#Руска литература

[contra-spem--spero]

“и когато съм те мразел, съм те обичал”

“Братя Карамазови”, Фьодор Достоевски

[ivan-hristov]

"Ако се чувствате зле, четете руска литература. Там всички са по-зле."

[halfanangel]

"... и ще стигнеш до такава граница, която, ако не прекрачиш, ще бъдеш нещастна, а ако прекрачиш - може би ще бъдеш още по-нещастна."

- "Престъпление и наказание" - Фьодор М. Достоевски

[lora-bez-qvorov]

Софийски брътвежи

Губя общо два часа от деня си в градския транспорт. Ако имам късмет са малко над час, почти час и половина. Ако нямам късмет могат да станат и три. Мисля си да избягам в планините, да живея съвсем самотно без всякаква нужда от други хора. Пред мен ще бъде хоризонта, а със мен абсолютната свобода. Връщам се в действителността като бързо си припомням, че ако това е реално вероятно ще се самоубия. Искаше ми се да не бях такъв лъжец. Искаше ми се да нямах нужда от други хора, за да съм щастлива.

Мисля си постоянно за руска литература. Вероятно страдам.

Лъжа хората всеки ден. Преструвам се толкова добре, че маската вече е втора кожа. Всяка крачка навън е началн��я акт на моето представление. Какво ли не давам от себе си, за да се скрия от другите. Не искам да ме виждат, не искам да ме познават. Не и истински.

Странно, но почти не си мисля за теб. Не знам това лошо ли е. Аз винаги съм цъфтяла като еделвайса - нависоко, далече, съвсем самичка, никой да не ме види и пипне. Не си мисля и за друг. София те поглъща и изведнъж забравяш всичко, с което първоначално си дошъл. Щом мине и достатъчно време, забравяш и себе си.

Всеки добродетел се научава.

Искам да отида на театър. Отчаяно трябва да се докосна до нещо, в което има живот.

Ако не творя тази година, ще се самоубия следващата.

София е толкова ужасна, че винаги ме отнася в мечтите ми. Не мога да живея в действителността й. Цял ден оцелявам на копнежи, а часовете минават неусетно.

Защо не искам да си тръгна?

[mod-arts-com]

„Купувачката на спомени“

автор: Олег Рой

изд.: Гнездото

„…дали всеки, извършил нещо, което обществото осъжда, е продал душата си?“

Олег Рой, съвременен руски писател, сценарист и публицист и един от стоте най-популярни романисти в съвременната европейска литература, през тази година подари на читателите си поредната безумно силна и дълбоко наситена с човешки емоции, книга, „Купувачката на спомени“.

„Купувачка…

[vaseljenska]

Николај Васиљевич Гогољ – бич за прозападну дехристијанизовану најамничку олош

Николај Васиљевич Гогољ – бич за прозападну дехристијанизовану најамничку олош http://www.vaseljenska.com/misljenja/nikolaj-vasiljevic-gogolj-bic-za-prozapadnu-dehristijanizovanu-najamnicku-olos/

[vprki]

Олга Токарчук зареди и окуражи и нас…

"Напоследък разбрах, че човекът не се е променил особено през последните 100 години. Мислех, че през Втората световна война сме си научили важните уроци, които ще ни предпазят от насилието и от злото. Аз съм шокирана, че войната избухна и че изглежда по този начин. Много съм тъжна от това. Мислим, че се по-мъдри от нашите предци – не, не сме.“ Каза полската писателка Олга Токарчук, носителка на Нобелова награда за литература 2018 на неформална среща с представители на медии, между които и „въпреки.com”.

И продължи: „Живели сме с илюзии, а не сме по-мъдри от нашите предци, които са преживели Втората световна война. Войната на Русия срещу Украйна е война на мъже, които са свикнали да налагат своята воля на по-слабите. Те са свикнали, че решението на всеки конфликт е насилието и не виждат нищо лошо в използването на изнасилването като танк. Темата за жените винаги ме е интересувала още от първата ми книга. Последната ми също е посветена на това до каква степен мизогинията е вкоренена в нашата култура и цивилизация." Знаменитата писателка сподели това, ден преди да бъде удостоена с почетното звание „Доктор Хонорис Кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В този разговор с колегите коментира и много важен въпрос, свързан с войната в контекста за отношението и познанието ни за руската литература. „"Не знам дали сте говорили тук, в България, за апелите за бойкот на руската литература като един вид бунт срещу войната. Мога да ви споделя два аргумента за това защо си струва да се чете руска литература. Първият е свързан с познанието - за да разберем всичко ирационално, което се случи, този ирационален бум, и също така отношението на руското общество към войната, и всичко, което се случ��а там, ние трябва да четем руска литература. Вторият аргумент е свързан с бъдещето. Тъй като Украйна е двуезична държава, там се говори и руски и украински, след упадъка на Русия след тази война който упадък е неизбежен, Украйна ще бъде тази държава, в която руската литература ще се запази. Защото в Русия просто няма да има вече кой да се грижи за това. Двата аргумента са много противоречиви, но понякога аз мисля за това като автор.“

Олга Токарчук

Признавам, че ми е трудно да пиша за преживяното с гостуването, така очаквано и желано, на Олга Токарчук. Писали сме за книгите ѝ във „въпреки.com” и не само. Със Стефан Джамбазов, да Светла паметта му с часове сме си говорили за всяка от тях…И сега радостта и възторгът, че тя е тук сред нас се преплита с личната ми тъга, че той не е тук, за да преживеем това пиршество на таланта и човешкия дух от срещите с нея…/негов текст за Олга Токарчук във „въпреки.com” тук /

Полската писателка е третият нобелист по литература след турския писател Орхан Памук /2011/ и перуанския писател Марио Варгас Льоса /2013/,  удостоени с почетното звание „Доктор Хонорис Кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В словото си за представянето на Олга Токарчук в Аулта на Алма Матер, както повелява традицията декана на Факултета по славянски филологии доц. д-р Бойко Пенчев каза: „Олга Токарчук е разказвач, който създава модерни митове. Митове, които са много лични и все пак споделими. Тя използва мита, за да деконструира евтините, агресивни в простотата си ��деологически разкази за света и нас самите. В нейните романи и разкази ключова роля играе въображението, позволяващо пресичането на граници и осигуряващо свободата да бъдем нещо повече от това, което обществото и историята ни предлагат като роля. На едно място в романа ѝ „Правек и други времена" се казва: „За да се влезе в света на духа, е нужна карта“. Олга Токарчук превръща литературата в такава карта, която не толкова насочва, колкото изкушава да поемем към непознатите територии, в които преоткриваме себе си като човешки същества“.

Проф. Мария Стойчева, доц. Бойко Пенчев и Олга Токарчук

И завърши с думите: „За Факултета по славянски филологии, в който се преподава полска литература и полски език в специалност „Славянска филология", е изключителна чест, че Академичният съвет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ единодушно реши да удостои с почетното звание „Доктор хонорис кауза“ на Софийския университет писател с такова значение за литературата и обществено присъствие в Полша, Европа и света.“

Заместник-ректорът на Софийския университет проф. Мария Стойчева удостои Олга Токарчук със званието „Доктор Хонорис Кауза“ на Софийския университет. Своето слово Олга Токарчук започна, като прочете част от все още неиздадено нейно произведение. Ще цитираме част от него, а за цялостната церемония и словата може да прочетете тук .

Проф. Мария Стойчева и Олга Токарчук

„Скъпи приятели,

Щастлива съм и горда, че имам възможност да получа такова голямо отличие, каквото е почетният докторат на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Не работя в сферата на науката, никога не съм изследвала систематично видимите явления в този свят, нито съм си служила с емпирични инструменти за опознаване на реалността. Единственият път, когато направих хипотеза и я проверих емпирично, беше свързан със защитата на моята магистратура по психология. Понеже ни учеха, че единствено този начин на опознаване на света и явленията в него, основан на емпиризма, логиката и разума, ще ни опази от фалша и манипулацията. Това със сигурност е така.

Аз обаче страдах от едно заболяване: упорит, хроничен и повтарящ се излишък на въображение, който водеше до постоянно разсейване. С удоволствие посещавах скучните и сложни лекции. На тях изпадах в прекрасно състояние, при което разсейването се превръщаше в неочаквани върволици от асоциации, късчета наратив, картини и – накрая, в идеи. Мисля и досега, че скучната лекция е една от най-вдъхновяващите техники за creative writing.

Олга Токарчук

Твърдя, че умовете на писателите действат съгласно специални правила: те синтезират интензивно всякаква информация, опознават интуитивно и опитват да опишат света както цяло – като мрежа от взаимодействия, в които всяко човешко и нечовешко същество изпълнява своята единствена и неповторима роля. В това „огностично“, както го наричам, пространство става ясно колко силно сме свързани един с друг по разнообразни начини. Не само чрез най-очевидните връзки като родството или унаследяването, но и чрез най-различни други общности: тези на езиците, културата, пространството, идеите, предпочитанията, вкусовете, интуицията и емоциите. И дори чрез общности, които все още не сме в състояние да назовем. В онова, което пиша, непрекъснато се опитвам да проследявам тези връзки и това ми носи огромно удовлетворение.

Напоследък обаче често ми липсват думи, за да назова какво изживявам. Когато оръдията гърмят, думите стават нечуваеми. В лицето на насилието и смъртта въображението изтръпва. Тази липса на думи много ми пречи. Чета доклади, синтези и анализи, интервюта и експертни прогнози. Хващам се за чужди думи, за да разбера това ирационално изригване на смърт в нападнатата от Русия Украйна – и като писателка капитулирам. Не мога да го назова, защото не мога да го разбера. Днес дори най-радостният празник се провежда в сянката на войната, която се случва на няколкостотин километра източно от мястото, където се намираме, и ние нямаме право да забравяме това. Нямаме право да забравяме как смело и геройски се отбраняват украинците срещу нечовешките действия на руската армия. Огромното страдание, неконтролираният изблик на омраза, който ескалира пред очите ни, анахроничната изтъркана реторика, извадена от нафталина, за да подкрепи криминалните подбуди на агресора и явното завръщане на преоблечения в руски мундир фашизъм, с години, може би дори до края на живота ни, ще формират нашата реалност – независимо как ще завърши тази война. Надявам се, че с безвъзвратна победа на украинците.“ /преводът е на Крум Крумов/.

Олга Токарчук

Това е Олга Токарчук! Припомням, че преди малко повече от месец в Полския институт в София беше представен сборникът ѝ от три нейни разказа от 80-те години „Гардеробът“ на издателство ICU , модериран от Биляна Курташева, на видеоекран бе показана част от словото на Олга Токарчук при удостояването ѝ с почетното звание „Доктор хонорис кауза“ на Варшавския университет на 23 февруари тази година. “Наред с много други неща  историята на всеки човек е достойна да бъде превърната в книга. Дръжте се, мили приятели украинци, историята на всеки от вас е достойна да бъде превърната в книга. Атаката срещу свободна Украйна е атака срещу Европа” . В първите думи от речта си тя се обръща към украинците в израз на подкрепа към тях и осъждане на чудовищната агресия от страна на Москва. Предчувствие и усещане на голямата сърцеведка за войната и какъв кошмар ще започне на другия ден в ранни зори…

Тогава на представянето Биляна Курташева каза: „Тя продължава да бъде писател в действие, не се уморява, не се спира да заема позиция, да отстоява каузи, много често рискови, непопулярни, включително в собствената ѝ родина. Знаем за нейния екологичен ангажимент, за ангажиментите ѝ към правата на жените, за удивително ѝ умение да стои еднакво добре глобално и локално и го разбирам от Ню Йорк до нейната къща в Котлина Клотска до Нова Руда. В нещата, които прави Токарчук има усет и грижа и към далекобойните послания, но и към най- непосредственото – тя се грижи да бъде съхранен пейзажът в този пограничен район на Полша. Фондацията „Олга Токарчук“, която беше основана след получаването на Нобеловата награда и, която се движи от нейната енергия, от нейното чувство за ангажимент и справедливост, наистина, прави удивителни неща не само за писателите. Но фестивалът, който тя организира през лятото в Нова руда ме удиви  до каква степен ��я, не просто, следи ставащото в литературата, а и целия този врящ интелектуален дебат, който се случва в съвременна Полша. Тя успява да следи, да държи всички тези важни каузи, да ги озвучава и това става част и от нейната литература.“ /целия текст във „въпреки.com” може да прочетете тук / .

Олга Токарчук е почетният гост на първото издание на „Литературните срещи“ на Фондация „Прочети София“ съобщиха още преди месеци организаторите от Фондация „Прочети София“.„Литературните срещи“ не са фестивал, а напълно нов и мащабен формат, който ще се развива през цялата година. Екипът на Фондация „Прочети София“ с изпълнителен директор Тодора Радева стои зад  литературни инициативи и събития, сред които „Литературните маршрути“ и „Скритите букви“, както и седем издания на Софийския международен литературен фестивал /съжаляваме, че те се оттеглиха от това важно събитие, но мотивите им са сериозни и разбираеми – б.р./. Работата на Фондацията е свързана изключително с откриване и опознаване на различни литературни контексти и интересни взаимодействия. Литературните срещи са продължение на същата тенденция. В годините във „въпреки.com” сме писали много за дейността им, изключително вдъхновяваща и приобщила много хора от различни поколения не само към четенето, а и към изкуството, неговите създатели и красивия смисъл на живота, Въпреки. Фондация „Прочети София“ изказва специална благодарност на писателя Георги Господинов, който лично помогна да се осъществи гостуването на Олга Токарчук. В неформален разговор пред нас Георги сподели, че миналата година при тяхна среща я поканил да дойде в София, почти не вярвайки, че поради сериозните ѝ ангажименти пътуването ѝ до София може да се реализира. Но ето – тя е тук и ние го преживяваме и сме щастливи…

Георги Господинов и Олга Токарчук

Гостуването на Олга Токарчук се фокусира върху задълбоченото представяне на автора чрез плътна поредица от разговори с различни тематични акценти и с различни модератори. Тази подчертана многостранност на срещата  с много въображение, познание и артистизъм надмина всички очаквания за празник на литературата, надмина като вид спектакъл обичайните представяния на писатели и поети и допусна публиката по-дълбоко в идейния и творчески свят на автора. Кулминацията на събитията на 10 юни беше забележителният разговор между Олга Токарчук и  писателя Георги Господинов с водещ поета, журналист и преводач Димитър Кенаров в зала 1 на РЦСИ „Топлоцентрала“.

Срещата се превърна в разговор между двама приятели, но пред многобройна публика, препълнила залата! И двамата пишат повече от 30 години – поезия, романи, публицистика. Идват от различни места в Европа, но имат общи черти, отбеляза Димитър Кенаров. Имат  енциклопедични познания, чувствителност към живота, към човека, могат да се преродят в животни и в природа, пътуват през епохи в творчеството си, за да направят от един доста фрагментиран свят, доста безсмислен, понякога - да му придадат смисъл, да му придадат цялост. Това е основната функция на писателя – да направи от нещо, което е счупено, нещо цяло, което да има значение. Те търсят и двамата странното, наранеността, която има в света и дори чудовищното, за да могат да направят света ни по-различен и по нов.

Георги Господинов, Олга Токарчук и Димитър Кенаров

Георги Господинов разказа, че първата им среща е била преди много години, „но това, което е важно, че през всички тези години  знаеш, че някъде в Нова руда има един писател, който стои до един перваз или прозорец, както започват „Бегуни“, после видях, че и моята „Физика на тъгата“ започва така. Има един писател, който стои и мисл�� света и после като го срещнеш те окуражава, че има смисъл да се разказват истории, съпротивлявате се на това, което се случва. Това страшно зарежда. Това е много важно – тази обща чувствителност между някой, който живее в Полша и някой, който живее в България. Благодаря на Олга, че тя дойде тук да се срещне с всички нас. В този момент това е изключително важно по ред причини – и заради войната и заради кризите, в които живеем, заради търсенето на смисъл. Иска ми се тя да зареди вас, да окуражи и вас, както през годините се окуражаваме взаимно. Олга каза, че много се вълнува преди тази среща и аз се вълнувам много. Такива срещи отварят повече пролуката към някакъв смисъл, към малко повече светлина.“

Георги Господинов и Олга Токарчук

На втората вечер на 11 юни  отново в „Топлоцентрала“, но вече в цялото ѝ пространство 6-часова незапомнено богата и креативна програма, планирана от организаторите със страхотен екип, който направи гостуването на Олга Токарчук пиршество на духа. Дълго ще помним, то ще е част от нас. Оттук нататък съм убедена, че многото млади хора, независимо дали са литератори или не, ще гледат на света и на живота, изпълнени с желание за промяна, неподвластни да им бъдат налагани стереотипи и да бъдат връщани във времена на несвобода. Открояваме дискусията „Отвъд. За границите на изкуствата“ с участието на Олга Токарчук, Александър Попов,компютърен лингвист, Боян Манчев, философ, и Владия Михайлова, куртуролог и куратор, с модератор литераторката и поетеса, преподавател в Софийския университет Камелия Спасова. Изходната точка на разговора беше въпросът за вътрешните и външните граници на изкуствата. Какво може да ни разкаже един роман, стихотворение, картина, снимка, театрална постановка, филм, танц? ��убликата видя и театралния пърформанс на Марий Росен, поет, режисьор, преподавател в НБУ с участието на актьорите Александър Митрев и Жана Рашева. Специално създаден за събитието, той включва текстове от „Чудати разкази“ на Олга Токарчук. Отново по негова идея е и интерактивната инсталация „Гардеробът“ по едноименния разказ на полската писателка.

Припомняме, че в лекцията си при връчването на Нобеловата ѝ награда Олга Токарчук каза: „Цял живот изпитвам силно любопитство към системите на взаимосвързаност и влияния, които обикновено не забелязваме, ала откриваме случайно под формата на изненадващи съвпадения или съдбовни срещи – всички тези мостове, гайки, болтчета и снадки, които проследих в „Бегуни“. Свързването на факти ме очарова, както и търсенето на ред. В същността си, убедена съм, умът на писателя работи чрез синтез и настойчиво събира всички ситни парченца в опит да ги слепи отново в една универсална цялост”.

Олга Токарчук и Теодора Радева

Първата ѝ преведена книга в България е „Правек и други времена”, издадена през 1996 година у нас от издателство „Алтера” в превод на Георги Кръстев. И така започна нашата среща с нейните романи. На български са преведени много от творбите ѝ, като преводите дължим най-вече на преводачите Силвия Борисова и Крум Крумов, както и на Георги Кръстев, Христина Симеонова-Митова и Мирка Костова. В последните години нейните книги се издават в издателство ICU. По този повод преди време издателката Невена Кръстева-Дишлиева каза по време на цитираното по-горе представяне на „Гардеробът“ в Полския институт: „Това, че Олга Токарчук има дом в ICU, има и своята предистория, защото ��т тези книги част са втори издания, въобще, не съм откривател на ��ейното творчество, далеч съм от тази мисъл и съм много благодарна на всички, които в годините работиха за това името на Токарчук да се чува в българското културно пространство и, разбира се, на преводачите – на Силвия Борисова, която е преводач на четири от тези книги и Георги Кръстев, който е преводач на „Правек и други времена“, Христина Симеонова, чийто обновен превод на „Дом дневен, дом нощен“ ще излезе съвсем скоро /вече е на книжния пазар- б.а./. Казвам всичко това, защото ми се струва, че един автор трябва да отлежава постепенно в културното пространство и да бъде обгрижван с години, а не просто да се появи и да бъде оценен веднага. На Олга това се случва и нейната енергия и творчество паснаха като ръкавица на моята душа и това ме прави щастлива като издател и като читател.“

Олга Токарчук е идвала в България като дете с родителите си на „Златни пясъци“ и „Слънчев бряг“. А през 2014 година гостува за представянето на романа ѝ „Карай плуга си през костите на мъртвите“, превод на Силвия Борисова в София и Пловдив с водещ на тези запомнящи се срещи Силвия Чолева. Той е в основата на филм на знаменитата полска режисьорка Агнешка Холанд през 2017 г.

И на финала ще цитираме Георги Господинов какво каза преди гостуването на полската писателка: “Олга Токарчук носи славата си по най-добрия начин. Тя не се затвори, а обратно, опитва се да влияе, доколкото може, с позицията си върху това, което се случва. По човешки се вълнува от това, което става в Украйна. С нея миналата година си говорихме да направим пространство на централно-европейската литература заедно с друга нобелистка - Светлана Алексиевич. Ние сме особено пространство, свят, който губи посоки и ориентири. А литературата, освен да утешава е и да произвежда смисъл.“ ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: В годините във „въпреки.com” сме писали много за дейността на фондация „Прочети София“, изключително вдъхновяваща и приобщила много хора от различни поколения не само към четенето, а и към изкуството, неговите създатели и красивия смисъл на живота. И сега с първото издание на „Литературни срещи“ и почетния гост Олга Токарчук го сътвориха блестящо! Благодарим! "Литературни срещи" 2022 са част от Календара на културните събития на Столична община 2022 г. и се осъществяват с финансовата подкрепата на Министерство на културата, Столична програма „Култура“, Полски институт в София, Национален фонд "Култура".

[deiphobahileev]

Сънувах, че перспективата за още месец

Сънувах, че перспективата за още месец и отгоре сънуване след удължаването на извънредното положение ме накара отново да се допитам до Бретон какво да се прави. Той ми се сопна още преди да се установи видеовръзка, чувах от черния екран само гласа му на еврокомисар по образованието: Да не съм ти някаква сюрреалистична Баба Ванга? И какви са тия въпроси от треторазредна дидактична руска литература…

[palankaonline]

