#Панаир на суетата | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 4 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Предотвратяващият бъдещето /100 години от рождението на Бредбъри/

„Аз не се опитвам да предсказвам бъдещето. Аз се опитвам да го предотвратя!” - Рей Бредбъри

На 22 август 1920 в американския град Уокѝган, щата Илинойс, вижда за първи път бял свят бъдещият писател фантаст Рей Дъглас Бредбъри (средното име му бива дадено в чест на известния киноактьор Дъглас Феърбанкс, а някои уверяват, че първото му е Реймънд). Написа за „въпреки.com” Петър Кърджилов, доктор по изкуствознание, филмов изследовател на киното, журналист и писател.

Бащата на Бредбъри води потеклото си от британско семейство, озовало се по волята на съдбата всред ранните заселници на Новия свят, а корените на майчиния му род се губят в далечното минало на Швеция. На малкия Рей обаче е било писано да израстне на 65 км от Чикаго – край брега на езерото Мичиган, макар че по време на Голямата депресия семейството му, търсейки препитание, живее за известно време в Аризона. Тъкмо там през 1932 невръстният Бредбъри написва своите първи разкази – „вълшебно занимание”, което той не прекъсва цял живот.

Неговите университети

След две години семейство Бредбъри се премества в Лос Анжелис, където Рей завършва гимназия. На абитуриентския си бал отива със сакото на свой чичо, защото родителите му не могат да си позволят разходи за нов костюм. Безпаричието и честите смени на местожителството навярно са основните причини той да не завърши висше образование. За сметка на това чете много, компенсирайки липсата на студентската ауд��тория с всекидневни посещения в обществената библиотек��. Там Рей Бредбъри се среща за първи път с творчеството на Уилям Шекспир, Бърнард Шоу, Чарлс Дикенс, Олдъс Хъксли… На двадесет години бива връхлетян от стихията Достоевски. „От неговите книги се научих как да разказвам истории, как да пиша романи – признава след години Бредбъри. – Чета и други автори, но когато бях по-млад, Достоевски беше основният за мен”.

През 1965 той сам посочва авторите и произведенията, оказали влияние върху неговото творчество: „Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгар Алан По е братовчедът ми с криле на прилеп, когото държим на тавана. Флаш Гордън и Бък Роджърс [популярни комиксови герои] са мои братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че по всяка вероятност Мери Улстънкрафт Шели, авторката на „Франкенщайн”, ми е майка. Та със семейство като това какво друго можеше да излезе от мен, освен автор на най-невероятни измислици и научно-фантастични разкази”. През 1971 пък Бредбъри публикува есето „Как вместо колеж завърших библиотека, или Мисли на един тийнейджър, посетил Луната през 1932”.

Така с течение на времето той натрупва огромно познание. Ако към него се добави и уникалната му памет, може да се разбере донякъде как, къде и по какъв начин се е формирала личността Рей Бредбъри. Затова и не звучи изненадващо фактът, че за заглавия на много от своите разкази и новели той използва цитати от произведения на други автори: „Чувствам, че идва нещо зло” („Нещо зло се задава”) – фраза от трагедията „Макбет” на Шекспир (първа сцена на четвърто действие), „Машинариите на радостта” – Уилям Блейк, „Златните ябълки на Слънцето” – Уилям Бътлър Йейтс, „Възпявам електрическото тяло” – Уолт Уитман…

Рей Бредбъри с президента на САЩ Джордж Буш и съпругата му Лора в Белия дом - снимка архив

На 17 ноември 2004 Рей Бредбъри получава Националния медал в областта на изкуствата. В Белия дом той бива въведен в инвалидна количка. Но дори в разгара на този „панаир на суетата” творецът не забравя своите „университети”. Нещо повече – споменава за тях пред събралите се на тържеството, към които, трогнат от оказания му топъл прием, той се обръща с думите: „И ето аз съм тук. За съжаление не в първата ми младост. Едното ми око не вижда, ухото не слуша, единият ми крак не върви добре /на 4.XI.1999 той претърпява тежък инсулт – б.а./. Не съм здрав, за съжаление, но се радвам на нашата среща. Особено се радвам затова, че днес вие приветствате не само мене – днес вие приветствате писателя, станал такъв благодарение на книгите. Те ме създадоха. Ако книгите и библиотеките не съществуваха, аз не бих стоял тук. Тези библиотеки ме изучиха. Те винаги са били и си остават моите най-верни приятели”.

