#разлика

[nekazanitedumibolqtnaimnogo]

Напомняне:

искаш ги, но нямаш нужда от тях. Не забравяй да правиш разлика.

[slimarka]

“Едно е да си упорит, друго е да си нахален.Правете разлика.”

- Аз

[myminiworldd]

Днес, точно 1075 дни откакто се запознахме, се събудих и осъзнах, че вече не съм влюбена в теб. Не погледнах телефона си с надежда да видя съобщение, не очаквах обаждане, не се замислих какво правиш в момента, какво би било да се събуждаме заедно...

Оправих леглото си, облякох се, отворих прозореца, направих си кафе. Навън животът продължаваше бавно и красиво – деца отиваха на училище, комшийката хвърляше боклука с цигара в уста, един дядо изнесе остатъците от вечерята и ги нареди пред бездомните котки.

Как до вчера не бях забелязвала това? Защо не съм си позволила да се насладя на този миг с дъх на кафе, липи и сутрин? А, да – защото исках теб, мислех за теб, виждах теб. И нищо друго, и никой друг.

И си давам сметка – беше страшно така да ме заслепи това обичане, че да забравя не само как се обичат другите, но и как се обича светът. А светът заслужава обичане, нищо че е объркан и шантав, а може би – именно заради това.

Днес осъзнах, че съм те изплакала - някъде между пропуснатите обаждания и онова абстинентно "а можеше да бъде", което никога не е. Може би, трябваше да те изплача, за да видя света по-ясно – свят, който заслужава да бъдеш влюбен в него денонощно.

Нещо ново се събуди в мен – мисълта, че искам да направя толкова неща – да си боядисам косата, да отида на кино…

Тогава ти звънна. Да беше звъннал ден по-рано, само ден по-рано – каква разлика щеше да има, цял живот разстояние! Но днес… Днес ще оставя телефона и ще се разходя.

"Край" се пише тихо. И не се пренаписва.

"Край", Мадлен Аспарухова

[lora-ns-world]

,, Има разлика между това да те искат и да те обичат. Океан разлика, пълен или с интереси който и да си, или с безусловно приемане въпреки който и да си. Да те обичат заради теб, понякога въпреки теб. Това е не просто подарък, а дар. "

Лора Н

Из среднощни размисли нищо че си имам работа

Из дневника на един нов живот

[panickbutona]

единствената разлика е, че съм по-мургава и имам зелени очи, иначе сме като две капки вода🤓

@chillwanderer ❤️

[snqg-v-slunchev-den]

,, … имало някаква глупава птица, наречена феникс, която на всеки няколко века си изграждала клада и се изгаряла на нея. Трябва да е била първи братовчед на човека. Но всеки път, когато се изгаряла, изскачала от пепелта и отново се раждала. Изглежда, че ние правим същото и го повтаряме отново и отново, но между нас и феникса има една дяволска разлика. Ние разбираме каква глупост току-що сме направили. Знаем за всички глупости, които сме правили в продължение на хиляди години, а щом знаем това и го помним, някой ден ще престанем да издигаме тези идиотски погребални клади и да скачаме върху тях.”

[sheismathilda]

"За разлика от един мъж, една жена никога няма да те докосне по погрешка."

[just-a-dream-princess]

И странно е, че ми липсваш отчаяно -

всъщност си само на един телефонен разговор разлика,

на няколко реда в чата,

на няколко минутки с колата.

И странно е, че ми липсваш до болка -

пък то няма защо - още те има,

още пазим своите тайни,

даже не сме се разделяли -

Господи, защо изобщо сме се срещнали?

Писма до моя любим

[dushichka]

разлика

не че не беше красива - беше,

но не колкото теб

и не че очите ѝ бяха с цвят

който не харесвам,

но не бяха с твоят

и когато лежах на гърдите ѝ

слушайки как сърцето ѝ тупти

разбрах, че ничие сърце

няма да бие за мен

както твоето

[simonsmilee]

Не ме питай. Тъжна ми е историята.

Не си готов да я чуеш, да я понесеш…

Тежи и боли от предателства и тръгвания.

От все неподходящо време. От късно дадена прошка. От погрешно взети решения. От истини, които не бях готова да чуя и хора, които не бях готова да загубя. От онзи момент, когато загубих и себе си, а след това се намерих, но вече друга. Не ме дълбай,защото може и да не харесаш това, което ще чуеш и видиш. Може и теб да те заболи,а аз не искам това. Не ме питай. Тъжна ми е историята… За разлика от мен, тя е тъжна. А аз рисувам усмивки. Искаш ли една? От искрените ще ти дам. В нея се влюби и не питай…

[vasetovp]

„От 20 години в северната част на Тихия океан плува самотен кит, който не може да общува със своите роднини, защото говори на грешна честота. Най-самотният кит в света - наречен "52 Херца", пее собствената си песен, но никой друг кит няма да му отговори, защото не може да го чуе. И така продължава пътуването си през океаните в пълна самота. Не че не се опитва да общува с приятелите си, той го прави постоянно, просто китът пее толкова силно, че никой друг кит не може да му отговори. Други китове общуват на честотите 15-25 Херца, което е нереална разлика.

Китът най-вероятно е обречен да се скита вечно сам в безкрайната шир. "

А сега си помислете колко нереалистично страшно е да си НАПЪЛНО сам. Не знам за вас, но тази мисъл ме кара да се обърна отвътре. Тази огромна риба плува в дълбока вода, търси роднини, пее, че има утринна песен, но губи надежда всеки ден. Мислите го за кит, той не разбира, не чувства. Вярвай, той разбира и чувства! Чувства се сякаш няма надежда. Той пъха огромния си нос в черно, безкрайно пространство... Търси, призовава, но само тишина в отговор. Мокро и студено. Кой го изигра така? Кой творец му е имплантирал глас в 52 Херца при раждането? Защо е осъден на вечен мрак ?

А сега на въпроса! Казваш, че си самотен? Вие, които живеете помежду си! Сред тези, които могат да те чуят, виждат и усещат! При условие, че ��е проговориш, разбира се...

Имате възможност да попитате, да обясните, да кажете, да обсъдите. И не махайте отрицателно глава, имате я, ако искате!

А той я няма. Иска, но не може физически.

Самотата ви, е морална! И се случва само според вашето желание. Да, някъде неразбрано, някъде неприето, но можете ! Ти можеш.

Самотата му е физическа. Гол, черен, безнадежден. Защото той не може да промени нищо...

Останете сами за ден, два, седмица, докато настъпи паниката. Започваме да търсим непринудени спътници, минувачи, поне някой, с когото да прекараме час, ден, живот. Над бутилка, чаша кафе, в споделено легло... Само да запълни празнотата, само да не останете в празното!

А той е...

А той е на двадесет години, в пълна звънлива тишина, от която няма изход. Няма...

И после казвате, че сте необвързани?! 🐋”

[movagea]

Sofia-Varna-Catania

Дори когато слънцето изглежда, че залязва Причината остава тук, до теб Търпеливо си изчаква своя ред И макар че вече е на долното стъпало, една стъпка напред, Усмихва се Подава ти ръка И чуваш “не бързай… слез внимателно” ~~~ She says I’ve been romanticizing heroine в слушалките Отдръпване И заплахата приижда Ти прикриваш лице с длани, подобно на маймунка  🙈 Но не от сладост, а от детски страх

Безпомощно опипваш цялото си същество в търсене на болката, която като всяка болка е нахлузила невидимото наметало и си лети флуидно наоколо. Можеш да я намериш в най-дребната прашинка, може и да обземе целия град, изскачайки иззад всеки ъгъл. Познаваме добре таланта ѝ понякога, обикновено доста изненадващо, да извива пронизителен писклив вой, за да напомни за съществуването си. За да се намери някой да я заобича.

В последно време любимото място на болката да се спотайва е малкият ти бледорозов момичешки куфар – същият, който доско��о беше пълен с летни рокли, сицилиански мечти, и далечни глъхнещи звуци на кожени чехли по плочките в Таормина. Тя има завидната способност първа след щастието да усети накъде бие сърцето ти и това нейно скривалище никак не беше случайно. Но тя е и единствената, за която този усет, тази мъчителна емпатия се превръща в съществен недостатък — проблемът е, че е способна единствено да усеща. Изключително сетивна е, дори прекалено. Тъй като през целия си живот болката се измъчва да побере в себе си толкова много писъци, на нея не ѝ остава място за разума, разумът не ѝ е присъщ. Не го разбира и не го допуска до себе си. “Нищо не е по-прекрасно от разума, а разумът на разума са чувствата”. Да, но когато целият ти живот е бил и продължава да бъде едно дълбоко и ожесточено чувство, в един момент очакваш да те застигне и първата част, за която Екатерина Йосифова говори. И по същия начин, по който с години копнееше по този момент, така и за един ден осъзна, че неусетно си пораснала дотам да усетиш великодушието и обичта на разума. Разумът, който иска просто да те усмихне и успокои.

Болката е толкова първична, че за разлика от мъдростта на разума, не може да осъзнае, че мечтите за Италия живеят за лятото, а твоят допир до тях (след дълги несигурности и колебания, все някак) успя да се роди не през лятото, а през една късна берлинска пролетна нощ. Хаотична и несигурна. Макар да изглеждаше предначертана и болезнено естествена, онази нощ беше тук, за да ти напомни, че някои маски са твърде добре измайсторени, дотолкова, че артистът лесно би могъл да се слее с образа, да забрави самия себе си и да остане объркан, особено след като е усетил енергията на публиката. Болката бе винаги готова да нададе пронизителния си писък, при всяка една италианска песен, която чуеш в „Пармаксъзов“, при вида на случайната сърцевидна формичка, която приятелката ти съзре из павирания парк в Локоротондо или която сякаш прикова погледа ти на верандата на онзи блок в Монополи. Градът, който той (с малко "т") ти предложи да видиш. Тогава, в тези кратки моменти, болката е тук, и жестоко ти напомня за своето съществуване. Но тя не може да мисли. Тя е просто един катализатор, лютивото чили, което без да искаш беше изсипала в супата, къкреща върху котлона. Но помниш ли онзи индийски йога учител, който с най-спокойната усмивка на света каза „ти сам готвиш своята супа, сам решаваш какво да ръснеш в нея, и какво – не“. Истината е, че колкото и да не ти се искаше и по-рано да не си го представяше така, сицилианските ти мечти се оказаха пролетни и една идея по-алтернативни в недодяланата прегръдка на Берлин. А мечтите за Италия живеят за лятото. Това е истината. И истината е също толкова тук, колкото болката. Но тя е толкова по-прозрачна и лазурна, ефирна пеперуда, която копнее да докосне повече души и да озари сенчестите ъгли и куфари, из които усеща, че болката би могла да се скрие. Това е истината.

Та, мечтите за Италия живеят за лятото. За “questionable дали един животец би стигнал да се насладим на Италия” и онова “но можем да опитаме”, което Той ти написа в отговор, а усмивката магически разцъфна на лицето ти в секундата, в която го прочете. То каза всичко, което сърцето ти някога е искало да чуе. Толкова съм щастлива, че пусна останалото. Това е една малка прегръдка за всички детски рани, които биха тъгували по болката. Нямам търпение да бъда до теб, докато зарастват.

[reyaannablog]

Харесвам хора, които умеят да мислят дълбоко, а не просто да плуват на повърхността на собствените си думи. Тези, които могат да пишат грамотно и с достатъчно смисъл, че да не ми се налага да гадая какво всъщност са искали да кажат. Харесвам хора, които разбират, че не всяко чуждо мнение е заплаха за личността им и са достатъчно зрели, за да го уважат, дори и да не им се връзва с техните разбирания.

Сега, онези, които винаги знаят всичко и никога не грешат — не, благодаря. Има нещо дълбоко обезпокоително в идеята за безпогрешност, особено когато е придружена от самочувствие, което няма място на този свят. А тези, които си мислят, че са стигнали върха на собственото си развитие и избухват като вулкан при най-малката критика — просто ми избиват цялото желание за социален контакт.

Вместо да гледате света през крив макарон, опитайте се да го видите през нещо по-широко. Небето, например — то поне няма край, за разлика от тесногръдите мнения.

#дълбокомислие#грамотност#уважение#чуждомнение#безпогрешност#самочувствие#критика#развитие#тесногръдие#перспектива#небе#широкпоглед

[slimarka]

"Когато си в прегръдките, не мислиш за плесниците..."

