#Долорес Дилова

[vprki]

Художници помагат на художници - Благотворителна акция

Съюзът на българските художници организира пролетна благотворителна акция, в която всеки изкушен от изкуството може да придобие оригинални художествени произведения на знакови съвременни творци. Инициативата е на художници, членове на СБХ, за набиране на средства за подпомагане на колеги в тежко здравословно състояние.

Благотворителната акция е в дните 1, 2 и 3 март – събота, неделя, понеделник от 11:00 до 18:00 часа зала 1А, СБХ – Шипка 6, съобщават организаторите.

Авторите, творбите и цените са специални! Участниците даряват всички средства от продажбите.

Имената на участващите автори ще се актуализират всекидневно, следете публикацията в сайта на СБХ.

Художниците, обявили участието си досега: Атанас Атанасов, Аделина Попнеделева, Бранко Николов, Васил Колев, Веселин Дамянов – Вес, Веселин Симеонов – Веско,  Вихрони Попнеделев, Георги Георгиев, Георги Ружев, Гергана Табакова, Гълъб Гълъбов, Дарина Пеева, Дарина Цурева, Десислава Минчева, Десислава Унгер, Десислава Христова, Дея Вълчева, Димо Колибаров, Долорес Дилова, Евгени Недев, Екатерина Петкова, Екатерина Раденкова, Елена Иванова, Елена Панайотова, Елеонора Друмева, Емануела Ковач, Зоран Мише, Иван Кюранов, Иван Хаджийски, Йово Панчев, Калия Калъчева, Калина Христова, Камен Старчев, Капка Кънева, Кирил Харалампиев, Кръстьо Тодоров, Катрин Томова, Леда Старчева, Любен Генов, Людмил Георгиев, Мария Райчева, Милена Атанасова, Мими Добрева, Момчил Георгиев, Никола Енев, Нина Русева, Нора Ампова, Онник Каранфилян, Петя Денева, Росен Тошев, Росица Гецова, Румен Атанасов, Румен Скорчев, Сашо Стоицов, Светлин Русев, Светлана Мирчева, Слав Недев, Стефан Божков, Станимир Генов, Станислав Памукчиев, Стоян Илев, Стоян Йоргов – Теката, Теодора Дончева-Теч, Цвета Петрова, Явора Петрова, Яне Гаджев.

Долорес Дилова, член на ИБ на УС на СБХ и Любен Генов, председател на СБХ

За мнозинството от тях сме публикували текстове във „въпреки.com” и не само със снимки, като сме представяли техни изложби, вижданията им за света, за изкуството, за личната им мотивация да му се посветят. А сме сигурно, че към тях ще се присъединят и други техни колеги, като ще се приемат творби и в дните на благотворителната изложба. По наша информация към каузата за подпомагане на художници със сериозни здравословни проблеми се присъединяват и автори, които живеят и работят в Австрия, Германия, Белгия…Сред имената са и творци, които напуснаха нашия земен свят, но явно наследниците им са съпричастни към благородната инициатива на СБХ.

Великолепният плакат за събитието е на талантливата Капка Кънева, която е също сред включилите се автори. Той приканва нас – публиката, зрителите, обичащи изобразителното изкуство да станем активна част от благородната кауза! Не пропускайте този момент не само, за да придобием творба на любим художник, а и да имаме своята дан за спасяването на живот! ≈

„въпреки.com”

[vprki]

Живописните платна на Яна Гайсвайлер са магични и красиви, нежни и мистични

Щастливи сме с възможността за известно време да бъдем част от творческия свят на Яна Гайсвайлер, да се докоснем до приказните ѝ, изящни произведения, до вълшебните ѝ живописни платна, радвайки се на шанса те самите, със своя финес и красота, със своята светлина, да станат част от нас, да озарят и нас, да изпълнят и стоплят сърцата и душите ни. Каза при откриването на изложбата на художничката в една от залите на галерията на СБХ на „Шипка“ 6 Любен Генов, председател на Съюза на художниците.

Словото му беше изключително вълнуващо със споделена обич към таланта на Яна Гайсвайлер, с познание и проникновеност за творбите ѝ. Той ни предостави текста за публикуване във „въпреки.com”, за което сърдечно му благодарим.

Долорес Дилова и Любен Генов на откриването на изложбата

В ролята на този, на когото Яна довери откриването на изложбата си (нещо, което за мен е голяма чест, удоволствие, но и отговорно предизвикателство), ще си призная, че се чувствам и леко смутен в неловкостта да говоря за нещо, което само по себе си е толкова изразително, толкова силно и вълнуващо, нещо, за което съм сигурен, че не точно думите са най-доброто средство за вярното пресъздаване на онова непосредствено визуално въздействие, на което е способна майсторски нарисуваната живописна творба.

Текстът от анонса на Янината изложба описва нейните картини като: „Пейзажи на границата между сън и действителност – прозирни златни облаци, загадъчни мъгли, усещане за притаени в тях обитатели...“

А в унисон със споделеното ми преди малко притеснение (или като контрапункт на скепсиса ми по отношение на думите) и  съвсем в съзвучие на поетичната си живопис, Яна Гайсвайлер вместо концепция на своята изложба ни е поднесла един свой стих:

В мен шуми зеленият и неподкастрен двор пред къщата.

Мислите ми – заплетени треви,

лалета, припламващи във жълто,

цветни насекоми.

Седя и вслушвам се,

накланяйки се с вятъра и люляците.

Ето, че може би, точно в поезията биха могли да се намерят най-верните словосъчетания, най-точните думи и изрази, които да посрещнат и прегърнат безмълвните послания на Янината живопис.

Преди изложбата разглеждах картините ѝ в интернет. Един от коментарите под нейна творба бе: „Уникална, феери��на и мистична красота!“

И да, напълно съм съгласен с оценката, поставена от нейна почитателка… Да, всичките ѝ живописни произведения са магични и красиви, красиви и нежни, нежни и мистични… По някакъв странен начин те приличат на самата нея.

Мисля си, че никога досега не съм виждал Яна, разкрита пред своята очаквано многобройна публика в такъв мащаб, споделяйки с нас една впечатляваща част от своето изкуство, чрез това отбрано множество произведения, като един цялостен възглед за ЖИВОПИС, изразен в тези няколко десетки вълшебни картини, мистич��и състояния, които на пръв поглед, с лекота и с основание, можем да наречем пейзажи. Майсторски пейзажи, които през измеренията на нашите възприятия, на чувствителността ни, на способността ни да разбираме, или по-скоро да съпреживяваме, могат да се превърнат и в нещо друго,  по-различно, да бъдат онова, което първоначалният творчески импулс на съзиданието им е повелил да бъдат, в каквито спонтанният креативен порив на създателката им е пожелала да превърне всеки един от тези отрязъци живописна материя. И те, разбира се, не са само пейзажи – в тях има и нещо много, много повече… 

Талантът на Яна, майсторството ѝ, въображението и нейната чувствителност са ни поднесли като резултат не са само едни съзерцателни пейзажи, а претворени природни състояния, свързани с личния вътрешен свят, с настроенията и вълненията ѝ. В творбите ѝ природата и нейната динамика са претворени във форми, които можем да определим като своеобразна пейзажна лирика. Произведения, в които природата (пейзаж, сезони, растения, животни…) е тема, централен мотив, подчинен на естетическото съпреживяване.

Да разгледаме внимателно тези платна. Да се потопим в техния свят…

Пред нас е „Синьо безвремие“ – картина с размер около 110 на 100 см. Вертикален формат в дълбока синя тоналност, както подсказва заглавието… Три плана очертават пространство, в което потъваш или по-скоро политаш. Близкият бряг е в контражур, забулен в тъмна прозрачна сянка, а ниският хоризонт на морето с блестящата тънка сребриста ивица студена слънчева светлина, отделя отсрещния бряг, потънал в лека мъглявина, омара навярно. И едно безкрайно, високо небе, обвито в завихрени от вятъра облаци…

Заставаме пред друга картина в подобен формат, но в друга тоналност. Нарича се „Размисъл“… Гамата – топла. Нюанси на жълто, златна охра, брилянт и транспарентни, леко изсветлени английско червени оттенъци. Хладни сребристи изпарения, стелещи се като дим, обгръщат пейзажа. Погледът ни се рее някъде отвисоко. Иска ми се да се смаля, да вляза в картината и да продължа навътре, летейки ниско над разкриващото се пространство в полето сред тревите… Долина е. Някъде далече горе над мъглявините, над разнищените от вятъра облаци, изплува част от светещ кръг – може и да е слънце, а може и да е луна.

Идва ми наум едно прочетено наскоро хайку на Кьорику:

Август.

В класовете на просото

вее есенният вятър.

Пред очите ни са още две Янини картини: „Зима“ и „Зимен път“… В едната по диагонал белият снежен път пресича долната ѝ половина, обвит в прозрачно сини облаци, с вчепкани в тях тъмни оттенъци, сякаш са рехави кълбета черна вълна. Над тях лазурното небе е озарено от светещия полукръг – или на бялото зимно слънце, или на надничащия отвъд облаците горен отрязък от пълнолунието. В долния десен ъгъл преплитат голите си клони тежките призрачни дънери на мъдри вековни дървета…

В другата картина е абсолютната поезия на бледността… На покриващия и обезличаващ реалността сняг, безпаметно заличаващ всичко, приглушаващ… На тази драстична, на тази драматична тишина припяват, вклиняват своето мълчание в студа, накацалите в далечината едва забележими ята птици…

И колко по-добре от този прозаичен опит да се опише живописната творба, би прозвучал отново Янин стих:

Вали.

Ангели изтупват си крилата,

снежинките танцуват.

А ние,

забързани души,

заровени в мравуняка на мислите си

надигнахме глава

пред тази белота...

И преспа сняг трев��гите затрупа,

а страховете прекърши ги студа.

Вали,

танцува Тишината.

Понякога и три реда са достатъчни, отново, както е в хайкуто на Исса:

Бавно се топи снегът

върху покрива

на моята колиба.

Или на Чийо-ни:

По поля и планини

нищо не помръдва –

снежна утрин.

Колко приличат творенията на Яна на тези лирически миниатюри, на тези кратки, емоционално наситени творби с дълбока сетивност на изображението и присъща съзерцателност… Колко подхожда на картините на Яна да бъдат сравнявани именно с медитативната лирика, чиято сила е в непосредственото съзерцание, в дълбокия личен размисъл, в насочената към доближаването и постигането на съкровената простота…

Яна твори, пресъздавайки състояния на натурата, които вижда и усеща непосредствено, в систематични опити да се изрази „вечността в мигновението“ и да се улови скритата и многозначна същност на действителността през природната картина. Внушенията ѝ са универсални, не са буквални и не конкретизират, а акцентират върху символното съдържание.

Вглеждам се и в други от вълшебните картини на Яна: „Светлина“, „Настроение“, „Развиделяване“, „Сънища“… Да, това, което виждаме в тях е невероят��о красива, изтънчена, майсторска живопис… И да – това на пръв поглед са пейзажи… Но в никакъв случай не можем да определим Яна като пейзажист. И не, тя не е пейзажист в класическия смисъла на понятието… И макар пейзажът да е нейно постижение от гледна точка на виртуозността, с която го интерпретира, то пейзажът не е нейната цел. За Яна пейзажът е само повод, претекст, средство за да изрази абсолютната поезия на своята същност. Пейзажите в творчеството на Яна са метафори.

Някъде прочетох, че постоянна тема за обсъждане в естетиката е дали пейзажът предполага предходни художествени форми, или, напротив, е първичен девствен терен, върху който са се развили различни естетически практики… В съзнанието ни изникват класиците. Първосъздателите…

Идва ми на ум да я сравня с Джон Констабъл (1776-1837)  или Джоузеф Търнър (1775-1851), (особено Търнър), художници издигнали пейзажния жанр до своята определеност и самостоятелност, извели го до недостижими висоти. И въпреки, че подобни аналогии ще прозвучат за някого твърде неуместни, непремерени, претенциозни, то аз ще си ги позволя в опит да потърся някаква тънка нишка на съотносимост (или разграничение) и да усетя вибрациите, трепета на резониращите импулси на вдъхновението, които освен от щедростта на смайващите природни гледки, на чиито спектакли Яна откровено се възхищава, са обогатени и облагородени и с вълшебствата от приказния свят на Яниното въображение, забъркани в магията на това завладяващо сетивата ни творчество.

Яна Гайсвайлер и майка ѝ Тоня Горанова, снимка: Виолета Апостолова-Лети

Картините на Яна могат да бъдат определени като пейзажи на романтичната ѝ същност. Пейзажи на нейната светла душа.

Нека да ѝ благодарим за чистотата и добротата, с които насища пространството. За чудните приказки, които разказва и, които се надяваме да продължи.≈

Текст: Любен Генов

Снимки: Стефан Марков

P.S.на „въпреки.com”: Изложбата „Живопис“ на Яна Захариева Гайсвайлер продължава до 25 февруари, насладете ѝ се. Ще откриете невероятен свят на красота и поезия. Ако не я видите, ще сте пропуснали нещо важно в живота си.

Сред многобройната щастлива публика на откриването на изложбата художниците Георги Ружев /л/ и Вихрони Попнеделев /д/

Тя е родена в София. Завършва Художествената гимназия „Илия Петров“, след това – Националната художествена академия в София. Участва в биеналета на живописта в Магдебург, Париж, Лондон и Единбург. В по-голяма част от времето е живяла в Париж, но е работила най-вече за галерии в Лондон и повечето от нейните картини са в частни колекции там, други са в Париж и Единбург. Представяла е самостоятелни изложби в София, Лондон, Единбург и Магдебург.

[vprki]

СВОБОДНАТА ЗОНА на Иван Кирков отново в галерия INTRO

 „Докато я има галерия INTRO винаги януари ще е запазена за Иван Кирков“.  Каза преди години на Ивановден Валентин Щинков, художник, дизайнер, галерист и колекционер по повод  изложба „Иван Кирков. Имагинерният реализъм“.

Тогава на 1 януари 2022 се навършиха 90 години от рождението на Иван Кирков. Валентин Щинков каза още: „Чувствах го като ангажимент да направя тази изложба, независимо от повода 90 години от рождението на Иван Кирков. Датата не е важна. При него не може да има годишнина, не може да има смърт, той беше човек, който не се вместваше в общоприетите норми на хората. Той е нашият жалон, макар че думата не е най-добрата. Той е пътеводната светлина в живота, поне, на мен и на всичко хора около мен, които са тук.“

Малко след тази паметна дата - рождения ден на Иван Кирков (1932-2010) на 2 февруари се откри първата изложба от проекта СВОБОДНА ЗОНА на галерията „С благодарност на Иван Кирков“ /подзаглавие на всички експозиции/. Валентин Щинков тогава обяви, че бъдещите изложби на Ивановден ще са СВОБОДНА ЗОНА с различни теми. Идеята е да се припомни значимостта на проф. Иван Кирков, който успява чрез изкуството, творческите си възгледи и преподавателската си дейност в Националната художествена академия да въздейства върху формирането на много имена в българската живопис. Галерия INTRO цели да представи огромното влияние на таланта му върху следващите поколения.

Греди Асса, Божидар Бончев и Валентин Щинков

През 2025 година, изложбата “СВОБОДНА ЗОНА” продължава традицията да почита наследството на проф. Иван Кирков, който със своята творческа свобода и преподавателска дейност в НХА оставя трайна следа в сърцата и съзнанието на много български художници.

Темата на тазгодишната изложба - "Гледна точка", кани публиката да разгледа живописни пейзажи, разкриващи индивидуалните търсения на участващите творци.

Генко Генков (1923-2006)

В изложбата участват Вихрони Попнеделев, Генко Генков (1923-2006), Георги Щърбев, Греди Асса, Долорес Дилова, Иван Хаджийски, Кольо Карамфилов 1963-2014), Любен Зидаров (1923-2023), Милко Божков, Мими Добрева, Петър Дочев (1934-2005) и Свилен Блажев. Т��хните творби разкриват уникални интерпретации на темата за свободата, всяка от които носи собствена гледна точка и естетическа философия.

Петър Дочев (1934-2005)

В изложбите досега присъстват хора, които са свързани с него; има такива, които са го познавали, но има и такива, които само са чували за него. Може би, наистина, тъкмо това е най-ценното на този проект – авторите, които винаги са толкова любопитно различни – и като възраст и поколение, и като начин на работа, използвани материали и изразни средства, стил, жанр и т.н. Именно в това е идеята на „свободната зона“, както е и наречен този прекрасен проект. Самата тема за свободата е била изключително важна за Иван Кирков, за когото Валентин Щинков каза навремето в цитирания текст: „Той казваше, че свободата не е даденост, а борба – когато си я извоюваш, ти трябва да я отстояваш, да продължаваш напред… Художникът по принцип не умира. Идеята на изложбата е да се продължи едно внимание и уважение към неговото име и към това, което е направил – и като художник, и като преподавател, като естетика, като модерност, като творчески възгледи.“

Любен Зидаров (1923-2023)

Известният автопортрет на Кирков е и на плаката на проекта СВОБОДНА ЗОНА, независимо от темата – все още той наблюдава „учениците“ си, приятелите си, като се усмихва или пък прави пауза. Той е и там, и тук. И очаква да види още.

Катрин Томова и Филип Зидаров, вляво е творбата на Долорес Дилова

Припомняме написаното от изкуствоведа Филип Зидаров, най-задълбочения изследовател на Иван Кирков, негов приятел и последовател за „въпреки.com” за „СВОБОДНА ЗОНА - с благодарност към Иван Кирков“: „Какво е свободата? И защо ли още търсим очертания на нейната „зона“ три десетилетия след края на родния комунистически режим? Причината е загнездена в битието на предишния половин век, в който свободата беше робство, а невежеството – сила. Иван Кирков беше от онези творци, чиято вътрешна и донякъде външна свобода не се поддаваше на ограничения. Но той имаше още едно, особено ценно качество – защитаваше свободата на своите млади съмишленици и с всички сили ги предизвикваше да открият собствената си свободност като художници, и като личности.“

Иван Кирков (1932-2010)

Възхитителна е последователността на Валентин Щинков да следва идеята /за нея и развитието ѝ в годините може да прочетете при нас тук/ си като художник, галерист, колекционер всяка година в пространството на INTRO в дните около Ивановден да откриваме и откриваме отново и отново изключителния Иван Кирков. За нас остават незабравими думите на Вальо, както го наричат приятелите, които си припомняме всяка година: „Той е мислител. Нашите разговори с него мога да ги пресъздам, защото съм имал щастието или нещастието да не ми е бил пряк учител / завършил е плакат при проф. Иван Газдов в НХА– б.а./. Когато ти се срещаш с един човек постоянно някак се размива във времето това, което си чул и, които сте си говорили, дори може и да не си го оценявал. А когато срещите са били в някакъв ритъм, циклични, имаш време да осъзнаеш какво си чул.

Милко Божков

През последните години от живота му ние много често се виждахме с Иван Кирков, особено последната година и тогава съм получил не съвет, напротив, той не даваше съвети, а начин на мислене за света. Няма как да го пресъздам, да го предам, освен това - светъл ум. Той беше и велик художник, и огромен педагог със страхотно чувство за естетика, за мярка, за оценка. Той можеше да оцени всеки с един поглед и с две думи.“

Иван Хаджийски

По време на разговорите с Вальо Щинков обичайно си припомняме и документалния филм на Атанас Киряков, посветен на Иван Кирков „Да се спасиш в спомена“, 2009, и особено финалния му пасаж, когато художникът казва:. „ …За да можеш трябва да знаеш много, а онези, които могат трябва да знаят още повече… …Колко малко, всъщност, е нужно на човек – свобода в съзнанието най-напред и стремеж да я постигнеш, защото никой не ти я дава тази свобода даром, ако не можеш да я извоюваш, да се бориш за нея и да съществуваш в името на нея…“. Филмът почти изцяло беше сниман в Асеновград, където Иван Кирков се върна да живее в едно малко апартаменче, след като беше пенсиониран 1987 година от Художествената академия. „Животът на човек не е само нагоре и не знае какво предстои“.

Вихрони Попнеделев

Припомня си онези години Валентин Щинков. Отбелязва, че и здравето на художника не е било добро и цитира Иван Кирков оттогава: „Направих огромен кръг, тръгнах и какво ли не ми се случи и пак се върнах тук, и в творчество, и в житейски план. Аз на спирали не вярвам. Просто – завъртях се и пак съм тук…“

Иван Кирков (1932-2010)

Неизменна част от изложбата СВОБОДНА ЗОНА "Гледна точка", С благодарност към Иван Кирков,   и тази година са и емблематични произведения на самия художник, които продължават да провокират, вдъхновяват и възхищават…И още нещо за Валентин Щинков като създател на проекта и не само – всяко откриване се превръща в красив празник на среща между художници и приятели.

Изложбата продължава до 31 януари в пространството на галерия INTRO. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

P.S. на редактора Зелма Алмалех: И докато се връщах с метрото след поредния Ивановден получих снимка от скъпа приятелка и прекрасна художничка Мариана Маринова, ученичка на Иван Кирков.

Стефан Джамбазов (1951-2021) и Валентин Щинков

Годината на фотографията няма значение, но със сигурност, е преди отбелязването в галерия INTRO на 90 годишнината на Иван Кирков. Все пак, Стефан Джамбазов (1951-2021) и Валентин Щинков и тогава са си говорили за Свободната зона, която е и личен избор за всеки един от нас, Въпреки!

[vprki]

Впечатления от „Август в изкуството“, 2023

Десетото издание на фестивала на визуалните изкуства "Август в изкуството" се случи благодарение на финансовата подкрепа на Националния фонд Култура. Девет години след деветото издание и след като бях обявил неговата смърт в статията "Раждането и смъртта на "Август в изкуството", 2016. Написа за „въпреки.com” Румен Серафимов, изкуствовед, куратор на "Август в изкуството" 2023 /на снимката/.

Изложбите в Градската художествена галерия на Варна, където традиционно е центърът на фестивала,  станаха мащабни и качествени. Там бяха представени 69 художници от четири творчески поколения. Доайените Павел Койчев, Альоша Кафеджийски, Кина Петрова и Стоимен Стоилов показаха прекрасни работи и защитиха репутацията си на големи творци.

Стоимен Стоилов

Бях поканил немалко художници от силното поколение, което влиза в изкуството ни в самото начало на 80-те години миналия век. Милко Божков е от него и ретроспективна му изложба на целия първи етаж на галерията беше богата и категорична като естетическа стойност.

Милко Божков

Безупречни и впечатляващи бяха пластиките на Зиятин Нуриев, Стефан Лютаков, Иван Русев, Емил Попов, Венелин Иванов, Пламен Аврамов и Георге Фаркашиу (Ръмъния), големите ахроматични платна на Станислав Памукчиев, сияещите с цвета и техниката си работи върху стъклени повърхности на Галина Шехирян, драматично-екзистенциалните човешки състояния на Веселин Начев, темпераментната живописна стихия на Георги Лечев, концептуалните визуални интерпретации на Димитър Трайчев, Мария Зафиркова,

Галина Шехирян

Илия Янков, Ангел Ангелов, Илиян Лалев, Владимир ��ванов и Калия Йорданова, имагинерните и хроматично наситени картини на Долорес Дилова, Атанас Хранов, Васил Василев, Валери Чакалов, Петко Ломски, Иван Обретенов и Валентин Узунов, веществено-пластичните и релефни повърхности на Пламен Михайлов, Николай Тодоров, Бранко Николов и Тодор Тачев.

В "диалог" Катрин Томова /л/ и Долорес Дилова /д/

Малко по-младите се представиха с чудесни, внушителни творби. Тук блестеше абстрактното полихромие на Любен Генов, Катрин Томова и Иван Минчев. Големите сюрреални автопортрети на Иво Бистрички въвличаха в иреални пространства. Сетивните с изтъканата си материя митологични видения на Стефка Георгиева бяха хипнотични и величествени.

Един до друг Любен Генов /л/ и Иво Бистрички /ц/

Оранжевата и чиста като знак пластика на Симеон Стоилов "звънеше" и фокусираше вниманието. Магически въздействаше видеоинсталацията на Нина Ковачева и Валентин Стефанов с бягащите мъж и жена, прожектирани върху две големи стъклени вази. По египетски сложният като рисунка и композиция триптих на Моника Попова беше не само мащабен, но и зашеметяващ с енергиите си.

Нина Ковачева и Валентин Стефанов

Поредицата платна-алюзии на класически европейски портрети с гравиран върху тях надпис на английски (Носталгия по изгубеното изкуство) на Красимир Русев, беше дълбоко смислена концептуална творба. Свободният и овладян живописен жест в едроформатните платна на Цветелина Максимова беше изразителен и поетичен. Двете едри и обобщени глави (тъмна и светла като истината и лъжата) в двете картини на Албена Коева имаха тотално внушение. Интелектуален и сериозен беше Данил Йорданов в сиво-черните абстрактни пространства на моделираните с графит и восък платна. В подобен контекст звучаха големите рисунки от втечнен графит на по-възрастния Пламен Братанов.

Симеон Стоилов

Артистите от най-младото поколение участваха достойно. Чрез фотографските образи на старец Венелин Шурелов посочваше тъжни човешки състояния. В критично-песимистичен контекст Мартиан Табаков беше изобразил голи мъжки и женски фигури с неоекспресионистичен маниер върху големи, стоящи в пространството шперплатови плоскости. Антони Райжеков беше измайсторил с въображение инсталацията си от падащи водни капки и звукови ефекти. Еротиката в цветната композиция на Доника Кирова беше откровена и провокативна. Интересни съвременни работи показаха Калоян Илиев - Кокимото, Велина Гребенска, Виктор Петков и Мартин Пенев.

Росен Донев

На фотографията беше отделено немалко внимание. В самостоятелна зала бяха експонирани забележителните черно-бели фотографии на тримата най-значими фотографи от Варна – Росен Донев, Гаро Кешишян и Александър Николов. Франк Уърдън (САЩ) и Атце Бос (Нидерландия) показаха качествени цветни фотографии на абстрактно звучащи материални повърхности.

Цветан Кръстев

Видеоизкуството беше представено от изразителни и умни творби на Цветан Кръстев, Надежда Олег Ляхова, Саша Панчич (Сърбия), Георги Кръстев и Розе Шулце (Германия). Освен филма си от танцов пърформънс в изоставени казармени помещения на съветски военни части, Розе Шулце участваше и с великолепна инсталация от 90 листа ръчно формована хартия с релефно моделирани върху тях очертания на многобройни предмети. Бяло-златните хартиени обекти, нежно и крехко внушаваха в особена древноегипетска светлина усещането за преходност, за следи и останки от човешки живот.

Розе Шулце (Германия)

"Това ли ще остане от нас?" – гласеше тревожно заглавието на творбата. Топлата красота на хартиените обекти струеше и от инсталацията на Недко Недков.

Макар и по-камерни, изложбите в осемте частни галерии и в Художествения музей Георги Велчев бяха също качествени с творбите на още 20 артисти.

Дария Василянска

Ще посоча специално изразителния диалог чрез живописни картини и рисунки между покойната, изключителна Дария Василянска и дъщеря ѝ Теменуга Станчева. Адмирирам представянето на Атанас Парушев, Веско Велев, Мария Чакърова, Деан Даракчиев, Георги Йорданов, Пламен Монев, Цветана Векова, Тереза Зиковска, Боян Боев, Деян Веков, Галина Станева, Калина Мавродиева.

Изложбите бяха наречени с определени понятия, насочващи към  характера на изкуството в тях – автентично, диалогично, градивно, експресивно, хроматично, имагинерно, пластично, романтично, поетично.

Монтиране на творбата на Станислав Памукчиев

Десетото издание на фестивала предложи и интересни дискусии, презентации и лекции, свързани с историята на форума и с явленията в съвременното изкуство. Активен и свръхпрофесионален в тях беше изкуствоведът Филип Зидаров.