Първи публикации

През 1936 година Бредбъри осъществява първата си публикация – през август във в. „Уокиган Нюз Сън” се появява негово стихотворение. Друго („Гласът на Смъртта”) излиза на следващата година, включено в „Антология на студентската поезия”, издад��на в Лос Анжелис. Така младокът започва кариерата си като поет – прозаичен на пръв поглед факт, който обаче „дамгосва” цялото му по-сетнешно литературно творчество, често охарактеризирано като поетично, поезийно, лирично, романтично, вълшебно, мистично… През 1938 любителското списание „Имаджинейшън” отпечатва първия му фантастичен разказ – „Дилемата на Холербохен” („Hollerbochen’s Dilemma”). От същото лято той е вече пълноправен член на Лигата на фантастите от Ел Ей, където се запознава с Робърт Хайнлайн, Форест Акерман, Хенри Катнър и съпругата му Катрин Мур. Попаднал в тази плодотворна среда, Рей Бредбъри продължава да пише с удвоена сила, а и да публикува, изхранвайки се обаче като продава вестници на едно от най-оживените кръстовища в Града на ангелите, което след смъртта му бива наречено на негово име. През лятото на 1939 участва в първия Всемирен конвент на любителите на фантастиката, проведен в Ню Йорк, където се среща с Джулиъс Шварц (Julius „Julie” Schwartz) – неговия бъдещ литературен агент, с набиращия популярност Айзък Азимов, с Джон Камбъл-младши – всепризнатия вдъхновител и сътворител на Златния век на американската фантастика...

Рей Бредбъри и съпругата му Маги в техния дом през 1970 година - снимка архив Los Angeles Times

През есента избухва Втората световна война (1939–1945). Поради здравословни проблеми Рей Бредбъри бива освободен от редовна военна служба, но не се записва доброволец – акт, възприет от Робърт Хайнлайн, известен с консервативните и националистическите си възгледи, като „неп��триотичен”. Рей обаче продължава да пише и да публикува разкази. Продължава и да чете – тъкмо тази му страст го хвърля в обятията на младата книгопродавачка Марджърит Макклюр (Marguerite McClure), за която се жени през септември 1947. Маги му ражда четири момичета и остава редом с него до смъртта си през 2003. Дни преди сватбата излиза първата книга на Рей Бредбъри – „Мрачен карнавал” („Dark Carnival”), сборник с откровено комерчески разкази, предназначени за непретенциозни читатели, един от които се оказва Стивън Кинг (според собствените му признания)! През 1949 Рей започва да пише своите „марсиански” истории, а през лятото на 1950 излиза книгата му „Марсиански хроники” (за която и до днес се спори дали е роман или сборник разкази), посветена на Маги. Месец след това семейството купува своя първи собствен дом.

През 1950-те следват: сборникът с разкази „Илюстрираният човек” (1951), на чиято корица бива поставен грифът „научна фантастика”; още по-успешният му събрат „Златните ябълки на Слънцето” (1953) – пъстър наниз от фантастични и психологически разкази; антиутопичният роман (или повест) „451о по Фаренхайт” (1953), глави от който биват отпечатани през 1952 в първия брой на току-що прохождащото списание „Плейбой”, ала наченат още през 1951 като разказа „Пожарникарят”; „Страната на Октомври” (1955); „Вино от глухарчета” (1957) – полубиографичен роман (или повест), амалгама от уникално въображение и детски спомени (действителните преживявания на Бредбъри); сборниците „Денят, в който заваля неспирно” (1959) и „Лекарство за меланхолия” (1959)…През това десетилетие Бредбъри написва и няколко детски книги, приказки и разкази „за смели мечтатели”, от които у нас са публикувани (от издателство бгкниг@) – „Нявгабъде” (2018) и „Включи нощта” (2019).

