#млади артисти

[vprki]

Уроците на Райна Кабаиванска за себеотдаване и посвещение на изкуството

В юбилейната за Райна Кабаиванска 2024 г. Майсторският ѝ клас с Нов български университет отбеляза нов рекорд - близо 100 млади певци от 18 държави кандидатстват за участие. Заради рекордния наплив прослушванията ще се проведат в два поредни дни - на 12 и 13 септември, в Софийската опера и балет. Съобщават от НБУ.

Маестра Кабаиванска ще избере десет млади певци, с които ще работи три седмици. „Нащрек съм за избора си на ученици. Трябва голяма концентрация, защото за мен е важно да намеря къде има някакво огънче, артистът къде е. Всички пеят, всички имат глас, обаче трябва да успееш да надникнеш отвъд него и да намериш интелигентност под вълнението.“ Споделя световната прима на операта.

Майсторският клас на Райна Кабаиванска и НБУ, създаден през 2001 г. от д-р Георги Текев, Изпълнителен директор и член на Настоятелството на НБУ, отдавна се е превърнал в институция с международен авторитет, поставяща София на световната оперна карта.

XXIV Международен майсторски клас ще завърши с Галаконцерт на 2 октомври, 2024 г. на сцената и с оркестъра на първия ни оперен театър под диригентството на Маестро Найден Тодоров. Тогава ще бъдат обявени и стипендиите от благотворителен фонд „Райна Кабаиванска“ в НБУ. Над 100 стипендии е присъдил от създаването си през 2002 г.

Още едно, грандиозно по замисъл събитие, е блестящ акцент в юбилейната година на Райна Кабаиванска. На 15 септември в Античния театър в Пловдив по покана на фестивала Опера Опън, в партньорство с Нов български университет и с подкрепата на посолството на Италия в България, седем международно известни артисти от Школата на Райна Кабаиванска ще представят вдъхновяваща програма, проследяваща основни моменти от кариерата на българското сопрано. Александрина Михайлова, Бая Саганелидзе, Вероника Симеони, Мила Михова, Рейналдо Дроз, Тони Незич и София Соловий ще преведат публиката на Античния театър през вдъхновяващо музикално пътешествие, което ще премине през Ла Скала, Ковънт Гардън, Метрополитън опера, Виенската опера, Парижката опера, Театро Реал в Мадрид и много други сцени, в които славата на Кабаиванска живее.

Райна Кабаиванска, д-р Георги Текев и Александрина Михайлова

Школата Кабаиванска създава поколения оперни артисти с разпознаваем стил и майсторска техника, научени да изразяват артистичната си свобода. „Гордея се, че когато моите ученици пеят по света, могат да кажат: „Аз учих и в България,“ казва Райна Кабаиванска.

Райна Кабаиванска е сред най-значимите оперни певици на нашето време. Дебютът ѝ в Театро Ла Скала в Милано през 1961 г. е началото на една прекрасна кариера на сцените на всички големи театри и концертни зали по света. В своята 55-годишна артистична кариера е изиграла незабравими роли от репертоар, който е поразителен със своята широта.

Райна Кабаиванска е носител на множество държавни отличия, сред които Кавалер на Големия кръст на Ордена за заслуги към Република Италия, Командор на Ордена на изкуствата и литературата на Френската република, орден Стара планина.

В последните 25 години Маестра Кабаиванска преподава в Нов български университет в София, Accademia Chigiana в Сиена, Музикалния институт "Веки-Тонели" в Модена. Десетки млади певци по върховете на световните сцени са шлифовани в нейните майсторски класове.

Райна Кабаиванска

2024 година е юбилейна за Райна Кабаиванска. По инициатива на д-р Георги Текев, изпълнителен директор и член на Настоятелството на Нов български университет, поредица събития, посветени на великата дива, се обединяват в „Годината на Кабаиванска“.

За инициативата към НБУ се присъединяват Софийската опера и балет, Софийската филхармония, Столична община, Българските културни центрове в Париж и Лондон, Посолството на Италия в България, Театро Лучано Павароти в Модена, Театро Масимо в Палермо, Театро Ла Фениче във Венеция и много други.

Припомняме, че Майсторският клас на Райна Кабаиванска в НБУ е първият в България и е създаден през 2001 г. от д-р Георги Текев, Изпълнителен директор и член на Настоятелството на НБУ. Трудно е да изброим за тези вече не малко години колко талантливи млади певци, минали през школата на Райна Кабаиванска поеха своя красив път по международните музикални сцени. Те получават от нея не само познание и дълбоко разбиране на оперното изкуство, но и уроци по щедрост, себеотдаване и посвещение в изкуството. Да си минал през школата на Маестра Кабаиванска е вече марка в оперното изкуство, ако можем да се изразим по тази маркетингова оценка за случващото се в тази област. Нейните момчета и момичета с безспорен талант, благодарение на нея, на наученото от нея, го разгръщат чрез много работа и непримиримост към посредствеността.

Проф. Богдан Богданов (1940-2016), Райна Кабаиванска и Георги Текев

През 2001 г. Райна Кабаиванска провежда в НБУ първия в България майсторски клас за високо усъвършенстване на млади оперни певци. През 2002 г. по идея на проф. Богдан Богданов (1940-2016)  и д-р Георги Текев, Райна Кабаиванска основава и стипендиантски фонд в НБУ със свое лично дарение като продължение на благотворителната си дейност в България. Фондът присъжда стипендии на най-изявените участници в майсторските класове, за да продължат своето образование в България и Италия и за да подпомогне началото на тяхната международна кариера. Стипендиантите се определят от Райна Кабаиванска в края на всеки майсторски клас и се оповестяват на церемония на Галаконцерта на лауреатите. От своето създаване Фонд Райна Кабаиванска е присъдил повече от 100 стипендии на млади оперни певци.

Досега в майсторските класове на Райна Кабаиванска са се обучавали повече от 240 изпълнители от Европа, САЩ, Южна Америка, Австралия, Азия и Африка. Припомняме, че миналата година на 3 май артисти от майсторския клас на Райна Кабаиванска в Нов български университет за първи път се представиха на престижната сцена в Академия „Санта Чечилия“ в Рим с Concerto di Belcanto. Концертът се организира от Ротари Италия 8020 и Нов български университет и бе с благотворителната кауза за подпомагане на млади оперни певци от Школата на Райна Кабаиванска.

А тази година световната оперна прима Райна Кабаиванска беше приета с почест в Академичния корпус на Академия „Санта Чечилия“ в Рим, който включва личности като Салваторе Акардо, Фабио Бионди, Рикардо Шайи, Даниеле Гати, Фабио Луизи, Джакомо Манцони, Рикардо Мути, Антонио Папано, Маурицио Полини, Салваторе Скиарино, Уто Уги  и други.

Райна Кабаиванска

В годините не само във Въпреки, а и в други медии, в които сме работили, винаги Райна Кабаиванска е била на нашето внимание като световно призната звезда на оперното изкуство, забележителен педагог, но преди всичко като щедра и раздаваща личност, трудно сравнима с артисти от нейната величина. /Може да прочетете тук./

Райна Кабаиванска продължава своя забележителен път на личност с ��зключителна щедрост към младите таланти и да предава опита си на световна звезда от оперните сцени. Тя е световно богатство, а ние имаме шанса тя да е сред нас… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Крум Стоев, Александър Томпсън, архив на НБУ

[magdalenagigova]

Номинираните млади таланти за Наградата за полет в изкуството „Стоян Камбарев“ 2023

Кои са номинираните млади таланти за Наградата за полет в изкуството „Стоян Камбарев“ 2023 Петима изумителни творци победители в отделните области са в пряка конкуренция за най-елитния арт приз за млади артисти в България Любимецът на Дисни, който може да озвучи сам 50 филмови героя Петър Байков, изящната поетеса-добротворец Лилия Йовнова, забележителният художник Думисани…

[krug-movement]

С АРТBUS В ИЗТОЧНИТЕ РОДОПИ & AN ART BUS TOURS THE EASTERN RHODOPES

Вдъхновени от модела на пътуващия театър от европейското Средновековие, когато гръцкият театър умира, но се появявят пътуващите артисти, способни да обикалят градове и села, изпълнявайки изкуство „на живо навсякъде под откритото небе“, Арт движение Кръг и група творци се опитаха да възпроизведат вдъхновението на живия нестандартен контакт с разнообразни публики чрез същия тип изкуство „в движение“.

“Menestrelli, giullari, musici vaganti”, Симоне Мартини, детайл от стенопис от параклиса на Св. Мартин /Асизи/ с изобразяване на менестрели и ваганти /1313-1318/  

Проектът „С АртBus в Източните Родопи“ се осъществява от март до септември т.г. с подкрепата на Национален Фонд „Култура“ и в партньорство с 4 общини – Кърджали, Ардино, Момчилград и Крумовград. Сред „пътуващите артисти“, освен екипът на Кръг, са цигуларят проф. Мичо Димитров – концертмайстор на Пловдивската опера, поетът Николай Милчев, рок и поп- певицата Лика Ешкенази, писателката Петя Димитрова и младата реставраторка на църкви и джамии Есин Ибрям. От изследователски интерес към артистичния експеримент към тях се присъедини и историчката от Бурса Нергиз Дурмуш, родена в село Мост.

Часове наред публиките на артистичния минибус се превръщаха едновременно в съавтори и изпълнители, както в градския парк в Момчилград, в комплекс GarsON в Кърджали, в двора на СУ „Васил Левски“ в Ардино, в музикалната зала на ОДК в Кумовград, в двора на детската градина в село Мост, така и по случайни места по маршрута. Емоцията от срещата с „пътуващи артисти“ бързо се прехвърли и в социалните мрежи. Много вълнения предизвикаха постовете със снимки на маестро Мичо Димитров от импровизираните му концерти с деца и младежи в Кърджали, Момчилград и Ардино, където той беше наричан „пътуващият цигулар на Родопите“.

С голям заряд протекоха импровизираните изпълнения на ансамбъл „Изворче“ от Крумовград заедно с популярната в България поп, джаз и етно изпълнителка Лика Ешкенази, независимо че се срещаха за първи път. Свикнали сме да виждаме Лика на българска сцена, но тя е добре позната и на сцените в Израел, Сърбия, Унгария, Италия, Сърбия и Гърция. В последно време я свързват най-вече с изпълнението на автентични еврейски песни. Музиката е голяма част от нейния живот, но не всичко. Вълнува я и историята на нейния народ – многобройните преселничества и бягства, както и целенасоченото му изтребление по време на Втората световна война. И може би затова голяма част от песните й са молитви, а при изпълнението им публиката в Крумовград често пееше и танцуваше заедно с певицата.

Носителите на много награди от ансамбъла за автентичен фолклор „Изворче“ към НЧ „Христо Ботев 1914“, които си партнираха с Лика в изпълнение на автентичен фолклор, останаха верни на принципа си: „Изворче“ е мястото, което ни обединява и ни научава да живеем заедно, да укрепваме приятелства, да раздаваме добрини и обич. И днес е един такъв ден!“ Гайдата на музикалния им ръководител Митко Карамфилов се превърна в истински жив съучастник на всички млади и стари певци и танцьори.

Ансамбълът за автентичен родопски фолклор “Изворче” изпълнява песента “Хей, момиче”

Магистърката по реставрация Есин Ибрям посвети няколко часа на деца и младежи от СУ “Христо Смирненски” в село Мост, общ. Кърджали, за да създават заедно проекти за стъклопис на джамии и църкви в стила арабеска.

Пътуващият екип на Кръг успя да обяви и в 4-те общини на областта литературен конкурс за младежи на тема „Напиши ми стих и вземи сърцето ми за спомен“ с краен срок 29 март. А след това идва времето за награди и нови публични изпълнения на тал��нти от Кърджали, Ардино, Момчилград и Крумовград по неочаквани места, където сцената е откритото небе на Източните Родопи.

Проектът „С АртBus В ИЗТОЧНИТЕ РОДОПИ” се реализира с финансовата подкрепата на Национален фонд „Култура”

[wild-fucking-flower]

Живота е като цигара Не всеки харесва горчивината й и смъртоносния й дим. Но тези, които й се наслаждават… Я свършват най-бързо. Поглъщайки всяка частица от нея. Знаейки, че това ще ги убие. Може би затова повечето артисти умират млади. Защото живеят….

[orleff]

Още едно ново парче от Kan Wakan, ето "Still Feather"

Още едно ново парче от Kan Wakan, ето “Still Feather”

Ново парче от предстоящия троен албум на Kan Wakan “Phantasmagoria“, чуйте “Still Feather”

Phantasmagoria

Георги Линев (Kan Wakan) е роден в София и емигрира в САЩ когато е на 14 годишна възраст. Той е мултиинструменталист, продуцент и композитор. Списания като LA Weekly го нареждат сред 10 най-обещаващи млади артисти за 2014-та година. Проектът Kan Wakan е издаден от легендарната звукозаписна…

[chroniclebg]

Мислим, че в България има талантливи младежи, но някак си ги пропускаме да минат покрай нас без да ги забележим и в един момент те са заминали, или са спрели да се занимават в изкуство.

  Chronicle.bg намери Кристиян Балабански в Благоевград. Деветнайсет годишният младеж тази година е завършил гимназия с изобразително изкуство със специалност дърворезба. Казва, че се занимава с дърворезба от 2 години и добавя авторитетно за годините си - “това средство за изказ наистина е силно не популярно сред днешните творци, но всеки докоснал се до изкуството слага още един чифт очи с малко по-различно светоусещане. Дърворезбата може да бъде добър учител попаднала в правилните ръце”.  

Любовта към дърворезбата се забелязва в начина, по които говори за нея, за Крис тя е прародител чрез който подобава да припомняме на днешните за предишните.

Освен, че обича дърворезбата, младият Балабански обича да снима и с класически лентови фотоапарати. За този вит техника казва, че не перфектната снимка е значимата а пътя до нея е важен. Улавянето на цветове, сфумато и движение е на много по-високо чувствително ниво, а и двойната експозиция не е за изпускане. Има и проблем и той е, че трудно се набавят консумативи. В цялата област (Благоевград) има само един човек който се занимава с проявяване на ленти. На скоро обаче попаднал на приказно ателие в Солун, където си набавял химикали, а там имало и още много полезни “играчки”

Вдъхновението му за фотографията идва от желанието му да покаже безконечния кръговрат по един малко по-топъл начин. “Естествения поток на природата и желанието на човека за развитие са основна засегната от мен тема”. 

Артистите, които харесва са Илия Бешков, неговите карикатури, рисунки, разкази, размисли и разговори. За тях казва, че са толкова мелодични и приятни и в същото време натоварени с толкова много символика досущ като прекрасните български приказки и легенди.

За бъдещето си – не успява да се задоволи с един конкретен материал. Опитва от всичко и във всичко вижда просперитет. През цялото време Крис не говори за отчаяние или за някаква трудност, с която би се сблъскал, оптимизмът му е заразителен, а мирогледът му е мащабен за един 19 годишен младеж.

Младите артисти в страна? “Българинът, като цяло пред книгата, предпочита лесното и бързо смилаемото, камо ли да се интересува от изкуство .Има два вида хора на изкуството  - тези които създават и такива които четат, за щастие в България има малки групи и отделни хора които са “потребители”. За това вярвам ,че у нас има бъдеще за “врабчетата останали да красят България дори през зимата”.

Снимките в галерията са правени със Смена-8М

  Младият Крис Балабански: “врабчетата останали да красят България дори през зимата” Мислим, че в България има талантливи младежи, но някак си ги пропускаме да минат покрай нас без да ги забележим и в един момент те са заминали, или са спрели да се занимават в изкуство.

