#Българска проза

[navtora]

[anasokovsky]

[vprki]

Българска проза в изпълнение на Алмут Цилхер-Гочев в Берлин

Забележителната германската актриса Алмут Цилхер-Гочев ще  изпълни в Българския културен институт в Берлин на 18 януари откъси от произведения на български автори, преведени на немски език. Откъси от романа „Времеубежище” на Георги Господинов ще бъдат съчетани с разкази от българските писателки Силвия Чолева, Кристин Димитрова и Тодора Радева, сподели за „въпреки.com” неговият директор Борислав Петранов.

Литературното четене ще бъде обогатено от музикалните изпълнения на челистката Линда Манчева и пианиста Димитър Горчаков.

Алмут Цилхер-Гочев е родена в Грац, Австрия. Завършва специалността „Актьорско майсторство” в университета Моцартеум в Залцбург. Играла е в театрите: Талия театър – Хамбург, Шаушпилхаус – Бохум, в Шаушпил – Фанкфурт на Майн, Шаушпил – Кьолн, Фолксбюне – Берлин и на Залцбургския фестивал. През 1992 г. е избрана за актриса на годината от списанието „Theater Today“ за ролята ѝ на госпожица Юлия в едноименната пиеса на знаменития шведски писател и драматург Аугуст Стриндберг (режисьор: Димитър Гочев). За щастие имахме шанса да гледаме този забележителен спектакъл на сцената на Народния театър „Иван Вазов“. Миналата година отбелязахме 80 години от рождението на Димитър Гочев и 10 години от смъртта му (26.04.1943-20.10.2013). Припомняме, че в последните три десетилетия преди внезапната си кончина неговите спектакли, освен в основните театри в Германия (Дойчес театър и Фолксбюне в Берлин, Талия театър в Хамбург, театрите в Кьолн, Базел, Хановер, Бохум, Дюселдорф) традиционно присъстваха и в афиша на  най-престижните европейски сцени и фестивали.

Алмут Цилхер-Гочев в Гьоте институт в София, 2015

Алмут Цилхер-Гочев е работила и с режисьорите Леандър Хасман, Карин Байер, Йоси Виелер, Карин Хенкел и Николас Стеман. Работи в тясно сътрудничество със съпруга си, българския режисьор Димитър Гочев, до смъртта му през 2013 година

През 2011 г., заедно със Самуел Финци, Волфрам Кох и режисьора Димитър Гочев, тя получава наградата за театър на фондация „Пройсише Зеехандлунг”. От сезон 2006/2007 е постоянен член на ансамбъла на Дойчес театър Берлин. Освен като театрална актриса, Цилхер-Гочев участва и в редица телевизионни и кинопродукции.

Припомняме, че през 2015 година излезе книгата „На фокус Dimiter Gotscheff” на проф. Виолета Дечева, театроведка и на проф  Георги Каприев, философ, пристрастен към театъра, за големия театрален режисьор, станал едно от най-влиятелните имена в Германия, получил огромно признание и награди. Книгата събира текстове на Дечева и Каприев за него. Двамата автори, независимо един от друг, следят творческия път на Гочев в продължение на двадесет години и резултатът е този том. Оформлението е на художника Чавдар Гюзелев. Книгата съдържа и много снимки, част от които са предоставени от съпругата на Гочев актрисата Алмут Цилхер. Тогава тя присъства на премиерата на изданието в Гьоте институт в София, която се превърна в невероятно преживяване от срещата с нея не само заради споделеното за Димитър Гочев.

Проф. Виолета Дечева и Алмут Цилхер-Гочев в Гьоте институт в София, 2015

Борислав Петранов сподели в разговора ни за предстоящото красиво събитие, че Алмут Цилхер, че сама е избрала откъсите от романа „Времеубежище“ на Георги Господинов, чийто превод на немски е на Александър Зицман. А заедно са подбирали разказите от сборника  с български автори на немски език „Един непознат приятел” публикуван от издателство „eta Verlag”. Артистичното събитие, посветено на българската литература е съвместна проява на БКИ, Берлин и немското издателство „eta Verlag”.

Присъствието на музиката в този прочит на съвременна българска литература от забележителна актриса от ранга на  Алмут Цилхер-Гочев ще създаде и усещането за красив, интимен спектакъл в центъра на Берлин.

Виолончелистката Линда Манчева е родена в София. След като завършва НМУ „Любомир Пипков“ продължава образованието си в Кьолнския музикален университет. Там тя получава диплом по инструментална и педагогическа специалност. След това следва в Университета по изкуствата в Берлин, специалност „История на изпълнителските практики”. Манчева печели награди от конкурси в България, Германия и Италия. Дългогодишен стипендиант на фондацията на Йехуди Менухин „LiveMusicNow” в Берлин. Линда Манчева свири с реномирани ансамбли като „Les Passions de l'Ame“ Берн, „Harmonie Universelle“ Кьолн, „Берлински барок“, „Musica Sequenza“ Берлин, „L'arte del mondo“ Кьолн и фестивалния ансамбъл от „Sofia Baroque Arts”. Със своя ансамбъл „The crossing points collective”, виолончелистката създава програми с уникална смесица от барок, джаз и нови композиции. Концертната ѝ дейност я отвежда на музикални фестивали в Германия, България, Швейцария, Холандия, Испания, ��ранция, Малта, Русия, Канада, Япония, Китай, Южна Америка и Съединените щати.

Линда Манчева

Линда Манчева е гост-лектор в Orchestra Center NRW в Дортмунд, в Университета по изкуства в Берн, Швейцария и в университета „Роберт  Шуман” в Дюселдорф. Основните ѝ лични пристрастия като музикант са свързани с музиката на Барока.

Димитър Горчаков е български джаз пианист, който живее и работи в София. Музикалното си образование започва в НМУ в София, където акцентът е класическата музика. По-късно продължава обучението си в НМА „Проф. Панчо Владигеров” и проявява голям интерес към джаз музиката и композицията. След периода на обучение започва да свири предимно джаз с Павел Терзийски, Росен Захариев-Роко, Георги Дончев, Skiller, Арабел Караян, Иво Димчев и други.  През годините участва в много експериментални проекти, съчетаващи различни музикални стилове, налагайки се в ъндърграунд сцената на София. През 2021 година издава първия си албум, озаглавен „Tomorrow’s Past“, който включва солови оригинални пиеси за пиано със смесица от фолклор, класическа музика и модерен джаз. За своя албум Димитър Горчаков е номиниран за наградата „Кристална лира” в категория „Джаз изпълнение”.

Димитър Горчаков

През миналата  2023 година прави първата си фотографска изложба/музикален пърформанс с активното участие на публиката.

С въображение и познание е подготвено и организирано това събитие в пространството на БКИ, Берлин, защото то носи и други препратки, ако се замислим и си припомним важни моменти от присъствието културата ни в германската столица от дълги години, свързани с музиката и театъра. В продължение на 12 години (1920-1932)  Панчо Владигеров  пише музика за спектаклите на великия германски режисьор Макс Райнхард, които са поставяни в „Дойчес Театър“ в Берлин и в „Театър ан дер Йозефщад“ във Виена. Само може да си представим колко, вероятно е свързана с музиката Алмут Цилхер-Гочев, учила и завършила „Актьорско майсторство” в университета Моцартеум в Залцбург.

Борислав Петранов

И това е красивото събитие в БКИ, Берлин, благодарение  на въображението, на познанието, на умението да привлича талантливи хора от България и Германия  директорът му Борислав Петранов.

Единствено може само да съжаляваме, че няма да бъдем там, за да чуем как звучи талантлива българска проза на немски език в артистичната интерпретация на Алмут Цилхер-Гочев. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на БКИ, Берлин и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[todorpeychev]

Тавтологията в романа на Тодор Пейчев "По-различен ли?! Не се препоръчва" - ефект или дефект

Тавтологията в романа на Тодор Пейчев "По-различен ли?! Не се препоръчва" - ефект или дефект

В опитите си за редукция на етноцентричната пробле��атика българската литература на настоящето понякога успява да измести - кога повече, кога по-малко - ракурса си към периферни на традиционната тематична ос наративи.

Като актуален пример за споменатата тенденция може да се посочи романът на Тодор Пейчев "По-различен ли?! Не се препоръчва". Защо се спирам именно на въпросния текст?

Творбата е стратегически удобна за критическо вглеждане, тъй като презентира един тип сюжетна структура, производна на неутвърдена тематична матрица в родната ни литературна действителност. Става дума за т.нар. гей роман. Понятието дори в световен мащаб е доста лабилно и податливо на интерпретации, но най-общо мотивировката му е очевидна - касае се за художествена проза, която проблематизира вид алтернативна сексуалност.

От тази гледна точка текстът на Тодор Пейчев попълва липси в каталога на нацоналната ни литература. Нещо повече - с оглед на редките опити за художествено обговаряне на хомосексуалността на българска територия "По-различен ли?! Не се препоръчва" бележи „еволюционен” етап в хронологичната си поставеност спрямо сходните (и предходни) нему произведения. (Говоря за "Изобретателят" на Борис Шивачев от 1931 г. и повестта "Очите, които плачат" на Александър Вутимски, неиздавана приживе, но създадена през четиридесетте години на 20. в.). Засега няма да коментирам съотношението между трите изброени заглавия, тъй като съществува риск от неуместно и прекомерно отклонение от предвиденото изложение. Ще се опитам да концентрирам разсъжденията си около стуктурата на романа и да проследя функциите на стилистичните техники, използвани в него.

Преди всичко трябва да се отбележи, че форматът на текстополагане насочва към контурите на бестселъра. За това се информираме от прозрачния стремеж текстът да бъде пунктуално неразчленен, с което се постига "четене на един дъх". Отпада условието за съобразяване с организационно-смисловите потенции на сегментирането и практиките на озаглавяването при отделните елементи (глави, части и пр.), които всъщност отсъстват - текстът е крайно монолитен. Заглавието на самия роман директно проговаря и максимално еднопосочно извежда възприятията към аспектите на съдържанието - идейно, тематичено, сюжетно-събитийно. След като сме се запознали със заглавието, можем в голям процент на успеваемост да предположим за какаво ще се разказва.

Освен че романовият дискурс почива върху аморфността на повествованието, то той е и монологичен, а както знаем, изповедта предполага завишена интмизиация на възприятието. Разказвачът говори от първо лице за себе си. Актът на споделянето парадоксално се обвързва както с исторически достоверна повествователна рамка (преходът от комунизъм към демокрация в България между осемдесетте и деветдесетте години на 20. в.), така и с анонимността на централния персонаж - името му не се споменава, дори никой от останалите герои не се обръща към него по име. Оттук изниква усещането за явно интенционално противоречие: от една страна, личи намерение за пълно откровение, а от друга страна, се тушира абсолютната видимост на главната фигура в текста, особено ако я схванем като еквивалент на авторовото аз. Все пак не бива да се подминава и наблюдението за привидната дефектираност на посланието като стилистичен похват. Нулевата степен на антропонимична маркираност допринася за по-непринуденото емпатиийно съ-участие към героя и към неговите лични социално-битови и екзистенциални перипетии.

Също така видима е неналичността на пряка реч - репликите на героите са преразказани от повествувателя. Той придобива авторитарен статус в отношението си към другите персонажи, а те стават обозрими единствено през погледа на субекта разказвач. Проектирани са като герои типове: типажът на алкохолика, мафиота, проститутката, гея (във всичките редакции на образа) и т.н. Общо взето читателят няма много възможности за себеидентификация и спокойно може да се почувства естетически ограбен. Характерна в пълнотата на личностното си разгръщане остава само ролята на доминиращия персонаж (наратора).

Като прибавим и бедната на метафорика семантична зареденост на текстовото пространство, оскъдността на речника и често повтарящите се (дублиращи се) лексика, фразеологични и синтактични конструкции, трудно би било да се доберем до констатация за ярко определимо художествено достойнство на романа. А той е направен просто, както сам отбелязва авторът: "Когато започнах да пиш�� тази книга, нямах намерение тя да бъде публикувана. Затова не е редактирана - нито граматически, нито художествено - за да е първична и автентична." Мисля, че стремежът към автентика обаче е изиграл лоша шега на Тодор Пейчев - отвлякъл е от текста неговата литературност (в смисъл на художественост), доближавайки го повече до мемоаристиката, отколкото до художествената прозаическа творба. Само че би било неоснователно да привиждаме в "По-различен ли?! Не се препоръчва" продукт на мемоарното. Доколкото в книгата има смътни отражения на историческа действителност и отгласи от съпътстващи събития, то симптоматичната за мемоарното четиво конкретност напълно се губи. Не се споменават нито дати, нито данни за обществени личности. На показ е по-скоро намекът, съчетан с анонимност.

Дотук начертахме като че ли бегла скица на някои от пробойните в системата на текстовото цяло. Но има нещо емблематично за това произведение, което ме кара да преосмисля донякъде преобладаващо негативната оценка. Разколебава ме своеобразието на споменатата вече тавтологичност. Прокрадва се твърдението, че именно ритъмът, който създава непрекъснатото повторение на действия, мисли и описания на емоционални нагласи чрез аналогични до припокриваемост изразн�� средства, фиксира специфична техника на внушение за кръговост, за невъзможност да се разчупи един стереотип на живеене. Развоят на сюжета представлява непрестанно наслагване на огледални епизоди, докато не се изчерпа във взаимоотношенията между разказвача и Алексей (любовта на живота му). На свой ред повествуванието за сложната обвързаност на двамата герои изготвя същата панорама - серия от еднотипни актове. Така се очертава линията на лавинообразно нарастваща експресия, стимулираща една визия на безнадеждността, на отчаянието и умората от последователното разочарование.

Контекстуално финалът на произведението не дава поводи за еднозначно тълкуване и не отчита категорично решение на поредицата от драматични питания на безименния субект резказвач. На пръв поглед главният герой е постигнал състояние на хармонична равносметка, но същевременно ни дава да разеберм, че след разрива с Алексей отново засяда в своята отчужденост от света, където пребивава формално без реален стимул за съществуване. Така краят на историята остава отворен, което, мисля, при всеки жанр е по-скоро плюс, отколкото недостатък. Въпреки това се откроява осезаемо изпъкващата елегична нотка в атмосферата на завършека.

Накрая стигам до извода, че ми е трудно да излъча еднозначно мнение за текста на Тодор Пейчев, но в мен се настанява убеждението, че каквито и пукнатини да обема "романът", то той е безспорно явление в българската литература. Най-малко защото е без прецедент.

Стоян Меретев

Стоян Меретев - Тавтологията в романа на Тодор Пейчев „По-различен ли?! Не се препоръчва” - ефект или дефект (liternet.bg)

[halfanangel]

О Т Н А Ч А Л О

Искаш ли пак да опитаме, да започнем с чисто начало? Да ми пишеш "здравей, как се казваш? приятно ми е." и да променим съдбата изцяло. Да не се беше случвал хаосът, който настана... да, ти ще кажеш, разбира се, вината е моя, сама го създадох... не съм искала, не било е умишлено, ти да мислиш "точно тя ли, така ме отряза?". Просто явно... така било писано - да не стане, както го искахме. Да си луд ти по мен, аз по теб, да има привличане, и да е бързо, и уж искрено - фалшиво достойно, любов да го наричаме. Пак ли приказки, пак ли легенди... уморих се от толкова митове.. да съм с тебе, ти с мене, просто защото някого искаме. Наизуст се борим за чувства, претендираме, че честно се влюбваме, тогава мисли... мисли ... в действителност за къде толкова бързахме? И преносно, и даже буквално... струва ли си ? Ти си друг... аз съм различна, и съм тази, която, не пасна на твоето скорострелно обичане... Но съм свикнала, в моите приказки, не винаги краят е жестоко трагичен... "здравей, как се казваш? приятно ми е." прочетено, но отговор липсва. Ще се влюбиш и пак ще обичаш, със сигурност не мен, но това е предимство. "здравей, как се казваш?" не питай! ... отговорът ми не е типичен. Аз съм бяло, ти черно, аз съм зима, а в тебе е август... аз съм ада, ти бил си пък рая "как се казваш?" проклетото име... не трябва, запомни ме такава... прощавай, още малко и свикваш - да не питаш, да не искаш да знаеш... как се казвам... тъпото име. С тебе нищо до днес не ни свърза, дори "здравей" е шаблонно, банално, абсолютен излишък... ако питаш, недей ще ти кажа... не си спомням никакво име... нито моето, нито твойто остана....изгубих ги и не ги изричам, тогава те сами обещават - мен и теб О Т Н А Ч А Л О заедно, повече никога... ти бъди с други различни, в тежки зими и през топлото лято, във валежи обилни и когато вилнее свирепо променливият вятър, чернооки или със сини очички, да са руси или тъмни брюнетки, ниски или високи, готови моделки, бъди с ада, дявола, рая ... имаш избор - чудесна печалба .. не ми е мъчно, искра помежду ни, така и не пламна. "здравей, как се казваш?" прочетено... отговорих...в ума си единствено, на глас нищо повече няма да кажа. Вече късно е, много е късно... О Т Н А Ч А Л О с теб да се върна. съвет - при мен не се получава... ала поредната вече очаква - "здравей, как се казваш? приятно ми е."

... прочетено...

... многоточия...

....абонатът отговаряя....

#авторскоТончеваТ

*когато решиш да си излееш някакви объркани мисли рано сутрин.

[giabydefault]

Понякога всичко, което можеш да направиш е да замълчиш и да се огледаш в очите отсреща.

[agirlwhojustlovestowrite]

Цитат

"Куп сърца се бореха и продължават да се борят за моето. Но то иска само едно - твоето. Уви, трябва да му съобщя, че ще трябва да се научи да тупти само."

-Ан

[knigorazdelitel]

Това е моето коледно чудо. От Георги Господинов.

"Да съм жив още година-две, да ме запомни това дете, друго не искам." Това каза болният ми баща онази зима при раждането на дъщеря ми. И се случи чудо. Една лична история от Георги Господинов. За малките и лични чудеса.

Когато дъщеря ми се роди през една зима, майка ми и баща ми веднага се вдигнаха от своето югоизточно градче и дойдоха да видят бебето. Хванаха първия влак следобед и пристигнаха на другата сутрин. Влязоха, измиха се и застанаха на прага на бебешката стая. Бяха пътували с бавните камили на българските влакове цяла нощ, като влъхвите. И носеха дарове, разбира се. Не точно злато, ливан и смирна, макар че майка ми беше свалила златните си обеци, които нейната майка ѝ била дала, и ги носеше в една кутийка. И някаква сребърна пара. Баща ми носеше сурвачка, която сам беше направил от първия дрян. И тогава разбрах, че тази сцена не е случайна. Тя, както би казал Борхес, идва, за да повтори една друга сцена, друго раждане. И разбрах нещо, което вероятно всеки родител разбира - всяко раждане е Рождество. Малко семейно Рождество. Рождество за рода. Крехка победа за живота.

Никога не бях виждал родителите си такива

Майка ми и баща ми стояха смутени и щастливи, като влъхви, на прага на детската стая, с огромно страхопочитание пред бебето. Не знам дали това е точната дума, но почитание имаше. А бебето беше малко като запетайка, ревящо, с още неотминала жълтеница. Те сведоха глава и направиха нещо, което не очаквах, поискаха да му целунат ръка. В патриархална култура като българската обикновено е тъкмо обратното. Младият целува ръка на стария, младият се покланя и дължи почит. Но ето как Рождеството обръща всичко. Пристъпиха плахо, с такова страхопочитание, все едно се покланят на човек, дошъл от друг свят. (А то, казано между нас, наистина е дошло от друг свят. Пътувало е девет месеца, за да стигне.)

Никога не бях виждал родителите си такива. Те си бяха и преди най-добрите хора, които познавам, но с нас не се церемоняха много, не е като да са ни глезили, камо ли да ни целуват ръка. Децата на соца бяха обичани без много ритуали, някакви досадни хлапета, които трябва да си знаят мястото, и то не при възрастните. Те просто трябваше да спазват две-три важни неща - да слушат, да учат, да не казват навън онова, което се говори в къщи. И да не искат всяко нещо, което видят в магазина, защото парите не стигаха, това всички го знаехме.

Всеки, и най-бедният измежду нас, има спомен от някоя своя Коледа в детството, дори да е била скришна. Баба ми, като сираче и хранениче (дадена за отглеждане при други хора), разправяше, че на Бъдни вечер отивала в саята при овцете, прегръщала някое новородено агне и плачела. И пак плачеше, като ми го разказваше, и никога нямаше да забрави агнето. Тя, без да си дава сметка, ми разказваше библейска сцена.

Аз пък никога няма да забравя коледната елха, която украсявахме в детството с майка ми, с чупливи стъклени кълба и истински горящи свещи, нито ще забравя как баща ми и дядо ми влизаха в къщи с кожусите и като се отърсваха, стаичката се пълнеше със сняг, нито ще забравя как печката и кандилото правеха театър на сенките… Или как съм се свил на леглото, слушам възрастните или съм потънал в току-що получените Андерсенови приказки с хубвите илюстрации. Няма Коледа без Малката кибритопродавачка, Дивите лебеди, Храбрия оловен войник…

Когато родителите ми си тръгваха онази зима при раждането на дъщеря ми, баща ми каза тихо, само на мен: да съм жив още година-две, да ме запомни това дете, друго не искам. Чакаше операция. Това му беше мечтата, идеята за безсмъртие или каквото щете - да останеш в паметта на едно дете. И чудото се случи, болестта, за която никой не даваше надежда, се стопи. Минаха повече от десет години, дъщеря ми вече е голяма и баща ми е сигурен, че тя го е спасила.

Чудото е много лична работа

Тези чудеса са малки и лични. Всички чудеса са малки и лични. Исках да разкажа историята точно сега, когато се боим най-много за близките си. Понякога можеш само да утешиш и това е всичко, да кажеш, че обичаш. Има един ден, в който ние, дето през останалото време сме всичко останало - шефове, подчинени, работници, журналисти, недооценени, обидени, обиждащи, крещящи и навикани, юнаци и патриоти, българи и европейци, можем да събуем и оставим всичко това в коридора. Да станем деца на родителите си и родители на децата си. Затова този празник е хубав. Защото празнуваме идването на едно дете. А като има дете - всички се превръщаме в деца. И в бащи и майки. Всеки е Исус, всеки е Йосиф, всеки е Мария. И това не е светотатство, то е смисълът и то е чудото на живота. А чудото е много лична работа.

Честито Рождество!

[my-happiness-my-weapon]

Интимност

Интимността не е само секс. Най-интимного нещо е да допуснеш някого да те опознае напълно и да му позволиш да остане.

- Е.Т.

[did-i-say-something]

Всяко хубаво нещо си има своя край. Както и всяко лошо. Всичко е временно. 

- Е.Т.

[wandering-spirit1]

започвам деня си в 17:00. чудесно.

тъкмо преборила тежкия махмурлук, решавам, че искам да пиша. не зная за какво, но знам, че ми се пише. и се замислям...

тежък е животът на чувствителните хора. изживяват всичко прекалено изпепеляващо, поемат чуждата вина и приемат всичко твърде лично.

а за чий? двама или трима са хората, които искренно ги е грижа за тях. останалите им приятели са самовглъбени в своя собствен свят, използват добротата им тогава, когато имат нужда от тях.

и така, чувствителният човечец, нерядко наричан и филмар, няма друг избор освен да подтиска чувствителността. да я убива.

ако не се справи с погубването ѝ,

той остава мъченик в един порочен кръг - кръгът на опитите.

изпробва всякакви методи, най-често пристрастяващи, заради краткото притъпяване на болката. върти се с дни, месеци, а понякога дори години.

ако все пак успее да излезе от кръга, той или успява да живее в паралел между чувствителността и непукизма - най-добрият, но за съжаление най-трудно осъществим вариант, или се превръща в коравосърдечен човечец, част от масата.

след всички тези разсъждения, обмисляни достатъчен брой пъти, най-често след поредното самонаказание, част от порочния кръг, се замислям:

струва ли си да усещаш всичко толкова дълбоко, до дъното на душата си?

и колкото и странно да е, въпреки мъките, вървящи ръка за ръка с чувствителността винаги стигам до това:

Хора, живейте! Бъдете, чувствайте, усещайте! Кому е нужно да бъде поредната ходеща статуя в съвременното общество загубило смисъла на своя живот?

По-добре да изгоря в душевността си, отколкото да бъда поредната слаба жертва на съвременната безсърдечност.

[sober-thoughts-said-by-alcohol]

Извинявай.

Казвали са ми, че човек не трябва да се извинява за чувствата си. В този случай, явно трябва.

Извинявай, че те харесах от момента, в който те видях за пръв път. 

Извинявай, че харесвам шибаната ти усмивка повече отколкото на всеки друг.

Извинявай, че всеки път, когато те погледна, потъвам в очите ти.

Извинявай, че искам да целувам проклетите ти устни постоянно.

Извинявай, че съм щастлива и грея абсолютно всеки път, когато си наоколо.

Изивнявай, че се влюбих в теб самия, нищо че не съм те опознала напълно.

Изивнявай, че искам да съм причината за щастието ти.

Извинявай, че искам да си мой.

Извинявай, че искам да съм твоя.

Извинявай, че искам твърде много.

Извинявай.

[bookadictive]

,,Тя го чакаше горчиво и безнадеждно, сякаш виждането с него беше последното, съмнително действуващо лекарство, което можеше да я извади от състоянието ѝ."

Д. Димов //"Тютюн"

[laughlovecreate-blog]

"И ето, че дойде момента,

Стоиш пред мен,

Висок,

Красив,

Усмихнат,

Но погледът ти...

Празен.

И се чудя,

Била ли съм някога твоя?

Бил ли си някога мой?

Затриха ли ме приливите на морето?

Или беше друго до мен момчето? "

-П. Н. Пенчева

[my-fbroken-words]