#Галина Димитрова-Димова

[vprki]

Срамът като морален коректив и вината като наследство от поколенията в изложба

Изложбата „Срам и вина“ представя нови произведения на петима млади български художници: Мария Налбантова, Мартин Пенев, Мартина Вачева, Невена Екимова, Радостин Седевчев, които са създадени специално за проекта в галерия „Васка Емануилова, филиал на СГХГ. Това е втората част от трилогия на кураторката Галина Димитрова-Димова („Страх и любов“, 2023 и „Гриж�� и изцеление“, 2025 г.), в която се разглеждат съвременните разбирания и размишления по тези изконни човешки чувства и взаимоотношения.

При откриването на изложбата на 25 юни Аделина Филева, директор на СГХГ каза: „Тази вечер имаме среща с част от един много интересен проект, който се развива. Първата негова част беше изложбата „Страх и любов“ /за нея може да прочетете тук в текст на „въпреки.com/. Тя предизвика много голям интерес, но и провокираше към определена посока. Тази вечер колегите, които са с нас заедно с куратора Галина Димитрова-Димова са подготвили следваща изложба „Срам и вина“. За нашето общество това е нещо много важно. Може би, трябва да поискаме всеки да изпитва и страх и вина, защото в последните 35 години това е забравено във всяка една посока. Изложбата, освен че ще бъде показана в София, след това ще има своето представян в Берлин, където има не малка общност от наши художници, които учат и работят там, а същевременно ще бъде интересно и за германските ни колеги. За третата част ще трябва да почакате следваща година, когато ще дойде темата „Изцеление и грижа“, все пак да имаме едно нормално общество.“

Аделина Филева разглежда творбата на Невена Екимова

Галина Димитрова-Димова беше любезна да ни предостави за публикация нейния кураторски текст, за което ѝ благодарим.

„Срам и вина“ е втората част от трилогия („Страх и любов“, 2023, и „Грижа и изцеление“, 2025 г.), в която се разглеждат съвременните разбирания и размишления по тези изконни човешки чувства и взаимоотношения. Проектът представя гледната точка по темата на петима млади художници, всеки с изразена критична нагласа и индивидуален подход към създаване на художествено произведение специално за изложбата. Работата по проекта обхваща дълъг процес на изследване, с индивидуално проучване и множество срещи в екипа, както и с външни консултанти, като Димитър Стоянович (сценарист и журналист), Мила Цалова (терапевт) и Стефан Иванов (писател).

Интересът към темата за срама и вината идва от назрелия момент, в който българското общество се разкъсва между стереотипи и модели на поведение, които отразяват неизказаните истории и травми от социализма и прехода в страната. Към тежкото историческо наследство добавяме психологическите измерения на този проблем. В психоаналитичната теория на Жак Лакан вината е вътрешно чувство, а срамът идва в резултат на реакция отвън. За Лакан срамът винаги е свързан с взора на другия, взор, който виновният тълкува като укорителен. Ницше свързва вината с дълг. Андре Мишелс, френски психиатър, твърди, че „чувството за вина е свързано с гласа на съвестта, срамът се организира около погледа на другия“.

Радостин Седевчев показа детайли от творбата си

Посоката, която зададох на артистите, бе изследване на срама като морален коректив и вината от наследството от предишните поколения. От една страна, исках да разкрием как тяхното поколение разчита изрази от типа: „От кумова срама“ и „Как не те е срам?“, и как личното усещане за срам идва от наложените от обществото норми на поведение. А, от друга, за мен беше много интересно да разгледаме емоционалното наследство, което носи всяко следващо поколение. В нашия контекст това е натоварено с много натрупани с времето проблеми от тежкия преход, дълбоката политическа криза и разделението в обществото на база отношението към наследството от социализма.

Любопитно за мен, като медиатор на този процес, бе към какво ще се насочат младите артисти, какво предизвиква у тях чувство за срам и усещане за вина. Интересно е, че повечето от тях избраха да се занимават със срама „втора ръка“, който идва от действията на някой друг, или от процеси в общественото пространство, върху които ние, като обикновени граждани, нямаме контрол. Част от проектите са п��родени от безсилието да спреш или промениш човешки действия или поведенчески модели, които засягат живота и здравето на хора или нанасят пагубни щети върху природата.

