тези представи обаче не намират място в заснетия в Таджикистан материал – в това Тарковски се убеждава сам, след като се завръща в „Мосфилм”. Очевидно недоволен от направеното до този момент, той се решава на смела крачка – преснимането на почти готовия вече филм! Това предизвиква напрежение между Тарковски и ръководството на студията, намесват се и от Госкино (Държавния комитет по кинематография) – бюджетът на филма все пак е 1 000 000 тогавашни рубли. Режисьорът обаче остава непреклонен. Той заменя оператора Георгий Рерберг с колегата му Александър Княжински (1936–1996) и сам поема отговорността за изобразителната страна на филма, лишавайки се от услугите на художника Боим. Избраните места за снимките този път са край Москва.

Докато на терена ври и кипи, Аркадий Стругацки за първи път в живота си излиза в чужбина – на 53-годишна възраст!, посещавайки през лятото на 1978 България по покана на писателя фантаст Агоп Ме��конян.

Сталкерът Тарковски

Често охарактеризират филмите на Андрей Тарковски като „трудни”. Не по-малко „труден” се оказва и неговият характер. Но в случая решението на режисьора не е проява на своенравност. Тъкмо последователността в художествените му търсения го принуждава да направи този рязък завой. Защото той има свои виждания за специфичните изразни средства на Седмото изкуство, които излага в ред статии и теоретични разработки. Основен всред тези възгледи е подходът му към реалността – начините за нейното преосмисляне и пресъздаване. „Убеден съм, че реалността – заявява Тарковски – трябва да бъде, простете за тавтологията, реална, тоест разбираема за човека, позната му от детството. Колкото по-реален, в този смисъл на думата, бъде филмът, толкова по-убедителен ще бъде авторът”. Ето защо режисьорът държи толкова много на визуалната страна на „Сталкер”. Експресивното съчетаване на черно-бялото графично изображение с цветното за него е не само предизвикателство към окото, но и драматургическо, смислово решение. Тарковски има и свои предпочитани пластични мотиви, които често присъстват в творбите му – водата, огънят, тревата, прекланяща се пред поривите на вятъра, внезапно ливналият дъжд... Те лесно могат да бъдат открити и в „Сталкер”, но вече като носители на нов смисъл. Странната атмосфера на филма, изобразителните решения на някои епизоди, а и поведението на героите заставят тълкувателя на творбата да търси в тях иносказателност, подтекст, мистична недоизказаност.

Николай Гринко и Анатолий Солоницин в “Сталкер” - снимка архив

В основата на тези особености, разбира се, е личността на самия Тарковски. Едно от проявленията на неговата гениалност е умението да наблюдава настойчиво и задълбочено жизнения факт, толкова упорито, че в определен момент да се отстрани от конкретните му очертания и да го превърне в метафора. Творецът умее да извиси един реален жест до философско обобщение, да превърне конкретен образ в символ на определен начин на мислене. Самият той признава, че „кацането на Луната може да се заснеме като пристигане на трамвай, а пристигането на трамвай може да се заснеме като кацане на Луната”. Погледната под този ъгъл, фантастиката на Тарковски не е нито продължение на реалността, нито нейната „друга страна” – тя е просто част от реалността. Навярно затова преклонението пред пластическата стихия на „Сталкер” е всеобщо. Колкото и съществени да са художествените проблеми на Тарковски в „Сталкер”, те все пак са в пряка зависимост от основната цел – нравствения проблем. „Каква е главната тема, която трябва отчетливо да прозвучи във филма? – обяснява режисьорът. – Това е темата за достойнството на човека, страдащ от отсъствието на собствено достойнство”. И Тарковски я подхваща още от първия кадър, подхваща я ведно с мотивите за щастието, за неговия смисъл, за чудото... За да „докаже” в края на филма, че чудото се проявява в обичта между хората, в истинността на чувствата. „Тъкмо човешката любов – споделя режисьорът – е онова чудо, което е способно да противостои на всяко сухо теоретизиране за безнадеждността на света. Това чувство е наша обща и несъмнено позитивна ценност. То е това, на което човек се опира, това, което му е дадено завинаги”.

Съдържанието

За търсенето на тези истини Тарковски избира изпитано от векове средство – пътуването. В случая – пътуването през Зоната, десетки квадратни километра площ, криеща стотици опасности за пристъпилите в нея. Как е възникнала тя, никой не може да обясни. Дори след дълголетните изследвания, взели много човешки жертви, ала оказали се в крайна сметка неуспешни. Затова и след време влизането в Зоната е забранено, а самата тя бива оградена. През строго охраняваната граница успяват да се промъкнат само сталкерите – нарушаващите закона „контрабандисти”, единствените, познаващи сложната система от многобройни смъртоносни капани, рискуващите живота си, заплащащите скъпо за проникването в „най-тихото място на света” и неговите тайни...

Александър Кайдановски - снимка архив

Упражняващ „този странен занаят” е и главният герой на екранизацията, наречен Сталкер (Александър Кайдановски), който бива нает за водач от двама странни „клиенти” – Писателя (Анатолий Солоницин) и Професора (Николай Гринко). Единият се надява да открие в Зоната своето вдъхновение, вторият е воден от любознателността на учения. Тримата преодоляват охраната и защитната стена, след което бавно навлизат в Зоната, придвижването през която се превръща в опасна игра с жестоки правила, в която Тарковски въвлича и зрителите. Героите му пък, „знаково” лишени от имена, се превръщат в символи на непоколебимостта на вярата, художественото търсене и научната убеденост. Въпреки различните мотивировки у тримата, походът им към тайните на Зоната прераства в едно-единствено, дълго и мъчително „пътуване към ��ентъра на душата” (Вера Шитова). Самият Тарковски като всеотдаен „сталкер” повежда зрителя в това „пътешествие към щастието”, за да зададе с жестока откровеност въпросите, които го вълнуват. Търсейки техните отговори, героите на филма, поставени в екстремални условия, на границата между битието и небитието, успяват да надникнат в себе си. Идеалът, превъплътен в мита за Стаята на желанията – място в дълбините на Зоната, където се сбъдва всяка човешка мечта, се оказва мираж, неуловим за човешките сетива. Оказва се също, че за да извърви пътя, който го дели от този идеал, човечеството трябва първо да се вглъби в себе, да се самоопознае. Така „Сталкер” продължава с нови средства една друга стара тема на братя Стругацки – готови ли са хората, готвещи се самоуверено за космически „близки срещи” с извънземни цивилизации, за среща със самите себе си.

Николай Гринко, Анатолий Солоницин и Александър Кайдановски в “Сталкер” - снимка архив

Част от тези идеи намират своето визуално обобщение във финала на „Сталкер”. Аркадий Стругацки признава, че много се гордее със сцената, в която дъщеричката на Сталкер започва да мести с поглед чашата по масата. Всички абстрактни, отвлечени и философски терзания на героите намират зрим израз в този образ и в това действие, нещата изведнъж стават близки, разбираеми, дълбоко лични, а заедно с това – още по-страшни, неведоми и драматични...

Стъписването

Първоначално то настъпва в стройните редици на „прокатчиците” – тогавашните „фактори”, отговарящи за разпространението на филмите в СССР, по време на една от първите прожекции на „Сталкер”, предназначена именно за тях. Съхраняването на спомена за нея историята на НФ кино дължи на Борис Стругацки. „Вечерта на 3 януари 1980 година – връща се той към събитието след години – ние с Андрей Тарковски се явихме пред представителите на киноразпространението. В огромната зала се бяха събрали хора, упълномощени да определят как ще се отнесат зрителите към „Сталкер” и съответно колко копия от филма да бъдат пуснати на бял свят. Аз отидох за обсъждането. Филмът вече беше гледан. Изказа се Андрей, обясни филма, разказа за своята работа над него, отговори на въпросите. Въпросите ми се сториха странни. Изведнъж в залата прозвуча сочен бас: „Та кой ще гледа тази глупост?”. Разнесе се оскърбителен смях. Андрей пребледня, пръстите му се свиха в юмруци. Стараейки се да не го гледам, аз поисках думата. Но те вече излизаха. Дявол знае къде отиваха тези гении на киноразпространението? Говорейки, виждах как те бавно, гръмко разговаряйки и присмивайки ни се, се изнизваха по пътеките между седалките... Такова нещо още не беше ми се случвало. Слязохме от подиума, излязохме на стълбището. Андрей скърцаше със зъби. На мене ми трепереха ръцете и аз с труд поднесох кибритената клечка към цигарата. Неколцина мъже и жени ни наобиколиха. Оглеждайки се неспокойно, те мърмореха полугласно: „Вие не си мислете... Не сме всички такива... Ние разбираме...”.

Зоната...

Първата прожекция на „Сталкер” всъщност се състои на 25 май 1979 пред „свои хора” в студия „Мосфилм”. През юли той е показан на „редовите зрители” в Томск. Московската му премиера е чак през май 1980! За целия Съветски съюз са направени само 196 копия, от които едва три са заделени за столицата. Въпреки това още през първия месец филмът е гледан в Москва от два милиона зрители. Триумфален е и пътят му по световните екрани, интересът към него е огромен, отзвукът в чуждестранния печат – гръмогласен. Особено впечатлена е френската кинокритика – навярно защото пре�� 1980 „Сталкер” участва в конкурсната програма на Международния кинофестивал в Кан, откъдето Тарковски си тръгва с наградата на икуменическото жури. След две години той си тръгва и от родината, в която така и не се завръща повече, макар че продължава да я обича до последния си дъх. По волята на съдбата „Сталкер” се оказва последният филм, заснет от режисьора в СССР.

Реакциите

„Сталкер” доказва безграничността на жанра. „Какво е това – притча, приказка, научна фантастика? – пита се един от най-известните съветски теоретици на фантастиката, Всеволод Ревич, след което сам си отговаря: – И едното, и другото, и третото, а заедно – цялостно философско поетическо произведение за смисъла на човешкото съществувание, за истински човешкото у човека, за любовта към човека и вярата в човека”. Дългогодишният приятел на Аркадий Стругацки се оказва прав. „Сталкер” е философска притча, нравствено, дълбоко кино, което не оставя равнодушно зрителите, дори когато те не са съгласни с неговите послания. Защото филмът освен гениално е и човешко художествено произведение. Космосът, междузвездните разстояния, посещението на инопланетяните и за Стругацки, и за Тарковски имат значение само като едно ново, поредно приближаване към земното, към личното. Възправянето на людете пред прага на Непознатото и Необяснимото е необходимо единствено, за да усетят с почти мъчителна сила своята принадлежност към човешкия род, към неговите стремления, болки и надежди. „Проникновението в света на Тарковски изисква немалко усилия – продължава в същия дух и Борис Стругацки. – Неговият кинематограф, одухотворен от дълбока култура, от поезия, построен върху метафори и асоциации, е неповторима кинореалност, в която „животът е уловен като съновидение”. Да, контактът с неговите филми не възниква изведнъж, но ако вече такъв контакт възникне, драмите на идеите, доведени до предел, властно въвличат зрителя, зареждат го с енергия, издигат го над равнището на всекидневието”.

Анатолий Солоницин и Николай Гринко в “Сталкер” - снимка архив

Макар и лаконично познавачите на жанра Роналд Хан и Фолкер Янсен не само охарактеризират точно филма, но и посочват онези негови качества, мотивирали най-вероятно икуменическото жури да му връчи своята награда: „Сталкер” е антиматериалистичен филм, мистично кино, незавършено като симфония на Бетовен, защото според самия Тарковски завършеното и съвършеното може да съществува само отвъд всичко веществено” („Lexikon des Science-Fiction-Films”, 1990). Този „антиматериализъм”, този „мистицизъм” на Тарковски, иносказателносттта, незавършеността, от която пък произтича недоизказаността на неговите произведения, съчетани с нравствения максимализъм на режисьора, пронизващ всичките му филми, смущава дълбоко администраторите в съветското кино, за които гениалният творец си остава неудобен и трудно разбираем художник, а творчеството му – плашещо и опасно за системата. За съжаление, тъкмо това неразбиране определя творческата и човешката съдба на Тарковски, която има своите сложни и трагични измерения.

Андрей Тарковски по време на снимките на “Сталкер” - снимка архив

„Да открия първия филм на Тарковски беше за мен чудо – възкликва не кой да е, а великият Ингмар Бергман. – Внезапно аз се озовах пред вратата на стая, ключовете за която никога не бях притежавал. Това бе стая, в която винаги съм искал да вляза, но не смеех, докато той се движеше из нея свободно и леко. Почувствах се окуражен и стимулиран – някой казваше това, което аз винаги съм искал да изрека, без да зная как. За мене Тарковски е най-великият, единственият, който създаде нов език, близък до естеството на киното, защото знае как да улавя живота като размисъл, като сън”.

„Благодарение на удивителната режисура и поетичния си похват – споделя през лятото на 1980 мнението си с читателите на „Жьон Синема” Рене Предал, един от ярките представители на споменатата вече френска кинокритика, – Тарковски в крайна сметка въздига една много проста истина от научната фантастика, примесена с известни разсъждения за понятието щастие. Често пъти той прибавя към анекдотичния вътък на повествованието картини, които реално не се препокриват и извлича максимума (естетически, драматичен, емоционален и символичен) от едно обикновено преминаване на влак, което разтърсва няколкото прибора на масата, или пък от примитивната дрезина, пътуваща към Зоната”.

Анатолий Солоницин, Александър Кайдановски и Николай Гринко в “Сталкер” - снимка архив

„Тарковски не е лесен режисьор, нито пък е абсолютно ясен – продължава темата Самюел Лашиз в „Юманите диманш” (1981). – Той изисква от зрителя усилие, необходимо за пълното му съпричастие. В неговия свят трябва да влезем също така предпазливо както и „клиентите” на Сталкер, които не се осмеляват да минат в тунела пред своя водач от страх, че ще намерят въпросната „стая”. Несъмнено всеки си има своята правда, а търсенето на щастието се оказва едно трудно пътуване”. „Сталкер” е филм, който не подлежи на класификация. Въпреки, че е вплел корените си в руската традиция, неговата дълбока логика прекрачва всички граници” – заявява Арно Спир. „Както и „Соларис”, това е само привидно НФ филм – пише в края на 1981 в „Синема” Франсоаз Навайл, – а фантастичната ситуация е само претекст: една тайнствена, неизвестна, забранена Зона. Конкретните детайли са оскъдни, случките – сведени до минимум. Сравнен с „Огледало”, „Сталкер” се отличава с пестеливост на средствата. От класическата трагедия той заимства един��твото на време, място и действие. Оттам произтича строгата му и симетрична структура: стая, бистро (пролог), Зона (развитие), стая (епилог). Всъщност филмът е едно размишление и само динамиката на мисълта предизвиква развитието на действието”.

„Филмът на Тарковски несъмнено се вписва в традицията на великите руски писатели от XIX век – уверява Ренер Хам. – В центъра на техните романи винаги е било търсенето на „избавлението на човечеството”, докато изкуството на великите западни романисти си остава светско. И ако днес поклонниците на киното често произнасят имената на Кубрик и Тарковски редом едно с друго, трябва да отбележим следното ярко различие: за Кубрик светът е светски, а за Тарковски – свят, свещен”. „Сталкер” е най-въздействащият от всички филми на Тарковски, метафоричната му конструкция е непроницаема” – кратък, но ясен е ражданият в Нова Зеландия филмов критик Ричард Кумс (Richard Combs), дългогодишен главен редактор на английското списание „The Monthly Film Bulletin”.

Наталия Абрамова в “Сталкер” - снимка архив

„Сталкер” прекрачва и границите на България – премиерата му у нас е на 21.ІV.1980 (преди дори московчани да са го видели!). Вече подчертах, че художествената проза на братя Стругацки всякога се е отличавала със своята кинематографична образност. Въпреки това, тя се оказва изключително трудна за „превод” на езика на киното. Само Тарковски съумява да се справи успешно с тази задача, само „Сталкер” се превръща в „златно сечение” на две изкуства – древната и дълбока на смислови внушения литература и киното, чиято зрима стихия е неоспорима. Впечатляващото в случая е, че двусерийният „Сталкер” (161 мин.) е едва първото сериозно „посягане” на Седмото изкуство към творчеството на Аркадий и Борис Стругацки. Но не и последното, защото покрай филма и двамата натрупват опи�� като драматурзи, който впоследствие се оказва много полезен за тях. „Работата с Тарковски беше за нас интересно, ново дело – признават те. – Но все пак киното си е кино, а литературата – съвършено друго нещо. Нашата главна работа е прозата, а не сценариите. Нашият хляб, нашата сол, нашата вода – това е литературата, прозата”. Изминалото време обаче променя някои от възгледите на писателите: „Отначало работата в киното ни увлече много, после настъпи дълго прекъсване и сега ние отново се връщаме към кинематографа. За нас киното не е увлечение, а изискване на времето”. Речено-сторено. Братя Стругацки години наред си сътрудничат с мнозина кинематографисти… ≈

P.S. на „въпреки.com”: Текстът на Петър Кърджилов за знаменитите братя Стругацки е дълбок, многостранен и изследователски. Затова си позволихме да го разделим на две части. Не само защото е дълъг, а за да бъде прочетен внимателно и осмислен с познание и разбиране в контекста на днешния ни ден и на времето, в което живеем. Очаквайте втората част на материала, посветена на братя Стругацки.

Текст: Петър Кърджилов

Снимки: архив

#РЕФЛЕКСИИ #Аркадий Стругацки #Борис Стругацки #Братя Стругацки #Петър Кърджилов #фантастика #Сталкер #Андрей Тарковски #филм #кино

1 note · View note

vprki · 4 years ago

Text

Мария Пеева: Поезията е като джаза в музиката

„Превърнах поезията в дом на душата си. Не пиша нито за слава, нито за пари, а пиша за душата си, защото поезията по неподражаем начин храни чувствата ми, храни сетивата ми, храни мечтите ми, храни въжделенията ми, които всеки човек има“. Сподели по повод новата си поетична книга „Танцуваща жена“ Мария Пеева за „въпреки.com”.

Мария е работила 40 години в БНТ като продуцент, драматург, редактор в Телевизионния театър след него в Центъра за филмопроизводство, по-късно този център взе името на студия „Екран“, която беше възстановена след закриването си. И така започва да се занимава с кино. Но затова по-късно, сега говорим за поезия. Познаваме се от ученическите години, независимо, че сме учили в различни училища, после Софийския университет във времето, когато специалността журналистика беше катедра към Факултета по славянска филология и накрая в БНТ. Когато преди години излезе първата й поетична книга, признавам, бях малко изненадана. А с днешна дата Мария Пеева признава: „Истината е, че пиша от дете, като започнах с наивните детски стихчета, които всички са писали. След това продължих да пиша, обаче разпилявах стиховете си по тефтери, листове, насам и натам. Първата си книга издадох 1996 година и то благодарение на сина ми, който ми каза: „Мамо, грехота е да разпиляваш стиховете си, събери ги в книга!“.

Мария Пеева като редактор в “Телевизионния театър” - снимка личен архив

И аз ги събрах в книга и от 1996 година имам шест книги с поезия, като едната ми книга „Наопаки“ от 2010 година половината е с поезия, половината с разкази. Имам 22 публикувани разказа, имам доста непубликувани и така понеже съм човек, който не спира да ��ечтае, съм решила следващата книга да е с разкази, да е проза. Ще видим, да е живот и здраве“. Не само заради работата си, а и сега много се интересува и следи процесите в изкуството ни – кино, театър, литература, изобразително изкуство. Но казва за себе си: „Поезията ми дава нещо, което нито един друг вид изкуство не може да ми даде, защото поезията е като джазът в музиката. Тя е по-сложна за възприемане, но в нея можеш да правиш всякакви импровизации, както е в джаза. Можеш думите да ги обръщаш наопаки, можеш да си служиш с тях, както решиш, стига да можеш да изразиш чувствата си от една страна, от друга страна да намериш смисъла на нещата и от трета страна да се опиташ да докоснеш нечия чужда душа“. Последната й поетична книга „Танцуваща жена“ е посветена на сина й Александър и съпругата му Рьоко с благодарност.

Мария Пеева и съпругата на сина й - Рьоко - снимка личен архив

„Той е съпричастен към всичко, което пиша и към всеки мой проект, защото издаването на една книга си е един проект, който трябва да реализираш. Кориците на двете ми последни книги „Шепотът на тишината“ и „Танцуваща жена“ са негово дело. Авторите са японски художници, тъй като синът ми живее в Япония, има много близки приятели дизайнери, художници, с които работи. Той е духовно близък към това, което правя. Вярвам му безрезервно и му благодаря за това, което прави за мен не само като майка, но и в чисто творчески смисъл. Той живее от 24 години в Япония. Нашата връзка е по-специална - това се случва през годините, благодарение на неговата душевност. Той е изключително широко скроен човек, изключително щедър, изключително добър човек, не че ми е сина, но наистина е така. Той вижда в мен отвъд майчинските ми чувства, отвъд кръвните ни зависимости, вижда това, което нося в душата си, усеща това, което искам да дам на света, което съм правила и ��рез професионалната си кариера, което се опитвам да правя и сега. Както казах, много съм му благодарна за това, защото това ни прави не само майка и син, а ни прави най-близки приятели, най-близки съмишленици. Човек нищо не може да сътвори в живота си, ако няма съмишленици и няма човешката подкрепа около себе си“. И, наистина, синът й Александър Кочев е много талантлив, както казва Мария и не само тя.

Мария и синът й Александър - снимка личен архив

„Господ му е дал висок интелект и ум. Той е с четири езика, с много елитно образование, което получи в Япония и всичко, което прави го прави с размах, с желание, със сърце и постига нещата в един най-съвършен вид, което му помага в живота да усеща смисъла на реализацията, която не е само пари, а да достигнеш до едно ниво на професионалните си ангажименти, което удовлетворява и тебе и хората, с които работиш“. Александър направи учебник за ТOEFL в две части за японци. Случаят е безпрецедентен, защото това е първото издание на автор – българин, което е на английски и на японски и е учебник в два тома за една сложна материя с доста сложни обяснения за граматика, за лексика, която той направи при много строго редакторство. Имал е шест души редактори на изданието, което вече е изчерпано. Предстои втора допечатка. „Миналия месец получи предложение за още две авторски книги, които пак са свързани с изучаване на английски език. Това говори за неговата писмена дейност. Много се гордея с него, защото, наистина, е безпрецедентно. Радвам се, че българските медии, когато издаде учебника му обърнаха много сериозно внимание. Не го казвам от някакво тщестлавие, казвам го пак, защото когато човек прави с любов и разбиране нещата, те се получават, удовлетворява и него, и хората, за които е предназначено“. С усмивка казва Мария, независимо от големите разстояния, които я делят от Япония, а и сега във времето на световна пандемия пътуванията и срещите със скъпи и обичани хора станаха невъзможни.

Мария Пеева в “Телевизионния театър” - снимка личен архив

Отклоняваме се в разговора ни от поезията, за да се втурнем към теми, които са ни и общи вълнения и тревоги и главно свързани с медиите, с културата, с изкуството. „Културата и изкуството липсват в Обществената национална телевизия. Убедена съм в това, защото културата и изкуството в наше време се превърнаха в репортажи и плоски евтини интервюта, без да влизат в дълбочина, която интересува знаещите и разбиращите хора. Изкуството не е само показност, то не само зрелище, то е и зрелище в някакви определени рамки, но то е проникване в дълбочина, т�� е философия, то е инвенция, която вече отсъства. И в киното, и в театъра, особено в БНТ, чиято роля все още би трябвало да възпитава идващите поколения във висок вкус, в отношение км изкуството, която да измести чалгата. Този феномен, който се настани във вакуума след 1989 година и, който все още продължава да трови младите хора, които нямат представа от класическа музика, нямат представа от класическа драматургия, които гледат лошо американско кино.

Всички знаем, че има и добро американско кино, но има и много лошо американско кино по МОЛ-овете с пуканки в ръката, които не проникват зад първия пласт на зрелището. Нямат сетива за това. Тези неща се възпитават и телевизията е едно от най-мощните средства, които възпитават тези сетива. Нашето поколение е възпитано с много книги, с много изкуство, с много театър, с много кино. Неслучайно така наречените стари български филми до 1989 година продължават да се гледат с интерес и предизвикват възторг, защото всички хора, които се занимават с кино знаят, че в Киноцентъра се отглеждаха и възпитаваха сценаристи, хора, които професионално пишеха сценарии. А не хора от улицата събрани, които им е хрумнало нещо и са решили да го напишат. Така просто не става. Когато няма една стабилна драматургия и филмите почват да се люлеят и не постигат този ефект, който това сложно синтетично изкуство да постигне.

Мария Пеева - снимка Стефан Джамбазов

Нещата с днешна дата са доста тъжни. Да не говорим в чисто социален и обществен смисъл. Говоря извън телевизията, че изкуството и културата са наврени в ъгъла, че не се финансират, както трябва, че не им се обръща внимание. Творците не се поощряват, особено талантливите творци, които всяко поколение ражда, а България е инкубатор на таланти, които загиват бавно и полека, оставени сами на себе си. Казах, че творчеството, колкото и да е самотно като писането или рисуването, човек не може сам. Някой трябва да му обърне внимание, някой трябва да му каже добра дума, да го поощри, за да може този човек да литне и да създаде нещо значимо. А когато ти си мачкан и навиран в ъгъла по всякакви линии, по всякакъв начин и когато преди всичко говорим за асфалт и магистрали, а не за изкуство, не за музика, не за картини, не за театър, нещата стават много тъжни.“ Убедена е Мария за проблемите в наше време. Тези констатации, а и от личния й професионален опит я питаме защо така стана в този контекст, че е принизена ролята на редактора. „Страшен проблем е това. Редакторът, освен че го нарекоха цензор съвременните творци смятат, че от раждането си са компетентни по всички въпроси. Ясно е, че това не може да е вярно, защото в целия свят, в литературата, в киното, в телевизията и до ден-днешен има редактори. Хора, които изглаждат текстове, хора, които оправят грешки, понякога и технически понякога, но които са и смислови, много често. Липсата на редактор се усеща много остро. Мога да кажа, че съм редактирала стотици текстове и знам, че изключително талантливи хора, които имат идеи, знаят за какво става дума, не могат да работят без редактор и би трябвало да работят с редактор“.