[vprki]

Срамът като морален коректив и вината като наследство от поколенията в изложба

Изложбата „Срам и вина“ представя нови произведения на петима млади български художници: Мария Налбантова, Мартин Пенев, Мартина Вачева, Невена Екимова, Радостин Седевчев, които са създадени специално за проекта в галерия „Васка Емануилова, филиал на СГХГ. Това е втората част от трилогия на кураторката Галина Димитрова-Димова („Страх и любов“, 2023 и „Грижа и изцеление“, 2025 г.), в която се разглеждат съвременните разбирания и размишления по тези изконни човешки чувства и взаимоотношения.

При откриването на изложбата на 25 юни Аделина Филева, директор на СГХГ каза: „Тази вечер имаме среща с част от един много интересен проект, който се развива. Първата негова част беше изложбата „Страх и любов“ /за нея може да прочетете тук в текст на „въпреки.com/. Тя предизвика много голям интерес, но и провокираше към определена посока. Тази вечер колегите, които са с нас заедно с куратора Галина Димитрова-Димова са подготвили следваща изложба „Срам и вина“. За нашето общество това е нещо много важно. Може би, трябва да поискаме всеки да изпитва и страх и вина, защото в последните 35 години това е забравено във всяка една посока. Изложбата, освен че ще бъде показана в София, след това ще има своето представян в Берлин, където има не малка общност от наши художници, които учат и работят там, а същевременно ще бъде интересно и за германските ни колеги. За третата част ще трябва да почакате следваща година, когато ще дойде темата „Изцеление и грижа“, все пак да имаме едно нормално общество.“

Аделина Филева разглежда творбата на Невена Екимова

Галина Димитрова-Димова беше любезна да ни предостави за публикация нейния кураторски текст, за което ѝ благодарим.

„Срам и вина“ е втората част от трилогия („Страх и любов“, 2023, и „Грижа и изцеление“, 2025 г.), в която се разглеждат съвременните разбирания и размишления по тези изконни човешки чувства и взаимоотношения. Проектът представя гледната точка по темата на петима млади художници, всеки с изразена критична нагласа и индивидуален подход към създаване на художествено произведение специално за изложбата. Работата по проекта обхваща дълъг процес на изследване, с индивидуално проучване и множество срещи в екипа, както и с външни консултанти, като Димитър Стоянович (сценарист и журналист), Мила Цалова (терапевт) и Стефан Иванов (писател).

Интересът към темата за срама и вината идва от назрелия момент, в който българското общество се разкъсва между стереотипи и модели на поведение, които отразяват неизказаните истории и травми от социализма и прехода в страната. Към тежкото историческо наследство добавяме психологическите измерения на този проблем. В психоаналитичната теория на Жак Лакан вината е вътрешно чувство, а срамът идва в резултат на реакция отвън. За Лакан срамът винаги е свързан с взора на другия, взор, който виновният тълкува като укорителен. Ницше свързва вината с дълг. Андре Мишелс, френски психиатър, твърди, че „чувството за вина е свързано с гласа на съвестта, срамът се организира около погледа на другия“.

Радостин Седевчев показа детайли от творбата си

Посоката, която зададох на артистите, бе изследване на срама като морален коректив и вината от наследството от предишните поколения. От една страна, исках да разкрием как тяхното поколение разчита изрази от типа: „От кумова срама“ и „Как не те е срам?“, и как личното усещане за срам идва от наложените от обществото норми на поведение. А, от друга, за мен беше много интересно да разгледаме емоционалното наследство, което носи всяко следващо поколение. В нашия контекст това е натоварено с много натрупани с времето проблеми от тежкия преход, дълбоката политическа криза и разделението в обществото на база отношението към наследството от социализма.

Любопитно за мен, като медиатор на този процес, бе към какво ще се насочат младите артисти, какво предизвиква у тях чувство за срам и усещане за вина. Интересно е, че повечето от тях избраха да се занимават със срама „втора ръка“, който идва от действията на някой друг, или от процеси в общественото пространство, върху които ние, като обикновени граждани, нямаме контрол. Част от проектите са породени от безсилието да спреш или промениш човешки действия или поведенчески модели, които засягат живота и здравето на хора или нанасят пагубни щети върху природата.

Творбата на Мартин Пенев

Мартин Пенев черпи вдъхновение за своя проект от реален случай, в който пациент в психиатрична клиника загубва живота си по време на пожар, защото е завързан за леглото. Радостин Седевчев изследва идеята за срам втора ръка, или Fremdschäm, като кани публиката да се включи в този процес и да сподели какво предизвиква у тях срам заради постъпката на някой друг. Мартина Вачева представя проблема с домашното насилие и стереотипите в обществото, които налагат мълчание и срам у жертвите им. Мария Налбантова насочва вниманието ни към наболели обществени проблеми, а именно корупция, злоупотреба с власт и ненаказаните актове на посегателство върху околната среда. Невена Екимова разглежда, с доза шега и хумор, табутата за секса, обръщайки поглед към миналото, ни отправя към настоящето, в което общуването между младежите става все по-трудно от дигиталните устройства.

Участниците в изложбата от ляво на дясно: Радостин Седевчев, Невена Налбантова, Мартин Пенев, Мария Налбантова и Мартина Вачева

Изложбата в галерия „Васка Емануилова“ събира тези разнообразни гледни точки и артистични подходи, като изгражда увлекателен разказ за срама и вината в съвременното общество. На моменти той е разтърсващ и дори брутален, в други е поетичен и хумористичен, но все така отговорно насочва вниманието към сериозни проблеми. Надяваме се изложбата да повдигне по-широк дебат върху това как младото поколение усеща срам и вина и как можем да преодолеем колективната травма от миналото, за да се справяме по-успешно с предизвикателствата на днешния ден.“

Интересна е и мотивацията да се включат в проекта на самите автори с техните вълнения и тревоги в контекста на темата. Мария Налбантова: „Безсрамна пепел“ е инсталация с обгорели парчета дърво, метална врата от кула за наблюдение на птици изгоряла през януари 2020 г. след пожар в Драгоманското блато. „Безсрамна пепел“ дискутира темата за умишлените палежи като форма на „разчистване“ на терени или прекратяване на определени взаимоотношения.

Творбата на Мария Налбантова

Често мотивите за такива „инциденти“ включват инвестиционни цели, уреждане на финансови или лични въпроси. Работата разглежда тези аспекти на човешкото поведение, където социалната и политическата реалност се определят от липсата на срам, разкаяние или вина. Тук се разпалват различни „огнени“ конфликти, които разрушават както материални, така и нематериални ценности. Палежите на обществени сгради или паметници на културата, горски пожари и палежи на ниви, както и на превозни средства са част от този деструктивен модел на действие./примерите са ужасяващо много – б.р./. В проекта са използвани обгорели парчета дърво и отломки, които са останали след пожара в Драгоманското блато през януари 2020 година и все още могат да бъдат открити на място. При този пожар бяха унищожени 80% от растителността в блатото.

„Привързано тяло“ на Мартин Пенев

Мартин Пенев: „Привързано тяло“. Пациент загива при пожар в държавна психиатрия. Младежът е бил завързан за ръцете и краката и заключен в „меката стая“ в момента на избухването на огъня. След проява на „психомоторна възбуда“ сутринта е наредено пациентът да бъде вързан и изолиран. След изтичане на часовия срок е наредено отново и после наредено за трети път. Така младежът, постъпил доброволно в институцията месец по-рано, дочаква огъня. В стаята има камера, но никой не я наблюдава. Звуковият сигнал за дим не е чут от персонала, а само от други пациенти на етажа. Приятел на младежа се опитва да отвори стаята, но в��атата е заключена. Чува само: „Горя, горя“. След намесата на огнеборците пожарът е загасен и е открит мъртвият пациент. Наред с многото нередности в психиатрията, изброени в доклад на омбудсмана, „меката стая“ е наречена „наказателна стая“. / и този случай не е фатално изключение, случвало се е в горящ спален вагон със заключени врати – б.р./

Мартина Вачева: Common Injury (в буквален превод на български „често срещано нараняване“ или общо нараняване, травма) говори за насилието и агресията както в локален, така и в глобален контекст.

Пред Common Injury, в буквален превод на български „често срещано нараняване“ на Мартина Вачева

Светът се е превърнал в една насилена, болна и деградирала развалина, за която човекът сам е виновен. В нашенската арена насилието е всекидневие, а срамът и вината са най-честите чувства, вменявани на жертвите от насилника. Често наложените стереотипи от тесногръдото ни обществото структурират рамки, от които, ако имаш смелостта да излезеш, биваш колективно порицан, осъден или насилствено премоделиран. Агресията като наказание бива оправдана, а лицето на Срама се посочва за пример... Трябва ли да ни се вменява срам за това, което сме, излизайки от формираните обществени предразсъдъци и настройки?Може би сме пропуснали много културни пластове, виновни за лицето на агресията като норма в политическия и социалния живот. Парламентът се е превърнал в боксова арена, а ти ставаш не просто жертва на един садист у дома или навън, а жертва на цялата система. Прогниване, разпад, статичност, запустялост и безжизненост като общо състояние, като диагноза. Това са умъртвените надежди на едно насилено общество.

Това е тема, която винаги е на нашето внимание, но само на политиците ли трябва да вменяваме вина или зад този род насилие не се крие национален манталитет. Срам ни е да го признаем, но той е тук, да не заблуждаваме. /Прочетете по-особена и не съвсем гледна точка, за която сме писали при нас./

Дрехата за покаяние „Санбенито“ или „Хабитело“ на Радостин Седевчев

Радостин Седевчев:  Fremdschäm (“Срам втора ръка“). Инсталацията се базира на дрехата за покаяние „Санбенито“ или „Хабитело“, използвана като наказание и носена от осъдените от църквата в Средновековието римокатолически страни, като Италия, Испания и Португалия. В контекста на съвремието ни, доминирано от социалните мрежи, преливащи от доброволно качени изображения, инквизицията на онлайн културата разцъфтява и без съмнение всеки един от нас е бил обект на срам втора ръка (Fremdschäm), без да го подозира. Инсталацията ни подканва да споделим върху дрехата изображения от нашето всекидневие, които пробуждат у нас чувството за срам втора ръка, но едновременно с това да облечем „хабителото“ и да се превърнем съзнателно в колективен обект на срама.

Невена Екимова „Момков свян“

Невена Екимова „Момков свян“, Ракла, бродиран текстил.Работата се фокусира върху срама и табутата около секса и в частност проявленията на този срам у момчетата в подрастваща възраст. Разглеждат се теми като традицията на спазване на приличие и семейна йерархия, неопитността и незнанието, които оцветяват обсъждането на вълнуващите теми около сексуалността, както и чувството на срам от самия ни пол – „отбора“, в който по случайност сме се родили. Без да обвинява момчетата за всички нещастия на момичетата, Момков свян се опитва да скъси космическата дистанция между половете с добронамерен хумор, който не сочи с пръст, а по-скоро смушква приятелски.

Пред галерия "Васка Емануилова" при откриването на изложбата

В годините във „въпреки.com” винаги с много респект, уважение и възхищение сме писали и ще продължим за проектите на СГХГ и филиалите ѝ. И сега изложбата „Срам и вина“ отново и за нас като зрители и журналисти тя е едновременно и интимно преживяване, но води и към размисъл за света, в който живеем и как се справяме или не с емоциите си в личностен и глобален план. Но една изложба е не само креативен проект и творчески процес за създателите му, но и много организационна работа, привличане на партньори и още и още дейности.

Ще си позволим и наш, личен коментар. „Срамът и вината“ съвсем не са, според нас, колективно състояние, свързано с политика, обществени реакции и т.н. Това е човешко, индивидуално преживяване, което ни следва цял живот…Кой как реагира в битието си е достатъчно коментирано от велики умове и най-вече от мислители и практици психиатри и психоанлитици от ранга на Зигмунд Фройд. Сложната и понякога необяснима природа на човека, въпреки науката, въпреки литературата и изкуството. Този проект на СГХГ е талантлив опит да се опитаме да вникнем в нея, в контекста на времето, в което живеем и на опита ни от последните десетилетия. А младите автори, не рядко, както и в случая стъпвайки на творците преди тях споделят вълненията си и със сигурност искат светът и хората да са по-добри към себе си другите. Дълга тема…

Стефан Иванов, Галина Димитрова-Димова и проф. Венелин Шурелов при откриването на изложбата „Страх и любов“, 2023

На финала на този текст ще цитираме проф. Венелин Шурелов, който бе един от авторите на първия проект „Страх и любов“ от трилогията  в галерия „Васка Емануилова“, миналата година:  „Съвременният човек обича страховете си. Как решаваме този феномен? Особено натрапчиви са случаите, когато човек е в някаква зависимост или полза от тях. Влюбени в колективните или собствени страхове са повечето политици, националисти, патриоти, популисти, инфлуенсъри, радикали, расисти, хомофоби, журналисти, активисти. Създава се обществено усещане за вкопчване в различни апокалиптични сценарии, които парадоксално имат претенция за защита, но създават поредната разделителна линия. Някаква странна загриженост без любов, без милост, без съчувствие. Как любовта преодолява страховете е тайна, но и неотменима възможност. Понякога е необходимо да обикнеш себе си, понякога друг човек или някаква идея. Винаги има начин.“ Със срама и вината като неотменни човешки чувства и преживявания е същото с известни нюанси. А ние сме в очакване на следващата изложба „Грижа и изцеление“ и нейните участници…

Изложбата „Срам и вина“ в галерия „Васка Емануилова“, филиал на СГХГ продължава до 6 септември. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Младата българска джаз група POSTCARD представя дебютния си албум

Младата и надеждна българска джаз група POSTCARD реализира дебютния си албум, който ще бъде представен на 30 април - Деня на джаза от 21 часа в София Лайв Клуб със специални гости Арнау Гарофе и Христо Минчев. Написа за „въпреки.com” Мирослава Кацарова, джазпевица, радиоводеща и създателка на Plovdiv Jazz Fest.

Млади, пълни с енергия и любов към импровизационната музика, чувствителни и интелигентни - такива са артистите, които се събират и създават групата POSTCARD. Музиката им е интелигентна, виртуозно изсвирена и с отношение, както към историята на джаза, така и към съвременните изразни средства. Затова и миналото лято бяхме ��адостни да ги поканим на лятната сцена на PLOVDIV JAZZ FEST. Те свириха точно преди проекта на Хилда Казасян, в който участват някои от най-ярките джаз музиканти, сред които Теодосий Спасов. Самият той беше силно впечатлен от творческия хъс на младежите и оцени високо музиката, свиренето, креативността им. 

Припомняме, че концертът бе на 25 август и вечерта започна с музика на най-младото джаз поколение или с други думи, с групата “Postcard Quintet”. Неделчо Нинов – тромбон, Ралица Тонева - aлто саксофон, Вилизар Гичев - китара, Христо Минчев - контрабас и Теодор Тошков – барабани представиха изцяло нов и авторски репертоар.

Кои са POSTCARD?

POSTCARD

Първоначално младите творци се събират, за да свирят заедно, докато са студенти в прочутата Консерватория “Принц Клаус” в Грьонинген, Нидерландия. През 2022 година се оформят като формация, която включва: Ралица Тонева - саксофон, Теодор Тошков - барабани и Неделчо Нинов - тромбон. Към тях в България се присъединява и Вилизар Гичев - китара. Често свирят в местни джаз клубове, а понякога се завръщат в България, за да свирят заедно пред българска публика. Решават да кръстят групата си POSTCARD.

В началото репертоарът им се състои от музика предимно от 40-те и 50-те години на миналия век - период, който е познат като Hard Bop ерата в историята на джаза.  Постепенно музикантите започват да работят и над авторска музика. Следват две години активно концертиране с едни от най-изявените български музиканти като Арнау Гарофе, Васил Хаджигрудев, Михаил Иванов, Даниеле Феббо, Христо Минчев в различни клубове и на фестивали като „Пловдив джаз фест“, „Q jazz fest” младежката сцена на „Банско джаз фестивал, „Джаз под звездите на Деветашкото плато“.

През 2023 година групата печели финансиране от Национален фонд „Култура“ за запис на дебютен албум по програма „Дебюти“.

POSTCARD

Интересен факт е, че наричат групата си POSTCARD, защото почти всички живеят и учат в чужбина, а когато се завръщат в България за кратко винаги изнасят концерти. Тези спорадични изяви в родната им България  са като музикални пощенски картички за техните чувства, настроения, искрени и дълбоки вълнения, които преживяват  докато се образоват и развиват като музиканти и творци. Така, според тях, пощенската картичка се превръща в метафора на старомодния “аналогов” начин на общуване, на искрената, човешка споделеност през майсторлъка на свиренето:

“Това е идея, която събира в себе си творчески мирогледи, които са повлияни, както от страстта към традиционния джаз, така и от различните подходи към съвременния му прочит. Музиката е вдъхновена от естествената нужда на човека да създава и да споделя. Малко или много оттам идва името на групата, което е израз именно на истинския, дързък и някак наивен разговор. То май това е смисълът на джаза…” - разказват самите те.

Съвсем естествено се стига и до това, младите артисти да реализират своя дебютен албум с авторска музика, наречен “Stories”. Той е подкрепен финансово от Национален фонд “Култура” по програма “Дебюти 2023”. Техни ментори са двама забележителни джазмени - саксофонистът Арнау Гарофе и басистът Христо Минчев, които бързо се превръщат в техни приятели и съмишленици, и взимат участие в записите на албума.

Мирослава Кацарова на концерта си с Биг бенда на БНР, 21 март 2024

Албумът “Stories” представлява сборник от седем музикални истории, които се характеризират преди всичко с дълбока искреност и чувствителност на личните преживявания на творците, на това което прави човека уязвим и в същото време различен, ярък и с позиция. Иска се дързост един млад артист да заяви себе си по  категоричен и директен начин, особено в началото на своя път, когато все още динамиката на новото и непознатото носи толкова много изненади и предизвикателства. В тази връзка идеята на „Stories” е да предаде вярата в пътя, в смелостта,  в откровението и връзката между това,  което е било преди и това, което предстои.

В албума „Stories” са включени композиции написани от всеки един от основните членове на групата. Стилистиката на пиесите е свързана с модерния джаз, а заедно с това, в тях се откриват мотиви от традицията на класическата джаз култура.

Премиерата на албума “Stories” ще се състои на 30 април от 21:00 (врати  20:00) в „Sofia Live Club”, където освен Неделчо Нинов, Ралица Тонева, Вилизар Гичев и Теодор Тошков, ще вземат участие още изявените гост-музиканти Арнау Гарофе и Христо Минчев.

По-късно през лятото на 2024 година имат покани за различни фестивали, сред които  „A to jazz” , “Nisville jazz fest” - Сърбия “The Jazz Cave festival” – Румъния, “Q-jazz festival”. ≈

Текст: Мирослава Кацарова

Снимки: архив на POSTCARD и Ани Петрова

P.S. на „въпреки.com”: Държим да подчертаем неуморността, въображението, таланта на Мирослава Кацарова да създава, да сътворява и умението ѝ да работи и привлича талантливи хора, сродни души. Винаги е със специална, лична грижа и внимание към младите музиканти. И да не забравяме, както тя споделя неведнъж: „Джазът е свобода!“ Насладете ѝ се!

[vprki]

Изключителна почит за Райна Кабаиванска от Академия „Санта Чечилия“

Световната оперна прима Райна Кабаиванска влиза в Академичния корпус на Академия „Санта Чечилия“ в Рим, който включва личности като Салваторе Акардо, Фабио Бионди, Рикардо Шайи, Даниеле Гати, Фабио Луизи, Джакомо Манцони, Рикардо Мути, Антонио Папано, Маурицио Полини, Салваторе Скиарино, Уто Уги  и други, съобщават от НБУ.

Райна Кабаиванска е сред най-значимите оперни певици на нашето време. Дебютът ѝ в Театро Ла Скала в Милано през 1961 г. е началото на една прекрасна кариера на сцените на всички големи театри и концертни зали по света. В своята 55-годишна артистична кариера е изиграла незабравими роли от репертоар, който е поразителен със своята широта.

Мария Калас и младата Райна Кабаиванска

Райна Кабаиванска е носител на множество държавни отличия, сред които Кавалер на Големия кръст на Ордена за заслуги към Република Италия, Командор на Ордена на изкуствата и литературата на Френската република, орден Стара планина.

В последните 25 години Маестра Кабаиванска преподава в Нов български университет в София, Accademia Chigiana в Сиена, Музикалния институт "Веки-Тонели" в Модена. Десетки млади певци по върховете на световните сцени са шлифовани в нейните майсторски класове.

Райна Кабаиванска и Георги Текев на прослушване, 2023

2024 година е юбилейна за Райна Кабаиванска. По инициатива на д-р Георги Текев, изпълнителен директор и член на Настоятелството на Нов български университет, поредица събития, посветени на великата дива, се обединяват в „Годината на Кабаиванска“. Сред тях е XXIV Международен майсторски клас на Райна Кабаиванска и НБУ, който ще стартира с прослушване на 12 и 13 септември в Софийската опера и балет.

За инициативата към НБУ се присъединяват Софийската опера и балет, Софийската филхармония, Столична община, Българските културни центрове в Париж и Лондон, Посолството на Италия в България, Театро Лучано Павароти в Модена, Театро Масимо в Палермо, Театро Ла Фениче във Венеция и много други.

Припомняме, че майсторският клас на Райна Кабаиванска в НБУ е първият в България и е създаден през 2001 г. от д-р Георги Текев, Изпълнителен директор и член на Настоятелството на НБУ.

Райна Кабаиванска в зала "България", декември 2023

Трудно е да изброим за тези вече не малко години колко талантливи млади певци, минали през школата на Райна Кабаиванска поеха своя красив път по международните музикални сцени. Те получават от нея не само познание и дълбоко разбиране на оперното изкуство, но и уроци по щедрост, себеотдаване и посвещение в изкуството. Да си минал през школата на Маестра Кабаиванска е вече марка в оперното изкуство, ако можем да се изразим по тази маркетингова оценка за случващото се в тази област. Нейните момчета и момичета с безспорен талант, благодарение на нея, на наученото от нея, го разгръщат чрез много работа и непримиримост към посредствеността.

Проф. Богдан Богданов (1940-2016), Райна Кабаиванска и Георги Текев

През 2001 г. Райна Кабаиванска провежда в НБУ първия в България майсторски клас за високо усъвършенстване на млади оперни певци. През 2002 г. по идея на проф. Богдан Богданов (1940-2016)  и д-р Георги Текев, Райна Кабаиванска основава и стипендиантски фонд в НБУ със свое лично дарение като продължение на благотворителната си дейност в България. Фондът присъжда стипендии на най-изявените участници в майсторските класове, за да продължат своето образование в България и Италия и за да подпомогне началото на тяхната международна кариера. Стипендиантите се определят от Райна Кабаиванска в края на всеки майсторски клас и се оповестяват на церемония на Галаконцерта на лауреатите. От своето създаване Фонд Райна Кабаиванска е присъдил повече от 100 стипендии на млади оперни певци.

Досега в майсторските класове на Райна Кабаиванска са се обучавали повече от 240 изпълнители от Европа, САЩ, Южна Америка, Австралия, Азия и Африка.

Припомняме, че миналата година на 3 май артисти от майсторския клас на Райна Кабаиванска в Нов български университет за първи път се представиха на престижната сцена в Академия „Санта Чечилия“ в Рим с Concerto di Belcanto. Концертът се организира от Ротари Италия 8020 и Нов български университет и бе с благотворителната кауза за подпомагане на млади оперни певци от Школата на Райна Кабаиванска. Сред официалните гости бяха д-р Георги Текев, изпълнителен директор на НБУ и партньор на Кабаиванска в нейните образователни и артистични проекти, настоящият и бившият управители на Ротари клуб – региони Лацио и Сардиния Гуидо Франческети и Франческо Мартино де Карлес, представители на дипломатическия корпус, ръководството на Академия „Санта Чечилия“. Събитието бе част от проекта “Creative UE Opera out of Opera 2” на Академията, съвместно с Ротари Италия 8020 и НБУ. Като специален поздрав към Райна Кабаиванска бе излъчено изпълнение от неин концерт в Академия „Санта Чечилия“ през 1998 година. /Повече за събитието може да прочетете тук/.

Райна Кабаиванска

В годините не само във Въпреки, а и в други медии, в които сме работили, винаги Райна Кабаиванска е била на нашето внимание като световно призната звезда на оперното изкуство, забележителен педагог, но преди всичко като щедра и раздаваща личност, трудно сравнима с артисти от нейната величина. /Може да прочетете тук и тук./

Райна Кабаиванска продължава своя забележителен път на личност с изключителна щедрост към младите таланти и да предава опита си на световна звезда от оперните сцени. Тя е световно богатство, а ние имаме шанса тя да е сред нас… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на НБУ и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Плакатът притежава силата да отстоява позиции и да внушава послания

 „80-годишнината от спасяването на българските евреи стана повод да поканим 12 наградени художници по плакати от Международното триенале на плаката в София, заедно с известния унгарски художник на плакати Петер Поч и да създадем колекция от плакати срещу антисемитизма и насилието, срещу всяка форма на неуважение за човешкото достойнство и правото на живот.“ Сподели за „въпреки.com” Албена Спасова, един от създателите на Триеналето.

В годините много сме писали и продължаваме за забележителното присъствие на Международното триенале на сценичния плакат в културния и обществен живот и заедно с това със завоюван сериозен авторитет. От своето създаване през 1994 г. до днес, Триеналето неизменно е платформа,  която привлича цвета на световния плакат. Сред хилядите експонати, със своето многообразие блестят произведенията на няколко поколения талантливи жени. За немалка част  от тях Триеналето е старт, прераснал в богат и успешен творчески път, а самото  присъствие на други, „изстреля“ форума сред най-престижните изложения в света. Неговите създатели художниците проф. Божидар Йонов, Божидар Икономов (1943-2016) и неуморната Албена Спасова са личностите, които създадоха и създават важни партньорства, откликват на сериозни събития не само в областта на културата, успяват да променят облика на градовете ни и винаги в името на по-добър и смислен свят. Последователно с голяма широта обединяват много автори от България и много страни да участват с изкуството си във великолепни проекти.

И сега този техен проект, според нас, е сред най-ярките и въздействащи събития в отбелязването на 80-та годишнина от спасяването на българските евреи. По този повод Албена Спасова пише в издадения каталог на български и английски на колекцията:

„Международното триенале на сценичния плакат – София като актуална платформа, никога не е оставало безразлично към значимите теми.

Водени от убеждението, че човеколюбието и човечността са същностни за изкуството, приехме с отговорност поканата на Държавния културен институт да се присъединим към настоящия проект.

Петер Поч

Вярвайки, че плакатът притежава особената сила да отстоява позиции и да внушава важни послания, се обърнахме към 12 съвременни визуални артисти, във въздействието на чиито плакати многократно сме се убеждавали. Носители на награди от Триеналето, тяхното талантливо авторско присъствие има различни проявления и признания у нас и по света. Прочутият със своите безкомпромисни плакати Петер Поч също прие да се присъедини към българските си колеги: Анна Симеонова, Иван Кашлаков, Кирил Златков, Люба Томова, Маргарита Дончева, Мая Стайкова, Мила Лозанова, Ненко Атанасов, Петър Чучулигов, Радослава Боор и Страхил Димитров.

Резултатът е колекция - израз на гражданската и творческа реакция срещу антисемитизма и насилието, срещу всяка форма на незачитане на човешкото достойнство и правото на живот. Колекция от плакати – памет и признателност.“

Кирил Златков

Автор на корицата и художествено оформление на каталога: проф. Божидар Йонов; съставител на колекцията и каталога: Албена Спасова; текстове: Явор Койнаков, Албена Спасова; фотограф: Фелия Барух; превод: Даниела Щиплиева, Медиатекст.

Публикуваме и текста на Явор Койнаков от Държавния културен институт към министъра на външните работи.

„В продължение на две години Държавният културен институт работи върху този проект и имахме възможност да се срещнем и дискутираме с много партньори. С експерти, отдадени от години на изследвания на проблематиката, свързана с паметта за тъмните години на Холокоста. Срещи с представители на по-млади поколения, за които събитията са били само страничка от учебника по история. Питахме се дали ще успеем да открием следите на нетолерантността в днешния ден, да се направят сравненията с примера на хора, които са дръзнали да заемат хуманна и гражданска позиция в трудни времена.

Радослава Боор

Месеците на работа по проекта съвпаднаха с отбелязването на 80-та годишнина от спасяването на българските евреи, което естествено фокусира обществено внимание и енергия да се види по-широкият контекст на историческите събития.

В продължение на дългогодишно партньорство с Международното триенале на сценичния плакат се стигна до идеята да работим съвместно, ангажирайки  специално поканени съвременни автори,  получили признания  от Триеналето и от други конкурси.  Вярваме, че  темата за уроците на историята, осмислена през  концентрираните образи и послания на плакатното изкуство ще достигне до много хора  и няма да ги остави безразлични.“ 

В Бургас

Плакатите са създадени в рамките на проект „Стратегическо сътрудничество между България и Норвегия в подкрепа на международните ангажименти на България за борба с антисемитизма и опазването на еврейското наследство“ в партньорство между Държавния културен институт към министъра на външните работи и  Международното триенале на сценичния плакат - София.

След успешното си представяне в Пловдив, Бургас и Сливен през юни, изложбата "Памет и плакати" продължава своето пътешествие и гостува в Байракли джамия в град Самоков, Исторически музей - Самоков, където беше открита на 14 юли

Експозицията е инспирирана, както вече отбелязахме от посланието за хуманизъм и противопоставяне на антисемитизма, които носи историята за спасяването на българските евреи преди 80 години.

В Байракли джамия в Самоков

Специално подчертаваме прекрасният избор на екипа къде да бъде експонирана колекцията плакати – в Пловдив Националната художествена гимназия „Цанко Лавренов“, в Бургас на стената на Пристанищния комплекс, в Сливен във фоайето на Драматичния театър „Стефан Киров“ и в Байракли джамия в Самоков. Всеки от тези градове има специално място в контекста на Спасяването и като среда, в която са живели не малко български евреи.

Както вече отбелязахме един от създателите на Международното Триенале на сценичния плакат е незабравимият творец и обаятелен артист Божидар Икономов (1943-2016), който бе и космополит, изключително широк в мисленето си човек. В тези дни в негова памет и по повод 80 години от рождението му (съвпадение, някакво…) колегите му го почитат с изложбата "Allegro ma non troppo“ на негови избрани музикални плакати, експонирани върху фасадата на Националната музикална академия „Панчо Владигеров“ от 12 юли, рождения ден на Дари. По този повод Албена Спасова написа:

„От Триеналето решихме, че най-добрият начин за отбелязване на тази неслучила се годишнина е да продължим да припомняме на публиката постиженията на един толкова многостранен артист като Божидар Икономов, а на най-младото поколение да помогнем да го открият.

Благодарение на  домакините от  Национална музикална академия "Проф. Панчо Владигеров", в сърцето на София "изгряха" едни от знаковите плакати на Божидар Икономов,  създадени за различни оперни и балетни спектакли на Националната опера, както и такива за оперети и рок опери от репертоара на Музикалния театър „Стефан Македонски“. Сезоните, в които авторът работи за Националната опера се отличават със стил и неповторима визуална идентичност.

Националната музикална академия "Панчо Владигеров"

Много е жалко, че днес тези толкова авторитетни и продуктивни сцени се лишиха от идеята да имат плакати, които да формират тяхното рекламно лице. Изложбата ни припомня не само за един ярък талант, но и за това колко силно се усеща отсъствието в градската среда на качествения, артистичен плакат.

За мото на изложбата  избрахме музикалния термин Allegro ma non troppo ... Весело, но не прекалено , защото изразява лекотата, оптимизма  и чувството за хумор, с които Дари Икономов премина през живота, оставяйки сериозна диря в изкуството, както и празнината от отсъствието на този толкова талантлив и отдаден на изкуството  артист. Божидар Икономов умееше да се забавлява и със същото постоянство да работи неуморно, защото изключително много обичаше своята работа, създаваше приятелства и колегиални връзки на всички континенти, владееше качеството  да събира хора и плакати, да изгражда мостове, да насърчава младите автори и да провокира по неподражаем начин въображението на зрителя.“

Албена Спасова

Публичните изяви на Триеналето на пръв поглед различни, които достигат до всеки един от нас, всъщност, вървят и в една последователна драматургична посока, както преди време я бяха определили много красиво проф. Божидар Йонов и Албена Спасова “Обичам плаката”. А ние добавяме за нас като журналисти и верни приятели „Защото обичаме Плаката и създателите му!“.

И финално да припомним, че от своето създаване през 1994 г. преди почти 30 години до днес, Триеналето неизменно е платформа,  която привлича цвета на световния плакат.

Проф. Божидар Йонов

Сред хилядите експонати, със своето многообразие блестят произведенията на няколко поколения талантливи жени. За немалка част  от тях Триеналето е старт, прераснал в богат и успешен творчески път, а самото  присъствие на други, „изстреля“ форума сред най-престижните изложения в света. Селектирана, специално за „Аполония“ 2023, изложбата показва плаката от последните три десетилетия, през умните и красиви очи на неговите създателки. Ще се представят плакати на всички носителки на награди и на някои знакови фигури, участвали при определянето на тези награди.

Люба Томова

Колекцията отбелязва постиженията на 22 съвременни български и световни плакатистки, сред които легендарни фигури като Пола Шер, САЩ, Розмари Тиси от Швейцария, Гите Кат, Дания, както и единствената носителка на Голямата награда от България – Люба Томова, която спечели за участието си в проведеното в края на миналата година – 10-ото юбилейно Международно триенале на сценичния плакат. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на Триеналето и Стефан Марков

[vprki]

Мила Искренова: Необятният и универсален език на танца

„Чудесна финална вечер на творческата лаборатория за млади хореографи ХЕЛИОС! Под ръководството на Владимир Ангелов седем млади хореографи показаха мостри от своя талант - оригинални, мислещи, търсещи. От сърце им желая да имат воля, сила и условия, за да развиват своите идеи! На добър час на младия танц!“ Написа Мила Искренова /на снимката по време на репетиция/, хореограф и педагог на стената си във фейсбук за второто издание на форума.

Припомняме, че миналата година за „въпреки.com” по повод на първия ХЕЛИОС тя сподели в текст: „Владимир Ангелов, хореограф и ръководител на първото издание на хореографската лаборатория ХЕЛИОС обясни какво означава тази абревиатура: „Хореографска експериментална лаборатория и иноватна, образователна сцена. Това значение обаче, се намира в пълен синхрон със символичния смисъл на  името на древногръцкия бог на слънцето Хелиос. Знанието е светлина, а ХЕЛИОС дава знание в областта на хореографията, което Владимир Ангелов щедро споделя със своите млади колеги.“ / целия ѝ текст преди година може да прочетете тук/.

Сега на второто му издание Мила Искренова беше поканена да изнесе лекция пред младите хореографи в процеса им на работа в периода на семинарния му формат от 12 до 24 юни 2023. Тя беше изключително любезна да предостави на „въпреки.com” фрагменти от лекцията си в рамките на ХЕЛИОС – експериментална лаборатория за млади хореографи, които публикуваме с благодарност.

НЕОБЯТНИЯТ И УНИВЕРСАЛЕН ЕЗИК НА ТАНЦА

Имах големия „исторически шанс“ да започна развитието си като хореограф в периода на „зрелия социализъм“ - точно в този период на културна изолация, идеологическа цензура и информационни ограничения, които не допускаха западноевропейската, американската и изобщо „империалистическата“ култура да оказва „зловредно“ влияние върху масите в социалистическите страни. Това ограничение обаче не можеше да спре стремежа към нови познания и открития.

Марта Греъм, снимка: Getty ullstein bild

...

При мен, както и при много други хореографи от втората половина на 20-ти век, има три основни влияния: Марта Греъм, Пина Бауш и Мърс Кънингъм. Към тях прибавям и неизменното теоретично влияние на Рудолф фон Лаван с неговите базисни тези за танцовото изкуство. Тези велики хореографи, които преобръщат и разширяват неимоверно представите за танца, за мене са повече от артисти. Те са духовни лидери, които дават не само нов поглед върху движещото се тяло, но предлагат и нов начин за възприемане на времето и пространството, и на човешкото битие изобщо. Именно в този  чисто духовен аспект се изразяваше тяхното влияние върху мене, а не толкова като стилистика и методология. Те бяха, и са, мои учители „по  живот“.

Пина Бауш, снимка: IC

ПРАКТИЧЕСКИ СЪВЕТИ

....

2. Мястото, сцената, пространството, теренът.

Каква е сцената – открита или закрита, малка или голяма? Какъв е подът? Какво е осветлението?

Сцената е платното, върху което „рисува“ и „вае“ хореографът - фон на хореографските образи. Тя е активно участваща в зрелището и параметрите, които създава са определящи за въздействието на хореографската творба.

Ако сцената е камерна и дистанцията от публиката е малка, можем да наблегнем на детайлите в хореографията, на фините жестове, на нюансите в изпълнението. Ако имаме голяма сцена, като оперната например, тя изисква по-мащабни композиционни решения, по-голям размах и виртуозност, по-едри щрихи и по-обобщени образи...

....

4. Съобразяване с обстоятелствата

В моите млади години бях попаднала на интересен гангстерски филм. В един от епизодите едно от ченгетата получаваше наставления от своя началник. Когато ченгето попита какво да прави в дадена ситуация. Отговорът беше : „Действай, според обстоятелствата!“

Мърс Кънингъм, снимка: World Dance Press

Същият съвет важи и за работата на хореографа. Какво имам предвид под „Обстоятелства“?

Разбира се, всичко което изредих до тук - танцьори, пространство, бюджет, но също - екип (композитор, сценограф, осветител и пр.) , публика ( каква е предполагаемата публика и към кого е насочено произведението) и актуалност ( какво прави творбата актуална за дадения момент и за конкретния социален контекст).

5. Гъвкавост, адаптивност, флексибилност, подвижност

След всичко посочено дотук, стигам до една изключително важна особеност на хореографската работа, а именно нейната „гъвкавост“.

Илюстрация към лекцията на Мила Искренова

Питър Брук казва, че когато прави постановка, режисьорът е „слепец, който води слепи“. Тази сентенция би могла да се отнесе с пълна сила и до хореографската работа. Много често ние имаме съвсем ясна идея и, убедени в нейната сила и оригиналност, сме обладани от желание да я реализираме възможно най-успешно. Влагаме цялото си усърдие и амбиция, но много често това, което се получава, не отговаря на намеренията ни. Това несъответствие ни огорчава, разочарова и ядосва, и опасността да зациклим в собствените си ограничения и догматизъм е много голяма. Така става, докато не приемем, че творбата има  свой собствен живот! Ние само даваме начало на произведението, предизвикваме го, „зачеваме“ го, но оттам нататък то се развива самостоятелно със свои правила и форма, която приема независимо от нашите рационални преценки.

Творческият процес е постоянна игра между нашия разум и нашето подсъзнание, което е наситено с огромна информация, която ние се опитваме да рационализираме, да пресяваме, класифицираме и структурираме. Подсъзнанието ни съдържа информация и знания, които ние дори не подозираме, че притежаваме. Затова, веднъж отворили капака на този всеобхватен контейнер, не бива да се смущаваме от идеите, образите и решенията, които той ни предлага и подава, а да им се доверим и да ги използваме. Разбира се, с чувство за мярка.

6. Чувство за мярка

Така стигаме до още един важен аспект на хореографската, както и на всяка композиционна работа - ЧУВСТВОТО ЗА МЯРКА. „Ако не можете да измерите, не можете да управлявате“, казва Лорд Келвин. И също: „Който знае мярката, знае всичко.“

Илюстрация към лекцията на Мила Искренова

Какво можем да разбираме под „чувство за мярка“ в хореографията?

Разбира се, то може да се разглежда в структурен смисъл, като съотношение между частите на произведението, усетът за ритъм, дължината на епизодите, експлоатирането на емоциите и пр. елементи на формата. Но освен този структурен подход съществува и един друг поглед, който може да изглежда доста субективен, но за мене е определящ за това дали наричам едно произведения „изкуство“ или не. Това е именно умението да превърнем целия сбор от внушения в универсално послание. Да напуснем нивото на личната драма и субективния опит и да се издигнем до нивото на общовалидните истини, което всъщност е нивото на ПОЕЗИЯТА.

Сещам се за Моцарт, който е казвал, че иска да издигне музиката, дори в оперите си, до нивото на поезията. Без съмнение той е успял и е дал ясен пример за съвършено чувство за мярка, при която профанното се превръща в поезия.

7. Новаторство

Занимания по време на ХЕЛИОС

Новаторството – ето един термин изпълнен с противоречия. Като че ли на всеки му се иска да бъде новатор в работата си, но до колко и дали изобщо е възможно това? Преди  всичко – какво означава да си новатор? 20-ти век като че ли дава отговор на този въпрос. Наред с поредицата технологични революции, се случват и многобройни естетически и стилистични, които откриват нови посоки за развитието на изкуството. Нека си спомним за „тихите революции“ в началото на миналия век, които започват едновременно в Европа и Америка и обхващат всички жанро��е на изкуството с участието на цели групи интелектуалци и артисти. Зараждат се нови стилове и течения като експресионизъм, абстракционизъм, дадаизъм, кубизъм, импресионизъм и пр., които се проявяват във всички жанрове на изкуството, в това число и в танца.

Какво означава да си "новатор" в танца?

Когато си задавам този въпрос, си представям как Айседора Дънкан танцува боса, облечена в туника или увита във френското знаме под звуците на Марсилезата. Тя едва ли се е питала дали е новатор - тя е била такъв. Правела е това, което е било естествено за нея, така както го е чувствала и виждала. След нея Марта Греъм сяда на пода и създава система с нейните " контрекшън" и "релийз". Тя също не е търсела нещо ново, но този е бил единствено възможния за нея начин да се изрази.

Дали тези творци са били новатори? Безусловно - да! Модернистите Айседора Дънкан, Рут сен Денис, Тед Шоун, Рудолф фон Лабан, Мери Вигман, Курт Йос,  и следващата генерация на постмодернистите – Пина Бауш, Мърс Кънингам и след тях пост-постмодернистите – Лусинда Чайлдс, Туайла Тарп, Триша Браун и други променят фундаментално представата за танца и го превръщат категорично от декоративно в съвременно действащо и действено изкуство, със силен социален наратив и висока реактивност към реалността.

Занимания по време на ХЕЛИОС

Днес е изключително трудно да си новатор - с тялото е правено всичко, позволено и недопустимо. Иновативност може да се търси само в областта на мисълта и идеите - какво казваме с едни или други средства, техники и методи. Как ги комбинираме, как ги съпоставяме, как си играем с формата и до какви внушения достигаме. И дали сме способни, с цялата си ерудиция, познание опит и позиции да установим с публиката онази вълшебна връзка, в която тя да ни се довери и да изпита катарзис, или да се ужаси и да ни пренебрегне.

Иновативността е ВИЗИЯ - ясен поглед към реалността и настоящето. Няма значение, как точно ще бъде изразена тя - да си "тук е сега" е привилегия на зрящия и умеещ да се изрази талант.

Моите лични разбирания за изкуството не са „модерни“. Може би е парадоксално, но това, което ме интересува в изкуството е неговият "извънвременен характер".  Даже , бих казала, че схващанията ми са древни, архаични и крайно утопични. Интересуват ме, например, движенията и вибрациите на човешката душа, хармонията и стремежът към съвършенство на формата... Не виждам нищо модерно в това, нито "съвременно" в прекия смисъл, но тези принципи са толкова отвъдно недостижими, че е достатъчно да ги следваш, за да си вечно търсещ.

Мила Искренова по време на репетиция на "Следобедът на един фавн" в балет "Арабеск"

8. Синтез и обобщение

Днес ние имаме богато наследство от открития и свободата да боравим с тях по собствен избор. Какво обаче би могъл да открие днес един хореограф, след целия 100-годишен откривателски поход от миналия век? И след пълното еманципиране на танца спрямо другите изкуства?

Днес в танца се извършва най-същественият синтез на различни жанрове изкуства, като моето убеждение е, че НОВАТОРСТВОТО се извършва именно в полето на синтеза и обобщенията. За всички е ясно колко трудно и почти невъзможно е за съвременния хореограф да бъде новатор с невиждани до момента открития. След поредицата естетически и технологични танцови революции през миналия век днешната мярка за оригиналност се изразява в степента и нивото на естетическото и смислово обобщение, което прави съвременния артист „откривател“ в неговото т��орчество.

Времето, в което живеем е сложен преход между две епохи, процес на преосмисляне на наследството от миналото и превеждането му на езика на бъдещето. Съдейки от опитите на младите танцови артисти, те са достойни медиатори между две столетия и търсачи на пътища за бъдещо развитие на танцовото изкуство.

Мила Искренова по време на репетиция

9. Откритията

Всяко откритие съдържа минал опит, има свой исторически и естетически бекраунд, който в един момент прераства в ново ниво на мислене. Ако се вгледаме в революциите в изкуството от началото на миналия век, виждаме, че мнозина от авангардистите се обръщат към традициите на древността, античността или източната традиция и превеждат това наследство на нов, съвременен език. Днес ние разполагаме и с техния опит, който бихме могли да преведем на езика на нашето време. Какъв би могъл да бъде този език?

Първото, което ми хрумва е ЕЗИКЪТ НА ТЕХНОЛОГИИТЕ. Това е естествен отговор, като се има предвид огромното и постоянно нарастващо присъствие на технологиите, както във всекидневието така и в сценичния живот. Второто предположение са СРЕДСТВАТА ЗА КОМУНИКАЦИЯ – социалните мрежи, интернет, виртуалните спектакли и форми на изкуството, които влияят не само върху разпространението на арт-произведенията, но и върху техния смисъл и съдържание.Третото ми предположение е ИЗКУСТВЕНИЯТ ИНТЕЛЕКТ.  За мене тази възможност е една голяма въпросителна. ИИ не е божествено творение като човека, а е човешко изобретение. Способността на ИИ да синтезира информация не е свързана със субективни, индивидуализирани чувства, страсти, възприятия, избори и харесвания, нито с индивидуална интуиция, която обобщава целия този „материал“.

Рисунка на Мила Искренова. Тя има реализирани няколко изложби

Танцът е изкуство произлязло от стремежа на човешкото същество да се свързва с други човешки същества, с природата, с боговете, с вътрешното Аз, и по този начин да комуникира със себе си и със света. С кого иска да комуникира ИИ, аз не зная. Но съм убедена, че всяко изкуство съдържа в себе си този стремеж към комуникация, търси свой адресант, към когото насочва послания и това го развива и осмисля. Несъвършенството на една творба понякога представлява най-големият ѝ чар.  ИИ може да бъде един много интересен  технологичен експеримент, но не бих го нарекла автор и творец, защото е лишен от душевност, от самобитност, от „личностни характеристики“ и т.н., особености на живия талант. Всяко произведение на изкуството има своя аура, свой магнетизъм, които са рационално необясними и много сложни за дефиниране. Защо ни харесва едно, а друго не, защо едно произведение ни разплаква или разсмива, а друго ни оставя безучастни и нетърпеливи в очакване на края му? Няма еднозначен отговор или ако има  той е винаги крайно субективен, но само изкуство създадено от човек може да предизвика всички тези реакции. ИИ е твърде „съвършен“ , за да въздейства толкова широкоспектърно.

Илюстрация към лекцията на Мила Искренова

10. Отговорът на Буда

Връщам се отново към мисълта на Буда: „Само в това тяло, шест фута високо, се съдържа целият свят, произходът на света, развитието на света и начинът, по който светът може да бъде осъзнат...“.

Приемам мисълта на Буда съвсем буквално и мисля, че тя дава отговор и на въпроса какъв да бъде съвременният език на танца. Разбира се, той е и ще бъде малко или повече социално обусловен, политически ориентиран, повлиян от традицията, но най-вече и преди всичко ще бъде израз на променящото се човешко същество, на неговия мироглед и светоусещане, на развиващия се човешки интелект като сбор от памет, интуиция, емоции, опит, логически и рационални изводи и конструкции.

Само това тяло с неговите шест фута е инструментът на танца, който ще ни даде отговорът за бъдещето на танцовото изкуство и за съвременния танцов език.

МИЛА ИСКРЕНОВА

Владимир Ангелов

И цитираме самия Владимир Ангелов: „Ние не казваме нa хореографите какво да правят, а ги оставяме да действат. Ние не им натрапваме, ние ги напътстваме. Всеки хореограф, независимо от фазата, в която се намира неговата кариера, има различни подходи към движението, към концепцията. Няма грешно, няма правилно, има различно.“

Владимир Ангелов завършва през 1986 Националното училище за танцови изкуства в София. Танцува в балет „Арабеск“ и следва задочно философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1990 г. заминава за САЩ, където през 1996 г. се дипломира с Master of Arts от Американския университет във Вашингтон със специалност „Съвременна хореография“. Създава множество съвременни балетни постановки и работи с американски трупи като Атланта Балет, Аризона Балет, Индианаполис Балет, Ричмонд Балет, Сан Франциско Балет, Вашингтон Балет, както и с международни трупи като Алберта Балет – Канада, Балет Манила – Филипините, Националния балет на Мексико, Националния балет на Финландия, Токио Сити Балет – Япония и Мариински балет в Санкт Петербург, Русия. От 2003 г. до 2009 г. е главен хореограф-балетмайстор на Вашингтонската национална опера в Кенеди център под ръководството на Пласидо Доминго. Работи пряко със световноизвестния тенор, който дирижира някои от постановките. От 2009 г. до 2014 г. работи като преподавател в Американския университет във Вашингтон, продължава активно да пътува и прави постановки в международен план.

На първото издание на ХЕЛИОС, 2022: Йорданка Фандъкова, Владимир Ангелов и Мила Искренова

От 2015 г. е главен директор на първата в света Международната организация и професионална мрежа за хореографи, базирана в Вашингтон – Dance ICONS, Inc. ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на ХЕЛИОС, Мила Искренова и Стефан Джамбазов

[vprki]

Щедростта на Райна Кабаиванска

23 –то издание на Международния майсторски клас на Райна Кабаиванска и Нов български университет ще се проведе от 18 септември до 8 октомври 2023 г. в Софийската опера и балет, съобщават от НБУ. /на снимката Райна Кабаиванска и д-р Георги Текев на прослушването 2022/

Регистрацията на кандидатите е до 15 септември, а конкурсното прослушване - на 18 септември.

Майсторският клас на Райна Кабаиванска в НБУ е първият майсторски клас в България и е създаден през 2001 г. от д-р Георги Текев, Изпълнителен директор и член на Настоятелството на НБУ, и се осъществява в партньорство на НБУ със Столичната община, Софийската филхармония и Софийската опера и балет.

Класът предоставя възможност на млади оперни певци да се срещнат с изкуството и опита на Райна Кабаиванска и да усъвършенстват с нея своята вокална техника и интерпретаторски възможности. На конкурсен принцип за участие Райна Кабаиванска избира 10 млади оперни певци, с които работи в продължение на три седмици.

Трудно е да изброим за тези вече не малко години колко талантливи млади певци, минали през школата на Райна Кабаиванска поеха своя красив път по международните музикални сцени. Те получават от нея не само познание и дълбоко разбиране на оперното изкуство, но и уроци по щедрост, себеотдаване и посвещение в изкуството. Да си минал през школата на Маестра Кабаиванска е вече марка в оперното изкуство, ако можем да се изразим по тази маркетингова оценка за случващото се в тази област. Нейните момчета и момичета с безспорен талант, благодарение на нея, на наученото от нея, го разгръщат чрез много работа и непримиримост към посредствеността.

 По време на майсторския клас Райна Кабаиванска ще избере състав за централните роли в операта „Аида“. Поканата е от Софийската опера и балет, спектаклите ще са през месец февруари 2024 г. и са в рамките на проекта на Нов български университет „Школата Кабаиванска на голямата оперна сцена“. Режисьор на спектакъла е световно известният Уго де Ана.

На 8 октомври талантливите млади артисти от майсторския клас ще се представят на Галаконцерт в Софийската опера и балет с оркестъра на първия ни оперен театър под палката на маестро Найден Тодоров. На лауреатите, показали особено високи постижения по време на майсторския клас и Галаконцерта, ще бъдат присъдени стипендии от Фонд „Райна Кабаиванска“ в НБУ за обучение в Италия и България и за подпомагане старта на тяхната международна кариера.

Прослушването, 2022, в Камерна зала "България"

И така вече толкова много години Райна Кабаиванска заедно с НБУ щедро създават и изграждат ново талантливо поколение оперни певци от всички краища на света. През 2001 г. Райна Кабаиванска провежда в НБУ първия в България майсторски клас за високо усъвършенстване на млади оперни певци. През 2002 г. по идея на проф. Богдан Богданов (1940-2016)  и д-р Георги Текев, Райна Кабаиванска основава и стипендиантски фонд в НБУ със свое лично дарение като продължение на благотворителната си дейност в България. Фондът присъжда стипендии на най-изявените участници в майсторските класове, за да продължат своето образование в България и Италия и за да подпомогне началото на тяхната международна кариера. Стипендиантите се определят от Райна Кабаиванска в края на всеки майсторски клас и се оповестяват на церемония на Галаконцерта на лауреатите. От своето създаване Фонд Райна Кабаиванска е присъдил повече от 100 стипендии на млади оперни певци.

Райна Кабаиванска и Александрина Михайлова

Досега в майсторските класове на Райна Кабаиванска са се обучавали повече от 240 изпълнители от Европа, САЩ, Южна Америка, Австралия, Азия и Африка. Световноизвестни имена от съвременната оперна сцена – Андреа Каре, Вероника Симеони, Витория Йео, Киара Изотон, Мария Агреста, Мария Радоева, Прити Йенде, Селене Дзанети, Симон Лим, София Соловий, а също и младите надежди на българската оперна традиция Александрина Михайлова и Божидар Божкилов - са стипендианти на дарителския фонд на Маестра Кабаиванска в Нов български университет. Много от тях са вече световноизвестни имена от съвременната оперна сцена.

През декември Школата Кабаиванска отново ще зарадва българската публика. Оперна гала с участието на артисти от майсторските класове на Райна Кабаиванска, представена по-рано през годината на сцените на Опера Бастий в Париж ( 10 февруари 2023)  и Академия „Санта Чечилия“ в Рим (3 май 2023), ще се състои в зала „България“ под акомпанимента на Софийската филхармония и с диригент маестро Найден Тодоров.

След прослушването 2022. От ляво на дясно Георги Текев, Райна Кабаиванска, Найден Тодоров и Боряна Ламбрева

По време на класа Райна Кабаиванска ще избере състав за централните роли в операта „Аида“ на Джузепе  Верди. Спектаклите в Софийската опера и балет ще бъдат през февруари 2024 г. в рамките на проекта на НБУ „Школата Кабаиванска на голямата оперна сцена“.

Не може да не припомним и още нещо много важно – изключителното приятелство между световната Кабаиванска и прекрасната поетеса, писателка и общественичка Блага Димитрова (1922-2003), която в началото, преди да напусне нашия свят е в ръководството на фондация „Райна Кабаиванска“. През 1998 година Блага Димитрова пише за Райна: „Рядко между личностите в изкуството се среща саможертвеност като нейната: прекъсва програмата си, сложния график на концертните си и оперни изяви в името на важна идея. Нейният календар е изключително наситен, но е готова да го наруши, което е невероятно трудно, за да пристигне в нужния момент в България. Така долетя в началото на промяната. Познаваше недъзите на онзи режим, който поддържаше имиджа си чрез славата на хората на изкуството. И дойде в името на обновлението, яви се на сцената сияеща, разтворила обятия като криле, с небесносиня рокля и предизвика истинска еуфория. Но цената бе висока: имаше заплашителни писма изпращани до дома ѝ в Италия - ако дойдела, щяло да ѝ се случи нещо лошо. Когато пристигна, доброволни телохранители от СДС я придружаваха навсякъде. А наоколо - пълно с нейни поклонници. В един разговор ме попита какво може още да направи, освен морално и материално да подкрепя промяната. Тогава като вицепрезидент обикалях сирашките домове и казах, че проблем при нас са децата без семейство. Между тях има много надарени, но талантът им пропада. Добре е да се направи фонд за тези деца, защото музиката се учи с години.

Тя прие идеята и създадохме фонд на името на Райна Кабаиванска. Тя внесе в него лични средства. Всички приходи от концертите които изнася също са за фонда. Присъединиха се и няколко всеотдайни сътрудници - Климентина Иванова, специалистка по стара българска литература, Мария Петкова, снаха на големия български диригент Добрин Петков и други. При последното си пристигане Райна обяви по телевизията, че в сиропиталището децата се учат да свирят, и призова, ако някой има в дома си стари инструменти, да ги дари на малките музиканти. И като потекоха ценни дарове: пиана, цигулки, китара, една майсторска цигулка… Райна е човек, който буди и доверие и отзивчивост. Чрез примера си тя възражда някогашните дарителски традиции. Децата много я обичат. Те взеха участие в последния й благотворителен концерт в София. Изпълниха няколко народни песни. След концерта за тях бе подготвена трапеза. Райна кипнала от интервюта, не се поколеба да дойде при тях. Посрещнаха я така лъчезарно, че умората й изчезна - с по два банана в ръцете, един през друг, я прегръщаха. Тя умее да е сърдечна с всички, мъдра, деликатна, всеотдайна“.

Годините сега са други, проблемите в глобален план са други и не по-малко кошмарни. Миналата година по време на пребиваването си в България за майсторския си клас Райна Кабаиванска каза пред една от националните телевизии по повод войната на русия срещу Украйна: „Това беше удар в сърцето ми. Не можех да си представя, че в наше време, в XXI век, в Европа ще стане война“. Тогава по решение на УС на фондацията участниците от Украйна бяха освободени от такса за участие, независимо, че тя не е голяма.

Райна Кабаиванска и Георги Текев, Инициатор и продуцент на Майсторския клас в НБУ

От НБУ припомнят и Регламента за кандидатстване и участие в Майсторския клас. Кандидатите трябва да са със завършено музикално образование или студенти в музикални академии и университети и да бъдат до 32-годишна възраст;  За конкурсното прослушване кандидатите е необходимо да подготвят пет арии; Прослушването се провежда лично от Райна Кабаиванска, която избира десет активни участници. Възможен е и допълнителен прием на курсисти; На разположение на участниците са пианисти-корепетитори и преподавател по италиански език.

Повече от 25 години след казаното от Блага Димитрова Райна Кабаиванска продължава своя забележителен път на личност с изключителна щедрост към младите таланти и да предава опита си на световна звезда от оперните сцени. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на НБУ, Софийска филхармония и Стефан Джамбазов

[vprki]

Иван Райков: Нашата сцена става дом на мюзикъла "СпонджБоб Квадратни гащи"

 „В момента сме се хвърлили на нещо, което ми е голяма тръпка. Правим нещо, което не сме правили досега като обем. Нашата малка сцена ще стане дом на един от най-популярните и прочути Бродуейски мюзикъли, супер модерни в момента "СпонджБоб Квадратни гащи". Каза за „въпреки.com” директорът на Столичния куклен театър Иван Райков.

И продължи: „След „Авеню Q“, което е адресирано към млади хора,  това е семейно представление, защото е по-детски сюжета. То е базирано на анимационния филм, персонажите са от филма, но е огромен мюзикъл със 17 артисти, които ще са на сцената. Някои от тях с по три преобличания на костюми, близо 40 различни костюма, с оркестър на живо този път. Ако в  „Авеню Q“ бяхме само със съпровод на пиано, сега на сцената ще имаме рок банда.

„Авеню Q“, режисьор Уест Хайлър

Това е рок-мюзикъл с музика, която не е писана от един композитор. Авторите са поканили много автори на рок, кънтри… Има песен на Дейвид Боуи, на „Аеросмит“, на „Гънс ен Роузис“, много рокаджийско. В същото време темата и посланието е много човешко за приятелството, за взаимопомощта, за доверието. Мюзикълът е адресиран към семейната публика от 7 нагоре, защото е с времетраене около два часа и половина.Такъв е лицензът, т.е. това е пълният обем на мюзикъла. Сега сме в трескава подготовка, артистите учат, шият се костюмите. Ще го прави Уест Хайлър, който направи „Авеню Q“. Преводачите са пак Любов Костова и Десислава Софранова /на песните и на стиховете/, костюмите са на Свила Величкова, сценографията е на американския сценограф Лукас Мърдок. Отново Роберта ще работи с хората, вокално вече се разучават песните. Чака ни нещо много, много голямо. Всичко трябва да се случи в много подреден срок. Премиерата трябва да е на 14 февруари, на 10 януари започват репетициите, Билетът на режисьора е купен – пристига на тази дата и отлита на определената. Мърдане няма! Това е крачка напред след „Авеню Q“. Много съм щастлив за артистите, придобиха самочувствие. Ще удължим лиценза на „Авеню Q“, още се играе при голям интерес.“ / за него и премиерата му през 2017  може да прочетете във „въпреки.com” тук ./

Уест Хайлър и Петър Кауков след премиерата на „Авеню Q“, 2017, снимка: Стефан Джамбазов

Срещата ни с Райков е в кабинета му в театъра на ул. „Гурко“. И започваме с вълненията му, като му разказваме като публика радостта на децата от спектаклите. Но той малко притеснено споделя за трупата: „Някои от хората, като че ли загубиха своите трудови навици след тази Ковид ситуация. Свикнаха по-малко да се работи, да си стоят повече вкъщи. Сега, докато се завърти машинката, както е било, трябват още усилия.Слава на Бога, спектаклите са пълни, очевидно публиката има необходимост. Много ме радва, отдавна не бях виждал на страницата ни във фейсбук – Продадено, продадено! Много е хубаво!“

Говорим си за децата и преживяванията им като най-искрената публика, която не може да бъде излъгана и спонтанните им реакции. Възрастните сме по-пресметливи. „Децата са изключително сензитивни и на момента реагират. Това е много важно, защото това ни е някакъв барометър къде сме и ние. Свършили ли сме си работа, къде може да натиснем още, къде да обърнем внимание и кое би могло да стане по-добре. Животът на едно представление е изграждане – тръгва се с премиерата, неговото раждане и по пътя то се трансформира, променя се. Някои от режисьорите променят или свалят някои от сцените, редуцират или добавят още нещичко. Общо взето спектакълът е един жив организъм, който много зависи от срещата с публиката.“ Разказва Иван Райков и допълва:

Стана нещо необикновено от Стефан Москов и Леонард Капон, по приказки на Джани Родари, режисьор Иван Райков

„Много универсални са  актьорите в кукления театър. Те са принудени във всяко едно представление да се справят с различна техника, с кукли с различни предизвикателства, което ги държи будни. Водещото при нас, за разлика от драматичния театър е,че е събрано в кратък срок, представленията не са дълги като времетраене. Посланията, темата, визията трябва да са много категорични, за да може в рамките на 45-55 минути да се внедри това, за което драматичният театър има на разположение два часа и половина – три. Всяко едно нещо на сцената се използва по два, по три пъти в различни функции, декорът се трансформира, летят куклите и какво ли още не, за разлика от драматичния театър, където се занимават с по-сериозни теми, които, за жалост, пък отсъстват при нас.“ Отбелязва Иван Райков, като в личен план споменава, че е тръгнал още от кандидатстването си във ВИТИЗ, тогава, към Кукления театър, без да се двоуми.

Атанас Илков и Николина Георгиева, снимка: архив на НАТФИЗ

Това е повод да си припомним заедно, че Театралната академия отбеляза 60 години от висше образование за куклен театър в България. (През 1959 г. започва подготовката на куклен отдел към ВИТИЗ (сега НАТФИЗ), който да отговаря за обучението на професионалните куклени кадри в страната.  На 15 ноември 1962 г. Николина Георгиева, Атанас Илков и арх. Иван Цонев приемат първия випуск „Актьорското майсторство за куклен театър“, общо 15 души (10 жени и 5 мъже), след 4 години завършват единайсет от тях . През 1966 г. се открива Учебният куклен театър със спектаклите „Карнавал на животните“ в постановка на Николина Георгиева, по музиката на Сен-Санс и „Светлосиният Петър“ от Урбан Гюла, в постановка на Атанас Илков. През 1972 г. се открива специалността „Режисура за куклен театър“, а през 1992 г. се открива специалността „Сценография за куклен театър“.)

Николина Георгиева, снимка: архив на НАТФИЗ

А Иван Райков подчертава: „Школата на Илков /може да прочетете за него във „въпреки.com” тук . / беше много сериозна  и се радвам, че все още има в Академията хора, които продължават по тази посока и са техни ученици. Но съм и малко разочарован, защото цялата им подготовка и всичко, което работят е чудесно, но в един момент е, сякаш, недостатъчно. Защото, идвайки при нас в театъра, ние почваме пак от А и Б да се учим как се работи конкретно в театъра. Те са чудесни, научени са на много сериозен труд и самодисциплина. Това е най-важното. За жалост, не излизат от Академията съвсем готови за театър. защото там са имали няколко месеца, един семестър да работят върху роля и представление, тук времето е лимитирано -  един месец. Месец до 6 седмици трябва да си готов с представлението и темпото на работа, оборотите са други.“

Заедно си припомняме, че ярки театрали като Александър Морфов, Теди Москов, Кръстьо Лафазанов Мая Новоселска, Мая Бежански много други, както и медийните любимци Камен Воденичаров, Тончо Токмакчиев са тръгнали от куклите. И заедно се притесняваме дали не пропускаме някого. А какво е неговото лично обяснение за този феномен: „Може би, защото в тази катедра или отдел се обръща много повече на метода не на Станиславски, а на Брехт. Аз коментирам героя си, аз се отстранявам от него, тъй като куклата, под каквато и да е форма не си ти. Тя е нещо в ръцете ти, което ти дава още едно допълнително изразно средство. Ти да коментираш, да покажеш отношението си към персонажа, който играеш и т.н. Много режисьори умело го използват в постановки това е комбинацията между двата стила.

"Снежната кралица" по Х. Кр. Андерсен Драматизация, адапта��ия за куклен театър и режисьор Иван Райков

Това отдръпване и поглеждане отстрани на персонажа отваря едни безкрайни врати за коментар, за интерпретация, за гражданска позиция към дадения персонаж или към проблема, който се третира. Но към всяко представление има различни подходи, много зависи от режисьора накъде ще поведе трупата и какво иска да изведе като послание. Тоест рецепта няма. Едно с едно не е еднакво. Много често се разчита на първосигналната сензитивност, Това, което първоначално ти хрумва, защото, може би, то е родено по-емоционално, отколкото рационално. Тук емоцията взима повече връх, отколкото разума, след което се минава през един период на анализ. Това вярно ли е не е ли вярно, за да се върнем отново до първоизточника, до емоционалната реакция и до това, което първо ни е подсказало нашето подсъзнание.“

Самият той в качеството си на директор на Столичния куклен театър няма физическото време да поставя спектакли и сега е щастлив, че ще може да възобнови представлението си „Снежната кралица“ по приказката на Андерсен. Подготвяйки се за срещата с Иван Райков установих пристрастието му към класическите приказки, с които са израснали поколения деца не само в страната ни, а и по света. Но това се оказва и много трудна задача да интерпретираш история, която всички знаят, обичат и имат своите категорични представи за нея. Но си заслужава усилието не само, защото това са му любими приказки от детството, а и да бъде близко до публиката и да я убеди в своята идея, в своята измишльотина, както се изрази.

„Приключенията на Доктор Дулитъл“ по Хю Лофтинг, режисьор Катя Петрова

В контекста на нашия разговор му споделям, че в подготовката си за разговора ми с него съм прочела изказване на театроведа Никола Вандов, известен с това, че се работи усърдно да се опише историята с факти и документи на всеки един театър, че най-добре е съхранен летописа на Столичния куклен театър.По този повод Иван Райков разказва: „Когато за първи път издадохме голям сборник с Летопис на театъра за 60-та му годишнина една компания, предвождана от Никола Вандов с други театроведи преровиха целия архив и се оказа, че има много неща. И слава Богу, това, което липсваше, успяхме да наваксаме. Съдействаха ни наши колеги ветерани, които извадиха от чекмеджетата си стари програми Петър Авангелаков толкова коректен – пазеше всичките си годишни тефтерчета с изписани дати на представления и дори направи корекции. Извадиха се всички турнета, успяхме да извадим от ДА „Архиви“ неща, които не подозирахме, че има там, сдобихме се с копия. Продължаваме и дори сега всяка година всичко влиза, всяко представление в отделен файл, в отделна папка. Вътре е приложена цялата информация, сега е много по-лесно с компютрите. Като се върнах в театъра, когато Кирякос Аргиропулос  / в качеството му тогава на директор на Столичен куклен театър –б.а./ ме покани за зам. директор и се захванах да дигитализирам целия фотоархив“ Сега имат всичко от историята на театъра.

Кирякос Аргиропулос, снимка: Стефан Джамбазов

Сега Кирякос Аргиропулос е отговорен за Панаира на куклите и вече са в подготовка на следващото му издание, както сподели Иван Райков. Тази годишното издание беше прекрасно след Ковидната стагнация с изключителната подкрепа на Столична община.

До тук с Иван Райков предимно си говорихме за Кукления театър като артистични предизвикателства, но те не могат да се отделят от всекидневните ни проблеми и живота ни, подложен на трудности и опита ни да ги преодоляваме. А той се сблъсква с тях и като администратор и фигура, която трябва да се справи, Въпреки. Това са болките и тревогите му и той говори за тях открито:  „Това, което ме тревожи е размерът на заплатите, които вече инфлацията изяде и ми е притеснително, защото започвам да усещам. Преди години тук не е имало текучество, хората са идвали на 20 годишна възраст и са се пенсионирали тук, прекарали са целия си трудов път при нас. Сега осъзнавам, че не мога да задържа някои хора, т.е. заложени сме тук на голям риск да загубим техници,  дори артисти. Обидно ми е за артистите, че нямам ресурс. Това е нещото, което ме тормози и притеснява, защото виждам какви заплати разписвам. Знам как върви инфлацията, знам какво съм оставил преди 3 месеца в магазина, влизайки да пазарувам и какво оставям сега.

Иван Райков, снимка: Стефан Марков

Търсим варианти да си подпомогнем с ДМС, което можем да раздаваме, но то зависи какво сме вкарали в касичката на театъра. Както и порасналите цени на електричество и на всякакви услуги, ако досега за материали за едно средно бюджетно представление сме заделяли около десетина хиляди лева – за платове, за дървен материал, железария, външни услуги, сега всичко е по 3. И сега много внимавам какво ще планирам за следващата година, така че да ми стигне бюджетът, ако трябва да направя три вместо четири представления, за да мога да вляза в лимита,с  който разполагам.“ И, все пак, се опитва да е оптимист и да оценява подкрепата, която получава театърът. “Важно е да отбележа грижата на Софийска община. Много съм им благодарен. Благодаря и на артистите, които стоят зад мене. Самите те съзнават в какво състояние е театърът и икономическата ситуация в страната. Техните мрънкания и недоволства не са каприз, но нито един от тях не е проявил нещо лично, всичко е в интерес на работата, което ми е успокояващо и радващо от душата.“ Не без горест споделя Иван Райков.

Иван Райков, снимка: Стефан Марков

Но има и друг много сериозен проблем. „Театърът им необходимост от основен ремонт на сградата на „Гурко“ салон, сцена, осветителна част, защото всичко е крайно амортизирано и не е възможен частичен ремонт само на седалките или само на пода или само на акустичната ламперия. Свалим ли едното, то води след себе си второ, трето, четвърто…И е крайно време да намерим със Столична община начин или да търсим нова сграда на Кукления театър, модерна, да се построи ли да се пригоди удобна сграда, която да отговаря на европейските изисквания или основен, основен ремонт тук. След ремонта на салона на „Янко Сакъзов“ от Столична община, честно казано, мен ме е срам от този салон на „Гурко“. Осъзнавам, че сам с мои сили не бих могъл да се справя със средствата, които имам, нито пък това да се случи на части. Децата на София заслужават хубав театър. Много се надявам и разчитам, че ще се намери решение на този проблем. Всеки път тръпна, когато идва на проверка Пожарната, че ще каже, че сме под земята. „Нямате право децата да са под земята. Затваряме ви.“ Щяха да ни затворят за една бройка, но какво от това. Спазваме стриктно всички техни изисквания, за да сме функциониращи. Но не съм щастлив със салона.  Едното повлича другото. На части няма как да стане.“ С тъга и ирония коментира, че някои театри,  не в София са си оправили проблема, след като е имало пожар при тях. И задава риторичния въпрос: „Трябва ли и ние да изгорим? Не искам да си го представя дори и във въображението си.“

"Светлинка", автор и режисьор Галина Савова

Въпреки всичко, тази години, за разлика от предните с ограничения заради ковидната ситуация, ще има много представления в дните до Коледа. „Ще успеем да направим над 40 представления, може би, около 50 във времето от 12 до 25 декември. Ще играем и на Бъдни вечер и на самата Коледа. Установихме, че публиката търси тези дни и салонът е пълен, тогава. Имаме много покани от училища, детски градини, които се стараем да не отказваме. Имаме покани от Перник, от други населени места близо до София. Част от училищата в София ще дойдат при нас, които не могат, ние ще отидем при тях. Две седмици ще работим без почивка, на пълни обороти.“ Споделя директорът на Столичния куклен театър.

Пред мен са щастливите детски лица и възгласите им, когато мелодия и глас ни напомнят в залата, че трябва да си изключим мобилните телефони… . ≈

Текст: Зелма Алмалех Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов и архив на театъра и НАТФИЗ

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Софийски музикални седмици” отбелязват 50-годишен юбилей с богата програма

Над 60 концерта с повече от 340 артист - изпълнители от 22 държави включва 50-то юбилейно издание на Международния фестивал „Софийски музикални седмици”. Откриването е на 23 май в зала „България” с изпълнение на Камерен ансамбъл „Софийски солисти” и Софийска филхармония със солист пианиста Людмил Ангелов под диригентството на Пламен Джуров, директор и художествен ръководител на фестивала. В програмата са творби на Шопен, Александър Розенблат, Бизе – Шчедрин и Панчо Владигеров.

На пресконференцията преди началото на фестивала един от организаторите Момчил Георгиев представяйки програмата каза, че първоначално имали намерение за около 50 прояви, които да се свържат знаково като брой с юбилея на фестивала, но са се оказали повече. А закриването е на 30 юни отново в зала „България” с премиери на творби от Михаил Големинов, Емил Табаков, Майкъл Типет, Гия Канчели в изпълнение на Камерния ансамбъл „Софийски солисти” под диригентството отново на Пламен Джуров и солисти цигуларите Минчо Минчев и Николай Минчев, както и Мирослав Димов – ударни инструменти.

Проф. Пламен Джуров

Самият фестивал през годините е претърпял различни трансформации, но както каза Людмил Ангелов на пресконференцията още като ученик в Музикалното училище този фестивал е бил за него голямо преживяване. Гостуването на световни артисти от музикалната сцена е създавало усещането за специално събитие, което се е запазило и сега, когато вече самият той е канен. Началото на „Софийски музикални седмици” е през 1970, но идеята за основаването им се заражда доста по-рано, в средата на 60-те години на ХХ век, във връзка с вече придобилия популярност Международен конкурс за млади оперни певци в гр. София, проведен за първи път през 1961.

В основата на модела на „Софийски музикални седмици” от основателите е заложена идеята София да бъде мястото, където „Изтокът да среща Запада”. Именно тя е формообразуваща за концепционната стратегия на фестивала, обосновава международния му характер още от самото му създаване, а същевременно представлява и ключ към неговото структуриране. От самото си начало Международният фестивал „Софийски музикални седмици” представлява европейски по своята същност проект, замислен по модела на авторитетни форуми от световната фестивална практика. Даже се разказва анекдотична случка, когато  „патриарсите” на българската музика /Владигеров, Пипков, Стайнов, Кутев, Големинов и др./ обсъждали името на фестивала. И Богомил Стършенов /с голям принос за създаването и утвърждаването на Седмиците/ изброявал: „Пражка пролет”, „Варшавска есен”, „Руска зима”, а Любомир Пипков го прекъснал  с фразата: „При това положение най-добре е да кръстим нашия фестивал „Сиромашко лято”. „Днес ми звучи като прокоба…”, отбелязва Пламен Джуров припомняйки случката в свой текст по повод на юбилея.

Людмил Ангелов

И въпреки това, Софийски музикални седмици, както вече стана дума, предлагат с чест и този път богата програма. Те са под знака на 140 години от утвърждаване на София за столица на България, а съорганизатори са Министерство на културата, Столична община, Софийска филхармония. Фестивалът е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 година. Композитор във фокус е Панчо Владигеров, артист във фокус - Людмил Ангелов, ансамбъл във фокус - камерното дуо, жанр във фокус - вокалната музика, страна във фокус - България, инструмент във фокус - виолончелото. Ще бъдат отбелязани годишнини от рождението на: Станислав Монюшко - 200, Хектор Берлиоз - 150, Панчо Владигеров - 120, Георги Димитров - 115, Димитър Тъпков - 90, Васил Казанджиев - 85, Георги Бадев – 80. Ще има световни премиери на творби от Албена Петрович Врачанска, Алекс Вела Григори, Атанас Атанасов, Васил Казанджиев, Георги Андреев, Георги Арнаудов, Димитър Тъпков, Емил Табаков, Михаил Големинов, Станислава Стайчева, Румен Бояджиев-син, Явор Гайдов. Много са събитията, не само концерти, но и представяне на книги, компактдискове, майсторски класове, с които всеки може да се запознае на официалните фестивални страници: http://www.sofiaweeks.com/ и https://www.facebook.com/sofiamusicweeks/

Ако се върнем пак към текста на Пламен Джуров, той свързва „Златния период” на фестивала с името на Петър Ступел. И добавя: „Златният” период започна да увяхва след 1992 г., когато се раздържавяваха (по-точно съкратиха) множество структури на музикалната организация. С решение на новосъздаденото Министерство на културата фестивалът беше преобразуван във фондация в обществена полза. Няколко години след тази трансформация Министерството поддържаше финансово фестивала в почти прилични размери, но вече липсваше поддържащата роля на Концертна дирекция и София концерт. Уви, всяко ново правителство и общинска управа намаляваше финансовата подкрепа на фестивала.  Петър Ступел не можа да понесе тази „реформа” и през 1996 г. просто показа един празен бял лист и каза, че в такива условия не може  да се организира фестивално издание, което да прилича на предишните. И беше прав…”, пише Пламен Джуров.

Пламен Джуров и “Софийски солисти”

Но и продължава за фестивала „в преход”: „Преходът наричам с друга дума – „оцеляване”… Физическо и юридическо оцеляване на  личности и обществени структури. „Софийски седмици” оцеляха. В по-малък мащаб, с по-малко амбиции и ограничени възможности. Но не се пропусна нито едно издание в трудните години на преход. Недостигът на „рекламни звезди” и на световно известни колективи се замести от нови посоки - образователни (майсторски класове, ателиета, научни и бизнес-конференции), смесени проекти и най-вече разширяване на репертоарната стилистика. Естествено, още има носталгични спомени по шумни, предизвикателни гастроли, но надявам се и в тази посока може да се гледа с надежда. Значими състави (оркестри, балетни и оперни трупи) идват като подарени, както бе с гостуването на оркестъра на Мариинския театър с Валерий Гергиев. За българската страна е немислимо финансирането на подобен състав, измеримо в стотици хиляди левове. Но Гергиев помни, че първият му задграничен гастрол е точно в София с оркестъра на БНР и то в рамките на „Софийски седмици”. Той с благодарност направи личен подарък на София, за да се състои този фантастичен концерт преди две години.

Всъщност марката “Софийски седмици" продължава да е твърде привлекателна за голяма част от артистите, с които преговаряме. Те самите го казват. Парадоксът е в това, че останалите източни фестивали /„Пражка пролет”, „Варшавска есен” и др./ запазиха привлекателната си мощ и се доразвиха. В последните години „избуя” и фестивалът „Енеску” в Букурещ. Той се превърна в дестинация на международния туризъм, привлече най-прочути колективи от Европа и Америка. Инстинктът „оцеляване” обхвана и повечето български музиканти. Разселиха се по целия свят. Днес никой не може да каже колко наши сънародници са в чужди музикални колективи. Да, преди време направихме любителско преброяване на българските концертмайстори по света. С помощта на колеги от целия свят изброихме малко под 70. Но колко са другите хиляди инструменталисти, певци, балетисти - днес никой не знае.  И така в последните години фестивалът се утвърди като обединяваща сцена за българи от България и Европа. Много от тях привличат и колегите си от чужбина за съвместни проекти - Пламена Мангова, Албена Данаилова, Сузана Клинчарова, Павлина Доковска и множество други.  И сега „Софийски музикални седмици” са привлекателна сцена за активните ни колеги, които постоянно работят в България.

Албена Данаилова

От няколко години програмната конструкция се държи и дължи на доброволното сътрудничество на музикалните институти, на личности, които ги ръководят и представляват. На първо място е Софийската филхармония - не само със собствените си програми, но и гостоприемството си за проекти на НМА „Панчо Владигеров”, НБУ и голяма част от чуждите културни центрове в София. Съхрани се и връзката с „Варненско лято” и фестивала на камерната музика в Пловдив. Безспорен прогрес! Това което се постигаше навремето с административно разпореждане, сега се постига с осъзнато сътрудничество и взаимодействие между музиканти - съмишленици. И така - 50 години упоритост и всеотдайност от няколко различни поколения музиканти и организатори, 50 години последователно представяна на безкрайния свят на музикалното изкуство”, завършва своя „юбилеен” текст Пламен Джуров. А ние сме убедени, че и този път фестивалът „Софийски музикални седмици” ще защити високите критерии, които сам си е поставял през годините. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Найден Тодоров: Загърбиш ли класическата музика, си затваряш цяла вселена

„Изключително щастлив съм от работата си със Софийска филхармония. Далеч съм от мисълта, че всичко се случва точно, както го искам, но се случва, може би, по най-добрия начин в момента за тях и за мен“. Споделя за „въпреки.com” директорът на Филхармонията Найден Тодоров, диригент.

И продължава: „Човек трябва да търси компромиса. Познавам музиканти, които са безкомпромисни, поради което никой не знае, че са и перфектни музиканти, включително и в България. Познавам диригенти, няма да казвам имена, които са безкомпромисни музиканти с абсолютно коректни, правилни идеи за музиката и нетърпящи по никакъв начин нещо да не е както трябва. Никога не им се получавало нещо като хората. Аз го научих това в света на операта, не в симфоничния свят, когато нещо тръгне не както го искаш – първо тръгваш с това, което се случва, за да можеш да го поведеш и да го промениш в посоката, в която искаш. А ако тръгнеш на сблъсък, тогава има вече сблъсък на диригент с оркестър или сблъсък на диригент с певци. За да промениш нещо, първо трябва да тръгнеш с него. Тръгвайки да покажеш на хората, че ти можеш да бъдеш с тях и след това да им подскажеш твоята идея и, че тази идея е може би по-добрата“.

Анджела Георгиу и Найден Тодоров по време на пресконференцията

Разговаряме с маестро Тодоров малко след пресконференцията с оперната прима Анджела Георгиу, която изнесе концерт в зала 1 на НДК с младия тенор Стивън Костело  по покана на Софийската филхармония.  Това беше бляскав концерт под диригентството на маестрото. Отдавна искахме да разговаряме с Найден Тодоров, с внимание следим работата му начело на първия ни оркестър от 2017 година, както и творческите му изяви. Той е интересен и сладкодумен събеседник, от когото може да се научи много, а и впечатлява с изключителната си всеотдайност към музиката и работата си.

Питаме го за репертоарната му политика по отношение на състава. „Политиката ми е една - единствена. Смятам, че тези музиканти са страхотни. Има автори и произведения, които са задължителни за един уважаващ себе си симфоничен оркестър.

Няма сезон без музика на Моцарт и Бетовен

– да почнем оттам. Има един автор, от който аз се страхувам неистово и това е Хайдн, защото той е хирургът в класическата музика. Започваш да свириш Хайдн и веднага всичко ти личи, всичките проблеми. Ужасно е. Моцарт и Бетовен са важни за спояването на оркестъра, романтичната музика в българските оркестри се работи фантастично, защото ние си я носим като душевност. Най-големите симфонични оркестри свирят Брукнер, свирят Малер. За мен Брамс е изключително важен композитор по една друга причина. Ние много често в България свирим Брамс като Чайковски. Важно е да свирим тази музика, защото тя ни учи на стил в музиката, който ние после прехвърляме в живота и става начин на живот. Затова в оркестъра не трябва да се забиваме само в един стил или само в една посока в изпълнението. Има и още нещо, което за мен е важно – изпълнителите, с които оркестърът работи. Още от времето, когато работех на други места, търсех млади изпълнители. Съдя по себе си колко ми беше трудно в началото. Факт е, че първо трябваше да получа работа в Австрия и в Израел, за да получа позиция в България. Писал съм писма до всички български оркестри след студентските ми години – нямаше никаква реакция. Единственият човек, който навремето ми подаде ръка и аз това никога няма да го забравя, беше главният художествен ръководител, длъжността тогава беше такава, на Врачанската филхармония Веселин Байчев. Врачанска филхармония беше първият български оркестър, който ми даде работа. Нямаше оркестър, до който да не бях писал. Помнейки това, то ми седи някъде в главата, винаги се старая да търся, да се оглеждам за млади музиканти. Когато намеря такива, които смятам, че са интересни, наблюдавам ги известно време да видя накъде се развиват, след което подавам ръка. В случая чрез Софийската филхармония и това е като да вземеш един моряк и да го хвърлиш на дълбокото и да видиш дали ще изплува“. През смях казва маестрото, който е винаги лъчезарен и усмихнат, независимо за колко сериозни неща говори или представя амбициозната си програма за дейността на Филхармонията като концерти, гастроли, проекти. Направи ни това впечатление още при встъпването си като директор на Филхармонията преди почти две години и последователно изпълнява програмата си, споделена тогава, за която може да прочетете тук.

Според него няма нищо, което така да разбие един оркестър, както липсата на доверие в собствените сили. „Когато пред един оркестър доведеш големи имена, които са не само изключителни изпълнители, но присъстват по големите сцени на света, по големите списания на света, по големите телевизии на света, тогава този оркестър си казва „аха, значи ние не сме толкова лоши, щом те работят с нас“. Дори в този момент работата на диригента минава на втори план. Те от само себе си стават по-добри, защото започват да си вярват. В момента, в който човек добие самочувствие, че нещо може да го прави, че някой друг, който е личност го уважава за това, което той може да прави,  ако не го уважава няма да дойде да работи с него. Изведнъж човек започва да дава на 200 – 300% от това, което е давал преди това. Това е част от политиката, която водя. Искам да докарваме тези големи имена, които хората тук познават. Първо да види публиката, че те са достъпни и не само най-богатите могат да отидат до Виена, или до Амстердам, или до Лондон, за да ги гледат, а да може всеки един да ги гледа. И второ, за да може

нашият състав да разбере колко е добър

и само заради това ще стане два пъти по-добър“. Встъпването в длъжност като директор на Софийска филхармония на Найден Тодоров съвпадна с отбелязването на 80 - годишнината от откриването на зала „България“ /и оттогава не е строена специална концертна зала в София – б.а./, а този сезон с 90 - годишнината на най-престижния ни оркестър със забележителна биография. Винаги по всякакъв повод маестрото подчертава авторитета ѝ, постиженията на музикантите, работили за нея и мястото ѝ на културна институция не само в България. За това може да прочетете тук.

„Всичко на този свят е добро желание. Аз имам нещо, за което хората често ме подценяват, че говоря с усмивка, шегувайки се и хората пропускат, че го мисля сериозно. Преди няколко месеца намерих един стар вестник от 1991 година, в който съм казал две неща, за които ми се смяха. Едното беше, че ще замина да уча във Виена и другото, което съм казал е, че след като завърша във Виена ще се върна да работя в България. И за двете неща никой не ми повярва. Следвам един план в живота си и казвам какво искам да направя. Хората не винаги ми вярват. И пак - казвам моят план за Софийска филхармония е тя да застане заедно с другите големи оркестри. Аз не вярвам в това разделение на Източна и Западна Европа. Ако има някакво разделение в Европа – то е Северна и Южна. От емоционална гледна точка, то е отношение към живота – северните народи са по-организирани, без значение на Изток или на Запад, южните са по-емоционални и по-артистични в живота. След като е възможно една Чешка филхармония да е на това ниво, след като един оркестър като този в Катовице в Полша, радиооркестърът или филхармонията във Варшава да бъдат на такова ниво, няма да коментираме руските оркестри, защото това е недостижимо, дори Енеску филхармонията в Букурещ – откъде накъде Софийска филхармония да не е това! Освен това ние

имаме изключителния навик да се самобичуваме

и да се самоподценяваме. 

Анджела Георгиу го каза днес „никога не съм смятала, че ще бъда певица, аз съм певица!“. Не е нужно някой да ни каже какви да станем, за да бъдем такива. Това го решаваме ние. Ние непрекъснато си казваме каква би трябвало да стане Софийска филхармония. Чакайте, бе хора! Софийска филхармония още преди войната е била дирижирана от Бруно Валтер, един от най-големите в света и в историята, учител на Ленърд Бърнстейн. Софийската филхармония е била дирижирана от Курт Маазел, никой не помнеше, че е дирижирана от Валерий Гергиев, от Юрий Темирканов. Не мога да ги изредя всичките. Намерихме в архивите на Филхармонията такива писма от Давид Ойстрах, от Шостакович, от Оливие Месиен, от Емил Гилелс, от Гидон Кремер - най-големите в света. Софийската филхармония няма нужда да става голяма, тя е голяма. Трябва да си спомним, че тя е голяма и да я върнем на пиедестала, там, където ѝ е мястото. Работата на Софийска филхармония е да се гордеем с нея. Винаги съм се гордял с нея, без да работя в нея. Никога не съм смятал, че ще бъда неин директор. Моята мечта беше стана неин главен диригент някога. Сега изпълнявам функцията поради липсата на такъв. По принцип в България нещата са объркани и ролята на директора е силно преувеличена, което доведе един голям режисьор да е директор на Националната опера и един голям диригент като Емил Табаков да е директор на Софийска филхармония и въобще големи артисти да се занимават с нещо, което е административна работа. По света нещата стоят по един малко по-различен начин. Директорът е двигателят, но никой не го знае кой е. Този, който насочва накъде върви институтът е главният художествен ръководител, а директорът е този, който дава силата това да се случи. В България тези две неща са обединени в една позиция поради някакви причини през годините, което не е много правилно. Не би трябвало да се оплаквам, защото кой бяга от това да няма някой, който да му слага спирачки. Много добре се чувствам, бидейки директор на Софийска филхармония и е трудно някой да ми каже: „Това няма да го направиш!“. Ето затова си позволявам да каня музиканти като Максим Венгеров или Анджела Георгиу, или Джошуа Бел или Юрий Башмет или тези, които предстоят през следващите два сезона. Но принципът по света е друг и може би там е по-правилно.

Максим Венгеров също свири със Софийска филхармония

В момента просто съм щастливият човек,

който е попаднал на място, на което мога да си изпълнявам мечтите и това правя през този 90-ти сезон – показвам на хората коя е тази Софийска филхармония, която те са забравили. В един момент тя се беше свила в зала „България“, правеше си прекрасните концерти, но някак си хората престанаха да го забелязват. Защо? Защото хората не само в България робуват на личности – коя звезда, тази дума вече е тотално амортизирана, а всъщност музиката я прави оркестърът. Да, идва великата Анджела Георгиу, но този оркестър свири и през останалата част от сезона. Произведенията, които ще бъдат свирени, са изпълнявани и през предишните години. Аз съм наясно, че хората искат големите имена и смятам да им давам големите имена, за да се види, че тези хора работят с този голям оркестър“, сподели Найден Тодоров.

От наши наблюдения отбелязваме, че някои сънародници отбягват класическата музика дори и по телевизионни канали. Реагират, че им действала им „депресиращо”?!

„Няма как човек да харесва нещо, което не познава.

Още повече, че в България нашенецът е предпазлив и страхлив спрямо непознатото. Най-големите проблеми в България са били, защото хората ги страх от това, което не познават. Ние направихме музиката непозната на младите хора. Сега институции като Филхармонията трябва да се борим на обратно – да запознаваме младите хора с музиката и да ги караме да я слушат, да ги караме да я свирят, да я пеят и т.н. Без да искаме да стават музиканти, а да знаят, че тя съществува. Така беше с мен. Заведоха ме да видя какво е, да видя колко е ужасно, оказа се, че не е трудно. Напротив, това беше едно непрекъснато удоволствие!“.

Този разговор става естествен повод да се върнем към темата какво значи да си диригент. Найден Тодоров през смях признава, че като дете още преди да е виждал оркестър искал да стане диригент. Вкъщи нямали плочи с класическа музика и той дирижирал АББА, пускайки си тяхна плоча. След доста време с Русенска опера по негова идея направили концерт с тяхна музика и за „втори“ път я дирижирал. Иначе от детската градина искал да става музикант. Учителката му непрекъснато обяснявала това на родителите му, но те били скептични, мислели, че бързо ще му омръзне, а и е трудно. А той оставал разочарован тогава от Дядо Мраз, който му носел влакчета, а не пиано. Все пак го записали в музикалната школа по пиано към Военния клуб в Пловдив, като мислили, че ще се откаже. Той не се отказал и баба му и дядо му му купили пиано, когато станал в първи клас.

Сара Чанг и Найден Тодоров

И продължава вече от днешната си позиция: „Много е трудно да се каже какво представлява професията на диригента. По принцип не смятам, че диригент е професия. В немския език много интересно ги разделят – капелмайстор е професия, човек, който може да работи с музикантите, да ги поправя кое е чисто, кое е фалшиво, кое е бързо, кое е бавно, кое е силно, кое е тихо и има ясна, точна и прецизна техника. Тя е уеднаквена навсякъде по света, за да могат всички хора по света да разбират какво прави този капелмайстор.

Диригент – това е нещо друго, по-скоро призвание.

Не можеш да бъдеш диригент, ако не го усещаш в себе си, ако нямаш любовта си към музиката. Диригентът трябва не само да е музикален, не само да разбира музиката, не само да има всички тези познания и умения. Диригентът трябва изключително много да умее да комуникира с хора, с големи маси хора. Маса за мен е мръсна дума, защото всеки един човек сам по себе си е интелигентен, но масата не е интелигентна. Забелязал съм го драстично в живота си. Масата изтрива индивидуалността на отделния човек. Един оркестър не трябва да бъде маса, това е най-страшното. Ако един оркестър се превърне в маса, ние в нашия регион имаме този проблем - принуждаваме с поведението си оркестрите да бъдат маси. Един оркестър, за да бъде истински, за да може да прави истинска музика не може да бъде маса. Това трябва да е сбор от силни индивидуалности, но които трябва да се подчинят на една идея. Това не е идеята на диригента, това е идеята на композитора. Диригентът е преводачът на идеята на композитора към оркестъра. Още от млад често ми се случваше да работя с оркестри, с които ако продължи по - дълго репетицията или да почнеш да ги връщаш повече и някой музикант се поизнерви. Дойде и каже: „А бе ти за какъв се мислиш, аз това го знам много добре, още отпреди ти да се родиш. Работил съм с много големи диригенти, които са работили с мен още преди ти да си се занимавал с музика, ходил си още прав под масата!“. И аз винаги съм отговарял: „Моята работа не е да знам повече от вас, не е дори да мога повече от вас. Колкото повече знаете и можете вие, аз ви карам да го правите заедно!“.

Малко извън контекста на посоката разговора се насочваме към политиката. Не за друго, а заради въпроси от колеги журналисти към примата Анджела Георгиу дали това, че е от Румъния по времето на Чаушеску, не ѝ е пречило в кариерата на времето в световните оперни театри. За нея това беше странен въпрос, защото никой никога по света не се е интересувал и не се интересува от къде е един музикант, а как пее, свири или дирижира. И тя сбъдва мечтата си да направи големия си пробив в Ковънт Гардън. А Маестро Тодоров дава примери от преди и сега с категоричното си мнение:

„Политиката е един свят, изкуството е друг свят

и ние не трябва да обвързваме тези светове. Тази година отбелязваме 120 години от рождението на Панчо Владигеров. Премиерата на концерта му номер 1 за цигулка е изпълняван от Берлинска филхармония, първият му концерт за пиано е с най-високата за онова време Менделсонова награда, Херберт фон Караян се дипломира с втория му концерт за пиано. Самият Владигеров е свирил е с Дрезденска филхармония, премиерата на рапсодия „Вардар“ е в Прага, Концертът му за цигулка е изпълняван на фестивала в Залцбург. Бил е личен приятел на Рихард Щраус, от нашия композитор се е възхищавал Алберт Айнщайн. В България е получавал ордени и от цар Борис Трети и от комунистическия режим. Всепризнат е Панчо Владигеров. Та говорете ми за Чаушеску и за политика! Не, има музика стойностна, автори стойностни или няма. Много съм против това хората да навързват изкуството с политиката. Питат Валерий Гергиев като главен диригент  в Мюнхен за отношението му към Путин, а той им обяснява, че го харесва и, че той му е кум. Питат един от най-талантливите съвременни млади диригенти венецуелеца Густаво Дудемел в Лос Анджелис за отношението му към режима във Венецуела, а той им отговаря - аз съм човек на изкуството, не желая да се занимавам с политика“, отбелязва маестро Тодоров.

Сара Чанг беше посрещната и изпратена топло от оркестранти и публика в София

Преди дни той се върна от пътуване в САЩ и като човек, който активно присъства в социалните мрежи, публикува своя снимка със звездата на славата на знаменития Бруно Валтер. Но е бил в Лос Анжелис,  за да проучи как да реализира един нов проект на Софийска филхармония, посветен на децата в неравностойно положение и привличането им към музиката. Системата за музикално образование „Ел система“ е въведена за първи път във Венецуела през 1975 година и за три години престъпността сред децата и младежите намалява с над 80%. Според него

музиката променя хората

и маестро Тодоров истински вярва в това. Точно хората, които са от социално слаби семейства или още повече без родители имат необходимост от нея повече всеки друг. Това, което иска той и колегите му от Филхармонията е да покажат на младите хора какво съществува и да им дадат възможността да променят собствения си живот чрез музиката. Самият той признава, че музиката е променила живота му, както и мисленето му и продължава да го променя. „Системата учи децата да изпълняват, но не с идеята да станат професионални музиканти, а с идеята музиката да стане част от живота им. Младият диригент с невероятна кариера Густаво Дудамел е продукт на тази програма. Неговата история е малко като на знаменития Тосканини. Густаво свирил в оркестъра и в един момент закъснява преподавателят, който дирижира. Той става и на шега казва, че докато той дойде ще подирижира. Другите деца със смях се съгласяват, той започва да дирижира. След малко преподавателят пристига, но се скрива и изчаква какво ще се случи. Изчаква да види докрай как Дудамел дирижира и му казва, че повече няма да бъде в оркестъра. Самият Дудамел разказва, че е смятал, че ще го изгонят от оркестъра. Викат го при шефа и преподавателят казва, че му трябва специален преподавател, защото младежът ще стане диригент, носи го в себе си. Тоест един от най-големите диригенти на нашето време е продукт на тази система. А щеше да бъде някакъв криминален тип по улиците, ако не беше тази система. Това е цялата идея – да хванем тези деца, които нямат път в живота си, без да са виновни за това и да им дадем една възможност да си намерят път“.

Прекрасният цигулар Светлин Русев също с удоволствие свири за децата в програма “Фортисимо”

Убеден е, че ще успеят за година проектът да тръгне, защото имат ресурса, имат хората, обичащи работата с деца, а и Програмата „Фортисимо” е вече част от Софийска филхармония. „Взимаме готовия модел, който вече знаем, че функционира, още повече, че функционира в повече от една страна и го прилагаме. Смятам да тръгнем по техния модел – първо ще изградим структурата и когато вече всичко е готово, ще намерим инструментите, тогава започваме. Предполагам, че ще отнеме около година. Не искам да зависим от институциите, ако получим тяхната подкрепа, ще съм най-щастливият човек на света! Ако не я получим, пак ще го направим!“. Твърдо казва маестро Найден Тодоров, а той изпълнява обещанията си.

Вече се разделяме с маестро Тодоров, когато той казва, че е пропуснал да ни сподели нещо много специално за него свързано с възприемането на класическата музика и съпротивата понякога срещу нея от някои хора.

„Класическата музика е понятие, като понятието живот.

Можеш ли да мразиш живота, защото ти се е случило нещо лошо вчера. Аз самият имам проблем с ренесансовата музика. Слушам я, но не я разбирам. Познавам хора, които много харесват един автор, но не харесват друг. Аз започнах операта с Росини и намразих операта и смятах, че ще е до живот. Във Виена чух за първи път „Тоска“ във Виенската опера. Наистина бях намразил операта – слушам по радиото опера и сменям канала. Нямаше сила някой да ме вкара в оперен театър. Не говоря да дирижирам, да слушам въобще – нищо. Но като бях във Виена всички ме питат как е във Виенската опера и аз как да кажа, че не съм влизал там. Един ден си казах, за да мога да им отговоря ще си купя един правостоящ билет, ще стоя до първото действие и после ще си изляза. Но за късмет попаднах на „Тоска“. Нямам спомен кой е пял, може да е била и Анджела Георгиу. Два часа и половина след това излязох ревящ от операта, без да мога да се спра. Влязох в първия магазин и си купих една видеокасета с Райна Кабаиванска с „Тоска“ и после какво стана. Номерът е да уцелиш музиката, която ти влияе на теб. Ако от първия път не уцелиш, не бива да генерализираш, че такава е класическа музика. Тогава затваряш цяла една вселена, без да знаеш какво можеш да получиш от нея“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

С „Приключенията на Доктор Дулитъл“ се открива „Панаира на куклите“

С премиерата на спектакъла на Столичния куклен театър „Приключенията на Доктор Дулитъл“ по Хю Лофтинг, режисьор Катя Петрова, сценография и костюми Юлиян Табаков,  музиката Христо Йоцов, се открива днес 12-ия Международен фестивал за уличен и куклен театър „Панаир на куклите“.

С това издание се честват 20 години от създаването му. Събитието се организира от Столичен куклен театър (СКТ) и Столична община и е част от Календара на културните събития в София. И тази година столицата ни се превърне в дом на магията на кукленото изкуство, като събере артисти от цял свят! Фестивалът продължава до 18 септември.

И тази година в програмата на „Панаир на куклите“ са включени спектакли на световно известни трупи. Невероятните артисти от Zero en Conducta (Испания) ще са гости на София с представлението “Механика на душата”. Зрителите ще могат да го гледат на сцената на Столичен куклен театър, салон „Гурко“ № 14 на 12.09  /понеделник/ от 19:00 ч.

"Механика на душата"

В същия салон, канадската трупа La Fille Du Laitier ще представи своя прочит на популярното произведение на Шекспир – „Макбет“, със спектакъла “Макбет мюе” на 15.09 /четвъртък/ от 19:00 ч.

“Макбет мюе”

Приказните герои, от още една класическа история, ще пренесат малки и големи във вълшебния свят на куклите! На 16.09.2022 /петък/ от 19:00 ч. и на 17.09 от 11:00 ч. в салон „Янко Сакъзов“ 19, Столичен куклен театър ще представи още едно премиерно представление в рамките на фестивала - „Палечка“ по Х. Кр. Андерсен. Драматизация, режисура и сценография - Магдалена Митева, музика - Никола Стоянов.

Любопитни са и участниците, които ще представят изкуството си на открито. Парковете на София ще се изпълнят с огнедишащи дракони (Compagnie les Contes d'Asphaldt – „Отфрид“), музиканти – марионетки (Antamapantahou – „Струните на музиката“), индийски слон в реални размери (Centre de Titelles de Lleida – „Хатхи), актьори с огледални костюми, светещи в тъмното (Mirror Family – „Сини братя“) и много други!

"Палечка"

В 12-тото издание на фестивала ще участват 13 български трупи и 15 чуждестранни театри. Повече от 200 творци от Франция, Канада, Испания, Италия, Гърция, Белгия, Чехия, Словения, Словакия, Германия и България ще представят своето изкуство пред столичани и гости на София. Представленията ще се играят на сцените на Столичен куклен театър, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, Общински културен институт „Красно село“, „Топлоцентрала“, “I am studio”, “City Mark Art Center”, театър “Ателие 313”. Уличните спектакли ще се състоят в Борисова градина, парк „Заимов“, парк „Света троица“, Градска градина, парк НДК, Южен парк, археологическия комплекс „Западната порта на Сердика“, градина Кристал.

„Отфрид“

И тази година програмата е разнообразна и обхваща всички възрастови групи. Сегментите включват куклен театър за най-малките (бебешки представления), детски спектакли, куклен театър за възрастни, улични представления. За пръв път на това издание публиката ще може да гледа и микро театър – представления за 1 до 4 зрители. 

След успеха на представения през 2021 г. онлайн модул и тази есен платформата fest.sofiapuppet.bg ще е активна. Представленията ще са достъпни в рамките на 48 часа и ще са напълно безплатни за всеки на територията на Република България.

Пълната програма на фестивала можете да откриете на www.sofiapuppet.com и на www.fest.sofiapuppet.bg.

„Панаир на куклите“ е неделима част от културния календар на нашата столица. От артистичния ѝ облик и от всичко онова, което я формира. Градът ни се превърна в привлекателно място за срещи на творци от световния куклен театър, на бляскави артисти, играещи под открито небе и на млади таланти със смели и провокативни изяви.“ – споделя Кирякос Аргиропулос, артистичен директор и създател на фестивала.

Кирякос Аргиропулос, снимка: Стефан Джамбазов

20 години от създаването на форума честват неговите организатори - Столичния куклен театър. Международният фестивал-биенале за уличен и куклен театър "Панаир на Куклите" се организира за пръв път през 2002 г. От 2004 г. става част от Календара на културните събития на Столична община. Трупи от над 25 държави са гостували до този момент.

Припомняме, че по повод на Осмото издание на фестивала през 2016 година Кирякос Аргиропулос, тогава и директор на Столичния куклен театър каза за „въпреки.com”: „Градът ни се превърна в привлекателно място за срещи на творци от световния куклен театър, на бляскави артисти, играещи под открито небе и на млади таланти със смели и провокативни изяви. Тази година един малък акцент слагам върху най-малките. Досега във фестивала се играеха най-различни представления - стилове, жанрове, техники, за деца и за възрастни, но като че ли пропуснахме най-малките. И така може би затварям кръга – от нула до най-дълбока старост зрители ще има на фестивала”, каза тогава и като режисьор Кирякос Аргиропулос. /Целия разговор с него във „въпреки.com” може да прочетете тук /

И тези негови идеи продължават да се реализират на фестивала и в сегашното му 12-то издание.

„Приключенията на Доктор Дулитъл“

Припомняме и, че още на 10 февруари т.г. председателят на Съюза на артистите в България Христо Мутафчиев обяви театралните награди „Икар“, които не са с номинации, а се обявяват предварително като решение. Награда на АКТ-УНИМА за значим принос в развитието на българското куклено изкуство бе присъдена на Кирякос Аргиропулос. Той е директор на Столичния куклен театър от 2002 г. до 2019 г. През годините е и режисьор на десетки спектакли като „Кой има магарешки уши?“ и “Принцесите и Змеят”, които може да гледате и до днес. Той е основател на Международния фестивал за уличен и куклен театър Панаир на куклите / Puppet Fair, по чиято организация още работи активно при всяко издание.

Кирякос Аргиропулос /л/ получи наградата си от Дарин Петков/д/, председател на УС на АКТ-УНИМА и директор на Държавния куклен театър в Стара Загора, снимка: Стефан Марков

Кирякос Аргиропулос говори тогава и за кукления театър за възрастни. Защото понякога има предубеждение, че куклите са само за деца. „Трябва да покажеш на възрастния зрител, че куклените представления са стойностни и са на едно високо художествено ниво. Че това са представления, които засягат теми, насочени към мислещия човек. И тогава ще се увеличава интересът към кукления театър за възрастни.“ И в годините това се доказа в репертоара на българските куклени театри от различните градове, а и от създадените частни трупи.

Очакват ни вълнуващи преживяване за деца и възрастни на 12 издание на „Панаира на куклите“. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на фестивала, Стефан Джамбазов и Стефан Марков