Творбата на Мартин Пенев

Мартин Пенев черпи вдъхновение за своя проект от реален случай, в който пациент в психиатрична клиника загубва живота си по време на пожар, защото е завързан за леглото. Радостин Седевчев изследва идеята за срам втора ръка, или Fremdschäm, като кани публиката да се включи в този процес и да сподели какво предизвиква у тях срам заради постъпката на някой друг. Мартина Вачева представя проблема с домашното насилие и стереотипите в обществото, които налагат мълчание и срам у жертвите им. Мария Налбантова насочва вниманието ни към наболели обществени проблеми, а именно корупция, злоупотреба с власт и ненаказаните актове на посегателство върху околната среда. Невена Екимова разглежда, с доза шега и хумор, табутата за секса, обръщайки поглед към миналото, ни отправя към настоящето, в което общуването между младежите става все по-трудно от дигиталните устройства.

Участниците в изложбата от ляво на дясно: Радостин Седевчев, Невена Налбантова, Мартин Пенев, Мария Налбантова и Мартина Вачева

Изложбата в галерия „Васка Емануилова“ събира тези разнообразни гледни точки и артистични подходи, като изгражда увлекателен разказ за срама и вината в съвременното общество. На моменти той е разтърсващ и дори брутален, в други е поетичен и хумористичен, но все така отговорно насочва вниманието към сериозни проблеми. Надяваме се изложбата да повдигне по-широк дебат върху това как младото поколение усеща срам и вина и как можем да преодолеем колективната травма от миналото, за да се справяме по-успешно с предизвикателствата на днешния ден.“

Интересна е и мотивацията да се включат в проекта на самите автори с техните вълнения и тревоги в контекста на темата. Мария Налбантова: „Безсрамна пепел“ е инсталация с обгорели парчета дърво, метална врата от кула за наблюдение на птици изгоряла през януари 2020 г. след пожар в Драгоманското блато. „Безсрамна пепел“ дискутира темата за умишлените палежи като форма на „разчистване“ на терени или прекратяване на определени взаимоотношения.

Творбата на Мария Налбантова

Често мотивите за такива „инциденти“ включват инвестиционни цели, уреждане на финансови или лични въпроси. Работата разглежда тези аспекти на човешкото поведение, където социалната и политическата реалност се определят от липсата на срам, разкаяние или вина. Тук се разпалват различни „огнени“ конфликти, които разрушават както материални, така и нематериални ценности. Палежите на обществени сгради или паметници на културата, горски пожари и палежи на ниви, както и на превозни средства са част от този деструктивен модел на действие./примерите са ужасяващо много – б.р./. В проекта са използвани обгорели парчета дърво и отломки, които са останали след пожара в Драгоманското блато през януари 2020 година и все още могат да бъдат открити на място. При този пожар бяха унищожени 80% от растителността в блатото.

„Привързано тяло“ на Мартин Пенев

Мартин Пенев: „Привързано тяло“. Пациент загива при пожар в държавна психиатрия. Младежът е бил завързан за ръцете и краката и заключен в „меката стая“ в момента на избухването на огъня. След проява на „психомоторна възбуда“ сутринта е наредено пациентът да бъде вързан и изолиран. След изтичане на часовия срок е наредено отново и после наредено за трети път. Така младежът, постъпил доброволно в институцията месец по-рано, дочаква огъня. В стаята има камера, но никой не я наблюдава. Звуковият сигнал за дим не е чут от персонала, а само от други пациенти на етажа. Приятел на младежа се опитва да отвори стаята, но вратата е заключена. Чува само: „Горя, горя“. След намесата на огнеборците пожарът е загасен и е открит мъртвият пациент. Наред с многото нередности в психиатрията, изброени в доклад на омбудсмана, „меката стая“ е наречена „наказателна стая“. / и този случай не е фатално изключение, случвало се е в горящ спален вагон със заключени врати – б.р./

Мартина Вачева: Common Injury (в буквален превод на български „често срещано нараняване“ или общо нараняване, травма) говори за насилието и агресията както в локален, така и в глобален контекст.

Пред Common Injury, в буквален превод на български „често срещано нараняване“ на Мартина Вачева

Светът се е превърнал в една насилена, болна и деградирала развалина, за която човекът сам е виновен. В нашенската арена насилието е всекидневие, а срамът и вината са най-честите чувства, вменявани на жертвите от насилника. Често наложените стереотипи от тесногръдото ни обществото структурират рамки, от които, ако имаш смелостта да излезеш, биваш колективно порицан, осъден или насилствено премоделиран. Агресията като наказание бива оправдана, а лицето на Срама се посочва за пример... Трябва ли да ни се вменява срам за това, което сме, излизайки от формираните обществени предразсъдъци и настройки?Може би сме пропуснали много културни пластове, виновни за лицето на агресията като норма в политическия и социалния живот. Парламентът се е превърнал в боксова арена, а ти ставаш не просто жертва на един садист у дома или навън, а жертва на цялата система. Прогниване, разпад, статичност, запустялост и безжизненост като общо състояние, като диагноза. Това са умъртвените надежди на едно насилено общество.

Това е тема, която винаги е на нашето внимание, но само на политиците ли трябва да вменяваме вина или зад този род насилие не се крие национален манталитет. Срам ни е да го признаем, но той е тук, да не заблуждаваме. /Прочетете по-особена и не съвсем гледна точка, за която сме писали при нас./

Дрехата за покаяние „Санбенито“ или „Хабитело“ на Радостин Седевчев

Радостин Седевчев:  Fremdschäm (��Срам втора ръка“). Инсталацията се базира на дрехата за покаяние „Санбенито“ или „Хабитело“, използвана като наказание и носена от осъдените от църквата в Средновековието римокатолически страни, като Италия, Испания и Португалия. В контекста на съвремието ни, доминирано от социалните мрежи, преливащи от доброволно качени изображения, инквизицията на онлайн културата разцъфтява и без съмнение всеки един от нас е бил обект на срам втора ръка (Fremdschäm), без да го подозира. Инсталацията ни подканва да споделим върху дрехата изображения от нашето всекидневие, които пробуждат у нас чувството за срам втора ръка, но едновременно с това да облечем „хабителото“ и да се превърнем съзнателно в колективен обект на срама.

Невена Екимова „Момков свян“

Невена Екимова „Момков свян“, Ракла, бродиран текстил.Работата се фокусира върху срама и табутата около секса и в частност проявленията на този срам у момчетата в подрастваща възраст. Разглеждат се теми като традицията на спазване на приличие и семейна йерархия, неопитността и незнанието, които оцветяват обсъждането на вълнуващите теми около сексуалността, както и чувството на срам от самия ни пол – „отбора“, в който по случайност сме се родили. Без да обвинява момчетата за всички нещастия на момичетата, Момков свян се опитва да скъси космическата дистанция между половете с добронамерен хумор, който не сочи с пръст, а по-скоро смушква приятелски.

Пред галерия "Васка Емануилова" при откриването на изложбата

В годините във „въпреки.com” винаги с много респект, уважение и възхищение сме писали и ще продължим за проектите на СГХГ и филиалите ѝ. И сега изложбата „Срам и вина“ отново и за нас като зрители и журналисти тя е едновременно и интимно преживяване, но води и към размисъл за света, в който живеем и как се справяме или не с емоциите си в личностен и глобален план. Но една изложба е не само креативен проект и творчески процес за създателите му, но и много организационна работа, привличане на партньори и още и още дейности.

Ще си позволим и наш, личен коментар. „Срамът и вината“ съвсем не са, според нас, колективно състояние, свързано с политика, обществени реакции и т.н. Това е човешко, индивидуално преживяване, което ни следва цял живот…Кой как реагира в битието си е достатъчно коментирано от велики умове и най-вече от мислители и практици психиатри и психоанлитици от ранга на Зигмунд Фройд. Сложната и понякога необяснима природа на човека, въпреки науката, въпреки литературата и изкуството. Този проект на СГХГ е талантлив опит да се опитаме да вникнем в нея, в контекста на времето, в което живеем и на опита ни от последните десетилетия. А младите автори, не рядко, както и в случая стъпвайки на творците преди тях споделят вълненията си и със сигурност искат светът и хората да са по-добри към себе си другите. Дълга тема…

Стефан Иванов, Галина Димитрова-Димова и проф. Венелин Шурелов при откриването на изложбата „Страх и любов“, 2023

На финала на този текст ще цитираме проф. Венелин Шурелов, който бе един от авторите на първия проект „Страх и любов“ от трилогията  в галерия „Васка Емануилова“, миналата година:  „Съвременният човек обича страховете си. Как решаваме този феномен? Особено натрапчиви са случаите, когато човек е в някаква зависимост или полза от тях. Влюбени в колективните или собствени страхове са повечето политици, националисти, патриоти, популисти, инфлуенсъри, радикали, расисти, хомофоби, журналисти, активисти. Създава се обществено усещане за вкопчване в различни апокалиптични сценарии, които парадоксално имат претенция за защита, но създават поредната разделителна линия. Някаква странна загриженост без любов, без милост, без съчувствие. Как любовта преодолява страховете е тайна, но и неотменима възможност. Понякога е необходимо да обикнеш себе си, понякога друг човек или някаква идея. Винаги има начин.“ Със срама и вината като неотменни човешки чувства и преживявания е същото с известни нюанси. А ние сме в очакване на следващата изложба „Грижа и изцеление“ и нейните участници…