„Пазаруване за Смъртта” („Shopping for Death”) - снимка архив

Телевизионният театър на Рей Бредбъри

1950-те са годините на големия телевизионен „бум” в Щатите, в който Рей Бредбъри взема активно участие, започвайки работа върху популярната програма „Алфред Хичкок представя”, излъчвана от 1955 до 1965 по CBS и NBC. Между 1962 и 1965 сериалът бива преименуван на „Часът на Алфред Хичкок”. Бредбъри е сценарист на 7 епизода, за първия от които, озаглавен „Пазаруване за Смъртта” („Shopping for Death”) и представен на 29 януари 1956, той адаптира своя разказ „Докоснат от огъня” („Touched With Fire”). Писателят сътрудничи и на телевизионния продуцент Род Сърлинг при подготовката на култовата поредица „Сумрачна зона”, наплашила многомилионната зрителска аудитория на CBS в периода 1959–1964. За нейния юбилеен 100-тен епизод, показан на 18 май 1962, той превръща в сценарий своя разказ „Възпявам електрическото тяло” (смятан днес за класически). За разпространение по малките екрани е предназначен и 90-минутният филм „Летният Пикасо” (1969). Сценария за него написва Бредбъри (под псевдонима Дъглас Сполдинг) – по разказа „В сезона на тихото време” („In a Season of Calm Weather”), публикуван за пръв път в „Плейбой” през 1957. Продуцент е компанията „Уорнър Брадърс”, режисьори – Серж Буриньон (заменен по време на снимките) и Роберт Салин, оператор – Вилмош Зигмунд (отличен през 1977 с „Оскар” за работата си върху „Близки срещи от трети вид”), главната роля изпълнява Албърт Фини. Също телевизионен (на NBC) е и филмът „Електрическата баба” (1982), чийто сценарий Бредбъри разработва по „Възпявам електрическото тяло”. Творбата е номинирана за наградата „Еми” (телевизионния еквивалент на „Оскар”) в категорията „Изключителни детски програми”.

Ангажиментите на писателя към сътворяването на сериала „Театърът на Рей Бредбъри” (1985–1992) са още по-сериозни. Той не само е автор на литературната основа за всичките 65 епизода, но и редовно присъства на снимките, дори участва в малки роли. В началото на всяка серия Бредбъри се появява и произнася няколко уводни изречения, което го прави изключително популярен всред зрителите, следящи със затаен дъх поредицата първоначално по HBO, а впоследствие и по кабелния оператор USA Network. „Марсиански хроники” (1980) на NBC пък е минисериал, съставен от три 97-минутни епизода, режисиран от англичанина Майкъл Андерсън (нашумял с филма „1984” по Джордж Оруел). Актьорската звезда е Рок Хъдзън, а сценарист – популярният писател Ричард Матисън, авторът и на романа „Невероятният смаляващ се човек” (1956), и на драматургията за „Дуел” (1971) – първия филм на Стивън Спилбърг. „Дървото на Вси Светии” е анимационен телевизионен филм, адресиран към детската аудитория, продуциран от прочутото студио „Хана-Барбера Пръдакшънс” и излъчен за първи път по TBS на 31 октомври 1993, когато в англоговорещите страни се отбелязва празникът на всички християнски светци и мъченици, известен като Вси Светии или Хелоуин.

Друго култово произведение – „Вино от глухарчета” – бива драматизирано през 1997 от сценариста и режисьора Игор Апасян. Едноименният четирисериен телевизионен художествен филм, копродукция между Русия и Украйна, се оказва последната работа в киното на големия актьор Инокентий Смоктуновски, починал преди завършването на снимките. „Шепоти” (2015) е телевизионен сериал, чиито 13 епизода са вдъхновени от разказа „Час нула” („Zero Hour”, 1951) от сборника „Илюстрираният човек”. Негов производител е „ABC Studios”, а изпълнителен продуцент – Стивън Спилбърг. Своя вклад в електронно-медийната Бредбъриада дава и Българската национална телевизия (БНТ). През 1968 нейната „Младежка редакция” реализира поредицата „Марсиански хроники”, изградена от три части: „Песента”, „Огънят” и „Времето”, всяка от които съдържа по три епизода (представящи по един разказ на Бредбъри). Сценарист на минисериала е Васил Попов, режисьор – Орфей Цоков, оператор – Крум Георгиев, а музикалното оформление е дело на Димитър Герджиков. В 9-те действия на този по същество „телевизионен театър” участват първокласните актьори Олга Кирчева, Искра Хаджиева, Апостол Карамитев, Иван Кондов, Наум Шопов, Лео Конфорти, Сава Хашъмов, Константин Коцев, Стойчо Мазгалов, Михаил Михайлов, Борис Арабов, Любомир Димитров, Стефан Илиев, Климент Денчев, Лъчезар Стоянов, Петко Карлуковски, Анани Явашев, Кирил Янев, Вели Чаушев, Юрий Яковлев, Александър Притуп, Иван Джамбазов, Николай Узунов...

Рей Бредбъри се пробва и в друг сектор на развлекателната индустрия – сътворяването и експлоатацията на увеселителни паркове. В края на 1964 той се запознава случайно с Уолт Дисни, бащата на Мики Маус. Двамата дълго обсъждат идеята за създаването на специален парк, който назовават „Експериментален прототип на утрешното общество” („Experimental Prototype Community of Tomorrow” – ЕРСОТ). Речено-сторено. През октомври 1982 във Флорида разтваря врати поредният Дисниленд, наречен ЕРСОТ. Твърди се, че концепцията за един от неговите атракциони – „Космически кораб „Земя”, е разработена от Бредбъри. Който присъства на официалното откриване, долитайки със самолет от Калифорния. Въпреки че години наред избягва да пътува с аероплан (а и дори с автомобил), след като през лятото на 1935 става случаен свидетел на тежко пътно-транспортно произшествие, при което загиват много хора. Според други източници писателят преодолява фобията си през същата година, но при полет до Париж. Рей Бредбъри, който винаги е възприемал архитектурата като „застинала музика”, участва и в проектирането на модерен търговски център в Сан Диего, чието строителство приключва през 1985.

Рей Бредбъри заобиколен от играчки и свои “съкровища” в офиса си в Бевърли Хилс, 1986 г. - снимка архив

Възпяващият космическата ера

На 12 април 1961 съветският к��смонавт Юрий Гагарин извършва първия космически полет около Земята. На 20 февруари 1962 същото сторва първият американски астронавт Джон Глен. Човечеството пристъпва в своята Космическа ера… В първите дни на 1967 сп. „Лайф” предлага на Рей Бредбъри да напише статия за космическата програма „Аполо”. Той приема и заминава за град Хюстън в Тексас, край който е разположен космическият център „Джонсън” (Mission Control Centre), откъдето НАСА контролира своите полети. Там писателят има възможност да общува отблизо с космонавтите, сред които са и двамата, стъпили първи на Луната (на 20 юли 1969) – Нийл Армстронг и Едуин „Бъз” Олдрин. За съжаление, трима от неговите събеседници – Върджил Грисъм, Едуард Уайт и Роджър Чафи, загиват на 27 януари по време на изпитателни работи в командния модул на кораба „Аполо 1”, във вътрешността, на който избухва пожар. На 24 ноември 1967 статията бива отпечатана, а впоследствие за нея Бредбъри получава най-високото американско отличие, връчвано на автори, популяризиращи авиацията и космонавтиката – наградата „Робърт Бол”, носеща името на този заслужил ирландски астроном и професор. През 1971 екипажът на „Аполо 15” кръщава мястото на своето прилуняване Кратерът на глухарчетата. Цял астероид пък бива наречен Рей Бредбъри през 1992. И от НАСА не забравят кой е авторът на „Марсиански хроники” (една от 100-те книги на XX век според в. „Монд”) – два месеца след кончината на писателя през 2012 Националното управление по въздухоплаване и изследване на космическото пространство именува „Площадка „Бредбъри” („Bradbury Landing”) мястото, където предишната година е спуснат марсоходът „Любознателност” („Curiosity”).

До края на века

Въпреки споменатите „забежки” и „отклонения” в „сумрачната зона” на масовата ��ултура, Рей Бредбъри продължава да пише. Не просто да произвежда увлекателно и остросюжетно четиво, а да твори литература – истинска, топла, човешка, поетична, възвишена… До края на века той публикува по един роман на десетилетие: „Нещо зло се задава” (1963) – видял бял свят на български език през 2010, бивайки включен под № 164 в поредицата „Избрана световна фантастика” на ИК БАРД; „Дървото на Вси Светии” (1972); „Смъртта е занимание самотно” (1985) – детективска повест, издадена у нас през 2015 от „Сиела”; „Гробище за лунатици” (1990, 2009 – БАРД) и „Зелени сенки, бял кит” (1992, 2014 – „Сиела”) – „възхитително лирична, поръсена с хумор екскурзия из бъбривата и мъглива Ирландия”. Творецът съумява също да подреди многобройните си разкази в сборниците „Р като „Ракета” (1962), „Машинариите на радостта” (1964), „Чиста проба Бредбъри” (1965), „К като „Космос” (1966), „Възпявам електрическото тяло” (1968), „Късно след полунощ” (1976) – съставен предимно от стари разкази, печатани навремето в „жълтите” списания (индикация за самочувствието му на вече утвърден писател), „Си-ре¬на¬та и други разкази” (1979), „И гръмна гръм: 100 разказа” (1980), „Историите на Рей Бредбъри” (1980), „Спомен за убийство” (1984), „Конвекторът на Тойнби” (1988), „По-бързо от погледа” (1996), „Сляпо шофиране” (1997) – „Нощен влак за Вавилон” (1999 – БАРД, „Избрана световна фантастика” № 61).

Бредбъри не забравя и първата си любов – поезията, издавайки стихосбирките „Когато в дворчето цъфнаха последните слонове” (1973) – първата му книга със стихотворения, „Където в град механичен роботи-хора и роботи-мишки тичаха в кръг” (1977), „Компютърът с призраците и папата-андроид” (1981)…През 1980-те Рей Бредбъри участва в създаването на компютърна игра по мотиви на „451о по Фаренхайт”, издава сборника с есета „Зен в изкуството на писането” (1990). В края на десетилетието общинарите от родния му Уокиган решават да нарекат на негово име един от парковете в града...

Нов век, нови пътища

В новия XXI век Рей Бредбъри прекрачва вече 80-годишен, което се отразява върху неговата работоспособност, но не и върху качеството на творчеството му. През 2001 той публикува романа „От прахта родени” – лиричен и тъжен, трогателен и смразяващ, писан в продължение на 55 години („Избрана световна фантастика” № 95, 2019 – БАРД); последван от събратята си „Хайде всички да убием Констанс” (2003, 2013 – „Сиела”) – продължение на криминалетата „Смъртта е занимание самотно” и „Гробище за лунатици”; „То дойде от друго пространство” (2003) и „Сбогом, Лято” (2006) – дългоочакваното продължение на „Вино от глухарчета”, представено на български от БАРД през 2008… Към тях би могло да се добави и книгата „Сега и завинаги” (2007, „Now and Forever LP”), съдържаща две повести – „Някъде свири оркестър” („Somewhere A Band Is Playing”) и „Левиатан’99” („Leviathan’99”)… Сборниците му през този период са предимно от типа „събрани съчинения”, включващи вече познати произведения, между които обаче той „втъкава” и нови разкази: „Още един на пътя” (2002, „One More for the Road”), „Bradbury Stories: 100 of His Most Celebrated Tales” (2003) – „100 разказа” (2008 – БАРД), „Котешката пижама” (2004), „И гръмна гръм” и други разкази” (2005), „Драконът, който си изяде опашката” (2007), „Лятно утро, лятна нощ” (2007, 2016 – БАРД), „Париж завинаги” (2009, 2009 – БАРД), „Да опожаряваш е наслада” (2010, 2017 – БАРД), „The Collected Stories of Ray Bradbury” (2011, 2014)…

Въпреки това изобилие от книги извън тях се оказват над 50 разказа на Бредбъри, които си остават публикувани единствено в периодични издания! „Париж завинаги” се приема за последния сборник, издаден от Бредбъри приживе, докато „451о по Фаренхайт” е първата му книга, излязла в електронен вид – през декември 2011. Въпреки че писателят, дълбоко убеден в абсолютното превъзходство на книжното тяло, нееднократно преди това е заявявал: „Електронните книги нямат бъдеще. Те миришат на запален бензин”. Затова пък парите не миришат! През лятото на 2001 в книгата „Те не са виждали звездите” излизат „събраните стихотворения на Рей Бредбъри”. Започнал, ще напомня, литературната си кариера като поет. За да се превърне в „превъзходен разказвач”, в „кумир на американската литература”, в „най-мощния талант на Америка”... „Бредбъри притежава уникален стил, подражаван от мнозина, но недостигнат от никого” – уверява маститата критика.

Въпреки всичко на 5 юни 2012 неизбежното се случва – Рей Дъглас Бредбъри се преселва в небитието! На 91 навършени години, в зенита на славата си, щастлив…

Отличия и награди

През дълголетния си живот творецъ�� получава (напълно заслужено при това) десетки престижни отличия: наградата за литература за 1954 на Американската академия на изкуствата и литературата; наградата на Американските /професионални/ писатели на научна фантастика и фентъзи – „Небюла” (многократно); на Световното общество /на любителите/ за научна фантастика – „Хюго” (многократно); на Футуристичното общество на последователите на учението за свободната воля – „Прометей” (1984), за „451о по Фаренхайт”; на Асоциацията на писателите на хорър литература – „Брам Стокър” (1989), за цялостен принос; на Националната академия за телевизионни изкуства и науки – „Еми” (1994), за сценария на анимационния филм „Дървото на Вси Светии”; вече споменатия Национален медал в областта на изкуствата (2004); на администрираната от Колумбийския университет (Ню Йорк) награда за журналистика, литература и музика – „Пулицър” (2007), „за изключително, плодотворно и дълбоко повлияло на цялата американска литература творчество”; британската награда „Сър Артър Кларк” (2007); на Американската академия за филмови изкуства и науки, включила през 2013 името му в сегмента „In Memoriam” („В памет на”) по време на 85-тата церемония за връчването на наградите „Оскар”…

В крайна сметка се стига до награда, носеща името на Бредбъри. Учредява я професионалната организация Американски писатели на научна фантастика и фентъзи с идеята да се връчва ежегодно за най-добър киносценарий в тези два жанра. Пръв лауреат на Наградата „Бредбъри” става през есента на 1992 Джеймс Камерън – отличен за сценария на филма „Терминатор 2”. Рей Бредбъри е както доктор хонорис кауза на Националния университет на Ирландия – от 2005, така и почетен доктор на: литературния колеж в Уитиър (Калифорния) – от 1979, университета „Удбъри” в Бърбанк (Калифорния) – от 2003, колежа „Кълъмбия” в Чикаго – от 2009…≈

Текст: Петър Кърджилов

Снимки: архив

P.S. на „въпреки.com”: Очаквайте следващия текст на Петър Кърджилов за Рей Бредбъри и киното.

#РЕФЛЕКСИИ #Рей Бредбъри #Петър Кърджилов #фантастика #литература

0 notes

vprki · 5 years ago

Text

Критичен поглед: Книги за младите читатели печелят „Златните лъвове” на АБК

„Непознатото дете“ от Е.Т.А. Хофман и юбилейните издания на романите за Хари Потър с художник Любен Зидаров спечелиха тази година наградата „Златен лъв” на Асоциация „Българска книга”. Те бяха връчени в предпоследния ден на 47 – ия Софийски международен панаир на книгата и 7- ия Международния литературен фестивал в НДК тази година.

Наградата „Златен лъв“ на Асоциация „Българска книга“ се присъжда в две категории. Наградата за най-добър издателски проект се определя от експертно жури за книга или поредица от книги с оригинален замисъл или с приносен характер за българската култура, които се отличават с добро полиграфическо изпълнение. Награда за издателски проект с най-голяма обществена значимост се присъжда от журналистическо жури. Наградата се дава за книга или поредица от книги, които разглеждат важни за обществото проблеми и са предизвикали широк обществен и медиен интерес.

В първата категория журито в състав проф. Кирил Гогов, проф. Андреана Ефтимова, проф. Милена Кирова, Федя Филкова и Веселина Райжекова определи за носител на наградата „Златен лъв” книгата „Непознатото дете“ от Е.Т.А. Хофман на изд. „Ентусиаст и фондация „Културни перспективи“. Във втората категория журналистическото жури в състав д-р Андрей Захариев, Гриша Атанасов, Светлана Дичева, Стефан Джамбазов и Петко Тодоров реши наградата „Златен лъв” да отиде при юбилейните издания на романите за Хари Потър на издателство „Егмонт” с илюстрациите на Любен Зидаров за майсторския и нетривиален подход към оформлението.

„Непознатото дете“ от Е.Т.А. Хофман излиза за първи път в музикален формат като част от поредицата „Музика в книга“. Вдъхновена от Е.Т.А. Хофман и неговите разкази, оперната певица Ина Кънчева отново избира концепцията „Музика в книга“. Затова към книгата е приложено съдържание за слушане – адаптиран от Александър Секулов текст в интерпретацията на Самуел Финци, и три музикални сцени, базирани на оригиналната композиция на Е.Т.А. Хофман – Квинтет за арфа в до минор. „Непознатото дете“ е поетичен поглед върху идеите за свободата на фантазията, за материалното и нематериалното, за това да имаш или да бъдеш, за крайността на човека и вечността на природата. Вече излезе премиерата на театрално-куклено представление под режисурата на Ди��на Добрева.

Колкото до поредицата на юбилейните издания на романите за Хари Потър с художник Любен Зидаров на издателство „Егмонт” журналистическото жури реши, че трябва да даде знак със своето решение срещу войнстващата неграмотност в сферата на изкуството и илюстрацията, характерна за съжаление в нашето общество. Същевременно то учреди и Антинаграда, която отиде при издателство „Византия” за „Под игото” на съвременен български език” – за профанирането на българската литературна класика. Което впрочем е пак насочено към младата българска публика…

Имаше и много стойностни номинации при наградите. Защото все повече издателствата /с ��алки изключения/ се насочват към смислени автори и произведения. Както и към добри художници. Между другото, при представянето на книгите на сцената на Панаира от поредицата за Хари Потър, млад читател поздрави Любен Зидаров, който беше дошъл там, за смелостта му при трактовката на персонажите от романите. Илюстрациите му бяха одобрени от самата Дж. К. Роулинг и нейните издатели.

Любен Зидаров

А колкото до Любен Зидаров, искаме да цитираме негови думи от разговор с него преди време в сайта „въпреки.com”: „Аз съм започнал творческата си дейност като илюстратор, въпреки че завърших живопис при Илия Петров. Преди да постъпя в Академията, изглежда, че самите книги ме увличаха. Даже бях ученик в гимназията при първите илюстрации, които направих. Мисля, че беше Джек Лондон. Чета Джек Лондон, направих илюстрациите, с целия си младежки наивитет ги направих във формата на книгата, която бях прочел. Изрязах ги и ги налепих вътре в страниците на книгата, за да изглежда, че книгата е излязла с мои илюстрации. Това беше един мой наивен опит, но много любопитен като хрумване. След години вече сътрудничих на вестничета, които бяха предназначени за деца и юноши. Започнах с комиксите заедно с моя приятел Александър Денков”. После се занимава с живопис, но след време илюстрацията го грабва на нова сметка. „И сега, както гледам, продължава да ме държи. Често пъти си гледам илюстрираните книги, особено тези, които в последно време съм направил и не знам дали там не е по-доброто ми достижение, отколкото в живописта”, каза Любен Зидаров.

Яна Букова и Божана Апостолова при връчването на наградата

По време на Панаира имаше и други награди. Връчена беше Националната награда за поезия „Иван Николов“ за 2019 година на Яна Букова, за стихосбирката й „Записки на жената призрак”, издадена от „Жанет 45“. Националната награда за поезия „Иван Николов“ е частна инициатива, необвързана с държа��ни институции и спонсорирана единствено от издателство „Жанет 45“. Целта е да бъде подкрепена съвременната българска поезия. „Като отправна точка за настоящата книга послужиха търсения в Мрежата, научни статии, случайни факти, както и възгледът на OuHisPo (Ouvroir d’Histoire Potentielle – разклонение на OuLiPo), че съществуват събития в Историята, които се римуват помежду си. Въпреки усилията ми, се оказа невъзможно да открия повече информация за дейността на OuHisPo”, пише поетесата.

Силвия Чолева на щанда на издателството си за поезия “ДА”

А редакторката на книгата Силвия Чолева добавя: „Яна Букова е борхесов тип автор. Тя предпочита играта, препратките, загадките, неочаквания обрат, ирониите, драматургията на стиха. Притежава дълбоки познания не само в хуманитарната област, в която е специалист, изкушена е от науката, знае много и всичко това рефлектира в „Записки на жената призрак“. В книгата интонациите се сменят рязко, стихът е насечен, ритъмът – също, тонът е рязък, на места афористичността превръща стиха в сентенция, но дали не иска да ни „изпързаля“, да ни „провери“ или сами да се „проверим“, питаме се, докато четем, дали тази ирония не се е превърнала неусетно в сарказъм… Читателят на книгата често си задава въпроси, налага му се да поставя казаното под съмнение, да внимава в текста, да впрегне познанията си и в същото време да пусне хвърчилото на въображението, за да заработят метафорите, за да се задвижат интервалите в стихотворението и да се превърнат в асоциативен мост между един стих и след��ащ – нещо такова представлява механиката на четенето тук. Яна Букова не иска да е лесно, разчувстващо, възвишено … Тя иска да тревожи, да разбутва статуквото, да ни изплаши, стресне, директна е с риск дори да звучи грубо. Докато четеш тези на места саркастично-ужасяващи (само каква комбинация за поезия!) стихове и поеми, постепенно осъзнаваш, че тъкмо това е езикът, с който, начинът, по който днес може да се философства, да се говори за целия живот около нас – от вътрешните терзания до политиката, от природата до концентрационните лагери, от писането и писателите до лудостта...”

И още една награда, която беше за превод, но връчена преди Панаира - лауреат на наградата „Кръстан Дянков" през 2019 година на Фондация „Елизабет Костова” стана Зорница Христова за превода й на „Кладата на суетата“ от Том Улф (Лист, 2019). А както каза проф. Светлозар Игов шеговито при връчването на наградите за поезия „Иван Николов”: „Колкото повече пишат, толкова по-малко четат”. И добави: „Маркс е казал, че при комунизма всички ще пишат”… И даде шеговито предложение на издателката Божана Апостолова, че трябва да спре да издава толкова много българска литература. Но това според присъстващите и според него не значи, че трябва да се спре да се пише и да се издава. А и за да си критик и жури, трябва да си преборил егото си, каза той. Така, че честито на наградените. А книгата е все пак един от най-хубавите Коледни подаръци. Особено, когато има кой да чете стойностни творби. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

#Критичен поглед #АБК #Награда Златен лъв #Панаир на книгата #издателство Егмонт #Софийски международен панаир на книгата #Международен литературен фестивал #книги #НДК #Любен Зидаров #Яна Букова #Силвия Чолева #Божана Апостолова #Непознатото дете #Е.Т.А. Хофман #Хари Потър #издателство Ентусиаст #фондация Културни перспективи

0 notes