Иска ми се да ви разкажа за една на пръв поглед безобидна игра на егото, с която съм се сблъсквала няколко пъти, в ролята на жертва. Разбира се, само в началото чувството е такова. По - нататък сюжета се развива доста справедливо, чисто житейски. Винаги. Защото, както убедена съм знаете , егото никога не печели войната, дори да отбележи с победа някоя друга малка, незначителна битка.

По същество, няколко пъти в живота ми различни близки до мен хора са ми "давали време", да осъзная, колко важни и незаменими са. Давали са ми това време по грозен и често унизителен начин - с липса. След спор(защото егото им шепне в ухото, че не грешат). След чувство за вина (защото егото ги потупва по рамото и ги уверява, че нямат вина). След нужда от внимание (защото егото не знае, как да води разговори и да стига до решения).

До тук е ясно. Човекът... важния за теб човек просто изчезва и търпеливо чака липсата му да те заболи достатъчно, за да го потърсиш отчаяно и да признаеш вините си (дори, когато липсват), да се извиниш, да загърбиш обидата си, да се смалиш до толкова, че да можеш да се събереш в длан. Неговата.

За да може след това още по-лесно да те мачка....

Нека ви кажа нещо много важно.

Това поведение не е любов.

Това поведение е манипулация.

Тежка емоционална и психическа манипулация.

И има много, много лесен начин да излезете от този капан, стига да го познаете -

когато ви дадат време -

просто го използвайте правилно. Мислете и чувствайте миналото, за да му позволите, да ви се разкаже. Използвайте времето, в което не го гледате в очите, за да го видите. Погледнете го отляво, погледнете го отдясно. Погледнете го отдолу и отгоре. А себе си погледнете отвътре.

Има разлика, между обикновения конфликт и изсценираните сюжети.

Когато някой е достатъчно жесток, да залага капан на сърцето ви, може ли да бъде достатъчно достоен, да бъде негов гост?...

....Когато си в прегръдките - не мислиш за плесниците...

Затова, когато някой ви даде време, да ви липсва,

помислете, дали времето не ви дава някой,

за забравяне.

Ariadna

[lora-ns-world]

,, Все се надявах. "

,, Все се надявах да ми пишеш. И това се случи. Но не и с причината, която трябваше. Просто секс. Това искаше. А аз мога да предложа толкова повече от просто тяло. Онази нощ осъзнах, че ако ме искаш просто за да избягаш, Аз не мога да бъда твое обежище . Защото на сутринта теб ще те няма, а за разлика от теб, Аз не искам да избягам при кого да е, Искам да избягам при теб. "

Лора Н

Из спомени за моята любов

[comonblancechance]

08/06/2024Исус Христос јуче је и данас онај исти и вавијек. Јеврејима 13:8 Снага и благослов хришћанске вере, све што она јесте, све што има и што даје, лежи у томе, што извире и што се налази у једној ЛИЧНОСТИ, наиме, у Исусу Христу, Господу славе. И док се око нас све распада, она чврсто стоји. У хришћанској вери човек не проналази само спасење, него и Спаситеља, не само ослобођење, него и Ослободиоца, не само савете и вођство, него и Саветника и Вођу. Хришћанска вер�� је попут сјајног сунчевог светла, док све остало, ма како да нам изгледало добро, је попут бледе месечине. Многима то изгледа пријатно, али оно остаје хладно и беживотно. Тако нам је у једној личности у нашем Господу Исусу Христу поклоњено светло и живот. Зато је између мртвих догми и хладних прописа, између филозофије и религија света и Онога из чијег срца извире и зрачи мир и љубав, који јадног и изгубљеног грешника води назад у кућу небеског Оца, неописива разлика. Сва добра верних хришћана се темеље у Исусу Христу, који није само ранијим хришћанима био присутан и живи Спаситељ и Господ, него је и данас, управо сада, исто тако мој и твој Спаситељ и Господ са свом својом милости, силом и вером. Код верних је драгоцено сазнање, да сваки који се у њега узда и који верује у њега, добро зна, да је Исус Христ јуче, данас и вавијек онај исти! Ако оваквог Спаситеља још ниси упознао, онда те молим да то урадиш још данас. У њему ћеш наћи све оно за чиме твоје срце чезне!