Александар Панарин: Повратак из масе у народ https://ift.tt/2IUatM4, Александар Панарин: Повратак из масе у народ Како избећи наступајућу тоталну катастрофу светског грађанског рата, припремљену нечувеном социјалном поларизацијом? Да су глобалисти хтели да је спрече, не би демонтирали социјалну државу нити би дискредитовали „неприлагођену” народну већину. Према томе, они се припремају за светски грађански рат. Њихов бедем у том рату представља победничка суперсила, која је постала отаџбина свих глобалиста који су раскинули с ранијим отаџбинама. Створила се задивљујућа једнозначност идејно-политичких позиција, у питањима и унутрашње и спољне политике. Они који су пуни расистичке мржње према социјално пострадалим слојевима својих сународника, и слепи и глуви за њихове патње, непоколебљиво демонстрирају ватрени американизам. Американофилство је постало лакмусов папир социјал-дарвинистичког мишљења: што одређени кругови показују већу непомирљивост према социјално незаштићенима, утолико полажу веће наде у САД као носиоца новог светског поретка. Према томе, америчка моћ се перципира као главна резерва снага социјал-дарвинизма у њиховим грађанским ратовима са осиромашеним народима. У својству одговора могу се разматрати две алтернативе. Прва, испровоцирана невиђеном дрскошћу глобалиста — како да се народима помогне да победе у томе грађанском рату? Друга, која нас изводи изван граница двозначне логике нове класне супротстављености — како превазићи саму тенденцију толике узајамне отуђености, какве никад пре није било, између виших и нижих слојева и светског социјалног центра и светске периферије? И кад смо већ придали такав значај елитама и с њима повезаним механизмима прогреса — могу ли се тако трансформисати мотивације и менталитет оних које води „��орал успеха”, како би поново постали опуномоћеници својих народа у авангарди прогреса? Може ли се очекивати да ти изабрани, или они који маштају да таквима постану, препуни снобизма или чак расистичког презира према многобројним изгнаницима националне и светске периферије, одједном у себи васкрсну осећај националног идентитета и социјалне солидарности, енергију демократског протеста? Сама тешкоћа овде се чак и не састоји у томе да се поверује у морални преображај глобализованих елита, него у томе да им се врати вера у прогрес у његовом првобитном демократском квалитету: као светлу будућност за све, а не само за изабране. Пре двеста година, у епохи просветитељства, прогрес је постао светска религија, која је обећавала спасење не само једноме изабраноме народу, него свима. Сада се религија прогреса поново из светске преображава у трибалну или расну: она обећава спасење само изабраној мањини првога света. ПАГАНСКИ ТИТАНИЗАМ ГЛОБАЛИСТИЧКОГ НАДЧОВЕКА Главно теоријско и метафизичко питање је: да ли је случајна та деградација религије прогреса или је у њој од самога почетка била нека судбинска мана, која је предодредила њену дегенерацију у нови расизам и социјал-дарвинизам? Лично, склон сам овој другој варијанти тумачења. Глобалистика шездесетих година открила је еколошку ману прогреса — његову бездушност према природи. Он, међутим, садржи и другу ману, повезану са бездушношћу према свима којима се приписује реакционарна позиција и приврженост прошлости. Бољшевици су постали први који су продемонстрирали не само класну мржњу према богатима, него и презриву мржњу према слабима и добрима из редова самих експлоатисаних. Они су нашли црте ничеанског надчовека међу експлоатисанима, које су припремали за беспоштедни грађански рат. Садашњи глобалисти открили су црте надчовека у средини господске мањине, научивши је социјалној бездушности. И једни и други клели су се у верност прогресу и духу савремености. Зар то не показује да је сами прогрес заражен том мотивацијом надчовека — бездушним титанизмом? Ако је тако, истинску алтернативу треба тражити међу онима који се одликују повишеном осетљивошћу не на зов прогреса, него на молбе тихих несрећника који себи нису нашли места ни међу левим ни међу десним адептима неумољиве савремености. По специфичним мерилима прогреса, који мења своје критеријуме, али се тврдо��лаво држи супротности напредног и назадног и бездушности према овом другом, савремени маргиналци четвртога света лишени су перспективе. Они немају никаквих обележја по којима уписује своје економски човек либерализма, нити црта по којима издваја своје политички човек марксизма. Заједнички именилац и основу тражених црта прогресивистичког прихватања неког као свог, несумњиво представља црта титанизма — гордост освајача и завојевача. Изгледа да је прогрес сублимисао енергију старога хероизма, који нам је познат од времена паганске антике. Хероји индустријског и економског прогреса одликују се онаквом истом одлучношћу и бездушношћу каквима су карактерисани крвожедни хероји „Одисеје” и „Илијаде”. Није случајан њихов антихришћански ентузијазам и презирање морала смирења. Њихова се енергија више храни мржњом него љубављу, протестом него трпљењем, жељом за личном афирмацијом него спремношћу да се помогне онима који ћутке страдају одмах ту, поред. Укратко, у моралу и филозофији прогреса више је херојског и титанског, повезаног са самопотврђивањем, него хришћански самилосног и осећајног. И зато, колико год да су данас мале наде да ће се појавити нова, постпаганска елита, способна да васкрсне мотивације хришћанске жртвености и самилости, оне су ипак веће него наде да дође до демократске обнове прогреса и његове корекције узимањем у обзир права неадаптираних и незаштићених. НЕИСКОРИШЋЕНИ ПОТЕНЦИЈАЛ НАЦИОНАЛИЗМА Прометејски титански морал окренут је сили — била то економска сила буржоазије или политичка сила диктатуре пролетаријата. Паганска усхићеност силом и ефикасношћу — ето психолошког језгра прогресивистичког морала. Како год тај морал мењао своје плусеве и минусе на супротну страну, љубав за леве љубављу за десне, и обрнуто, он ће једнако и непроменљиво бити окренут против неорганизованих и неефикасних. У том погледу запажа се поразна сличност бољшевичке критике „млитавог хуманизма” хришћанског типа и савременог социјал-дарвинизма, који са сличним бесом згромљава стари морал. Оба типа титанске критике поразно су јединствена у својој презривој мржњи према Русији. „Челични људи” бољшевизма највише су је презирали због вишка свега оног чему нема места у строго организованој, победоносној јавности тоталне државе. Новим „челичним људима” социјал-дарвинизма није ништа мање сумњива. Али, што се више човек удуби и у једну и у другу критику старе Русије (а она данас прогресивистичком погледу изгледа ништа мање заосталом него пре сто година), то стиче чвршће уверење да је фундамент те критике антихришћански и паганско-титански. Има неке тајне у томе што се Русија, још до јуче друга светска суперсила, незадрживо стропоштава у четврти свет (овај Панаринов рад настао је 1990-их, у време катастрофалне владавине Бориса Јељцина у Русији, па отуд овакве квалификације — прим. ур.). Стари рецидиви империјског мишљења, који се углавном појављују у војним круговима, одмах и ефикасно бивају угушивани од стране компрадорских елита глобалиста. Анализа показује да би данас отпор хегемонистичким плановима САД, као и плановима дезиндустријализације и разоружања Русије, могао настати само на бази моћне националистичке реакције. Супротставити се глобализму силом могао би мобилисани национализам, наоружан једном од фундаменталистичких идеја. Међутим, ни националистичке идеологије ни значајнијег националног покрета постсовјетска Русија није дала. То се објашњава тиме што је владајућа елита сувише далеко одмакла путем глобализације, а националистичку контра-елиту земља ето није ни дочекала. Корени узрока ��а ово последње су у великој руској културној традицији, која никада није била уско националистичка. И руска литература и руска политика, свака на свој начин, радила је на васељенским општељудским пројектима — ни на шта мање руски тип духовности није могао да пристане. Национализам би данас представљао ништа мање одбацивање и гажење велике руске традиције него што је компрадорски глобализам; он би захтевао стављање у заграде не само читавог петровског историјског наслеђа, него и хришћанског. Зато и није случајно што савремени националистички маргиналци у култури и политици не налазе ништа паметније него да се баве плагирањем западних ултра-десничара и да покушавају да васкрсну митове паганства. Не значи ли то да је четврти свет — који данас, будимо сасвим отворени, оличава руска стварност (заједно са већим делом постсовјетског простора) — просто свет распада? Ако се мери уобичајеним мерилима достигнућа и успеха — онда сигурно. Већина руског народа тешко да подлеже рехабилитацији по критеријумима економског успеха или државне моћи. На то га не без злурадости подсећају идеолози либералних реформи, који су се до јуче клели како је, кад се реформе остваре, „Русији гарантован процват”. Десетине милиона људи су, као резултат реформи иницираних од стране идеолога дезиндустријализације, избачени из великог света у мали — свет пр��митивне натуралне привреде и натуралне размене, и породичног потпомагања (када старци пензионери хране збуњену омладину). СУШТИНА НОВЕ БИПОЛАРНОСТИ Интересантно је да су идеолози нових социјалних покрета — адепти критичког глобализма шездесетих година — предсказали сличан крах великог индустријског света у планетарним размерама. То што је предсказивано данас се у Русији збива. Русија као четврти свет — то је земља која одлази из великог простора модерне у неки још не- структуирани и тајанствени нови простор. Понављам, неке његове карактеристике, као што су мала натурална привреда и безновчана размена услуга, биле су предсказане од стране нових критичара буржоаског друштва са левице. Али се данас владајућа пропаганда труди да искорени и најмањи помен те критике, објашњавајући све невиђене неуспехе реформи том тако огромном назадношћу руског народа, какве нити има нити је икад игде било. А, у ствари, крах свих епопеја модерне давно је већ био предвиђан од стране најосетљивијих умова, па и оних на самом Западу. Можда само није био предвиђен парадокс да ће ликвидаторима индустријске модерне и просвећености постати саме „авангардне елите”. Оне су бесконачно далеке од еколошке и социјалне критике прогреса; оне су напросто одлучиле да приватизују велики простор модерне. Глобализација је постала улица са двосмерним саобраћајем; у оној мери у којој елите шире простор свога обитавања до планетарних размера, масе бивају истиснуте у нове локусе и резервате. Што више авиона са путницима бизнис-класе прелеће континенте, то је мање путника у вагонима трећег разреда који прелазе границе свога среза — они за то немају