#списание дъга

[princess-arrabiata]

Какво знаем ние за свободата.. (списание Дъга, брой 4)

Йоан Левиев- “Изгарянето на Петлешков”

Лиляна Русева- “ Бачо Киро”

Дора Бонева- “Райна Княгиня”

Димитър Гюдженов- “Слизането на Ботев на Козлодуйския бряг.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Илюстрацията е тълкуване

„Няма добра илюстрация, която просто илюстрира. Има илюстрация, която винаги кара децата да си представят. Или не само деца. Вкарва те в чисто изобразителния план на текста. Илюстрацията е тълкуване. То не е просто котенцето, а поведението на това котенце – дали гледа нещастно или някой друг нещо прави. Това е допълнителна реалност, която се наслагва към литературата”. Това каза изкуствоведът Филип Зидаров по време на разговора – дискусия „Илюстрацията за деца – между манифактурата и истинското изкуство”.

Той беше организиран от сайта „въпреки.com” по проекта „РЕФЛЕКСИИ” подпомогнат от програма „Култура” на Столична община в партньорство със столичната галерия „Арт алея”, където се проведе. Каква трябва да бъде илюстрацията в детските книжки? Да бъде онагледяване на съдържанието на приказка или учебник, или в известен смисъл художествена провокация? Може ли детето да възприеме по-абстрактна рисунка или трябва да бъде конкретна? Важно ли е рисунката да е „красива” в един живописен смисъл или може да е и „по-грозна” от гледна точка на ренесансовата живопис, но красива от съвременна гледна точка? Трябва ли още от тази възраст децата да бъдат възпитавани в съвременно изкуство? Патриотичните портрети на наши и чужди исторически дейци, царе и патриарси, могат ли да възпитат у децата „патриотични” чувства или по-скоро досада? Каква е ролята на художника, сътрудничеството с автора, отношението на издателя и пазара към добрата илюстрация, а и на обществото като цяло, включително и към учебниците? Това бяха част от въпросите, които изникнаха в хода на дискусията. И както, в крайна сметка, всички присъстващи се съгласиха, между които имаше художници, автори на детски книги, издатели, ученици от Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”, важно е да се говори по тези теми, защото съвсем не е безразлично как се възпитава художествен вкус в децата ни.

Филип Зидаров беше категоричен: „Илюстрацията не е онова, което прави книжката, филмът занимателен.

Илюстраторът би трябвало да бъде съавтор,

интерпретатор, продължител на литературния първообраз. Тъй като това е една друга система на комуникация. Освен това, добрият илюстратор, илюстраторът, който натрупва и мъдростта да бъде такъв, защото това минава през четенето, през мисленето, не само през културата, но и през издигането на вътрешната мъдрост на твореца, той понякога се превръща в един абсолютно равностоен партньор на писателя, дори писателят отдавна да е изтлял в безкрайността. Например, трудно можем да си представим визуален еквивалент на „Ад” на Данте без илюстрациите на Густав Доре, или пък на Швейк на Хашек без илюстрациите на Йозеф Лада или пък на „Малкият принц” без оригиналните илюстрации на Екзюпери. То��и тип комуникация е важен.

Любен Зидаров и Филип Зидаров при откриването на изложбата в галерия “Арт алея”

Какво липсва на съвременната българска илюстрация, което на мен не ми харесва – липсва й духовност. Липсва й разбиране, онова, което е отвъд рисуването. Защото илюстрацията би трябвало да бъде духът усетен през текста. Има няколко доста знаменити като имена илюстратори в България, завоювали вече и слава, които са страшно сръчни. Но онова, което липсва е до каква степен е реална реалността на восъчните фигури на Мадам Тюсо. Всичко си имат, но ням��т душа, нямат кръв, нямат емоция. Точно тази илюстрация започва да изчезва, онази, която е в състояние да предизвика размисъл. Която не е някакъв обект като от научна литература, в която с лупа можеш да видиш космите в носа на някоя мишка или на някой герой, а онова, което я отдалечава от реалността и я впряга в приказността на илюстрацията. Това се отнася напълно за детската или детско-юношеската илюстрация. Въобще не е така и това отличава добрата, истинската илюстрация от лошата или просто сръчната. И другото е пазарът. Пазарът в момента в България или въобще това, което минава през книжните борси, книжарниците и през търсенето и предлагането на книги точно

се диктува от хора вероятно без художествен вкус,

хора без интерес да се подпомага добрата илюстрация. И затова една голяма част от потенциално добрите илюстратори се занимават с друго, за да могат да се издържат. Или пък на пазара се появяват хора готови да направят компромис с това да угодят на издателите или на пазара, или просто не са много за тази работа”, каза Филип Зидаров.

Любен Зидаров не можа да дойде на дискусията, но неговото място в българската илюстрация за деца беше неоспоримо за присъстващите

Дискусията беше организирана точно по това време и защото в галерия „Арт алея” продължава изложбата на доайена на българската илюстрация за деца Любен Зидаров, баща на Филип. Изложбата е по повод новото издание на издателство „Захарий Стоянов“ - „Николай Райнов Приказки“ – луксозен двутомник, библиофилско издание на български народни приказки и приказки от цял свят. А Филип Зидаров добави, че има конкретни наблюдения за илюстрацията в България от 60-те години. Според него тя е ��ила стигнала до високо равнище на естетически и духовни завоевания. „Аз съм си мислил по каква причина сега е точно обратното. Но тогава по всяка вероятност, което сега изчезна, имаше няколко фактора. Единият фактор беше така наречените школи. Имаше хора, които подготвиха няколко поколения – поколението на баща ми, поколенията след това, които стъпваха на една традиция. В едни години имаше Александър Божинов, Николай Райнов, Иван Милев – те полагат основите на онова, което е и едно разбиране за литературата и визуален отговор. Напълно се родее с онова, което е създадено по онова време в Европа. Борис Ангелушев пък идва с една школовка от Германия на графичен стил и пак на оформление на книгата непознати до тогава пред 30-те и 20-те години и по-късно. След това и Бешков, който е преподавател в Академията. По някакъв начин тези хора са закърмени с една култура не само на рисуването, но и по някакъв начин на морален аспект за

духовното разбиране на илюстрацията.

Което след това доста се промени. Защото аз не мога да кажа сегашните млади илюстратори към чия школа са. Ние не говорим в аспект на школа като стилистика, защото Борис Ангелушев например имаше ужасно много последователи – епигони и някои от тях не можеха да бъдат различени от него. Докато в момента има една такова доста безтегловно състояние в разбирането за илюстрацията у нас. То започва със срива около 90-те години на издателската дейност. Някогашните държавни издателства като „Народна младеж”, „Народна култура”, „Наука и изкуство”, всъщност бяха онова, което даваше възможност детската книга и не само тя да съществува, и то на едно високо естетически и художествено ниво. От 90-те години, когато всичко това се срина и се появиха десетки частни издателства, които бяха ориентирани към някакъв вид печалба, се случи тоталното прекопирване на някакви евтини и популярни западни клишета”, твърди Филип Зидаров. И в следващия момент те се сведоха до компютърно генерирани или компютърно размножени образи от една друга култура, което доста отдалечи чистата естетика от илюстрацията, смята изкуствоведът.

„Илюстрацията трябва да е нещо като незавършена картина.

Защо се запомнят някакви илюстрации? Защото детето, младежът или възрастният човек правят опит подсъзнанието им да довърши онова, което виждат. Като че ли илюстрацията е нещо като една отворена врата, в която трябва да се влезе и човек сам решава колко д��лго да върви. Илюстрацията, както живописта и всяко друго изкуство е един изключително важен момент от развитието на някаква национална сцена. Не само училищата са виновни. В дълг са и журналистиката, но най-вече изкуствознанието. Последната книга и единствена, която е излязла в България за илюстрация, е от 1972 година – „Съвременна българска илюстрация” на „Наука и изкуство”. Оттогава насам илюстрацията въобще не се третира в един чисто научен и изкуствоведски анализ. Това е една причина. Друга е, че заради този срив на издателската дейност бяха изчезнали изключително важни за художествения живот събития като годишната изложба на илюстрацията, която връчваше една много важна награда – наградата Борис Ангелушев. Едва неотдавна с усилията на новите ръководства на СБХ бяха възродени някои практики, както и списание „Дъга”. Въобще комиксът е една много важна част от илюстрирането. Има едно възраждане на интереса и от младите зависи какво ще се случи от сега нататък”, убеден е Филип Зидаров.

Виктор Самуилов

Една млада художничка - Мила Янева – Табакова отбеляза, че за нея важното е художникът да може да пресъздаде усещането си за една книга през илюстрацията. Важно е, което авторът създава и успешната симбиоза с художника. Твърди, че децата са по-широко скроени от възрастните и тези определения абстрактно – реалистично за тях те са по-скоро определения на възрастния. „И двете неща могат да резонират при тях, мисля, че

най-важното е да бъде искрено.

Да бъде искрена илюстрацията и тълкуванието на книгата. И мисля, че тогава децата могат да възприемат произведението цялостно”, казва Мила. А друг художник – Пенко Гелев споделя, че се опитва да прави илюстрации, които са адекватни на текста. „Важното е да носят духа на книгата, да носят някакво чувство в читателя. Илюстрацията може да има собствен живот”, убеден и Пенко. А писателят Виктор Самуилов споделя на дискусията и за връзката между писател и художник: „Дошъл съм тук да се уча, да разбера какво мислят художниците. Защото аз съм един посетител в детската книга. Тоест посещавам, както една изложба. Имал съм щастието и съм го казвал да работя с умни художници, с мислещи хора. За мен важното в илюстрацията е да има съвпадение на инвенциите”, казва писателят. И понеже на разговора присъства и художникът Кирил Златков, Виктор Самуилов дава пример с общата книга на Кирил със Зорница Христова „Когато искам да мълча” /изд. „Точица”/. „Това е едно чудесно проявление на това искане да премълчиш някои неща, но да каж��ш много. Книгата говори много, когато я погледнеш, пожелаваш да я вземеш. Няма брътвеж в нея – нито в илюстрацията, нито в текста. Не ми се ще да повтарям клишета – като видиш една детска книга да кажеш – АХ, както Валери Петров казва в едно свое стихотворение. Просто да възкликнеш. А после вече идва осмисляне защо се е получило, как. Двама талантливи хора са се събрали и са произвели нещо. Най-добрият вариант е когато се работи заедно – автор на текст и автор на картинки”, убеден е Виктор Самуилов.

Кирил Златков добавя: „При положение, че са живи и здрави, това става. Трябва да се съберат заедно. Иначе шансът да се получи неща по най-добрия начин е малък. Ако не са заедно, ако не работят заедно”. Но иска да сподели нещо точно за тази изложба на Любен Зидаров, в рамките на която се провежда дискусията. „В моето детство, това е било в 70-те години, края на 70-те - златното време, както и Филип Зидаров каза за българската илюстрация. Бях от тези деца, които харесваха илюстрациите на Любен Зидаров. Чувал съм много деца и родители да казват – те са страшни, аз не ги харесвам, главно родители. Аз обаче бях от тези деца, които много ги харесваха. Особено много ми харесваше „Принцът и просякът” и Андерсеновите приказки, и двата тома. Но с „Принцът и просякът” беше интересно, че образът който имах от илюстрациите ми възбуди интереса към филма, който излъчваха по телевизията. Имаше единство на вкуса, някаква връзка с естетическите хоризонти на времето, които съвпадаха по много хубав начин. Но при мен вървеше по този начин – първо с книгите, след това с филмите. Защото филмите не бяха толкова много и така достъпни, както сега, може би. Но аз тогава не знаех името на художника, тогава тъкмо почвах да рисувам. И през цялото време до сега

Любен Зидаров е бил някак си с мен

в естетическите ми пристрастия. И след това в Академията започнах да се замислям за илюстрация. Но нямах необходимата смелост. И сега я нямам. Но си мислех – не можеш да седнеш и просто да направиш нещо близко например до работите на Любен Зидаров. А добрите илюстрации трябва да са такива – да са излети, трябва да са направени на един дъх, трябва да са категорични и безкрайно чисти като подход, като естетически възглед. За да могат да минат на следващото ниво – тоест смисъла. Да могат да допълват това, което остава в главите ни от литературата. Единият от начините наистина е някаква близост ако може да се създаде между автор и художник, между литературния първообраз и илюстрацията възможно на по-ранно ниво. Ед��а сега, така се случи по някакъв начин, че и аз направих някаква картинна книжка, защото „Когато искам да мълча” е доста нетипичен пример за илюстрация, сега разбирам колко още по - високо трябва да ценим творчеството на Любен Зидаров. Защото той между себеподобните си, особено във времето, когато е бил най-активен, най-популярен, те са на едно абсолютно безкомпромисно, световно ниво, с което само можем да се гордеем. С всички качества, които ги има в тези рисунки и не само като рисунки, но като подход като подход към литературата, към смисъла. И в крайна сметка като неща, които са ни пред очите, да общуваме с тях”, признава Кирил Златков. Сотир Гелев добавя за творчеството на Любен Зидаров: „Някои казват – на мен хич не ми харесваха като бях малък, но ги помня. Това е една особена работа. Хем не ти харесват, хем ги помниш. Това значи, че има определен процент на провокация. Но са си свършили работата”.

Гергана Димитрова

А Гергана Димитрова, главен редактор на издателство „Лист” сподели: „Може би основната причина за качеството на книгите са, все пак, издателите. И всъщност издателите нямат никакъв интерес да дават възможност на български художници да създават, илюстрират. Все по-малко стават случаите, когато се възлагат. Ние го правим. Тръгваме от текста и започвам да мисля, кой художник е най-добър за този текст. Проблемът на повечето издатели е това, че те изхождат от това какво искат купувачите. И този пазарен принцип унищожава всъщност доста много естетиката.

И отговорността винаги е при издателите.

Те трябва да създават вкуса. След това идват илюстраторите, авторите и така нататък. Защото ако няма кой да издаде книгата, тя няма как да стигне до читателите. Смятам, че всички ние имаме такава отговорност и това е основното, което трябва да се прави – да се накарат издателите да рискуват”, твърди тя. Издателство „Лист” пусна една чудесна поредица „Детски шедьоври от велики писатели” - плод на любовта на издателството към добрата литература и красивите илюстрации. В нея излизат малко известни приказки за деца, писани от големите автори на 19 - ти и 20 – ти век (Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Мери Шели, Анатол Франс и др.). Книгите са илюстрирани от различни български художници и дизайнери. Някои от тях са утвърдени имена като доайена Любен Зидаров, други – като Мила Янева -Табакова, са съвсем млади. Трети пък идват от по-различно артистично поле, като карикатуриста Чавдар Николов. Крайният продукт съчетава прекрасни текстове и превод; оригинални илюстрации и най-високо качество на хартия и печат. Серията продължава с нови заглавия. В поредицата влизат Силвия Плат, Тед Хюз, Дино Будзати, Е. Е. Къмингс, а рисуват Капка Кънева, Юлиян Табаков, Кирил Златков…

Гергана Димитрова продължава: „Непрекъснато гледам страшно много неща, които са рисували български художници. Когато правихме тази поредица – имаме много добри текстове на изключителни световни автори. И когато имах списък с тези книги, знаех много отдавна, че искам да ги издавам. Имаше много причини, заради които решихме, че трябва да се илюстрират от български художници. Една от тях е, че когато правиш поредица, всичко трябва да е концептуално. Но извън това правилният начин да създаваш книга в една държава е да включиш максимален брой творци, които работят в нея. И в случая мисля, че правим точно това. Подходът е винаги индивидуален, избира се по същия начин и преводач на книгата, дори коректор на книгата се избира на този принцип. Мисля, че това е правилното в крайна сметка”.

А художничката Тоня Горанова продължи за Любен Зидаров: „Той е най-уникалният художник и в световен мащаб. Това е човек, който прави с две мазки фантастични състояния, изключително силен като излъчване. И е наистина гениален и с годините все повече разбирам колко е страхотен – да има силно излъчване е критерият за хубавата работа, нищо друго. А за учебниците да кажа – всички сме на един акъл. За учебниците трябва да се водят много повече разговори с много шум, защото това е книга, която отива задължително при децата. Купи, не купи книжката, но учебникът отива задължително. Трябва да бъде изключително добре направен – и като дизайн, и като илюстрация. Изключително отговорно. Обратно,

при учебниците се бачка само за пари,

не се прави качествено, не се правят с любов нещата. Това е престъпление, първо от страна на държавата, защото рибата се вмирисва от главата. Но и ние трябва да вдигаме шум, защото е много отговорно това нещо. Да не говорим за това, че ако нещата се правят както трябва, всеки един качествен художник тук би трябвало да прави учебници. Защото това са илюстрации, сериозна работа. Всеки един би го направил и то на високо ниво. И би трябвало да има критерий”, казва художничката. Ставаше дума в общия разговор и за примери свързани с илюстрация на учебник и дизайн. Участничка в дискусията разказа за горчиви срещи с издателства: „Когато се опиташ да им предложиш нещо, което е по-различно и по - адекватно естетически и по-смислено, те категорично отказват. И казват, че децата това няма да го раз��ерат. Отказват всякакви нови тълкувания на тези учебници и нов тип дизайн и илюстрация, които да направят учебника един красив предмет”. А друг добавя, че при представяне на учебник в някакво училище, една учителка заявила укорно: „Вашият учебник прилича на детска книжка”...

Тоня Горанова и Кирил Златков

Според Филип Зидаров обаче даже не става въпрос за диктат от издателя, а от пазара: „Издател рискува, вкарва пари, издава книга на високо ниво. След това няма на кого да я продаде – борсите не я взимат. Разковничето е възпитание на масата, на публиката. Детето търси най-различни начини за опознаване на света, не е, че не може да разбере”. Гергана Димитрова сподели, че правят тяхната поредица, както искат. Както смятат, че трябва да бъде. „И тук идва същинската работа –

ние трябва да накараме хората да ги купуват.

Защото всъщност тези, които искат да купят такова нещо са много малко. Обаче ако достатъчно много хора им кажат, че тази книга е много хубава, те малко по малко ще повярват, че тя е такава. Работата е там, че трябва да има подходящите хора, за да направят това нещо. А те не са чак толкова много”. Но както казаха други участници, отговорът е да се правят повече хубави книги. И да има повече такива събития, като този разговор, за до може хората да се възпитават към търсене на качествената книга за деца, а и не само. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов