#нрави
Explore tagged Tumblr posts
Text
“ Духът на народите, техните нрави, предразсъдъци и добродетели, с други думи, цивилизацията на човешкия род, крие своите корени в сърцата на майките. ”
- Р. Мартен
#p🦅p#проспер#цитат#мисли#мъдрост#нрави#философия#дух#майка#народи#предразсъдъци#майчинство#добродетели#сърцата#Р. Мартен
3 notes
·
View notes
Text
Георги Борисов и неговите истории…
През ноември с логото на издателство Colibri излязоха два тома с мемоарна проза, непубликувани стихове, мисли, наблюдения и философски есета на Георги Борисов, белязали неговия път в продължение на половин век. Внушителен по обем и времеви обхват литературен труд, който авторът е нарекъл „Моите истории“, а някои биха го определили като своеобразен „дневник на писателя“. Художественото оформление е на Кирил Златков.
Бихме поставили двата тома на Георги Борисов сред най-силните издания на отминаващата вече 2024 година…
Сред разделите на първата книга „Моите истории (1973-2023)“ особено любопитен е първият - и като форма, и като тематика - защото препраща към Далчевите „Фрагменти“ и представлява ценен принос с „опитите“ на поета да разгадае същността на поезията и творческия процес, многоликите маски на битието и холограмите на словото, безкрайните възможности и измамната нищета на българската рима.
Богатството от мисли и впечатления и нахвърляните под влияние на моментното вълнение стихове, предназначени единствено за личния бележник и незаслужено пренебрегвани от поета като недовършени или недостатъчно „добри“, пръснатите в движение образи и сюжети, спонтанното и метафорично възприятие на света и природата в тази книга са златно находище за всеки ценител на изкуството и литературен изследовател – а защо не и за неизбежните в такива случаи „литературни джебчии“, както ги нарича Кирил Христов в своите дневници. Пишат от издателството.
Малцина са днес у нас служителите на Словото, които съумяват да устоят на суетата и да не се отклонят от пътя, по който ги е повел талантът. А на този път, ако останеш верен на природата си и безучастен към изкушенията на времето, ще срещнеш и разпознаеш хората, които са твои събратя по кръв, ум и перо. Кои са те в този втори том от „Моите истории (1973-2023)“ на Георги Борисов?
Константин Павлов, Борис Христов, Радой Ралин, Йордан Радичков, Петър Увалиев, Миряна Башева, Вера Мутафчиева, Никола Радев, Алек Попов и Деян Енев, Севда Севан, Божана Апостолова, Красимир Дамянов и Влади Киров, Кирил Кадийски и Георги Господинов, Румен Леонидов, Светлин Русев и Георги Чапкънов, Юлия Огнянова, Катя Паскалева и Иван Росенов, Пламен Масларов и Стефан Димитров, Георги Трифонов, Руси Чанев, Павел Васев и Александър Морфов, съпругата на Георги Марков – Анабел, и братовчед му Любен, дъщерята на Албер Камю – Катрин, легендарният правозащитник Владимир Буковски, нобеловият лауреат Томас Транстрьомер, американските поети Роланд Флинт и Джон Балабан, руските писатели Юз Алешковски /може да прочетете във „въпреки.com” тук/, Виктор Ерофеев, Евгений Попов, Пригов, Лимонов, Владимир Шаров, Анатолий Корольов, Михаил Шишкин /може да прочетете във „въпреки.com” тук/.
И след цялата тази необикновена галерия от образи и характери – широко отворените врати към един богат на пътешествия, срещи и приключения живот в последния раздел на този том, озаглавен „Минах много земя“: от големите европейски столици до пясъците на Сахара и Мексиканския залив. Природа и история, бит и нрави, улични сценки, музеи и театрални представления – какъв шемете�� калейдоскоп от многоцветни изображения, през който всеки може да види онова, което търси. „Моите истории (1973-2023), том II“
Георги Борисов при получаване на наградата за хуманитаристика на Портал Култура, 1 ноември 2022
Георги Борисов е роден 1950 година – поет и преводач, дългогодишен редактор и издател на легендарното списание „Факел“, е една от открояващите се фигури в съвременната българска литература. Основател и директор на издателствата „Факел“ и „Факел експрес”, главен драматург на Народния театър „Иван Вазов“ (2009–2016), той е автор на единайсет поетични книги, както и на есеистичните сборници „Откаченият вагон“ (издателство „Фабер“, 2021), отличен с първа награда за хуманитаристика на „Портал Култура“ (2022) „заради неговата „немерена реч“, която разширява пределите на българската словесност“, и „Хиатус. До пъпа на земята и обратно“ (в съавторство с Анатолий Корольов).
При връчването наградата му на 1 ноември 2022, Деня на народните будители, тогава бе представен от члена на постоянното жури проф. Божидар Кунчев, който каза: “С вълнение и категоричност препоръчвам книгата. Тя се чете на един дъх – един изключително дълбок, проникновен текст, в който има размисъл за всичко това, което е настоящето, миналото, нашата духовност, нашият път през годините, нашата безпътица, стагнацията на сегашното общество, деградацията, упадъка, но преди всичко тя е път към надеждата, към вярата, че нещо утре може да се случи. Книгата е един своеобразен синтез. Събрани са портрети за значими писатели, проникновени текстове за Виктор Ерофеев, за Юз Алешковски /той почина тази година в САЩ/, много други чуждестранни автори, за Константин Павлов, за Георги Марков, за Георги Рупчев. Георги Борисов го познавам отдавна като талантлив поет, и издател на списание „Факел“, чиито броеве са в библиотеката ми до книгите, които обичам и препрочитам. Георги Борисов е творец наясно с нещата, с истинските стойности. Книгата е написана на един чудесен български език, тази тя е с голям критически заряд, философски заряд с дълбок подтекст. Особено написаното за един от най-любимите ми поети Константин Павлов…“ /може да прочетете във „въпреки.com” тук/.
Георги Борисов при получаване на Голямата награда на клуб "Перото", 2 ноември 2021
Георги Борисов превежда руски, френски и английски поети. Носител е на множество литературни отличия, сред които „Владимир Башев“ за първа стихосбирка, националните награди „Иван Николов“ и „Никола Фурнаджиев“, „Орфеев венец“ „за изключително високи постижения в съвременната българска поезия“, Голямата награда на Литературен клуб „Перото“ на НДК, 2021, за „цялостен принос към българския литературен контекст“. /може да прочетете във „въпреки.com” тук/.
От ляво на дясно Румен Леонидов, Георги Борисов и Тони Николов в СГХГ
Представянето на двутомното издание „Моите истории“ от Георги Борисов бе на 21 ноември в Софийска градска художествена галерия с участието на Тони Николов и Румен Леонидов. Публикуваме словото на Тони Николов, главен редактор на Портал Култура и списание „Култура“.
„Това е книга-чудовище от 1300 страници, но „нежно чудовище“ според определението на немския поет Ханс-Магнус Енценсбергер. Извадените на бял свят Георги-Борисови страници са палимпсест, в който изстърганото от времето изниква с неочаквана яркост и сила; „камъчета от мозайка в пясъчен часовник – казва сам той, сравнявайки ги още с „буца глина, увита в мокра кърпа“. Твърди, че ги е писал, без да поправя; ей тъй, на един дъх. Може и така да е. Мисълта обаче е сцедила достатъчно словото, че да му придаде неподозирана релефност на изказа и мащабност на звученето. Страници, които си струва да бъдат четени, а и препрочитани от онези, които решат да проникват в „свръзката на времената“ (Пастернак).
Самият автор твърди, че не знае в какъв „жанр“ са въпросните „изречения“. Капки дъждовна вода, в които се оглеждаме, докато изтегляме ведрото от кладенеца; или, както би казал Емил Чоран (любим негов автор), „свършеци“, кондензации на смисли и отражения на едно време, което не е било от добрите времена; време на съпротива и на глуха защита, както го определя самият Борисов. Думи и образи и на другите около нас; толкова много пропуснати или замълчани неща.
Тони Николов
Размисъл в две части. Условно ще определя първата като „мито-поетическа“. Не защото Георги Борисов е създател на нови митове, въпреки че кой знае… А защото poiesis-ът е и mythos (същностен разказ). Докато втората е посветена на „преминаванията“ (в никакъв случай тя не е чисто „пътеписна“). В първата ѝ половина има и „разделяния“ с хора на духа, а във втората – с „места“, които човек рядко посещава за втори път.
Из всеки ред на този двутомник извира поезия, която авторът на тези редове определя като „върховно напрежение, състояние на краен предел и подем, който граничи с пророческите гърчове на просветлението; наричаме го вдъхновение, но може и да е фатален завършек“.
За щастие, в нашия случай завършекът не е фатален. Имаме и втори том с „истории“. Още 800 страници. Кръстосване на аза с другите. Срещи, срещи безброй. Например, с изкуствоведа проф. Димитър Аврамов за думите на Дега и невъзможността човек да се изприкаже. Или за цветовете на поезията – у Фурнаджиев – черно и червено; у Разцветников – златисто, синьо. Цели находки – дали стиховете на Далчев напомнят за кубизма?
И още: за редактора Николай Кирилов, пуснал за печат няколко неразрешени странички от пътепис на Георги Божинов (авторът на „Калуня-каля“), в които се прокрадва разказ на българин, минал през съветските лагери. Скандалът на 1975 г.
Георги Борисов
Неусетно тези настроения в бележниците (публикувани без редакции!) се усилват. И през 1987 г. авторът им се пита: „И какво излиза сега? Че целия си живот аз съм изкарал в лъжа и мълчаливо примирение и съм придобил най-грозните привички на властта и съм вървял срещу природата човешка… И как сега ще се отворят тия уста, без да потече мед от тях, и с какво ще клеймят, като цялата им жлъч попи дълбоко в сърцето ти? Лесно се пръскат заешки сърца, а напуканите вече за нищо не стават. Пък и кой ли ще вярва на думите ни днес…“
Пример за „втората проза“ на Георги Борисов, която помним още от „Откаченият вагон“ (2021). Така през страниците на томовете изникват в „пентименто“ и на бързи обороти „образите на 1989–1990 г.“.