Накрая и аз като Розе Шулце ще задам логичния въпрос: Какво ще остане от "Август в изкуството"? Творческото и културното битие обаче не е само "задаване на въпроси", както много често обичат да твърдят хората на изкуството. Има огромна необходимост от отговори на същностните състояния и феномени в обществото и културата.

Илиян Лалев

По отношение на "Август в изкуството" – ще останат десет мащабни издания на този най-голям у нас фестивал. Издания, богати на съвременни визуални стилове, на свободен индивидуален избор, на празнично общуване и преживяване, на позитивна  оценка от творци, експерти и публика. Ще остане високопрофесионалното равнище на художествено изразяване, което винаги е било основната цел на този форум. Отново ще припомня, че възприемам и интерпретирам понятието "Август" преди всичко в неговото древно латинско значение на "божествен", "възвеличен".

Веселин Начев

Или по-опростено и непатетично казано, фестивалът се стремеше и успя да представя високото, значимото, сериозното, истинското в съвременното изкуство. За моя голяма радост "Август" се явяваше и живееше във всички издания на фестивала все по-силно и магнетично. "Август" тържествуваше и в десетото юбилейно издание – безусловно и в пълната си духовна светлина. ≈

Альоша Кафеджийски

Текст: Румен Серафимов

Снимки: Александър Николов и личен архив

P.S. на „въпреки.com”: Всички посочени линкове са към текстове по темата публикувани при нас.

[vprki]

Доли пренесе морето и своето чудесно място в есенна София

В изложбата „Моето място“ Долорес Дилова /на снимката/ представя  картини рисувани през последната година специално за столичната галерия „Нюанс“. Художничката рисува това място повече от 20 години, но то отдавна не е географско понятие за нея. То е необходима илюзия, вдъхновяваща реалност, болка и възбуда, радост и откровение, съзерцание и съзидание. То е аромат на смокини…. Това пише в анотацията за изложбата.

И още: Там се събират сините телефончета, изумруденото  море, виолетовите залези, самотните чадъри и голямото желание на художничката да спре мига на преживяното. Ето какво  казва авторката за изложбата си  „Моето  място“: „Толкова години рисувам този магичен свят, живеещ сякаш извън времето. Рисувам го с цветовете и светлината, с възторга и радостта на първата среща, мястото е същото и много различно… Откривам всяка патина от времето и новата му красота. Тук разбирам, че светлините и сенчестите места са в нас, навън са само техните отражения. Моето място е опит за портрет на брега и морето. Гледам струпаните картини в ателието и си мисля, не са ли всичките неосъзнат опит за автопортрет.“

А ето какво каза при откриването на изложбата нейната приятелка и колега в изобразителното изкуство художничката проф. Десислава Минчева: „И друг път съм писала за Долорес, но ще се опитам да не припомням думите си. Всяка изложба заслужава да бъде изказана (ако това изобщо е възможно) по различен начин, защото Е различна.

Мястото, което Доли рисува се превърна в нейна лична, емблематична територия. То се простира на не повече от 20 км, но сюжетите й са от определени точки по това кратко, тъй красиво трасе, така че тя успя да сътвори от реално няколко десетки квадратни метра цял един необятен свят, а това е забележително!

Тъй като пътуваме заедно с нея от години по тези места, аз взех да усещам, че гледам на природата сякаш през нейните очи. Все си казвам – това е плажът на Доли, това са нейните къщи и чадъри, това са нейните облаци и залези…

Следя дали телефончетата по оградите в Българево са разтворени или не, защото винаги (понякога два пъти на ден) чувам въздишките и възклицанията й, минавайки край тях. Ако, не дай Боже изчезнат, то ще бъде нещо като космическа катастрофа.

Знам, че е недостатъчно, ако само веднъж минем през полето до един каменен плаж, който мен никак не ме вдъхновява, но пък за нея е най-прекрасният на света и би било добре нито един друг човек, освен нас, да не нарушава гледката към сиво-сините локви (добре, Доли, не са локви, а приказни, малки, кралско сини заливчета пред морето!)…

Знам също, че Болата, онова магично място зад Калиакра, с ненормално червени скали, трябва да се види още първия ден след пристигането ни и че винаги ще споменем онази нощ с пълнолуние, когато отидохме там и пейзажът изглеждаше страховито примамлив, като в картина на Каспар Давид Фридрих.

Знам, че тя (а вече и аз) ще следим силуета на всяка скала, който се променя с времето, ще страдаме заедно заради безмилостния ход на годините, който периодично ни отнема по нещо, което помним и обичаме. Изпитваме споделен ужас, че следващият път нещата няма да са същите (което и става, разбира се) и … може би именно затова, за да съхрани спомена и усещанията, Доли рисува, и пак рисува това място, ден след ден и платно след платно…

Каварна и околностите за Долорес са нещо като Живерни за Клод Моне. Има нещо много силно и много трогателно в тази нейна обсебеност. Аз поне не познавам друг художник, който да е направил толкова вариации на едно и също място.

Веднъж казах и ми се иска само това да повторя ‒ Долорес е безспорно най-чувственият художник днес. Нейната екзалтираност прозира навсякъде, смесена с надреалното, с мистиката и с онази болезнена сладост на много горчивия шоколад. Магичен виолетов воал обвива всеки сантиметър от картините й, тюркоазът отстъпва пред плътни и страстни тъмно червени тонове, които предизвикват красива тревожност, сини телефончета и звезди се оплитат в абсурден танц, малки ярки облаци оставят следи в небето, сякаш са неидентифицирани обекти, разпукани, греховни смокини се появяват на неочаквани места…

Наистина всичко е една емоция ‒ чиста, силна и въздействаща, една сплав от плътско и духовно, от тревога и наслада… като самият живот.

Преди месец седяхме на пристанището и гледахме почти безмълвно червения залез, спускането на слънцето все по-ниско и нахлуването на виолетови и кадифено кафяви  в небето. Водата ставаше като златно огледало, все по-светла и нереална и така ‒ до момента на угасването си. Всичко това, заедно с черните силуети на чадъри, столове и кораби правеше гледката като екран, като спектакъл, който хем не искаш да свършва, хем се променя всяка минута и те държи в щастливо напрежение. Доли ще почне, ако не утре, то вдругиден, да рисува това, просто така, просто защото не може да не го направи…

Тя наистина намери своето място, но не като географско понятие, а като напълно личен свят ‒ духовен и пластически. Една особена смесица между конкретното и интуицията на художник, който режисира природата според собствените си емоционални закони.

Обектите в картините на Доли са излезли от най-дълбоките гнезда на осъзнати и неосъзнати желания и обгръщат света с тайнственост и красота.

Няма как да се обясни сложната, чувствителна вселена на един художник, още повече, когато става дума за твор��еството на една жена, обърнала се навътре към себе си, но изразяваща без никакви задръжки ‒ силно, цветно и вълнуващо и сънищата, и живота си.

Очаквам следващото ни пътуване към твоето място и бъдещите ти картини, Доли!”, каза и написа Десислава Минчева. А ние към нейните чудесни думи за една изложба, както е винаги, когато пише за свои колеги, а тук и за приятелка, можем само да добавим – потопете се в света и мястото на Доли! ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Големи изложби в по-малките частни галерии

Освен големите кураторски изложби в Софийска градска художествена галерия, Националната галерия, галериите на СБХ, в столицата могат да се видят и доста интересни експозиции в по-малките частни галерии. В някои случаи те надхвърлят обикновеното търговско предлагане, а се опитват по свой собствен начин да заявят своето присъствие и специфика. При това не само в пазарната ниша, а като културно – образователен процес.

Една от изложбите, която заслужава специално внимание е „Формат 30/30” в столичната галерия „Астри”. Тази година е нейното 17-то издание. Проектът е по идея на галеристката Вихра Пешева. Преди години тя решава да организира изложба в този формат и заради размерите на галерията. И тя не само става напълно подходяща за това пространство, но и е своеобразна провокация към някои от най-изявените български художници, които с удоволствие се включват всяка година. Тази година, както и в много от предишните издания на „Формат 30/30”, участват над 100 съвременни художници. Моментното впечатление от съвременната българска живопис е доста фрагментарно, но и в достатъчно висока степен представително. Разглеждайки изложбата, дори човек незапознат  с изкуство, може да добие представа и култура за различни поколения български художници, направления  и стилове.

17-тото издание на „Формат 30/30” в галерия „Астри”

Забележителното е, че формално непроменената седемнадесет години изложба, всеки път е различна, носи различен дух, различна светлина и общо излъчване. Композирането на общото пространство на галерията е в името на равновесието и хармонията между отделните картини, отделните послания на авторите и тяхното съзвучие като цяло. За първи път в пространството на галерията е организирано депо или хранилище на картини във формат 30/30. Картините могат да бъдат извадени и показани допълвайки образа на съответния художник с информация за минали творчески периоди или доразкриват творческия му потенциал с по-богата колекция от негови картини. Разглеждането на изложбата е колкото познавателно, толкова и естетическо преживяване.

