#не си го спомням точно

[snqg-v-slunchev-den]

,,

Веднъж ще те целуна само …

за нас е прекалено късно

или пък е много рано?

“

[myminiworldd]

- Обичам те.

- Някога мислех, че важното е това - обичаш ли ме или не. И че това е отговорът на всичко помежду ни, за да мога да разбера. Оказва се, че не е...

- Обичам те ! Това не е ли важното?

- Ти винаги се отказваш от нас, от мен.

- Просто не исках да те нараня. Не знам дали те заслужавам. Не мога да понеса мисълта един ден да ме намразиш... или да ме погледнеш с безразличие. Не мога да знам, че може би съм ти отнел един по-добър живот от този с мен.

- Аз не мога да се отказвам повече от себе си.

- Не разбираш..

- Напротив, разбирам. Обичаш ме. Може би, съм точно човекът, който истински обичаш в живота си и от който се нуждаеш. Но не съм човекът, който избираш. А.. май това е важното. Ти можеш без мен.

- Мога. Но не искам.

- Но и не искаш с мен.

- Искам го. Искам всичко с теб, но ме е страх.

- Това е проблемът ни. Обичаш ме, но не обичаш себе си. Затова не разбираш, че мога да те избирам всеки ден и никога в живота си да не съжаля за този избор.

- А ако съжалиш?

- Това е същото както да се чудиш дали ще ме нараниш, докато изборът винаги е твой. И винаги, докато мислиш, че избираш " по-малкото зло ", всъщност ни причиняваш най-голямото.

- Наистина те обичам.

- Знам.

- Моля те...

- Недей.

- Не се отказвам от теб.

- Докато се отказваш от себе си, се отказваш и от мен. Защото мислиш само какъв не си, а не какъв би искал да бъдеш. Мислиш какво нямаш, а не какво ми е нужно да ми дадеш. Докато аз намирам една причина да ни има, ти измисляш хиляди, които слагаш помежду ни. За да ме запазиш от неща, които може и никога да не се случат, но които в никакъв случай не желаеш да се случат. И едното е любов, и другото. Но така боли. Боли ни и двамата без да е нужно.

- Бих направил всичко за теб.

- Искам само едно нещо от теб. Затвори очи и си представи живота си след още 5 години. Вечер е. Уморен си, прибираш се от работа. Отключваш входната врата и.. какво те чака там? Празна тъмна стая или семейство? Има ли жена, има ли деца? Чие е лицето й, усмихната ли е? Къде се връщаш ти - там, където искаш да бъдеш или просто там, където живееш?

- Чакаш ме ти. С нашите деца. Това искам. В нашия дом. Това най-силно искам от живота си.

- Погледни времето ни назад. То вече е отминало, но напред имаме още много време. Много, няколко пъти по толкова. Просто помисли. Искаш ли да подариш бъдещето ни на хората, на страховете си? Помисли си какво наистина искаш: аз, ти, нашето " ние ". Децата ни, които се смеят на леглото помежду ни, докато се гледаме един друг с любов, в нашия дом. Или друга жена, с която винаги да ни сравняваш, както си правил досега? Или празен апартамент, в който остаряваш в самота, наказвайки се за неща, за които отдавна си си платил?

- Аз...

- Тихо. Не ми отговаряй сега. Помисли си. Помисли добре какво наистина искаш и какво наистина си заслужава. Помисли си не си ли си платил вече за грешките или искаш да продължаваш да живееш като се наказваш сам. Дори.. не мисли за мен. Мисли за самия себе си. Имаш още малко време.

- Би ли могла наистина да ме избереш?

- Не си спомням за нито един момент, в който да съм избирала нещо друго.

- Сигурна ли си?

- Само в това съм сигурна. Ти гледай ти да си сигурен. Защото от този твой избор ще зависят животите на повече от четирима души - твоя, моя, на бъдещите хора до нас, защото едва ли ще остареем в самота, и на децата, които бихме имали. Решенията никога не са били само твои и грешните от тях - също. Но това твое решение е определящо за всичко нататък.

- Каквото и да реша, искам да знаеш, че те обичам.

- Аз го знам. Но това е твой избор: в страх ли искаш да живееш или не. Не бързай, важно е. А имаш още време.

- Докога?

- Докато няма повече време. Ти така й не попита защо бих те избрала сега. Пита за всичко друго, но не и за истински важното.

- Защо? Аз знам, че ме обичаш.

- Винаги си казвал, че виждам нещата, хората и света различно. Това е вярно. И че те обичам, също е вярно. Но, когато става въпрос за теб самия, забравяш това. Виждам същественото в теб, истински важното под всичко повърхностно, с което свикваме да дишаме. Ти гледаш себе си и виждаш грозното патенце. Аз гледам в теб и виждам лебеда, в който се превръщаш. Бих избрала теб винаги във всички случаи, защото... този, който си .. не е заучена роля, не е възпитан модел за поведение, не е изграден на очаквания характер, а е самата ти същност.

- Специална си. Много специална.

- Важното е каква съм за теб.

- За мен си специална.

- Най-важното е как те вижда човекът, който ти е важно как те вижда. Това важи и за двама ни. А сега.. решавай.

- Ще ти се обадя. Но не знам кога.

- По-важното е да знаеш " защо ".

- Валентина Йоргова

[halfanangel]

О Т Н А Ч А Л О

Искаш ли пак да опитаме, да започнем с чисто начало? Да ми пишеш "здравей, как се казваш? приятно ми е." и да променим съдбата изцяло. Да не се беше случвал хаосът, който настана... да, ти ще кажеш, разбира се, вината е моя, сама го създадох... не съм искала, не било е умишлено, ти да мислиш "точно тя ли, така ме отряза?". Просто явно... така било писано - да не стане, както го искахме. Да си луд ти по мен, аз по теб, да има привличане, и да е бързо, и уж искрено - фалшиво достойно, любов да го наричаме. Пак ли приказки, пак ли легенди... уморих се от толкова митове.. да съм с тебе, ти с мене, просто защото някого искаме. Наизуст се борим за чувства, претендираме, че честно се влюбваме, тогава мисли... мисли ... в действителност за къде толкова бързахме? И преносно, и даже буквално... струва ли си ? Ти си друг... аз съм различна, и съм тази, която, не пасна на твоето скорострелно обичане... Но съм свикнала, в моите приказки, не винаги краят е жестоко трагичен... "здравей, как се казваш? приятно ми е." прочетено, но отговор липсва. Ще се влюбиш и пак ще обичаш, със сигурност не мен, но това е предимство. "здравей, как се казваш?" не питай! ... отговорът ми не е типичен. Аз съм бяло, ти черно, аз съм зима, а в тебе е август... аз съм ада, ти бил си пък рая "как се казваш?" проклетото име... не трябва, запомни ме такава... прощавай, още малко и свикваш - да не питаш, да не искаш да знаеш... как се казвам... тъпото име. С тебе нищо до днес не ни свърза, дори "здравей" е шаблонно, банално, абсолютен излишък... ако питаш, недей ще ти кажа... не си спомням никакво име... нито моето, нито твойто остана....изгубих ги и не ги изричам, тогава те сами обещават - мен и теб О Т Н А Ч А Л О заедно, повече никога... ти бъди с други различни, в тежки зими и през топлото лято, във валежи обилни и когато вилнее свирепо променливият вятър, чернооки или със сини очички, да са руси или тъмни брюнетки, ниски или високи, готови моделки, бъди с ада, дявола, рая ... имаш избор - чудесна печалба .. не ми е мъчно, искра помежду ни, така и не пламна. "здравей, как се казваш?" прочетено... отговорих...в ума си единствено, на глас нищо повече няма да кажа. Вече късно е, много е късно... О Т Н А Ч А Л О с теб да се върна. съвет - при мен не се получава... ала поредната вече очаква - "здравей, как се казваш? приятно ми е."

... прочетено...

... многоточия...

....абонатът отговаряя....

#авторскоТончеваТ

*когато решиш да си излееш някакви объркани мисли рано сутрин.

[september--stories]

Едно от най-хубавите неща е да намериш някой, който е като теб. Красиви са тези срещи. Случват се, без да очакваш и те оставят без дъх. Правят света ти спокоен. Предизвикват те да ги притиснеш до себе си и да тичате заедно. Беше ми приятно, когато съм с нея и тя го усещаше. Смеех се на шегите й, усмихвах се. Интересувах се как е минал деня й, изслушвах я. Помагах, когато беше нужно. Харесваше ми да се грижа за нея. Накара ме да се почувствам важен. Отнасяше се с мен така както аз към себе си с уважение. Учеше ме да се отпускам и да бъда спокоен. Знаех, че мога да й дам всичко, от което имаше нужда, освен едно да я обичам. Вече бях прекалено счупен. Събух си обувките, за да стъпвам по пясъка. Усещах вълните как докосват краката ми докато вървя към нея. Тя вече ме чакаше. Гледах как вятъра си играеше с косите й, залязващото слънце огряваше лицето й. В очите й се отразяваше залезът и морето. И нито едно не беше по-красиво от това, когато виждах очите й изпълнени с радост. Онези очи, в който познах себе си. В момент от времето, в което стоях до нея извъртях очи, хванах я за ръката и промълвих:

-Тръгваме. – въобще не знаех къде, а и тя не пита.

Понякога се чудя как успява да издържи на всичките ми импулси. Как успява да поеме толкова, че да не се пречупи, да не й вредя, да не й преча. Не се страхуваше от лудостта ми. От различията. Знам, че когато й кажа, ела, няма нужда да чакам, защото тя вече е тук. И в ред на тези мисли на лицето ми се появи самодоволна усмивка, защото се сетих, че точно с това я спечелих. Тя беше като мен дори и сега да мълчи, защото има нужда от почивка. Харесваше ми да я наблюдавам и по-малко да благодаря, че се появи. За това, че само с мен си позволява да е такава. За момент тя пусна ръката ми.

- Ела седни до мен. Нека послушаме малко вълните. -каза тя.

- Знаеш ли какво ми идва на ум в този момент. — отвърнах аз.

- Какво?

- Има един момент, в който срещаш някой, който е като теб. Вибрира на твоята честота, имате еднакви виждания. Общувате с лекота, без да премисляш думите си. Сякаш нещо щраква. Не бих го нарекъл любов, може би нещо като свързване. Да искаш да даваш, без да очакваш, просто да изживееш момента.

- Нали знаеш живота винаги ни дава нужда това, от което имаме нужда, макар и невинаги да о��говаря на очакванията ни. Обичам разговорите ни с теб. Да се докосвам до теб. Да позволиш да гледам в очите ти. Да откриваш малка част от себе си пред мен всеки път. Харесва ми чистото ти сърце и шепота на душата ти.

- Винаги съм знаел, че в летните нощи има нещо магично. Стига да захвърлиш всичко и да излезеш навън. Да усетиш пясъка под краката си, да усетиш соления вкус на въздуха. Да потърсиш дом на някой стар спомен. Да тичаш бос и да се радваш и всичко да е красиво. Да е красиво.

- Какво обичаш най-много на света?- попита тя.

- Животът, а може би после любовта.- отговорих аз.

- А кой е човекът, който ти показа какво е любовта. Винаги отбягваш тази тема. Разкажи ми най-после.

- Преди време бях потънал в рутината на ежедневието. Ходих по задачи, работа, разпадах се и имах нужда да се събера отново, да се почувствам жив и тя се появи просто ей така, а аз сякаш стоях на кръстовището на живота и я чаках. Дойде и направи всичко старо ново, оцвети живота ми с толкова цветове, а дори не предполагах, че такива са съществували. Спомням си вълнението, което изпитах, когато застанах до нея за първи път. Още тогава я усетих толкова своя. Тогава се случи, когато усещах глуповатата усмивката на лицето си всеки път, преди да я видя. Оставих я да ме завладее с емоцията си. Да ме превърне в част от себе си. Да вземе от мен, толкова колкото има нужда. Да ме омагьоса с думите си, с начина, по който говори. С миризмата на парфюма си. Оставих я да внесе онази глътка свежест, от която човек има убийствена нужда да усети. Очите ми виждат различно откакто видяха нея. Тя е такава, като тези, за който през повечето време се чете в книгите и малко хора знаят, че се срещат и в живота. Тя е от онези момичета, който помниш завинаги. Тя е нежност, сила, уют, сърце. Тя е душа. Тя е такова момиче, че любовта ти към нея не минава. Обаче и ти самият не искаш да минава. Усещаш я заседнала на гърлото и вместо да ти пречи, знаеш, че ако я няма ще ти се умира. Такава любов идва веднъж в живота и не зависимо дали е била споделена или не ти си благодарен, че си се докоснал до нея, че си успял да я изпиташ. Тази любов не си тръгва от теб дори и да се опитваш да си тръгнеш от нея. Така и не успях да разбера дали обичам повече живота или нея. Знам само едно — там, където двете се докосват, е моят рай. Преобръща ми се корема. Гъделичка ме и света ми спира.

Подхвърлих още няколко думи и потънах в себе си. Замълчахме, а знам, че тя имаше какво да ми каже. Бях там и мълчах. Ако аз бях водата, �� тя бе земята. Не знам. Не попитах нищо. Нали се сещаш за онези моменти, в които си безмълвен и не можеш да обелиш нито дума. Такова ми е. Тя погледна към мен и каза:

- Това е като да обичаш безусловно нали така? Да обичаш като дете. Чисто и истинско. Когато обичаш безусловно не значи да оставаш винаги, а точно обратното. Да умееш да пускаш. Да си тръгваш с любов, когато усещаш, че нуждите ти не са като на човека отсреща, когато осъзнаеш, че не си ти човека, който би могъл да го направи щастлив или не си ти човека, който би могъл да му даде това, от което има нужда. И ти нямаш нищо против той да намери щастието другаде стига да знаеш, че това го прави щастлив. Знаеш ли, че в една такава раздяла има повече любов, отколкото във всички други любови по света. Чиста любов. С грижа към другия.

Погледа й бе пълен с тъга.

- Да, нещо такова. Защото тази любов остава чиста дори и след края. Не е омърсена от грешно изречени думи. Запазена е в най-чистия си смисъл. Такава каквато е била в началото и е останала такава дори след края. За такава любов се говори трудно и даже по-скоро се мълчи. Точно в тази тишина на мълчанието е скрита най-голямата й сила. Цялото й значение, та дори и смисъл. И колкото и да ти е тъжно, че душите ви са се разделили се е получило красиво. Може би, за да се срещнат един ден отново. Както някога тогава.

Не предполагах, но го усетих. Бе споделено. Прегърна раната ми и пое част от нея в себе си. Накара ме да го почувствам по-леко. Да се върна в сърцето си. Отвъд раните и в тях въпреки всичко. Стисна ръката ми и каза:

- Тръгваме.

Станах и не питах къде. Това никога нямаше значение. Един ден се появява някой, който прегръща раните, травмите и болните ти места. Прибирайки те в себе си. Такъв какъвто си.

[simonsmilee]

Аз имам куп лоши навици. — Това е първият.

Тя не дочака отговора, а глътна дълбоко дима и го изкара на две тънки струи през разширените си ноздри. След това заяви с неочаквана отпадналост:

— Бих желала да се превърна в пепел! Като тази! — Тя посочи върха на цигарата си.

— Как? —

— Спомням си една стара, набръчкана гъркиня, която държеше златарски магазин в Цариград. Много известна. Говореше всякакви езици. На младини била забележителна красавица. Имала влиятелни любовници. Но после угаснала и мъжете я забравили. Веднъж отидох в магазина й с прислужницата на майка ми. Исках да използувам камъните и златото на една демодирана гривна. Казах й, че искам да се претопи. Тя разглежда гривната около половин час. Черните й очи святкаха ужасно. След това ме попита дали не бих желала да я продам. Отговорих отрицателно. Тогава тя ми предложи други скъпоценности срещу гривната, на същата стойност и даже повече. Долових, че гривната имаше особена стойност за нея, и се помъчих да спекулирам. Казах й, че ще се посъветвам с майка си. „Добре ще направите, каза тя, но тази гривна не струва повече от материала си. Аз ви предлагам двойна цена. Това не би направил никой друг. Осведомете се и елате пр�� мен. Имам един клиент, който търси тъкмо такава гривна.“ Гривната действително не струваше повече и ние се върнахме в магазина й. Тя ни посрещна с учтив поклон, с радостни гърмения на пергаментовото си лице. Никога не бях виждала по-щастливо лице от нейното. Тя грееше от радост. Буквално!… И всичко това заради износната сделка! Навярно щеше да продаде гривната десет пъти по-скъпо. Когато си спомням тая сцена, мисля за миналото й. Тя е била богата, красива, обичана, могъща. А от всичко това бе останала само жалката й способност да търгува. Да, но тя бе щастлива!… Може би повече, отколкото на младини, когато е била измъчвана от любов, от ревност или от честолюбие. Тя бе пепел!… Разбира се, тогава не мислех нищо подобно.

Гласът й млъкна тайнствено.

— Вие не бихте могли да търгувате с гривни

— Но бих могла да се намирам в състоянието на тая забравена гъркиня. О, без да бъда алчна. Защото…

— Да умрете ли?

— Не! Аз не се страхувам от смъртта… Аз съм виждала смъртта. Точно тъй, както вие в болницата. Аз помня смъртта на баща си. Но Баща ми лежеше в леглото, завит в одеяло, ужасно подпухнал, ужасно неподвижен. Извиках „тате“, но той не отговори. Всъщност знаех преди това, че е умрял. Някакъв лекар с бяла престилка ме гледаше състрадателно.. Тия неща са врязани в паметта ми. Бях на шестнайсет години тогава. Съзнавах всичко.. Не плаках… Не можех да плача. Ужасът ме бе парализирал.

[ethereum-sss]

Тази вечер за първи път от година ми замириса на лято. Един особен аромат на свежест, но и уют. На напечен асфалт и разцъфнали дървета. На щастие. На смеха на всички. На играещите до късно пред блока деца.

Спомням си, че свързвах този аромат на прохладна, но топла юлска вечер с щастие. Винаги беше щастие. И ми стигаше само това -да бъде лято. Когато бях малка прекарвах летата си на село. Играех на улицата, тичах, спъвах се, но винаги беше смях. Всяка сутрин, в която се събуждах беше приключение, защото нямаше един с друг ден еднакви. Всичките бяха приключение. И щастие..особено, когато баба ти се прибира с 5 сладоледа и знаеш, че поне 4 ще бъдат за теб. Много ме глези баба, обожавам я. Да ми е жива и здрава.

Сега отново е юли, лятото е тук, но мириса на щастие някак не го усещам. Не останаха ли щастливи лета? Никога повече ли няма да ги има? Толкова ми се иска. Да бъда малка, да си ям сладоледа и да бъда щастлива. Болката да бъде това, че баба ме е прибрала да вечерям точно, когато най-сетне съм хванала топката на избиванка. Все не уцелваше момента жената, прибирах се винаги на най-интересното.

Искам това да ми е болката. Не че и тогава нямах други, но ясно знаех какви са. Сега съм просто празна. И дори аромата на лятото не е това, което беше.

Не е щастие.

Имаш ли запалка?

[only-bulgarian-things]

02:50 ч.

Толкова отдавна не съм писал за теб, че сякаш съм забравил как се прави. Вратата на спалнята е отворена, а от нея влиза златиста светлина от коридора. Телевизор, чиито пиксели изгарят, чакайки команда статичните картини да заиграят по него. Клавиатура с подсветка, която от години не съм поглеждал, за да проверя дали буквите са си на мястото. Ето, виждаш ли? Когато не си сигурен как се казва „здравей“ след няколко живота време, описваш пейзажа, колкото и да не е вълнуващ той. Не беше дори моя идея да пиша за теб, една пеперуда влетя отнякъде, без да пита може ли, не може ли, и ме уведоми, че тази вечер пак ще те обичам с всички налични атоми, а как хубаво бях спрял. Не те и сънувам отдавна, но напоследък взе пак да се появяваш. Приятно беше онзи ден да ме навестиш да се прегръщаме, било и за прекалено кратко, не че някога успях да се наситя на допира ти. От пет минути се опитвам да напиша „липсваш ми“, което е изненадващо трудно, все излиза като „липсваш ми понякога, но само в този, онзи и другия момент“. Лаптопът ми точно пък сега ще вземе да е с пълна батерия, та да няма кой да ме спре да си браня безсмисленото его, което трепери да не покаже слабост, когато никой не го гледа. Е, майната му тогава. Обичал съм те някога и точно в такива ледени нощи, когато отида да дръпна завесата и видя през леко запотените прозорци онази самотна кола, която пълзи по шосето и разбутва мъглата, си спомням точно колко много. Когато в три през нощта съм бил убеден, че сме сам самички на това парче земя, което лети из космоса. Само да можеш да се видиш колко си красива в онези ми спомени. Ама че ми е красиво да те обичам отново, било и само за тази вечер. Пеперудата отлетя.

03:23 ч.

-Димитър Калбуров

[borislavst20]

3 трика срещу онлайн измамите

                                           Опасностите из интернет

👉 Интернет не е напълно безопасен? 👉 Защо всичките ми приятели го използват? 👉 Как мога да бъда защитен?

...И много други подобни въпроси срещам в ежедневието си. Ако питате мен, интернет пространството е все още далеч от ясно. В един момент си мислиш, че всичко свързано с онлайн сферата, е забавно и развлекателно и дори има възможност за изкарване на пари. До голяма степен наистина е така. Всичко обаче си има своите граници.

Интернет и аз Най-ранният спомен, който имам с интернет е когато бях на около 7 или 8 години. Тогава единствено ме вълнуваше какви игри да играя и къде можех да ги намеря. Предполагам много мои връстници си спомнят kefche. Прекарвах може би 2-3 часа на ден, играейки всякакви игри. Ако някоя ми омръзнеше, лесно си намирах друга. Понякога канех приятели вкъщи след училище и играхме по цял следобед. Какви времена само. Няколко години по-късно започнах да откривам и други сайтове за игри, а освен самите игри започнах да забелязвам и различни изкушаващи оферти в самите сайтове. „Кликни тук, за да спечелиш, най-новият iPhone 4”, звучи ли ви познато? А кой 10 годишен не е искал собствен телефон тогава, да не споменаваме това, че е и с „тъчскрийн“. Единственото, което си спомням, е как много различни подпрозорци изскачаха и дотам. Нямах си и на идея, че това е т.нар. Adware. Този вирус натоварваше компютъра ми, като самостоятелно инсталираше разни програми и в последствие започнах да внимавам… Съответно не спечелих и телефона. Май трябваше да послушам баща си и да не натискам всичко „шарено”, което видя.

Онлайн измамите не пропуснаха и моето семейство Онлайн използването на своята дебитна карта от дадена банка също представлява риск. Спрямо 2018 година, процентът на онлайн измамите е с 13% по-нисък за 2019. А в последните 4 години, този процент става все по-нисък. Опасността данните ви да бъдат откраднати обаче все още е налице. Преди 6 месеца татко си беше поръчал нов телефон през някакъв сайт. Всичко пристигна по план. Няколко дни по-късно, когато провери своята банкова сметка, забеляза, че липсват около 100 лева повече. Едва седмица по-късно, без да прави други плащания със своята карта, установи, че липсват още 73 лева. Веднага като посети банката попита за опция  Chargeback , но без резултат. Тогава реши да замрази своята дебитна карта. Няколко дни по-късно, след като му обясних за по-сигурни начини за онлайн пазаруване, той хареса идеята за виртуалните карти и техните предимства. Услугите на iCard са водещи в страната и след като го убедих, че доста мои приятели използват точно техните продукти, заради гъвкавостта, която предоставят, татко реши да си създаде акаунт при тях. Допълнителната 3D Secure технология ни улеснява, като само потвърдим чрез СМС за дадена транзакция. В такъв случай, използвайки iCard Mastercard или Visa виртуални карти, не се налага да разкривам своя основен акаунт, а за допълнителна сигурност използвам опцията за потвърждаване с пръстов отпечатък. След всяка покупка мога бързо да замразя използваната карта, което ще направи „хакването“ невъзможно.

Допълнителна защита Когато пазарувам онлайн ми се налага да предоставя своя лична информация, преди да направя самата поръчка. Много внимавам през какви сайтове поръчвам. Тези, които са най-подозрителни за мен, са рекламираните от Фейсбук. След допълнително проучване разбрах, че 9% от представените сайтове за пазаруване от Фейсбук са с цел измама. Повечето надеждни сайтове имат информация за контакти и клиентски мнения. Ако се колебаете дали сайтът е безопасен и все пак решите да направите поръчка, която ще използва ваши данни е най-добре да използвате iCard Guard. Налага се да спомена iCard още веднъж, защото се впечатлих от надеждността на услугите. Досега не знаех, че мога да бъда така защитена, когато става въпрос за моите данни. Също съм доволен и от другите бонуси на застраховката. Услугата iCard Guard може да ми помогне в редица неприятни ситуации, 24/7. Миналата година имах ситуация, в която си бях поръчал части за колата и в крайна сметка дойдоха несъответстващи. Звъннах на съответния подател, но номерът бе деактивиран. Така и не успях да си върна парите. Ако нещо подобно ми се случи, вече знам, че покритието по застраховката на iCard включва разходи за ремонт или цената на замяна до 90 дни след покупката. Веднага щом разбрах, разказах на всички край мен и затова пиша точно това.

В крайна сметка, никога не можеш да бъдеш твърде сигурен, когато става въпрос за твоите лични данни и финанси. Не можем да не си даваме номера на картата, когато пазаруваме онлайн, но постепенно виждам как ставаме все по-добре защитени като потребители.

*kefche - http://topigri.bg/igra-kefche.html

*Chargeback - https://en.wikipedia.org/wiki/Chargeback

*Виртуални карти / iCard Guard - https://ddwj9.app.goo.gl/nviW

*3D Secure - https://blog.icard.com/fund-wallet-with-3d-security/

[euforia]

от няколко дни се занимавам много съсредоточено със заземяващи практики и ме връхлетя случка от детството ми, за пръв път май си я спомням. някак абстрактно, от широк ъгъл я възприемам и се чувствам все едно съм на два метра вляво от очите си и сънувам филми. 

на четири или пет съм. с наще вечеряме на червена покривка и си говорим за сол и праз, някъде върви стани богат, ама не от вкъщи, понеже се чува размито. аз нещо питам, не знам какво. баща ми се смее и отговорът му ме блъска ей-така. "ти си била много глупавичка", вика, шегува се. изчаквам да раздигнем ��асата, отивам си в стаята, аз нямах стая тогава, отивам си в леглото, свивам се и започвам да плача. не ми стига въздуха, разбираш ли, давя се там и наще са втрещени, кво е тва, боли ли те нещо, какво става, говори? аз съм сгъната на купчинка и се треса, пълна програма, умират от притеснение. няма да говоря. никога няма да говоря, само за това мога да мисля, молитвено го въртя, нали съм глупава, нали съм глупава нали съм глупава налисъм глупаваналисъмглупаваналисъмглупава. нито нещо друго влиза, нито тея думи могат да излязат. през сополитe. ярко помня как си мисля "ако нямах сополи, щях да им кажа". само тези двете ротации са ми в главата. нарочно си ги повтарям, че да ми става по-тъжно, а на майка ми по-безнадеждно, пък да се изравним поне. (в ретроспекция и адендум - и двете нещо сме си отмъщавали, и двете сме луни в скорпион)

след няколко часа наще излизат на въздух на терасата, тя е извън апартамента и оставам сама, ама не спирам да рева. толкова ощетена се чувствам. обезчестена. като ми свършва всичката чест преди да заспя, питам - защо не знаете, че не съм глупава? и е точно като онзи ред на кафка “бих могъл сам да построя пирамидите с усилието, което ми коства да се държа за живота и разума”, само че усилието е да изкарам тези думи от устата си и е вселенско, наистина. не си струвало да плача, отговарят ми и пак се смеят, боже.

сега си мисля през колко единични моменти в юношеството си съм потискала тая реакция, когато е напирала да излезе. и ми става лошо, щото в повечето случаи е била в отговор на собствените ми действия, насочена към мен. пък тея действия са точна проекция на родителите ми.

от детството ми насам винаги е било най-ярката ми черта да е интелигентността или там квото. обаче само във възприятието на външни хора, извън собствената ми глава, офк, странична забележка, че в главата си нямам образ на себе си. ярка достатъчно, че да ме отличава и дори да отблъсква, въпреки, че валидацията, която получавах - главно от възрастни, беше ценна и добре дошла. за да туширам ефекта, започнах да се сдържам да поправям грешки, да отклонявам комплименти, буквално да се правя, че не знам разни неща и същевременно с хирургическа прецизност да преценявам обема на информация, която ще е подходящо да споделя, тн тн, докато се размих съвсем от страх от другите. страх ме е, или по-скоро съм н��склонна да се държа по начин, който признава пред други хора всъщност, че да, супер умна съм, щото ми се струва грубо и себично. уловката е, че като не живея по възможностите си, срещам реакцията на баща си отново, т.е. подигравка (?), когато се разбере, че съм уязвима в аспекта, в който най-много разчитат на мен. и ме е страх също от собствения ми ответ на това поведение. сравнението не е състрадание и ми писна да се правя малка. точно в тея моменти детето в мен е на кълбо и реве, егати. и се затварям в някакъв ужасен цикъл от буквална физическа болка, когато признавам, че греша и липса на каквато и да е сигурност увереност в това дали изобщо имам право да се идентифицирам със заложбите си; и двете неща ме карат да се сърдя на себе си и да пищя вътрешно, че не съм глупава. не знам как да балансирам, не мога да мисля отвъд тая граница.

в края на краищата не мога да се ангажирам да бъда нещо авторитетно или изобщо да си позволя да се чувствам отговорна (като създател или причина) за каквото и да е хубаво, естествено заради нервен срив в случай на провал, но също защото в себе си буквално нямам възпитана или автентична реакция на това да бъда добре/а. от другата страна хиперболизирам недостатъците си, за да не изглеждам плашеща, което е толкова грешно. имам чувството, че това е стена, която никога няма да прескоча. контрапродуктивна, мразя я искрено, не знам как да я съборя и да избягам. не искам да мисля така винаги, писна ми и не знам как да спра. не знам.

[s-t-elf-i]

'Здравей, мамо. Това е първото писмо, което пиша в живота си. Дори не знам как да започна, но имам да ти кажа толкова много...

Няма те в живота ми от няколко месеца. Месеци, които ме накараха да осъзная защо са ни се случили онези 7 години, в които търсенето на щастието те превърна в свой пленник, а на мен ми се наложи да порасна по-бързо от другите деца.

Спомням си как се разболя за дълго и не можеше да живееш без лекарството си. А аз, от страх да не те загубя, се чудех как да се залепя за теб и не разбирах защо трябваше да си в другата ст��я, когато се лекуваш. Докато един ден не открехнах вратата и видях. Там ти ставаше друга. Очите ти посивяваха, ръцете ти бяха покрити с белези, усмивката ти беше плашещо нереална докато ми повтаряше “Всичко ще бъде наред, Валя”.

Като малка чух думата „наркоман“ на няколко пъти, но никога не я свързвах с теб. Както за всяко дете, за мен ти беше най-добрата майка, нищо, че понякога заспиваше на балетните ми спектакли. Растейки започнах да осъзнавам, че всъщност лекарството те погубва. Имаше дни, в които ме беше страх да отида на училище, защото не знаех дали ще си ти, когато се прибера... Но най-големият ми страх беше да не те загубя завинаги. След време ми каза, че си го прочела в очите ми и че това е причината да се излекуваш. Лекарите го нарекоха “силна воля”, но аз го наричам Любов. За мен ти си най-силната жена на света и това е нещото, което наследих от теб.

Възхищавам се на силата ти 16 години по-късно да се изправиш отново пред миналото ни и пред самата себе си, и да разкажеш без свян за онези години. Вярваше, че ако успееш да помогнеш дори само на един млад човек значи всичко си е струвало. Това се превърна в твоята кауза.

Мамо, както знаеш, книгата, която аз те накарах да напишеш, вдъхнови създаването на филма “Доза щастие” и по ирония на съдбата аз играя теб. Криейки се в онази стаичка, пресъздадена изцяло на снимачната площадка, осъзнах, че през цялото това време уплашената всъщност си била ти.

Независимо от всичко, през което сме преминали, за мен ти си най-добрата майка. Благодаря ти, че ме научи да вярвам. Благодаря ти за любовта.

Нашата история... нашата “Доза Щастие“ тръгва по кината от днес. А твоята кауза се превърна в каузата на много хора, които се борят за нея, точно както ти винаги си искала.

С обич,

Валя ❤️'

[missellectra]

WAKING UP FROM THE MATRIX

За всичко ми е трудно да пиша, въобще не знам как да започна откъде да започна, а иначе желанието напира отвътре. Искам да кажа толкова неща и мисля че може да свършат работа на други хора също, защото сме едно и с всеки ден още хора се събуждат от живота, който ни е определила системата и искат да разберат себе си, да си отговорят на въпроси, да се излекуват от различни неща и да се справят с всякакви предизвикателства. Моето е много тривиално. Искам да работя нещо, което обичам. Обаче не толкова ��есно да го осъществя дори след всичко, което знам. Дали не съм достатъчно дисциплинирана, дали гласът в главата ми на саботьора и жертвата говорят твърде високо и заглушават всичко друго не знам. Но със сигурност имат голяма роля в това да ми е трудно да повярвам, че има с какво да помогна на света. Твърдо вярвам, че сме тук да служим и на мен много ми се иска, но се хващам уловена в страхове. На какви ли не семинари ходих дори известия семинар на Тони Робинс UPW и все пак продъжавам в руслото на безопасното. Имам чувството, че преливам пусто в празно. Мисля че е добре да започна защото глас в мен още от детството шепти, че мога да пиша мога да изказвам всичко, което е в душата ми, но саботьора нашепва как няма да се справя, как мен никой няма да ме чуе защото не знам как да се изкажа интересно, хората няма да имат интерес, жертвата първа подгалсничка на саботжора и тя има какво да каже. Обаааче също така знам, че няма как да започна с брилянтите текстове от първия път, че живота е осеян от провали и това не бива да ме спира да пусна един първи пост за да започна да събирам смелост и да се държа отговорна за собственото си развитие. Спомням си една романтична комедия в която момичето (главната героиня) искаше много да пише. С облекчение въздъхна като разбра, че първия текст е кофти, че ще е боклук така или иначе, но трябва да се започне. И отиде да пише първя си лош текст с мисълта, че ще е провал. Аз пиша този текст много безинтересно, няма маникюр и грим, не е интересен за четене, на мен не би ми бил ама понеже много се интересувам от човешки истории щях да го прочета :) Сиреч не бъдете твърде строги критици, аз и сама си признавам, че не съм добра в това. 

Започнах да правя едно нещо, което много обичам и това е балет. Аз съм на 42 години и до��ега не ми идваше на ум да го правя. Пробвах едни упражнения преди време обаче бяха доста трудни и се отказах. Сега намерих по-лесни. И се придържам към тях. Усещам, че развиват в мен устойчивост, която ми е необходима, ако щете дори да държа торса си изправен или пък да се срещна с някои демони в мен. Винаги съм била изгърбена без краткото време, когато посещавах танци на едно много даровито момиче, докато живеех в България и това беше преди повече от десет години. Каквото и да тренирам след известно време пак се връщам към старата си позиция на тялото и съм доста изгърбена. защото не съм постоянна в нито едно. Иначе фиурата ми е много подходяща за балет и мога да кажа, че бих го правила много дълго, докато други спортове ми омръзват. Да видим докъде ще доведе любовта ми към балета. 

Аз имам много здравословни предизвикателства, които ме принуждават да стоя на диета, която е всъщност много близка на човешкия вид. Да ям предимно плодове. Дълго отказвах да правя каквито и да е упражнения защото д-р Морс твърди (а той е човекът с чиято информация, ми помогна да закрепя здравословното си състояние след дълги години на търсене), че когато сме само на плодове тялото е в режим на изчистване и чак след това може да мине в режим на боди билдинг. Тази обаче конкретна тренировка, която намерих не мисля че усложнява нещата, по скоро дава тонус на мускулите и мисля, че ще се разбере с диетата ми. Започнах я преди седмица и съм доста редовна. Засега почивах само един ден. 

Имам си хубави проблеми от детството. Вчера точно се събудих много неспокойна и докато правех дишането на Вим Хоф се изпълних с омраза към майка ми и се разплаках. Майка ми не беше лоша майка, както повечето майки, които гледаха децата си през осемдесетте, но беше крайно неподхoдяща за мен. И ако погледнем нещата от ъгъла на това, че ние избираме майките си за да си вeзмем кармата и да станем хората,       (важно да знаете, че аз вярвам, че това не е единствения ми живот) които ни е нужно за това превъплъщение няма за какво да се сърдим на тях, нашите родители за това че са издълбали тези травми в нас. На нас остава отговорността да се изградим отново, да намерим своето автентично аз. Изобщо отговора на въпроса “кой съм аз?” е цял процес и ти е нужна много смелост за да започнеш да отлепяш пластовете на неавтентичното си аз, защото за да разбера каква ми е мисията се налага да отговоря на този въпрос и може би още работа и дисциплина за да бъда това аз. Майка и е мила жена, която премина през немалко промени, но все пак недостатъ��ни за да разбере, че има деца (имам брат), които не познава ни най-малко. Тя не може да види това защото не е работила върху собствените си проблеми и сега, когато е на по-хубаво място в смисъл в душата и сърцето си, откри с какво иска да се занимава и на възраст над шейсет години започна да си го учи. В унисон е с нейната мисия и я прави щастлива, но не я кара да иска да се събуди и разбере каква е била преди с какво е наранявала децата си и най-вече как да спре да го прави. И защо ли да иска? То на мен ми се струва такава трудна задача, почти непосилна. 

Сега много по-късно осъзнавам, че по-скоро искам да стана майка и това, че отношенията с моята собствена куцат ми се виждат сериозен препъни камък. Аз винаги съм имала много силни болки при цикъл и мисълта, да зачена, да износя и да родя бяха свързани с отвращение и силно съпротивление към цялото това нещо. Плюс това моя партньор е по-мл��д от мен и на него не му е зор да става татко скоро. Сиреч от него не идва никакво “хайде бе мило, да си направим едно детенце”. Аз от своя страна се чувствах претоварена дали ще се справя с всичко, защото една от основните задачи в живота ми за които знам със сигурност (друг път може кажа как) пък и си го усещам, е да стъпя здраво на краката си, казано образно, да се грижа за себе си, да си плащам сметките. И сега притисната от времето още неготова да стъпя здраво на земята, времето ми плющи шамари и казва, че е ред на следващото нещо в живота и “оо, ама ти колко си закъсняла, хайде не мога да чакам”. Чувствам се смазана под тежестта на желанието да стана майка, което може да не се случи. Ама има ли желание или няма? Вече е крайно време да реша. И аз май знам ама не ми харесва отговора. Както всички казват “не го мисли”. Това се оказва по-трудно отколото си мислех. През януари реших напълно да се откажа да ставам майка и някак си ми олекна. Ама не трая дълго. Реших сега да се съсредоточа върху друга важна задача като това да започна да работя нещо, което ме кара да чувствам, че не губя времето си и даже мога да печеля. Когато бях малка, майка ми съвсем без да иска ме убеди, че не ставам за нищо, вземаше всичко от ръцете ми не ми позволяваше да греша и да се уча от грешките си, обиждаше много и мен и брат ми, биеше ни и съответно си отгледа едно свърхчувствително неуверено дете, което мисли, че светът е враждебен и още едно дете, което е затворено. Не обича да споделя нищо. Това много ѝ тежи, но не вижда, че може да има някаква вина. И да вижда някаква вина казва “ ами аз съм такава, не знам как да бъда друга”.

Дълго време считах, че нямам никаква енергия и наистина беше та��а. Но не осъзнавах, че аз съм била тази, която е отнела енергията. Че аз съм се отказала доброволно от живота, че съм капитулирала преди изобщо да го опозная. Причината за това отново е тривиална. Като малка тъкмо се завърнах от седмична детска градина, от която имах кошмари много години след това и щастлива, че сега ще спя всеки ден у дома, когато баща ми реши да ни напусне. И за мен слънцето угасна. Всичко стана черно-бяло и живота напълно изгуби смисъл. Учителката ми казваше на майка ми, че съм много умна ученичка, но само гледам през прозореца. Аз си го спомням това разсеяно гледане през прозореца. Тогава се усещах напълно мъртва отвътре. Нищо нямаше смисъл така или иначе. И започнах да живея с моята най-добра приятелка депресията. Дори не осъзнавах, че е така. Доскоро не подозирах колко сериозни били нещата с моята депресия. Колко дълго време съм живяла с нея криейки я от мен и от другите. Какъв виртуоз в криенето на депресията съм се превърнала и колко много тя е рисувала по платното на живота ми без да имам каквато и да било представа. Майка ми си е живеела в нейния филм в който оцеляването е било важно и такива незначителни неща като моята тъга не бяха забелязвани. Напротив на поведението ми беше гледано все едно се лигавя. Имах случай, в който майка ми ме наби замина на работа, аз най-после си помислих, че сега ще мога да се наплача за всички несправедливости в живота, обаче избързах. Тя от улицата чува моя плач и се връща. Донабива ме и ми казва, че поне знаела сега за какво плача.

Тези и още други неща ме оформиха като непълноценен човек за себе си и за другите. 

И предполагам че оттам започва моята одисея с нездравото ми тяло. още повече съм нарушила баланса защото си идвам на този свят с не особено добри гени. Имам си сума и непрятнсти. Мога да изброя няколко за да стане по-пълна картинката. Най-сериозен ми е проблема със запаметяването и съсредоточаването. Трудно храносмилам почти всичко различно от плод или салата, но това не ми пречи да искам да ям всичко, което става за ядене. От там имам предизвикателства с почти всички жлези с вътрешна секреция, кръвообращение, детеродни органи (кисти) и още и още. Отдавна разбрах, че докторите не ми помагат с нищо и започнах да търся сама да се образовам. Изхарчих всичко, което спечелих в търсене на лек за моите неприятности и така се оказах без къща, което ми донесе друг проблем. Майка ми не иска нищо мое в нейния апартамент, а леля ми иска да си извадя покъщнината, която складирах в нейната маза след като се изнесохме от апартамента в който живеехме в Лондон, защото реших, че вече не ни е по джоба. Преместихме се обратно в една стая в къща, в която обаче поне си имаме собствена баня и тоалетна. Трябваше да изпратя двеста килограма покъщнина и сега леля ми ми казва, че мазата ѝ трябва, да я опразня от моите неща, а майка ми нехайно казва, че и без това било време да си купим апартамент. И всичко това в момент, в който аз вече не работя за да мога най-после да събера сили и да започна да работя нещо, което е в съгласие, с ума, сърцето и душата ми. И това отнема време. 

Разкрива се това, което според мен е най-големият ми проблем, а именно отлагането. Аз съм без работа от единадесет месеца и още никъде на хоризонта не се вижда доходоносната работа, която ще ме прави щастлива  Вече имам чувството, че отложих целия си живот да го живея друг път. Не че съм се отказала ама това, което правя е нищожно на фона на напредналата ми възраст. И тук удобно се настанява на масата вината. Станаха толкова много, че ти трябва отбор от лайф коучове, психолог, треньор и др. за да се справиш. Или поне да отидеш за няколко месеца в някоя ферма например в Коста Рика. Но и това не посмях да направя. 

И ето ме, пристигнах във Варна за малко докато майка ми е по работа в Лондон за да съм сама. Въпреки, че мъжа ми е по цял ден на работа, дори и това, че се пибира вечер ми е проблем. Имам нужда от пълно и необезпокоявано спокойствие. То в такъв случай не трябваше да идвам в родния си град ама нейсе. Обичам го и това е най-евтиния вариант. Вече съм тук четвърта седмица и въпреки, че имам някакви успехи, не ми се струват достатъчно. Все пак аз досега като си идвах във Варна го обръщах на живот. Ядене, пиене, пушене и ходене по жени, но за това друг път. Сега съм редуцирала яденето, почти спряла пиенето, пушенето е голямо предизвикателство. Също се наложи да приема идеята, че когато се променяш няма как да вземеш и приятелите си със себе си. Те ако не искат да се развиват губите допирни точки. И това никак не е лесно да се възприеме. Вкарах в рутината си едно дишане на Вим Хоф, което считам че е доста алкализиращо и балета. Не съм се справила чак зле ама не е достатъчно. 

Чувствам се притисната защото партньора ми (годеника ми, мъжа ми, ние сме си вече заедно, дори и не по документи) също учи това, което е в хармония със страстта му и службата му на планетата и той иска да се прхвърли на новата си работа, но за да се случи това аз трябва да започна да печеля. 

Най-добре е да се мисли за настоящия момент. Какво мога да направя днес за да се чувствам добре. Вече си направих дишането, и една малка медитация, сега отивам да правя балет. След това ще отида се видя с един мой съсед, който оженихме в Испания и не съм виждала от сватбата, която беше преди три години. Имам и още едно вълнуващо събитие днес. Ще отида да видя моята нова приятелка у тях и ще гледаме един старнфилм на Люк Бесон. Нейните съквартиранти също са ми много интересни и това наистина е много радостно. 

За днес ми свърши времето за всякакви глупости с които го уплътнявам. Няма да мога да побликувам този текст, но утре ще ми е първа грижа. 

[myminiworldd]

Измина се една година, откакто животът ми се преобърна драстично. Седя в празната стая на новият си апртамент, разопаковам багажа си и си мисля, че благодаря от цялото си сърце, че се случи на мен и се случи тогава.

Преди една година, на този ден, една деветгодишна връзка, прераснала в шестгодишно съжителство, трябваше да се премине в брак. Беше студено зимно утро, в което снежинките си играеха и затрупваха прозореца ми, а аз ги гледах от топлата си стая и им се усмихвах. Днес щеше да е денят на моята приказка. Топлината, която този ден донасяше в сърцето ми, не ми позволяваше да обърна внимание на студа отвън. Погледнах се в огледалото и се видях завършена. Той бе избрал мен и сега щяхме да продължим пътят си заедно, както до сега, но събрани от новата си титла – семейство. Щях да нося името му, щях да се представям като негова съпруга, а него като свой съпруг. Да копнеем и да мечтаем за едно наше общо „ние“.

Докато тези и безброй други мисли, минаваха като малки светулки през главата ми и ми носега уют, заедно с купища надежда, телефонът ми извъня. Беше той.

- Не мога да го направя, скъпа моя. Съжалявам. Няма да дойда. – и затвори телефона.

Не получих никакво друго обяснение след това. Никакво. Не чух нищо за него в продължение на няколко месеца. В един момент, когато се срещнах с една наша обща позната, тя ми сподели, гледайки ме с най-съжалителните си очи, че се е преместил в друг град, купил си е апартамент, в който живее с жена. Казвал, че са заедно от година. Ние се разделихме преди няколко месеца? Кога се е случило? Защо го е правил? Пареща болка прободе сърцето ми, до последно таях надежда, че ще се върне и ще се извини за случилото се. Мислех си или поне заблуждавах добре себе си, че е избягал от страх. Като най-голямата глупачка, бях готова да му простя. Бягах от истината, не ислах да й покажа лицето си. Знаех, че тя ще се изсмее в него. И сега това.. Кой е той? Какво се случи с човека, който докато ме гледаше в очите, казваше че винаги ще е до мен. Човекът, с който измисляхме имена на децата си, обмисляхме общите си пътувания. Човекът, който ме целуваше по челото вечер и капнал от умора заспиваше до мен. Спомням си, може би бяха две вечери преди “големият ден”, когато се събуди в малките часове на нощта, облян в пот, придърпа ме до себе си и ме стисна силно в прегръдката си.

- Не искам да те загубя. Обещай ми, че винаги ще си до мен. – ми прошепна тогава.

Защо го направи, кога стана, какво се беше случило и до днес не мога да си обясня. Излекувах се, мина ми. Ако такова нещо може да търпи лечение. Не търпи, носиш ��о винаги със себе си. Всички вървим със собствения си багаж, просто свикваме с тежестта му. Да кажем тогава, че просто научих уроците си и разбрах коя съм. Заминах за Азия, прекарах най-магичните месеци от живота си. Запознах се със страхотни хора, промених се многократно. Вече не съм същата. Върнах детето в себе си. Онова дете, което подскачеше пред очите ми през всичките тези години, молейки ме да играем, но аз бях заета да градя кариера и семейство. Да се грижа за него и за нас. Сега знам, че съм направила грешка.

Когато се връщах, в самолета до мен седеше мъж. Заговори ме. В онзи поглед видях себе си. Познах се от първата секунда. Не спряхме да си говорим по времето на целият полет. За първи път, от толкова време насам, не се чувствах неудобно, че разговарям с непознат, камо ли мъж. Не се притеснявах да бъда себе си. Не разменихме телефоните си, знам само малкото му име. Знам, че има най-толлите очи в света. Знам, че гласът му звучи като симфония от сто цигулки. Знам, че сега докато разопаковам багажа си, връщайки се към спомена за него, намирам смисъл в появата му. Кръстих го "надежда". Защото дойде, за да ми върне вярата в любовта. Да ми припомни, че тя съществува там някъде и очаква мен. Че понякога имаш нужда да живееш като дивак, сам със себе си, за себе си, докато не събереш всичките си парчета. Точно в този момент, когато си опознал добрите и лошите си черти, и си ги обикнал всичките, ще дойде той. Глупави сме хората, когато мислим, че знаем всичко и можем да предвим всичко. Знам, че може и да не го срещна отново. Не искам и да го правя. Ще оставя спомена за него топъл, какъвто е и той. И ще продължавам да живея като дете. Истински, цветно, неспирно. Търсейки, откривайки, мечтаейки.

Голямата любов не е първата любов, не е втората любов. Няма номер, няма бройка. Няма ден, дата. Голямата любов идва само тогава, когато си усетил вкуса на сладкото, опитал горчивото. Обичал си, боляло те е. Бил си високо горе, паднал си. Станал си. А сега може да дойде някой, с който да ти е спокойно. От първата секунда. Без въпроси. Без притеснения. Без излишни саможертви. Той е той, а ти си си ти. Леко, бавно и ефирно. Красиво.

Виждали ли сте как танцуват снежинките? Без да ги е страх, че ще паднат и ще се разтопят. Просто танцуват.

• Силвия Крумова

[pylnigluposti]

Забравих си

Асансьорът мирише на старост. Тъмна е кафявата врата в дъното на коридора.

Тук ми беше домът.

Сега наистина съжалявам, че си го спомням точно такъв - празен, студен, подреден. Обзема ме рязка и  мъка.

Сякаш нищо не се промени. Пак се прибирам в ранен следобед, за да мога пак сам да си говоря, за да мога пак изпълнен с тревога

да дочакам някой ключа да превърти.

Знаех по всеки звук кой се връща. Сега няма да чуя повече звуци. Имаше кой да ми се кара, че скрих частите на това, което съм счупил.

Счупих всичко. Частите все още ги нося, не знам как мога да ги сглобя, затова само се порязвам.

И ви��дам го пак празен холът, хладен и залязващ, напомня на хилядите потни следобеди прекарани в страх от нахокване.

Не съзнавах тогава колко ще липсва тази позната и боляща картина. Не знаех колко много ще искам да можеше някак си да е различно.

Провесих се от терасата за да преглътна с очи тези цветове. Тази сива бетонна пустиня огряна от мързеливото слънце.

Отидох в кухнята с напиращи чувства. Тук ме беше страх да да сбъркам, тук ме беше страх да не кажа някоя неправилна дума.

Тук нямаше къде да избягам. Тук ти беше крал и заповядваше с пияния глас какво ще се прави. Провалът никога не ти се понрави.

Сега отварям двулитрова бира. Пия я от халбата ти, ядосан и клет, крещя колко е скапан животът. Карам се на малкия мен.

Все пак те нося някъде в мен.

И после влизам в моята стая. Вече сълзите си намериха пътя. Отдавна мечтите не успях да ги сбъдна. Отдавна тук искам пак да се върна.

Ти се обръщаш към мен, малък, болящ и замечтан под светеща нощна лампа, гледаш през прозореца натам,

където мислихме, че живеят мечтите.

Мислихме, че ако до там стигнем всичко някак си ще се нареди. Сълзи се изсипват по бюрото ми. Изгасват полека всичките свещи.

Намерих и старата сива запалка. Беше последното нещо, което държах преди от тук да замина и да оставя да погинат всички хубави неща.

Как се надявах тогава. Със силата на погубена младост. Ох, как мощно се надявах да мога и аз нещо да стана.

За теб. И за него. И за нея. И за мен.

Сега пак за нищо не ставам. Разликата е само, че сега няма кой да ми се кара.

В тишината сам пак страдам. Просто сега няма кой да ми се скара.

-Залезник

[september--stories]

02:50 ч.

Толкова отдавна не съм писал за теб, че сякаш съм забравил как се прави. Вратата на спалнята е отворена, а от нея влиза златиста светлина от коридора. Телевизор, чиито пиксели изгарят, чакайки команда статичните картини да заиграят по него. Клавиатура с подсветка, която от години не съм поглеждал, за да проверя дали буквите са си на мястото. Ето, виждаш ли? Когато не си сигурен как се казва „здравей“ след няколко живота време, описваш пейзажа, колкото и да не е вълнуващ той. Не беше дори моя идея да пиша за теб, една пеперуда влетя отнякъде, без да пита може ли, не може ли, и ме уведоми, че тази вечер пак ще те обичам с всички налични атоми, а как хубаво бях спрял. Не те и сънувам отдавна, но напоследък взе пак да се появяваш. Приятно беше онзи ден да ме навестиш да се прегръщаме, било и за прекалено кратко, не че някога успях да се наситя на допира ти. От пет минути се опитвам да напиша „липсваш ми“, което е изненадващо трудно, все излиза като „липсваш ми понякога, но само в този, онзи и другия момент“. Лаптопът ми точно пък сега ще вземе да е с пълна батерия, та да няма кой да ме спре да си браня безсмисленото его, което трепери да не покаже слабост, когато никой не го гледа. Е, майната му тогава. Обичал съм те някога и точно в такива ледени нощи, когато отида да дръпна завесата и видя през леко запотените прозорци онази самотна кола, която пълзи по шосето и разбутва мъглата, си спомням точно колко много. Когато в три през нощта съм бил убеден, че сме сам самички на това парче земя, което лети из космоса. Само да можеш да се видиш колко си красива в онези ми спомени. Ама че ми е красиво да те обичам отново, било и само за тази вечер. Пеперудата отлетя.

Димитър Калбуров

03:23 ч.

[simonsmilee]

Събуждам се и няма обиди, които да горчат под езика, не ми тежи и дишането вече е възможно от само себе си. Толкова е далечно всичко, че дори не си спомням. Все едно съм го сънувала - вчера, онзи ден или май беше миналата година. Обръщам се напред - назад, въртя се като пумпал, но не виждам нищо. Замислям се леко, като човек, който е забравил ютията включена. Сторило ми се е явно, няма как. Има един свят, в който не съществуваш. Или беше обратното? Съществуваш само в един свят и в никой друг. Това ли беше, се чудя. Толкова ли трае любовта завинаги? След теб съм лепила сърцето си още няколко пъти. Обичаме, не обичаме... Какво правим наистина? Толкова е странно понякога, защото хората искат да имат голяма любов, а аз така упорито отбягвам. Може би това е единствената разлика между преди и след. Другото си е същото, аз съм си същата. Замислям се отново и да ти кажа ми е страшно непонятно. Какво е било, защо е било, каква съм била. Мога само да гадая или да потърся в някаква лимитирана серия на дебел съновник. Едва ли ще намеря отговор. Както и да е! То не е и важно, да ти кажа. Просто има моменти, в които се чудя дали изключих ютията вкъщи. Всичко стана така набързо, че не помня, но едва ли ще върна да проверявам. Минава ми през акъла просто. За секунди прехвърча. Толкова е! Няма повече! Вчера май те подминах на пътя. Ти ли беше, не беше ли? След третата крачка се спрях и се зачудих, точно като човек, който мисли дали е изключил ютията вкъщи. Сторило ми се е явно, няма как! Не мога да се връщам и да проверявам...

[ethereum-sss]

02:50 ч.

Толкова отдавна не съм писал за теб, че сякаш съм забравил как се прави. Вратата на спалнята е отворена, а от нея влиза златиста светлина от коридора. Телевизор, чиито пиксели изгарят, чакайки команда статичните картини да заиграят по него. Клавиатура с подсветка, която от години не съм поглеждал, за да проверя дали буквите са си на мястото. Ето, виждаш ли? Когато не си сигурен как се казва „здравей“ след няколко живота време, описваш пейзажа, колкото и да не е вълнуващ той. Не беше дори моя идея да пиша за теб, една пеперуда влетя отнякъде, без да пита може ли, не може ли, и ме уведоми, че тази вечер пак ще те обичам с всички налични атоми, а как хубаво бях спрял. Не те и сънувам отдавна, но напоследък взе пак да се появяваш. Приятно беше онзи ден да ме навестиш да се прегръщаме, било и за прекалено кратко, не че някога успях да се наситя на допира ти. От пет минути се опитвам да напиша „липсваш ми“, което е изненадващо трудно, все излиза като „липсваш ми понякога, но само в този, онзи и другия момент“. Лаптопът ми точно пък сега ще вземе да е с пълна батерия, та да няма кой да ме спре да си браня безсмисленото его, което трепери да не покаже слабост, когато никой не го гледа. Е, майната му тогава. Обичал съм те някога и точно в такива ледени нощи, когато отида да дръпна завесата и видя през леко запотените прозорци онази самотна кола, която пълзи по шосето и разбутва мъглата, си спомням точно колко много. Когато в три през нощта съм бил убеден, че сме сам самички на това парче земя, което лети из космоса. Само да можеш да се видиш колко си красива в онези ми спомени. Ама че ми е красиво да те обичам отново, било и само за тази вечер. Пеперудата отлетя.

03:23 ч.