Румен Леонидов гладува девети ден, свети като цигарена хартия. А авторът на спомените превежда Велимир Хлебников. Още тогава. Да припомня само, че невероятният том „Творения“ на Хлебников (под съставителството и редакцията на Георги Борисов) излезе чак през 2020 г.
Ето и бележките му за онези дни (забележете, след първо пътуване в Лондон): „Реформите у нас, на фона на събитията в Източна Европа, са почти незабележими за чуждото око. Като се има предвид, че не дават никакъв що-годе оригинален български принос…Малка страна, малък народ с малки площади и наплашени покрайнини, където още безнаказано се разпореждат местни величия – нима можем с нещо да изменим общия ход на събитията?“
За същия онзи преломен отрязък има бележката, че „дните се изнизват като фотони“. Време не за поезия, а за публицистика.
Румен Леонидов
Поводът за онова първо пътуване е посрещането на Нова година в къщата на Георги Марков на „Линет авеню“ 23. И записаните думи на Анабел Маркова: „Моят съпруг Георги Марков не престава да обича своята родина, която напусна през 1969 г., и отказа да замълчи за робството и безправието“.
В тези бележки липсва обаче нещо, което ще си позволя да допълня – като редактор в „Профиздат“ Георги Борисов убеждава директора на издателството Никола Радев да пренасочат целия запас от дефицитната тогава хартия, с който разполагат, за огромния и първи тираж на „Задочни репортажи за България“ (негов е и предговорът към това издание).
Следват още множество „пълзения по думите“, пронизани с болка и тревога: „Как може да се преодолее вековната омраза и у нас, колкото и кротки да сме били към поробителите? Тъкмо тази кротост може да стане взривоопасна някой ден.“ (3 януари 1990 г.)
Страхове, хвърлящи своята сянка по един начин преди 1989: „Гнети ме някакъв страх – за бъдещето ни изобщо, което ми изглежда безнадеждно като изоставена нова къща – недостроена още, здрава – камъни и тухли, прясна дограма, дървесината още ухае на балкан… Тъмнина. Огън, отровен дим. Край огъня – три псета ровят в боклуците. Виждаш изрязаните им в зловещата мръсна и жълта светлина черни силуети. Така ще да е било с пещерните хора. Ние се връщаме, явно се връщаме към тях.“ (Княжево, 1987 г.)
И по- друг през октомври 1994 г. („Страната ни е кочина“): „Гробище на коли, бойлери, кюнци, готварски печки, гниеща арматура, легени и корита, фургони и автобуси, държавата ни е гробище – гробище на самосвали и бетонобъркачки, на цехове и заводи; цялата е осеяна с натрошени шишета и смачкани пластмасови кофички, осаждени кофи за боклук, бълващи денонощно зловония и черен пушек; земята ни е крематориум, който не може да насмогне на труповете, защото родилните ни домове масово емигрират.“
Георги Борисов и Румен Леонидов
И доста по-нататък (1999 г.): „В това призрачно гробище на скръб, където и кучетата не лаеха, най-ярко грееше луната. О, нощи слънчеви… Следобед се покатерих на един бял бор и наблюдавах въжената линия на паяжината, опъната между две дървета, по която се качваха и спускаха като кабинки паячета.“
Някъде из паяжината от записи откриваме и предложението му да се пише „громол и гняв“ – вместо „врява и безумство“ (по Фокнър).
А сред „минатите много земи“ със „зарева от тлееща жарава“ и „дрипави слонски уши“ отново попадаме на думи за поезията: „Тя е дърво, което със сенките от облаците и гласовете на птиците иска да полети след вятъра… Отдели ли се от земята обаче, ще изсъхне.“
Тони Николов
/Текстът е цитиран от публикация на Портал Култура/
За финал публикуваме кратък откъс от Георги Борисов в първия том.
От ляво на дясно Румен Леонидов, Георги Борисов и Тони Николов в СГХГ
ПРЕДВАРИТЕЛЕН ПОСЛЕПИС
Попитах мой приятел, философ, какво пише. „Нищо – отговори. – Аз съм умрял.“ Бяхме на маса. Изгледах го продължително и той поясни:„Човек трябва да пише така, все едно го няма. Да не мисли въобще дали ще го публикуват, кой ще го чете, какви пари и награди ще получи. Все едно, че е умрял.“
„Аз отдавна съм мъртвец тогава! – възкликнах. – Наздраве!“
Имах предвид точно тия страници, които сега вадя на бял свят. Какво представляват – и аз не знам: прашец от пеперуда, която вече не лети, камъчета от мозайка в пясъчен часовник, отпечатъци от стъпки по тавана, буци глина, покрити с мокра кърпа … Никога не съм смятал да ги публикувам. Водел съм ги в движение, на ръка и на един дъх, без да трия, зачерк��ам или добавям отделни думи, без да ги препрочитам и поправям. Ей така, за отскок – както загрява и тича на място юношата, преди да се засили и литне над летвата; както има нужда да се поразтъпче след продължително седене и четене на чужди ръкописи книжният роб. Или просто за да поддържам форма, по-точно, за да придам форма на хаоса в мен; да се надвеся над собственото си отражение между капките в кладенеца, преди изтегля кофата с вода. Не са нито поетичен, нито някакъв вид дневник, макар и да наподобяват такъв, нито спомени и опити за портрети, есеистична и документална проза, бегъл пътепис, афористични изречения, свидетелства, самопризнания...
