#някога беше

[slimarka]

Той не си падаше по мрънкащи жени, макар да осъзнаваше, че повечето са такива.

Затова си избра жена, която се различаваше от всички, до които някога се беше докосвал.

Тя не търсеше някой, който да я спаси, безпогрешно си слагаше жилетката и сама.

Не търсеше някой, който да я сложи на пиедестал, имаше неописуем страх от високо.

Не търсеше някой, който да ѝ прави комплименти, огледалото ѝ говореше достатъчно красноречиво.

Тя беше мъжка фантазия, облечена в сбъдната мечта. Но той по трудния начин разбра, че веднъж ако сгафиш с такава жена, би дал всичко, за да прилича поне малко на мрънкащите жени.

Защото с жена, която мирно споделя тишината в стаята, можеш само да се сбогуваш.

На тези жени крилата им растат наравно с рогата. Рядко дават втори шанс и не питат дали си готов да ги изпратиш.

Просто мълчат няколко минути .. преди да затворят вратата.

Искра Дичева

[iamstonecoldbabyy]

Спрях да търся смисъла зад всичко. Всъщност аз жадувах да зная всичко, да се потапям в информация, в четива, да знам, всичко да знам. Напоследък съм уморена, леко разочарована, сякаш съм започнала да губя своя пламък. Сега вече не търся смисъла, установих, от една възрастна жена, която днес ме заговори, случайно, че смисълът дори към края на живота, пак не го намираш. Даваш си сметка на база на спомените, които имаш, че си срещал някакви хора, пътувал си на някакви места, сблъсквал си се с трудности, научил си уроци, а тези които не се научил, тя каза, че се повтаряли. “Аз не заговарям всеки”- каза тя, “Но усетих, че трябва да заговоря теб. Усетих, че ще ме приемеш”. Леко се усмихнах, днес бях потънала в мисли, а час по-рано си бях припомнила с тежка въздишка как мразя тия периоди на подтиснатост, но събрах сили сама на себе си да припомня, че все някога и това ще мине. Всичко има своя край, думи, които винаги са ме успокоявали. Смисълът днес е, че имах нужда да поговоря с някого, един малък разговор, с едно голямо значение. Имах нужда от малко светлина, сякаш някой ме беше чул и изпратил малко надежда.

[summersoullll]

Не искам да се страхувам повече. Не искам след десет години да погледна назад и да си кажа “абе, имаше едно момче някога.. за него си струваше да се боря”. Искам да му кажа всичко, сега, докато не е прекалено късно. Искам да разбере колко ми костваше да му се доверя, че не давам сърцето си на всеки. Искам да разбере колко трудно се влюбвам и как някак, се влюбих в неговите очи. В усмивката и красивото му излъчване. В едната му трапчинка и в начинът, по който си сбръчква носа когато се смее. В уязвимостта в очите му, всеки път щом види бездомно коте на пътя. В любовта му към близките му хора. В начинът по който ме пазеше някак с целият си, и когато застанеше до мен целият свят просто млъкваше. В начинът по който ме караше да се чувствам. Сякаш всеки ден е лято.

А може би и едно простичко “обичам те” ще свърши работа. Само да не беше шибаният страх..

[babeimissyoutoomuch]

ДРУГ

Днес, три месеца след като се разделихме я видях с друг. Беше висок. Тя винаги казваше, че не харесва високи мъже. Тоя беше висок! А тя... беше щастлива!

Може би един зрял, добър и смирен човек щеше да се зарадва за нея. Аз ли? Почувствах се сякаш се ударих в стена, стената ме поля с кофа студена вода, а кофата ми заби шамар в мутрата.

Тя беше с друг, а за мен времето беше спряло. Тя продължаваше напред, а аз стоях на същото място, където ме беше оставила. Казвам "оставила", но истината беше, че аз я принудих. Да! Добро утро! Мъжете понякога правим така. Защо? Защото не искаме да вземаме решения или да носим отговорности, когато сме несигурни в нещо. Това е! Такова е! Започваме да се държим гадно, докато на жената й писне и не ни зареже. После с чиста съвест можем да го играем "зарязаните" и "Ето! Аз не съм вземал решение! Решението е нейно!" Такова е! Бях го правил и друг път, само дето... по-сам никога не съм се чувствал. Бил съм сам... Ама не беше същото. И сега като се замисля, не знам дори защо постъпих така. Защо? Защото имах нужда от пространство? Защото не исках да ми се задават въпроси - "Къде си? С кого си?"... И когато въпросите изчезнаха, когато тя спря да ги задава вече беше късно да разбера, че всъщност ги искам. Че искам да я е грижа. Че искам да е в живота ми.

Месеци наред не мога да избавя мислите си от спомени. И как не? Бога ми, трудно е да забравиш някой, който ти е оставил толкова много за помнене.

Понякога отивах до работата й за да я видя. Без да знае. Просто... имах нужда да знам че е добре. Да видя с очите си! Е... Видях!

Чудя се мисли ли за мен докато целува него. Не! Разбира се че не! Тя не е такава! За да позволи да се приближи и на крачка от нея друг мъж, това означаваше само едно - Че е приключила с мен!

И сега какво? Има си неговото сърце и моето сърце и никаква част от тая проклета болка. Болката си остана при мен.

Какво трябва да направя сега? Да се утеша с някоя друга жена? Да си хвърля сърцето в краката на някоя непозната? Да прегръщам и целувам друга, докато мисля за нея? В миналото и това съм го правил. В друга история, с други жени, преди да срещна и познавам НЕЯ. Сега е различно! Сега знам, колко безмислено е докато скърбиш, да търсиш утеха, там където я няма. Не! Предпочитам да съм сам докато мине. А то ще мине... Нали? Няма да е все така! Не може.

Понякога ми се иска да дойде някой и да ми каже - Ще те боли още еди колко си дни и след това ще си добре... Ама никой не идва! Никой не ми го казва това. Няма лекар, при който да отида и да ми излекува сърцето по здравната каса. Няма хапче, което да взема с електронна рецепта и да ми мине от тая болка. Може би някой ден, някой умен учен ще създаде таблетка против разбито сърце. Ще направи състояние, човека. Вземайте по една таблетка при нужда! Не води до привикване! Преди упо��реба прочетете листовката. Такова хапче няма, но бих дал всичко за да не се чувствам повече така. Просто да спре!

Тя беше щастлива! Видях как го гледа. Разбрах, защото някога гледаше мен така... И ще го направи тоя много щастлив. Тя и камък може да направи щастлив. Знае как. Просто е такава! Дава без да иска. Грижи се, без да иска грижа. Моята грешка ли? Разбрах грижата й грешно. Любовта, с която ме засипваше... почувствах се сякаш си изтървам свободата, а сега... дори не я искам тази свобода. За какво ми е? ТЯ не е до мен. И света да покоря няма да е там да ми държи ръката и да ми казва - "Браво скъпи! Гордея се с теб! Ти можеш!" Е... Сега ще го казва на друг.

Искам да го набия тоя! Да се изправим един срещу друг и да му покажа, че съм повече мъж от него. Дуел за сърцето на любимата - като в миналото! Но... времената вече не са такива! По мъжът, не получава момичето. Момичетата сами се спасяват. В този свят няма принцове на бели коне или пък девойки в беда. Всеки е сам за себе си, грабнал под мишница егото си и ако трябва да съм честен в тая битка егото ми победи.

Колкото и сложно да твърдим че е всичко, всъщност е много просто - човек не осъзнава, какво е истинско щастие, докато не го изгуби, а изгуби ли го веднъж, не може да го върне каквото е било. Остава ти да се надяваш, че ще обичаш някога пак.

Мария Миразчийска - Мариачи

[ladyschaoticmind]

" Когато срещнеш правилния човек в неправилния момент"

Някога вярвах наивно, че несподелената любов е най-болезнена. Нима съществува нещо по-съсипващо от това да дадеш на човека отсреща цялата любов, на която си способен, и да видиш как той отдава своята на някой друг? Нима има нещо по-съкрушаващо от това да пишеш любовни писма на друг и той да ги чете, мислейки си за своята любов?

Дълго време разсъждавах именно по този начин. И един ден срещнах сродната си душа. Още в първия миг се почувствахме като стари приятели, които не са се виждали от години и сега наваксват пропуснатото време. Сякаш душите ни са се познавали в различни животи и изведнъж се срещат отново.

Колко ли големи късметлии трябва да са двама души, за да се влюбят в правилния човек в правилния момент. Ние бяхме тези късметлии само за миг, който ми се иска да беше продължил вечно. Ние бяхме надхитрили системата, бяхме победили лошите прогнози.

Накрая си каз��хме " чао", и нашият първи разговор се превърна и в последен. Поне на живо. Пишехме си често, но живеехме далеч един от друг. Малко по малко започнахме да се отдалечаваме и в емоционално отношение. Ето защо накрая решихме просто да прекратим взаимоотношенията си и всеки да поеме по своя собствен път, преди да е станало твърде късно, преди да сме се наранили още повече.

Днес вече знам, че най-болезненият вид любов не е несподелената, а тази с правилния човек в неправилния момент. Онази, която си имал, но ти се е изплъзнала, която е взаимна, но мимолетна.

Докато сме млади си мислим, че през живота ни ще срещнем много хора и с много от тях ще можем да създадем връзка. Едва когато остареем, осъзнаваме колко рядко се случва да срещнеш човек, който да разбира и ума, и душата ти. Толкова сме привикнали да носим маски, че ни се струва дори странно да срещнем човек, пред когото можем да бъдем себе си.

Винаги съм си мислел, че не съществува „правилен момент“. Мислех си, че хората или са готови да те чакат насред моста, както става по филмите, или просто ще си намерят извинение да не дойдат.

Ами ако правилният човек е твърде уплашен да пристъпи към моста, защото вече веднъж са го предали и са го бутнали през ръба? Ами ако го е страх да се хвърли в ръцете ти, защото никога преди не са го хващали?

Не е твоя работа да го убеждаваш, че трябва да те срещне на моста, и не е твое задължение да го чакаш. Можеш да си тръгнеш във всеки един момент, когато усетиш, че чакането е станало непоносимо.

Но какво ще направиш, ако срещнеш правилния човек отново? Ако душите ви отново се разпознаят? Ами ако второто „сбогом“ е по-болезнено от първото?

Надяваш се, че този път звездите ще се подредят във ваша полза, и че този път любовта ви ще издържи. Вероятно ще можете да седнете и да се посмеете на глупостите, които сте извършили, и над болката, която сте си причинили. Може би този път ще можеш за уловиш любовта, която ти се е изплъзнала.

Може би да, може би не. Никой не знае.

Невинаги ни провървява с правилния човек - това е жестоката истина. Можем единствено да намерим утеха във факта, че някога сме го срещали. Сега знаем, че той съществува.

Може би ако ви е писано, ще се срещнете отново. Или това е просто един урок, който ти подсказва, че ��равилните хора не са измислица. Те реално съществуват. Един ден, ако отново усетиш тази мигновена връзка още при първата ви среща, вече ще знаеш, че това е правилният човек. Че той е по-реално от всичко останало.

- Ахмед Тарик

[lorasfeelings]

Скъпи Дядо,

Помниш ли ме? Времето заличава много рани, забравя лица, спомени и става някак по-лесно. Връщам се назад, но нямам конкретни моменти, които да помня. Истина е забравих как изглеждаше. Превърна се в избелял спомен. Изчезна от съзнанието ми. Но едно нещо не можаха да ми вземат- емоциите и любовта. Обичта, която помня не може да се забрави. Запечатана е много дълбоко в мен. Изминаха общо седем години. Без теб. Избягах от голямата къща, от града и от семейството. Всяка година си казвам колко много съм пораснала и след това разбирам, че съм все така малка. Уча се сама. Падам, губя се и плача. Трудно се намирам. Често си задавам въпроса ,, Какво щеше да е сега, ако беше тук?” А, щеше ли да се гордееш с мен? Знам, че виждаш всичко, което се случва. И понякога много ме боли, защо съм станала такъв човек. Защо чувствам всичко толкова силно. Смирена съм. Усмихвам ти се. Ще се видим някога, някъде. Ще ти разкажа за всички книги, които съм прочела. Защото само ти ме слушаше истински. Няма да лъжа, все още мразя съдбата, че те взе от този свят.