пара. Глобализује се америчка масовна култура у својству владајуће; велика руска култура, као и друге културе које не припадају првоме свету, напротив, претварају се у субкултуре одбачених. Али модерна, поставши власништвом само владајуће мањине, губи и своје перспективе и своје морално оправдање. Једно од двога: или маргинализованој већини планете предстоји изгон у резервате по законима модерне, или нова рехабилитација, али већ по другим законима. Данас имамо противречну ситуацију: сви сиромашни и неприлагођени већ су лишени и реалних перспектива и моралне репутације, али глобална елита још оклева да им директно обзнани припремљену судбину. Не можемо се више скривати од дилеме: или треба да се свикнемо на перспективу у људској историји још невиђеног масовног геноцида читавих континената, или да нађемо путеве и начине нове рехабилитације народне већине избачене из модерне. ��удећи по свему, бивша војно-политичка биполарност света биће замењена новом, у којој ће Америци и Русији опет бити дате улоге супротних полова. Они који већ сматрају нормалним да „природну” економску селекцију треба пустити да доврши свој посао, и да многострадална народна већина нема алибија, збијају своје редове око САД — тог пристаништа новога „економског човека”. Они које велика религиозна традиција саосећајности са „нишчима духом” обавезује да не верују у природну селекцију и у тријумф силних над слабима окупљају се у Русији, и око ње ће се окупљати и убудуће. Компрадорску елиту не треба рачунати — њени представници већ одавно се осећају као унутрашњи емигранти у сопственој земљи. Супротстављање Америци — као носиоцу паганског култа силе и успеха — више се неће, као пре, одвијати у равни војно-техничког и политичког супарништва. У том својству улога Русије као суперсиле изгледа да припада прошлости. Ново супротстстављање полова економског човека и човека социјалног, морала успеха и морала солидарности, протицаће у духовној, вредносној сфери. Они које као и пре освоји гордост успеха заузеће позиције американоцентризма. Али онима који не могу да се помире с перспективом изумирања сопствене земље и већине „планетарне периферије”, предстоји да нађу темеље свога морала самилости и солидарности у великим религиозним традицијама, које су много старије од модерне и које ће је надживети. СОЦИЈАЛНИ И ДУХОВНИ ВАСКРС ВЕЋИНЕ Данас се у свету ствара ситуација која подсећа на ону какву су затекли први хришћани. На једној страни они су видели гордљиви Рим, који се хранио соковима читаве екумене, на другој — море многострадалног човечанства, коме је власт укинула све, укључујући и право на живот. Пагански хуманизам могао им је препоручити само једно: изједначите се са својим господарима у моћи, организованости и просвећености, и тада ћете моћи да им се успешно супротставите. Али Христос им је казао друго: не надмећите се у сили и гордости — „блажени нишчи духом, јер је ваше Царство Божије… Али, тешко вама богатима јер сте већ примили утјеху своју.” (Лука 6: 20, 24) Питање социјалне и моралне рехабилитације већине, којој је приватизовани прогрес укинуо перспективу, представља главно питање наше епохе. И то питање не може бити позитивно решено на бази прогресивистичке идеологије успеха. О томе сведоче они најдоследнији адепти те идеологије, који су напустили своје наде улагане у сиромашне и отишли да служе богатима. Према томе, рехабилитација мора доћи од стране принципијелно друкчије традиције, која нема ничег заједничког с „моралом успеха”. Много��начна загонетност састоји се у томе што је човечанство сачувало своје велике монотеистичке традиције, окренуте губитницима и слабима, без обзира на грандиозни секуларни притисак модерне. Због нечега, њему је требало да их запамти! Данас се богати Север може сврстати у области стилизоване религиозности: тамо се ње играју као што се играју и других игара доколичарске културе. Но у регионима четвртога света религиозно обећање нишчима духом испуњава се новим егзистенцијалним садржајем. Без тог обећања и његовог дешифровања на савременом језику, простом и убедљивом, већина неће више васкрснути ни духовно ни социјално. Према томе, мора се појавити нова пророчка елита, која уопште неће бринути о супарништву са садашњом и заузимању њеног места. Задатак је те елите — формирање новог вредносног кодекса епохе, алтернативног кодексима прогреса, који је успео да задобије расистичке црте. Ми још не знамо где ће се подвизавати та нова елита, која ће поћи у народ, не знамо које ће од садашњих институција моћи да користи, а којих ће се клонити. Али задаци који стоје пред њом већ се оцртавају. Као прво, то је рехабилитација свих сиромашних и неприлагођених четвртога света. На њих ће бити примењивани не „очински” критеријуми, јер очеви више воле децу која су демонстрирала успешност, него „матерински”, који су више засновани на јачој емоционалној везаности и већој бризи за крхке и рањиве. Не зна се то: можда је баш њима, осетљивим и рањивим, дато да исправе фаустовски пројекат покоравања природе и историје у духу посттехничких и постекономских приоритета — који ће знати да поштеди и спољни свет природе и унутрашњи свет људске душе. Као друго, то је нови тип мотивације. Људска енергија данас показује очигледне знаке убрзаног гашења. То се огледа, с једне стране, у стремљењу да се на технику пренесу решавања свих наших животних проблема, а са друге — у напуштању принципа реалности у корист принципа задовољства доколичарског хедонизма и виртуелног урањања у инфантилне фантазије. Сферу реалности — систем ефикасне праксе — очигледно је монополизовало ново племе бескрупулозних; због нечег је данас само њима дато да сачувају одлучност и енергију модерне. Не постају ли праксе модерне баш због тога тако често мрачним праксама? Да би се мобилисала енергија најбољих, а не најгорих, потребна је квалитативно нова редакција друштвено признатих циљева. Енергија самоафирмације десоцијализује људе; нови робинзони постмодерне неспособни су не само за ��раву кооперацију у оквирима грађанског друштва чији чланови међусобно сарађују, него нису способни ни за понашање уз елементарно поштовање законских норми. Алтернативна енергија алтруизма, сажаљења, саосећајности — ето извора будућности, који нова пророчка елита треба да открије у недрима велике религиозне традиције. ПУТ АЛТЕРНАТИВНОГ ГЛОБАЛИЗМА Тридесет-четрдесет година уназад, све наде за будућност повезиване су са научно-техничком елитом. Вишим метафизичким оправдањем њене делатности било је уверење да је вештачко боље од природног; зато се рукотворни свет техничке средине издавао за обећану земљу будућности. Затим је дошао ред на економску елиту. Њеним вишим оправдањем била је беспримерна рационалност тржишта: ослободите механизме тржишта од бирократских стега и све ће се подесити на најбољи могући начин. Економска елита оклеветала је ниже слојеве друштва, указавши прстом на њих као на извор главног економског зла — разорне инфлације. Кобајаги, њихов притисак на државу, која наступа под знаком свеприсутног патернализма, обезвређује економске напоре најбољих, прилагођених, и ствара неприлагођене, који не знају да зарађују али хоће да троше. Такав је био главни закључак капиталистичког манифеста „чикашке школе”. Али данас је, са свом очигледношћу, на видело изашло друго: галопирајућу инфлацију порађа сама предузетничка средина, преоријентисана са продуктивне на шпекулантску добит. Нову економску авангарду продуктивна економија оптерећује као нешто дубоко архаично; она преферира хазардне игре виртуелне економије. Фиктивни шпекулантски капитал данас на стотине пута премашује капитал повезан са реалним инвестицијама. Немогуће је порицати да је управо он данас главни извор разорне инфлације и главно хранилиште све праксе сиве економије. Зашто „чикажани” то не схватају као ми — питање је које се тиче специфичног морала економског човека и нове интелектуалне елите која га опслужује. Али права елита није она која је повезана са препреденим експропријаторским праксама, него она која свој призив види у заштити човечанства од њих — која је дужна да савременицима отвори очи. Ако елита означава „најбоље”, онда се њени прави представници могу појавити не у епицентру агресивног економикоцентризма и тржишног социјал-дарвинизма, него управо у четвртом свету. Пошто у томе свету нема наде за економски реванш, њему не преостаје ништа друго него да ревидира све приоритете модерне, који не остављају никаквих шанси заосталој већини. Ти приоритети се не измишљају у празном простору: иза њих стоји велика писана традиција светских религија. Модерна је извитоперила примарну хијерархију људских улога, поставивши шпекуланте испред брамана и кшатрија. Управо та тежња да се нормотворачке функције преповере човеку економског профита, који представља шпекуланте, да се од њега створи елита која одређује приоритете човечанства, довела је до помрачења савремене цивилизацијске свести, нечувене духовне и моралне деградације. Права елита спаја браманске функције носилаца морала и мудрости са заштитним функцијама кшатрија, које не надахњује новац, него племенитост. Четвртоме свету, напуштеном од поткупљивих „мудраца” и користољубивих „чувара”, неопходна је нова елита — она која се не продаје. Јер, поред економских мотивација, постојале су (и увек ће их бити) и оне више, које могу да дају надахнућа и одушевљења каква су човеку економског профита у принципу недоступна. Данас хоће да нас увере у то да је сва светска духовна традиција, представљена великим религијама и из њих израслим великим литературама, грешила у погледу приоритета, и да само ново чикашко учење не греши. Али оне који нису раскинули своје везе са великим традицијама немогуће је преубедити. Они знају да је по самој својој суштини човек не економскa животиња, него биће вере, и само због тога му је дато да се уздигне изнад животињског нивоа. Права елита — верно чува и гаји то духовно начело, и њој је дато да отвори човечанству оне перспективе које уз друкчије принципе остају затворене. Русија, која је постала епицентар разарајућих работа глобалиста, не може преживети ако не открије те нове перспективе. Нова интернационала четвртога света којој ће она, сви су изгледи, сутра стати на чело, биће оваплоћење алтернативног глобализма демократичних „нижих” слојева. У својству другога света, који се мерио с првим по критеријумима силе и успеха, Русија је претрпела пораз и пропала. Она може васкрснути само као четврти свет, који одбацује лажне критеријуме и прерогативе првога. А да томе првоме свету да снажно надахнуће и мобилише га — програм је и задатак постекономске елите, која се обраћа народима преко челника глобалног либералног естаблишмента. Превод са руског: др Драгомир М. Давидовић

Александар Панарин: Повратак из масе у народ - Царса Како избећи наступајућу тоталну катастрофу светског грађанског рата, припремљену нечувеном социјалном поларизацијом? Да су глобалисти хтели да је спрече, не би демонтирали социјалну државу нити би дискредитовали „неприлагођену” народну већину. Према томе, они се припремају за светски грађански рат. Њихов бедем у том рату представља победничка суперсила, која је постала отаџбина свих глобалиста који …

, https://ift.tt/1rMQyM6

[contra-spem--spero]

“обичайте човека и в греха му”

“Братя Карамазови”, Фьодор Достоевски

[prolazimulicomtvojom]

Милица Николић

Милица Николић, рођена 1925. године је београдски антологичар, есејиста и преводилац са руског језика.

Била је секретар редакције књижевног часописа Дело као и лектор и уредник у издавачкој кући Нолит у Београду. Бавила се превођењем дела руске књижевности. Аутор је више чланака и оглед о српским и руским писцима. Објавила је књиге: Руске поетске теме (1972), Игра противречја или “Кротка” Достојевског (1975). Такође је објавила десет песама: Вучо, Матић, Дединац, Ристић, Давичо (1978), Давичов “Господар заборава” (1986), Маре медитерранеум Ивана В. Лалића (1996), Тумач птичијег лета или извођење романа – О “Декартовој смрти” Радомира Константиновића (1998), Руска археолошка прича (2002), Обичавање стварног: Тишма, Б. Ћосић, Куз��ановић (2004). Приређивач је двеју капиталних антологија: Антологија модерне руске поезије (1961) и Антологија руске фантастике (1961.), као и Антологије руске фантастике XИX и XX века (1966). Приписује јој се и приређивање избора поезије и прозе руског песника Осипа Емиљевича Мендељшатама (1962), Велимира Хлебњикова (1964), Јосифа Бродског (1971), Марине Цветајеве (1973, 1990), Оскара Давича (1979), Александра Тишме (1987) и Александра Ристовића (1995) [1]. Последњих година пише о савременим српским песницима и прозаистима. Литература: 1.ИЗЛОЖБА Бранко Миљковић [Сликовна грађа] : поезија као судбина : Галерија Синагога, Ниш, 29. септембар - 5. децембар 2011. - Ниш : Народни музеј, 2011 2.хттп://www.свеске.ба/бс/аутори/м/милица-николиц (посећено: 16.04.2017.) 1 ИЗЛОЖБА Бранко Миљковић [Сликовна грађа] : поезија као судбина : Галерија Синагога, Ниш, 29. септембар - 5. децембар 2011. - Ниш : Народни музеј, 2011. ctr 35.

[draganpetrov-blog1]

ИСКРЕНА И НЕПОДПРАВЕНА НАРОДНА ОБИЧ КЪМ РУСНАЦИТЕ ОТ «НОЩНИТЕ ВЪЛЦИ»

Русия и България винаги са били и винаги ще бъдат братски, славянски и православни страни. Защото обичта между българския и руския народи не е привнесена от някъде, а извира от дълбините на народната душа. Няма страна в света като България, която толкова да обича Русия и няма страна в света като Русия, която толкова да обича и да се жертва за България.

Новини от страната и чужбина Евродепутат подкрепя въвеждане на фалит за физически лица И Fitch Ratings повиши рейтинга на Fibank Благотворителен мач All stars 2017 извън терена: Нежни половинки за чудо и приказ стоят до футболните легенди Където няма дебат, няма мнения, има настроения банки, новини, статии

Фьодор Михайлович Достоевски писа следното за руско-турската освободителна война от 1878 г.: "Цялата руска земя се надигна, за да помогне на своята посестрима България". Патриархът на българската литература, народният поет Иван Вазов извика толкова гръмовно, че неговият възглас се чува и до днес "Здравствуйте, братушки!".

[vprki]

Почина забележителният руски писател Юз Алешковски

Юз Алешковски! (21 септември 1929 - 21 март 2022). Тази сутрин издъхнал в Тампа, Флорида. Царство му Небесно. Написа поетът и издател Георги Борисов във фейсбук профила си и на Издателство "Факел експрес". Публикуваме го изцяло, защото е важно да се прочете и да се знае…

ЮЗ И БЪЛГАРИЯ

Една от легендите на днешната руска литература – Юз Алешковски, е роден на 21 септември 1929 г. Младостта му минава по военните кораби на Тихоокеанския флот и сибирските лагери, откъдето излиза през 1953 г. Зад бодливата тел Алешковски пише своите знаменити песни „Другарю Сталин, вий голям сте учен“, „Съветска великденска“ и „Съветска лесбийска“, „Угарчица“, „Персонално свиждане“, с които става не само предвестник на руската авторска песен преди Висоцки, Галич и Окуджава, но и най-популярният анонимен автор, чиито стихове се носят от уста на уста по цялата бивша империя, а отделни редове от тях се превръщат в пословици и афоризми. През 1979 г., заради участието си в нелегалния алманах „Метропол“, излязъл същата година в САЩ, Алешковски е принуден да емигрира.

Оттогава насам песните му претърпяват десетки издания, а блестящата му сатирична проза („Николай Николаевич“, „Кенгуру“, „Ръката“, „Маскировка“, „Синичка скромна забрадка“, „Смърт в Москва“, „Тангото на бълхите“, „Руру“) обикаля света. През 1996 г. в московското издателство „ННН“ излиза тритомно издание на неговите „Собрани съчинения“ с предговор от Йосиф Бродски и послеслов от Андрей Битов, последвано от „Още один том“, а през 2008 г. е публикувано ново издание на събраните му съчинения в 5 тома.

Бродски, близък приятел на Алешковски, го определя като „гениален, с феномален слух за езика автор и при това с уникален метафизически инстинкт, който той демонстрира практически на всяка страница“ и не се поколебава да сложи името му до това на Гогол, Андрей Платонов, Михаил Булгаков и Зошченко.

Днес Юз Алешковски живее крайно уединено в имението „Петте дъба“, в Мидълтаун, щата Кънектикът, и рядко откликва на всякакви покани, дори от собствената му родина. В истински триумф се превърна неговото първо гостуване в България през май 2007 г., когато изнесе авторски концерт, включен в програмата на Салона на изкуствата в Националния дворец на културата. Тогава Алешковски представи неиздавания до този момент в света сборник с разкази „Светлина в края на дулото“, който „Факел експрес“ и „Жанет-45“ специално бяха подготвили за българските читатели, след като предната година в поредицата „Нова проза“ бяха пуснали от печат в един том романите му „Николай Николаевич“ и „Кенгуру“.

През 2009 г., заедно с най-известния съветски дисидент и руски правозащитник Владимир Буковски, Юз Алешковски отново посети София – този път по покана на издателство „Факел експрес“ и Българското училище за политика към НБУ с подкрепата на Международната организация на франкофонията. Поводът беше участието му в конференцията „Политическата коректност: границите между допустимото и недопустимото“, на която той произнесе своето пророческо слово „В опит за унищожаване на неравенството“, цитирано до ден-днешен от световните медии, журналисти и хуманитаристи.

Успоредно с това Алешковски представи на българските читатели и най-новия си роман „Предпоследен живот“, издаден за първи път в света от „Факел експрес” по случай 80-годишнината от рождението му. А два дни след рождения си ден, на 23 септември, в Първо студио на БНР писателят изпълни своите незабравими балади под акомпанимента на виртуозния пловдивски китарист Огнян Видев. Концертът беше записан за Златния фонд на БНР, издаден на диск и разпространен като приложение на алманах „Факел“ 2010.

Това гостуване и неизтощимото жизнелюбие на Юз се опита да увековечи самият Рангел Вълчанов, който следеше с камерата си всяка негова стъпка и дума. За съжаление, не се намери български меценат, който да подкрепи реализацията на замисления от най-големия български режисьор филм...

Само месец преди да пристигне отново в България за своята 87-ма годишнина изд. „Факел експрес“ откри своята библиотечна поредица „Руска тройка“ с три от най-шеметните фантасмагории на „гения на смеха и уличния език“, както руската критика в хор определя писателя. Първата – лирическа – е новият, изцяло пренаписан и разширен вариант на безсмъртния „Николай Николаевич“, обявен преди повече от три десетилетия за „литературен паметник“ и обиколил половината земно кълбо. Втората – обществено-политическа – е „Маскировка“, най-пророческият роман на великия сатирик, роман-метафора не само на зловещата криеница с живота, която бяхме изнудвани да играем до смърт през годините на вездесъщата народна власт, но и на човешкото битие изобщо. И третата – трагическа – е „Малък затворнически роман“, определена впоследствие от автора си като „пореден празник на сталинщината, която не е нищо повече освен продукт на колективното несъзнавано на трудещите се маси“.

Като всички книги на Алешковски и този последен засега у нас негов сборник с романи под общото заглавие „Маскировка“, е пределно дързък, самобитен и неизчерпаем с прозренията си за човешкото битие. Да се преразкаже съдържанието му е непосилна задача, както е невъзможно да се преразкаже музиката и песнопението, древногръцкият хор и карнавалният кикот – толкова наситени са историите в него с най-причудливи сюжетни ходове и скокове, съдби и ситуации, първобитна житейска философия и екзистенциален кошмар, невъобразими словосъчетания и смесици между убийствено скучния език на властта, високия поетичен слог и здравия жаргон на житейското дъно. Клокочещите от най-разнообразен човешки материал и език страници свидетелстват за енциклопедичните познания и неочакваните гледни точки за живота на един уникален творец, заел отдавна своето място в световния литературен пантеон.

Сред многобройните отличия, с които е удостояван Юз Алешковски, сред най-престижните са американската стипендия „Гугенхайм“ за „изключителен творчески потенциал и способности в областта на литературата и изкуството“, на германската премия „Пушкин“ за „водещ руски писател на ХХ век и цялостното му творчество“, на международната Руска премия на Фонда „Елцин“ за най-добър рускоезичен писател в цял свят и други.

Текст: Георги Борисов

Георги Борисов, снимка: Стефан Марков

(Фрагменти от разговор между Юз Алешковски и Георги Борисов на 12, 13 и 15 август 2010 г. в имението „Петте дъба“, Хедам, Кънектикът, САЩ, и публикуван в алманах „Факел“ 2011)

Публикуваме и едно от най-забележителните стихотворения на Юз Алещковски „ Песен Сталин“ в превод на Виктор Самуилов.

Другарю Сталин, вий голям сте учен ­

в езикознанието давате акъл,

пък аз, ­съветският каторжник, ­ случих

побратим да ми бъде брянски вълк.

Защо съм тук ­ едва ли ще се сетя,

но прокурорът тъй определи.

Каторжник съм край Турухан, където

по царско време вие сте били.

Набързо чужди грехове признали,

запращаха ни групово насам,

но вярвахме във вас, другарю Сталин ­

така не сте си вярвали и сам.

Конвоят като псета е наежен,

жесток е като грубата съдба.

Разбирам го,­ това е неизбежно

в изострената класова борба.

Дъждът, снегът и хапещото ято

ни следват в неизбродения лес.

Тук разгоряхте огън от искрата,

благодаря ви,­ грея му се днес.

По-тежко ви е, ­грижата не дреме

за всички в този свят­ нали сте вожд!

Не гасне кабинетът ви сред Кремъл,

лулата ви не гасне ден и нощ.

И върху нас немалко тук се струпа,

в тайгата бъхтим до последен вик

и рухваме в съня си като трупи,

а вождовете сън не ги лови.

Сънуваме ви всяка нощ: вървите

в бял кител и с партийния каскет,

и пак сечем по сталински ­треските

хвърчат съвсем по сталински навред.

Дори и за марксистите е страшно:

покрихме вчера двама с флаг-саван,

единият надясно бил се лашнал,

а вторият ­за нищо, бадева.

Но проумял, че няма да го бъде,

той завеща на мъдрата ви власт

да вникне пак в оная му присъда

и викна глухо: “Сталин бди над нас!”

Другарю Сталин, пафкайте с лулата,

пък аз ще знам до сетна капка кръв:

по добив на желязо за страната

съветският човек ще бъде пръв.

1959

Останалото е мълчание и много асоциации с днешна дата… ≈

[petarnizamov]

Русофили, русороби, русофоби и българи

РусоФИЛИ харесват руското изкуство, руската архитектура, руското културно наследство, литература, руския народ.

РусоФИЛЪТ чете Толстой, цитира Пушкин, слуша Чайковски... и не го интересува Путин.

Има и русоРОБИ, те са различни от русоФИЛИТЕ и получават оргазъм, като видят Путин на екрана, клеймят здраво капиталистическият империализъм, но защитават с пяна на уста проявите на руска агресия срещу цивилно население. Аз съм пацифист и противник на всички войни без значение кой е агресора. Без пристрастия или ходатайствания! Много пъти съм писал против агресията на НАТО в Афганистан, Ирак и Сирия. Единствено не съм бил против, когато нападнаха Сърбия, но те са ни най-големите врагове и ние от сърбите най-много сме патили в историята след турците. В този ред на мисли, русофилите са приятни и добри хора, но русоробите са това, което на техния език е "бляд".

Има точно една тема, по която САЩ и Русия са на едно мнение и тя е, че Македония не трябва да бъде българска.

русофили Всички, които си мислят, че са на футболен мач и спокойни "викат" за САЩ или за Русия.... Нека изгледат това и после да говорят кой щял да победи. Никой няма да победи. Всички ще изгубим. С едно копче, и руснаците, и американците, и китайците, и французите, и британците, и пакистанците , и индийците, и израелците могат да унищожат земята десетки пъти. Победител във война между тези държави не може да има! Такава война няма и да има, защото няма разумен човек, който да я започне, защото докато натисне копчето, ответният удар ще бъде задействан. През Втората Световна Война през България преминават две армии. И двете армии не срещнаха съпротива! Първата целеше да привлече България като съюзница, а втората целеше включването на България в съветската сфера на влияние в Източна Европа! И така е до преврата на 9 Септември 1944г., извършен от привлечените в Отчествения фронт офицери - звенари под вещата ръка на Кимон Георгиев. За него това е третият преврат след репетициите на 9 Юни 1923г. и 19 Май 1934г. Кимон Георгиев стига до рядко срещан на Балканите професионализъм в това деликатно изкуство за завземане на политическата власт! Партизаните ще завземат властта по-късно! Когато те се появяват в столицата, работата вече отдавна е свършена! По-късно по пътищата на България навлизат колоните на втората армия, нахлула през тази война в България! И двете армии не срещнаха съпротива! И двете бяха посрещнати по приблизително един и същ начин - с възтогр от привърженици и с прикрита ненавист от протовници! Всичко останало бе различно! "Вермархтът" навлезе като съюзник. "Червената армия" пристигна като окупационна армия в една страна, която юридически не принадлежеше към техните противници! И така 300 000 души в продължение на 3 години бяха хранени от българския народ заради обявената война, в която не е даден нито един изстрел! Защото навлизането на "червената армия" в България не беше част или епизод от войната между СССР и Германия, а съвършено самостоятелна операция, която целеше включването на България в съветската сфера на влияние в Източна Европа! От нейното присъствие българските комунисти така ще се въодушевят, че незабавно ще последва масова терористична вълна... Убийства в духа на регионалната Балканска традиция... Под формата на разчистване на лични сметки! Когато единственият закон е оръжието! ПЕТЪР НИЗАМОВ Председател на "Български Юридически Комитет" Още по темата: - Македонците имат тракийски (пеонски) произход, а древните македони не са живели в дн. Северна Македония - Статия „БЪЛГАРИТЕ и турците“ от 1903г. доказва, че Илинденското въстание е направено от БЪЛГАРИТЕ, а не от македонците – „The Australian star“ от 8 май 1903г. - „Си сме българи“ пише Гоце Делчев на български език в лично писмо до Никола Малашевски – 1899г. - Никакви отстъпки по отношение на „ветото“ за Северна Македония докато не се постигне съгласие от тяхна страна по следните точки: - „Ню Йорк Таймс“ за Илинденското въстание: „БЪЛГАРИТЕ разбити от османската армия при Гевгели, 42 убити, от които БЪЛГАРИНЪТ Апостол Петков - Лигвистиката на езика доказва, че северните македонци са българи, а не потомци на древните македони - ВИДЕО: Солунската акция на ВМРО 1903г. - Северномакедонският език и култура са български, а Александър Македонски разпространява елинска (гръцка) култура и език - Турция дължи 20 млрд. компенсации за имотите на тракийските бежанци, каквито са 80% от населението в Бургаска област - Днешните северни македонци са преки потомци на тракийското племе на пеоните и Куберовите българи. - Днешните македонци нямат нищо общо с народа на Филип и Александър Велики, който в Древността е покорил Персийската империя - МАКЕКОМЕДИЯ: „Македонецът“ Цар Самуил с бил на Беласица с Василий II „Българоубиец“ от Македонската династия в Константинопол русофили русофили русофили русофили Read the full article

[balgarianovinite]

Русофили, русороби, русофоби и българи

Русофили, русороби, русофоби и българи

РусоФИЛИ харесват руското изкуство, руската архитектура, руското културно наследство, литература, руския народ. РусоФИЛЪТ чете Толстой, цитира Пушкин, слуша Чайковски… и не го интересува Путин. Има и русоРОБИ, те са различни от русоФИЛИТЕ и получават оргазъм, като видят Путин на екрана, клеймят здраво капиталистическият империализъм, но защитават с пяна на уста проявите на руска агресия срещу…

[contra-spem--spero]

“надничам в очите - поред, в едното и в другото - и във всяко виждам себе си - в чудесен плен…”

“Ние”, Евгений Замятин