#ретроспекция

[ggondae99]

я всё думаю о том, что если при окончании университета я не стану писателем, то это всё зря!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

я уже три года прохожу литературные дисциплины с углубленным изучением. сначала литературоведение, потом античная литература, потом литература англии, теперь теория литературы, где мы также начали затрагивать сам процесс писательства и сам процесс создания сюжета, персонажей и написания

например на этой неделе мы много говорили про композиции. композиции - это взаимосвязь всех частей произведения, которые создают его целосность и придают смысл. архитоника каждого произведения будет иметь свою специфику, опираясь на ��од литературы, к которому она принадлежит. романы - тома, пьесы - акты. сюжет - это часть композиции. композиция, в которой все события располагаются линейно, называется фабулой. чаще всего с линейной композицией можно столкнуться в детективах. противоположностью фабулы является ретроспекция. в ретроспекции автор постоянно делает отступление в прошлое, в то время, которое предшествовало основным событиям произведения

[vprki]

Възторг от нова среща с изкуството на  Йоан Левиев в любимия му Пловдив

Градска художествена галерия - Пловдив посвещава месец октомври на Йоан Левиев - един от най-значимите български художници по повод 90 години от рождението му. Роден в самия край на октомври (31.10.1934 – 1.03.1994),  Йони , както го наричаха колеги и приятели, създава за малко повече от тридесетина години изумително по размах и обем творчество: монументални произведения (сграфито, стенопис, мозайки), живописни платна, акварели, рисунки.

От 8 октомври д�� 3 ноември обширното пространство в Зала „2019“, ул. „Гладстон“32 в родния му Пловдив е изпълнено с експресията от цветове и мощни композиции на изключителния �� неподражаем артист. Истинско предизвикателство е да се ограничи подбора сред най-добрите му творби до лимитираното пространство на една изложбена зала, пък била тя и най-голямата у нас.

Клайв Сойър /л/, Йоана Левиева- Сойър и Красимир Линков на откриването на изложбата

Сред близо 85-те картини в залата се открояват платната от живописните цикли  „Царски времена“ и „Ахилес“. Красимир Линков – куратор на изложбата „Йоан Левиев“ и директор на Пловдивската художествена галерия, избра да срещне публиката с този прочут автор чрез неговите най-добри живописни произведени от серии, които художникът сам особено цени. „Атаката на Ахилесовците“, „Парадът на Ахилесовците“ и другите внушителни композиции от тази поредица „са впечатляващи спектакли на катарзиса на човешката душа, на борбата за надмощие, в която триумфалната победа се изражда в бутафорен изблик на опиянение“ - пише Красимир Линков в монография за автора.

„Парадът на ахилесовците“, 1984 г.

В дните преди откриването на изложбата изкуствоведът Филип Зидаров припомни свой текст, написан преди малко повече от 30 години по повод ненавременната кончина Йоан Левиев преди да навърши 60 години, в разцвета на творческата си мощ. Публикуваме споделеното тогава от Филип с благодарност за съгласието му.

„Йоан Левиев, Йони, както както всички го знаехме, си отиде преди 30 години. От утре неговият роден Пловдив почита този забележителен художник с голяма ретроспекция в зала "2019" на Градската галерия. Присъединявам се към светлия спомен за него с текста, който някога написах...        

                                  ПЪТНИКЪТ В ЕДНА ПОСОКА

Така добре да познавам Пловдив. Понякога почти ми се струва, че съм отрасъл там. И винаги съм заминавал нататък с радост и в постоянно очакване да ми се случи нещо приятно и вълнуващо. Като някакво повторяемо завръщане към отминалата магия на летни звезди с аромат на жасмин; на нощно топуркане на костенурки по каменните плочи в на двора в хладния оазис на базата на СБХ в Стария град – някогашната резиденция на търговеца Стамбулян на Джамбаз тепе; на интимни срещи в изписаното от художници от пловдивската група кафене срещу Джумаята.

 Сега отново съм се отправил към Филибето, но този път вместо възбуждащия гъдел на предстоящи хубави емоции, с надигащите през равнинната мъгла гърбове на тепетата, зад гръкляна ми е заседнала бучка. „Като бели слонове“ – ми минава през ум и веднага съзнавам колко са нелепи подобни изтъркани литературни асоциации точно в този момент.

Йоан Левиев, 1964

 Защото отивам да се сбогувам. Не обичам, мразя сбогуванията, особено окончателните, онези, които са завинаги.

Изкачвам стъпалата, за да го видя за последно, на горния етаж в стария дом на Исак Леви в Бунарджика. Сами сме стаята.

Той лежи някак неудобно притеснен в ковчега си, в тъмен костюм като че ли не по мярка, съвършено неузнаваем, двойно по-слаб от онзи, когото помня, с напълно опадала от гама-лъчите и химиотерапията коса и брада. Докосвам за сбогом прозиращите през тънката и жълта кожа стави на ръката му, нямаща нищо общо с пухкавата розова ръчица на живия Йони. Иска ми се да му кажа нещо, но не се сещам какво, затова засрамен се обръщам и сякаш насочван от идващи от други части на къщата приглушените гласове слизам на двора, нажалено загледан в мрачната скална стена на тепето отсреща. След това и него свалят и го вкарват в катафалка със зелени завески, но не успяват да нагласят добре капака на ковчега и докато колата малко припряно се отправя към пловдивските гробища, върховете на черните му обувки тъжно надничат извън дървения ръб. Осъзнатото обстоятелство, че никога повече няма да го видя ме кара да изпитвам угризение. Какво можех, какво трябваше, какво исках да кажа на скъпия отпътуващ приятел? Съзнанието ми остава празно. Забравил съм, навярно.

                                                   *   *   *

Разни събития от ранното ми детство се бяха случвали така, щото и Йони да се окаже едно от нещата, навлезли в него също толкова неусетно и естествено, колкото разноцветните бурканчета с темпера в ателието на баща ми или появяващите се там необичайни предмети и необикновени личности. Заедно с подслушаните разкази за комични и странни до невероятност събития из художническите среди, като например опитът на Сашо Денков през една тъмна созополска нощ  „да подири пътя към свободата“ в гребна лодка, запасен с връзка чирози, сухари и бъчонка прясна вода, но призори, заради внезапно връхлетялата буря и навигационни наблагополучия, излязъл на сушата вместо на турския бряг – на пустия плаж някъде около Ахтопол. А след това същият безгрижно забравил напълно за инцидента.

 Йоан Левиев, 1960

Или пък за малко случилото и предотвратено само от бойния вик на ужасения и разгневен продавач спонтанно желание на бай Златю Бояджиев да се изпишка в ъгъла на една квартална пловдивска бакалия.

 Небивалиците и щуротиите, редовно сътворявани от художниците - бохеми в онези години остават завинаги вплетени в коренищата и зеленината на бръшляна  около „Алафрангите“, в летния синкоп на щурците или в тюркоазеното, набраздено от мечти и намерения „южно“ море при Харманите. Всички те, начело с топлещата се в аурата на новаторството и на белязаното от умерен хедонизъм „освободено“ битие на пловдивската група, олицетворяваха в някакъв полу-митологичен събирателен образ родната „артистична бохема“, която, сервилно, но глупаво се беше самоопределила като „априлското поколение“.

Години по-късно, бях вече действащ художествен критик, публикувах в „Народна култура“ рецензия за една от изложбите на Йони, поокастрена от „неудобни“ пасажи от страхливия тогавашен зам. гл. редактор и впоследствие галерист. Днес препрочитам със смях някои от тогавашните ми  впечатления, успели да преминат през цензорското усърдие: „Като слон в стъкларски магазин“; „Усещане за сексуален канибализъм“...

„Диалог“

Имаше хора, намерили подобни оценки за непристойни, но на Йони тези шеги му бяха харесали – на него всичко, което в някакъв смисъл отвъд предела, шумно, хиперболизирано или нагнетено до спукване с естетическо предизвикателство му доставяше удоволствие и го караше искрено да се забавлява. Задавал съм си въпроса защо обикновено коментаторите определят творчество му като „забележително“, след като на мнозина то всъщност не се нравеше. Дали това също не беше една от мистификациите на така наречената „априлска линия“ в българското изкуството, създавали не един съмнителен и временно „стойностен“ кумир и оставили в сянка мнозина „непризнателни“.

Веднъж „по тоталитарно“ във Варшава бях попаднал в ситуация да трябва да си общувам с висш служител (ако не греша – консула) в нашето тамошно посолство, който, в момент на полупиянско откро��ение ми обясняваше на рамо как в Партията дълго се бил разискван въпросът дали изкуството на Йоан Левиев всъщност не е „вражеско“. А пък не чак толкова отдавна, вече при „демокрацията“, един виден демократ беше изразил личното си мнение от негова живописна изложба с искрения вопъл: „Ама това е кошмар!“

„Царски времена VII“

 Вероятно причината се крие във факта, че всичко онова, което Йони правеше с четката си, харесвано или порицавано, просто нямаше как да остане незабелязано. То винаги беше толкова шумно, ярко, крещящо и откровено агресивно, че се случваше да предизвика дискретни тръпки, полазили гърба на не един ценител на „съвременното българско изкуство“. Въпреки неизбежния конформизъм в поведението на цялото тяхно поколение в изкуството, успешно завлякъл със себе си и по-голямата част от нашето с удобно разтегливите формули за необходимостта от оцеляване или за завоалираната вътрешна съпротива, оставащото след тях визуално наследство е ярка и точна илюстрация на своето, а и на нашето страхливо, често подличко, фалшиво-истинно историческо време. Но съвсем не би могло да не се отчете, че все пак и въпреки всичко, там присъстваха личности – положителни или отрицателни – обаче имаше от хора от онази порода, чиято остра недостатъчност изпитваме сега.

Във връзка с бодливата тема за многобройните монументални произведения - стенописи и мозайки, поръчвани от държавата-партия като апотеоз на „социалистическото изкуство“ и изпълнени от Йони, без или със съавтори, винаги ме развеселява документираната в спомените на присъствалите комична препоръка от страна на „ивеститора“ на мемориалната „летяща чиния“ на БКП на връх Бузлуджа, изречена от члена на Политбюро Александър Лилов: „Погледът на другаря Живков да бъде по-мек“. Не по-малко забавни бяха и тревожните чувства, често обземащи участниците в триумфални конгреси и други видове форуми под дамоклиевите мечове и страховитите лица от стенописа на Йони в зала 8 на НДК.

„Царски времена VIII“

В  течение на времето все повече стигах да убедеността, че участвайки в този сценарий, Йони, не само „им е взимал парите“ (по емблематичния находчив отговор на Дечко Узунов, когато го попитали защо е бил работил за „монархо-фашистите“, а пък той обяснил, че по този начин обезсилвал властта финансово, „че иначе парите си ги даваха за партизански глави“). Убеден съм,  че всъщност Йони ужасно се е забавлявал, тайничко гаврейки се с сюжети, личности и „стойности“ и нарочно е създавал един напълно гротесков декор за абсурдната драма на своето съвремие. Например, с цикъла картини „Царски времена“, чиито послания още тогава си бяха прозрачни за всеки. Тези внушения ставаха още по-отчетливи, когато в своите кавалетни творби той присъстваше портретно и по този начин се самоиронизираше като участник с роля в същата тази социално-монументална пародия.

В един момент през 80-те години случаят и съдействието на Милчо Левиев направиха така, че Йони да получи възможността да покаже  своя самостоятелна изложба отвъд океана, в Бевърли Хилз, Калифорния. Там, интервюиран за местен вестник, той беше споделил личното си становище за цензурата и общото състояние на изкуството в България в момента. Разбира се, „службите“ от българското посолство във Вашингтон тутакси бяха алармирали тукашните си колеги за тази „политическа провокация“, а споменатият по-горе колега-изкуствовед и бъдещ галерист (по онова време началник в едно бутафорно Д.О. към Комитета за култура) не пропусна да пусне едно злорадо: „Е размина се Йони със „заслужил художник“! Беше в навечерието на 24-ти май, когато се присъждаха тези звания. Но в интерес на фактологията,  не беше познал – въпреки всичко Йони стана „з.х.“   

„Филипополис“, 1965

За последен път се срещнах с Йони миналото лято на „Шипка 6“, беше все така закръглен и жизнерадостен както винаги, примигващ срещу слънцето като доволно излегнал се на брега морж, и както обикновено си побъбрихме със смешки и закачки. Той: „Филипча!“, с неизменно последващото представление с изменен глас и физиономия на един от двамата най-добри имитатори на Дечко Узунов: „Абе, слушаййй...“   

Едва предишната есен се бяхме забавлявали славно в „Пълдин“, след голямата му ретроспективна изложба в Пловдив, която той ме бе поканил да открия. Не зная дали изборът на точно това легендарно заведение за коктейла не беше още една от неговите подигравки с властниците – защото тъкмо там, в разгара на „възродителния процес“, бяха изличили стенописа му, защото изобразявал пируващ турчин, а пред него танцуваща баядерка.

Към Коледа се бях прибрал след продължително отсъствие,  тогава научих, че Йони бил много болен, но с наивната реакция на неприемане на лошото се надявах, че той накрая ще се оправи. Вярвах, че надлежно получава поздравите, които му изпращах по членове на семейството му, въпреки че помнех обстоятелства около заболяването и кончината на друг близък човек, който постепенно все повече губеше интерес към детайлите от действителността, към проблемите на този свят и към населяващите го, като пътник, подготвящ се за заминаване много надалече с еднопосочен билет.   

                                                   *   *   *

 Камбаната на гробищната църква започва да бие провлачено. Хрумва ми, че никога не съм предполагал, че Йони, като наполовина евреин или, както това се нарича по тяхному – „гой“ и не е юдей по религия, а е кръстен. Помня една негова картина, която ми беше ��оказал в ателието си, изобразяваща гроба на собствения му баща – стария Исак. Над черния ковчег, скръбно се вият тъмните клони на странно дърво, а вейките и листата се превръщат в буквите от иврита – алеф, бет, гимел, далет... Колко е хубаво, че поне родовата памет на всички нас в този странно объркан ъгъл на континента оцелява, в противовес на губителните ни инстинкти, разтварящи и миналото, и настоящето във водите на забравата.

 Пред църквата са се наредили изпращачи с цветя за сбогом в ръце. Измежду тях липсват доста от софийските „приятели“. Може би в момента живите просто са по-важни или пък причината е друга – приживе никога не можеш да си сигурен кой, кога и за какво ти е бил приятел.

Христо Стефанов "Закуска в Стария град", 1969, (знаменитата пловдивска група, изключителни художници)

 Христо Стефанов ме дръпва настрани, за да ми покаже най-първата монументална работа на Йони – сграфито на входа на ритуалната зала за гражданските погребения. Да, това си е неговият стил и авторски почерк – ъгловати фигури, крачещи в ритъма на прощална процесия. Какво е това – автореквием? Нима е знаел? Кой знае. Но като че ли всички ние не сме смъртни и или пък да не ни е ясно, че животите ни не са само кратки епизоди, сравнени с онова, което остава, след като си заминем от този свят. Просто в даден момент пробиваш тънката мембрана между и живота и смъртта и се сливаш с вечността, с отвъдното, със спокойствието и мъдростта на мигащата в дълбините на безкрая звезда, с нощния полъх - и твоят уморен кораб влиза в залива на последното си пристанище и намира там сигурно убежище от бурите.

 Изведнъж си давам сметка какво, всъщност, се случва. Те си отиват, един по един. Заминават си, оставят ни. Предходното ни поколение, независимо с какво име ще го наречем. Всички те, с които сме били много близки или с кои които не сме били съгласни, чието мнение сме  приемали или отхвърляли,  които са предизвиквали нашето възхищение или нашето презрение... Но все пак, онези, изградили материята, канавата, плацентата на нашето собствено поколение, всички те – според случая съмишленици и противници, без които всичко, в което днес вярваме или в което не вярваме, остава без критерий. Постепенно, много постепенно, и ние ще се превръщаме в огледало онези преди нас и самотно ще трябва да бъдем или собствения си противник и приятел, или такива на някой друг.

Сега изнасят ковчега от църквата и го качват в нещо въз-неугледно, някакъв мърляв и очукан пикап, приличащ на миниатюрен камион за боклук и шествието бавно поема, запрепъвайки се из буците на изровените алеи в града на мъртвите. Сенките на изпращачите полека се размиват във въздуха между разкривените плачещи върби, а тихите неразбираеми гласове заглъхват в далечно жужене и всичко отново става такова, каквото си е било преди, като след вдигането на сутрешна мъгла. Отчетливо е само мърморенето на шофьора на наетия за изпращачите автобус: „Аре бе, два часа погребение, а кой ще плаща?“     

Вече не мога да видя Йони, отправящ се в своето последно пътуване в саван от пресни и вехнещи цветя. Дали е страдал, че напуска всичко, което приживе му е било скъпо? Дали е съжалявал за нещо недовършено? И негова ли е въобще тази изтерзана от коварната болест тленна обвивка? Доколкото го познавах, той сигурно би предпочел да си отиде по средата на пищно и разюздано пиршество, обграден от близки приятели и подпийнали хубав��ци – това много пò  би прилягало на истинската му същност. А може и да го е сторил тайно, вероятно пак е успял нещо някак да подмени, за да пошегува отново от разстояние с незлоблива ирония?

     Може би?“

Филип Зидаров

В просторната Зала „2019“ на Градска художествена галерия - Пловдив  на 8 октомври  по различен и вдъхновяващ начин се откри възпоменателна изложба. За всички гости на събитието  художникът Йоан Левиев, от чието рождение на 31 октомври ще се изпълнят 90 години, присъстваше осезаемо в залата с мощната си живопис, завладяващи образи и идеи, със своя артистичен глас, споделящ с публиката размисли за изкуството, славата, властта и истината. Пловдив честваше един от големите си творци, страстно привързан към необикновената атмосфера на този чуден град. Както самият Йоан Левиев казва в своето „Неостаряващо интервю“:  „Аз се стремя чрез Пловдив, чрез неговите хора да достигна до нещо, което касае изобщо хората и изобщо света. Всеки може да направи един удобен град, но неповторим град никой не може да направи. Неповторимия град го прави историята.“

Йоана Левиева- Сойър начело на пърформънса при откриването на изложбата

Артист на категоричния жест, на ярката ��еза, никога равнодушен, социално ангажиран, Йоан Левиев сякаш вече е постигнал всеобщата оценка за своето творчество като надхвърлило временното и локалното, като разработващо полето на универсалните ценности.

Известен с чувството си за хумор, интереса към притчата, играта, преобръщането на царе и шутове, кукловоди и марионетки, Левиев би се забавлявал от малкия хепънинг, поднесен на гостите от екипа на галерията.

Паша Берова /л/, съпругата Йоан Левиев и Русалия Кирова /д/, съпруга на другия знаменит пловдивски художник Димитър Киров на откриването на изложбата

Голяма част от картините в изложбата са от живописния фонд на Градска художествена галерия – Пловдив, но за цялостното представяне на автора реализаторският екип покани галерии от цялата страна да се включат с творби от своите колекции. Организаторите благодарят специално на дъщерята на художника Йоана Левиева – Сойър и съпругата му Паша Берова за подкрепата и предоставените архивни материали и картини, а така също на колекционерите Петър Пиронков и Христо Чиплаков.

"Царски времена XIX"

Както отбелязва и Филип Зидаров, а и хора общували с Йоан Левиев изтъкват неговата полемична натура, страстта му в заявяване и отстояване на позиции, напрежението в общуването, присъщата му директност и честност са белязали и изкуството му. А самият художник заявява в цитираното вече интервю: „Личният ми възглед в изкуството се състои в девиза: „Справедливост в житейското поведение, справедливост в темата, справедливост в пластичния строй на произведението". ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Пловдивската градска галерия и архив на семейството

[silentangell95]

Ретроспекция на 2023г.

Началото на годината започна с края на ремонта на майчиния апартамент и нанасянето на Анчето там. Беше голяма галимация когато двете ходихме да го чистим.

По някое време се беше появила спукана тръба чиято вода се стичаше към подземния гараж и правеше проблемил. Благодарение на активното участие на Жеко, родителите ми и домоуправителката всичко се оправи сравнително бързо. Жеко по- късно  през годината участва и в отводняването на моя апартамент. Там пък тръбата на пералнята ми се беше спукала и водата беше преминала плочките в кухнята и бе достигнала до половината ми хол. Като беше протекло и в стаята на жената която живее под нас. Нещата леко се разминаха. Ламинатът ми нямаше особенни щети както и жената под нас благодарение на взетите мерки на време. Сега си имам нова пералня. Освен с нова пералня се сдобих и с нов телефон тъй като моя издаде фронта неочаквано. Двете с Анчето след рождения ми ден ходихме до Технополис да го избираме. Толкова много му се радвам на моя нов Samsung. Поднових си и личната карта. До тук с новите придобивки.  С нашите бяхме решили да ходим до Планетум да гледаме нещо но се разминаха нещата. Иначе пак си обикаляхме с тях по най- различни заведения, места и събития. Както тримата така и с Анчето. Двете с нея пък посетихме няколко много готин нови заведения. Сама почти не съм обикаляла никъде. Баща ми имаше юбилей и вуйчови ни дойдоха на гости. Вуйна по- късно през годината и тя имаше юбилей и ходихме пък при тях на гости в Димитровград. Пак изкарахме късмет, че имаше директен влак до там. На празненството също присъстваха и братът на вуйна заедно със съпругата му и голямата им дъщеря Тончето. С нея не бяхме се виждали от доста години и бях много щастлива да я видя и да си поговорим. Калина ме покани на моминското и парти и да и бъда шаферка. За първи път присъствах на моминско парти и бях шаферка. Това беше и първата ми самостоятелна сватба без родителите ми. Моминското беше в Созопол с една нощувка. Запознах се с нови момичета. Цял следобед бяхме на плажен бар а след това се настанихме в хотела. Той беше много хубав. Пълен с руснаци. Бяхме в една стая с Анчето. Бас��йнът беше страхотен. Цяла вечер докато другите бяха на бар аз плувах под звездното небе. Беше прекрасно изживяване. Нещо което бях гледала по филмите и не мислех, че ще ми се случи. Сватбата също мина добре и ми хареса мястото на бракосъчетанието и ресторанта. Най- якото е, че хванах букета. Такава гордост и щастие ме изпълниха все едно са ми подарили имение. Тази година успях на два пъти да хвана дерма��ит на очите. Голяма изненада беше като се събудих и едва си отворих очите тъй като бяха станали на понички. Благодарение на лечението с Алергозан хапчета и мазило ми се оправи положението. Другото интересно беше, че фотосесията която правих миналата година ми беше публикувана в модното списание Marika. Отново изпълнена мечта и това се случва преди рождения ми ден. Също така си и получих сертификатът за завършен моделски курс. Успях през годината да се видя най- накрая с Ру. Беше вълнуващо да се видим след толкова много години. С Ивка една от близначките също се видяхме. Росито пък през това време беше беше бременна и роди. С Викито не успяхме да се видим. На Филип пък оставях Реми като пътувах за някъде. Реми направи една годинка. Психоложката ми пък в края на лятото излезе в майчинство и временно сме замразили нещата там. Спрямо разкази и дневници също съм замразила нещата. Годината приключи с изборите за кмет на които гласувах. Май, май това беше всичко най- важно от миналата година. Никак не е минала зле като гледам. Да видим 2024г какво ще ми донесе.

[saltatio-crudelitatis]

У меня были очень love-hate отношения с университетом, но со временем появилась розовая ретроспекция

[vadimberdnikov]

13-ая Научно Практическая Конференция Компании Планета Регионов (XIII НП...

🙍‍♂🙍‍♀САМЫЕ СВЕЖИЕ НОВОСТИ, ОТЗЫВЫ И МЕТОДИКИ ПРИМЕНЕНИЯ КФС В НАШЕЙ ГРУППЕ ТЕЛЕГРАМ - https://t.me/planetaregionovkfs 👍Приобрести КФС Кольцова : https://центр-регион-кфскольцова.рф/magazin/ 👍Каждому новому клиенту кожаный чехол и клубная карта в подарок!!! 13-ая Научно Практическая Конференция Компании Планета Регионов (XIII НПК). 1-ый день. 17 июня 2023 12.00 ГИМН, РЕГЛАМЕНТ 12.05 КОЛЬЦОВ СЕРГЕЙ ВАЛЕНТИНОВИЧ Разработчик КФС, директор по науке Компании «ФИЗИЧЕСКИЕ ОСНОВЫ РАБОТЫ КФС» 12.30 РАДЬКОВА ЛЮДМИЛА ИВАНОВНА Профессор РАЕ, врач-терапевт, физиотерапевт, педагог, психолог, руководитель исследовательской группы «АНАЛИЗ ИСПОЛЬЗОВАНИЯ КФС «АРТЕНОЛ» ПРИ ЗАБОЛЕВАНИЯХ СУСТАВОВ» 12.55 ТАРАНУХА ТАМАРА ВИКТОРОВНА Врач-физиотерапевт, специалист вегето-резонансной диагностики «АНАЛИЗ ИССЛЕДОВАНИЯ КФС «МАКСИМУС» 13.05 НОВОЖИЛОВА СВЕТЛАНА БОРИСОВНА Зубной врач, заведующий отделением, педагог-психолог, нутрициолог, эксперт тестирования организма на физическом, энергетическом и психоэмоциональном уровнях «ВЛИЯНИЕ КФС «МИГРЕНОН» НА КОГНИТИВНЫЕ ФУНКЦИИ» 13.30 РАДЬКОВА ЛЮДМИЛА ИВАНОВНА Профессор РАЕ, врач-терапевт, физиотерапевт, педагог, психолог, руководитель исследовательской группы «ВЛИЯНИЕ КФС «МИГРЕНОН» НА КОГНИТИВНЫЕ ФУНКЦИИ» 13.55 МАЛОВ АНДРЕЙ АЛЕКСАНДРОВИЧ Врач-валеолог 1-й категории «РЕЗУЛЬТАТЫ ПРИМЕНЕНИЯ КФС СЕРИИ «АРКАНУМ» - «АРТЕНОЛ», «МАКСИМУС», «МИГРЕНОН» 14.25 РАДЬКОВА ЛЮДМИЛА ИВАНОВНА Профессор РАЕ, врач-терапевт, физиотерапевт, педагог, психолог, руководитель исследовательской группы «АНАЛИЗ ИСПОЛЬЗОВАНИЯ КФС «ИММУНУМ» 14.45 ДАНИЕЛЯН ТАТЬЯНА ЮРЬЕВНА Врач-гинеколог высшей категории, доктор медицинских наук, главный врач ООО «Медицинская студия» «КФС – ЗДОРОВЬЕ, КОТОРЫМ МЫ ДЕЛИМСЯ С ВАМИ» 15.00 СТУПАК ИРИНА АНАТОЛИЕВНА Врач-педиатр, психолог, специалист по восстановлению работы иммунной системы «АНТИПАРАЗИТАРНЫЙ ВОПРОС И КФС» 15.15 ПЕСТОВА ИРИНА ВАЛЕНТИНОВНА Сертифицированный специалист энерго-информационных технологий: экологическая, антропогенная безопасность; проскопия, ретроспекция, психофизика, биоэнергетика, мануальная, висцеральная терапия, остеопатия, вакуумная терапия, волновые технологии «Архитектор здоровья», биологическое центрирование, кинезиотейпирование, эниопсихология, член Военно-научного общества Министерства Обороны РФ «ИНФОРМАЦИОННАЯ МЕДИЦИНА И КФС. КОМПЛЕКСНЫЙ ПОДХОД В УСТРАНЕНИИ ПЕРВОПРИЧИНЫ ЗАБОЛЕВАНИЙ И СИТУАЦИЙ» 15.40 КАПЛИНА АННА ВАСИЛЬЕВНА Специалист по современным методикам оздоровления, эксперт функциональной диагностики и компьютерного тестирования организма «ГОЛОВНАЯ БОЛЬ. ПРИЧИНЫ, СЛЕДСТВИЯ, ПОМОЩЬ КФС» 16.00 РЫБЛЕНКОВА АЛИНА АЛЕКСЕЕВНА, ВИКОНТЕССА ЖИЛЬ ДЕ ШЕЗЭЛЬ Терапевт альтернативной медицины (олиготерапевт и терапия Доктора Баха), специалист по адаптометрии А. Влахова, директор кабинета по оздоровлению GD2C Bien-Être, Швейцария «ПРИМЕНЕНИЕ КФС В ГЛОБАЛЬНОЙ ОЛИГОТЕРАПИИ» 16.20 ХЕНДРИК ХАННЭС (HENDRIK HANNES) Эксперт по информационной медицине, Германия «Применение КФС в биофизиотерапии по Кёрблеру» 16.40 ДОЛГИЙ АЛЕКСАНДР ВЛАДИМИРОВИЧ Руководитель косметического проекта «FEELING CARE», эксперт индустрии красоты «FEELING CARE» 17.05 КОЛЬЦОВ СЕРГЕЙ ВАЛЕНТИНОВИЧ Разработчик КФС, директор по науке Компании ОТВЕТЫ НА ВОПРОСЫ СЛУШАТЕЛЕЙ XIII НПК Видео с канала ПЛАНЕТА РЕГИОНОВ https://www.youtube.com/@user-wi6qt8nw8m 📩 Наш e-mail: centr-region.kfskolcova.rf@ya.ru ☎Телефон, Вайбер, Ватсап, Телеграмм: +7 (951)913-06-86

[proekt-prosper]

" Един ден, в ретроспекция, дните на страдание ще ти изглеждат като най-красивите. "

- Зигмунд Фройд

[shriekingmango]

@screamingmaracuja

I want to run my hands through your hair all day as I kiss your beautiful neck

[papillonattrape]

Zelda

Събличам фибите ти. Оставаш по есен. Другите сезони никога не са ме интересували. Другите сезони са много, лоша версия на есента. Винаги съм го знаел. Винаги съм го усещал с всичките си тъкани и вени. Всъщ��ост това е моето тотално, абсолютно несъгласие с анатомията на природата.Говоря без никакво притеснение за това. Говоря, навел глава над фибите ти, навел глава над всички векове, епохи, които носиш, които толкова внимателно със шала си загърнала.  

Винаги съм знаел, че радиацията на сълзата ми е над всички допустиминорми, че меланхолиите ми са окосени сови, че депресиите ми са за науката. Винаги съм осъзнавал, че гаринча е по-велик от пеле, че ейми уайнхаус е само тишина и нищо повече. Винаги съм искал да знам защо човечеството е толкова тъпа реплика на себе си. Животът смърт ли е или обратното. Минзухарът птица ли е. Толкова много размисли, а само един елин, надвесен над фибите ти. Над всички епоси около тях.  Навел глава над фибите ти сърцето ми бавно отвиква от мен. Сърцето търсимясто някъде другаде. То вече не е същото. Напълно съм наясно, че дойдохна този свят да разсмея няколко човека, да натъжа малко повече. Да бъда овчар на уличните котки. Да бъда антиквар на всички есенни листа в последните столетия. Всъщност когато ги събличам, правя пълна, брутална, самоубийствена   ретроспекция на живота си, на всичките му поречия и противоречия. На флорентинската ми печал по всеки и всичко. Знаеш ли, зелда, когато ги събличам, си давам сметка, че цял живот се питам трябваше ли да съм тук. Не разстройвам ли пейзажа. Не спирам ли с нещо развитието на човечеството. Не абортирам ли бременни, щастливи, майки с грозотата си. Винаги съм се чувствал грозен. По-грозен от самия  себе си. По-грозен от грозното. Може би за това обичам уфици. Може би затова обичам филмите на сорентино. Там е пълно с красота. Много красота. Само красотата ми дава сили да избутам още ден, два. пет….     Исках само да ти кажа, че когато събличам фибите ти, си спомням, че все пак ме е имало, че съм се раждал. Дори си спомням мача между Джо Фрейзър и Али. Бях за Фрейзър. Дори си спомням гола на Герд Мюлер през 1974. Дори вятъра на есента на 1907. Знаеш ли, усещам старостта по пикнята си. По грохналите луни в стъпките ми. По патетичните изгреви в мозъка ми, по неглижираните залези пак там. Мога да говоря още дълго за себе си. Но  искам за теб. За фибите ти. За всичките сказания в тях. Сега събличам фибите ти и се сещам за всичко, което не казах. За всичкиамплитуди на самота ми. ��а концептуалните ми различия с голяма частот флората и надеждата. Събличам ги. Приемам го като нещо много важно,което трябва да свърша в живота си. По-важно от всичките ми опити в изкуството. Правя го бавно. Валсират пръстите ми. Усещам всички векове събрани в теб. Събличам ги. Оставаш по есен. Другите сезони никога не са ме интересували. Те са най-голямото нахалство на природата.

Elin Rahnev

[muyrials]

Я на даче. Вчера было закрытие смены, лучшей смены. Меня там, увы, не было. Я написала всем 18 человек, по небольшому тексту, в ответ мне посыпались замечательные слова. Приятно. Легла в час. Заснуть не получилось, Витя с Димой неудобно легли и заснули. Ладно, посидела в телефоне, не помогло. Спать от чего-то не хотелось. Начался ливень было немного стрёмно, снова не уснуть. Наступил рассвет, это прикольно, теперь понимаю Злату. Я сижу на веранде на диванчике, пью кофе, закутавшись в плед с миньонами, читаю Евгения Онегина. Мне очень хорошо, так спокойно и тихо. Ветерок дует.

30.06.21

# ретроспекция

[lsd-something-something]

ще бъде в ретроспекция

[tajikistan24]

ВЗГЛЯД В ПРОШЛОЕ. Сегодня в Душанбе начинается двухдневная ретроспектива таджикских фильмов

ВЗГЛЯД В ПРОШЛОЕ. Сегодня в Душанбе начинается двухдневная ретроспектива таджикских фильмов

ДУШАНБЕ, 29.10.2022 /НИАТ «Ховар»/. Сегодня в Душанбе стартует двухдневная ретроспектива таджикских фильмов. Мероприятие пройдет в кинотеатре «Зебуниссо» 29 и 30 октября, пишет корреспондент НИАТ «Ховар». Как сообщили в ГК «Таджикфильм», фильмы будут показаны на оригинальном языке с субтитрами на русском языке. Вход свободный. Ретроспекция — это взгляд в прошлое, форма выражения информации,…

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Рецепта за смелост

 „Рецепта за смелост“ е последното стихотворение, публикувано в книгата и дало име на третия, последен дял от стихосбирката на Оля Стоянова. Да, питам се, има ли рецепта за смелост. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за поетичната книга „Как ни спасяват природните закони“. Жанет 45, 2024. (редактор Кристин Димитрова, оформление Иво Рафаилов).

Има ли универсален начин да се справим със страховете, с депримираността, с краховете, със загубите. Или всеки има своя начин, своята рецепта за смелост.

CABO DA ROCA, Португалия, най-западната точка на континентална Европа

Рецептата за смелост на Оля Стоянова е да отидем в Лисабон, на онази точка, която е била краят на света, но и отправна точка на експедициите. Това е един метафоричен, символичен апел към пътя, към откривателството, към стремежа, към преодоляването, към надмогването, към въпреки, а не благодарение на…

„…от какво се страхуваш?“ – с този важен въпрос или въпроси ще завърши стихотворението, книгата, посланието на Оля Стоянова. Всеки от нас може риторично да си го зададе.

В това, че природните закони ни спасяват съм убедена отдавна и съм го изпитала и върху себе си. Нека не ви звучи пресилено или неправдоподобно. Тези природни закони са приложими и действат и в афективния ни – в областта на чувствата ни – живот. Защото третият закон на Нютон: всяка сила има равна на себе си противосила или гласящо още: всяко действие има равно по сила и обратна посока противодействие /това важи за две тела/ е едно към ��дно валиден и в света на емоциите.

Една травма, колкото е по-силна, тя толкова по-осезаемо и равно по сила се изтласква в нашето Несъзнавано. Така психиката и тялото се предпазват и защитават. Така психо-соматично импрегнираме нашите сетива. Колкото е по-силно изживяното, със същата сила то се забравя. Този регулаторен механизъм е мъдростта на природата. И така оцеляваме. Затова и травмите не са доживотна присъда. А ги надмогваме и се научаваме да живеем дори с дискомфортите и дисфункциите си.

Затова и природните закони са така велики, величави.

Исках да се докосна до поетичното претворяване от Оля Стоянова на спасителните природни закони в живота ни. Това, както виждаме, е и лично, но щом е и закон е общовалидно. Като не вземаме предвид изключенията, които, както се знае, само ще потвърдят правилото.

Възприех книгата на Оля Стоянова, именно, без оная драстичност, с която природата, природните закони понякога действат с императивност и драматизъм. И точно, защото е поетична книга, текстовете тук са омекотени и приглушени от женствената гледна точка на авторката.

Оля Стоянова при получаване на поетичната награда на името на Николай Кънчев, 2013, връчена ѝ от Федя Филкова (1950-2020)

Талантът на Оля Стоянова е и в това, че не се страхува да /си/ задава въпроси и да опоетизира отговорите. И  както казва Башлар: поезията е най-истинската литература – тя не се нуждае от сладкодумието на чужди съдби.

В тези 80 страници, Оля Стоянова прави една равносметка и ретроспекция на изминалите единайсет години с нейните поетични вълнения и реализации. Включените стихове са 58. Това е и много, като се има предвид, че поетичните инвенции се раждат в мигове, когато дъхът ни спира, но са и малко, като се има предвид поетическата нагласа на Оля Стоянова към света, вътре в нас и около нас. Авторката ги разделя в три дяла, експресивно натоварени със смисъл и чувства заглавия: „Закон за това, колко далече отеква смехът“, „Колко степени на мълчанието съществуват“ и „Рецепта за смелост“.

Книгата на Оля Стоянова има една надграждаща културологична и хуманистична, бих я нарекла, препратка. Тук са и древногръцките кариетиди, тук са Антигона и Електра, Гертруда и Офелия. Тук са и жените-страдалци от Сараево или многобройните жени по света - берачки на портокали и ягоди.

Оля Стоянова на премиерата на книгата ѝ "Улица "Щастие"", 2016

И в това виждам и цивилизационното, общочовешко, надвременно послание на стиховете на Оля Стоянова. Не мога да подмина великолепното стихотворение: „Болките на растежа“:

Някога той можеше да разбира

птичия език – онзи таен език на детството,

когато нямаше непознати думи

и застрашени животински видове –

врабчетата не бяха изчезващ вид,

дроздовете разказваха истории,

а преди буря бързолетите съшиваха небето

с едри бодове.

Как се нарича всичко онова,

което идва после?

Порастване

или екологична катастрофа?

Да, порастването е болезнено. Трябва да се мине и през инициацията. В книгата си "5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на фобията на едно петгодишно момче" (1909) Зигмунд Фройд пише: "...нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем".

Или твърдението отново на Фройд, че човечеството заплаща цивилизационните си достижения с невроза.

Талантът на Оля Стоянова ме отпраща и към друга асоциация. Мери Попинз. Мери Попинз твърдеше, че това се случва неизбежно с всички пораснали бебета. „Когато им поникнат зъбки и станат на около годинка, те престават да разбират езика на вятъра, слънчевия лъч, дърветата, звездите, скореца  – уви, както всички възрастни.“

CABO DA ROCA, Португалия, най-западната точка на континентална Европа

Неслучайно Яков Леви Морено, създателят на психодрамата нарича състоянието на новороденото „Първа Вселенска идентичност.“ Тогава бебето е в единение и симбиоза  с целия Космос.

В „Бурята на хоризонта“ Оля Стоянова ще създаде един невероятен ескиз на заредената с напрежение атмосфера преди буря. И всичко като че ли притихва – треви, птици. Думите нямат значение.

...................................

Понякога трябва да наведеш глава,

а това става

по трудния път.

И дали, когато дъждът плисне ще измие цялата наслоена тъга в сърцата ни. Дали това да наведеш глава не е смирението. Смирението пред Бог, природа, природни закони и тяхното спасително действие. И дали след тази пречистваща буря няма да чуем „Звуците на високата планина“ – едно хайку , също от тази първа част на стихосбирката – „Закон за това колко далече отеква смехът“. Ето ги звуците: като медитация, като Нирвана:

Дишай.

Издишай.

Дишай.

Понякога само това ни е нуж��о, за да сме живи. Поетичният начин да изречеш философски и екзистенциални прозрения Оля Стоянова владее виртуозно. Дали ще е загрижена за това, че „Светът не може да стои на едно място/ и земята се върти все така – неспокойно“ („За невидимите граници“). Или, че на живота му „трябват смутители, /трябвaт му викове/ хаос, /луди глави, поне една доза несигурност/, която да раздвижи кръвта…/ – („Как умират градовете“).

Оля Стоянова при получаване на наградата за драматургия „А’Аскеер” , 2014, от доц. Георги Лозанов, член на журито

Никой не ни е гарантирал в този живот сигурност, никой не ни е гарантирал спокойствие. И Оля Стоянова ще завърши:

за да не бъде животът еднопосочна улица

с ясен изход.

Ясен изход може би няма, но накрая Оля Стоянова ще ни посочи някои от спасителните природни закони, които си струват в този живот:

Нощните смехове,

крясъците,

плачът,

всички сигурни знаци,

че сме тук

и искаме някой да ни чуе.

                 / „Колекция от недовършени викове“/ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021)

P.S. на „въпреки.com”: Оля Стоянова е от най-награждаваните поетеси още от най-младите си години и винаги ни е радвала със словото си. Разказите ѝ също са красиви и опоетизирани с красотата и смисъла на думите. Има специално пристрастие като автор и към драматургията, носител е два пъти на наградата „А’Аскеер” , 2014 за "Покана за вечеря", поставена в театър „София“ и 2018  за пиесата "Цветът на Дълбоките води" реализирана на сцената на Народния театър „Иван Вазов“.

[ti-da-vidish]

Ретроспекция

Разкажи ми пак за себе си,

Покажи ми как ме искаш

И колко съм ти любима

Разкрий се пред мен,

Късно под звездното небе

Накарай ме да почувствам

Привързаността си

Направи ми ретроспекция

На любовта.

- из фб

[laharpechimere]

протяжността на Джойс

137 години, 137 мига, 137 безкрайности. Спрямо какво?

Чета за изпита по философия и попадам на следния текст, помисляйки си за Джойс: “Времевият живот на тялото такова, каквото ни е дадено, е отрицание на безкрайното време.”

Умелата ситуираност в тялото ни трансцендираща ли е? Умела, защото тя трябва да разполага със знанието и осъзнаването, че тялото е модусът на съществуването. С други думи, настанени ли сме съзнателно в тялото, което ни е дадено и сме обречени да обитаваме и евентуално трансцендираме?

Всички практики, свързани с душата, се стремят към закаляване и “оздравяване” на тялото. Защото то е въплъщението на нашия живот. То хегемонизира и диктува нашето време. А без тяло, няма време; а без време, няма битие. И чрез аскезата, ние осъзнаваме колосалната роля и стойност на тялото спрямо битието.

Тук стигаме и до неописуемия писател. Няма да го възхвалявам не поради прищявка, а поради клишето “трябва да се прочете”. Съвсем наскоро писах за “Дъблинчани” и нямам търпение да споделя мислите си към произведението, но сега пожелах да напиша кратко обръщение към вас, мен, всички нас, вдъхновено от родилия се на днешната дата:

Shakespeare and Company, намираща се на 37 rue de la Bûcherie, Paris. Книжарницата, подала ръка за издаването на небезизвестния magnum opus на ирландеца. Книжарницата, която решила да не постави цензура върху творчеството. Да, ето, пак числото 37 (днес е 137-ят му рожден ден) Извън мистификациите, които неимоверно се спускат, бих се зачел в цитата, който горе посочих... 

(защото безкрайността не се осмисля единствено от мистичното, а понякога от чисто земното гледище — поантата на обръщението)

Безкрайното време е орисано да не бъде изживяно от нас. ��ли ние сме орисани да не бъдем изживяни от него. Така или иначе, съприкосновение между нас не съществува.

Но ние всички бихме искали да обтегнем (понякога доста оксиморонно) границите на земния живот, да живеем максимално (тук поставям и тревожността за воденето на добър живот, която понякога ни навестява) Е, не съм убеден до колко Джойс е мислил за подобни трансцендентности, но съм сигурен в това, което е понечил да направи: да изкриви времето и представата ни за него чрез обаятелния способ на литературата; чрез малката безкрайност на наследството си. 

Той мумифицира утопията си и предлага на всеки от нас да се балсамира в нея, да изпита този “изкривен” модус на съществуване и да продължи с търсенето на изгубената утопия, зародила се с появата на християнството и наречена Рай.

И с възможната ретроспекция от нас, съвременниците, можем да кажем, че Джойс е нещо повече от протяжността на времето и тялото; е нещо повече от дъблинчанин през XX век.

Честити 137 малки безкрайности спрямо Джеймс Джойс!

Ваша арфа,

Химера

посети инстаграма ми: @laharpechimere​

[theseaqueen8]

Единение

Някъде сред вечността...

Глава втора

Изненадата

Отворих очи. Бе просто кошмар. Прокарах пръстите на едната си ръка по хрилете на врата ми, веднага напипах процепите, а с другата докоснах заобленото си коремче, бебето беше добре. Всичко беше наред. Що за сън бе това? Земен свят, странни и изкуствени постройки, бетон. “Бетон”, какво означаваше тази дума? И как въобще беше стигнала до съзнанието ми? Знаех само, че не исках да изпитвам значението й в пространството, което обитавах. А онази кула, високата, гледах я с толкова любов. Неясен и объркан сън, без сюжет, само картини, или поне това си спомнях. Докато бях в капана му, помислих за Морското царство и го видях застинало в малка овална фигура. Търсех теб. Липсвахте ми, ти и нашият дом. Накъсани фрагменти от чужд свят и смутно усещане. Кошмар. Но не приличаше на сън. Сякаш бе спомен или предсказание. В крайна сметка беше просто един сън и нищо повече. Обърнах се настрани и се огледах за теб, имах нужда да те видя и почувствам до себе си. Нямаше те. Бе рядко явление и винаги имаше наистина уважителна причина, ако се случи да си извън постелята ни, когато отварях очи. Обикновено заспивахме в обятията си и се събуждахме пак там. Но като Морски цар си имаше и ангажименти, понякога, ранни и неотложни, макар да не ми се нравеше да си извън покоите ни, докато бях още сънена. Възможностите бяха - неотложна среща с морски обитател, заседание с представителите на подводния ни свят, лично посещение или взимане на участие в някоя важна задача или дело на твой поданик. Обичаше да си деен, да помагаш и да се сливаш с останалите членове на Морското царство. Мислех си, че именно това те правеше забележим и истински цар. Като възпитан кавалер, не ме будеше и се измъкваше незабелязано, но винаги ми оставяше малка изненада, за да ме компенсираш за отсъствието си: жива перла, игриво морско конче, фосфорираща рибка или писукащ делфин, който ме чакаше в предверието. Всички те ми правеха компания, докато си зает, и аз се наслаждавах на живия свят сред необятната красота на морското ни царство. Сега не виждах никого наоколо и не чувах звуци. Все още бях под влияние на съня и точно в този момент отсъствието ти никак не ми хареса. Несъзнателно рязко опитах да се надигна, но водата ме забави. Тук всички движения бяха плавни, а, извивайки се, телата наподобяваха феерични акваструктури, слети с морето и размити сред дълбините му. Огледах се още веднъж. Нищо. Надзърнах през прозореца навън. Всичко бе спокойно. Колко странно, обитавах дълбините заедно с теб отскоро, а сякаш никога не съм живяла друг живот. Живот на земята, извън Морското царство, далеч от теб. Сега той бе само вял и смътен спомен, мъртва ретроспекция в ума ми. Аз ли съм била? Или просто сянката ми беше бродила по земните пътища. Картините от него избледняха и се превърнаха в жалки артефакти за едно съществуване. Появата ти преобрази всичко, намерих се в теб и светът ми стана пълноводен и завършен. А присъствието ти бе морско сияние, озаряващо царството, и превърнало се в жизнена небходимост за мен. Едва сега открих своето отражение, предназначение и истинската си същност.

Винаги щях да помня онзи ден. Обожавах да се къпя в морето по залез слънце. Пясъкът бе мек и приятен на допир. Оставих моята бяла роба да се свлече и се потопих във водата. Последните лъчи галеха кожата ми. Водата и въздухът бяха прохладни, приласкаваха ме нежно, а аз се отдавах на техните леки пориви. Бях отпусната и се сливах с всемира. Изгубих представа за времето, то сякаш бе спряло, за да ми даде възможността да се насладя на единението си с божествената природа. Когато излезнах от водата, слънцето бе минало зад хоризонта, а небето се радваше на новите си ефирни багри. Здрачът настъпваше бавно, но упорито. Морето все повече приличаше на бездна, която ни най-малко не ме плашеше. Напротив, сякаш ме теглеше неудържимо. Гледах го и долавях особена мистика, и още нещо... Наведох се да взема ризата си и усетих нещо странно в ръкава й. Веднага я пуснах и се отдръпнах леко. От нея изпълзя смок, който заговори с човешки глас. Стори ми се отблъскващо създание, но този глас... Бе толкова нежен и красив. Мелодията му ме омайв��ше, сякаш идваше от дълбините и проникваше право в душата ми. А вибрацията му някак се закодира в мен. Разливащите се акорди отваряха сетивата ми, подобно на вълшебното въздействие на арфа. Шокирана от случващото се, веднага побързах да обгърна голотата си с голите си ръце. По тялото ми се стичаха капки солена вода и, от части заради вечерния хлад, но най-вече вследствие на изпитания ужас, ме полазиха тръпки, които не можах да скрия. Трябваше да се прибирам, но смокът отказваше да напусне ризата ми, въпреки моите настоятелни опити да го придумам. Обеща да го направи, само ако му дам клетва да стана негова жена. Отначало категорично отказвах, не можех да се примиря с мисълта да бъда жена на влечуго, морско чудовище. Но вечерта бе започнала да разстила тъмносинята си перелина наоколо и не ми оставяше избор. Накрая склоних, давайки му думата си, за да излезе от дрехата ми и да ме остави да се облека. Тръгна си, но заяви, че скоро ще бъда отведена в неговия дом. Надявах се да забрави и да ме освободи от даденото обещание. Но след няколко дни, натъжена и посърнала, се оказах пред него. Очите ми бяха пълни със сълзи, а погледът замрежен. Но смока вече го нямаше, до мен бе застанал Морският цар. Красотата ти можеше да бъде описана само от вечността на морето. Успокои ме с нежния си глас и ме пое в обятията си. А те ми дариха сигурност и убежище. Имах три браздовидни белега от драскотини на врата си. Така и не помнех кога съм ги получила и от къде. Докосна ги с пръсти и се отвориха хриле. Отведе ме в дълбините. Венчахме се и ти, Жилвине мой, ми показа царството си в цялото му величие, великолепие и прелест. Вълшебен свят, който припознах и обикнах завинаги. С търпение и любов постепенно ме предразполагаше и завладя сърцето ми. Така и не спирах да се чувствам твоя. Ти просто ме доведе у дома, за което бях благодарна и признателна, а аз сама избрах да остана. Завинаги...

Веднага се насочих към вратата. Коридорът бе пуст. Без да се колебая тръгнах да те търся. Срещнах отговорника по поддръжката на нашия коралов дворец и веднага го попитах къде си, той ме поздрави, отвърна дружелюбно, че не знае, и продължи с обичайните си задачи. Проверих тронната зала, после тази за заседания, но нищо. Отправих се към кабинета ти и буквално нахлух вътре.

- Чаках те. - заяви с присъщото ти спокойствие. - Знаех, че ще дойдеш! Явно съм ти липсвал! Бързо ме намери! - добави шеговито и ме изгледа с онзи твой игрив и проницателен поглед.

Може би някой друг път бих влезнала с усмивка в тона ти, но поради факта, че все още бях леко сънена, и като прибавих кошмара и липсата ти в постелята ни, се подразних на твоята увереност и фриволност в поведението. Е, признавам, този път сама се издадох. Явно моето изражение при влизането е отразявало вътрешната ми тревога и притеснение, а когато те съзрях, чертите са се отпуснали след напрегнатата гримаса в блажено облекчение с нотка благодарност. Отказвах да се дам така лесно:

- Просто се разхождах из двореца и реших да проверя дали случайно не си в кабинета! - заявих категорично. Винаги се държах на положение. Упоритостта ми бе пословична. Ти продължи да играеш и бе безпощаден:

- Е, значи “случайно” съм тук! Почти толкова, колкото и ти! - каза самонадеяно и самодоволно, но с меко изражение, в което дори долавях доза снизхождение, а то не ми се понрави. Имаше пълна власт над мен, но никога не ти позволявах да я демонстрираш. И докато имитирах неразбиращо изражение, ти добави с приятна и закачлива усмивка:

- Имам изненада за теб!

Хвана ръката ми, излезнахме от твоя кабинет и се понесохме навън. А там ни чакакаха четири делфина, два големи с техните две малки. Даде им знак и подводното представление започна. Истинска феерия от красота и звук. Делфините излъчваха сияние с цветовете на дъгата. Те ни поднасяха своя танц с лекота, но в него имаше изключителна симетрия и синхрон. Чертаеха във водата изящни фигури - кръгове, пирамиди и спирали. Телата им създаваха центробежна сила и се образуваха завихрения, които превръщаха пространството в енигма от аква елементи. Еднородната структура на водата сега бе едновременно сцена, декор и платно за артисти от най-висш порядък. Те рисуваха с телата си мандали и творяха хармонично единство от мелодични възгласи и символи на безкрайността. Завършекът бе грандиозен - групово оттласкване с обратно завъртане и сформиране четирилистието на детелина. Но изпреварих в заключението си, че това беше финалът. Бях хипнотизирана от случващото се, а това, че те чувствах зад себе си, обгърнал ни с ръце, ме бе потопило в лек и приятен унес, когато, някак неусетно, ти ме побутна леко напред и подкани да се присъединя към семейството делфини. Не разбрах как точно стана, но се оказах върху гърба на мъжкия делфин. Малките застанаха от двете ни страни и аз ги хванах за перките. А женската се позиционира пред нас и бе като водач. Поехме плавно на нещо като подводна езда. Бавно се отдалечавахме от двореца. Аз се наслаждавах на плаването с тях, което бе наистина вълшебно преживяване. А красотата на морските дълбини ме изумяваше и пленяваше. Разноцветните корали и водорасли даваха пъстрота и жизненост. Докато огърлицата от седефи и морски звезди привнасяше неописуем разкош. А богатството и разнообразието от морски обитатели във всякакви размери - риби, кончета, октоподи, медузи, рачета и какви ли още не създания със странни и причудливи форми и краски, създаваше органичност. Тази среда не просто работеше с фантазията, тя отразяваше нейните проекции. Междувременно предизвикваше екстаз за сетивата и сензорните възприятия. Възбудата бе приятна, но най-съществената характеристика на този свят оставаше именно властващият дълбок покой, който всъщност го определяше и носеше със себе си вечността. Помислих, че морската ни обиколка бе кулминацията на днешната изненада, но тя тепърва предстоеше. Стигнахме до подводна пещера. Делфините ми довериха своя съкровена тайна. Доведоха ме на мястото, където раждат малките си. Почувствах се привилегирована и благословена да споделя това пространство с тях. То бе храм, извор на живот, а аз вече бях посветена в тяхното тайнство. Сега, когато в моята собствената утроба растеше нашето дете, сякаш успявах да разбера чудото на сътворението, износването и даряването на нов живот. Любовта бе онази велика сила, която създава реалност. Нашият свят беше нейно творение. Когато поехме обратно към двореца, изпитвах радост и благоговение. Благодарих сърдечно на делфините при завръщането ни, прегърнах всеки един и в знак на признателност им подарих красива жива раковина, която да отнесат в пещерата. Бе ме обзело такова въодушевление, че веднага ти споделих своя разказ за незабравимото подводно приключение.

- Ти ли поиска от делфините да ме заведат в пещерата?

- Не бих искал от тях подобно нещо! Това място не е достъпно за всеки. То е тяхна обител. Аз просто исках да ти направя специална изненада с участието на делфините. Техните представления носят скрито послание. А плувайки, чертаят светлинна мрежа около Земята. Тя има способността да пречиства. Линиите им са сияйни структури, а точките, в които се пресичат, отварят портали, служещи за връзка с другите измерения. Делфините са изключително чисти и възвисени в съзнанието си. Някои от тях, ако се наложи, дори биха могли да изберат да се привнесат в жертва един ден в името на общото благо и спасение, оставяйки се да бъдат хванати и затворени в изкуствени басейни. Но нека не говорим за това сега... Те сами предложиха да ти покажат пещерата. Мислят, че си готова за това посвещение в тайните на подводното царство. Усетиха майчинското чувство, което се зароди в теб...

- Не разбрах как се случи, но свикнах с този свят и станах част от него. Знам, че му принадлежа. Благодаря ви за всичко! Ти и останалите обитатели на Морското царство веднага ме приехте и обикнахте. Сега се чувствам у дома.

- Ела, та ти си призвана да бъдеш това, което си, а именно Морската царица. Това е твоят свят. Завинаги...

Обаятелното ти присъствие и преживяването ми с делфините успяха да ме разсеят и бях забравила за съня, но за миг картината на застиналата и мъртва отливка на Морското царство се появи в моето съзнание. Без да усетя думите се изнизаха от устата ми:

- Обещай, че винаги ще е така!

Знаех, че и ти виждаш онези кошмарни отрязъци от друг свят, неприсъщ и чужд на нашия. Нещо повече, твоята дълбока мъдрост и сензитивност можеха да проследят невидимите нишки, да съединят отделните части и да разтълкуват скрития смисъл. За мен това бяха просто достигнали до съзнанието ми отломки от далечно съществуване, но ти слепваше всяка треска и вече бе открил разковничето, където лежеше истината. Отвърна само:

- Обещавам ти, че винаги ще сме свързани, ние и този свят.

Обви ме с ръце, синът ни се протегна в знак на доволство, а аз избрах да затворя очи, да потъна в този миг и да го превърна в моята вечност.

[late-night-tails]

Stuart Staples (Tindersticks), интервю за егоист, 2004

Въпреки, че са основани в Нотингам през 1992 – годината на раждане на новата брит поп вълна, Тиндърстикс са може би най-неанглийски звучащата английска група. Предвид факта, че основните “влияния” зад елегантната им и странно меланхолична музика са Лий Хейзълууд, Ленърд Коен и класическите американски crooners от поколението на Франк Синатра, малко повече от десет години по-късно Тиндърстикс продължават да бъдат леко ретро и леко встрани от британския мейнстрийм, което не пречи певецът им Стюърт Стейпълс да твърди пред твърде развълнувания от възможността да поговори с него по телефона на домашното му студио в Лондон егоист, че “популярността не е безсмислена кауза”

Издаването на “Working For The Man” – ретроспекция на най-доброто от албумите ви за Island означава ли, начало на някакъв нов етап за групата? Ако въобще можем да говорим за нов етап, мисля, че той започва с предишния ни албум “Waiting For The Moon”, който е различен най-вече, защото за първи път си позволихме да влезем в студио без да имаме готова концепция. Всеки донесе своите идеи и просто ги оставихме да се развиват, като понякога самите ние бяхме доста изненадани от крайния резултат. Малко като при свиренето на живо, когато и да искаш не можеш да предскажеш с абсолютна точност ще се случи в следващите минути.

Сложните механизими на романтичните връзки, несигурността и онова толкова екзистенциално търсене на смисъл са основни теми в песните ти. На собствен опит ли разчиташ или като всеки добър автор измисляш истории почти от нулата? Не съм единствения човек в групата, който пише песни, но за моите мога да каже, че всяка от тях е породена от някакви мисли и чувства, които са се били загнездили в главата ми по онова време. Не вярвам в пунктуалната автобиографичност, но тя понякога се оказва добър метод за терапия.

Имайки предвид, че обикновено звучите доста минорно, бях много изненадан да чуя ваш кавър по такова весела и лековата песен като “Kooks” на Дейвид Боуи. Как ти хрумна? (смее се) Тук вече ме хвана натясно. Честно казано не предполагах, че въобще си го слушал, защото е доста трудно да се намери. Не сме я свирили никога преди или след деня, в който я записахме. Спомням си, че беше вечерта след като се роди дъщеря ми, бях много щастлив и не знам защо много ми се прииска да изпея точно тази песен.

Това че стана баща промени ли те? Да, мисля че да, въпреки че ми е трудно да ти обясня как точно (замислено). Изведнъж виждаш нещата в живота си в нова перспектива. Първоначално дори малко оглупяваш. Точно колкото да изпееш “Kooks” (сърдечен смях).

Като правило англичаните си умират да се гордеят с това, че са англичани. Ти как си на тази тема? Нямам проблем с това, че съм роден в Англия, но и не мисля, че този факт сам по себе си може да ме направи особено радостен. Нито аз нито който й да е друг от групата придаваме особена важност на произхода си. Дейвид (Бултър – клавиристът– бел.ред.) дори живее в Прага, а фактът, че се чувствам прекрасно в страни като Русия ме прави все повече гражданин на света.

Какво ти хареса в Русия? Свирихме там и беше един от най-добрите ни концерти въобще може би защото не знаехме какво да очакваме от публиката и тя не знаеше какво да очаква от нас. Липсата на предразсъдъци винаги помага.

Какво е отношението ти към новата ретро рокендрол вълна? Преди време рокмузиката беше в много кофти период, всичко беше замряло, липсваше енергия, но сега от Америка отново идва много хубава музика. Нямам предвид толкова групи като The Strokes, колкото такива от ъндърграунд сцената.

Около музиката на Tindersticks винаги е имало известна аура на елитарност. Много лимитирани издания, концерти с оркестър чиито хонорар е 10000 лири на гиг. Не е ли малко претенциозно? Нашата елитарност, ако наистина държиш на тази дума, винаги е била по-скоро в свободата да не се чувстваме ограничени от някаква конкретна форма на изява, която една рок група се предполага да избере. Ще се чувстваме еднакво удобно на фестивала в Гластънбъри, в зала със симфоничен оркестър или в някой опушен малък клуб. Концертът в такъв клуб наистина ще бъде елитарно събитие, но само защото няма да има места за всички.

В обложките на първите ви албуми има специални благодарности към личния ви шивач. Доколко важни са bespoke-костюмите в личната легенда на Tindersticks? Просто в началото всички искахме да носим точно такива дрехи, но нямахме друг избор освен да си ги купуваме от секънд хенд магазини. После срещнахме в Лондон този млад ��ивач, който ни предложи да ни ушие всички онези костюми, които винаги сме мечтали да имаме и нямаше как да не бъдем превъзбудени.  

С какви дрехи, няма да те видим никога? Точно в този момент - може би с костюм. (смее се). Сега вече предпочитам удобни и функционални дрехи пред тези, които просто изглеждат красиво.

След “Nenette et Boni” и “Trouble Every Day” - двата саундтрака, които направихте за Клер Дени, има ли филм, чиято музика би искал да си написал? Скоро гледах филмовия вариант на “Сърцето е самотен ловец” и наистина ми мина мисълта, че можехме да се справим много по-добре с музиката му.

Коя е последната книга, която прочете? В момента съм до средата на “Tимбукту” на Пол Остър и много се забавлявам.

Най-лошият ти навик, от който не можеш да се откажеш? Да си държа телефона постоянно изключен.

А кой е талантът, който много би искал да притежаваш? Да пея вярно. Ха-ха, много ми е важно това.