#някога беше

[slimarka]

Той не си падаше по мрънкащи жени, макар да осъзнаваше, че повечето са такива.

Затова си избра жена, която се различаваше от всички, до които някога се беше докосвал.

Тя не търсеше някой, който да я спаси, безпогрешно си слагаше жилетката и сама.

Не търсеше някой, който да я сложи на пиедестал, имаше неописуем страх от високо.

Не търсеше някой, който да ѝ прави комплименти, огледалото ѝ говореше достатъчно красноречиво.

Тя беше мъжка фантазия, облечена в сбъдната мечта. Но той по трудния начин разбра, че веднъж ако сгафиш с такава жена, би дал всичко, за да прилича поне малко на мрънкащите жени.

Защото с жена, която мирно споделя тишината в стаята, можеш само да се сбогуваш.

На тези жени крилата им растат наравно с рогата. Рядко дават втори шанс и не питат дали си готов да ги изпратиш.

Просто мълчат няколко минути .. преди да затворят вратата.

Искра Дичева

[iamstonecoldbabyy]

Спрях да търся смисъла зад всичко. Всъщност аз жадувах да зная всичко, да се потапям в информация, в четива, да знам, всичко да знам. Напоследък съм уморена, леко разочарована, сякаш съм започнала да губя своя пламък. Сега вече не търся смисъла, установих, от една възрастна жена, която днес ме заговори, случайно, че смисълът дори към края на живота, пак не го намираш. Даваш си сметка на база на спомените, които имаш, че си срещал някакви хора, пътувал си на някакви места, сблъсквал си се с трудности, научил си уроци, а тези които не се научил, тя каза, че се повтаряли. “Аз не заговарям всеки”- каза тя, “Но усетих, че трябва да заговоря теб. Усетих, че ще ме приемеш”. Леко се усмихнах, днес бях потънала в мисли, а час по-рано си бях припомнила с тежка въздишка как мразя тия периоди на подтиснатост, но събрах сили сама на себе си да припомня, че все някога и това ще мине. Всичко има своя край, думи, които винаги са ме успокоявали. Смисълът днес е, че имах нужда да поговоря с някого, един малък разговор, с едно голямо значение. Имах нужда от малко светлина, сякаш някой ме беше чул и изпратил малко надежда.

[summersoullll]

Не искам да се страхувам повече. Не искам след десет години да погледна назад и да си кажа “абе, имаше едно момче някога.. за него си струваше да се боря”. Искам да му кажа всичко, сега, докато не е прекалено късно. Искам да разбере колко ми костваше да му се доверя, че не давам сърцето си на всеки. Искам да разбере колко трудно се влюбвам и как някак, се влюбих в неговите очи. В усмивката и красивото му излъчване. В едната му трапчинка и в начинът, по който си сбръчква носа когато се смее. В уязвимостта в очите му, всеки път щом види бездомно коте на пътя. В любовта му към близките му хора. В начинът по който ме пазеше някак с целият си, и когато застанеше до мен целият свят просто млъкваше. В начинът по който ме караше да се чувствам. Сякаш всеки ден е лято.

А може би и едно простичко “обичам те” ще свърши работа. Само да не беше шибаният страх..

[babeimissyoutoomuch]

ДРУГ

Днес, три месеца след като се разделихме я видях с друг. Беше висок. Тя винаги казваше, че не харесва високи мъже. Тоя беше висок! А тя... беше щастлива!

Може би един зрял, добър и смирен човек щеше да се зарадва за нея. Аз ли? Почувствах се сякаш се ударих в стена, стената ме поля с кофа студена вода, а кофата ми заби шамар в мутрата.

Тя беше с друг, а за мен времето беше спряло. Тя продължаваше напред, а аз стоях на същото място, където ме беше оставила. Казвам "оставила", но истината беше, че аз я принудих. Да! Добро утро! Мъжете понякога правим така. Защо? Защото не искаме да вземаме решения или да носим отговорности, когато сме несигурни в нещо. Това е! Такова е! Започваме да се държим гадно, докато на жената й писне и не ни зареже. После с чиста съвест можем да го играем "зарязаните" и "Ето! Аз не съм вземал решение! Решението е нейно!" Такова е! Бях го правил и друг път, само дето... по-сам никога не съм се чувствал. Бил съм сам... Ама не беше същото. И сега като се замисля, не знам дори защо постъпих така. Защо? Защото имах нужда от пространство? Защото не исках да ми се задават въпроси - "Къде си? С кого си?"... И когато въпросите изчезнаха, когато тя спря да ги задава вече беше късно да разбера, че всъщност ги искам. Че искам да я е грижа. Че искам да е в живота ми.

Месеци наред не мога да избавя мислите си от спомени. И как не? Бога ми, трудно е да забравиш някой, който ти е оставил толкова много за помнене.

Понякога отивах до работата й за да я видя. Без да знае. Просто... имах нужда да знам че е добре. Да видя с очите си! Е... Видях!

Чудя се мисли ли за мен докато целува него. Не! Разбира се че не! Тя не е такава! За да позволи да се приближи и на крачка от нея друг мъж, това означаваше само едно - Че е приключила с мен!

И сега какво? Има си неговото сърце и моето сърце и никаква част от тая проклета болка. Болката си остана при мен.

Какво трябва да направя сега? Да се утеша с някоя друга жена? Да си хвърля сърцето в краката на някоя непозната? Да прегръщам и целувам друга, докато мисля за нея? В миналото и това съм го правил. В друга история, с други жени, преди да срещна и познавам НЕЯ. Сега е различно! Сега знам, колко безмислено е докато скърбиш, да търсиш утеха, там където я няма. Не! Предпочитам да съм сам докато мине. А то ще мине... Нали? Няма да е все така! Не може.

Понякога ми се иска да дойде някой и да ми каже - Ще те боли още еди колко си дни и след това ще си добре... Ама никой не идва! Никой не ми го казва това. Няма лекар, при който да отида и да ми излекува сърцето по здравната каса. Няма хапче, което да взема с електронна рецепта и да ми мине от тая болка. Може би някой ден, някой умен учен ще създаде таблетка против разбито сърце. Ще направи състояние, човека. Вземайте по една таблетка при нужда! Не води до пр��викване! Преди употреба прочетете листовката. Такова хапче няма, но бих дал всичко за да не се чувствам повече така. Просто да спре!

Тя беше щастлива! Видях как го гледа. Разбрах, защото някога гледаше мен така... И ще го направи тоя много щастлив. Тя и камък може да направи щастлив. Знае как. Просто е такава! Дава без да иска. Грижи се, без да иска грижа. Моята грешка ли? Разбрах грижата й грешно. Любовта, с която ме засипваше... почувствах се сякаш си изтървам свободата, а сега... дори не я искам тази свобода. За какво ми е? ТЯ не е до мен. И света да покоря няма да е там да ми държи ръката и да ми казва - "Браво скъпи! Гордея се с теб! Ти можеш!" Е... Сега ще го казва на друг.

Искам да го набия тоя! Да се изправим един срещу друг и да му покажа, че съм повече мъж от него. Дуел за сърцето на любимата - като в миналото! Но... времената вече не са такива! По мъжът, не получава момичето. Момичетата сами се спасяват. В този свят няма принцове на бели коне или пък девойки в беда. Всеки е сам за себе си, грабнал под мишница егото си и ако трябва да съм честен в тая битка егото ми победи.

Колкото и сложно да твърдим че е всичко, всъщност е много просто - човек не осъзнава, какво е истинско щастие, докато не го изгуби, а изгуби ли го веднъж, не може да го върне каквото е било. Остава ти да се надяваш, че ще обичаш някога пак.

Мария Миразчийска - Мариачи

[ladyschaoticmind]

" Когато срещнеш правилния човек в неправилния момент"

Някога вярвах наивно, че несподелената любов е най-болезнена. Нима съществува нещо по-съсипващо от това да дадеш на човека отсреща цялата любов, на която си способен, и да видиш как той отдава своята на някой друг? Нима има нещо по-съкрушаващо от това да пишеш любовни писма на друг и той да ги чете, мислейки си за своята любов?

Дълго време разсъждавах именно по този начин. И един ден срещнах сродната си душа. Още в първия миг се почувствахме като стари приятели, които не са се виждали от години и сега наваксват пропуснатото време. Сякаш душите ни са се познавали в различни животи и изведнъж се срещат отново.

Колко ли големи късметлии трябва да са двама души, за да се влюбят в правилния човек в правилния момент. Ние бяхме тези късметлии само за миг, който ми се иска да беше продължил вечно. Ние бяхме надхитрили системата, бяхме победили лошите прогнози.

Накрая си казахме " чао", и нашият първи разговор се превърна и в последен. Поне на живо. Пишехме си често, но живеехме далеч един от друг. Малко по малко започнахме да се отдалечаваме и в емоционално отношение. Ето защо накрая решихме просто да прекратим взаимоотношен��ята си и всеки да поеме по своя собствен път, преди да е станало твърде късно, преди да сме се наранили още повече.

Днес вече знам, че най-болезненият вид любов не е несподелената, а тази с правилния човек в неправилния момент. Онази, която си имал, но ти се е изплъзнала, която е взаимна, но мимолетна.

Докато сме млади си мислим, че през живота ни ще срещнем много хора и с много от тях ще можем да създадем връзка. Едва когато остареем, осъзнаваме колко рядко се случва да срещнеш човек, който да разбира и ума, и душата ти. Толкова сме привикнали да носим маски, че ни се струва дори странно да срещнем човек, пред когото можем да бъдем себе си.

Винаги съм си мислел, че не съществува „правилен момент“. Мислех си, че хората или са готови да те чакат насред моста, както става по филмите, или просто ще си намерят извинение да не дойдат.

Ами ако правилният човек е твърде уплашен да пристъпи към моста, защото вече веднъж са го предали и са го бутнали през ръба? Ами ако го е страх да се хвърли в ръцете ти, защото никога преди не са го хващали?

Не е твоя работа да го убеждаваш, че трябва да те срещне на моста, и не е твое задължение да го чакаш. Можеш да си тръгнеш във всеки един момент, когато усетиш, че чакането е станало непоносимо.

Но какво ще направиш, ако срещнеш правилния човек отново? Ако душите ви отново се разпознаят? Ами ако второто „сбогом“ е по-болезнено от първото?

Надяваш се, че този път звездите ще се подредят във ваша полза, и че този път любовта ви ще издържи. Вероятно ще можете да седнете и да се посмеете на глупостите, които сте извършили, и над болката, която сте си причинили. Може би този път ще можеш за уловиш любовта, която ти се е изплъзнала.

Може би да, може би не. Никой не знае.

Невинаги ни провървява с правилния човек - това е жестоката истина. Можем единствено да намерим утеха във факта, че някога сме го срещали. Сега знаем, че той съществува.

Може би ако ви е писано, ще се срещнете отново. Или това е просто ��дин урок, който ти подсказва, че правилните хора не са измислица. Те реално съществуват. Един ден, ако отново усетиш тази мигновена връзка още при първата ви среща, вече ще знаеш, че това е правилният човек. Че той е по-реално от всичко останало.

- Ахмед Тарик

[lorasfeelings]

Скъпи Дядо,

Помниш ли ме? Времето заличава много рани, забравя лица, спомени и става някак по-лесно. Връщам се назад, но нямам конкретни моменти, които да помня. Истина е забравих как изглеждаше. Превърна се в избелял спомен. Изчезна от съзнанието ми. Но едно нещо не можаха да ми вземат- емоциите и любовта. Обичта, която помня не може да се забрави. Запечатана е много дълбоко в мен. Изминаха общо седем години. Без теб. Избягах от голямата къща, от града и от семейството. Всяка година си казвам колко много съм пораснала и след това разбирам, че съм все така малка. Уча се сама. Падам, губя се и плача. Трудно се намирам. Често си задавам въпроса ,, Какво щеше да е сега, ако беше тук?” А, щеше ли да се гордееш с мен? Знам, че виждаш всичко, което се случва. И понякога много ме боли, защо съм станала такъв човек. Защо чувствам всичко толкова силно. Смирена съм. Усмихвам ти се. Ще се видим някога, някъде. Ще ти разкажа за всички книги, които съм прочела. Защото само ти ме слушаше истински. Няма да лъжа, все още мразя съдбата, че те взе от този свят.

Душата ми е щастлива, защото си част от нея

Твоята внучка

[biserstoilov]

Едва сега забелязах безпорядъка в залата. Няколко статива бяха полегнали на пода с разкрачени крака, изпънати нагоре, и незнайно защо, но толкова приличаха на онези ръце от "Герника" на Пикасо върху корицата на каталога, който Маги често разглеждаше с такава вглъбеност, че накрая реших да ѝ го подаря. Гневът на нейната лудост не беше пощадил и платната ѝ, захвърлени на различни страни, с пречупени подрамки и разкъсан лен. А по стените личаха следи от цветни длани и пръсти, които бавно се свличаха надолу като неочакван летен дъжд.

- Не питах за това...

- Не ми се говори - отвърна рязко, - а и няма значение, всичко свърши...

Отговорът ѝ ме натъжи. Усетих, че имам нужда да запаля цигара. Изправих се бавно и отидох до масата, за да взема стъкления пепелник, който винаги беше препълнен с фасове и пепел. Не го открих. В дъното на залата проблясваха натрошени мъниста стъкло. Погледът ми се спря върху дървения скрин наблизо и реших, че някъде из разхвърляните в него вехтории ще намеря стара капачка от буркан, в която някога съм смесвал бои. Очакванията ми се оправдаха. За миг се поколебах дали да взема и бутилката с бърбън, на чието дъно бяха останали няколко пръста от предната вечер. "Какво пък толкова - две-три глътки няма да ми навредят". Поняк��га изборът се оказва най-лесното нещо на света.

Върнах се при Маги, която седеше с безизразен поглед, дълбаещ стената отсреща. Свлякох умореното си тяло на пода и драснах клечка кибрит. Никотиновият дим ни прегърна с топлат�� си нежност и разбуди заспалото ѝ безразличие.

- А за мен?

И без да чака отговор, извади цигара от кутията, която потреперваше в ръката ми, после надвеси глава над догарящата клечка кибрит. Пое дълбоко въздух, облегна се върху стената и тънката ѝ шия описа красива дъга.

- Сега ми кажи защо си тъжна... - продължих да настоявам.

- Аз винаги съм тъжна, не си ли разбрал?... - думите ѝ се губеха в неистов смях, който бързо потъна в мълчание. - Не настоявай, Тони, не ме карай да бягам и от теб...

Взе бутилката от ръцете ми и отпи жадно. Устните ѝ горяха.

- По дяволите, как мразя да пия уиски... Повярвай ми, наистина е така, предпочитам вино... Напоследък правя неща, които ненавиждам... И самата аз не мога да се позная...

- От какво бягаш?

Гласът ѝ повтори въпроса ми като ехо.

- От себе си, Тони... Аз играя театър... Тези високи токчета... Усмивката... Походката... Мислят ме за надменна... И силна... Не знаят колко слаба съм всъщност...

Пое дълбоко от никотиновия дим, повдигна леко глава и издиша обръчи сива мъгла.

- Винаги съм искала да бъда като мама. Не пророни и сълза, когато татко ни напусна. А на мен и сега ми липсва. Самотата е трудна за понасяне... През деня съм най-щастливият човек на света... Но вечер... Слънцето угасва... И аз...

Зарови пръсти в разпилените си коси. Не знаех какво да кажа. Маги се изправи ненадейно и погледът ѝ отлетя през разтворения прозорец.

- Ще тръгвам - каза накрая.

- Остани...

- Не мога, Тони, знаеш прекалено много за мен... Утре ще събера нещата си... Не ме търси повече...

- Но аз...

Тя се надвеси над мен и постави пръст върху устните ми.

- Не казвай нищо... Ще развалиш и малкото хубаво, което е останало...

Тръгна към вратата с неуверени стъпки. Спря на място, за да запази равновесие. Повече от всичко на света искаше да изглежда силна в този момент. Изтри безпорядъка в косите си, прокарвайки пръсти през тях, приглади измачкания плат на роклята, която се спускаше ефирно покрай тялото ѝ, повдигна с престорена надменност глава и продължи, открила отново своята увереност сред хаоса на душата си. Олющеното дюшеме на пода простенваше в равномерен такт под ударите на острите ѝ токчета. Малко преди да излезе, забави стъпки, обърна се леко встрани и каза с безразличие:

- Не идвай утре! Ако някога ти стане тъжно за мен, спомни си за случайността...

[niqgenova]

Съжалявам, любов моя

Че сега не сме

"ние"

Сега сме

"Тя" и "той"

Тя и той, които някога стискаха до болка дланите си

Той и тя, които някога се прегръщаха без да пуснат

Тя и той, които изгаряха в целувката си сякаш беше за последно

Ние, които не дишахме един без друг

Ние, които бършехме сълз��те си

Ние, които се изпивахме с очи

Тези, които вятъра ги отнесе в различни посоки

Тези, които изгасиха пламъка си в морето

Тези, на които разпръснаха прахта в тази безкрайна синя шир

Сбогом, любов моя

-Н. Генова 02.07.2023

[pasivna]

семки и бира

“Трябва да мислите, не да говорите. 

Нека поседнем за малко на пейката. 

За хиляден път се отказвам от хората. 

донесох ти бира, от теб ще са семките.”

Онзи човек го познавам отнякъде. 

Мисля, че бях с него тук преди време. 

Спомних си: даже обичах го някога. 

Имаше винаги пръсти студени. 

Той ме прегръщаше. Няма да лъжа,

Мислех, че мога да бъда щастлива

до онзи човек със студените пръсти,

Който ми носеше семки и бира. 

Днес тази пейка е тясна за двама ни. 

аз ще си тръгна, преди да ме види. 

Той ме прегръщаше. Бяхме приятели. 

Мислех, че мога да бъда щастлива. 

Паркът е сиво пространство в душата ми, 

някога беше красиво. 

[yoanaa6]

И ако някога останеш сам…

И ти се прииска с някого да поговориш…

Сети се как, когато аз бях на дъното-

ТИ беше единствения човек с когото исках да поговоря, н��

Теб те нямаше.

Ако някога се влюбиш лудо, а същото момиче те нарани, пак се сети за мен и знай, това е кармата.

Кармата знае на всеки адреса!

Ако някога спрат да ти свалят звезди,

Сети се как на мен ми доставяше удоволствие, да го правя, да ти повтарям колко си перфектен.

Въпреки, че не беше.

Но винаги ще си перфектен, в очите на влюбения човек.

Ако някога гледаш в нечии очи и изгаряш от любов, а същите очи гледат другаде….

Сети се, как те гледах аз, търсех само твоите очи, сред стотици.

Ако някой ден, Тя те кара да си тъжен, самотен, унил, знаем, няма да си го признаеш и покажеш, но

Спомни си, как умирах да видя усмивката ти, и как изтръпвах когато се усмихваше на мен!

Ако някога се влюбиш, а тя не те иска,

Кармата те посещава, но ще мине, продължи!💛

[moution]

Предателство.

Уби всичко,в което някога вярвах и се надявах за нас.

Ако това ти беше целта и искаше да порасна,значи успя.

[slimarka]

"Що за идиот ще се влюби в нея

Ние сме просто приятели. Даже и приятели не сме. Само се мотаем заедно. Искам да кажа… Погледни я! Едва ли ще се загледаш след нея по улицата. И е такава мъжкарана. Все налита на бой и все говори на „пич”. Не е романтична и нежна, каквито жените трябва да бъдат. Ще те удари по рамото и ще ти каже – „Пич, стегни се!”

Та тя ме би на футбол. Да! Веднъж я заведох на стадиона да погледа, а тя ме изложи пред всичките ми приятели.

Обича видео игри. Що за момиче обича видео игри, спорт и филми. Не пие някакви коктейли със завъртени имена. Пие бира! И я обожава!

Може да се бие! Веднъж даже ме удари! Физически! Вярно, държах се като кретен. Като се замисля вероятно си го заслужих, но пък тя не ми каза да спра. Не мрънка, не хленчи, не се цупи два дни, аз да питам „Какво има?”, тя – „Нищо!” - просто ме цапна в мутрата. С юмрук! Точно и обиграно все едно цял живот това е правила.

А този лак на ноктите – винаги син и винаги олющен. Как веднъж не беше с нормални нокти? Нейните хем са лакирани, хем изгризани до кръв.

Грим? Дума да не става! Сутрин става от леглото, измива се, облича се, поглежда се за около 2 секунди в огледалото и то не за да си среше косата, а за да я разроши още повече. От къде знам ли? Съквартиранти сме знам някои неща.

Веднъж й предложих да я закарам на работа – грешка, която няма да повторя, защото последваха 20 минути обяснения за глобалното затопляне, промените в климата, изчезващите видове и как видиш ли аз и колата ми бавно, но сигурно убиваме горката планета. Качи се на колелото си и стигна до работа 10 минути преди мен. Бях бесен!

Да съм влюбен в нея ли? Ти луд ли си! Приятели сме. Даже и приятели не сме. Само се мотаем заедно.

А слушай как се смее само. Никой не се смее така шумно. Всички хора се обръ��ат. Дори да не е смешно, се смеят на смеха й.

Веднъж както си вървяхме тя легна на площада. Ей така. Легна си и просто гледаше небето. Все едно е на някоя дива поляна и около нея не минават 100-200 човека. Казах й да стане. Хората гледаха. А тя – „ Е, и! Ще ги видиш ли пак? Я идвай тук!”

Да легна на площада беше най-щурото нещо, което някога съм правил. Или поне така си мислех, защото после й хрумна да се изкъпем в шадраваните. Признавам, беше весело. Докато не дойде полицията и не ни задържаха за 24 часа. Това не беше весело!

Веднъж довлече от улицата гларус. Крилото му беше счупено. Повечето хора биха го подминали, но нее – „ Да приберем бедната ударена птица у дома. Съквартирантът ми няма да възрази.” Нека само да вметна - глар��сите не са тихи същества. Три дни слушах га-га-га. Накрая се обадих на „Защита на животните” и те го поеха. Тя не ми говори две седмици.

Разказах ли ти когато веднъж се опита да готви? Даа! Излиза, че за да си добър в готвенето трябва да наглеждаш яденето. Иначе то се възпламенява някак странно и от само себе си. Викам си сега и нова кухня трябва да поръчваме. Не! Тя изстърга обгорялото, лакира шкафчетата и сега са като нови.

Никога не те изчаква да й отвориш вратата или да й издърпаш стола за да седне. Сама си плаща сметките. Мрази да й подаряват цветя или бонбони. Сама сменя крушките и си отваря бурканите. Честна дума, що за идиот ще се влюби точно в нея. Вероятно ще си остане стара мома и ще трябва да се оженя за нея от съжаление, за да се й се подиграват.

Преди седмица до маратонките й видях обувки с токчета. Помислих, че имаме гости. Оказаха се нейни. Преди два дни на гардероба й висеше някаква рокля.

Днес:

- Червило ли си сложила?

- Не!

Винаги е била лоша лъжкиня. Загледах се по-внимателно. Косата й беше подредена и пусната свободно да пада. Ноктите й бяха внимателно лакирани. Не в синьо! Беше облякла роклята, а и с токчетата не се забелязваше, че е дребна като джудже. Почти си приличаше на... ами, на момиче.

- Изглеждаш… добре – само това успях да промърморя.

- Пич! – каза тя и ме удари по рамото. – Е, ще се видим по-късно.

Изтичах до прозореца. Долу я чакаше кола. Някакъв тип й отвори вратата. Тя му позволи.

Признавам, малко се ядосах. Имахме планове за тази вечер. Нали уж щяхме да играем GTA. Бях приготвил пуканки. Да беше казала, че ще излиза. Супер нетактично! От друга страна вечерята й вероятно ще приключи бързо. Доколкото я познавам ще си качи краката на масата, а ако кавалерът й посегне към сметката, ще му прегризе сънната артерия. Честна дума, горкият човек. Не го познавам, но чак ми е жал за него.

"- Ама хайде моля ти се, що за идиот ще се влюби точно пък в нея?" – казах си с насмешка, а после се погледнах в огледалото. "

- Мария

[vasetovp]

Гробището е кацнало над селото, на слънчев склон. Желязната порта на входа е ръждясала и увиснала. Петната по нея напомнят, че някога е била боядисана със зелена боя.

Между гробовете са израснали бурени високи колкото човешки ръст. Повечето надгробни паметници са полегнали настрани, надписите им отдавна са заличени от дъждовете.

– Някога в селото живееха много хора – казва баба Румянка, докато скубе тревата от гроб, над който расте висока върба. – Сигурно са били повече от хиляда човека. Тука всичко беше преметено, чисто, портата се заключваше. На Задушница всички идваха тука. Помени правеха, паметници вдигаха. Сега нема никой.

–  Къде отидоха?

–  Па не знам. Нема ги. В село останаха осем души. С мене – девет. И все са стари хора. Немат сила да се изкатерят дотука. Тоя гроб е на учитела. Донко Китанов, Бог да го прости. Много хубав човек беше, изучил е сичките деца тука. А като умре, немаше кой да го изпрати. Бехме само аз и свещеника. Даже децата му не дойдоха.

– Защо не дойдоха?

– Щото ги нема. У Испания са. Много работа имали. Да не дойдеш да изпратиш татко си – тва не го разбирам. Който не уважава мъртвите, нема да уважава и живите, не е ли тъй?

Не знаех какво да кажа. Забих поглед във върховете на обувките си.

– Тва гробище е строено още по турско – продължава баба Румянка. Превита е надве над учителския гроб и методично изтръгва плевелите. – Пашата го е направил тука, да е на слънчице. И баба ми е погребана тука, и дедо ми, и прабаба ми, и прадедо ми. Тук са погребани повече от пет хиляди човека… Аз съм двайсдевети набор. През първата световна единайсет мъже от селото отиват на фронта. Връщат се само четирима. Ей там в оня край са войнишките гробове. Единият е на чичо ми…. Леля ми остана вдовица на 22 години. И не се омъжи повече. 56 години носи черна забрадка….

Възрастната жена се изправя и оглежда гроба на учителя. Доволна е от свършеното.

– Даскала е готов – усмихва се баба Румянка. – Донеси вода да полеем гроба.

Чешмичката тече едва-едва. Тънката струя трополи по поцинкованата лейка. Когато се връщам, баба Румянка вече прекопава с мотичка игликите, цъфнали върху гроб с железен кръст. На ��ръста пише “Димка Тодорова – 1912 – 1945”.

– Димка, Бог да я прости – обяснява ми възрастната жена. – Беше най-красивата жена в селото. Мъжът й – Дамян, беше кмет. След девети комунистите го закараха извън селото и го утрепаха. Кротък човек беше, на никого зло не беше сторил, ама го утрепаха. Само щото бил кмет. Димка не можа да го преживее и се обеси.

– Тия цветя на гроба й кой ги е садил?

– Аз. Димка и Дамян немаха деца. Нема кой да се грижи за гроба й.

– А ти защо се грижиш?

– Щото нема кой, нали ти казах. Ако не съм аз, тука сичко ше е пущинак.

– Защо го правиш?

Баба Румянка се изправя и сините й очи ме пронизват. Виждам, че е огорчена от въпроса ми.

– Сине, приличаш ми на учен човек, а ме питаш глупави работи. Това са хора. Добри, лоши – нема значение, хора са. Заслужават поне да ги изпратим като хора.

И продължава енергично да разрохква пръстта около игликите.

– Айде, и Димка е готова – казва баба Румянка, докато се опитва да запали кандилото под железния кръст. Кибритът е влажен и не пали. Вадя запалка от джоба на джинсите си и запалвам огънчето в ръждясалия светилник.

– Добре, сине – окуражава ме възрастната жена. – Затвори сега вратичката, да не духне вятърът огънчето.

Затварям внимателно скърцащата вратичка на светилника, а през това време баба Румянка вече се е преместила на друг гроб и премита с изхабена от много работа метличка нападалите листа върху нещо, което някога е било гроб, но сега почти не личат очертанията му.

– Тук е Цветан Опълченеца, Бог да го прости – казва жената.

– Опълченец?

– Никой не знае дали е бил опълченец. Запилял се некъде баш по времето на Руско-турската, после се върнал в село и разправял в кръчмата, че бил опълченец и се бил с турците. Ма никой не му вярвал, щото Цветан си бил плямпало. И на майтап взели да му викат “Цветан Опълченеца” и така си му останало. Па може и наистина да е бил, кой знае…

– Плаща ли ти някой да се грижиш за гробището?

– Кой да ми плаща, сине? – учудва се баба Румянка. – В селото останахме само старци. Децата я се обадят един път в годината, я не. Внуците никакви ги нема. След некое и друго време ше си отидем и ние и това е. Защо требва некой да ми плаща?… От двайсет год��ни съм всеки ден у гробището. Плевя, чистя, поливам гробовете… Майка ми казваше, че от човека остава само туй, което е сторил, без да търси полза.

Над гробището притъмнява и задухва силен вятър. Разлюлява клоните на върбите и боровете, под които лежат отдавна забравените Донко Китанов, Димка, Цветан Опълченеца и всички други, живяли някога в селото.

Баба Румянка прибира инструментите си под малък ламаринен навес, прекръства се и тръгва надолу към селото. Силуетът на дребната старица се клатушка по разбития паваж.

Завалява дъжд и я скрива от погледа ми.

[wedontliketosleep]

Колко те обичах

Мина деня на любовта, но не мисля, че ни е нужен специален ден, да показваме колко обичаме някого. С теб можеше да е всеки ден.

Дано не ска��ам в някоя налудничава идеализация на човек, който дори не е същия. Като археолог, вкопчен в каменистите останки от някога процъфтяваща цивилизация. Аз съм така със спомените за човека, когото беше. Когото разруших, а после се обърна, като цунами, ответно на моята искаща, земетръсна сила и заличи всичко в мен.

Обаче, искам просто да си спомня, преди да бъдем стихийни бедствия една към друга, как лежах и си мечтаех, само да хвана ръката ти. Дори от това ме хващаше такъв срам. Исках да усетя пръстите ти в моите и да вървим по една красива улица в кичен квартал, да гледаме как са се разеленили дърветата и да се чудя как това зелено, се е заслонило и в твоите очи. Да те усещам до мен. Така лежах, окъпана от прасковените лъчи на солната лапмпа и Февруарската пропукваща се зора. Не мисля, че някога съм обичала някой, толкова силно. Сякаш всеки цвят от целия ми живот, се вля в теб. Лежах и се кисках, докато майка ми бе поставила зюмбюл нс бюрото на главата ми и се къпах в благоухание и мисли за теб.

Винаги ще си толкова красива, до ден днешен още си така за мен. Сърцето ти принадлежи на друга, на цял народ дори пред мен, а аз мога тихичко да си поплаквам и да продължа напред. Уж.

Обещах си, обещах си го

Обещах и на теб, че макар и тя да дава на цвете като теб, цялата грижа, аз ще съм този леко смешен, но странно привлекателен изследовател, който ще те оковечи в разни писания и ти, заобиколена в своя цветарски свят, няма да осъзнаеш никога, за съществуването на това ( и по-добре

Но някъде там, ще си била муза за красиви писания, с които ние, изстрадали БАНаджии ще се утешаваме и вдъхновяваме.

След цялата тази разруха, мога да извлека поне това добро.

Ох, да ми е на помощ света и боговете

[silentangell95]

Ретроспекция 2024г. 2 част

За края на годината пък се разболях жестоко. Настинки, ларингити и там минах през целият кръговрат. Не бях прекарвала някога Нова година по нощница в леглото но ето и, че това стана.  Други малки неща които се случиха бяха спирането на тока и това, че с интернета имах проблеми и виках хора от Vivacom да го оправят. От позитивните новини е, че рамкирах вторият си гоблен и завърших първият си разказ. Започнах отново да си пиша в дневника всеки ден. Действа ми много разтоварващо тъй като не задържам нищо в себе си и изливам всичко там.  Гълъби ми загнездиха и на двете тераси, че успяха и яйца да снесът. О забравих да кажа, че си имам и нов лаптоп както и майка а за баща ми нов телефон. Всичко това благодарение на Райчо. Други нови неща са вратата на избата която цяло лято чистехме от боклуци и антрето в коридора. Сдобих се и с арабски парфюм и такъв на Victoria's Secret. Списание за Формула 1 най- накрая попадна в ръцете ми и стана мое притежание. Тази година имах два шоколадови календара и един козметичен на Essence. За първи път пуших  вейп с вкус на грозде и ходих на казино. Лошо момиче съм аз. Пък колко суши изядох от Lidul не е истина. Тази година като цяло беше много емоционална и в негативен и в позитивен план. Доста ми се раздрусаха нервите и вътрешния свят. Въпреки това много нови преживявания, места и хора ми озариха тъмнината.  Да видим 2025г какво ще ми донесе.

[hansnocean]

На хълма съм, където идвахме да изживеем приключение като малки деца. Летните нощи бяха така наши.. а тръстиката по пътя ни плашеше до лудост, когато шумолеше от вятъра..

Толкова съм бил наивен тогава да вярвам в неподправеното щастие и лекотата, и че ще останат така. Имал съм спокойствие тогава. О, такова спокойствие!

По пътя срещнах човек от детството ми. Някога беше треньор на футболния отбор в който играех. Сега е на 75, с три кучета и тояга. Пътищата ни се разделиха набързо.

Пак съм сам, крещящ до болка и чуващ само и единствено собственото си ехо. Отсреща е планината, цялата заснежена. И там изглежда толкова спокойно. Да, красива е. Мрачно красива обаче. И моето спокойствие го няма, макар и да се чувствам нищожен пред нея.

Ръцете ми са премръзнали. Не знам как сълзите не замръзват, Боже. Нали това ми беше целта да дойда тук… за да спрат? Тук поне ми е добре, далеч съм от всички и мисля да си постоя повечко, дори и премръзнал..