#един мой ден

[ivonaageorgievaa]

🕊

Закъснях, бабо,

за последно да те прегърна,

а ти толкова бързо си тръгна...

не ме изчака.

Времето бабо, и след теб продължава,

дните един по един си минават,

но аз още не вярвам, бабо,

че тебе вече те няма.

Не вярвам, че вече

няма да ме чакаш на прага.

Не искам да вярвам,

че само снимката ти след тебе остана.

Не се описва с думи тази болка,

че да те видя никога вече няма да мога.

Но, аз зная бабо, че във всеки мой ден,

ти като Ангел бдиш от небето над мен.

[stojan7777]

Прибрах се късно, но жена ми ме чакаше. Докато ми сервираше едно от любимите ми ястия, аз и подадох плика с документи и и го казах директно: „Искам развод!“. Тя ме погледна без укор и промълви тихо: „Добре. Но защо?“ Тя отдавна подозираше за връзката ми с Ана. Затова бях откровен, че сърцето ми принадлежи на друга. Жена ми нищо не каза и отиде да ми донесе още малко хляб. Странно. Изобщо не се ядоса, не ме обвини. Пожела ми лека нощ и си легна.

На сутринта намерих на масата документите за развода – подписани! Тя нямаше абсолютно никакви претенции към мен – нито колата, нито жилището, нито стотинка от общия ни бюджет. Това тотално ��е втрещи! И точно тогава тя влезе. Каза ми, че не иска нищо материално от мен, но има само 3 молби. Първата беше да подпиша документите след 1 месец. Добре! Това не е никакъв проблем за мен, ще изчакам. Втората молба беше да не казваме на малкия ни син до последно. Не ми се искаше да крия от него, но, признавам си, жена ми винаги знаеше кое е най - доброто за сина ни. И третата молба най - силно ме озадачи. Тя искаше да я нося на ръце до спалнята всяка вечер през тези 30 дни. Точно както съм правил в деня на нашата сватба и още няколко месеца след това. Идеше ми да й кажа - глупости, но после се замислих, че тя не иска нищо друго от мен, затова се съгласих на странното й желание.

Дойде вечерта и аз я взех на ръце към нашата спалня. Не бяхме интимни от много време насам, затова се почувствах доста неловко. Но точно в този момент се появи синът ни и радостно възкликна: „Ха, татко носи мама!“ Започна един искрен детски смях от радост, който направо прониза сърцето ми. Занесох съпругата си. И нищо. Само дето ми се стори толкова по - лека от преди… На втората вечер картинката беше същата, а след няколко дни, малкият ни син с нетърпение чакаше момента, в който татко ще носи мама на ръце. Толкова много се забавляваше!

И аз започнах да се забавлявам. Дори ми ставаше все по - приятно да усещам жена си. Дадох си сметка, че дълго време не сме се докосвали. Как позволихме да стигнем до тук?! Едната вечер толкова силно исках да я целуна, но се спрях. Бях взел своето решение и нямаше връщане назад.

И последният ден от месеца дойде. Вдигнах жена си на ръце и тръгнах към спалнята. Не ми се искаше да я пускам! Но веднага разкарах тази мисъл от главата си. Бях поел ангажимент към Ана. Тя с нетърпение чакаше да свърши този месец и да бъда само с нея. Тогава едно дяволче в главата ми изкрещя: „Глупако, не беше ли поел ангажимент и към семейството си!“ Бих един въображаем шут на досадното дяволче и си легнах.

Не можах да заспя. Виждах крехкото й тяло до мен. Беше толкова близо и в същото време толкова далече – сгушена най - накрая на леглото. За да не ме притеснява, за да не сме в близост… Така ми се искаше да я придърпам, да я прегърна и така да останем до сутринта. Не го направих. Бях взел решение и нямаше връщане назад.

На сутринта тръгнах към Ана, за да й кажа, че вече спокойно можем да сме заедно. Но, когато тя отвори вратата, аз вече знаех, че не мога да го направя. Казах й: „Съжалявам, не искам да напусна жена си, обичам я!“ Ана ми заби шамар. Тресна ми вратата под носа и дочувах какви ги реди по мой адрес. Странно, но не ме заболя. Нямах търпение да се върна вкъщи – при жена си.

Спрях пред един цветарски магазин, купих огромен букет рози и картичка, на която написах: „Искам да те нося всяка вечер на ръце до нашата спалня. Докато смъртта ни раздели!“ Изкачих на един дъх стълбите и влязох вкъщи. Беше ми весело, чувствах, че сърцето ми прелива от Любов не към кого да е, а към собствената ми жена! Милата, нежната, умната, възхитителната… Тази, заради която преди време обърнах света, за да спечеля и бих го направил още хиляди пъти. Какъв глупак съм бил да търся интимност другаде, вместо да се постарая да реша проблемите в брака си.

Жена ми я нямаше в хола. Влязох в спалнята и я видях да лежи на леглото… Причерня ми! Беше бяла като платно, студена и не дишаше. Разтърсих я, целувах я, виках, но тя не ми отговори. Тогава видях малката бележка на нощното шкафче. Там пишеше, че повече от година тя се е борила с една от най - коварните болести - рака. Боже, бях толкова зает с Ана, че дори не съм забелязал. Пишеше ми, че не ме вини и, че ми благодари, че съм изпълнил най - голямото й желание. Да запомни синът ни, че мама и тати до последно са се обичали точно, както в деня на сватбата им.

Не знам дали някога ще си простя. Защо допуснах да обгрижвам друга, когато най - скъпата е била в дома ми. Защо обърках страстта с любов, защо не се борих за истинската! Тази, която имах с жена ми. Казвам го с болка в сърцето. Моля ви, поучете се от моята грешка. Най - лесно е да избягаш. Но избягаш ли, връщане назад няма… Животът ни поставя съблазнителни капани! Само че всичко си има цена! Цена, която не винаги ще сте готови да платите! “

(неизвестен автор)

[vasetovp]

Има неща, които колкото и да не искаме... трябва да направим, защото така трябва.

Днес аз взех такова решение... Не съм горд с избора си, изобщо дори... защото е това, което съм искал цял живот...

Но така запазвам едно друго щастие, което ми е по-важно от всеки мой щастлив миг... независимо колко съм търсил истинското през всичките тези години. И да - намерих го !!!

Благодарен съм за всеки един разкошен момент... дори да не ме разбраха, дори да не ме оцениха, дори... ох... трудно е.

Просто искам да си споделя с вас...

Толкова години самота... толкова години нужда от любов, знаете, онази, която не ви оставя и за секунда да мислите за друго. Онази, която във вторият ден след нова година.. ви кара да бъркате пътищата по Софийските улици... Която не ви дава нищо друго... освен мечт��, нищо друго... освен да искате да направите някак си този човек НАЙ-щастливия �� този живот. Най-щастливия на този свят... макар и да има моменти, в които просто не ви разбират правилно... колкото и да ви се иска...

Трудно ми е вече да пиша... толкова студен ме направи тази липса... която един човек запълни с такава сила, че чак... по познати пътища се лутам !!! БУКВАЛНО !!!

Толкова като гръм от ясно небе, че... пф... <3

Но чувствали ли сте се не на място?

Толкова Я обичам, че ще е по-добре без мен.

Толкова пъти го чух... че ще е по-добре без мене.

Години наред се градя и си мисля, че съм на прав път... че всичко, което трябва е едно сърце... пълно с много любов. Не, не се заблуждавайте... не искам да ви заблуждавам... трябва сила. Каква точно... така и не открих. Може би вие сте открили за себе си.

Някой ще го прочете... и ще си каже "Колко лицемерно!" И може би ще е прав, но за себе си... А не трябва да сме егоисти!

И точно защото не съм... по-добре да си остана в мрака... там, където си бях толкова години... сам самичък, без да изпитвам желание за каквото и да е... погълнат от НИЩОТО.. не виждащ розовото , не усещащ... щастието. Не виждащ щастието.. изписано на едно красиво и усмихнато лице, което има такъв смях, че ... мога да Я обичам само заради него !!!

Един приятел бе прав ... " Това ще боли " и то вече боли... и не знам как да го спра. Няма заместител. Няма и да има.

Никой човек на този свят... няма заместител...

Бъдете щастливи ... по който и начин сметнете за добре...

Не правете като мен... това е самоубийство !

[vprki]

Личните записки на непокорния Филип Трифонов в книга

Авторски текстове на  обичания и незабравим актьор Филип Трифонов (1947-2021) излизат в книга със заглавие „И един ден, когато стана писател…”, издадена от „Рива“. Неговият син, талантливият скулптор Мартин Трифонов, беше любезен да предостави предговора на книгата за публикуване във „въпреки.com”, за което му благодарим.

                              ПРЕДГОВОР ОТ М. Ф. Т, СИН НА Ф. И. Т.

Трябва да е било някъде в началните класове, когато един ден се прибрах от училище разстроен. Побързах да се оплача на баща ми за изказването на мой съученик, който сподели мнението на своя баща как не харесвал ролите на Филип Трифонов и че актьорите не били нищо особено, защото само изпълнявали указанията на режисьора.

 „Другия път, като стане въпрос, кажи на твоя приятел, че баща ти е писател!“ – побърза да ме утеши той.

Трябва да призная, че тези думи тогава не ми подействаха много успокоително, въпреки самочувствието, с което ги изрече.

"Изпит"

Не ме успокои и видът на архивите, които, след като почина, остави под най-различни форми. Папки на личния му компютър разкриваха множество сюжети, почти всеки прескачаше от файл във файл – къде допълнен с нова гледна точка, къде с нова паралелна история, многобройни спомени, написани по тетрадки, тефтери, а измежду всичко това изскачаха рецепти за баклава, телешки гулаш, авторски сценарии и пиеси...

 "Оркестър без име"

След големия труд, който издателят положи за първоначалната подредба на текстовете, четейки книгата, разбрах, че баща ми всъщност съвсем не е бил от актьорите, изпълнявали покорно желанията на режисьора. Може би в гореописаната случка ми бе казал истината, та да мога да ходя на училище със самочувствието на писателски, а не на актьорски син. И като си спомня годините, когато съм бил покрай него, си давам сметка, че той винаги е писал, пробвал написаното пред публика, поправял, проверявал отново реакцията на аудиторията в един процес, в който тя сякаш е била инструментът, нужен на писателя за „изпипването“ на творбите му. Казваше: „Щом реагират на тях, зрителите ще реагират и като читатели. А това значи, че има смисъл да издам книга. Така ще спестя и от хартията, защото е излишно да се печата нещо, което после да се претопява…“.

"Роден без сливици"

Тази негова „иновативна“ методика, за съжаление, изисква доста време. Ако имаше още 73 години на разположение, може би щеше да ни остави поне една готова глава, с която да се съобразим като модел за останалите. Обстоятелствата обаче бяха други, така че, ако искахме да бъдат издадени негови текстове, трябваше да се поемат определени рискове. И така, в стремежа си да запазим в най-автентичен вид оригиналните мисли на Филип Трифонов, ги оставихме „ненапудрени“.

Мартин Трифонов

Мартин Трифонов, снимка: Стефан Джамбазов

Още като студент в класа на Апостол Карамитев дебютира с главна роля в екранизация по разказа „Изпит“ от Николай Хайтов , режисьор Георги Дюлгерови талантливото му превъплъщение подсказва голям артистичен потенциал. Със следващото си участие изгражда незабравимия герой Ран от филма „Момчето си отива“ на режисьора Людмил Кирков, където дуетът с Невена Коканова оставя за поколенията зрители една от най-чистите любовни истории, майсторски запечатана на черно-бялата лента от 1972 г.

Ролите, които самият Филип Трифонов подчертава в биографията си са от филмите „Като песен“(1973 г.), „Преброяване на дивите зайци“(1973 г.), „Силна вода“(1975 г.), спреният през 1978 г от цензурата. „Селцето“, „Оркестър без име“(1982 г.), „1952:Иван и Александра“(1989 г.), „Рапсодия в бяло“(2002 г.)

Любителите на българското кино го познават и от „Не си отивай“ (1976 г.), „Лавина“(1982 г.), „Отражения“ (1982 г.) „Забравете този случай“ (1985 г.), „Живот до поискване“ (1987 г.), „Адио, Рио!“ (1989 г.), „Маймуни през зимата (2006 г.), „Моторът“ (2017 г.) и други.

Зрителите го помнят и от изявите му на театралната сцена в „Жестоки игри”, „Политикани”, „Брехтиада”, „Тапетите на времето”, „Тестостерон”, „Детектор на лъжата”, „Сако от велур”.

През 90-те години Филип Трифонов започва да представя пред публика свои авторски текстове, ставайки основоположник на жанра „Stand up comedy” в България. По това време заедно с режисьора Николай Гундеров създават и Естествения театър „Трифонофф & Гундеров“. Тяхното начинание се явява естествено продължение на необикновеното сценично присъствие на актьора, на необхватното му въображение и чувство за хумор и ирония. Пишат от издателството. Мартин Трифонов и Николай Гундеров са консултанти, а художник на корицата е Чавдар Гюзелев.

Премиерата на „И един ден, когато стана писател…” е на 15 май от 18 часа в галерия "88 Камен Попов".≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на БНФ и личен архив

[purple-little-fairy]

ПРИТЧА ЗА ЧЕТИРИТЕ ЖЕНИ НА ЦАРЯ

Живял някога един владетел. Той имал четири жени.

Четвъртата си жена той обичал най-много. Осигурявал й най-доброто, хранел я с отбрани гозби, обличал я с най-скъпите дрехи и задоволявал всичките й прищявки.

Другата любимка на царя била третата му жена. Тя била бляскава и самоуверена, а той много се гордеел с нея и полагал много усилия тя да бъде забелязана от другите. Често я показвал на други владетели. Но тя била капризна и непостоянна и той се страхувал, че може да го изостави.

Втората жена на владетеля била добра, нежна и търпелива. Той знаел, че винаги може да се опре на нея и да й се довери в трудни времена. Но понякога я пренебрегвал заради първите две и не й отдавал нужното внимание и обич.

Първата жена на царя била най-силната и мъдрата от всичките му жени. Тя била тиха и незабележима, но винаги била до него. В трудни моменти тя му давала най-много увереност и кура��, и най-ценните съвети. Тя го обичала силно и безрезервно, но той с години не се сещал за нея. Никога не я питал от какво се нуждае и много рядко полагал грижи за нея.

Един ден, царят се разболял тежко и разбрал, че идва краят на живота му. В последния си час той наредил да извикат една по една всичките му жени.

Най-напред дошла четвъртата – неговата най-голяма любимка.

- Обичах те много, повече от всички, грижих се най-много за теб... Знаеш, че умирам. Ще дойдеш ли с мен? – попитал я той.

- О, това е невъзможно. – отговорила жената – съжалявам, но трябва да те изоставя завинаги.

Огорчил се царят и повикал третата си жена. И на нея задал същия въпрос. Но получил подобен, дори още по-разочароващ отговор:

- Не, царю, не мога да дойда с теб. Аз ще си намеря нов господар, който да се грижи за мен. Знаеш, че всички искат да ме притежават.

Дошъл ред на втората жена.

- Ти беше толкова грижовна и търпелива с мен. Аз умирам и искам да те помоля да дойдеш с мен.

- Мога да дойда с теб само до гроба ти, владетелю мой – отговорила жената – Оттам нататък ще трябва да продължиш сам.

Царят бил съкрушен. В последния си миг, той осъзнал, че всичките му усилия и грижи за любимите му жени са били напразни.

В този миг се появила първата му жена. И казала тихо:

- Аз ще дойда с теб, любими мой... Ще бъда с теб винаги, където и да отидеш, каквото и да се случва.

Царят въздъхнал от облекчение и си помислил: „Трябваше да се грижа повече за нея, когато все още можех... Как допуснах да я пренебрегвам за сметка на другите, които сега ме изоставят."

Досетихте ли се кои са четирите жени на владетеля и кой е той?

Владетелят е човекът.

Четвъртата жена, за която той се грижи най-усърдно, храни и облича – това е неговото тяло. Когато умира, човек неминуемо се разделя с тялото си.

Третата жена е богатството, общественото положение, славата и притежанията. Колкото и да ги трупаме и гордеем с тях, в края на живота те отиват при друг.

Втората жена са семейството и приятелите. Понякога пренебрегвани, те са там – добри и търпеливи. Но те могат да изпратят човек само до гроба му.

А първата жена е човешката душа. Много често забравена, оставена без храна и подкрепа за сметка на всичко останало, тя може да отслабне, да залинее и дори да боледува. Но е винаги с нас. И след смъртта.

Грижете се за душата си. Не я пренебрегвайте за сметка на ненужни и маловажни неща. Направете я силна и я пазете чиста. Тя е вашият най-силен и верен стожер, най-безценният дар, който ще ви придружава във вечността.

[ferdagagov]

Спомняйки си за баща ми

#

Спомням си, бях малка,

a селото

в което ме заведе - уж толкова голямо

и някак чудех се как,

все пак за разлика от града ни

хората тук

до един се поздравяват

И питат "Как си?"

щипят бузи

И моите, и на другите деца

И после махат за довиждане,

с пожелание за деня,

без да споменат за друга среща

просто знаейки,

че пак ще има

скоро, може би..

поне една.

Спомням си, бях малка

А двора ни на село - един голям

И аз изгубих се сред слънчогледите

на баба,

за да избера най-красивия от ��ях.

Ти намери ме тогава,

вдигна ме с ръце

И аз от радост, че те виждам

дръпнах с ръчичка големия ти мустак.

Помня как само се засмя,

а след това

ме пусна на земята

Посочи с пръст “земните слънца"

(както ги наричаше ти)

целуна ме и по челото,

и ми каза

" Миличка, внимавай кого и как обичаш"

не те разбрах тогава,

но и не попитах,

просто гушнах те веднага.

А ти отиде да работиш

и останах пак сама със

жълтите цветя.

Тях обичах.

както и

зеленикавите очи на мама,

за които

всеки ден слушах с някак нова изненада,

както слушах

и твоите слова,

и сладките ти думи.

веднъж ми казваше

как виждаш нея и във мен

друг път ми говореше за някоя история

от годината

в която си я срещнал,

за нощта, в която си я хванал за ръка

и си я помолил да избягате -

не за сватба или

друга щуротия

а просто за любов,

защото така ви се обича.

После сте се скрили сред полета

от слънчогледи,

като нашите на село.

И сте изчакали да съмне,

а мама е откъснала един.

Закачливо те ударила със него

и обърнала глава встрани

и ти си знаел вече..

колко много си приличаш

с цветето й във ръка.

Очите й били твоите земни слънца

А ти онзи захласнат гледач по тях..

Спомням си, бях малка

как разказваше за нейното присъствие

най-вече,

и аз успявах да си я представя до теб,

приседнала, слушайки за всичко онова,

което сте преживели заедно.

Но веднъж

когато почнах да пораствам,

без да знаеш

те видях да плачеш в коридора

на нейна снимка.

Беше от моментите

в които отново си осъзнал,

че другаде я няма

и навсякъде освен на този лист хартия

Тя отсъства.

И тогава разбрах

какво става със един слънчоглед,

когато слънцето го няма.

и какво става със един човек

когато за липсата на друг човек

издигне каменна студена плоча.

Разбрах и думите ти, татко.

Думите от онзи слънчев и невинен ден.

Ще внимавам кого и как обичам.

Но, може да се случи,

да поема риска,

в това да срещна любовта

през младите и ранни мой години.

Любов, която един ден ще мога да наричам стара,

но никога и остаряла.

Както твоята остана с мама.

(въпреки всичко).

Ferda Gagov

[myminiworldd]

“Ще започна от самото начало - от деня, в който за пръв път разбрах за теб.

Дойде в моя живот в момент, в който не исках никой. В момент, в който си мислех, че нямам нужда от никой. Не търсех, не очаквах. Изобщо не предполагах, че ти може да си “някой за мен”...

След малко писане с теб разбрах, че в теб има нещо, което не мога да си опиша.. Нещо специално. Нали знаеш, казват че хубавите неща не могат да се опишат с думи. Така беше с теб, не може да се опише с думи.

Аз съм човек, който трудно ще даде шанс. С теб го нямаше това нещо, нямаше нужда от убеждаване, нямаше нужда от мислене. Беше странно, различно. Не мислиш, просто вървиш по пътя, който е пред теб.. не знаеш къде те води, какво те чака.. Но се надяваш, вярваш че е нещо прекрасно.

Но да се върна обратно, с теб не се замислих и секунда.. Знаех само, че трябва да се запозная с човека, с който си пиша.

Сега ми е малко странно като се замисля. Излизаш с човек който не познаваш, не знаеш абсолютно нищо за него(какъв е, кой е) просто те води сърцето - толкова силно, че мозъкът не се чува..

В момента, в който те видях, в главата ми мина само - възможно ли е?

Като ме гушна за пръв път си помислих - най на края.. Имах чувството че мога да остана завинаги в тази прегръдка..

Знаеш ли кое ми хареса най много при теб? Че можехме да си кажем най- тъмните, най-лошите неща. Че можехме да бъдем слаби един пред друг. Хареса ми начина, по който се чувствам с теб, начина по който се усмихвам. Благодаря ти за това чувство!

От първия ден с теб си задавах едни и същи въпроси всеки ден..

Възможно ли е?

Истински ли си?

Сънувам ли?

Знам, че не съм перфектната - понякога съм скучна, ужасно много досаждам (особено в определени дни от месеца), ревнувам, сърдя се за глупости, но знаеш ли.. Всичко което правя, го правя от сърце.. Така беше и с теб.. Всяка една прегръдка, всяка една целувка, всичко беше от сърце.

Знаеш ли, след една седмица с теб бях готова да те хвана за ръка и да мина през ада с теб.. Бях готова да те стисна силно и да те не пускам!

Исках да те обичам, такъв какъвто си.

Защото такъв ми хареса, такъв ме правеше щастлива.

Като се замисля, не беше много дълго, но знаеш ли какво научих? Времето понякога не ��значава нищо.. Ти събуди в мен нещо което никой, никога не беше. Благодаря ти още един път..

Никога, нищо не бих искала на сила, колкото и да те искам. Така е и с теб.

Ако беше казал, че не искаш да си с мен, никога нямаше да се опитвам да стане нещо на сила.

Защото любовта не става на сила.

Любовта е удоволствие, не задължение.

След това, като вече видях че си жив, здрав.. нищо не ми беше ясно..

Чувствах се като парцал, постоянно си задавах въпроси, на които не намирах отговор. Замислих се, толкова ли не ме уважаваш че да не можеш да ми напишеш само “Не ме търси повече, не искам да съм с теб.”

Много нощи не спах, обмислях всичко. Отново и отново. Търсех проблема в мен, исках да е в мен. По-лесно е, знам че мога да го реша, ако е в мен. Но разбираш че понякога не можеш да смениш нещата ти, че не зависи от теб. И е гадничко.

Хващах се как търся твоите очи между хиляди други, чувам стъпки зад мен и се обръщам с надеждата че си ти, звънни ми телефона пак само едно желание - да видя твоето име. Много е тъпо, влюбен си адски много, искаш да гушнеш човека и да не го пуснеш никога, искаш да го обичаш, да му дадеш цялата си любов, да го стиснеш за ръката и да сте най-силни заедно, а дори не знаеш защо това нещо не можеш да го направиш..

Смятам, че всичко в живота се случва по няква причина, така че със сигурност и с нас е така. Ако трябва да се свърши - добре. Ако трябва да мине всичко- ще мине..

Много съм щастлива че беше част от живота ми и че почувствах всичко това с теб. Никога няма да го забравя. Искам само да знаеш че винаги ще съм тук за теб. В добро и лошо! По всяко време!

Запомни, че си уникален и заслужаваш да бъдеш щастлив. Роден си да бъдеш обичан, да бъдеш щаслив. Много се радвам, че поне за малко можеше да бъдеш мой....”

Й. А.

[pishasinqkakvineshta]

Нещо случайно

Много пъти съм се замисляла за онзи преломен момент преди да се срещнем.

И двамата знаехме, че нещо ще се случи, без да имаме реална представа за другия. Просто знаехме.

И това чувство се усеща един път на милион. Какъв е шанса да срещнеш любовта на живота ти посредата на едно съвсем случайно лято, по време на година през, която си решил, че ще избягаш от всички проблеми в малък град и нямаш грам намерения дори и да мислиш за любов.

Всичко казано така изглежда сякаш нашата история има хубав край, но всъщност нашата история няма край.

Имаше междинни препятствия, сълзи, най-тежките разговори съм водела с теб, но въпреки всичко това любовта така и не изчезна.

Минаха две години и двамата си казваме, че вече няма нищо, правим се на приятели, но знаем, че видим ли се някой ден, дали случайно или не, всичко ще бъде както преди.

Това, скъпи мой приятели, е любовта.

Няма пълно щастие, няма пълна тъга, има само и единствено необяснима връзка между двама , която се среща един път на милион.

[firefliesinbutterflies]

защото всеки има нужда от топлинка

Винаги съм смятала, че любовта е сложна, че е нужно време и правилно място, за да може да я има, да се гради. Истината е, че хората сме склонни да усложняваме всичко дали любовта, дали общуването, дали живота като цяло. Смятам, че ��яма случайности, не съществува нещо като просто късмет, защото ако днес аз трябва да пресека пътя и да се сблъскам с теб, това ще стане и ако трябва да ти покажа аз как виждам света около себе си ще го направя, но ако пресека улицата и ти не си там, значи не е трябвало да се срещнем. Вярвам, че Бог ни изпраща хората, от които се нуждаем в точното време, за да можем да отворим очите си, за неща които преди са били неясни за нас. Връзката ми с Бог е най-стабилното нещо в живота ми и честно да ти кажа, не всеки ме разбира. Нормално е предполагам, аз също не разбирам всеки, въпреки че винаги тръгвам с нагласата да го направя. Говорех за това, колко сложно правим всичко и ми се ще да разбереш, че Бог сам по себе си е Любовта, чиста форма на любов и доброта, която с годините не се изменя, а винаги е там и дарява чистота. Благодарение на Него ние можем да обичаме, но с годините сякаш пренебрегнахме обичтта към ближния, истинката такава и си позволихме да се отдалечим от нея. Ще ми се да се върнем към по-простия начин на любов, към по-лесния и значим такъв. Към по-чистата любов, като Божията, защото Бог ни дари със Своя единствен и любящ Син - Иисус Христос, за да можем да бъдем спасени. Христос от своя страна ни избави от греха и ни е дари с път към Бог, който никой не може да ни отнеме стига само веднъж да изберем да тръгнем по него. За мен Бог е мой, наш Баща и е най-добрият Баща, Христос е мой, наш Спасител и е единственият Спасител. Той е чистата Любов, от която всеки един от нас се нуждае. Той е доброта. Бог ни е дарил и с право на избор и аз всеки ден избирам своята вяра, защото тя ме прави цяла. Надявам се да бъдеш благословен/а и щастлив/а и да намериш пътя към Бог. Но, знай че понякога Той ни намира, защото хората сме склонни лесно да се лутаме и търсим посока, но Бог винаги ни води в правилната такава.

ТОЗИ ПЪТ Е СВЕТЛИНА.

[selcouth-eunoia]

Приятелство

Отдръпнах се, защото в тази компания има хора, които живеят в миналото. Вие тримата сте били неразделни, както аз и ти бяхме досега. Когато Стела се върна, се зарадвах толкова много, че ще се виждаме всеки ден с нея и след това Мартин се запозна с Нур, започнахме да излизаме всички и това ме зарадва още повече. Те са и мои приятели. Но след известно време, Стела започна да строи онази до болка позната стена. Говореше за вас тримата и приятелството ви, говореше как все още сте най-близки от всички други и това разделяше цялата компания на степени – вие тримата, около вас хора, близки на по един от вас и те просто са там за забавление. Аз станах една от тях. Получавам обаждания от Мартин за излизане, от вас вече не. Стела никога не ми е звъняла да се видим, освен когато се върна от България, защото щяхме да се видим всички. Говори, как вие двете си знаете всяка черта на характера, като че ли никой друг не те познава толкова, колкото тя те знае.

Но тя не знае кога говориш на въпреки и защо понякога не си в настроение. Никога няма да разбере защо постоянно се мениш и как обичаш, колко мразиш. Никога няма да се опита да разбере, защо си толкова ядосана на Ашот и защо едновременно го обичаш. Тя си мисли, че го мразиш, докато ти просто се опитваш и това и стига, защото тя раздава долни погледи и хвърля ненужно грозни коментарни на хората, сякаш е повече от тях.

Осъзнах, че не съм такава. Не искам да се облека, за да изляза на улицата и хората да кажат „Колко секси кучка е тази. Искам да я изчукам.“ А тя гордо да вдига глава, минавайки през момичета, казвайки си, че те са скучни и тъпи, а тя е толкова много далеч от тях. Аз искам да се облека и обуя в дрехи, независимо от марката им, за да изляза навън и да бъда себе си. Още пред огледалото преди да изляза ме обзема онази велика сила на самоувереност, която искам да раздавам на всеки срещнат, защото това ни прави щастливи и могъщи. Всички нас. Искам хората да си кажат „Леле, каква жена, колко добре подбрани дрехи и обувки, каква мила усмивка, колко сила в тази душа и колко много любов в това сърце. Ето такава жена искам да познавам.“

Та, Стела иска да върне времето назад, което остави да се изхлузи, докато гонеше мечти с Ренал. Сега него го няма и тя единствено може да се върне при вас. За което много се радвах, защото тя има нужда от вас. Но да ме отблъсква и аз да падна по-ниско, докато съм била до теб, когато я е нямало, не е честно. Не заслужавам да бъда изхвърлена. И дори да я питаш дали е ревнувала теб от мен, тя никога няма да си признае. Разбирам колко боли, но никога нямаше да действам толкова егоистично. Ако аз бях на нейното място, никога нямаше да я задрасквам от списъка или да я отстраня от близките ти хора. Винаги щях да имам уважението си към нея. А сега аз съм просто Габито – онази, която я замести. Сега правилният човек се завърна и аз съм уволнена. Ето така се чувствам.

Но не очаквам да разбереш – ще ми кажеш, че си въобразявам и че преувеличавам. Както преди малко ми каза по телефона ядосано, че никой не ме бил пренебрегвал. Аз не мога да бъда пренебрегвана, когато не знача нищо за хората. Или поне не знача толкова, колкото те значат за мен. Нур и мама са прави – това, на което аз съм готова да направя за теб, ти никога не би си помислила да направиш. Защото за теб живота е само забавление и запушване на раните със смехове, дори те да са фалшиви и еднократни. Аз съм построена така, че мен ме лекуват моите любими хора. И когато някой е влязъл в сърцето ми, трудно успявам да го изгоня от там. Ти за мен си сестрата, която никога не съм имала, но и никога не съм си пожелавала. С теб мога да плача и да се смея, с теб мога да се карам и да се прегръщам. С теб научих какво значи баланс и дори не искам да си помислям, че хората в животите ни са просто уроци. Защото не искам ти някой ден да си тръгнеш. Дори ��арактера ти да е обратния на моя, ти да мислиш за собственото си щастие, а аз да се правя на героинята, която ще спаси света, ти си човекът, който се страхувам да изгубя. И когато бях в несвяст, вие двамата с Нур стояхте пред мен, а в мислите ми крещяха уплашено гласове, молейки се това да не е края, молейки се да не ви изгубя. Цялата ми любов към живота и света бе някъде назад. Когато преживях най-големият си страх, осъзнах какво е най-важно за мен на този свят и това бяхте вие двамата. Но това за теб ще прозвучи твърде емоционално и ще си кажеш, че преукрасявам думи. Как да обичаш човек, на когото не му пука?

А за тези, които са казали, че любов има само между партньори, греши. Има любов и в приятелството и тя е толкова силна, колкото тази между влюбените. Обичам те като сестра, дори да не сме такива. Но аз за теб съм просто човек, на когото можеш да споделиш и човек, който винаги ще се грижи за теб. И когато се притеснявам за теб, ти ми се караш, че прекалявам. Явно не знаеш какво е някой да значи толкова много за теб. Аз знам, но знам и колко боли да го изгубиш. Затова, когато стигнеш то този момент в живота и аз още съм жива, ще съм тук, за да ти опиша какво чувстваш, след което ти отново ще се върнеш към другото си лице. А онзи мой приятел, един от близнаците, ще се окаже, че сама съм създала. Но аз съм различна – аз съм силна жена, която дори със сълзи на лице ще се изправи и дори да е лъжа, ще каже, че е добре и ще върви напред. Докато отново не падне. За щастие сега падам в прегръдките на Нур. И дори той да е истинският ми най-добър приятел, може би и той някой ден ще си тръгне. Защото всички си тръгват някога. Затова понякога си мисля, че грешката е в мен. Но колкото и да питам тук и там, ничии устни не смеят да ми го кажат. Или не осъзнават. А може би на всички ви ви омръзват моите мисли и болки. Ще има ли някой на този свят, който ще може да търпи всички мои грешки?

[resplandorrosado]

Седни до мен.

Нека помълчим.

Изчерпахме се, нали? Казахме си всичко предполагам.

Вярно, щяхме да мълчим, добре.

Седни до мен, само 5 минути.

Само 5 минути и си тръгвам,обещавам.

Помниш ли..?

За бога какво правя..щяхме да мълчим, да, да.

Познаваш ме, не спирам да говоря ,хайде кажи нещо, ��олкова обичам да те слушам..

Добре ще започна аз ..

Помниш ли когато за първи път ме хвана за ръка ? Исках да остана в онзи момент възможно най-дълго.Или пък когато ме прегърна? Копнеех за следващия път,в който ще имам шанса да те усетя толкова близо до себе си. Чакай ,чакай,а помниш ли когато ме целуна? Все още мога да усетя допира на устните ти.

3 минути? Достатъчни са.

Бързаш ли? Разбирам трябва да тръгваш..аз също.

Само още малко,седни,нека за последно да усетя какво е да си до мен. Доста драматично се получи,не е в мой стил,нито пък в твой ,в това съм сигурна. Няма да те забравя ,чуваш ли? И ти недей. Спомняй си за мен понякога ,не ме оставяй да избледнея.

2 минути? Колко бързо мина времето. Сякаш винаги беше срещу нас ,дори сега изтича безпощадно бързо. Липсваш ми.Не очакваше да го чуеш от мен нали?Почти всеки ден мисля за теб,добре де..всеки ден е. Не искам да те пускам,но знам,че трябва. Хайде кажи нещо,защо мълчиш?

1 минута?Ако можех да се върна назад ,бих направила всичко за да ни спечеля още малко време.

Да,да ,знам,трябва да тръгваш,аз също ..само още нещо. Няма да приключа със ‘сбогом’,защото това не е края. Знам,че ще те видя отново. Спомням си преди време ,някой беше казал,че когато хората били нещастни или наранени ,ставали необичайно тихи.Само един последен въпрос..

Ти защо мълчиш?

-Деница.С.Анд.

[vasetovp]

- Бабче, вярваш ли в Господ?

- Вервам.

- А в ада и рая?

- Вервам.

- Ама, там на небето.

- Не. Тука на земята са. На Небето делба нема.

- В душата вярваш ли, бабче?

- Вервам. И у леба - душа вервам.

- На колко години си, бабче?

- 98.

- Какво е щастие за теб, бабче?

- Здрави ръце, да копат и месат хлеб. Здрави крака, да търчат по овците на поляната. Здрав акъл, да помни кога се сее житото. Здрави деца, да има с кой да делиш залъка.

- Какво е ревност за теб, бабче?

- Немане на работа.

- Е как? Не си ли ревнувала мъжо си?

- Па не съм имала време да го ревнувам. Он къде е одил, се дома е влачил и се дома е дождал.

- Обичала ли си го?

- Па може ли да си с човек, къде не обичаш?

- Ми много са…

- Тия за мене децата си не обичат. Кога не обичаш другарчето си, децата най-патат.

- Дай ми некоя мъдрост, бабче.

- Мъдрост се не дава, сине. Мъдрост сал се зима. Що от акъла на човека зависи. Иначе я съм ти казвала - с пиян и луд работа немаш. И коги у огин бъркаш, главата настрани от него.

- Я ми кажи любим спомен от детството ти.

- Па, не знам баш да ти кажем. Ама много обичааме коги мине една циганка из селото и прави смена – она дава обички, такива тенекиени, баба й дава зимнина. Те тогава баба ни зимаше на мене и сестрите ми обички. И един път у месеца отвара сандъка със захарни бучки. Те тагава да видиш радост!

- Бедни ли сте били, бабче?

- Ма, бедни. Сичко сме си произвеждали. Щом сме били здрави, бедност нема.

- Кой клас си завършила?

- Четвърто отделение. За по-нагоре немаше пари. А и ние учебници се немахме. Одех с една тетрадка. Пишем с молив у нея и триех с трохи леб. Ма се първа у уроците бех.

- Можеш ли да ми цитираш стихотворения?

- Можем, много да ти кажем. И за Шипка, и за Лъвский, и за бяла спретната къщурка… Сички ги знам.

- Кога ти е било най-страшно у живота, бабче?

- Кога дойде война, после кога си изгуби другара, а вече и детето. И кога свлачище ни затри къщите, къде с голи ръце сме строили.

- Хубава мома ли беше?

- Па бех. Свет ерг��ни ме искаа. Ма уно грозна мома нема. Само лоши има. Лошотията грози жената.

- Гримове ползвала ли си?

- Не! Това у дома да не улаза. Това къде сапун, гребени бела дрешка може да опрай, грим му не требва.

- Когато ти е тежко и мъчно какво правиш?

- Поревем си, па отивам да копам. Това къде със сълзи не излаза, с мотика и пот се изкарва.

- Какви ястия обичаш най-много?

- Постни. И на по сезона. Пролетоска – копривка, щавляк, ябълчица, ягоди. Летоска – чорбица, кукуруз, салатка, лубеничка. Некое пиленце да заколям. Есенеска – тиква, кьопалу, грозде, лютеничка. Зимъска – туршийка, кисело зеле, компот; че заколяме свинята, па че я нагодиме у буркани; тиквеник, баница. Секи сезон си носи и 'раната. Не мой летоска туршия да едеш. Па зимъска – лубеница. Не иде.

- Разбирате ли се с комшиите?

- Па може ли? Човек от комшиите си не мой да бега. Към тех требва да оди. Они за добро, они за лошо.

- Кафенце обичаш ли?

- Обичам. С бисквити. Да си топим.

- Приятелки имаш ли?

- Това не можем да ти кажем. Я за другите не отговарам. Ама я съм другар на много ора.

- Кога си почиваш?

- От 2 до 4 с вестника или като изкарам кокошките да пасат пред къщата и седнем на пейката.

- Кое ти е най-любимото от селския живот?

- Сичко! Сичко обичам. Ама най-убаво ми стане кога ни се обягни овца или излюпят пиленца. Що живот посрещам. Мило ми е.

- От какво се страхуваш много?

- От градушка да ми не изпозатрие градините и нивата.

- Обичам те много, бабче…

- Па къде, че одиш да ме не обичаш.

- Ще се видим някой ден, бабче.

- Има време, много време да изтече... Още много леб да омесиш, к'во съм те учила, и да изедеш до тогава.

- Ще меся, бабче. И теб ще наричам……Прошепнах.

И прибрах черно-бялата бабина снимка в албума.

Елеонора Бойчева

[ethereum-sss]

ИСКАМ ДА ВИ РАЗКАЖА

... една много стара история за човека, който не вярвал в любовта. Той бил съвсем обикновен, досущ като вас и мен, отличавал го само начинът му на мислене: този човек смятал, че любовта не съществува. Разбира се, имал достатъчно опит в търсенето на любов и бил наблюдавал хората около себе си. Голяма част от живота му преминала в опити да намери любов, само за да открие, че тя не съществува.

Където и да отидел, разправял на хората, че любовта е измислица на поетите и религиите, с която да манипулират податливите умове на хората, да ги контролират, да ги накарат да вярват. Казвал, че любовта не е реална и затова нико�� не може да намери любов, колкото и да търси.

Този човек бил много интелигентен и невероятно убедителен. Четял много книги, посещавал най-добрите университети и станал уважаван учен. Можел да се изправи на всяко обществено място, пред всякакви хора и логиката му била извънредно силна. Казвал, че любовта прилича на опиат; предизвиква еуфория, но създава зависимост.

Може силно да се пристрастиш към любовта, но какво ще стане, ако не получиш дневната си доза? Точно като с наркотиците, имаш нужда от всекидневна доза.

Казвал, че повечето интимни връзки напомнят отношенията между наркоман и пласьор. Изпитващият по-силна нужда е като наркомана; изпитващият по-слаба нужда е като пласьора. По-малко нуждаещият се контролира връзката. Едва ли ще ви е трудно да схванете това, тъй като обикновено във всяка връзка единият обича силно, а другият – не, и затова се възползва от онзи, който му поднася сърцето си. Можете да разберете как се манипулират един друг, какви са действията и реакциите им, и те са досущ като при пласьор и наркоман.

Наркоманът, пристрастеният, живее в постоянен страх, че може да не получи следващата доза любов или наркотик. Той си мисли: „Какво ще правя, ако ме изостави?” Този страх го принуждава да се държи собственически: „Това е мое!” Става ревнив и взискателен поради страха да не бъде лишен от следващата доза. Пласьорът може да контролира и манипулира нуждаещия се от наркотик, като му дава повече дози, по-малко дози или изобщо престане да му ги дава. Нуждаещият се напълно капитулира и е готов да направи всичко, за да не бъде изоставен.

Човекът продължавал, обяснявайки на всички защо любовта не съществува. „Така наречената „любов” е само връзка, почиваща върху страха и контрола. Къде е уважението? Къде е любовта, която твърдят, че изпитват? Няма любов. Младите двойки си дават много обещания пред Бога, пред семействата и приятелите си: да останат заедно завинаги, да се обичат и уважават, да се подкрепят в добро и в зло. Заричат се да се обичат и почитат и дават още и още обещания. Изумителното е, че наистина вярват в тези обещания. Но след брака – седмица, месец или няколко месеца по-късно – става ясно, че никое от тези обещания не се спазва.

Виждате борба за контрол, целяща да изясни кой кого ще манипулира. Кой ще бъде пласьорът и кой – пристрастеният? Забелязвате, че няколко месеца по-късно уважението, което са се зарекли да изпитват един към друг, липсва. Можете да видите раздразнението им, как се нараняват, малко по малко, и емоционалната отрова, расте ли расте, докато някак неусетно любовта изчезне. Остават заедно, защото се боят от самотата, от критиките и неодобрението на другите и от собственото си неодобрение и критики. Но къде е любовта?” Той разказвал, че е виждал много възрастни двойки, живели заедно в продължение на тридесет, четиридесет, петдесет години, и те били много горди, че са останали заедно през всичките тези години.

Но говорели за връзката си по следния начин: „Преживяхме брака”. Това означава, че единият от тях се е подчинил на другия; в определен момент се е предал и е решил да понася страданието. Онзи с по-силната воля и по-слабата нужда е спечелил битката, но къде е пламъкът, който наричат любов? Отнасят се един към друг като към вещи: „Тя е моя”; „Той е мой”.

Човекът не спирал да изрежда всички доводи в полза на твърдението си, че любовта не съществува, и казвал на слушателите си: „Вече съм правил всичко това. Повече няма да позволя някой да манипулира ума ми и да контролира живота ми в името на любовта”. Доводите му били напълно логични и думите му убедили много хора. Любовта не съществува.

После един ден мъжът се разхождал в парка и там на една пейка седяла красива жена и плачела. Като я видял да плаче, той почувствал любопитство. Седнал до нея и я попитал дали може да ? помогне. Поинтересувал се защо плаче. Можете да си представите изненадата му, когато тя отвърнала, че плаче, защото любовта не съществува. „Това е изумително – рекъл той, – жена, която смята, че любовта не съществува!” Разбира се, пожелал да научи повече за нея.

– Защо казвате, че любовта не съществува? – попитал той.

– Ами, това е дълга история – отвърнала тя. – Омъжих се много млада с цялата любов, с всичките илюзии, изпълнена с надежда, че ще споделя живота си с този мъж. Заклехме се да си бъдем верни, да се уважаваме и почитаме, и създадохме семейство. Но скоро всичко се промени. Аз бях всеотдайната съпруга, която се грижеше за децата и дома. Съпругът ми продължи да гради кариерата си и за него успехът и положението му извън дома бяха по-важни от семейството. Изгуби уважение към мен и аз изгубих уважение към него. Наранявахме се и в определен момент аз открих, че не го обичам и че той също не ме обича. Но децата имаха нужда от баща и това беше извинението ми да остана и да правя каквото мога, за да го подкрепям. Сега децата пораснаха и напуснаха дома. Вече нямам извинение да оставам с него. Няма уважение, няма нежност. Знам, че дори да намеря някой друг, ще бъде същото, защото любовта не съществува. Няма смисъл да търсиш нещо несъществуващо. Ето затова плача.

Разбирайки я много добре, той я прегърнал и рекъл:

– Права сте; любовта не съществува. Търсим любов, отваряме сърцето си и ставаме уязвими, само за да се сблъскаме със себич��ост. Това ни наранява, дори и да не смятаме, че ще бъдем наранени. Няма значение колко връзки ще имаме; нещата се повтарят отново и отново. Защо изобщо да търсим любовта?

Те толкова си приличали, че станали много добри приятели. Имали чудесна връзка. Уважавали се и никога не се обиждали. Каквото и да предприемели заедно, чувствали се щастливи. Нямало завист или ревност, нямало командване и собственическо чувство. Връзката им продължавала да се развива. Обичали да са заедно, защото когато били заедно, истински се забавлявали. Когато били разделени, липсвали един на друг.

Един ден, когато мъжът отсъствал от града, му хрумнала най-странната мисъл. „Хмм – помислил си той, – може би това, което изпитвам към нея, е любов. Но то е толкова различно от всичко, което съм преживявал досега. Не е каквото го описват поетите, нито пък религията, защото не се чувствам отговорен за нея. Не взимам нищо от нея, не изпитвам нужда тя да се грижи за мен; не желая да я обвинявам за трудностите си или да изкарвам недоволството си върху нея. Прекарваме си чудесно заедно; приятно ни е един с друг. Уважавам начина ѝ на мислене, чувствата ѝ. Тя не ме смущава и изобщо не ме притеснява. Не изпитвам ревност, когато е с други хора; не завиждам на успехите ѝ. Може би любовта Все пак съществува, но не е това, което хората си мислят.”

Нямал търпение да се върне у дома и да поговори с нея, да ѝ разкаже за странната си идея. Веднага, щом заговорил, тя казала: „Знам точно за какво говориш. Същата мисъл ми хрумна още отдавна, но не исках да я споделям с теб, защото знам, че не вярваш в любовта. Може би любовта наистина съществува, но не е каквато си я представяме”. Решили да станат любовници и да заживеят заедно и изумителното е, че нещата не се променили.

Продължавали да се уважават, да се подкрепят и любовта им ставала все по-силна. Дори най-обикновените неща изпълвали сърцата им с обич, защото били невероятно щастливи.

Сърцето на мъжа било толкова преизпълнено с любовта, която изпитвал, че една нощ се случило истинско чудо. Той гледал звездите и открил най-красивата сред тях, и любовта му била толкова силна, че звездата започнала да се спуска от небето и скоро се озовала в ръцете му. Тогава се случило второ чудо и душата му се сляла със звездата. Той бил неимоверно щастлив и нямал търпение да отиде при жената и да положи звездата в ръцете ѝ, за да ѝ докаже любовта си. Но щом положил звездата в ръцете ѝ, жената за миг изпитала съмнение. Тази любов била изумителна и в същия миг звездата паднала от ръцете ѝ и се разбила на милиони парченца.

Сега един старец броди по света и се кълне, че любовта не съществува. А една красива старица чака в дома си един мъж и рони сълзи за рая, ��ойто някога притежавала, но загубила заради миг колебание. Това е историята за човека, който не вярвал в любовта. Кой от тях сгрешил? Искате ли да познаете какво се объркало? Грешката била на мъжа, който си мислел, че може да даде на жената своето щастие. Звездата била неговото щастие, а грешката му – че сложил щастието си в ръцете ѝ. Щастието никога не идва отвън. Той бил щастлив заради извиращата от сърцето му любов; тя била щастлива заради извиращата от сърцето ѝ любов. Но щом той я направил отговорна за своето щастие, тя разбила звездата, защото не можела да носи отговорността за щастието му.

Независимо колко го обичала, жената не би могла да го направи щастлив, защото не би могла да знае какво е в ума му. Не би могла да отгатне очакванията му, защото не би могла да познава сънищата му.

Ако вземете щастието си и го положите в нечии ръце, рано или късно този човек ще го унищожи. Ако подарите щастието си на някого, той винаги може да го отнесе със себе си. А щом щастието може да идва само отвътре и е плод на вашата любов, значи вие сами сте отговорни за щастието си. Не бива да натоварваме някого с отговорността за нашето щастие, но когато застанем пред олтара, първо си разменяме пръстени. Полагаме своята звезда в ръцете на другия, очаквайки той да ни направи щастливи, а ние – него. Все едно колко обичате някого, никога няма да бъдете онова, което той иска да бъдете. Това е грешката, която повечето от нас правят от самото начало. Разчитаме за своето щастие на партньора си, а така не става. Даваме всички онези обещания, които не можем да спазим, и се обричаме на провал.

[purple-little-fairy]

МАЛКИЯТ ПРИНЦ И ЛИСИЧЕТО

... Но се случи така, че след като дълго бе вървял сред пясъци, скали и снегове, Малкият принц намери най-сетне един път. А пътищата винаги водят при хората.

- Добър ден – каза той.

Беше стигнал до градина с цъфнали рози.

- Добър ден – казаха розите.

Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.

- Кои сте вие? – попита ги той смаян.

- Ние сме рози – казаха розите.

- А! – рече Малкият принц.

И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена по рода си в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди такива, всичкте като нея!

“Ако види това – каза си той , - тя ще бъде много обидена…”

А след малко си каза: “Аз се смятах богат, защото имам едно-единствен�� цвете, а съм притежавал една обикновена роза…” И легнал на тревата, той заплака.

Тъкмо тогава се появи лисичето.

- Добър ден – каза лисичето.

- Добър ден – отговори учтиво Малкият принц и се обърна, но не вида нищо.

- Аз съм тук, под ябълковото дърво…

- Какво си ти? – каза Малкият принц. – Много си хубаво…

- Аз съм лисиче. - рече лисичето.

- Ела да играеш с мене – предложи Малкият принц. – Толкова ми е тъжно…

- Не мога да играя с тебе – каза лисичето. – Аз не съм опитомено.

- Ах, извинявай – рече Малкият принц.

Но след като помисли, добави:

- Какво значи “да опитомяваш”?

- Това е нещо отдавно забравено. То значи “да се свържеш с другите”.

- Да се свържеш с другите ли?

- Разбира се – каза лисичето. – За мен сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребно. За теб аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света…Ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се крия под земята, шумът от твоте стъпки ще ме вика като музика да изляза от дупката. И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя. Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…

Лисичето млъкна и дълго гледа Малкия принц.

- Моля ти се…опитоми ме – каза то.

- Какво трябва да направя? – каза Малкият принц.

- Трябва да бъдеш много търпелив – отговори лисичето. – Отначало ще седнеш малко по далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки път ти ще можеш да сядаш малко по-близо…

Така Малкият принц опитоми лисичето. И когато наближи часът на заминаването, лисичето каза:

- Ах!….Аз ще плача.

- Ти си виновно – каза Малкият принц, - не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…

- Разбира се – каза лисичето.

- Но ще плачеш! – каза Малкия принц.

- Разбира се – каза лисичето.

- Но тогава ти не печелиш нищо!

- Печеля – каза лисичето – заради цвета на житото.

И добави:

- Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетна ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види розите.

- Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквото бе моето лисиче. То беше лисиче, подобно на сто хиляди други лисичета. Но аз го направих мой приятел и сега то е единствено в света.

-И розите се почувстваха много смутени.

- Вие сте хубави, но празни – каза им Малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички., защото тъкмо нея съм поливал аз…Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.

И се върна пак при лисицата:

- Сбогом …-каза той.

- Сбогом – каза лисичето. – Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-съществеото е невидимо за очите.

~ Антоан дьо Сент Егзюпери

[designis4lovers]

преди всичко исках да бъда спокоен, да разполагам с времето си, животът ми да бъде истински мой

и да избирам този момент пред всеки останал, настоящето пред всяко минало, пред всяка надежда за по-светло бъдеще.

така да се приближа до себе си, че да чувам ясно ударите на сърцето си, песента на кръвта в жилите ми, която ме движи от един ден в друг, променя ме и ме пази същия, руши ме, за да се родя отново и отново.

https://www.instagram.com/p/B_KeWAfjudK/?igshid=qxvy0rxs4hzw

[onmaaworstbehavior]

Преди да те срещна много неща ми изглеждаха правилни, в последствие се оказа, че изборите, които съм правила не са били винаги верни.

Някъде бях чела, че хората са ангели с едно крило, за да летят трябва да бъдат прегърнати.

В момента искам някой да ме прегърне, за да полетя и този някой да си ти. Точно ти, защото мъж, като теб идва само веднъж в живота. И този път не бих си позволила лукса да бъда без теб. Ти си като дълго чакан подарък, като сбъдната мечта. Мечта, която не съм смеела да кажа на глас, а съм проектирала само в мислите си.

Всеки ден с теб е истински уникален. Не бих се отказала от мечтата си заради времето, защото  така или иначе то ще отмине. А тези  211 дни в очакване са нищо в сравнение с цял един живот без теб. Разстоянието е несбъднати мечти, изоставени приятели и отношения, разстоянието е загубено време и опит.

Всичко е по-близо, а разстоянието е просто извинение, защото разстоянието е едно ограничение, което сами си налагаме. Когато нещо е истинско то не живее от ден за ден, защото пред каквото и да го изправиш то... оцелява.

Въпреки, че понякога изглежда така все едно живота ни е буря, аз знам, че един ден ще излезем от нея държейки се за ръка, защото това е любовта. Има моменти в които разбираш, че няма по-добро място на което да бъдеш. Вярвам, че няма нищо случайно в този живот. Знаците, които понякога се показват трябва да се четат правилно, искренно се надявам, че вече се научих да чета от книгата на живота и да я разбирам.

Вече знам какво искам от живота, защото преминах през много неща, едни хубави други лоши. Но всяко едно преживяване е урок, единия се учи лесно, другия по трудния начин. Истината е, че когато преживееш много реалности знаеш, коя точно искаш да бъде твоята. За коя реалност копнееш и коя реалност мечтаеш. Че любовта е сляпа само за известно време, че правилният мъж и първата голяма любов са две различни неща, че имаш сила и сърце да преживееш всичко и, че хората са различни в своите представи за живот и понякога просто се разминават… за добро.

Голямата любов не е като в приказките, голямата любов е твоята приказва, която ти сам пишеш. Правиш това, вече разбирайки и осъзнавайки, че само тази любов с времето става все по-хубава и колкото и да се оглежда човек, не би я сменил с нищо друго.

Една жена разбира какво иска, когато се научи да слуша сърцето си. Тогава тя може да прескочи планини, океани, да мине през места, през които иначе дори не би дръзнала да припари. Тогава мечтите стават реалност и всички малки победи водят до голямата иначе невъзможна цел. Не защото изведнъж е станала възможна, а защото само сърцето стопява страха и знае най-добре къде иска да бъде.

Разбира какво иска, когато поиска любов, защото вече има сила и сърце да преживее всичко. Намерих вярната посока към собственото си щастие и успехи. Разбрах, че няма как да се движиш напред без да отчиташ грешките си в миналото и няма как да „набиеш спирачки”, ако не погледнеш в случващото се зад теб за един кратък миг с широко отворени назад очи.

Истината е, че обичам един прекрасен мъж – теб. Не съм планирала да се влюбя в теб, то просто се случи, защото хубавите неща се случват от само себе си. Радвам се, че те срещнах, че изпълваш всеки мой ден, всяка моя мисъл, радвам се, че те има.

Прекрасно е чувството, когато сутрин се събудя и първата мисъл, която нахлува в още сънен��то ми съзнание да е за теб. Прекрасно е, че вечер заспивам с мисълта за теб. Чувствам се щастлива с всяка клетка на своето тяло. Не е необходимо да ти разказвам за всички мои мисли, на моменти имам чувството, че вече ги знаеш. Все едно някой вечер ти ги разказва и се разбираме дори само с мълчание.

Отговорите, които търсих много време сега ме гледат от твоите очи. Можем да се държим за много ръце, но не са ли тези, на които вярваме, дланите ни винаги са студени. Защото чувството да те прегръщат от обич, а не от интерес е неописуемо.

Тук си, и аз имам всички сили на света да те пазя, и всички думи на света, за да ти разказвам, и всеки ден от календара, за да ти дам своето време… Учих се да бъда твоя.

В живота се случват само онези невъзможни неща, в които вярваме истински. За любовта наистина трябва да се чака дълго, понякога толкова дълго, че губим представа за времето. В началото ни се струва, че животът на всеки друг е подреден, само нашият – не. По-късно, когато му дойде времето разбираме, че животът на всеки друг може би е подреден, но не колкото нашия собствен, за който сме се  преборили със цялото си  сърце и душа!

Защото НИЕ е по-силно от АЗ.

Искам още малко време, време за теб и мен, за нас... Да имаме наше начало.

Време, в което няма да ти е необходимо сутрин да се взираш дълго в лицето ми, за да го запомниш, защото ще го виждаш всеки ден, както и аз твоето.

Време, в което то все едно спира, защото спокойствието и хармонията го изпълват изцяло.

Време, в което сутрин ще си пием заедно кафето гледайки събуждането на всеки следващ ден...

Време - скъпоценното отмерване на щастието.

Време, време само това искам след... време.