Участват художници от различни пок��ления: от родените през 30-тте години: Проф. Васил Вълев, Иван Кънев, Светослав Чернев, до най-младия участник в изложбата Явор Костадинов, роден 1993 г. В изложбата са картините на професорите от Художествената академия Андрей Даниел, Десислава Минчева, Греди Асса, Ивайло Мирчев, на знаковите имена Милко Божков и Захари Каменов. Голямо внимание получават картините за забележителни творци като: Антоанета Елефтерова, Антон Гошев, Александрия Макова, Веселин Дамянов - Вес, Георги Пасев,  Дарина Златарева, Димитър Каратонев, Николай Янакиев, Долорес Дилова, Любен Генов, Васил Василев, Владимир Пенев, Кольо Костов, Красимира Михайлова, Мариана Маринова,  Здравко Палазов, Иван Милушев, Никола Енев, Пламен Русев, Румен Читов, Чавдар Петров, Спартак Паскалевски, Светла Косева, Стели Грънчаров, Цветан Тимотеев, Христо Христов, Георги Атанасов. Има редица имена от по-младите поколения, които интересуващият се зрител следи и цени: Гергана Минкова, Елена Георгиева, Живка Маринова, Милчо Костадинов, Йордан Тодоров, Калиа Калъчева, Мария Райчева, Месрур Сабит, Момчил Георгиев, Стилияна Узунова, Петя Денева, Теодора Дочева, Яна Любенова. Изложбата продължава до 29 януари 2019.

Преди време в разговор за „въпреки.com” галеристката Вихра Пешева каза: „Моята посока е интуицията ми. Тази галерия започна най-вече като галерия за млади имена, млади автори. Защото това е вероятно естественият ход за една галерия и един галерист, който не е по-образование изкуствовед. Не произхождам от артистичните среди, аз съм инженер, семейството ми е такова. Въпреки, че в семейството ми изкуството винаги е било на почит - и баща ми е рисувал, и майка ми. Тя достигна сериозни нива в живописта. Ентусиазмът беше голям, защото моят усет за естетика и социалната ми насоченост ме предизвикаха преди много години да направя галерия, с голямата подкрепа и на сестра ми. С годините и с натрупването това вече не е само галерия за млади автори. Разбира се, те са преференцирани, особено в големите годишни изложби 30/30 – там има селекция, но тя е по-скоро за изградените имена и за тези, които многократно са участвали. Много често за първи път представени художници, чиито произведени имат достойнства, макар и извън моята лична естетика, те винаги са били допускани. И наистина, като начин за избор на моите изложби това е била моята интуиция, лично моя естетически вкус, така както художниците рисувайки какво да е произведение правят своя автопортрет. Аз мисля, че и галеристът, когато прави галерията си, той си прави собствения автопортрет”, заяви тогава Вихра Пешева.

Картина на Жорж Папазов от изложбата в галерия „Форум”

И това е наистина така, някои от частните галериите, за които споменаваме се опитват да изградят собствен образ. Малко трудно е заради тежката пазарна ситуация у нас, те да бъдат представителни за отделен художник. Но за определени тенденции – да. Ето, например галерия „Париж” на същата улица „Цар Самуил”, където е „Астри”, се насочва предимно към различни проявления на наивната живопис и към иконите, галерия „Ракурси” пък освен интересни изложби на значими български художници, не пренебрегва и образователни курсове и проекти, както и търгове на изобразително изкуство. Галерия „Нюанс” също има значително естетическо присъствие в културния живот на столицата, а „Аросита” пък набляга на съвременно изкуство. И не само. Пазарно, но и социално ориентиран е проектът на галерията - „Само за Фенове”, когато преди Коледа се организират изложби, където всички произведения се продават по 50 лева. Това е реверанс към нашите настоящи и бъдещи фенове, казват от „Аросита” организаторите Росица Гецова и Любен Фързулев, по чиято идея е събитието, което всяка година се посреща с голям интерес не само от феновете, но и от художниците.

Приятна изненада в края на миналата година беше в столичната галерия „Форум”. Тогава тази галерия показа колекция от емблематични творби на живелия във Франция български художник Жорж Папазов /1894-1972/ – едно световно име. Тя с гордост представи тази експозиция от 15 картини, изпълнени с маслени бои /Националната галерия притежава само 7 творби на художника/, обхващащи всички периоди на големия творец. Голяма част от тях са били притежание на реномирани колекции и са участвали в редица международни изложби. Някои от творбите са били част от колекцията на Petit Palais Женева и са монографирани в каталозите на художника. За екипа на галерията беше огромно щастие по повод своята 20-годишнина да представи колекция от произведения на категорично един от най-известните български художници.

Галерия “Структура” навърши една година

Има и други частни галерии със свои постижения, за които е ставало дума. Но ��ук не може да не споменем и за една галерия, която навърши една година. Това е „Структура”, която се утвърди като средище за съвременно изкуство под кураторството на изкуствоведката Мария Василева. При това не само за български имена, а и за световни художници. В момента там продължава изложбата „natura naturans / Природата на изкуството“. В изложбата участват Норберт Биски, Михаел Зайлщорфер, Алисия Кваде, Анете Келм, Флориан Майзенберг, Олаф Николай, Йоринде Фойгт. Изложбата продължава една от линиите в политиката на галерия „Структура” да показва успешни примери на съвременни художници. Включените автори имат забележителни биографии и активни кариери, както в областта на големите международни форуми (биеналетата във Венеция, Лион, Шаржа, Рига; Документа в Касел и др.), така и на пазара на изкуството. Срещата с тях е важна заради споделения опит по посока на идейните и естетическите търсения, но и на механизмите и правилата на функциониране на художествения свят.

Норберт Биски - “Тропически затвор” - от новата изложба в галерия “Структура”

Конструкцията на изложбата е изградена около темата за природата, която има особено място в немска��а литература, философия, наука и изобразително изкуство. Претърпяла различни интерпретации през вековете, природата е в центъра на научните и поетичните занимания на Гьоте, според когото механичното ѝ изследване не е достатъчно, а към него трябва да се добавят мисленето, чувстването, интуицията, въображението и вдъхновението. Само в тяхното взаимодействие се поражда смисълът; знанието е въпрос и на асоциации. Гьоте предлага да има повече експерименти и хипотези, които след това да се проверяват в природата. Наблюдението е естествената първа стъпка, но тъй като сетивата могат да достигнат само до външната форма, изследването на обекта изисква включване на интуицията, която го изучава с „очите на ума”. Ученикът на Гьоте и редактор на книгите му Рудолф Щайнер прилага методологията на Гьоте за един жив подход към природата в пърформативните и изящните изкуства. Това дава възможност и на последните да отидат отвъд външната форма на нещата (natura naturata) и да опознаят вътрешната си природа (natura naturans), пише в анотацията за изложбата. Тя е организирана със съдействието на ifa – институт за международни отношения на Германия в сътрудничество с: галерия Кьониг, Берлин, ��алерия Вентруп, Берлин, галерия Сабине Кнуст, Мюнхен. Така че въпросът не е частно или държавно/общинско пространство, а стремежът на галеристите да намерят свой ъгъл или както казва Вихра Пешева, „свой автопортрет”… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Отвъд картините.За изкуството и живота на Борис и Славка Деневи

На пръв поглед мотото на изложбата подвежда – все пак е видно, че изобразителният материал като цяло заема подобаващо място в експозиционната среда. Щом това е така – как „отвъд”? Написа за „въпреки.com” проф. Чавдар Попов, изкуствовед по повод изложбата  „Отвъд картините“ за изкуството и живота на Борис и Славка Деневи в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6.

Нима става дума просто за разказ, за някаква хроника на събития, факти и документи, на които живописните и рисунъчните изображения служат единствено като фон? При по-внимателно вглеждане и прочит установяваме, че това, разбира се, далеч не е така. Замисълът на създателите (Антон Стайков и Свобода Цекова) на изложбата е по-сложен и по-дълбок – те са се опитали и успешно са реализирали идеята да създадат една особена драматургия на пространството, „синкопирано” на отделни тематични ядра и хронологични сегменти, чрез които житейските съдби и художественото творчество на бащата и на дъщерята, сплетени по неповторим начин, се разгръщат пред зрителя в нещо подобно на полифонично „стереозвучене”, при което отделните гласове не само не губят своята индивидуалност, но се открояват още по-ярко и по-запомнящо се в контекста на обществения и на художествения живот в България през ХХ век.

Началната точка в хронологията на изложбата, естествено, съвпада с годината на раждането на Борис Денев – 1883. До 1919 г. последователно се разгръща детството, младежките години, войните, периодът на студентството в Германия. Това е време на изграждане и на формиране на личната фи��иономия на художника. Ранните пейзажи са белязани от една особена съзерцателност и умиротворение, както и от почти детски възторг и захлас пред красотите на природата, интерпретирана в малки формати, без никакъв патос, с опростени тонални степенувания и с все по-уверена четка. Своеобразен паралел на тези ранни творби са прочутите деневи „Люспи”, създадени по-късно, които в импровизационна, почти ескизна форма, третират външно тривиални, но фино опоетизирани натурни и битови мотиви.

Своето място в експозицията са намерили живописни творби, рисунки (молив, креда, туш/перо) и портрети, създадени от автора през годините на войните. Както е добре известно, той е сред онези, които в качеството си на военни художници са увековечили суровата правда на войната в нейните преди всичко делнични и социопсихологически аспекти. Екипът си е дал труда да включи многобройни документи: снимки, дипломи, различни свидетелства, книги (с илюстрации от Денев) и писма, които разширяват смисловия контекст и проектират художествените търсения и достиженията на автора в една многопластова житейска тъкан от събития и преживелици.

Показателен аспект от творческия свят на Борис Денев разкрива времето на неговото учителство с новите идеи, които той внася в сферата на обучението по изкуство. Дори от сравнително малкото на брой фрагменти личи нетривиалният, новаторският подход към тази проблематика, както и оригиналните му виждания за евристиката на изкуството. През целия си живот Денев проявява определен интерес към теоретичните проблеми и не случайно с неговото име по-нататък, през 50-те и 60-те години свързваме един от приносите ни в сферата на учебната ��ерспектива. Но Денев има и друго лице – на активен участник в културните събития, в духовния и художествения живот на столицата. Той е неизменна фигура в артистична столична бохема. „Домът на изкуствата” е средището, в което си дават среща поети, писатели, художници, музиканти, журналисти и публицисти, завладени от възможностите, които София открива като сравнително млада столица със свой глас в европейското културно пространство.

Сред любимите краища и градове, които привличат вниманието на Денев в България, се открояват Търново и Месемврия. Особено предпочитан сюжет за него се превръща старата българска столица до степен, че оттук нататък и в пресата, и в колегията често го свързват и го именуват именно като „художника на Велико Търново”. Важен етап в обогатяването на Денев като художник са пътешествията, които той осъществява през 30-те и 40-те години на ХХ в., когато все още може да се пътува (за разлика от времето на социализма, особено в мрачния период от край на 40-те и началото на 50-те г., когато попада в затвора, а после и в лагер, да не говорим, че за пътуване в чужбина и дума не може да става). В експозицията са показани творби от Италия и Франция, от Гърция, която посещава заедно със Сирак Скитник и с Дечко Узунов (1934), както и от Истанбул (1939), където по едно куриозно недоразумение за малко пребивава в тамошен затвор.

Борис Денев е художник, който разгръща различни идейни и стилови насоки в илюстрациите си (експресионизъм), в алегоричните и евангелските сюжети (символизъм) и в зрелите си пейзажни творби, където като цяло доминира конструктивната композиционна постройка, споена с онова, което донякъде условно можем да наречем своеобразен „синтетичен пленеризъм”. Специално внимание в изложбата е отделено и на участието на България на Биеналето във Венеция (1942), на което Денев е избран за комисар, както и на отчета, който той прави след като се завръща от там, съвестно съставен и точен до стотинка.

Междувременно, сякаш тихо и безшумно, на бял свят се е появила и е направила своите първи стъпки в живота и в изкуството и Славка (1929) – единствената дъщеря на художника. Детството ѝ е документирано чрез тетрадки, рисунки и снимки. Показателна за скудоумието на системата е недовършената и предварително обречената на неуспех нейна дипломна работа в Художествената академия, където е приета за студентка, озаглавена „Товарене на щайги домати по залез слънце в село Конаре” (1953). В изложбата са показани фрагменти от „разбора” на картината, направен на съответния конферанс, който днес звучи смехотворно, но в ония години има силата на обществена присъда над дъщерята на един „враг на народа”. Постепенно Славка Денева се оформя като оригинален и самобитен художник със собствено лице. Тя рисува голи тела, интериори, портрети, градски пейзажи. Предметните форми и природните елементи са изградени в добре уравновесени композиции, стегнати от обобщени, пластически разнообразни тъмни контури, при което черният цвят има амбивалентен характер – играе едновременно конструктивна, така да се каже „поддържаща”, но заедно с това и чисто пластическа роля.

Една година преди кончината си (1984), Славка Денева, в едно паметно завещание, дарява на Съюза на българските художници дома с всичките му богатства от творби и вещи на двама забележителни български художници. 

Настоящата изложба е добър и достоен знак на признателност към тяхната светла памет. ≈

Текст: Чавдар Попов

Снимки Свобода Цекова

P.S. на „въпреки.com”: Изложбата и великолепният каталог са поредния забележителен проект на кураторите Антон Стайков и Свобода Цекова, както и на екипа, с който работят. Сред тях са художникът Филип Попов, автор на постера на изложбата, художничката Долорес Дилова, фондация ПИБ, редактор на каталога е прекрасната поетеса, литератор и преводач Надежда Радулова и други. Изложбата ОТВЪД КАРТИНИТЕ За изкуството и живота на Борис и Славка Деневи (19 май – 14 юли 2021 СБХ – Шипка 6, зала 1А) със сигурност ще остане като едно от най-важните и запомнящи се събития в изкуството и културата на годината!

Въведението към изложбата ни повежда към света на големите художници баща и дъщеря и във времето, в което са живеели. „Изложбата и каталогът са базирани на проучване на художественото наследство и семейния архив на Деневи, завещан през 1983 на СБХ от Славка Денева в последните месеци на живота ù. В изложбата са включени творби, фотографии, обекти и документи, собственост на СБХ, и творби от колекциите на ХГ „Петко Задгорски“ – Бургас, ГХГ „Борис Георгиев“ – Варна, ХГ „Борис Денев“ – Велико Търново, ХГ– Добрич, ХГ „Илия Бешков“ – Плевен, ХГ „Илия Петров“ – Разград, ГХГ – Пловдив, ХГ – Перник, ХГ – Русе, ХГ „Димитър Добрович“ – Сливен, Галерия Инджов – Пловдив, Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство– Трявна и Иван Савов. 

Тази изложба е посветена на двама художници – баща и дъщеря. Раждането на единия и смъртта на другия отмерват едно цяло столетие, изпълнено с периоди на благоденствие и войни, надежди, диктатури и застой. Борис Денев (1883 – 1969) е централна фигура в културния и обществения живот на България между двете световни войни. Той е живописец, военен художник, изобретател, есеист, просветен деец, част от софийската артистична бохема, съпруг на Мара Грозева, дъщеря на виден индустриалец и кмет на София. Единственото им дете Славка Денева (1929 – 1984) расте в семейния дом на улица „Шипка“ 18 сред музика, книги, домашни представления, заобиколена от интересни личности и картините на баща си. Втората световна война и бомбардировките над София прекъсват безгрижното ù  детство. Новият строй, установен в България след Деветосептемврийския преврат през 1944, съдбовно променя живота на семейство Деневи. Зрелите години на Славка преминават изцяло в периода на социализма. В началото е дъщеря на „враг на народа“, а по-късно е квалифицирана като „особнячка и маргинал“. Но зад стените на дома си Славка гради своя свят. Грижи се за майка си и баща си до края им, обгражда се с кръг от близки приятели, с които споделя радостта от интелектуалното общуване. Въпреки ограниченията на системата и материалните затруднения, в които живее, тя се развива като автономен художник със собствен разпознаваем стил. 

Забележителното по значение и обем художествено наследство на Борис Денев и Славка Денева е било предмет на различни изследвания. Голяма част от знаковите им творби са притежание на държавни галерии и музеи, други са се озовали в частни колекции. Много документи, фотографии, рисунки и картини се представят за първи път. Изложбата разглежда развитието на стила на двамата художници, възгледите им за живота и изкуството, надниква и в неосветените зони на творческия процес, в интимния свят на приятелствата, стремежите, идеалите“.

Антон Стайков - текст и Свобода Цекова - графичен дизайн, фотограф архивни кадри са съставители на каталога, реализиран с отличен екип. Изложбата е отворена за посетители до 14 юли. Не я пропускайте!

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Николай Майсторов не приема преподавателят да има свои кописти

„Доволен съм, че всеки е намерил своя път в тази изложба и донякъде е трагично да виждаш копие на себе си. И някак си само по себе си това убива и самия преподавател”. Това казва проф. Николай Майсторов по повод изложбата в Националната галерия на него и част от учениците му по проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация „Въпреки”, подпомогнат финансово от Програма „Култура” на Столична община и Министерството на културата.

„Защото никой не може да изкопира достойно преподавателя, ако той е качествен художник. Това ще бъде една лека шега с неговото изкуство. Затова е задължително човек да намери себе си. Една от основните посоки на преподавателя е да даде възможност за това саморазвитие. Това е много важно още в началото на учебния процес.

Винаги съм наблягал на свободата, на вътрешната свобода.

На свободата към материала. Въобще да се работи свободно, за да може човек да не ограничава движението на енергиите си. Те трябва да текат от него свободно. А преподаването дава, наистина, едни граници, но те са много условни граници. Те само, така да се каже, канализират информацията, която е нужна за тях. Оттам нататък природният феномен на таланта трябва да изиграе основната си роля”, казва Николай Майсторов.

Изложбата „Проф. Николай Майсторов и ученици” /продължава до 24 юни/ е четвъртата от проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация „Въпреки”. Досега изложби имаше в Кюстендил – на проф. Емил Попов и негови ученици, в софийската „Арт Алея” – на учениците на проф. Вихрони Попнеделев и в Градската галерия на Варна – на проф. Андрей Даниел и негови студенти. А

предстоят и още три изложби в София,

в които е разделена експозицията от Варна. В Галерия „Стубел“ откриването ще е на 21 май от 18 часа, след това – втората от цикъла в Галерия – книжарница „София прес” /на 29 май от 18 часа/ и накрая в Галерия „Академия“ /откриване на 21 юни в 18 часа, а дискусията и прожекцията е от 16 часа/. Колкото за изложбата в Националната галерия – Квадрат 500, зала 19 на „Проф. Николай Майсторов и ученици”, която продължава до 24 юни, участниците освен учителя са Долорес Дилова, Ива Владимирова, Елица Матеева – Паскинс, Райна Стоймирова, Албена Щениовска – Еглофф, Юлий Таков, Калин Антонов, Иван Михайлов – Жани и Любен Генов.

За изложбата в Националната галерия Майсторов е доволен, че е станала професионална. Това са художници, които имат своето място в съвременното българско изкуство. Те са били не само студенти, но и преподаватели в частната академия „Жул Паскин”, където художникът, освен че е бил преподавател, е и създал свой екип. А един от неговите ученици е художникът Любен Генов, сега председател на Съюза на българските художници, който пое основната част от организацията на изложбата. Колкото за преподаването и за това дали се е опитвал да ги моделира по свой образ Николай Майсторов каза: „Аз

нямам подредена логика в преподаването.

То е интуитивен процес при мен като всяко мое действие. Естествено основата на моята преподавателска дейност е човешкото тяло. Но човешкото тяло като форма, структура, като принцип на взаимодействие на формите в него, като носител на композиционни стойности, които определят образа на човешкото тяло и това е за всеки образ в природата.

За мен природата е главен учител, стига студентът да бъде насочен в правилна линия какво да разбира под природа и как да изглежда съдържанието на формата. А формата е езикът – това е азбучният ред на подредба на композицията. Без това не може. Натурата трябва да се гледа не като натуралистична предопределеност, а повод за една абстрактна стойност, независимо, че формата прилича на конкретността, тя носи своята относителна самостоятелност за това е абстрактна, носи своята поетична определеност. И в този смисъл учебният процес носи една двояка посока на граници. На конкретна насоченост към преодоляване на натурата – тоест това е учебният процес и съответно една свобода, която извежда натурата като резултат на лична поетична творческа стойност.

Този процес на преподаване в „Жул Паскин” беше много отдавна и това е хубавото. В това време и в това пространство те се развиха като художници, изведоха своя пластичен резултат, своята уникалност, самобитност. Така че те в някаква степен

стопиха в положителен смисъл този учебен процес

и то е наложително. В крайна сметка в основата остава някаква придобита истина, някакъв професионализъм, който ги насочва и определя като художници. Той е свързан с всичко, но по-скоро като внушение. Прекият занаят е необходим, но в основата трябва да внушиш на човека преди всичко какво е изкуство, за какво се прави, защо си дошъл тук и да го отвориш към това нещо. Да отвориш неговите канали на чувствителност – това е най-важното нещо. Занаятът, той си е занаят, той се учи, можеш сам да го научиш в някаква степен. Основното е да го научиш да мисли в този процес на пластична образна стойност, което е езикът на изобразителното изкуство”, каза проф. Николай Майсторов.

Откъс от разговора с проф. Николай Майсторов можете да чуете тук

И допълва, че доверието между студент и преподавател е много важно. „Без него не става никаква работа. Иначе никакво насилие не води до разбиране. А този процес на преподаване и възприемане е въпрос на разбиране. Доверието е, така да се каже, главният феномен, който да оправдава това действие. Така че в този план защитавам това понятие –

ако няма доверие, няма резултат.

Доверието е истината към това, което преподавателят прави по отношениена студентите”, каза художникът. А неговите бивши студенти наистина изпитват към него доверие. Споделяха на дискусията преди откриването на изложбата за своята радост от това, че са се докоснали до него, за неговата деликатност, но и взискателност. За атмосферата в частната академия „Жул Паскин” и за посоките в образованието там. А художничката Ива Владимирово освен, че му подари слънчоглед изрецитира: „От слънчогледите без край, с любов, уважение и голяма признателност към слънце - професор майстор Николай”. И добави: „За да приличаш на Майсторов трябва да имаш много високо ниво, висок хоризонт. Не би могло да му се подражава, защото това е невъзможно”.

Николай Майсторов и Станислав Памукчиев

Художникът проф. Станислав Памукчиев пък каза за Майсторов: „В педагогическата ориентация на Майсторов, според мен, може да се каже, че има един генерален белег. Той самият го е формулирал в една своя студия за образованието по изкуства, в която се казва, че рисуването не е отражение, а е самоизразяване. То е внушение и себеизразяване. От отражение на реалността към вживяване, вчувстване и изразяване на тази реалност. При самия Николай Майсторов е себеизразяване през една фикционална реалност измислена от него, но тя говори изключително страстно за човека. В различните проявления на неговите студенти, независимо доколко са фигурални, доколко са абстрактни или полуабстрактни,

основният белег обаче е експресията.

Като говорим за някакъв белег на влиянието и школата Майсторов, според мен, едната дума, която може да я определи в най-широк смисъл – това е експресия.

Дори не точно експресионизъм, експресионизъм е самият Николай Майсторов. Веднага трябва да кажем, че е може би най-ясният, най-отличимият, най-защитеният, най-утвърденият, най-титулуваният български художник експресионист. Но неговото влияние върху всичко онова, което носи в себе си - емоционално-духовното, емоционално-психичното като преживяване е експресия. Всички тези хора, които бяха около него са белязани от това. Дори най-лиричният от тях - Любен Генов е белязан от това. Ако влезем в по-внимателен прочит ще открием дори и в работите на Жани /Иван Михайлов – Жани – б.а./ -  това е слънчевата експресия на деня. Дори, ако влезем в изключително съзерцателните неща на Албена /Албена Щениовска – Еглофф – б.а./ ще открием овладяна, споена вътрешна, потопена експресия. Преживяна. Така че не българското образование, българската живопис изключително много дължи на Николай Майсторов”, заяви убедено Станислав Памукчиев.

Емил Попов и Вихрони Попнеделев

Скулпторът проф. Емил Попов, също един от участниците в проекта, продължи думите на Памукчиев, като отбеляза, че и той самият се е учил от Майсторов: „Имам си художници ледоразбивачи в нашата художествена реалност. Той е един от тях. Във всички случаи Николай е един от тези, които взривиха определени представи за култура, защото той има и стихове”. И добави: „Това, което най-силно впечатлява в изложбата е изключителното разнообразие. Второ, това са хора с вече силни авторски присъствия в нашата реалност със своя художествена абсолютно определеност. Знаете колко е схематично да се казва, че под голямото дърво не растат други растения. И аз силно го споделям, но тук в тази зала виждам как

този ледоразбивач е успял да сгрее всички хора,

които са решили да работили с него. Сгрял ги е, сложил е на обсъждане всичко, с което разполага и те са го ползвали по начин,по който всеки от тях е преценил и селектирал съобразно своята нагласа и потенциал. Това е изключително трудна работа. Казвам го, защото и аз имам някаква подобна роля в Академията. Това отношение към форма, пространство е една от моите схематични представи за думата критерий. Такъв термин съществува и работи. Николай е обречен художник и мога да се считам негов ученик в аспектите, които са недостижими”, заяви Емил Попов.

Една от картините на Николай Майсторов в изложбата

Художникът проф. Вихрони Попнеделев, също преподавател в НХА и участник в проекта с четиримата професори имаше малко по-различно мнение за образованието в официалната академия: „Разбира се, аз от четиримата съм най-младият и най-малкият. И си спомням, бях още в началото на живописната си дейност, когато съм гледал изложбите на Майсторов и, разбира се, с най-голяма възхита. Първо, Николай Майсторов започна курс в тази академия /”Жул Паскин” – б.а./ в едни много по-различни условия, отколкото в Академията на Шипка 1. Там, наистина, нещата са от един огромен колектив. Като чуя думата колектив настръхвам. Защото в този колектив е пълно с какви ли не хора. И като че ли

винаги мнозинството съсипва нормалната хубава идея.

Колкото и да се опитваш нещо да правиш, всички гледат да ти пречат, защото обичат един спокоен живот. Да си вземат заплатките, да се правят, че учат някого, да забравят, че нещо става и гръмко да се поощряват. Когато тръгнат да гласуват нещо, един не е против, освен мен. Разбира се, аз се оказа, че съм черната овца. Той, наистина, когато има тази свобода да си подбере преподавателите, има свободата да си подбере студентите, има право да си въведе програмата, това е идеално. Но в същото време обаче трябва да имаш дух и дупце. Е, за това дупце става дума. Че трябва човек да има хъс да си отстоява позициите. И когато каже нещо, действително да си личи, че това е силно и стои национална сила зад него. И това му личи и в картините. Неслучайно те нямат тези компромиси – ела, кажи ми това по-жълто ли да го направя или по-зелено. Или да извикам някой друг той да ми каже как да го пооправя и така нататък. Той ги хваща и си ги прави нещата. И затова е водач, затова е ледоразбивач”, убедено каза Вихрони.

Любен Генов и Слава Иванова, директор на Националната галерия, при откриването на изложбата

Николай Майсторов се притесни от похвалите и даже очите му се овлажниха. И призна:

„Аз не съм свикнал на похвали.

Не живея леко. Самата ми природа е трудна. Рисувам трудно, не изпитвам удоволствие в прекия смисъл от нещата. Трябва да ги преживявам, да изведа някакво движение, за да придобия усещане за щастие. Така че тук много хубави неща се изговориха, но никога не съм ги покривал със себе си. Аз съм недоволен човек от всичко, не харесвам нищо, имам самочувствие на художник, но резултатите ми се измъкват. Някак си, те са част от работата ми. На следващия ден като дойда, нещо се наставя. Накрая, естествено, че завършвам картината и винаги казвам – следващата ще бъде, тази пак не става. И така. Не бих казал, че пътят на художника е труден. Но поне за мен е много труден”. А Станислав Памукчиев сподели за една своя случайна среща с художника на улицата. Пита го къде отива и Майсторов отговаря: Да рисувам. Казва, че всеки ден рисува и признава: „Защото ако не отида и не рисувам, за пореден път ще си докажа нищожността на живеенето”. А Памукчиев обобщи тази среща: „Не знам какво може да характеризира по-точно нашия опит и това наше състояние, в което можем да живеем някъде по-истински, отколкото в истинския живот”. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Скулптурният парк „Илинденци” се пренесе в София

Скулптурният парк „Илинденци”, в основата на който е неуморният Иван Русев /на снимката/, се пренесе в Софийска градска художествена галерия. Това стана на голямата изложба „Илинденци. Зона за изкуство” по повод 20 – годишнината на парка.

През 1998 година няколко приятели и съмишленици подкрепят идеята на Иван Русев да се създаде скулптурен парк в село Илинденци и основават фондация „Арт център Илинденци”. Раждането на това културно средище има своята предистория, свързана с творческите намерения на  Иван Русев, който още между 1992-1994 г. успява да осигури пространствата в с. Илинденци, където идеята се разгръща  и до днес. В началото на своя път фондацията е подкрепена и от ценителя на изкуството Здравко Стоицев, който в продължение на 3 години подпомага дейността на фондацията. Съществен е приносът на община Струмяни на чиято територия се развива „Арт центъра”. Върху територия от 30 дка в Илинденци постепенно биват създадени 47 произведения, хармониращи с природата.

Част от изложбата в СГХГ

В разговор /можете да го прочетете тук/ за „въпреки.com” скулпторът Иван Русев беше казал: „Най-съществената част от програмата „Илинденци” е, че в това смутно време, в което изкуството е на колене, ние намираме една нова форма, изнасяме изкуството извън музеите по уникален начин, правим един уникален скулптурен парк много различен от всичко, което се прави по света. Ние правим скулптура с функция, съобразена с природната среда, дори пътеката е скулптура. Това е парк, интегриран с всички изкуства и представете си децата от детската градива в Илинденци или Струмяни, които няма да извървят пътя до София или музеите, започват да живеят сред изкуството, дори без да съзнават и след това се получава този ефект, който е в Европа. Това се случва в село Илинденци и никой не задава глупавия въпрос „Какво е това”, за разлика от парк „Заимов” в София, защото никой не създаде навици там”, каза тогава Русев, който също има скулптура в него. За съжаление състоянието на този парк и скулптурите в него продължава да бъде същото като по времето на този разговор.

Градежи в Илинденци

За изминалите 20 години в симпозиумите и пленерите, организирани от Фондация „Арт център Илинденци” са участвали 164 автори, освен от България, скулптори и творци  от Австрия, Великобритания, Германия, Гърция, Израел, Индия, Канада, Мексико, Румъния, САЩ, Словакия, Франция, Холандия, Швеция и Япония. Забележително е творческото присъствието на осем потомствени каменоделци от град Сакурагава, Япония. Изложбата представя скулптурни творби и живопис от автори, участвали в досегашните акции, между които Ангел Станев, Ани Покровнишка, Валентин Старчев, Динко Стоев, Долорес Дилова, Емил Попов, Ивайло Аврамов, Ивайло Мирчев, Иван Русев, Калина Тасева, Кирил Мескин, Любен Генов, Милко Божков, Моника Попова, Нина Русева, Светлин Русев, Свилен Блажев, Стефан Лютаков, Стоян Цанев. Фотоси и филми показват знакови произведения, намиращи се в скулптурния парк и част от творческия живот на центъра. Проектът се реализира с подкрепата на програма „Култура” на Столична община.

Част от изложбата на Едмонд Демирджиян в галерия “Дебют”

С непоказвани творби на художника и музикант Едмонд Демирджиян /1951 – 2009/ беше открита изложбата „Ритъм” в столичната галерия „Дебют”. Изложбата слага началото на реализацията на проекта „Европа през младите в изкуството” на фондация „Въпреки” по Програма „Европа” 2018 на Столична община. Изложбата е събрана и беше представена от изкуствоведката Мария Василева. Едмонд Демирджиян е художник и музикант, останал като ярка част от културната ни история със своите позитивни послания, предавани в картини и музикални композиции. Той постига ясно разпознаваем собствен пластичен език, а фантастично цветната атмосфера на творбите му, са оригинален принос към художественото наследство. Изложбата в галерия “Дебют” е специално подбрана за пространството на НУИИ „Илия Петров” и показва различни етапи от развитието на автора. Тя няма амбицията да проследи в детайли пътя на художника, а по-скоро да покаже динамичния ритъм на непрекъснатото търсене на собствен език и глас в изкуството.

Едмонд Демирджиян - снимка архив

През целия си живот Едмонд Демирджиян се интересува от музика и свири на ударни инструменти. Дисциплината при овладяването на този сложен инструмент, координацията, чувството за ритъм, сложността на изказа, контрастите между различните по звучене елементи – всичко това е напълно приложимо и към заниманията му като художник. Постоянството в работата, изучаването на световното изкуство като теория и практика, страстта и дори съмненията, са постоянните спътници в неговия живот. Изложбата показва подготвителни рисунки и завършени произведения от различни периоди от живота му. Те открехват вратата към неговия свят и творческо всекидневие, изпълнени с работа, анализи, музика и любов.

Мария Василева и Христо Йоцов на срещата с учениците в НУИИ “Илия Петров”

Мария Василева и големият български музикант Христо Йоцов, барабанист и композитор, разказаха пред учениците от Националното училище за изящни изкуства “Илия Петров” за забележителния ни художник, а и за ударните инструменти като многообразие и възможности. Проектът е в ��амет на проф. Добри Палиев, създател на българската перкусионна школа, призната в Европа и света, по случай неговата 90 годишнина. Той ще завърши на 12 май на столичната улица „Цар Самуил”, когато отново за втори път улицата ще бъде затворена за коли и ще властва изкуството. То ще бъде както в галериите на улицата – „Париж”, „Контраст”, „Астри”, „Интро” и други, така и на самата улица. Там ученици ще рисуват и ще покажат свои картини по темата, а на сцената ще звучи перкусията в ръцете на младите. Част от тази изложба ще бъде показана в галерия „Париж” по това време.

Юлия Станкова - “Докосване в тълпата”

А сега същата галерия „Париж” на тази улица представя друга изложба - живопис. Тя е и по повод на 15-годишнината от създаването на галерията, но и като прелюдия към настъпващите Великденски празници. Нарича се „Докосване в тълпата” /Размисли върху Евангелието на Марк/ на художничката Юлия Станкова. Но самата Юлия, която е и богослов, не рисува по църковния канон на изобразяване. При нея фигурите и сюжетите минават през нейната душевност и разговарят, както за Бога, така и за хората. Впрочем, през 2003 г. галерия „Париж” отваря врати именно с нейната изложба „Сътворение на човека“ и ето че след петнадесет години извървян път в света на изкуството, пътищата им отново се пресичат.

Юлия Станкова при откриването на изложбата си в галерия “Париж”

Преди време в разговор /можете да го прочетете тук/ за „въпреки.com” Юлия Станкова каза: „Предпочитам да изляза от канона, взимайки от учението на Христос това, което е общочовешко, което важи за всички хора. Да го извадя от канона, за да може да стане то понятно и на хората, които не са в този канон. Защото това е едно морално учение за човешката мярка, която ние непрекъснато търсим и губим, и трябва неуморно да търсим, иначе много лесно ще я загубим, тя лесно се губи. Имаме нужда от един ориентир. И затова ми се струва, че човек не бива да се ограничава в един религиозен канон. А ако има нещо да съобщи, то да го съобщи по такъв начин, че да бъде разбран от възможно най-много хора”.

Юлия Станкова - “Вход Господен в Йерусалим”

„Докосване в тълпата“ е изложба, в която Юлия интерпретира сцени от Евангелието на Марк и с лекота въвежда зрителя в събития случили се преди 2000 години, които тя превежда на съвременния човек чрез езика на живописта, прави му ги близки и някак неусетно стопява тази хилядолетна дистанция на времето.  Това сближаване се случва именно чрез топлия човешки контакт, който се осъществява между Христос и хората, и който художничката е уловила почти във всяка една сцена. Това докосване, което е двустранно – от човека към Бога и от Бога към човека е пропито с дълбока, необяснима любов, която скрепява завинаги човешкия и Божествения свят. Христос докосва и изцерява прокажения, гъгнивия и глух човек, бесноватия, слепия от Витсаида, дъщерята на сирофиникиянката, възкресява дъщерята на Ияир, но Него също Го докосват по един дълбоко разтърсващ начин – кръвоточивата жена, която Той разпознава сред цялата тълпа, грешницата, която Го помазва с миро и умива нозете Му, възлюбеният ученик св. Йоан, който Го прегръща на Тайната вечеря...”, пише в анотацията за изложбата. Тя е начин да посрещнем и по един духовен начин настъпващото Възкресение.

Изложбата в Градската градина на София по повод 70 - годишнината от рождението на Велко Кънев

А иначе културните събития в София продължават с неотслабваща интензивност, подкрепени по Програма „Култура” на Столична община. След „купонът на годината” София филм фест, продължава Софийският театрален салон, който ще завърши на 27 март с връчването на наградите „Икар” на Съюза на артистите в България. Очакваме ги с нетърпение. А сред събитията на Салона е и прекрасната фотоизложба „Разгневени монолози” в Градската градина на София по повод 70-годишнината от рождението на напусналия ни преди седем години великолепен актьор Велко Кънев. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов