geriunraveled

[geriunraveled]

Caroline Polachek, "True Love Waits" Radiohead cover

[geriunraveled]

има нещо особено специално в това да бъдеш разбиран

дори през усилие. дори през баирчета. той пред теб да се усмихва тихо, да те поглежда, и очите му да крещят "ще го направя! ей къде е следващото баирче! не ме плаши, дребосъчесто е. така като гледам, колкото по-напред вървим, все по-малки стават... хайде, давай! разкажи ми..."

и на теб всъщност какво друго ти остава в този м��мент, освен да му разкажеш... всичко... или поне онази частица, която най-удобно ще се разположи на фотьойла, който успяхте дружно да придърпате помежду си. за да се дообзаведе целият хол, домът се нуждае от още малко търпеливо време. а когато и двамата вярвате, че дори и без интериорни дизайнери ще се случат нещата все някакси, даже досадният избор на формата на сифона в банята вече сякаш изглежда някак естествен и съжалявате, че сте му се мръщили. (ed. малко по-късно дори ще те изведе да избереш най-хубавите плочки за банята му, а още нищо не подозираш)

Топла притаена усмивка. докато календарът усърдно си върши календарестите задачки ден за ден и отмята поредния петък, постепенно до теб се приближава и бегло застава един Момент, с който трябва по-често да се срещаш. Моментът на изключване на вътрешния барометър и калибриране с ритъма отвън. с поклащането на клоните от вятъра, с шумоленето на листата из короните на липите

Simple life. Онзи, вглъбен в камината в къщата на село, който приютява вярата и обичта, а на очакванията любезно открехва вратата и им показва целия бял широк свят, да летят накъдето им видят очите, къщата и без това е малка. Побира само матрака върху дървената мансарда, мен, и притаената му усмивка.

-15.08.2023

[geriunraveled]

intentions pures

Болката е най-познатата странница. Всяка вечер се върти из близките квартали, обикаля през мъглата от блок до блок, но някак винаги намира пътя до твоята врата. И как да не я пуснеш, когато навън е толкова студено и влажно и мрачно, а двамата се разбирате само с поглед, познавате се толкова дълбоко.

A stream of consciousness, не спира да гов��ри, очите ѝ този път не са полуотворени, а погледът премрежен, сега са леко подивели от фиксация, концентрирани точно в зеницата ти, устните ѝ за един кратък миг докато говори, застават простичко и перфектно застинали върху нежнобелите ѝ зъби, ти се взираш в тях, изсмукваш и пиеш движенията им, не ги изпускаш от поглед, сетивата ти постепенно се изопват и си мислиш само, боже, толкова привлекателно. Предано изповядва цялата си история, а после придърпва ръката ти и взема причастие от пръстите ти. Разказва, още от утробата, после за това как е скочила обратно пак в нея и след това как е излязла обратно навън, вмомента е застанала на прага, взира се с присвити очи срещу слънцето напред, и няма търпение – не е сигурна за какво. Дали за това да се върне една крачка назад, на топло, тъмно, сигурно и предизвестено в утробата, или няма търпение да отстъпи навън. Ще реши. Но, макар и нищо да не зависи от теб, знаеш, че тя въпреки това ще те помоли за помощ, нали? Бъди подготвен. Слушай. (Обичай…) По дяволите, не, Мисли. Мисли. Мисли. (Обичай…)

Всичко това, нейната обсесия, грижа, лудостта ѝ, умът ѝ, който отдавна те е завладял и е проникнал до мозъка на костите ти, всичко това се случва докато неусетно малки иглички започват да галят цялото ти тяло. Усещаш как започват да се спускат от рамото ти, през горната част на ръката, надолу по бедрото... Хиляди малки игли, деликатна акупунктура. Откъслечно си спомняш онзи твой образ, който отдавна търсеше това, отне му години да почука на вратата, и сега е точно пред теб,толкова близо, като всяко изкушение. Междинната изоставена стая със захвърления стар диван по средата, който привидно ти напомня за Trainspotting, но всъщност шепне "Choose life", сивата бетонова стена, бруталистичната архитектура. И един феникс, който кръжи над Бузлуджа, черно-бял, преди да отлети за снимките на Сталкер. Знам, че можеш да обичаш. И тя го знае и може би тайничко има нужда точно от това. А ти? Имаш ли нужда от нея? Искаш ли да я заобичаш? Ще можеш ли да я понесеш?

На крилата си, над света, горе?

[geriunraveled]

Sofia-Varna-Catania

Дори когато слънцето изглежда, че залязва Причината остава тук, до теб Търпеливо си изчаква своя ред И макар че вече е на долното стъпало, една стъпка напред, Усмихва се Подава ти ръка И чуваш “не бързай… слез внимателно” ~~~ She says I’ve been romanticizing heroine в слушалките Отдръпване И заплахата приижда Ти прикриваш лице с длани, подобно на маймунка  🙈 Но не от сладост, а от детски страх

Безпомощно опипваш цялото си същество в търсене на болката, която като всяка болка е нахлузила невидимото наметало и си лети флуидно наоколо. Можеш да я намериш в най-дребната прашинка, може и да обземе целия град, изскачайки иззад всеки ъгъл. Познаваме добре таланта ѝ понякога, обикновено доста изненадващо, да извива пронизителен писклив вой, за да напомни за съществуването си. За да се намери някой да я заобича.

В последно време любимото място на болката да се спотайва е малкият ти бледорозов момичешки куфар – същият, който доскоро беше пълен с летни рокли, сицилиански мечти, и далечни глъхнещи звуци на кожени чехли по плочките в Таормина. Тя има завидната способност първа след щастието да усети накъде бие сърцето ти и това нейно скривалище никак не беше случайно. Но тя е и единствената, за която този усет, тази мъчителна емпатия се превръща в съществен недостатък — проблемът е, че е способна единствено да усеща. Изключително сетивна е, дори прекалено. Тъй като през целия си живот болката се измъчва да побере в себе си толкова много писъци, на нея не ѝ остава място за разума, разумът не ѝ е присъщ. Не го разбира и не го допуска до себе си. “Нищо не е по-прекрасно от разума, а разумът на разума са чувствата”. Да, но когато целият ти живот е бил и продължава да бъде едно дълбоко и ожесточено чувство, в един момент очакваш да те застигне и първата част, за която Екатерина Йосифова говори. И по същия начин, по който с години копнееше по този момент, така и за един ден осъзна, че неусетно си пораснала дотам да усетиш великодушието и обичта на разума. Разумът, който иска просто да те усмихне и успокои.

Болката е толкова първична, че за разлика от мъдростта на разума, не може да осъзнае, че мечтите за Италия живеят за лятото, а твоят допир до тях (след дълги несигурности и колебания, все някак) успя да се роди не през лятото, а през една късна берлинска пролетна нощ. Хаотична и несигурна. Макар да изглеждаше предначертана и болезнено естествена, онази нощ беше тук, за да ти напомни, че някои маски са твърде добре измайсторени, дотолкова, че артистът лесно би могъл да се слее с образа, да забрави самия себе си и да остане объркан, особено след като е усетил енергията на публиката. Болката бе винаги готова да нададе пронизителния си писък, при всяка една италианска песен, която чуеш в „Пармаксъзов“, при вида на случайната сърцевидна формичка, която приятелката ти съзре из павирания парк в Локоротондо или която сякаш прикова погледа ти на верандата на онзи блок в Монополи. Градът, който той (с малко "т") ти предложи да видиш. Тогава, в тези кратки моменти, болката е тук, и жестоко ти напомня за своето съществуване. Но тя не може да мисли. Тя е просто един катализатор, лютивото чили, което без да искаш беше изсипала в супата, къкреща върху котлона. Но помниш ли онзи индийски йога учител, който с най-спокойната усмивка на света каза „ти сам готвиш своята супа, сам решаваш какво да ръснеш в нея, и какво – не“. Истината е, че колкото и да не ти се искаше и по-рано да не си го представяше така, сицилианските ти мечти се оказаха пролетни и една идея по-алтернативни в недодяланата прегръдка на Берлин. А мечтите за Италия живеят за лятото. Това е истината. И истината е също толкова тук, колкото болката. Но тя е толкова по-прозрачна и лазурна, ефирна пеперуда, която копнее да докосне повече души и да озари сенчестите ъгли и куфари, из които усеща, че болката би могла да се скрие. Това е истината.

Та, мечтите за Италия живеят за лятото. За “questionable дали един животец би стигнал да се насладим на Италия” и онова “но можем да опитаме”, което Той ти написа в отговор, а усмивката магически разцъфна на лицето ти в секундата, в която го прочете. То каза всичко, което ��ърцето ти някога е искало да чуе. Толкова съм щастлива, че пусна останалото. Това е една малка прегръдка за всички детски рани, които биха тъгували по болката. Нямам търпение да бъда до теб, д��като зарастват.

[geriunraveled]

NY2023

Нова Година беше хладна, а на площада на Смолян вече направо замръзнах. Поздравления, имаш куражът да преминеш през немислимо гнусни изживявания, да ги надживееш и частица от теб все пак да се радва на огнените искри, чевръсто подскачащи и губещи се някъде над Родопите, далеч от хората и площада.

Искаше да отлетиш с тях, нали?

Целувката от своя страна отлетя нанякъде още рано през деня. Затова в 00:00ч реших да прегърна мен самата. И без това се нуждая от малко повече добро. Спокойствие и любов. Разбирателство и приемане. Абе, прегръдка. Не съм предполагала колко първична съм в корените си. Едно докосване и това е.

We accept the love we think we deserve. Отне години и шепи съзнато избрано страдание да превъзмогна някои до болка познати усещания. Но вече знам коя любов не заслужавам. Да бъде 2023! Годината, в която пуснах всички болки и си припомних какво означава да танцуваш и да летиш над този готин живот.

[geriunraveled]

Надморска височина

Чуруликащо, диво и женско. Единствено август би ми припомнил какво пламъче си е намерило дом в мен и колко по-често трябва да раздухвам излишното и да му давам кислород, да диша. Припомняне толкова изненадващо, а до болка дългоочаквано. Спотаеното вълшебство на спонтанно ��апознанство пред зала “България” съвсем естествено се преобрази във весела вечеря по женски, със създания, с които сякаш си изпила поне още сто аперола в предишен живот. Истории от кухнята на “Топлоцентрала”, пътеписи - от корабна Япония, през самодивско Симеоново, та чак до непоклатимия Пирин с върховете му, вечно покрити със самотния идеализъм на планинарите.

Внимателно осигуряване в младежкия таван под наем на къщата в Симеоново. Грубата му длан в най-деликатното въртеливо движение, на което е способна, премята здравото въже през кръста ѝ, за да ѝ подари това непознато двуетажно вълнение онази вечер. Чифт непоколебими мъжки ръце и едно нищо и никакво безусловно доверие. В ума ѝ - за два етажа време изцяло негова, само на очите му (които не я изпускат от поглед) и на пръстите му (които съсредоточено я направляват). От таванчето под наем та чак до земята. Два етажа любов. “Ей такива са...” каза тя и се усмихна. А той я спусна, нежно и неусетно… Докато не я приземи само с едно изречение.

“Аз съм влюбен в планината” ѝ бил казал той, след като тя му споделила, че чакат своя син. Само че той винаги е очаквал не него на бял свят, а сам той да падне в краката на белия свят там, някъде горе, и да се намери.

“Ей такива са. Такъв беше, ама моят си беше.” И белите ѝ къдрици, погалени от полъха, грижовно поприкриха издайническия блясък на очите ѝ, чиито разказ запомних по-ярко от този на думите.

До ден днешен не бил виждал сина си. В представите ми го съзирам на филмовата лента, която тя още пази у дома, съхранила изкачването на цялата компания до онзи връх. “Айдеее, ще снимаме тоя път, без псувни!” И както се потупвал тук-таме, уж между другото, на онази междинна скална тераска, изведнъж драматично се обърнал, и артистично извикал към камерата “За поколенията!!!”, а Пирин погълнал ехото на цялата компания, избухнала в смях. За кои поколения, замислих се? Надали е за тези, които съзнателно избра да забрави.

Омиротворението на покоряващите винаги се крие някъде там горе. Търсят го, влюбени до болка в пътя, не в целта, докато надморската височина прогресивно се увеличава и наоколо става хладно. А тя беше море, белите ѝ коси - вълните. Затова когато си море и обливаш брега с ритъма на вълнението си, бъди море. Остани си море, меко и спокойно. Топло. Планината не би могла да разбере. А не е и нужно.

-06.08.2023

[geriunraveled]

Навън тихо ръми в 5 сутринта.

Бях така нежно олюлявана и неусетно унесена от кръговрата на изминалите 10 години, непринудено оставили множество отпечатъчета из бележките на телефона ми. Излитах с пролетните славейчета и се приземявах на твърдия училищен коридор през есента. Вълнението на лятото ме изгаряше с такава страст сякаш повече никога нямаше да може да ме докосне, и дори няма да си позволя да спомена колко банално е, защото Варна най-вероятно ще ми се обиди. Милата Варна - та нали точно засрамено влюбените на скришните пейки в Морската ѝ вдъхват живот, артериите ѝ се задвижват от смеха им, сърцето ѝ пулсира в морето и ни изпраща вълните, да не я забравяме че винаги е там. Винаги дом.

Полетях си, пореях се... Приглушена мека носталгия с дъх на бадеми ме приспа успешно.

-05.04.2023 05:18

[geriunraveled]

Намалявам яркостта на дисплея под минимума. Не беше лесно, наложи се да изтегля допълнително приложение на лаптопа си, което да улесни разтопяването на светлина. Мануална метаморфоза. Понякога дори на тъмнината ѝ е трудно да превземе всичко.

[geriunraveled]

Прилепът заплака в пещерата

а спи

пещерата, спи и нехае

усилва ехото на стона, насочва го навън

Разделя се без болка с него, в съня си

бълнува:

да белязва други - пещери и влажни природи, 

тук оглушах от мрак, ослепях от крясъците му среднощни, и изпуснах времето - дали е ден, или е вечер?

Но времето е неуморна хватка, измерва всеки час, във който аз съм тук

(дори и в мислите си да не бъда)

за милисекунда съществуване сме вечни

Забравям време, мир и тишина,

щом прилепът заплаче.

Студена съм, но съм подслон. А той не вижда и не спира. 

Оглушал и ослепял подслон

насочвам ехото навън с гърдите си 

то ме напуска и не се обръща

докато капки сън погалват бавно 

мрачните ми дълбини и живват те

освободени….

-07.06.23

[geriunraveled]

Компост

Обичливо напомняне. Не искам да си позволя да ги забравя. Никога. Сега съм така млада и зелена. Не го усещам съвсем, некомфортно ми е в тялото ми. Свеждам поглед, вървейки по улицата. А сме толкова живи… И няма да бъдем никога по-жизнени и усмихнати отколкото точно в този момент.

Никога не искам да си позволя да забравя онези вечери, напили се с поредните чаши вдъхновение, с които ги черпя с удоволствие. И им се усмихвам. По майчински. Тогава не желая нищо друго. Желая единствено да обикна собствената си компания така неудържимо, че винаги да ми липсва и да е чувствителна дори към най-беглия ми опит да я засенча. Да забравя да стъпвам отгоре ѝ с мръсната си подметка, да се изправям върху ѝ, уж за да достигна нивото на другия с��ещу мен.

Нека Сара Тавареш не спира да пее точно както тази вечер. По дяволите, нека обичам всички нюанси на тъмночервено в мен, преливащи в оранжево в миговете, в които политам.

Нека, по най-големите дяволи, нека замъгля шибаните мисли за недостатъчност. Анамнеза, поставена от сърцето ми в следствие на една, според неговото уважавано мнение, огромна празнота. Защото когато него го няма, по дяволите, дори не искам да пиша за него, повече не заслужава нито един билет. Било то за театър, било то за балета на моите тихи букви. Обикновено театралният сезон започва именно около седмиците, в които ние се открихме. С две думи - унилосива есен. Затова и моят случаен билет вповече изглеждаше дори като спасение от потиснатия дъх на София, като жилетчена прегръдка. Студеният сезон на противоречиви избори, който двамата изпълнихме с живот, започна в театъра, само че никак не помня да ми е било студено. А към неговия край, разумът му се превърна в пъстро кълбо от неясноти (в сиво), фалшиви представи (облени в идеализирано златно) и черни петна от отчаяни опити за ред. Най-лесно беше да натисне червения бутон. И сам се изключи. Като машина. Какъвто винаги изкуствено се е стараел да бъде.

… И се изключи…

Но когато го няма, единственото, което обсебва мозъка ми така както в нито една година в гимназията не е успявало, е математиката. Броят часове, от които последно е бил на линия, ъглите, иззад които се е появявал изневиделица, също както вчера в университета, дължината на лъча на погледа му, диаметърът на прегръдката ни… По дяволите. По дяволите и всякакви прибързани решения по дяволите.

Помня как бях гушнала котката на онази дървена пейка в двора, когато тате усмихнат ми каза, че най-големият ми порок е нетърпението. Неизживените моменти не се стърпяват и ритат в корема ми отвътре навън също като някое бебе. По дяволите сърцето ми. По дяволите сляпата му вяра в същността на хората и истината в емоциите им. По дяволите детинските му представи за искреност, чистота и непредубедено доверие. Пътеката, към която ме водят, е обградена от двете страни с благоуханни храсти малини - толкова високи, че скриват с висотата и аромата си развалините, лежащи от външната им страна. 

Компост.

Иде��та му е да даде почва, да подхрани и гордо да издигне плодовете на своето самотно, смърдящо и заблудено съществуване. Ами...успех, чао, на мен май не ми се потъва в тор. Пазя кецовете си чисти, чакат ги още много непознати градове за преоткриване.

Сара Тавареш не спира да звучи... По дяволите португалското фадо. Фадото е за двама и за компанията на топлите вечери навън, избрали да се скрият именно измежду техните две тела. Защото само те бяха по-топли дори от късноавгустовското слънце. Лисабон също беше. Мечтите ни за пътуване също бяха. Някои вечери след като заспя, сърцето ми оставя мозъка спокойно да сънува и сам търпеливо да прожектира сюрреалистичните картини на сънищата ми една след друга докато лентата не свърши и се принуди да ме изкара от транса на сутринта. Уверява се, че съм попаднала под абсолютната хипноза на мозъка, и чак тогава за момент ни напуска. Напуска ни, защото по дяволите, през целия ден е опитвало да ми проговори с удари, а аз съм го заглушавала със силна музика от слушалките и жалки опити да ангажирам цялото си същество с всевъзможни задачи. Мисли си, че няма кой да изслуша неговата изповед. Мисли си, че неосъзнато съм избрала да го игнорирам. Че не го чувам по случайност. А то с какво всъщност беше виновно? Всяка вечер си задава точно този въпрос и започва да препуска в бяг извън мен. Мисли си, че не го усещам.

Понякога, някои въпроси, които образуват толкова мощни водовъртежи в нас, изглежда, че са способни да ни погълнат. Теорията за черната дупка е доказана. Гравитацията на тези въпроси сякаш е така силна, че нищо не би могло да ѝ се противопостави, тя присвоява всяка частичка от нас самите, всеки атом на мислите ни. Целите ставаме нейни. В този момент не се питаме – докога? В този момент, сме безпомощни атоми, в търсене на обратния път към себе си. Но вече е твърде късно.

А всъщност, може би мисията им е малко по-различна. Може би 21-годишното ми Аз трудно би проумяло идеята за яснота след време. Държи се така, сякаш времето е пясъчен часовник с десетина песъчинки, които всеки момент ще се пързулнат една през друга през широкото му гърло, той ще ги погълне и за един миг всичко ще е свършило. Подобно на любовта им. Сякаш се роди бързо, а толкова естествено. Е, доколкото можеше да бъде естествено докосването на две души, попаднали една на друга из шарения свят едва няколко месеца по-рано. И все пак… „Плашещо добре“ беше казал той. Плашещо. А тя бе споделила снимка на срутената от романтика кула на Рупчев и „исках да станем по-близки/толкова, колкото нямаше начин“ по най-долния ироничен начин, на който би била способна. В момент, в който цялото ѝ същество бясно чертаеше карти на всички възможни Начини...

Сега, месеци по-късно, препрочитам редовете си. Попивам болката внимателно, погалвам раните си и им казвам, че ги обичам.

10.2018

[geriunraveled]

21-12-2022

Почти огледална дата. Подсказка, че днес е добър ден за вглеждане.

Когато преди месеци Той изтри всичките ми файлове от компютъра, бях много ядосана и тъжна. Все още съм, когато се сетя. Поредният път, в който заради неговата работа и пресилените му амбиции пострада чувствителността. За нея ме болеше. Беше решил, че на срещата му, за която му заех лаптопа си, десктопът трябва да бъде squeaky clean, без нито една лична папка и нито една емотиконка, свързана с нещо различно освен работа. Така IT познанията му се оказаха недостатъчни и без да иска загуби цялата ми информация, която от 8-годишна и от първия ми компютър насам оцелява под формата на преки пътища. На всичкото отгоре, след това затвърди липсата си на компютърни умения за сметка на излишъка на алфа непоколебимост, решавайки сам да се оправя с проблема по грешен начин. Вече окончателно изтри цялата информация, всички мои детски и не само стихчета, всички нелепи снимки от онлайн срещи, и всички материали от гимназията, които не съм сигурна, че бих седнала и бих чела задълбочено отново, но с удоволствие бих показвала на дъщеря си някой ден – виж майка ти какво аргументативно и по тийнейджърски дълбоко философско есе беше сътворила в 10 клас за де��рите на човешката психология, без да разбира много от науката, но с младото си любопитство, осъзнатия опит и ��бичта към думите.

Цялата тази отхвърлена чувствителност заради работата все пак търпеливо беше изчакала още известно време да се успокоим и да я приютим отново. И тук е моментът да се ядосам на себе си, т.к. от самото начало бях сигурна, че това не беше правилният път, не само от IT гледна точка. Отново импулсивността му надделя и както винаги провали всичко. И най-лошото – отново го позволих. Позволих да повярвам, че прекалено увереният и агресивен асфалтов път може би отново някак си ще се окаже правилният, за разлика от моята не толкова сигурна и лутаща се горска пътечка. Грешах. Това е историята на това, как позволих част от мен да си отиде безвъзвратно. Не искам да го правя отново.

Сега компютърът ми е празен. Няма ги всички писания. Моите спомени и усещания. Единствено този мой блог, тук, в tumblr, тихичко държи до себе си една малка част от тях. Тази, която егото ми е преценило, че е по-лесно смилаема и бързо биваше ре-блогвана. Но всъщност винаги другата – по-абстрактна, сантиментална и често интроспективна – е била много по-ценна за мен. Добре че в гимназията Тя ми подари онова тефтерче с Айфеловата кула и чаши кафе, което също пази много топли и уютни размишления и стихчета вътре. Пропити с особената наивна младежка романтика, която май никога не ме е напускала.

На останалото – такава му е била съдбата. Нищо не е случайно тук. Урок по по-любящо и внимателно пазене на нещата, които обичаме.

По принцип отворих този нов Документ1 на тази огледална дата, защото вмомента също вървя по една такава гъста и благоуханна пътечка, също толкова лутаща се из гората и колеблива в собствената си посока. Вървя всеки ден по тази красива пътечка и често поглеждам нагоре. Търся си полярната звезда. Тогава въпросите неусетно се появяват, превръщат се в пеперуди и започват да летят наоколо, пърхат в неуловим танц. Аз се старая с обич да ги пусна да се отбият вкъщи, да кацнат на дланта ми. Напомням си колко е хубаво да сме по-гостолюбиви към въпросите. Често ни се струват малко страшни и си измисляме креативни оправдания с колко много неща е зает умът ни вмомента, само за да ги отпратим тактично от нас и да опитаме да ги забравим, до следващия път.

Какво всъщност искам да напиша сега с това?... Ами, че не знам. Стоя прекалено много вкъщи на топло и светът навън ми се вижда малко чужд. Сякаш всичко се случва и живее онлайн, само аз някак не успявам да се случа нито там, нито тук. Обръщам се нагоре и понякога отчаяно търся полярната звезда, но наред с нея се обръщам и навътре и се ровя в издирване на „бъга“ в системата. Калинка, която се е заклещила измежду няколко желания и вмомента се опитва да си освободи крилцата и да литне отново. Отначало си мислех, че тя ми се сърди, защото не успявам да я намеря, за да ѝ помогна, че не ме обича и не иска помощта ми. Усещах болката ѝ, но отговарях със същото.

За щастие, в последно време преоткривам части от себе си, покланяйки се пред изкуството на йога. Смирена и щастлива съм, когато в края на всяка практика тя нежно не пропуска да ми припомни, че калинката, както и всяко друго нещо наоколо, телесно и духовно, се нуждаят от малко повече любов и разбиране, за да полетят, за да си дойдат на мястото. Все пак любимата ми английска дума (и парола почти за всеки сайт ;) ) е equilibrium (пр. равновесие, баланс) и не съм сигурна дали ми харесва парадоксът на това да я пиша всеки ден десетки пъти, за да отключи (буквално ;) ) най-различни части от мен, а да не съм в мир със самата нея.

Иска ми се това да бъде кратко вдъхновение, молба и подсещане да се обичаме малко повечко. Да си даваме любов, а още повече на всичките ни щури и понякога объркани калинки. И на вярата в себе си, на която прилежно да разчистим и да подготвим едно широко и уютно поле за действие. Всичко ще се нареди, когато му дадем нужното пространство, свобода и обич. Обичам се, обичам изборите си и нямам търпение да разлистя всичките си страници. Ще се опитам да си го повтарям по-често, започвам от днес.

[geriunraveled]

Оранжево 2.0

Съзирам те през връхчето на стичащата се капка по прозореца.

Най-високата и мека точка на сферичното ѝ абстрактно изрисувано телце - точно през този връх прожектирам светлината ти. Призма, която съвършено пречупва, и ти се разливаш… Отблясъци на тъмен фон - ноември нежно приспива природата едва в 17:30 и навън е свечерено.

На фона на тъмнината отвън, твоите топли отенъци поглъщат цялата есен.

Вече няма дървета с величествени шоколадови корони, няма я и топлата пара с аромат на канела, която гали София всяка сутрин, няма ги пътеките широколистни листа, по които Банкя се носеше. Но те и без това изглеждаха тъжни, сякаш се нуждаеха от нещо, а аз исках да им го дам, до последно.

Защото бяха толкова красиви, умилиха ме, красотата им е способна да ме накара да съблека всяка една дреха от тялото си и да я увия около всяко едно листо и камъче по пътя, едно по едно, като майка която повива новороденото си с най-нежната концентрация на света. Защото сякаш им беше студено, разбирах как се чувстват, емпатията е най-лека когато обичаш, отвътре зъзнеха и за миг потрепваха, отронваха нещо тежко от себе си, прашинка от дихание, и отново застиваха в неописуемото си изящество.

Красотата им е способна да ме накара да остана гола пред тях, защото само в името на тяхната красота си заслужава да продължа напред, да продължа защото тази красота е пред мен, и е жива, и ми позволява да я докосна. В тяхната красота виждам всичко- бледото пастелно начало и краят на всичко, смисълът да усещам, причината да се движа. И заради любовта ми към тях, им подарих всичко от което те всъщност се нуждаеха - време.

Диханията им бяха плод на огромната нужда да се срещнат отново и да се отдадат на единственото им истинско утешение, единствената им вечна привързаност, която никога не би забравила за тях, която винаги би ги последвала в кръговрата - снега. Аз не можех да им дам сняг, затова ги оставих. от любов.

Та... казвах, че дори единствената красота на листата по изрисуваните пътеки в Банкя всъщност изчезва... Ти я поглъщаш... Призмата пречупва, от другата ѝ страна е не просто опростената физична дъга на някакви си седем цвята, от другата ѝ страна си ти във всички твои необятни нюанси.

Винаги съм усещала уюта ти в най-напоеното и наситено оранжево

Летен залез на Калиакра,

целувка с дъх на кайсии,

горяща коледна камина и

��екото пропукване на поредното дърво, обгърнато в най-нежната хватка на огъня...

Оранжеви нюанси с един и същ център. Най-осезаемият център в живота ми, най-силната гравитация. Конкретика до болка, но единствено дотам, да мога да назова центъра. Оттам насетне - всичко у теб е абстрактност... палитра на художник - неразбираема, необозрима, променлива.

Творя те, старая се да преправя думите по теб. Моля им се да те обхванат, ако можеха сигурно щяха да се справят, може би по-добре от мен.

Затова по-често те виждам като отблясъци на цветове.

Поглъщаш цялата есен, най-живото време, началото на залеза.

Ти, един жълто-оранжев миг. Проблясък, който вдишва сезони, времена и космоси.

[geriunraveled]

Удоволствието от театъра се крие и в интелектуалното усилие, което трябва да положиш, за да му се отдадеш напълно.

[geriunraveled]

за да вървиш по пътя трябва да познаваш за да познаваш – трябва ти кураж кураж да се изправиш срещу паяжините от векове обвили твоя собствен страх да засенчиш светлината на света наоколо да замъглиш илюзията за контрол и да приседнеш тихо в ъгълчето на душата си на търпеливия, след детството прашасал дървен стол куражът смело ще запретне ръкавите на твойта предпазливост и без от свойта дума (тъй лесно като нас) да се отметне той бързо ще разкрие пъзела на истинската близост не тя не е онази за която размишляваш единствено през колебливи вечери, останал там блуждаещ някъде, далеч от топлина на нечии длани, от съвършените извивки зад прозорците на замъгления син миниван тя, истинската близост, е далеч от егото и не признава мимолетните му правила които заедно с дребнавостта на чувствата в действителност се навлажняват от тъга тя не е страхът от загуба на себе си или триещата бъдещето ти на скица гума тя би прескочила и отговорности,  въвеждайки мечтите ти в заблуда? как би могла, щом тя сама е влюбена в блещукащия изглед на очите ти в искрата доловима и налудничава съпътстваща себеотдаването пред мечтите? тя всъщност е подкрепа слънчева разпръсквана и през студени зими прегръдка, кътаща между телата ви бездънни думи, тихичко необясними тя е вечéри из студентските квартири малинова “Трастена” от бутилката –  без чаши комбинация на пръв поглед хаотична: вкусът на сладки ягоди с Хичкок в чаршафите – без маси и как лъжливо съществуването прихваща те във клопката на илюзорна свобода привиден бяг в такт с механизма на успеха в действителност си пленник сам на пътя и целта Как кротко позволяваме дребнавостта да омагьоса превъзбудения от сънища за бъдеще и новости летящ и лутащ се ридаещ и объркан самотен дух на някого, избрал изкуствено да бъде сляп.

[geriunraveled]

Оранжево

Вдъхновението капеше от устните й

обляно в позлатен отблясък

и възрастната дама на седалката срещу й

съзря искрата на очите й захласната

А влакът сигурно и плавно милваше

старинните неравни релси

тъй плътно ги обгръщаше, целуваше

таейки страстно образа им

на топло в своите надежди —

само там те бяха безусловно негови

Под унеса на нежната ритмичност

песента на влака ги омайваше

разгръщаха извивките на пътя

естествено открити те пред него,

неподправени

И тази прелестна прелюдия спотайваше

желание, тъй тихичко забулено

под булото на тишина и нерешителност

ръждиво, търпеливо, поожулено

А тъмният ръждив отенък на желанието

неочаквано се бе пречупил

и отразен в едничка капка вдъхновение,

навлажнила толкова дълбоко онези устни

приблесна за момент -

оранжева ръжда

за миг бе злато

На възрастната дама

и без това не й оставаше и нищо друго

попи от блясъка на вдъхновението

усмихна се

и също се вторачи във прозореца...

[geriunraveled]

- Не мислиш добре, Джун. Първо, защото мислиш прекалено много. А сетне и защото не мислиш достатъчно. - Не разбирам: казваш едновременно черно и бяло! - Мислиш твърде много, защото поставяш мисълта между себе си и света; повече бърбориш и по-малко наблюда��аш; повече проектираш вече готови убеждения, а не схващаш явленията. Вместо да гледаш действителността, каквато е, ти я гледаш през цветните очила, които си слагаш на носа, а светът през сини стъкла ще бъде син, зад жълти ще преобладава жълтото, зад червени яркото червено ще убива всички други цветове... Сам правиш възприятията си слаби, защото виждаш единствено онова, което влагаш ти самият: своите предразсъдъци. Спомни си колко време ти беше нужно на първото състезание по сумо, на което присъства, за да преминеш от пренебрежение към възторг.

Ерик-Еманюел Шмит, “Сумистът, който не можеше да надебелее”

[geriunraveled]

следобед фениксите отлитат на юг а крилете им посипват джаз прашец зад тях наблюдава ги от слънчевия прозорец с върбовата клонка закичена на перваза усеща дланта на баба си да гали гърба й и чува топлите й думи с нотка на лозови сърмички забъркани с малко сажди от печката щипка безгрижие на вкус и промишлени количества сърдечност (както само тя ги прави топят се в устата) говори й за фениксите огъня спомените си и последния епизод от турския сериал как изписала всичките яйца специално за нея как ходила при някаква гледачка много-познавала-леля-ти-краси-магазинерката-ми-каза и си купила малко успокоение за 5 лева “ще успее внучката ще успее и майка й и тя” за да можела да спи спокойно че в последно време нещо я стягало ей тука сега спи сънува дядо а над селската й къща оранжев рой млади феникси бди в кръгове опиянен от уханието на летящия из к��мина дим