#Йоан Левиев

[vprki]

Възторг от нова среща с изкуството на  Йоан Левиев в любимия му Пловдив

Градска художествена галерия - Пловдив посвещава месец октомври на Йоан Левиев - един от най-значимите български художници по повод 90 години от рождението му. Роден в самия край на октомври (31.10.1934 – 1.03.1994),  Йони , както го наричаха колеги и приятели, създава за малко повече от тридесетина години изумително по размах и обем творчество: монументални произведения (сграфито, стенопис, мозайки), живописни платна, акварели, рисунк��.

От 8 октомври до 3 ноември обширното пространство в Зала „2019“, ул. „Гладстон“32 в родния му Пловдив е изпълнено с експресията от цветове и мощни композиции на изключителния и неподражаем артист. Истинско предизвикателство е да се ограничи подбора сред най-добрите му творби до лимитираното пространство на една изложбена зала, пък била тя и най-голямата у нас.

Клайв Сойър /л/, Йоана Левиева- Сойър и Красимир Линков на откриването на изложбата

Сред близо 85-те картини в залата се открояват платната от живописните цикли  „Царски времена“ и „Ахилес“. Красимир Линков – куратор на изложбата „Йоан Левиев“ и директор на Пловдивската художествена галерия, избра да срещне публиката с този прочут автор чрез неговите най-добри живописни произведени от серии, които художникът сам особено цени. „Атаката на Ахилесовците“, „Парадът на Ахилесовците“ и другите внушителни композиции от тази поредица „са впечатляващи спектакли на катарзиса на човешката душа, на борбата за надмощие, в която триумфалната победа се изражда в бутафорен изблик на опиянение“ - пише Красимир Линков в монография за автора.

„Парадът на ахилесовците“, 1984 г.

В дните преди откриването на изложбата изкуствоведът Филип Зидаров припомни свой текст, написан преди малко повече от 30 години по повод ненавременната кончина Йоан Левиев преди да навърши 60 години, в разцвета на творческата си мощ. Публикуваме споделеното тогава от Филип с благодарност за съгласието му.

„Йоан Левиев, Йони, както както всички го знаехме, си отиде преди 30 години. От утре неговият роден Пловдив почита този забележителен художник с голяма ретроспекция в зала "2019" на Градската галерия. Присъединявам се към светлия спомен за него с текста, който някога написах...        

                                  ПЪТНИКЪТ В ЕДНА ПОСОКА

Така добре да познавам Пловдив. Понякога почти ми се струва, че съм отрасъл там. И винаги съм заминавал нататък с радост и в постоянно очакване да ми се случи нещо приятно и вълнуващо. Като някакво повторяемо завръщане към отминалата магия на летни звезди с аромат на жасмин; на нощно топуркане на костенурки по каменните плочи в на двора в хладния оазис на базата на СБХ в Стария град – някогашната резиденция на търговеца Стамбулян на Джамбаз тепе; на интимни срещи в изписаното от художници от пловдивската група кафене срещу Джумаята.

 Сега отново съм се отправил към Филибето, но този път вместо възбуждащия гъдел на предстоящи хубави емоции, с надигащите през равнинната мъгла гърбове на тепетата, зад гръкляна ми е заседнала бучка. „Като бели слонове“ – ми минава през ум и веднага съзнавам колко са нелепи подобни изтъркани литературни асоциаци�� точно в този момент.

Йоан Левиев, 1964

 Защото отивам да се сбогувам. Не обичам, мразя сбогуванията, особено окончателните, онези, които са завинаги.

Изкачвам стъпалата, за да го видя за последно, на горния етаж в стария дом на Исак Леви в Бунарджика. Сами сме стаята.

Той лежи някак неудобно притеснен в ковчега си, в тъмен костюм като че ли не по мярка, съвършено неузнаваем, двойно по-слаб от онзи, когото помня, с напълно опадала от гама-лъчите и химиотерапията коса и брада. Докосвам за сбогом прозиращите през тънката и жълта кожа стави на ръката му, нямаща нищо общо с пухкавата розова ръчица на живия Йони. Иска ми се да му кажа нещо, но не се сещам какво, затова засрамен се обръщам и сякаш насочван от идващи от други части на къщата приглушените гласове слизам на двора, нажалено загледан в мрачната скална стена на тепето отсреща. След това и него свалят и го вкарват в катафалка със зелени завески, но не успяват да нагласят добре капака на ковчега и докато колата малко припряно се отправя към пловдивските гробища, върховете на черните му обувки тъжно надничат извън дървения ръб. Осъзнатото обстоятелство, че никога повече няма да го видя ме кара да изпитвам угризение. Какво можех, какво трябваше, какво исках да кажа на скъпия отпътуващ приятел? Съзнанието ми остава празно. Забравил съм, навярно.

                                                   *   *   *

Разни събития от ранното ми детство се бяха случвали така, щото и Йони да се окаже едно от нещата, навлезли в него също толкова неусетно и естествено, колкото разноцветните бурканчета с темпера в ателието на баща ми или появяващите се там необичайни предмети и необикн��вени личности. Заедно с подслушаните разкази за комични и странни до невероятност събития из художническите среди, като например опитът на Сашо Денков през една тъмна созополска нощ  „да подири пътя към свободата“ в гребна лодка, запасен с връзка чирози, сухари и бъчонка прясна вода, но призори, заради внезапно връхлетялата буря и навигационни наблагополучия, излязъл на сушата вместо на турския бряг – на пустия плаж някъде около Ахтопол. А след това същият безгрижно забравил напълно за инцидента.

 Йоан Левиев, 1960

Или пък за малко случилото и предотвратено само от бойния вик на ужасения и разгневен продавач спонтанно желание на бай Златю Бояджиев да се изпишка в ъгъла на една квартална пловдивска бакалия.

 Небивалиците и щуротиите, редовно сътворявани от художниците - бохеми в онези години остават завинаги вплетени в коренищата и зеленината на бръшляна  около „Алафрангите“, в летния синкоп на щурците или в тюркоазеното, набраздено от мечти и намерения „южно“ море при Харманите. Всички те, начело с топлещата се в аурата на новаторството и на белязаното от умерен хедонизъм „освободено“ битие на пловдивската група, олицетворяваха в някакъв полу-митологичен събирателен образ родната „артистична бохема“, която, сервилно, но глупаво се беше самоопределила като „априлското поколение“.

Години по-късно, бях вече действащ художествен критик, публикувах в „Народна култура“ рецензия за една от изложбите на Йони, поокастрена от „неудобни“ пасажи от страхливия тогавашен зам. гл. редактор и впоследствие галерист. Днес препрочитам със смях някои от тогавашните ми  впечатления, успели да преминат през цензорското усърдие: „Като слон в стъкларски магазин“; „Усещане за сексуален канибализъм“...

„Диалог“

Имаше хора, намерили подобни оценки за непристойни, но на Йони тези шеги му бяха харесали – на него всичко, което в някакъв смисъл отвъд предела, шумно, хиперболизирано или нагнетено до спукване с естетическо предизвикателство му доставяше удоволствие и го караше искрено да се забавлява. Задавал съм си въпроса защо обикновено коментаторите определят творчество му като „забележително“, след като на мнозина то всъщност не се нравеше. Дали това също не беше една от мистификациите на така наречената „априлска линия“ в българското изкуството, създавали не един съмнителен и временно „стойностен“ кумир и оставили в сянка мнозина „непризнателни“.

Веднъж „по тоталитарно“ във Варшава бях попаднал в ситуация да трябва да си общувам с висш служител (ако не греша – консула) в нашето тамошно посолство, който, в момент на полупиянско откровение ми обясняваше на рамо как в Партията дълго се бил разискван въпросът дали изкуството на Йоан Левиев всъщност не е „вражеско“. А пък не чак толкова отдавна, вече при „демокрацията“, един виден демократ беше изразил личното си мнение от негова живописна изложба с искрения вопъл: „Ама това е кошмар!“

„Царски времена VII“

 Вероятно причината се крие във факта, че всичко онова, което Йони правеше с четката си, харесвано или порицавано, просто нямаше как да остане незабелязано. То винаги беше толкова шумно, ярко, крещящо и откровено агресивно, че се случваше да предизвика дискретни тръпки, полазили гърба на не един ценител на „съвременното българско изкуство“. Въпреки неизбежния конформизъм в поведението на цялото тяхно поколение в изкуството, успешно завлякъл със себе си и по-голямата част от нашето с удобно разтегливите формули за необходимостта от оцеляване или за завоалираната вътрешна съпротива, оставащото след тях визуално наследство е ярка и точна илюстрация на своето, а и на нашето страхливо, често подличко, фалшиво-истинно историческо време. Но съвсем не би могло да не се отчете, че все пак и въпреки всичко, там присъстваха личности – положителни или отрицателни – обаче имаше от хора от онази порода, чиято остра недостатъчност изпитваме сега.

Във връзка с бодливата тема за многобройните монументални произведения - стенописи и мозайки, поръчвани от държавата-партия като апотеоз на „социалистическото изкуство“ и изпълнени от Йони, без или със съавтори, винаги ме развеселява документираната в спомените на присъствалите комична препоръка от страна на „ивеститора“ на мемориалната „летяща чиния“ на БКП на връх Бузлуджа, изречена от члена на Политбюро Александър Лилов: „Погледът на другаря Живков да бъде по-мек“. Не по-малко забавни бяха и тревожните чувства, често обземащи участниците в триумфални конгреси и други видове форуми под дамоклиевите мечове и страховитите лица от стенописа на Йони в зала 8 на НДК.

„Царски времена VIII“

В  течение на времето все повече стигах да убедеността, че участвайки в този сценарий, Йони, не само „им е взимал парите“ (по емблематичния находчив отговор на Дечко Узунов, когато го попитали защо е бил работил за „монархо-фашистите“, а пък той обяснил, че по този начин обезсилвал властта финансово, „че иначе парите си ги даваха за партизански глави“). Убеден съм,  че всъщност Йони ужасно се е забавлявал, тайничко гаврейки се с сюжети, личности и „стойности“ и нарочно е създавал един напълно гротесков декор за абсурдната драма на своето съвремие. Например, с цикъла картини „Царски времена“, чиито послания още тогава си бяха прозрачни за всеки. Тези внушения ставаха още по-отчетливи, когато в своите кавалетни творби той присъстваше портретно и по този начин се самоиронизираше като участник с роля в същата тази социално-монументална пародия.

В един момент през 80-те години случаят и съдействието на Милчо Левиев направиха така, че Йони да получи възможността да покаже  своя самостоятелна изложба отвъд океана, в Бевърли Хилз, Калифорния. Там, интервюиран за местен вестник, той беше споделил личното си становище за цензурата и общото състояние на изкуството в България в момента. Разбира се, „службите“ от българското посолство във Вашингтон тутакси бяха алармирали тукашните си колеги за тази „политическа провокация“, а споменатият по-горе колега-изкуствовед и бъдещ галерист (по онова време началник в едно бутафорно Д.О. към Комитета за култура) не пропусна да пусне едно злорадо: „Е размина се Йони със „заслужил художник“! Беше в навечерието на 24-ти май, когато се присъждаха тези звания. Но в интерес на фактологията,  не беше познал – въпреки всичко Йони стана „з.х.“   

„Филипополис“, 1965

За последен път се срещнах с Йони миналото лято на „Шипка 6“, беше все така закръглен и жизнерадостен както винаги, примигващ срещу слънцето като доволно излегнал се на брега морж, и както обикновено си побъбрихме със смешки и закачки. Той: „Филипча!“, с неизменно последващото представление с изменен глас и физиономия на един от двамата най-добри имитатори на Дечко Узунов: „Абе, слушаййй...“   

Едва предишната есен се бяхме забавлявали славно в „Пълдин“, след голямата му ретроспективна изложба в Пловдив, която той ме бе поканил да открия. Не зная дали изборът на точно това легендарно заведение за коктейла не беше още една от неговите подигравки с властниците – защото тъкмо там, в разгара на „възродителния процес“, бяха изличили стенописа му, защото изобразявал пируващ турчин, а пред него танцуваща баядерка.

Към Коледа се бях прибрал след продължително отсъствие,  тогава научих, че Йони бил много болен, но с наивната реакция на неприемане на лошото се надявах, че той накрая ще се оправи. Вярвах, че надлежно получава поздравите, които му изпращах по членове на семейството му, въпреки че помнех обстоятелства около заболяването и кончината на друг близък човек, който постепенно все повече губеше интерес към детайлите от действителността, към проблемите на този свят и към населяващите го, като пътник, подготвящ се за заминаване много надалече с еднопосочен билет.   

                                                   *   *   *

 Камбаната на гробищната църква започва да бие провлачено. Хрумва ми, че никога не съм предполагал, че Йони, като наполовина евреин или, както това се нарича по тяхному – „гой“ и не е юдей по религия, а е кръстен. Помня една негова картина, която ми беше показал в ателието си, изобразяваща гроба на собствения му баща – стария Исак. Над черния ковчег, скръбно се вият тъмните клони на странно дърво, а вейките и листата се превръщат в буквите от иврита – алеф, бет, гимел, далет... Колко е хубаво, че поне родовата памет на всички нас в този странно объркан ъгъл на континента оцелява, в противовес на губителните ни инстинкти, разтварящи и миналото, и настоящето във водите на забравата.

 Пред църквата са се наредили изпращачи с цветя за сбогом в ръце. Измежду тях липсват доста от софийските „приятели“. Може би в момента живите просто са по-важни или пък причината е друга – приживе никога не можеш да си сигурен кой, кога и за какво ти е бил приятел.

Христо Стефанов "Закуска в Стария град", 1969, (знаменитата пловдивска група, изключителни художници)

 Христо Стефанов ме дръпва настрани, за да ми покаже най-първата монументална работа на Йони – сграфито на входа на ритуалната зала за гражданските погребения. Да, това си е неговият стил и авторски почерк – ъгловати фигури, крачещи в ритъма на прощална процесия. Какво е това – автореквием? Нима е знаел? Кой знае. Но като че ли всички ние не сме смъртни и или пък да не ни е ясно, че животите ни не са само кратки епизоди, сравнени с онова, което остава, след като си заминем от този свят. Просто в даден момент пробиваш тънката мембран�� между и живота и смъртта и се сливаш с вечността, с отвъдното, със спокойствието и мъдростта на мигащата в дълбините на безкрая звезда, с нощния полъх - и твоят уморен кораб влиза в залива на последното си пристанище и намира там сигурно убежище от бурите.

 Изведнъж си давам сметка какво, всъщност, се случва. Те си отиват, един по един. Заминават си, оставят ни. Предходното ни поколение, независимо с какво име ще го наречем. Всички те, с които сме били много близки или с кои които не сме били съгласни, чието мнение сме  приемали или отхвърляли,  които са предизвиквали нашето възхищение или нашето презрение... Но все пак, онези, изградили материята, канавата, плацентата на нашето собствено поколение, всички те – според случая съмишленици и противници, без които всичко, в което днес вярваме или в което не вярваме, остава без критерий. Постепенно, много постепенно, и ние ще се превръщаме в огледало онези преди нас и самотно ще трябва да бъдем или собствения си противник и приятел, или такива на някой друг.

Сега изнасят ковчега от църквата и го качват в нещо въз-неугледно, някакъв мърляв и очукан пикап, приличащ на миниатюрен камион за боклук и шествието бавно поема, запрепъвайки се из буците на изровените алеи в града на мъртвите. Сенките на изпращачите полека се размиват във въздуха между разкривените плачещи върби, а тихите неразбираеми гласове заглъхват в далечно жужене и всичко отново става такова, каквото си е било преди, като след вдигането на сутрешна мъгла. Отчетливо е само мърморенето на шофьора на наетия за изпращачите автобус: „Аре бе, два часа погребение, а кой ще плаща?“     

Вече не мога да видя Йони, отправящ се в своето последно пътуване в саван от пресни и вехнещи цветя. Дали е страдал, че напуска всичко, което приживе му е било скъпо? Дали е съжалявал за нещо недовършено? И негова ли е въобще тази изтерзана от коварната болест тленна обвивка? Доколкото го познавах, той сигурно би предпочел да си отиде по средата на пищно и разюзда��о пиршество, обграден от близки приятели и подпийнали хубавици – това много пò  би прилягало на истинската му същност. А може и да го е сторил тайно, вероятно пак е успял нещо някак да подмени, за да пошегува отново от разстояние с незлоблива ирония?

     Може би?“

Филип Зидаров

В просторната Зала „2019“ на Градска художествена галерия - Пловдив  на 8 октомври  по различен и вдъхновяващ начин се откри възпоменателна изложба. За всички гости на събитието  художникът Йоан Левиев, от чието рождение на 31 октомври ще се изпълнят 90 години, присъстваше осезаемо в залата с мощната си живопис, завладяващи образи и идеи, със своя артистичен глас, споделящ с публиката размисли за изкуството, славата, властта и истината. Пловдив честваше един от големите си творци, страстно привързан към необикновената атмосфера на този чуден град. Както самият Йоан Левиев казва в своето „Неостаряващо интервю“:  „Аз се стремя чрез Пловдив, чрез неговите хора да достигна до нещо, което касае изобщо хората и изобщо света. Всеки може да направи един удобен град, но неповторим град никой не може да направи. Неповторимия град го прави историята.“

Йоана Левиева- Сойър начело на пърформънса при откриването на изложбата

Артист на категоричния жест, на ярката теза, никога равнодушен, социално ангажиран, Йоан Левиев сякаш вече е постигнал всеобщата оценка за своето творчество като надхвърлило временното и локалното, като разработващо полето на универсалните ценности.

Известен с чувството си за хумор, интереса към притчата, играта, преобръщането на царе и шутове, кукловоди и марионетки, Левиев би се забавлявал от малкия хепънинг, поднесен на гостите от екипа на галерията.

Паша Берова /л/, съпругата Йоан Левиев и Русалия Кирова /д/, съпруга на другия знаменит пловдивски художник Димитър Киров на откриването на изложбата

Голяма част от картините в изложбата са от живописния фонд на Градска художествена галерия – Пловдив, но за цялостното представяне на автора реализаторският екип покани галерии от цялата страна да се включат с творби от своите колекции. Организаторите благодарят специално на дъщерята на художника Йоана Левиева – Сойър и съпругата му Паша Берова за подкрепата и предоставените архивни материали и картини, а така също на колекционерите Петър Пиронков и Христо Чиплаков.

"Царски времена XIX"

Както отбелязва и Филип Зидаров, а и хора общували с Йоан Левиев изтъкват неговата полемична натура, страстта му в заявяване и отстояване на позиции, напрежението в общуването, присъщата му директност и честност са белязали и изкуството му. А самият художник заявява в цитираното вече интервю: „Личният ми възглед в изкуството се състои в девиза: „Справедливост в житейското поведение, справедливост в темата, справедливост в пластичния строй на произведението". ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Пловдивската градска галерия и архив на семейството

[princess-arrabiata]

Какво знаем ние за свободата.. (списание Дъга, брой 4)

Йоан Левиев- “Изгарянето на Петлешков”

Лиляна Русева- “ Бачо Киро”

Дора Бонева- “Райна Княгиня”

Димитър Гюдженов- “Слизането на Ботев на Козлодуйския бряг.

[sashokostov]

Атанас Кръстев – възродителят на Стария Пловдив

Кръстев е роден на 17 септември 1922 г., завършва право. По неведоми пътища в началото на 1954 г. се озовава в отдел „Наука, култура и изкуство“ към Общинския съвет на Пловдив. Тогава се появява и прякорът, който буквално залепва за личността – Културата. По ирония на съдбата в началото колегите ползват прякора с ирония – заради неугледния външен вид на новопостъпилия служител. 

Едва ли тогавашните му колеги са си представяли, че именно Културата ще допринесе толкова много за Пловдив. Кръстев носи гордо и друг прякор: „Кмета на Стария град“. През 1969 г. Начо се издига в кариерата, като става началник на управление „Старинен Пловдив“. Любовта и възрожденската страст, с която се захваща да облагороди и възстанови пространството между трите хълма – Небет, Джамбаз и Таксим тепе, с годините ще доведат до автентичния възрожденски квартал, който всички днес познаваме като Стария град. Архитектурно-историческият резерват приютява около 200 паметника на културата. В началото мечтата на Начо Старият град да изглежда по днешния начин е по-скоро химера. От архитектурните забележителности няма и помен, пловдивчани избягват тази част на града. Къщите са почти необитаеми, с изключение на няколко арменски семейства, които търсят накъде да избягат. В началото Начо почти не намира съмишленици – местните хора не виждат потенциала на квартала с неговата далновидност. Но с търпение и постоянство, стъпка по стъпка, Начо възвръща възрожденския блясък на къщите и показва скритото от руини и прах архитектурно богатство на света. Ако не беше той, може би вече нямаше да съществуват прекрасни къщи като Балабановата, „Хиндлиян“, „Недкович“, „Ламартин“ и още много други. За много кратък период начело с Начо са реставрирани цели 94 сгради, Старият Пловдив бързо излиза от пепелта на времето само за няколко години. И не говорим за проста реставрация, а за многопластов и съгласуван процес, с чиято помощ профанизацията на Стария град, от която Начо толкова се бои, е предотвратена. За основа на възстановяването служат фотографиите на архитект Христо Пеев, които той е правил без специална цел, а по щастлива случайност се оказват безценни. Координираната реставрация запазва духа и облика на града, той се превръща в място, където за 5 минути човек пътешества между векове и дори хилядолетия. От възрожденските къщи през Античния театър до останките на Небет тепе, представящи Пловдив като един от най-старите европейски градове. След векове, прекарани под земята, Античният театър възкръсва за нов живот през 1981 г. навръх 1300-годишнината на България. Едва ли ще е изненада, ако кажем, че именно упоритостта и ентусиазмът на Начо са движещата сила, съживила тази безценна сцена. Кръстев я определя като една от най-големите забележителности „не само на Пловдив, не само на България и не само на Балканския полуостров“. В това начинание той среща подкрепата на кмета Диран Парикян. Без да подозира за значимостта на предстоящата находка, градоначалникът се съгласява да разруши цяла улица и да срути 6 сгради на нея, за да може тя да бъде проучена. Смелостта на двамата е възнаградена, те помагат да се направи откритие, което се оказва със световно значение. Освен физическото възстановяване на старинния Пловдив не по-маловажно е вдъхването на живот на реставрираните сгради. Тази част от града се превръща не просто в архитектурен музей на открито, а в истинска душа на българската култура. Със своята харизма Начо събира повече от дузина изключително талан��ливи творци. Въпреки че нито рисува, нито пише, той е свързващото звено между актьори, художници, режисьори и писатели, които се озовават в Стария град. Започват редовно да се събират в къщата му на Небет тепе. От обезлюден квартал тази част на града се превръща в интелектуален център, включващ не просто изключително талантливи творци, но и страхотни чешити. Голямата слабост на „кмета“ са художниците. Негови най-близки приятели са Димитър Киров и Георги Божилов-Слона. Първият е приютен от Начо в къща в Стария град, защото няма къде да живее в определен период от живота си. Вторият се запознава с любовта на живота си покрай Кръстев. Друг негов приятел – Любомир Левчев, го определя така: „Да, той беше и си остана кмет на несъществуващ град, който дава приют на духовни хъшове.“ 200-годишната къща на Начо с изглед към целия град е убежище на много закъсали творци, любимо място за бохемски гуляи на компанията. В нея Йордан Радичков пише „Опит за летене“. Стефан Цанев казва: „Там горе, в „параклиса“ – в кулата над Античния театър, написах най-хубавите си неща.“ Трихълмието привлича и изявени чуждестранни творци – Габриел Гарсия Маркес, Алексис Вайсенберг, синът на Борис Пастернак и американският поет Уилям Мередит са малка част от световните величия, посетили Пловдив и оставили своите впечатления в книгата за гости, която днес е в къщата-музей на Начо, която продължава да бъде и галерия. Симпатията между художниците и Начо е взаимна – рисуват го на над 30 платна автори, сред които Златю Бояджиев, Димитър Киров, Жоро Слона, Светлин Русев, Николай Кучков, Борис Димовски, Иван Кирков. На гърба на портрета, нарисуван от Давид Перец, авторът пише: „Начо, ако трябваше да бъдеш измислен, нямаше да е по-сполучлива личността ти.“ Кръстев организира първата изложба в Стария град, като през 1967 г. в дома си излага 33 акварела на своя приятел Георги Божилов- Слона, а по-късно превръща къщата в първата частна галерия в Пловдив. Кръщава я „Червеното пони“, едноименната творба на Стайнбек е вдъхновила Димитър Киров да изобрази едно алено конче на оградата, а то донася името на галерията и днес може да се види там. Освен на споменатите художници колекцията включва картини и на други видни автори като Енчо Пиронков, Йоан Левиев, Димитър Казаков – Нерон, Христо Стефанов, Георги Баев, Иван Кирков. Сериозни усилия той посвещава на каузата да събере творчеството на ��латю Бояджиев в постоянна експозиция. Борбата продължава 19 години, докато избраната от Начо къща е предоставена, а градската управа осигурява друго жилище на обитателите. Въпреки че не всички платна остават в Пловдив, Начо сравнява щастието си в деня на откриването с чувството, което е изпитал при откриването на Античния театър. Начо Културата си отива от този свят на 25 ноември 2003 г. До последния си ден запазва този младежки плам, който се е въплътил завинаги в атмосферата на Стария град. Заедно с него си отива цяла епоха. Златното време, изпълнило възрожденските къщи с живот, „Червеното пони“ с приятелство е отминало, но то все още може да се усети във въздуха.* Обявен е за почетен гражданин на Пловдив през 2002г.** След смъртта на Начо Културата през 2003 г. площадът пред Балабановата къща получи неговото име. Там през 2008 г. бе поставен и паметник на човека, превърнал Стария град от архитектурен резерват, в духовен дом на творческата бохема от средата на ХХ век. ***

Кратки откъси от последните му интервюта, дадени за вестник “Марица”.**** „Излязох от казармата и започнах да си търся работа. Нямах никаква представа с какво ще се занимавам. Тогава срещнах Живко Белев и ме покани в своя отдел „Наука, изкуство и култура”. Това беше моят шанс.“ „За първи път стъпих в Стария град през януари 1954 година. Беше изключително студено и, честно казано, в началото не бях очарован. Сега, ако ме питате как се влюбих в това място ­ не знам. Стана някаква магия. Първото, което ми показа тогавашният музеен работник Любомир Петков беше червената стая в къщата „Недкович”.“ „Мечтая в началото на Стария град да бъдат представени в музейни експозиции на най-големите творци на Пловдив. Като тръгнеш, първо да разгледаш Златю Бояджиев, после Цанко Лавренов, да надникнеш в Градската галерия и накрая да се потопиш в света на Георги Божилов-Слона.“ (Начо реализира тази идея.) „През дългите нощи в болницата започнах да връщам лентата назад, да записвам спомените си на касети. Вадя и снимки от онези времена. А моята къща е музей, съхранил много спомени. Ще я запази такава и наследникът ми Явор.“

Още: Филм на БНТ за Начо Културата „Умно Село - ЧОРБАДЖИ НАЧО НА СТАРИЯ ГРАД“

Източници: * bulgarianhistory.org ** Райчевски, Г., Петко Петков „Пловдивските почетни граждани“, Пловдив, 2006г. *** kmeta.bg **** plovdivguide.com

Целта на нашата самоинициатива „Лицата на Пловдив - он-лайн изложба“ е да ни подсети, че от незапомнени времена Пловдив ражда, приютява, вдъхновява не един и двама, живеещи чрез красотата на изкуството. Благодарение на тях, градът и животът ни днес са по-красиви! Ние искаме да припомним техния принос за това! Отворени сме към всякакви предложения!!! Благодарим!