Докато беше драматург в Народния театър "Иван Вазов" Георги Борисов организираше и премиери на книги в залата, която сега носи името на Павел Васев. Снимката е от 17 октомври 2014, автор Стефан Джамбазов (1951-2021)
Двата тома на Георги Борисов отново ни срещат с големия му талант – не само да пише стихотворения, но и да владее перото в различните му проявления. "Моите истории" на поета са увлекателни с енергията си и умението му да разказва. ≈
„въпреки.com”
Снимки: Стефан Марков
1 note
·
View note
Text
0 notes
Quote
Напоследък ми беше все някак ужасно противно да съобразявам постъпките си с каквато и да е било нравствена мярка. Ръководеше ме друго...
“Играчът на рулетка”, Ф.М. Достоевски
102 notes
·
View notes
Photo
Питагор
въпроси за всеки ден:
Какво направих днес? Какво не направих днес? Какво не направих днес, а трябваше?
правила на питагорийската школа:
- по-добре е за държавата в нея да има добри нрави, отколкото добри закони, тъй като нравствеността е основата на зкаоните
- ако имаш верни приятели, може да успееш и без молитва към боговете
- покланящият се на разума се кланя на всички богове едновременно
- истинската добродетел е в любовта към мъдростта, прилагана в живота
- не плачи, ако те застигне беда, а запретни ръкави и пази сълзите за чужди нещастия
- говори малко, пиши още по-малко
- измервай желанията си, претегляй мислите си, изчислявай думите си
- не се удивлявай - удивлението създава фалшиви богове
- бъди приятел на истината до мъченичество, но не ставай неин защитник до нетърпимост
- нека единствения ти бог бъде съвестта
- бъди равнодушен и към похвали, и към клевети
3 notes
·
View notes
Text
...just La-lA-la ! ✌
..ах, цяла вечност мина като, че ли !
..малко съм щастлив, малко разочарован, малко тъжен, малко обнадежден, малко ...объркан.
..изморен съм, определено.
..давам си вид, че не ми дреме за дребнавостите от живота, но истината е, че много ме измъчват. Всячески се стремя да не им обръщам внимание, но..светът просто е устроен такъв.
..иначе генералната линия по която съм се насочил си върви, въпреки трудностите. Поне за това не се притеснявам толкова.
..естествено има забавяне в генералната замисъл на планът ми, но няма проблеми. Очаквах го, макар че тайничко се надявах да няма препъни - камъни.
..сега се раздвоявам по друг въпрос и си давам сметка, че трябва мъдро решение да взема, защото годините напреднаха и трудно ще е след това да си поставям такива нови кардинални промени.
..ех, блаженни мои отминали, невинни години изпълнени с наивност и непорочност !
..сега всичко което правя е с една - единствена голяма, генерална цел и тя е да устроя така настоящето, че да си осигуря само едно така желано от мен спокойствие. Не толкова е от значение всичко друго. Някой търсят и цял живот 'блъскат' за голяма къща, скъпа кола, скъпи почивки из цял свят и прочие.
..не търся такива неща.
..и сега дори от както се помня за мен е важно да живея незабележимо за очите на другите в спокойствие.
..приемам всякакви досадни неща от обкръжаващият свят. Мърморя под носа си за тях, но никога не съм и няма да влизам в конфликт с някой заради подобни неща. Единствено да не натякват 'нередностите си' срещу лицето ми или да искат да го приема в домът си.. тогава всичко е ок.
..напоследък привидно нещата са спокойни, дори леко се притеснявам, че е по - спокойно от това на което съм свикнал.
.. та, сега нещата са La-lA-la !
..не знам какво да правя! Преди пред мен стояха проблеми от сорта на ' Как ще си платя сметките, дали ако си купя дадено нещо след това ще мога ли да изкарам месеца до следващата заплата. И, прочие подобни проблеми.
..благодаря съм на съдбата, че вече почти не се замислям за подобни неща.
..сега се оказах в дилема как да продължа животът си, защото се разкриха няколко варианта.
..сега съм на години в които все още сивото вещество в главата ми работи що годе добре, но си давам сметка, че след вероятно още пет и повече години вече няма да е така, а и мотивация няма да имам.
..толкова отдавна беше !
..може би беше 2010г когато се дипломирах от университета. Учех нещо, което не харесвах и си давах сметка, че е така още в първата ми година като студент. Затова и не съм търсел настойчиво след това реализация по специалността. Изкарах 3 тегави години в едно училище. Което от днешна гледна точка и отстояние на времето, вече може да кажа, че беше мък�� и грешно решение за професионална реализация.
..сега вариантите са няколко:
* да изпълня детската си мечта и да отделя 6 месеца от животът си за допълнителна професионална квалификация в един колеж.
..ах, как го искам това. Но, това е и най - времеотнемащ и финансово скъп вариант.
* да развия собствен бизнес. Винаги съм искал да имам хлебопекарна с магазин или нещо подобно.
* да емигрирам.
Преди това съм живял в Германия и много присърце ми идва студенината на немците и ежедневието им. Работа винаги има и прочие.
Но ! В този вариант се замислям и възпирам заради глупостите свързани с онзи прословут вирус, който тормози ежедневието на немците повече от този на хората в БГ.
* да продължа сегашната си работа.
..никак не го искам това и най - не ми се нрави, но се печелят добри пари от друга страна.
..за сега отлагам решението по този въпрос казвайки си и успокоявайки се, че все още имам време за това. Което си е истина, но следващата година до пролета вече трябва да го направя.
..живея напоследък в някакво раздвоение. Ту съм щастлив от настоящето си, ту не искам да продължавам така и искам промяна. Понякога съм щастлив и весел и човек би си казъл, ако ме гледа от страни, че живея хубав живот в спокойствие със самият себе си.
..ах, не знам!
..страхливците нали всячески отлагали важните решения, та и аз нещо започнах по този път.
..не мога да зас��я понякога от тези спорове и вражди в главата ми. Шизофренията ли е, какво!?
..не ме сочете с пръст, ако ме видите. И вие сте същите, но не бихте си го признали.
3 notes
·
View notes
Text
Целта на театъра не е забавлението. Забавата не е култура. Най-често театърът действа не хигиенически, като разваля спокойните нрави и добрия сън на хората - разваля ги в отколешна Елада, в недавнашна Франция, в сегашно Немско и в Русия. Театърът е висш културен институт, най-висшият за живота на художественото слово на един народ. Държави, които знаят какво правят, знаят и защо поддържат театъра."
Пенчо Славейков
4 notes
·
View notes
Text
Разхождам се с теб на центъра и си говорим така сладко, по приятелски, но не сме наистина приятели. Колко тънка и незабележима е тази, всъщност безкрайно дълбока пропаст помежду ни. Вървим по ръба, но се усмихваме и стъпваме плавно и уверено, защото знаем, че няма да паднем. От опит е.
Може би това най-много ми липсва от детството, че тогава усещах всичко някак по-истинско с приятелите си. То може никога да не е било, но аз тогава не знаех това и незнанието ми беше моето щастие. Глупост е, че трябва да пораснеш и да разбереш, защото да не знаеш винаги е било толкова непринудено и лесно. Обаче порастваш и разбираш.
Повечето хора не се задържат. Онези, с които имаш специална връзка; които носят частички от душата ти и можеш да им звъннеш вечер, откровен и уязвим - подобни отношения са рядкост. Истински си разбран само няколко пъти в живота си, в редки случаи, от много малко хора. И се случва по-рядко, отколкото си мислиш, че ще ти се случи. Със сигурност по-рядко, откотото ти се иска да се случи.
Аз също не се задържам. Аз също съм предател и никой не е невинен.
Водим празни разовори и се усмихваме, и си казваме мили неща, които не мислим. Хабя време, раздавам от живота си, който и без това предвиждам кратък, и лъжа, лъжа, лъжа... И това е, няма някакво велико заключение, което да изкупи вината на цялото това признание. Не мога и да го оправдая, да го опростя, нищо.
Всички така живеят и ти живееш с тях.
Нищо не ми се нрави от това, наистина, но продължавам да го правя, да живея. От злина.
34 notes
·
View notes
Text
Ако хората говореха открито за чувствата, желанията, нуждите и емоциите си, любовта щеше да си остане любов, а болката която изпитваме щеше да се сведе до минимум.
Ако при започване на едни отношения всеки постави картите на масата и каже честно в очи какво може да даде на другия и какво иска от него, всичко щеше да е много по-различно.
Не е срамно човек да търси любов и емоциоална интимност. ��е е срамно потребностите му да опират само до секс. Всеки сам преценява от какво има нужда в живота си. Не е срамно да не искаш едното, както и другото. Не е срамно да искаш да бъдеш сам. Не е срамно да искаш любов. Не е срамно да не искаш секс без любов.
Единственото нещо, което искам да кажа и да предам като послание е да бъдете открити пред хората, които влизат в живота ви. Това ще ви спести много главоболия. Ако отговорът им не ви се нрави и наранява вашето его. Не е виновен нито човекът, нито любовта - имате работа с вашето его.
И макар понякога да си мислим, че знаем какво искаме и разчитаме потребностите си, животът винаги ни показва, че нищо не знаем и ни дава, онова от което имаме нужда.
Огледайте света около вас, четете ли посланията му? Разчитате ли знаците му?
Пиша всичко това и започнах всичко това, за да опазя любовта, да я защитя и да я въздигна отново. Не е виновна тя, никога не е била. Любовта не носи болка, а
нашите очаквания,
нашето его,
нашите предположения
и неизречени желания.
Живейте отвъд тях.
Силвия Крумова
14 notes
·
View notes
Text
Падат водопади.
Текат като листа.
Върху сложни
времена и нрави.
Грешни,
��о толкова посмя.
MagiaveLy
23 notes
·
View notes
Text
Владко Мурдаров – гид в нови пространства
Запознах се с проф. Владко Мурдаров преди повече от три десетилетия по телефона за езикови справки – попаднах на него при един емоционален спор с режисьор за правописа и произношението на термини в една пиеса. Написа театроведката Богдана Костуркова за Сборник на Института за български език на БАН в чест на 75-та годишнина на именития ни българист и преводач от немски, роден на 16 април 1948 г.. Своя текст тя предостави и на „въпреки.com.
Той, Владко Мурдаров, със смях разреши назряващия конфликт и още в този разговор намери начин да ме насочи към непознато име на австрийски драматург, който би ми бил интересен. И постепенно Владко Мурдаров през годините се превърна в мой гид в шарения, многообразен и често изненадващ свят на драматургията, родена на немски език. В 90-те години немските и австрийски драматурзи, извън класиците, бяха малко познати у нас. На фона на многогласието и многотемието на съвременната драматургия те имаха какво да кажат на българските зрители. Театрите постоянно търсеха нови автори, нови теми, нови гледни точки към заобикалящата ни действителност.
Но, според мен поне, тогавашният театрален вкус бе насочен към английската и френска драматургия, която сякаш бе по-близка на българските нрави.
Проф. Владко Мурдаров
С постоянство и целенасоченост, сякаш няма друг път пред него, Владко Мурдаров продължаваше да превежда нови и нови автори, да открива и предлага на театралния и литературен пазар текстове, които интригуваха, вълнуваха, повдигаха въпроси с трудни отговори, плашеха. Чертаеха пътеки, които гарантираха сложно изкачване в непознати територии. Преводачът, когато е и личността, подбрала пиесите, залага примамки с нови и нови заглавия и автори. Води ни в свят, привлекателен с многообразието си, с динамиката, с която изскачат най-неочаквани теми, образи и визии за бъдещето. Театрален свят, белязан от множествеността.
И се намериха творци от различни поколения, които поеха риска да дадат живот на българска сцена на пиеси, които се оказа, че имат диалог с нашата публика. Това сякаш даде криле на проф. Мурдаров и той се превърна в институция за предлагане на новото, интересното, конвертируемото и у нас драматургично творчество на немски език. ( Може би тук е мястото да споделя, че когато пиша тези редове той превежда 464 –та пиеса и е дал на българската култура възможност за среща с 80 автори, творящи на немски език!) Главното препятствие пред разпространението на театъра в международен план е езиковата бариера. Преводачът на пиеси е първият проходител в тази насока. Той предлага стимулиращо четиво за творци и публика, трябва да умее да открива връзки между отразените в творбите проблеми и нашите собствени такива. Благодарение на подбора и превода на Владко Мурдаров в последните години по нашите сцени стъпиха автори и пиеси, които има обединяваща линия – вечни теми, вълнуващи човечеството, вечните теми на изкуството и това разширява светогледа и възгледите за театър на българските театрали и широката читателска публика.
Проф. Владко Мурдаров
Преведе (и превежда) добре скроени текстове с ясна конструкция, профилирани характери, напрегнато действие с много обрати, неочаквани и със сигурност интересни�� човешки характери, съвършен минималистичен диалог, (ситуационно и речево концентриран, позитивно утвърждаване на основните човешки ценности), независимо от съдържанието на пиесата. Търсен ефект в подбора на пиеси за превод е усещането, че избраният автор е мислил за актьорите и публиката още при създаването им. Има богат профил на подбраните пиеси – комедии на ситуациите, комедии на характерите, текст за тинейджъри, семейни драми, бунт на поколението срещу предходното, на онеправданите, на различните….. Пъстър живот, цветист език, пленяващо чувство за хумор… Владко Мурдаров умее да подбира автори, които създават фантазен свят на театралната реалност, които имат вкус към мрачната и трагична действителност, има сред п��еведените от него предизвикателни и оригинални автори, има сръчни диалогисти, има откриватели на нови театрални форми и теми.
Проф. Владко Мурдаров
Дали действителността е неразгадаема, не подлежаща на описание, дали символиката е важно изразно средство при разглеждането на важни теми като всеобщата криза на ценностите, на гласа на сърцето срещу безизходната затвореност и вечната победа на злото, за свободата на личността, за страха от промените, за свободната воля на човека. За вярата и безверието, за греха и отчаянието, за страха и радостта от живота – преведените от Владко Мурдаров пиеси ни дават поглед към значима част от световната литература, и в частност драматургия. И да открием приликите и да споделим прозрения за човешкия живот. ≈
Текст: Богдана Костуркова
Снимки: Стефан Джамбазов
P.S. на „въпреки.com”: И ние бихме могли да започнем наш текст за Владко Мурдаров така, както го е описала Богдана Костуркова, макар и по други поводи, но в този контекст – за правилния български език. В каквито и медии да сме работили в годините сме се допитвали до него. Извън неуморната му преводаческа дейност, той остава стожер на езика н��, който, за жалост, е пренебрегван от незанание, необразованост на политици, журналисти и кой ли не…
Не спира да пише и в тази посока. В годините той е автор при нас, на когото държим и благодарим. Да е честит, здрав и все така да е пример за работоспособност и любопитство към света на литературата не само в немскоезичния свят! Честит рожден ден, проф. Владко Мурдаров!
0 notes
Text
Была у меня одна детская влюбленность, так сказать, кумира себе завела)) Мысленно представляла нашу свадьбу, все как положено)) А потом узнала, через 5 лет, что он геюшка) Вот так вот я обломалась по всем фронтам.. Эх.. Прям как в песне:"... Как бы я тебя родной любила, если б парнем радилаасяя.. "
А теперь смотрю и думаю, а чем же он мне нрави.. А, все, вспомнила 😍
Это Адам Ламберт) 🥰
3 notes
·
View notes
Text
Тая вечер поисках да проникна в загадката на българката. Продух… Тук, на тоя трагичен кръстопът на изтока и запада, на севера и юга, е ставало най-силното течение. През сърцето на българката са препускали разнопосочни ветрове, прекосявали са го и разкъсвали. В мене викат, напират неразцъфнали багри, стъпкани плодове, невъплътени образи. Усещам как в мене мъчително пониква зърното на убити светове, как се протяга към светлината, как иска да пробие сляпата си кора и да разцъфне със закъснение от векове. В зърното набъбва музика, поезия, фрески, любовни песни, открития.
Ако в моя кратък живот има две откраднати години, то в моя дълъг живот на българка има откраднати векове. И както тия две мои откраднати години са най-голямата ми печалба, така и откраднатите векове са може би моята тайна, неосъзната придобивка. Нося в самите клетки на кръвта си, предадени от изстрадалите ми предшественички, интуиция, инстинкти, чувствителност, склонност към ясновидство. Откраднатите векове аз съхранявам в себе си като изострени трептения, които ме довеждат до по-дълбок контакт със света. Това огромно пропуснато време през две робства се е трансформирало в мене в една страшна жизнена па̀ра, която все някой ден ще разчупи черупката-вкаменелост кой знае накъде.
Българка… Днес сърцето ми е туптящ възел от противоречия, в които се преплитат далечни корени от вярност за цял живот на една-единствена любов, с порив за пътешествия и приключения. Привързаност към домашна топлина и копнеж за излитане от кафеза на дома, за свобода и риск. Характерът ми е една мъчителна кръстоска на времена, вкусове и стремежи. Нося в себе си един непрестанен „продух“. Векът на техниката се сблъсква вътре в мене с века на гаданията. Старинната родопска песен — с модерния танц. Доченият панталон — с шарената престилка, отрязана от дъгата. Аз още вървя с люлеещ се ритъм на селянка, която носи кобилица на рамо и внимава да не изплиска слънцето от котлите, а пък се катеря по заводски конструкции. Като свлечена змийска риза напролет захвърлям зад себе си предразсъдъците и строгите древни нрави. И скъпо си плащам за тая дързост.
Аз нося някаква преждевременна зрелост. Изстраданият опит на вековете е моето израстване, преди да се родя. На тоя ветровит кръстопът на времената, при опасния, страховит продух аз съм опазила езика като огън в шепите си, за да го предам отвъд, към бъдещето. Дълбоко в себе си нося печата на незарасли рани. В своя характер пазя изплъзващите се черти на миналото и намека за нероденото утре… Надничам в себе си, за да намеря там в зародиш образа, от който съм произлязла и в който ще бъда продължена. В мене се сплитат кози пътечки и аз сама се лутам по тях, не мога да изляза от себе си. Всяка незнайна грешка на вековете, всяка вина на предходниците ми е превърната в мене в чувствителност и прозорливост. Сърцето ми носи отразени всички гами на миналите страдания като далечно, незаглъхнало ехо, трансформирано в женска интуиция.
Понякога частта е по-голяма от цялото. Аз кондензирам в себе си онова, което са били всички преди мене и което ще бъдат след мене. В един кратък миг се кръстосват всички времена. Една осъзната капка, отразила безкрая. Няма да пропадна в света, каквото и да ми се случи. Аз нося в речта си, в усетите и чувствата си, в наивната си мъдрост, в инстинктите си — откраднати векове, които никога никой вече не може да ми открадне.”—
“Бягството не е спасение. Бягството не е никакъв път. То е връщане назад и застой. Да останеш верен на вътрешната си посока — най-трудното на тоя свят. Гръм да се сгромоляса над главата ти! Няма къде да избягаш от своя път и от себе си. Роден си човек, за да вървиш с лице напред. Хоризонтът, преобърнат от собственото ти объркване, иде на мястото си и очертава вечната си линия: той се отваря пред тебе, макар и заоблачен. Не можеш да избягаш от облаците, те са навред, над тебе и вътре в тебе. Трябва да пробиеш облаците с главата си! Да привлечеш гърма върху себе си. Няма друг път. Над облаците има светлина. Най-прекият път към светлината, единственият, води през облаците. Трябва да се върнеш, колкото и да е тежко, каквото и да те чака.
Каквото и да те чака
1 note
·
View note
Text
За София, 9 март 2019
Огромният часовник над входа към метрото сочи 11 през нощта, а аз тепърва се качвам на влака, за да се слея с б(л)удните младежки тълпи, крачещи по столичния център. Понякога, само понякога, и на мен се случва да съм навън в малките часове, когато градът е най-жив и най-красив. Дали започнах да оценявам всеки малък детаил след като разгледах европейския облик на западните общества, или винаги съм имала очи за мъничките щастия, които родният град носи, не мога да кажа. Тази вечер така или иначе не беше за подобни размисли – потапях се в мястото, което винаги съм чувствала като повече от дом с хора и нрави, които въпреки суровата балканска нотка и известна доза инат, ме карат да се чувствам спокойна и вкъщи. Чудех се дали след година щях да съм също тъй възхитена от студения Ротердам, заради който може би ми предстоеше да напусна топлия комфорт на София. Дали щях да поглъщам и неговия център сякаш е последното, което ще направя, и дали щях да се чувствам толкова вкъщи и толкова в безопасност сред раз��ични сгради, чужд език и други хора. Щеше ли да има сгушени кафенета на всеки ъгъл и супермаркет, където да минеш с 3 лева за обяд. Дали и там вечерите с приятели се изживяват все едно няма утре и излизаме за последно? Дали хората щяха да са сърдечни? Или щяха да са груби...
В София са и двете, и това я прави истински чаровна. Българите са си българи – обичливи, горди, шумни и прями. А ме плашеше да срещна ужаса (може би) общетвото да носи маска, да е лицемерно учтиво, пропито с хлад и тихо. Какво щях да срещна там, дявал го взел. Щеше ли да има познати лица сред тълпите? Усещане за някой свой, на който можеш да разчиташ, и носи чувството за дом.
Днес усетих какво е да си вкъщи в едно до болка познато лице, чиято усмивка никога нямаше да спре да ми дава комфорта, че не съм сама. Усетих го и в двете силни ръце, които от 10 години ме отлепят от земята с лекота. И в спокойния облик на Народен, където еденствени ние не пихме бира – като последните балъци. И в смеха на оживените хора по пейките в отсрещната градинка по-късно. В нощните светлини на центъра. И в мразовитото пролетно утро на следващия ден.
Днес ще споделя – толкова съм щастлива, че не успях да замина в преследване на бог знае какво. Почувствах се топло сред цветен и отнесен океан от нови хора, нови знания и нови идеи.
Каквото става е с причина и често провалите носят далеч по-големи и осезаеми успехи, които нямат нищо общо с нищо материално.
Така че, моя София, благодаря ти, че не ме пусна.
2 notes
·
View notes
Photo
Това същество - Лиляна Панделиева- хамелеон по политическа принадлежност (БСП и СДС) и журналист заради финансови мотиви, която изхвърли толкова злоба и злъч по бедната майка Симона от Арда, на която ние върнахме бебето, което беше отнето още от кувьоза , непроплакало, сега защитава с многострадален пост във ФБ защо, аджаба, не била запазена анонимността на онзи, според нея "объркан в израстването си тинейджър" от Пловдив, който подготвяше атентат и сглобяваше бомби .. Брей, че се загрижила за семейството на бомбаджията от Пловдив. Да видите как т.нар. "медии" мерят с двоен метър и се правят на загрижени за нечии права - само след "разговор по телефона" за хонорари или премии... Ами г-н или г-жа Панделиева (не съм сигурен кое е правилното и ме е страх да не ме осъди, ако се окаже със социален пол - мъж :D ) ... Интересите на обществото да не бъде бомбардирано на обществените места в държавата ни са с предимство пред правото на обвинения да бъде запазена неговата анонимност. При колизия на права, винаги с по-голяма тежест са интересите и правата на гражданите пред частните интереси на едно семейство, което НЕ Е ВЪЗПИТАЛО детето си в спазване на законите и добрите християнски нрави, което в дома им, под носа им е получавало инструкции от ИДИЛ как да направи атентат и избие нормални невинни граждани... Моят въпрос е друг - защо този не е на мястото си в затвора/ареста, а там е пълно с непълнолетни престъпници, продали по 2-3 грама наркотици, а един атентатор е оставен на свобода... И какво като не е пълнолетен... Не е и малолетен.. Статия от 2001г. : "Детето на демокрацията Лияна Панделиева става лице на БСП за изборите" https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2001/03/15/13785_deteto_na_demokraciiata_liiana_pandelieva_stava_lice/ "Бившето лице и глас на Съюза на демократичните сили Лияна Панделиева ще бъде лицето на БСП на парламентарните избори през юни. В зората на демокрацията г-ца Панделиева беше символ на синята идея наравно с Желю Желев, Емил Кошлуков и Петър Берон. На първите свободни избори през 1991 г. на нея бяха поверени всички официални телевизионни обръщения в рамките на предизборния маратон. По време на местнте избори през 1999г. г-ца Панделиева отново https://www.instagram.com/p/BymEdiKh6Q4/?igshid=19rspj4ioxopx
1 note
·
View note