Душата ми е щастлива, защото си част от нея

Твоята внучка

[biserstoilov]

Едва сега забелязах безпорядъка в залата. Няколко статива бяха полегнали на пода с разкрачени крака, изпънати нагоре, и незнайно защо, но толкова приличаха на онези ръце от "Герника" на Пикасо върху корицата на каталога, който Маги често разглеждаше с такава вглъбеност, че накрая реших да ѝ го подаря. Гневът на нейната лудост не беше пощадил и платната ѝ, захвърлени на различни страни, с пречупени подрамки и разкъсан лен. А по стените личаха следи от цветни длани и пръсти, които бавно се свличаха надолу като неочакван летен дъжд.

- Не питах за това...

- Не ми се говори - отвърна рязко, - а и няма значение, всичко свърши...

Отговорът ѝ ме натъжи. Усетих, че имам нужда да запаля цигара. Изправих се бавно и отидох до масата, за да взема стъкления пепелник, който винаги беше препълнен с фасове и пепел. Не го открих. В дъното на залата проблясваха натрошени мъниста стъкло. Погледът ми се спря върху дървения скрин наблизо и реших, че някъде из разхвърляните в него вехтории ще намеря стара капачка от буркан, в която някога съм смесвал бои. Очакванията ми се оправдаха. За миг се поколебах дали да взема и бутилката с бърбън, на чието дъно бяха останали няколко пръста от предната вечер. "Какво пък толкова - две-три глътки няма да ми навредят". Понякога изборът се оказва най-лесното нещо на света.

Върнах се при Маги, която седеше с безизразен поглед, дълбаещ стената отсреща. Свлякох умореното си тяло на пода и драснах клечка кибрит. Никотиновият дим ни прегърна с топлата си нежност и разбуди заспалото ѝ без��азличие.

- А за мен?

И без да чака отговор, извади цигара от кутията, която потреперваше в ръката ми, после надвеси глава над догарящата клечка кибрит. Пое дълбоко въздух, облегна се върху стената и тънката ѝ шия описа красива дъга.

- Сега ми кажи защо си тъжна... - продължих да настоявам.

- Аз винаги съм тъжна, не си ли разбрал?... - думите ѝ се губеха в неистов смях, който бързо потъна в мълчание. - Не настоявай, Тони, не ме карай да бягам и от теб...

Взе бутилката от ръцете ми и отпи жадно. Устните ѝ горяха.

- По дяволите, как мразя да пия уиски... Повярвай ми, наистина е така, предпочитам вино... Напоследък правя неща, които ненавиждам... И самата аз не мога да се позная...

- От какво бягаш?

Гласът ѝ повтори въпроса ми като ехо.

- От себе си, Тони... Аз играя театър... Тези високи токчета... Усмивката... Походката... Мислят ме за надменна... И силна... Не знаят колко слаба съм всъщност...

Пое дълбоко от никотиновия дим, повдигна леко глава и издиша обръчи сива мъгла.

- Винаги съм искала да бъда като мама. Не пророни и сълза, когато татко ни напусна. А на мен и сега ми липсва. Самотата е трудна за понасяне... През деня съм най-щастливият човек на света... Но вечер... Слънцето угасва... И аз...

Зарови пръсти в разпилените си коси. Не знаех какво да кажа. Маги се изправи ненадейно и погледът ѝ отлетя през разтворения прозорец.

- Ще тръгвам - каза накрая.

- Остани...

- Не мога, Тони, знаеш прекалено много за мен... Утре ще събера нещата си... Не ме търси повече...

- Но аз...

Тя се надвеси над мен и постави пръст върху устните ми.

- Не казвай нищо... Ще развалиш и малкото хубаво, което е останало...

Тръгна към вратата с неуверени стъпки. Спря на място, за да запази равновесие. Повече от всичко на света искаше да изглежда силна в този момент. Изтри безпорядъка в косите си, прокарвайки пръсти през тях, приглади измачкания плат на роклята, която се спускаше ефирно покрай тялото ѝ, повдигна с престорена надменност глава и продължи, открила отново своята увереност сред хаоса на душата си. Олющеното дюшеме на пода простенваше в равномерен такт под ударите на острите ѝ токчета. Малко преди да излезе, забави стъпки, обърна се леко встрани и каза с безразличие:

- Не идвай утре! Ако някога ти стане тъжн�� за мен, спомни си за случайността...

[niqgenova]

Съжалявам, любов моя

Че сега не сме

"ние"

Сега сме

"Тя" и "той"

Тя и той, които някога стискаха до болка дланите си

Той и тя, които някога се прегръщаха без да пуснат

Тя и той, които изгаряха в целувката си сякаш беше за последно

Ние, които не дишахме един без друг

Ние, които бършехме сълзите си

Ние, които се изпивахме с очи

Тези, които ��ятъра ги отнесе в различни посоки

Тези, които изгасиха пламъка си в морето

Тези, на които разпръснаха прахта в тази безкрайна синя шир

Сбогом, любов моя

-Н. Генова 02.07.2023

[pasivna]

семки и бира

“Трябва да мислите, не да говорите. 

Нека поседнем за малко на пейката. 

За хиляден път се отказвам от хората. 

донесох ти бира, от теб ще са семките.”

Онзи човек го познавам отнякъде. 

Мисля, че бях с него тук преди време. 

Спомних си: даже обичах го някога. 

Имаше винаги пръсти студени. 

Той ме прегръщаше. Няма да лъжа,

Мислех, че мога да бъда щастлива

до онзи човек със студените пръсти,

Който ��и носеше семки и бира. 

Днес тази пейка е тясна за двама ни. 

аз ще си тръгна, преди да ме види. 

Той ме прегръщаше. Бяхме приятели. 

Мислех, че мога да бъда щастлива. 

Паркът е сиво пространство в душата ми, 

някога беше красиво. 

[moution]

Предателство.

Уби всичко,в което някога вярвах и се надявах за нас.

Ако това ти беше целта и искаше да порасна,значи успя.

[vasetovp]

Нужна си ми.

Като хляб и маслини.

По време на глад.

Като розето студено.

Гасещо дневният ад.

Когато затварям очи си представям.

Онези устни топли твои..

С вкус на зряла праскова.

Някога били са мои.

И съм жив заради това.

Трябваш ми..

Нужна си ми.

Като дъхави малини.

Върху пресен пай.

Беше лудост, беше жар.

Беше моя.

И беше месец май.

Помня.

Че не признах.

Че те обичах за страх.

По-късно е непроменено.

По-късно дали е несподелено?

Нужна си ми.

Като четка за творец.

Като молитва пред светец.

Като милостиня.

Пак е май.

Пак съм тук.

Но теб те няма.

И е глуха пустиня.

Трябваш ми?

Вярваш ли?

Дано да вярваш.

Когато исках да хвана посоките.

Все търся те.

Оглеждам се.

Дано да вярваш.

Звучи нелепо.

Аз силен съм.

Непоколебим.

Нищо друго не ме срива така.

Както, че в мен.

Още нося те.

[slimarka]

"Що за идиот ще се влюби в нея

Ние сме просто приятели. Даже и приятели не сме. Само се мотаем заедно. Искам да кажа… Погледни я! Едва ли ще се загледаш след нея по улицата. И е такава мъжкарана. Все налита на бой и все говори на „пич”. Не е романтична и нежна, каквито жените трябва да бъдат. Ще те удари по рамото и ще ти каже – „Пич, стегни се!”

Та тя ме би на футбол. Да! Веднъж я заведох на стадиона да погледа, а тя ме изложи пред всичките ми приятели.

Обича видео игри. Що за момиче обича видео игри, спорт и филми. Не пие някакви коктейли със завъртени имена. Пие бира! И я обожава!

Може да се бие! Веднъж даже ме удари! Физически! Вярно, държах се като кретен. Като се замисля вероятно си го заслужих, но пък тя не ми каза да спра. Не мрънка, не хленчи, не се цупи два дни, аз да питам „Какво има?”, тя – „Нищо!” - просто ме цапна в мутрата. С юмрук! Точно и обиграно все едно цял живот това е правила.

А този лак на ноктите – винаги син и винаги олющен. Как веднъж не беше с нормални нокти? Нейните хем са лакирани, хем изгризани до кръв.

Грим? Дума да не става! Сутрин става от леглото, измива се, облича се, поглежда се за около 2 секунди в огледалото и то не за да си среше косата, а за да я разроши още повече. От къде знам ли? Съквартиранти сме знам някои неща.

Веднъж й предложих да я закарам на работа – грешка, която няма да повторя, защото последваха 20 минути обяснения за глобалното затопляне, промените в климата, изчезващите видове и как видиш ли аз и колата ми бавно, но сигурно убиваме горката планета. Качи се на колелото си и стигна до работа 10 минути преди мен. Бях бесен!

Да съм влюбен в нея ли? Ти луд ли си! Приятели сме. Даже и приятели не сме. Само се мотаем заедно.

А слушай как се смее само. Никой не се смее така шумно. Всички хора се обръщат. Дори да не е смешно, се смеят на смеха й.

Веднъж както си вървяхме тя легна на площада. Ей така. Легна си и просто гледаше небето. Все едно е на някоя дива поляна и около нея не минават 100-200 човека. Казах й да стане. Хората гледаха. А тя – „ Е, и! Ще ги видиш ли пак? Я идвай тук!”

Да легна на площада беше най-щурото нещо, което някога съм правил. Или поне така си мислех, защото после й хрумна да се изкъпем в шадраваните. Признавам, беше весело. Докато не дойде полицията и не ни задържаха за 24 часа. Това не беше весело!

Веднъж довлече от улицата гларус. Крилото му беше счупено. Повечето хора биха го подминали, но нее – „ Да приберем бедната ударена птица у дома. Съквартирантът ми няма да възрази.” Нека само да вметна - гларусите не са тихи същества. Три дни слушах га-га-га. Накрая се обадих на „Защита на животните” и те го поеха. Тя не ми говори две седмици.

Разказах ли ти когато веднъж се опита да готви? Даа! Излиза, че за да си добър в готвенето трябва да наглеждаш яденето. Иначе то се възпламенява някак странно и от само себе си. Викам си сега и нова кухня трябва да поръчваме. Не! Тя изстърга обгорялото, лакира шкафчетата и сега са като нови.

Никога не те изчаква да й отвориш вратата или да й издърпаш стола за да седне. Сама си плаща сметките. Мрази да й подаряват цветя или бонбони. Сама сменя крушките и си отваря бурканите. Честна дума, що за идиот ще се влюби точно в нея. Вероятно ще си остане стара мома и ще трябва да се оженя за нея от съжаление, за да се й се подиграват.

Преди седмица до маратонките й видях обувки с токчета. Помислих, че имаме гости. Оказаха се нейни. Преди два дни на гардероба й висеше някаква рокля.

Днес:

- Червило ли си сложила?

- Не!

Винаги е била лоша лъжкиня. Загледах се по-внимателно. Косата й беше подредена и пусната свободно да пада. Ноктите й бяха внимателно лакирани. Не в синьо! Беше облякла роклята, а и с токчетата не се забелязваше, че е дребна като джудже. Почти си приличаше на... ами, на момиче.

- Изглеждаш… добре – само това успях да промърморя.

- Пич! – каза тя и ме удари по рамото. – Е, ще се видим по-късно.

Изтичах до прозореца. Долу я чакаше кола. Някакъв тип й отвори вратата. Тя му позволи.

Признавам, малко се ядосах. Имахме планове за тази вечер. Нали уж щяхме да играем GTA. Бях приготвил пуканки. Да беше казала, че ще излиза. Супер нетактично! От друга страна вечерята й вероятно ще приключи бързо. Доколкото я познавам ще си качи краката на масата, а ако кавалерът й посегне към сметката, ще му прегризе сънната артерия. Честна дума, горк��ят човек. Не го познавам, но чак ми е жал за него.

"- Ама хайде моля ти се, що за идиот ще се влюби точно пък в нея?" – казах си с насмешка, а после се погледнах в огледалото. "

- Мария

[wedontliketosleep]

Колко те обичах

Мина деня на любовта, но не мисля, че ни е нужен специален ден, да показваме колко обичаме някого. С теб можеше да е всеки ден.

Дано не скачам в някоя налудничава идеализация на човек, който дори не е същия. Като археолог, вкопчен в каменистите останки от някога процъфтяваща цивилизация. Аз съм така със спомените за човека, когото беше. Когото разруших, а после се обърна, като цунами, ответно на моята искаща, земетръсна сила и заличи всичко в мен.

Обаче, искам просто да си спомня, преди да бъдем стихийни бедствия една към друга, как лежах и си мечтаех, само да хвана ръката ти. Дори от това ме хващаше такъв срам. Исках да усетя пръстите ти в моите и да вървим по една красива улица в киче�� квартал, да гледаме как са се разеленили дърветата и да се чудя как това зелено, се е заслонило и в твоите очи. Да те усещам до мен. Така лежах, окъпана от прасковените лъчи на солната лапмпа и Февруарската пропукваща се зора. Не мисля, че някога съм обичала някой, толкова силно. Сякаш всеки цвят от целия ми живот, се вля в теб. Лежах и се кисках, докато майка ми бе поставила зюмбюл нс бюрото на главата ми и се къпах в благоухание и мисли за теб.

Винаги ще си толкова красива, до ден днешен още си така за мен. Сърцето ти принадлежи на друга, на цял народ дори пред мен, а аз мога тихичко да си поплаквам и да продължа напред. Уж.

Обещах си, обещах си го

Обещах и на теб, че макар и тя да дава на цвете като теб, цялата грижа, аз ще съм този леко смешен, но странно привлекателен изследовател, който ще те оковечи в разни писания и ти, заобиколена в своя цветарски свят, няма да осъзнаеш никога, за съществуването на това ( и по-добре

Но някъде там, ще си била муза за красиви писания, с които ние, изстрадали БАНаджии ще се утешаваме и вдъхновяваме.

След цялата тази разруха, мога да извлека поне това добро.

Ох, да ми е на помощ света и боговете

[donttrustanyonexx]

ОБИЧАЛ ЛИ ТЕ Е НЯКОЙ

Обичал ти те е някой, когато си била счупена? Ама толкова счупена, че да не знаеш къде са ти частите.

Обичал ли те е някой, когато не си била съвсем за обичане. Когато не всичко е било идеално, а всички измислени полу-любови са те превърнали в дявол, който иска само да мачка, да руши и да отмъщава на всичко, дето и бегло ти напомня за болката, която ти беше причинена.

Обичал ли те е някой когато ясно и категорично си заявявала на света: "Не искам да обичам! Не искам повече! Остави ме намира!"

А той...

Не те оставя - изморена от оставяне!

Не те предава - изморена от предателства!

Показва ти, че "Може" на всичките твои "Не може!" И не се отказва! Никога!

Обичал ли те е някой толкова упорито, че да е невъзможно да не заобичаш и ти?

Толкова отчаяно, че да стопи всичкия лед в сърцето ти.

Въпреки непоправимия ти инат

Въпреки обърнатото на спорт заяждане

Въпреки всичката ти лошотия

и кривотия

и проклетия.

Всичко се стопява в прегръдката му. Вече не помниш защо си била лоша. Всичко изчезва в целувката му... Вече не помниш защо беше решила да отмъщаваш на света.

Обичал ли те е някой предано, безкрайно, без задръжки, без страх, без мисъл кой е по-слабия, кой има надмощие, кой е водещият във връзката, кой обича повече. Това няма значение... Няма ги и самите въпроси!

Обичал ли те е някой, така че да ти е леко? За първи път да ти е лесно като дишането... Да обичаш и ти!

Без да си изглаждате ръбовете.

Без да се напасвате, че да си паснете.

Без тежестта на компромиса!

Без някой да те оформя, като с чук и длето до де му "паснеш". Срещаш го и просто... "клик" - твоите части просто са създадени за неговите! Те вече са напаснати. Предварително!

Обичал ли те е някой с ехото на минал живот? Така познато и с ухание на дом. Сякаш някога нещо ви е спряло... прекъснало е любовта ви и е трябвало да се намерите сега за да я продължите. А ако нещо пак ви спре... Да я ��родължите пак.

Намирал ли те е някой, когато си била трудна за откриване. Невъзможна!

Стигал ли те е някой, когато си била трудна за достигане.

Обичал ли те е някой само с дрехите на гърба ти, че и без тях... Гола! Както си дошла на този свят.

Без комфорта на дома ти

Без уменията ти в кухнята

Без удобството на заплатата ти

Без познанията ти по реставриране на мебели, смяна на крушки, завиване на бушони и цепене на дърва!

Обичал ли те е някой извън удобното? Извън суетата? Извън целия друг свят?

А сега хубаво си помисли и ми кажи, всъщност... Обичал ли те е някой?!

Мария Миразчийска - Мариачи

[elinorvbg]

Разни впечатления от „Vampire Game“ (1-ва част) – Обещаващо начало

Ето, че се завръщам с нов коментар за манга заглавие, което за разлика от „The Case Study of Vanitas“ е завършено. И всъщност е доста старо. Да си призная обаче, беше ми малко трудно да започна да чета тази манга, не защото нямах време, а заради жанра „шоджо“ в описанието ѝ. Честно казано никак не харесвам шоджо творбите, тъй като често са изпълнени с ненужни досадни интриги и драми или пък лигави романтични ситуации. Казвам го с риск да си навлека гнева на феновете на жанра, но това е моето мнение. Само, че въпреки жанра, резюмето на „Vampire Game“ звучеше интересно и именно затова в мен се породи дилемата дали да дам шанс на мангата и да я зарежа. Е, в крайна сметка се поддадох. Затова нека да започнем с кратко описание на историята. И както обикновено, следват ПОДСКАЗКИ/СПОЙЛЕРИ!

В едно далечно царство, наречено Фелиоста, някога се породил конфликт между светлината и мрака. Цар Фелиос, майстор на свещената магия на светлина, започнал да враждува с царя на вампирите Дузел, владетел на тъмните сили. В разгара на епичната битка, Фелиос прибягнал до своето най-силно и унищожително заклинание, за да победи врага си. То обаче имало цена – живота на заклинателя. Тогава виждайки неизбежния си край, Дузел проклел Фелиос - един ден двамата отново да се срещнат след сто години, когато се преродят. Царят на вампирите се заклел да открие Фелиос, да го преследва и накрая лично да го унищожи.

Сто години след гибелта на двамата в онзи съдбовен ден, Дузел се завръща в света на живите, намирайки убежище в тялото на бебе кяул (див звяр, подобен на котка), който обаче е прекалено слаб и уязвим в тази крехка възраст и затова възпрепятства пробуждането на тъмните му сили. Въпреки това Дузел не губи време и веднага започва да издирва превъплъщението на Фелиос. Точно тогава, по чист късмет, Дузел се сблъсква с принцеса Ищар, която го спасява от разярена тълпа, преследваща майката кяул и нейните бебета. А тази принцеса се оказва една от наследниците на омразния Фелиос. Благодарение на нейната симпатия и решение да го запази като свой домашен любимец, царят на вампирите получава достъп до замъка на Фелоста. И така, отмъщението започва!

Ами, дотук добре… или поне така обещаваше началото на историята. T^T

Не щеш ли, Дузел бързо бива разкрит от Ищар, а това определено застрашава планът му да проучи всички членове на рода на Фелиос, за да открие в кого от тях се е преродил смъртния му враг, като се докопа до кръвта им… или поне така изглежда на пръв поглед. За негова изненада, Ищар намира цялата му идея за отмъщение за интригуваща и забавна. Тъй като самата тя намира роднините си за досадници, които между другото само се чудят как да я оженят за някой от братовчедите ѝ, за да може да продължи царския род. Затова отмъщението на Дузел започва да ѝ се струва като добър шанс да накара всички от царския двор да съжаляват за това, че смеят да планират собственото бъдеще вместо нея.

И ура! Историята започва да се развива по неочаквано шантав начин. Вече можем да започнем същинското обсъждане на развоя на събитията и да отбележим разните впечатления… или може би разочарованията в следващата публикация. Ще видим! ;)

[ndd33]

На освобождаване

Прости, не на мен, не на нас

На раздялата

Прости, че дойде неин ред

Знаеш,

Краят идва след началото

Ето, ние тръгваме вече

Аз назад, ти напред

Прости на ръцете

На пръстите търсещи

Че не ще достигат вече твойте очи

Не ще се намираме

Не ще се и търсиме вечерно

На празните утрини

Прости им

Прости

Не подсмърчам

Туй вятъра духнал е

Аз бърша очи, ей така, навик лош

Довършвам стиха,

Затварям се в себе си

Тръгвам си, късно е

Хайде Чао, тръгвай и ти

Сещай се някога, беше хубаво

Бяхме влюбени

Тръгвай сега

... и прости