Мария Пеева със сина си на остров Бали, едно много зареждащо място за нея - снимка личен архив

Като човек, свързан с киното, който следи и познава българското кино Мария Пеева коментира и честите конфликти в българските кинаджийски среди. Те особено се нажежават след поредната сесия и започват размени на обиди и несъгласия, без да се води смислен разговор за развитието и перспективите на киното ни като творчество, като място и смисъл в днешното ни общество. „Следя конфликтите в киното, но лично моята позиция е да се дистанцирам от тези конфликти, защото те вече са на такова ниско ниво, че обиждат човешкото ми възпитание и отношението ми към киното като изкуство. Киногилдията е една от гилдиите, които най-много са раздирани от завист и от професионална злоба. Те нямат силата да се зарадват на чуждия успех, което не е достойно като колегиално поведение. Аз съм човек, който се радва на всеки успех във всяка област, както се радвам и на вашия сайт, защото той е сериозна трибуна за всички творци във всички жанрове. Хората с днешна дата имат необходимост от такива места, понеже те липсват и все повече липсват. Знаем, че вестниците умряха, телевизиите са зле, културните предавания, доколкото ги има, са палиетивни. Остават много малко опорни точки, в които ти можеш да изкажеш мнение, да имаш някаква критична бележка, в който има смисъл да присъстваш като творец и като автор“.

Независимо от сериозността на разговора ни в един момент отново го превръщаме в смях и самоирония към самите себе си и взаимно си споделяме, че продължаваме непрекъснато да бързаме, да подтичваме за някъде. Отдавна не се притесняваме, че може да закъснеем за лекции или в коридорите на телевизията за поредния монтаж или редакционна сбирка. Порода! Говорим си за учителите – тези, които са ни преподавал�� и тези, които и не подозират, че били /са/ наши учители. За себе си като поетеса споделя: „В поезията един от моите учители е Атанас Далчев, да не се връщам към Яворов и към класиците, въпреки че и Далчев е вече далеч във времето. От съвременната поезия е Борис Христов, когото обожавам като поет, като човек и като достойно граждански поведение. В прозата – обичам много и съм работила с Георги Мишев, защото Георги, освен личния си талант, освен книгите, сценариите, които е написал, той умее да преподава смисъл. За телевизията е по-сложно и ми позволи да не ти отговоря. Научих се сама да се боря и това е моят житейски девиз „Побеждавай себе си всеки ден!“.“

Най-новата стихосбирка на поетесата - снимка Стефан Джамбазов

Поезията на Мария е много лична, изстрадана като преживяно и споделено. Тя не се притеснява да я споделя в социалните мрежи не толкова като стремеж за личностна изява, а като разказ и разбиране за приятели. Винаги го казва и в уводните бележки към книгите си. Публикуваме думите й към последната й поетична книга „Танцуващата жена“: „Вместо увод. Той се стараеше да пише като Пушкин. Да пие като Хемингуей. Да чука като Буковски. И да изглежда като Марлон Брандо на млади години. Но накрая тя му каза: „Твърде добър си за мен!" И го напусна. Без нея стиховете се удавиха в алкохол, чукането беше само перверзен спомен. А той започна да изглежда като Марлон Брандо на стари години. Можеше единствено да озвучава зад кадър собственото си раздърпано ежедневие. А тя? Не прописа като Ана Ахматова, не пиеше и не се друсаше като Джанис Джоплин, не смени много съпрузи като Елизабет Тейлър, но беше такава, че всички искаха да чуят гласа ѝ, да видят усмивката ѝ и да хванат ръката ѝ за кураж. Куражът да живееш така, както можеш, за да правиш другите щастливи.".

Но все пак да завършим с няколко нейни стихотворения, за да разберете.

всяка майка се римува с друга майка

всяка майка е единствена и неповторима до края

грижете се за нея преди да го разберете

***

и мен ще ме подминат някой ден

като разкъсан некролог от ветровете

но аз ще продължавам да съм в плен

защото твоята звезда за мен ще свети

***

някой сипа сол в раната ми

вината е изцяло моя

защото му показах къде е

***

Втора младост

старостта е много нахална

и не спазва закона

тя е до болка банална

и смятам да я изгоня

не ми пука кой какво казва

още по-малко какво прави

трябва да знае че я зарязвам

по дяволите обществените направи

нека ми се смеят в метрото

нека ме заглеждат съпругите

аз ще бъда свободна защото

вече мисля различно от другите

на 23 октомври Мария Пеева ще отбележи 70-тия си рожден ден. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и личен архив

#Мария Пеева #Зелма Алмалех #поезия #кино #Телевизионен театър

0 notes

vprki · 4 years ago

Text

Критичен поглед: Филмовото наследство на Източноевропейския преход

Едно от първите филмови събития, състояло се в Европа в периода на отпускане на противоепидемичните мерки и възвестилата се „нова нормалност“, беше годишният Симпозиум на фестивала за Източноевропейско кино goEast, който по принцип се провежда през пролетта в немския град Висбаден като една от фестивалните секции. Написа за „въпреки.com” Мариана Христова, киновед, специалистка в областта на аудиовизуалното наследство.

По обясними причини, тазгодишното юбилейно 20-то фестивално издание премина в онлайн формат, но за Симпозиума такъв вариант беше невъзможен, защото той представя и дискутира архивни филми, някои, от които налични само на аналогови 35 милиметрови копия. Благодарение на тази негова „традиционност“, както и на упоритостта на организаторите да представят програмата в класическа прожекционна среда, събитието дочака по-благоприятни времена и се проведе във физически вариант от 24 до 27 юли в Германския филмов музей във Франкфурт на Майн, макар и в камерна атмосфера: 15 гости-участници и още едва толкова зрители, заради санитарните ограничения за вместимост на залата. Въпреки ситуационните неудачи – полупразния по принуда салон, задължителните маски и дистанционните онлайн включвания на някои от поканените, не успели да пристигнат поради пътните ограничения (най-вече от страни извън Европейския съюз като Русия и Украйна), Симпозиумът на goEast за пореден път направи впечатление с дълбочина на изследователските търсения, актуалност и безупречен професионализъм.

“Разпад” (САЩ/СССР, 1990, реж. Михаил Беликов)

Основната тема, формулирана като „Филмово наследство в преход. Централна и Източна Европа 1985 -1999” разглежда трудната производствена и архивистка съдба на киното от региона, направено в последните години преди разпада на Източния блок и през 90-те в съвършено нов контекст: ситуация на политически трусове, довели до колапс и новоизграждане на филмовата индустрия. Разпускането на държавните институции води до изчезването на централизираното филмово финансиране през 90-те години и до необходимостта от намиране на нови възможности за продуциране. Международните копродукции и участието на телевизията във филмопроизводството предлагат алтернативи, но се изисква време за професионална подготовка, психологическа и чисто практическа адаптация към новата пазарна реалност.

„Моят двадесети век“ (Унгария/ Германия, 1989, реж. Илдико Енеди)

Последиците за аудиовизуалната културната памет на страните, преминали през този преход са огромни, тъй като филмите от периода не са били архивирани систематично и това днес затруднява практиките на съхранение, както и научните изследвания. Оказва се също, че доста филми от 90-те на 20-ти век, макар да принадлежат към една относително скорошна епоха, са с неуреден легален статут, трудно достъпни, застрашени от изчезване поради правни пречки при съхранението им, или направо неоткриваеми. Като че само писмени следи са останали от документалните филми на един от най-успешните съвременни румънски режисьори Кристи Пую, заснети през 90-те – сред тях и дипломния му филм от Висшето училище по визуални изкуства в Женева „25. 12. Букурещ, Северната железопътна гара“ – които кураторките на Симпозиума Шама Шахадат (преподавател по славянска литература от Университета в Тюбинген) и Маргарете Вах (преподавател по медийни науки в Университета в Зиген) са искали да покажат, но така и не намират копия.

Хелейн Геритсен

Други два ключови филма от периода, видени от директорката на goEast Хелейн Геритсен във филмовия център „Довженко“ в Киев – „Разпад“ (САЩ/СССР, 1990, реж. Михаил Беликов) и „Глад 33“ (Украйна, 1991, реж. Олес Янчук) са дигитализани със средства от Франкфуртския музей специално за събитието, за да могат да бъдат включени и показани в програмата от цифрови копия с качествено изображение. От началото на новото хилядолетие архивите в световен мащаб започват процес на дигитализация, а в последните години страните от Централна и Източна Европа се включват все по-активно в зависимост от възможностите в отделните страни. Добър пример в Полша е студио „ТОР”, собственост на режисьора Кшищоф Зануси, което притежава авторските права на значими полски класики, включително от късните 80-те и 90-те години, поради което има право да ги дигитализира и предостави за свободно гледане в ютюб канала си с безупречно качество. Студиото, обаче, беше закрито наскоро и засега е по-скоро изключение в Източна Европа, на фона на затруднените практики в повечето останали страни, които бяхa предмет на обсъждане в дискусиите и част от лекциите.

„Глад - 33“ (Украйна, 1991, реж. Олес Янчук)

А и, както не веднъж подчертахме в съвместната рубрика на „въпреки.com“ и Българска национална филмотека, посветена на аудиовизуалното наследство, дигитализацията донякъде решава проблема с достъпа до филмите, докато те могат да се прожектират на формата, на който са прехвърлени, но не осигурява дълготрайното им съхранение. Почти перманентната криза и институционални н��разбории, с които се сблъскват филмовите архиви на голяма част от страните от региона, застрашават филмовото изкуство на прехода, заедно с документалните свидетелства за него от изчезване. По тази причина намерението на фестивала goEast e да превърне темата в една нестихваща дискусия и в следващите си издания да провокира дебати и обмяна на опит между филмовите архиви на Чехия, Украйна, страните от Прибалтийския и Кавказкия регион.

„Псета“ (Полша, 1992, реж. Владислав Пасиковски)

Още по-интересна беше филмовата програма, портретираща времената на Перестройката и последвалото турбулентно десетилетие на 90-те: предчувствието за скорошния разпад, падането на Берлинската стена, отварянето към Запада и трансформацията на системата и обществата, заедно с които се отприщиха корупцията, насилието и организираната престъпност. Може би най-красноречиво илюстративен по темата за внезапната смяна на довчерашния видимо осигурен живот с нова свирепа реалност е криминалният трилър „Псета“ (Полша, 1992, реж. Владислав Пасиковски), в който двама приятели и колеги от тайните служби по време на комунистическия режим тръгват по противоположни пътища в посттоталитарния хаос и рано или късно се оказват смъртни врагове. Краят на 80-те и началото на 90-те са времена на пробуждане, но и на несигурност, бедност и отчаяние за страните от Централна и Източна Европа.

„Ден за хляб“ (Русия, 1998, Сергей Дворцевой)

Показателен е документалният „Ден за хляб“ (Русия, 1998, Сергей Дворцевой), в който на по-малко от 100 км от Санкт Петербург социалният живот е сведен до задружно бутане на вагони с хляб, празнодумства, напивания и препирни в бакали��та между оределите жители на занемарено селце. Дезориентацията е всекидневен спътник на постсоциалистическото съществуване, а неволните участници в него постоянно изглеждат на ръба на нервен срив. Нещо повече, в позицията на губещ от Студената война, Източният блок е принуден да се приспособи към вече установената западна реалност, да се нагоди към чужд доминантен модел, което от много се възприема като унизителен неуспех. В една от дискусиите се прокрадна мнението, че неглижирането на наследството от този период, вероятно не се дължи само на практически и финансови затруднения, но и на подсъзнателното нежелание да съхраним свидетелствата от буквалното срутване на системата, от този колосален провал на източноевропейския обществен проект, заради който сме в неизгодната позиция на второстепенни играчи и до днес, в рамките на съвременния уж общоевропейски проект. За съпротивата да осмислим и съхраним общата си история намеква и епичният „Погледът на Одисей” (Гърция/ Франция/ Италия/ Германия, 1995, реж. Тео Ангелопулос), който директно се занимава с темата за ранното филмово наследство на Балканите и неговата разпокъсана съдба.

„Погледът на Одисей” (Гърция/ Франция/ Италия/ Германия, 1995, реж. Тео Ангелопулос), както и горната снимка в текста

Голяма част от показаните филми хвърлят критичен, омерзен, дори невъздържано гневен поглед назад към несправедливостите, престъпленията и безчовечността на тоталитарния режим. Може би най-умерен, макар и категоричен в обвиненията си е „Аз, графинята“ (България, 1989, реж. Петър Попзлатев) за Сиси Графинята, реална софийска градска легенда от 60-те, изселвана и целенасочено маргинализирана от тогавашните власти, заради „неморалния“ й вид, поведение и наркотична зависимост. Брутално - експлицитен е „Чекист“ (Русия/ Франция 1992, реж. Александър Рогожкин) в методичното изобразяване на масовите разстрели, извършвани от съветската разузнавателна служба ЧК непосредствено след Октомврийската революция. Разярен е тонът на споменатия вече „Глад - 33“ – първият и единствен засега филм по темата за насилствената колективизация на селското стопанство в Съветския съюз, довела до издевателства, глад и канибализъм през 1933 година. В порива си да изобличат незабавно безчинствата на току-що падналата власт, последните два филма се провалят в артистичен план, прилагайки автоматично моделите на пропагандната визуална и словесна реторика. Може би авторите им са имали необходимост от време да се отърсят от естетическите й влияния, за да са способни на отстранен, оригинален поглед.

„Чекист“ (Русия/ Франция 1992, реж. Александър Рогожкин)

На техен фон първият филм за аварията в Чернобил „Разпад“, за който също вече стана дума, изпъква с многопластовост и философска дълбочина, защото не се фокусира само върху конкретните събития, а анализира отдавна започналия процес на обществен разпад и го свързва с конкретния провал в атомната централа. Документалният „Свидетели“ (Полша, 1986, Марсел Лозински) за безнаказания антисемитизъм при Погрома в Келце през 1946 година, който е най-голямото следвоенно покушение над евреите в Полша, също въвежда постепенно и деликатно в тема, която до скоро е била табу – подход, който не натрапва внушения, а оставя пространство за размисъл.

„Есен“, 1987, реж. Евгени Юфит

Друга открояваща се тенденция сред филмите от периода е ентусиазмът за формални и авангардни експерименти, които до скоро не са били възможни. Сред пионерите в тази посока са радикалните движения Паралелно кино (Москва) и Некрореализъм (Ленинград), които се появяват по време на Перестройката и безцеремонно се гаврят с иконите на социалистическата пропаганда („Трактора“, 1987, реж. Игор и Глеб Алейников), дегероизират „геройската“ смърт („Есен“, 1987, реж. Евгени Юфит) или чисто и просто свеждат действителността до нонсенс („Нанайнана“, 1985, реж. Евгени Кондратев). В тази линия се вписват още „Моят двадесети век“ (Унгария/ Германия, 1989, реж. Илдико Енеди), който ни повежда на ексцентрично и приказно черно-бяло пътешествие из предходния век; както и сюрреалистично - еротичния „Градината“ (Словакия, 1995, реж. Мартин Шулик), който се задява с митологични наративи в идилична среда, сякаш в нарочен ескапистки контраст със свръх политизирания заобикалящ контекст.

„Градината“ (Словакия, 1995, реж. Мартин Шулик)

Естетически неуверени и финансово неподплатени, но същевременно преливащи от енергия и покорителски хъс, придобит от внезапното усещане за творческа свобода, филмите на прехода в Източна Европа, погледнати днес, достоверно резонират тогавашния политически, обществен и културен пейзаж. Симпозиумът на фестивала goEast даде ясен знак, че е време да ги припознаем като безценно аудиовизуално наследство с важна роля в процесите на осмисляне на най-близката ни история, пък и на неизменно свързаното с нея настояще.

Текст: Мариана Христова

Снимки: архив на Симпозиума

#Мариана Христова #кино #симпозиум #източноевропейско кино

0 notes

vprki · 4 years ago

Text

Избрани са номинираните за приза „Роман на годината” на НДФ „13 века България”

Романи на Теодора Димова, Георги Тенев, Деметра Дулева, Николай Терзийски, Момчил Николов и Владимир Зарев са номинирани за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“, съобщиха от фонда.

Национален дарителски фонд „13 века България“ всяка година връчва наградата с цел подпомагане, популяризиране и стимулиране развитието на българската художествена литература. През 2020 тя ще бъде присъдена за девети път. Жури в състав Боян Биолчев - председател, Здравка Евтимова, Атанас Капралов, Амелия Личева и Светлозар Желев определиха шестимата номинирани за наградата, избрани от общо 30 участници в конкурса. Романите са: „Балкански ритуал“ с автор Георги Тенев на издателство „Колибри“, „Поразените“ с автор Теодора Димова на издателство „Сиела“, „Странстващият албатрос“ с автор Деметра Дулева на издателство „Хермес“, „Хроники на неведомото“ с автор Николай Терзийски на издателство „Жанет-45“, „Чекмо“ с автор Момчил Николов на издателство „Сиела“, „Чудовището“ с автор Владимир Зарев на издателство „Хермес“. Сред тях ще бъде избран и романът носител на престижната награда на Фонда, която ще бъде връчена в началото на месец юни. Обикновено наградата се връчва на 11 май, но сега беше отложена заради епидемичната обстановка.

Участие в конкурса вземат български романи, издадени през 2019 г., а наградата е почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Призът се връчва от 2011 година. Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) и „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019). А ето и по няколко думи за номинираните романи:

„Балкански ритуал“ от Георги Тенев /издателство „Колибри“/: „От Ватикана в Рим – до Персеполис в Иран. От парламента в София – до бреговете на Ефрат в Месопотамия. „Балкански ритуал“ е исторически трилър, криминално-мистичен роман, който събира в едно тероризма, войната в Близкия изток и битките на политическата арена. По ръба между историческите събития и въображението, той увлича в приключение, непознато досега в нашата литература.

Георги Тенев стилизира престъплението до висотата на класическа драма. Открадната книга се появява от нищото, разкриват се мистериозни археологически загадки. Тайните на бившата социалистическа държава мутират в нови форми на корупция. Елитите – политически, икономически и църковни – срещат самотен мъж с погубено минало и кратко бъдеще. Kомисарят Колев държи ключа за тайните на властта, прошката и обвинението. Играчите ще бъдат изиграни, злочестите ще имат втори шанс. Трябва само някой да се осмели и да пожертва себе си. Нещо като ритуал”, пише в анотацията.

„Поразените“ от Теодора Димова /издателство „Сиела“/: „Група жени, чиито мъже са убити, вървят в леденото февруарско разсъмване към мястото на убийството. Вали сняг. Жените не говорят. Като някакви черни мироносици, но не за да възвестят радостната вест, а за да видят ямата, където със сгурия са засипани телата на мъжете и бащите им. Снегът не се задържа върху този черен кръг. Стопява се. Всичко наоколо е бяло, а този кръг остава черен.

Роман за три жени и едно дете, които преминават през тежки за нашата история събития. Те са поразени от тоталитарния режим, установил се чрез съветската окупация след деветосептемврийския преврат.

Ние всички, родените преди ’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме поразени от тези събития така, както сме поразени от Чернобилската авария. Мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве. Това е печално известно на всички ни.

Но поразени ли са наистина „Поразените”?

Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше едновременно, докато пишех за трите жени и за това дете.В какво се изразява поражението и в какво победата?”, написа Теодора Димова.

„Странстващият албатрос“ от Деметра Дулева /издателство „Хермес“/: „Родена съм в годините на социализма. Половината си живот съм прекарала в България, другата – в чужбина. И още не знам коя от двете части е по-добрата. Живяла съм в четири държави, говоря пет езика, сменяла съм работа и жилище десетки пъти. Вярвам, че най-добрият начин да разкажеш действителността е, като измислиш история за нея”, написа авторката.

А ето и част от анотацията: „Габриела слиза на Северната гара в Брюксел с малко багаж, китарата на Нико и една черна котка. Но храброто й пътуване, изпълнено с неочаквани срещи и странни премеждия, едва сега започва. Животът в крайните квaртали на София, Брюксел и Париж може да е удивително еднакъв. Защото най-трудно навсякъде е това, което Габриела единствено търси: да бъде отново щастлива...”

„Хроники на неведомото“ от Николай Терзийски /издателство „Жанет-45“/ : „В новата си книга Николай Терзийски върви уверено по невидимите с просто око следи на кръвта. Поколения наред ярки човешки индивидуалности от средата на ХVІІІ век до наши дни се потапят в мощните потоци на неведомото: изгубват се в тях, но в същия миг проглеждат за своето предначертание, придобиват дълбока мъдрост, с която приемат всичко. Те помнят, но прощават, изтърпяват своите изпратени сякаш от самата съдба наказания, но не са в състояние да спрат движението си нататък. Персонажите на тези хроники обхождат света като на сън, но винаги се завръщат към мястото на началото. И в същото време независимо от принадлежността на героите към разпознаваемите пространства на родната планина, един знаменит композитор и скръбен баща създава великата музика, която ги води по пътя. „Хроники на неведомото“ е роман за магията на създаването – увлекателен, но и необходим, защото напомня, че децата са музиката на света.“, написа писателят, литературовед и преподавател Борис Минков.

„Чекмо“ от Момчил Николов /издателство „Сиела“/: „Чѐкмо“ е изграден като огромен монолог на основния персонаж, произнесен, както разбираме от първите страници, пред един часовник, който, естествено, няма думата, нито желание да го изслуша. Въвеждането в този монолог поставя читателя пред няколко въпроса, една класическа завръзка, която ще се разреши в края, по неочакван начин. Романистът умело стилизира езика на своя герой, без да отива докрай в използвания от него жаргон. Всъщност Чѐкмо не просто говори на жаргон (който в друга епоха би бил наречен „тарикатска“), той умело си играе и с другите езици на своето, на нашето време, и на първо място – с казионното говорене на представителите на властта, със или без фуражки, а и с езика на хората, втренчени в телевизорите или в други авторитети. Чрез тези езици, а и чрез приключенията на героя, на места с мека ирония, на места - със сарказъм, Момчил Николов ни въвежда не толкова в „истината за нашия живот“, колкото в изкривените представи, които си изграждаме за него. За „нашия живот“, за света и за човека, захвърлен в него”, отбеляза в своя рецензия за „въпреки.com” литературоведът и преподавател Николай Аретов.

„Чудовището“ от Владимир Зарев /издателство „Хермес“/: „Чудовището“ – роман за старостта, която настъпва, и за младостта, която не иска да си тръгне. Когато четях ръкописа на Владимир Зарев, нещо в него ми напомни за „Страданията на младия Вертер“ от Гьоте – една емоционална и въздействаща книга. В „Чудовището“ също има много емоции. Заедно с това обаче, написаното често ме препращаше към „Записки от подземието“ на Достоевски. Тоест, към човека в неговата противоречивост и двуполюсност. От една страна, са симпатичните, красиви черти, които той носи в себе си, а от друга – онова „черно пространство“, което също съществува в него. В това отношение романът е много убедителен и аз смея да твърдя, като опитен литератор, че той носи елемент на класичност. „Чудовището“ е силно емоционален и мъдър роман. За една красива и невъзможна любов, за времето и неговия безжалостен отпечатък, за надвисналата сянка на Чудовището, зад която наднича Забравата”, са думи за книгата на редактора й Стойо Вартоломеев.

Очакваме новия победител, а за някои от предишните церемонии и наградени романи можете да прочетете във „въпреки.com” тук, тук и тук, както и рецензии за две от номинираните тази година книги - тук и тук. ≈

Текст: „въпреки.com”

#Роман на годината #НДФ 13 века България #книги #литература #НДФ

0 notes

vprki · 5 years ago

Text

Критичен поглед: Светът според Момчил

Сред феновете съм на Момчил Николов и ценя високо „Кръглата риба“ /ИК “Жанет 45″/ и „Последната територия“ /изд. “Сиела”/. Споменавах ги някъде, но не събрах куража да напиша за тях – твърде много неща оставаха за осмисляне, харесвам ги, с удоволствие влизам в света на Момчил, но трудно мога да обясня защо. Все пак, давам си сметка, че не всичко трябва да се обяснява, че необяснимото има своя чар, пише за „въпреки.com” литераторът и преподавател проф. Николай Аретов по повод на новия роман на писателя „Чѐкмо” /изд. „Сиела”/.

Не само загадъчното в тези два романа ме привличаше, те, наред с всичко останало, са интересни пародии на познати жанрове и популярни идеи – една не по-малко привлекателна литературна игра. Бих я нарекъл постмодерна, ако не се страхувах от многообразието от смисли, далеч не само положителни, които обкръжават тази дума. Това бяха предварителните ми очаквания, подгрени от множеството (твърде много за моя по-традиционен вкус) анонси и тийзъри. В един от тях авторът предупреждава, че новият му роман е нещо съвсем различно.

Момчил Николов с наградата на литературен клуб “Перото” за “Последната територия”

Е, „Чѐкмо“ е наистина нещо различно. Четивен роман (page - turner) с ясен сюжет, почти без движения назад и напред във времето, при това разположен в конкретно назована среда и ясно датирани събития. Романът като че ли отговаря на представите на много читатели (а и критици), които очакват от литературата „истината за нашето време“. Не съм от тях, како Сийке, и това малко ме стъписа. Но продължих да чета, попаднал в двата капана на автора – увлекателния сюжет и изненадата от неочаквано традиционния (?) начин, по който е поднесен. Очевидно тези капани са съзнателно сложени и работят добре, уверен съм – не само при мене.

Наивно би било да се мисли, че „Чѐкмо“, за разлика от предишните два романа, е просто увлекателно повествование с ясни алюзии за „българския преход“ и десетилетието преди него, който цели да съобщи „истината“ и така да спечели популярност, а и да има комерсиален успех. И този роман е изграден върху поне три повествователни модела, които не са непознати за българската литература, но и не са и особено разпространени, поне не сред представителните творби. Единият е т. нар. пикаресковия роман, който проследява приключенията на някакъв дребен, обикновено симпатичен мошеник (на испански пикаро), оформя се през ХVІ в., през следващите два века набира популярност, а по-късно мнозина амбициозни автори го пародират. При този жанр героят се движи свободно по света и успешно осъществява своите дръзки и не съвсем законни начинания.

И при получаването на наградата Роман на годината на НДФ “13 века България” отново за “Последната територия”

Другият голям жанр, с който „Чѐкмо“ е свързан, е т. нар. Bildungsroman, повествование, което проследява оформянето (изграждането) на една личност. С хода на времето героят опознава света, а и себе си. Близки до този жанр са популярните днес разгърнати повествования за няколко поколения от едно семейство, определяни като „саги“, по името на средновековните нордически сказания. Строго погледнато в „Чѐкмо“ (все още) няма повествование за няколко поколения, но пък финалът като че ли е отворен и обещава продължение, не е изключено и връщане назад във времето.

Игрите с познатите жанрови схеми несъмнено присъстват в „Чѐкмо“, но като че ли в един по-заден план, заиграването с популярните представи също е дискретно, а и несигурно. Дотолкова, че се читателят може да се попита дали пък героят със странния прякор, който е послужил за заглавие на романа, не огласява разбиранията на автора. Дали приключенията на главния персонаж, който може да бъде видян и като „героя на нашето време“ (да припомня, че преди да стане клише от социалистическата епоха, изразът е наложен от Лермонтов). А тези приключения, както и в другите романи на Момчил Николов) ни развеждат къде по света, за да ни срещнат с „типични“ (клиширани?) персонажи, предимно българи, но не само.

„Чѐкмо“ е изграден като огромен монолог на основния персонаж, произнесен, както разбираме от първите страници, пред един часовник, който, естествено, няма думата, нито желание да го изслуша. Въвеждането в този монолог поставя читателя пред няколко въпроса, една класическа завръзка, която ще се разреши в края, по неочакван начин. Романистът умело стилизира езика на своя герой, без да отива докрай в използвания от него жаргон. Всъщност Чѐкмо не просто говори на жаргон (който в друга епоха би бил наречен „тарикатска“), той умело си играе и с другите езици на своето, на нашето време, и на първо място – с казионното говорене на представителите на властта, със или без фуражки, а и с езика на хората, втренчени в телевизорите или в други авторитети. Чрез тези езици, а и чрез приключенията на героя, на места с мека ирония, на места - със сарказъм, Момчил Николов ни въвежда не толкова в „истината за нашия живот“, колкото в изкривените представи, които си изграждаме за него. За „нашия живот“, за света и за човека, захвърлен в него. ≈

P.S. на „въпреки.com”: Романът „Последната територия" /изд. „Сиела“/ от Момчил Николов е удостоен с наградата на литературен клуб „Перото” и Роман на годината на Национален дарителски фонд „13 века България“ за 2017 година. Тук можете да прочетете рецензията за него във “въпреки.com” от проф. Миглена Николчина, поетеса, литературоведка и преподавателка в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Текст: Николай Аретов

Снимки: Стефан Джамбазов

#Критичен поглед #Николай Аретов #Момчил Николов #Чекмо #издателство Сиела #Последната територия #НДФ 13 века България

0 notes

vprki · 5 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Иван Ланджев взе Националната награда за поезия „Владимир Башев“

„Благодаря за високата оценка. Владимир Башев си отива преждевременно на 32 години, но успява да каже най-важното от себе си в поезията. Написах и издадох тази книга миналата година, когато бях на 32 години, вече съм на 33“. Каза поетът Иван Ланджев при връчването на наградата си на името на големия поет.

И продължи: „До преди няколко дни не знаех регламента на конкурса и в първия момент понеже вече съм на 33 реших, че не мога да получа наградата. Но разбрах, че влизам в този регламент. Чувствам се много щастлив за високото отличие, много признателен и едновременно с това благодаря за тези издания. А Владимир Башев продължава да бъде с нас“.

Иван Ланджев и Слава Иванова

Наградата е почетен диплом и финансов приз, осигурен от НДФ "13 века България". Тя му беше връчена от председателя на журито поета Георги Константинов, изпълнителния директор на НДФ „13 века България“ Слава Иванова и директора на Националния литературен музей Атанас Капралов на тържество, на което беше отбелязана и 50-та годишнина на Националната награда за поезия на името на Владимир Башев за млади поети до 32 години. На тази възраст катастрофа отне живота на прекрасния поет на 19 ноември 1967 година. Наградата е създадена две години по-късно през 1969 година от седмичника "Пулс", чийто главен редактор Владимир беше приживе и от съпругата му Вера Ганчева, когато тя е едва на 26 години… "След закриването на вестника няколко години тази награда изобщо не съществуваше. Заинатих се, обърнах се към големи наши художници, близки на Владко, които ми помогнаха да привлека вниманието към инициативата да подновя наградата, СБЖ ни предостави /събрахме се групичка ентусиасти/ салона си за сбирки и огласяване на наградените, СБП също ни подкрепи в своя пред-петевски период, "Литературен форум" и други издания подхванаха популяризирането й и се получи... Катя Башева събираше редакцията в дома ни /аз бях главно в Швеция, но участвах също, макар дистанционно/ и създаваше атмосфера, която колегите на Владко още помнят с благодарност", припомня Вера Ганчева.

От погледа на изминалите десетилетия, в които наградата се утвърди и като един от най-вдъхновяващите стимули за младите поети проф. Вера Ганчева сподели пред присъстващите на юбилейното тържество, че почти без изключение младите творци, получили престижното отличие в началото на творческия си път са били обсипвани с множество награди. И допълни, че високите критерии за присъждането на наградата на името на Владимир Башев са били достатъчно високи и безпристрастни, за да служи тя като надежден и плодоносен маркер на възходящ и плодоносен път в литературата, най-високата, истинската литература.

Иван Ланджев и Георги Константинов

От 1969 година с нея се удостояват поети до 32-годишна възраст за издадени техни стихосбирки. През годините изтъкнати български художници, приятели на поета, даряват свои картини на младите таланти. До сега носители са 30 български поети. Сред тях са Росен Карамфилов, Бойко Ламбовски, Ясен Устренски, Златомир Златанов, Димитър Христов, Надя Попова, Добромир Тонев, Александър Томов, Паруш Парушев, Георги Борисов, Виктор Самуилов, Драгомир Шопов, Калин Донков, Воймир Асенов /първи носител през 1969 година, да е светла паметта му!/ и други. Юбилейното издание на едноименния конкурс за млади автори до 32 години се организира от Националния литературен музей с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България“.

Журито е в състав: Георги Константинов (председател), Надя Попова (награда „Владимир Башев“, 1981), Димитър Христов /награда „Владимир Башев“, 1982/, Валентина Радинска, Атанас Капралов (директор на НЛМ) и Мариана Кирова (завеждаща литературния кабинет „Владимир Башев“). Юбилеят на наградата беше отбелязан и със сборник със стихове на наградените. По този повод председателят на журито, поетът Георги Константинов каза: „Колко ценни откривателства е направил конкурса с благородното участие на проф. Вера Ганчева. Не случайно конкурсът е посветен на прекрасния поет Владимир Башев, загинал преди да навърши Христовата възраст. Владимир Башев ни е оставил талантливи стихове, истински пример за млада мъдрост, искрена изповедност и ранно творческо осъществяване. Автор е на няколко ярки поетически сборника, на хубави текстове за песни, на либрето за опера, на чудесни преводи, предимно на млади поети от няколко европейски страни. Трябва да приветстваме излизането на сборника с такива поети, изминали творческия си път от дебюта си до днешния ден“.

В книгата “Поетично ателие”, издадена от Националния литературен музей със спомоществователството на НДФ “13 века България”, са включени стихове на 30 - те български поети, удостоени с Националната литературна награда “Владимир Башев”

Журито тази година даде и поощрителни награди на младите Десислава Славова, Теодора Тодева, Владислав Ивов и София Милева. Цитираме Десислава, която при получаване на наградата каза: „Поезията е плаващ пясък, в който потъваш сам…“. И да отбележим, че Иван Ланджев тази година за поетичната си книга „Ти, непрестанна новина“ с редактори Иван Теофилов и Георги Господинов /какво повече!/ бе закичен с Орфеев венец на Античния театър за литературната награда на фестивала „Пловдив чете". Иван Ланджев е поет, есеист и сценарист. Доктор по руска класическа литература (СУ „Св. Климент Охридски”), преди това е завършил философия и културология в същия университет. Победител в Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев” (2009), носител на Наградата за дебют „Южна пролет” (2011), на наградата „Памет” (на името на Георги Рупчев) (2014), два пъти номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов” (2010; 2014). Участвал е в международни поетични фестивали, четения и научни конференции в САЩ, Русия, Германия, Австрия, Словения, Словакия, Унгария, Латвия. Негови стихотворения са преведени на английски, немски, испански, италиански, словенски, хърватски, словашки, арабски, маратхи. Автор на стихосбирките: „По вина на Боби Фишер” (2010), „Ние според мансардата” (2014) и „Ти, непрестанна новина“ (2018) /изд. “Жанет 45″/, за която получи наградата.

Част от тържествената церемония беше представянето на книгата „Искам да те нарисувам“ от Владимир Башев с рисунки на Румен Скорчев на Издателство „Хемус груп“, представена от проф. Вера Ганчева. И тук ще си позволя да се върна малко назад във времето. Бях ученичка, когато загина Владко Башев, помня и деня. Този трагичен момент по особен начин е свързан с моето семейство и приятелството на родителите ми /светла им памет!/ с него, с Вера, с нейните родители, с онези повехнали рози, ограждащи булеварда пред Полиграфическия комбинат. Вече малцина си ги спомняме. Това е друга тема, много лична. Вера също тежко пострада в катастрофата, но продължи не само да пази, но и да вдъхновява младите хора, литераторите с творчеството и личността на Владимир Башев. Тя заедно с покойната майка на поета Катя Башева дариха апартамента им на булевард „Ситняково“ на Националния литературен музей, който и днес е дом на поезията.

Атанас Капралов

Вера беше един от първите ни събеседници във „въпреки.com” /можете да прочетете тук/. Идеята ни тогава за разговора с нея беше да говорим за Владко Башев, не само брилянтен поет, но и един от първите преводачи на Евгений Евтушенко, Роберт Рождественски, Андрей Вознесенски и за сестра й Васа, на чието име тя основа фондация и престижната награда за млади телевизионни журналисти и преводачи. Но тръгнахме с Пипи – Вера подари този забележителен образ на българските деца и не само на тях. Първото издание е в дома ни от вече много години, малко поопърпано, четено и препрочитано от нас и вече от много големите ни деца. Тогава Вера ни сподели, че Владко Башев я е насочил да преведе тази прелестна книга на Астрид Линдгрен…

А на тържеството по повод 50 - годишнината на наградата на името на Владимир Башев Вера Ганчева представи новото издание на любовната лирика на поета по начин, по който можем само да се възхитим и преклоним към нейния прочит не само като интимно споделяне, но и като сила на духа: „Моята задача е да представя току-що излязлата от печат книга, в която са събрани повечето и наистина все хубави /които не хубави, но са прекрасни!/ стихотворения за любовта, отредили на Владимир Башев най-видно място сред творците на българска поезия, наред, разбира се, с неговите наситени философски и обществено ангажирани творби, чието мажорно звучене обаче не заглушава деликатността и дълбоката емоционалност на интимната му лирика. Сега го казвам и действително го мисля, но преди няколко години известният наш литературовед и издател проф. Николай Аретов сподели с мен намерението си да я издаде отделно от цялостния корпус на Башевата поезия, отдавна възприет и оценен по достойнство от широка читателска публика не само у нас, аз не реагирах с особена отзивчивост, а дори не прикрих своя откровен скептицизъм.

Проф. Вера Ганчева

Имах доверие в подготвяното от д-р Мариана Кирилова съставителство, неведнъж съм давала израз на признателността си за онова, което тя направи и прави за популяризиране на творчеството и личността на Владимир Башев /за онези, които не знаят тя е и движещата сила днес в Литературния кабинет, носещ неговото име и който все повече се превръща в активен литературен център и творчески клуб/, но отделянето на интимната поезия от цялостното творчество и наследство на поета ми се струваше рисковано. Зададох си въпроса дали днешните поколения притежават необходимия вкус и чувствителност, за да се отворят те за изтънчените вибрации на тази поезия и за нейния изтънчен език, дали схващат любовта като дар и саможертва подобно на Владимир Башев и няма ли неговите творчески интерпретации на този най-висш дар на човечеството да събуди у тях по-скоро ирония, отколкото разбиране и възторг.

Николай и Мариана ми възразиха по възможно най-убедителния начин – с книга, която почти веднага се превърна в ��ит, беше активно отразена в медиите и приета от публика, именно главно ��ладежка. Това ме стимулира и изненада. Пътят към повторно издание на Башевата интимна лирика беше за мен вече не само открит, а и задължителен. Съставителството е отново на Мариана Кирова, но стихосбирката, която всеки от вас тук може да вземе в ръце, има сега друга и неповторима физиономичност. Съчетанието на тази силно въздействаща и духовно обогатяваща поезия с таланта и изяществото на рисунъка на друг виден представител на българската култура – Румен Скорчев й придава допълнителна стойност и обаяние.

Искам да откроя приноса в дадения случай на Ели Скорчева, съпругата на Румен, от която безвъзмездно получихме правата за възпроизвеждане на неговите творби, тъй умело подбрани и аранжирани от художника Веселин Цаков. Като изказвам благодарност на всички, които допринесоха за това повторно издание и особено на Националния литературен музей, който под егидата на Националния дарителски фонд „13 века България“ съхранява и преподнася на нови и нови поколения у нас познанието за личността и наследството на един от любимите поети на България, аз бих искала да прочета няколко реда от текста, написан от мен за своеобразния диалог между поета Башев и художника Скорчев, който вече се води и ще продължи да се води от страниците на тази книга. „Книга – пространство, измерено докрай с удвоено по сила творческо присъствие с магнетизма на творци, чиято нравствена и естетическа извисеност е не само качество, което ги споява, а и ориентир за всички нас в днешното ни сеизмично време, омрачено от толкова дисхармония. Бихме я нарекли книга – диалог, ако в случая нямаше и трети участник в този творчески разговор – читателят, облагодетелстван от възможността да участва непосредствено в него, но и да предаде на други пречистващите послания.

Слово, образ и възприятие е тристранност, върху която се гради една от най-плодоносните традиции и в българската, и в световната култура. Тази книга не само я припомня, а и събужда за нов живот“, каза Вера Ганчева.

Изданието е прекрасно и това, което каза съпругата на забележителния ни художник Румен Скорчев - Ели Скорчева, която сама е подбрала рисунките, е не просто доказателство, а осмислено преживяване какво ни дават големите в изкуството. „Румен Скорчев е илюстрирал повече от 200 книги за деца и за възрастни. Може би 1/3 от тях са поезия. За съжаление, приживе творческите пътища на Владимир Башев и Румен Скорчев не успяха да се срещнат. Той много рано си отиде и затова много се зарадвах, когато Вера Ганчева ме покани да участвам в създаването на тази книга и след толкова години ние срещнахме поета и художника. Румен много обичаше поезията, много обичаше да прави даже и домашни книги. Така направи „Пътешествието“ на Бодлер, „Химн на слънцето“ и една малка книга с любими поети. В тази книга са Емили Дикинсън, Чезаре Павезе, Карл Сандбърг, Фернандо Песоа и Владимир Башев. Това е достатъчно къде той поставяше поезията на Владимир Башев. Той самият пишеше поезия. Последните му стихове са от 1994 година и се надявам, че в началото на следващата година ще издам тази книга. Румен казваше : „Рисунката, това е поезията в изобразителното изкуство!“. И затова искам да ви прочета трима художници, големи художници какво са написали. Светлин Русев: „Чистота на рисунката не е технически и стилово пластически зависима, а вътрешно състояние, което човек носи в себе си като наказание и възмездие за дръзновението да бъде създател на нова Вселена“. Илия Бешков към своите ученици: „Рисувайте, рисувайте, докато се превърнете в рисунка, както Бах се превърна в музика и изпълни цялата Вселена“. Великият Клод Моне възкликва: „Рисувам така, както птиците пеят!“ Музика, поезия, рисунки. Мисля, че всичко това е поезия!“.

Останалото е мълчание и все пак нека отново прочетем и почувстваме стихотворението, което е дало и заглавието на книгата и остава завинаги заедно с цялата любовна лирика на Владимир Башев сред най-прекрасното преклонение на българските поети във времето към любовта.