Изложбата „Срам и вина“ в галерия „Васка Емануилова“, филиал на СГХГ продължава до 6 септември. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Критичен поглед: За по-добър свят или за един безкраен празник

В Пловдив се проведе ярко и силно 30-та Седмица на съвременното изкуство под надслов „За по-добър свят“ с куратори Живка Валявичарска и Емил Миразчиев. Той е от основателите на пловдивската група „Ръб“ и артистичен директор на Сдружение „Изкуство днес“, които преди тридесет години  в далечната 1995 г. отварят Баня Старинна като  център за съвременно изкуство. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката и куратор Яна Костова.

Живка Валявичарска след като  завършва магистратура в специалност „Изкуствознание“ в НХА с изследване, посветено на група  „Ръб“, защитава докторантура  в университета на Бъркли, Калифорния и преподава в Института по изкуства Прат в Ню Йорк.

Концепцията на кураторите беше насочена към актуални теми като екология, миграция и диаспорични култури, война и политическо насилие, неолиберализъм, деколонизация, раса, религия и етнос, пол и сексуалност. Неписаните  правила за  методите на работа са етика и хоризонталност, на които организаторите особено държат  и успяват да запазят до  последно, въпреки всички предизвикателства.

От вътрешността на Баня Старинна

По първоначален замисъл изложбата следваше да се експонира изцяло в градска среда, както знаковата изложба с куратор Галина Димитрова-Димова от 2022, но с напредването на подготовката тази пролет Общината решава да съдейства и да отвори Баня Старинна.

Това се оказа нелеко предизвикателство за кураторите, тъй като до откриването оставаха едва няколко месеца, екипът е малък, а пространството на Банята е и без друго много специфично и изисква специално внимание. За щастие на поканата от тяхна страна се отзоваваха световно известни артисти от ранга на Ширин Нешат и Таня Остоич. Сузана Милевска, с която Живка е работила и по-рано в Прат Институт за изкуства, също потвърждава участие за кръглата маса заедно със Станимир Панайотов. Така организаторите подбират един балансиран екип от участия на местни и международни автори, сред които Нина Ковачева-Нина и Валентин Стефанов, Надя Генова, Дувар Колектив, Осман Юсеинов, Иван Иванов и много други. Тази година заслужава да се отбележи и фактът, че Седмицата на съвременното изкуство се проведе паралелно и с участието на две други частни пространства – галерия „Cu29” и галерия „Сариева“, включваща се със собствен проект – сам��стоятелна изложба на Камен Стоянов, за която ще стане дума по-надолу.

Така се оформя една полифонична изложба, в която видеото и сайтспецифичните инсталации са хармонично балансирани. От друга страна Седмицата обхваща също така акции и интервенции в градска среда, които повдигат шумен обществен отзвук.

Пред Баня Старинна ни посрещна отражението на прозореца на сградата – работа в памет на Венцеслав Костов, един от първите сайт-специфични артисти у нас. Като трибют към него решихме с Димитър Костов, да отразим прозорец от сградата в екстериорното пространство пред нея. Това е препратка към работата „Прозорецът“ от 2005 г. по поръчка на Мария Василева за нейната кураторска изложба „Прозорецът  в българското изкуство“ в СГХГ, където произведението бе представено в интериор и по този начин опосредстваше връзката  между  публика и изложба/галерия. В Пловдив се наложи да реализираме работата нощем, тъй като тротоарът  пред Банята се оказа особено оживена велоалея.

Ширин Нешат “Turbulent

С влизането в любимата стара „Чифте баня“ сме завладени от двуканалната видеопрожекция на христоматийната творба „Turbulent” на американската художничка от ирански произход Ширин Нешат. Тя е показвана на Венецианското биенале и донася награда на своята авторка, но у нас се представя за пръв път. В нея на два срещуположни широкоформатни екрана мъж и жена изпълняват своя авторска интерпретация на древна поема от големия иранския поет Руми. Овладяното в емоционален план ��айсторско изпълнение на мъжкия персонаж контрастира ярко на хипнотичните, на моменти граничещи с истерия трели на женския персонаж. За творбата авторката, която работи и в областта на киното и други медии, е поканила едни от най-известните ирански певци и с нея тя успява да повдигне трудни въпроси като взаимоотношения между мъжете и жените в Иран, но и поставя общочовешките теми за диалогичността между двата пола, социалната инфраструктура, различните форми на достъп до публичност. Работата е завладяваща и е може би една от най-силните интервенции в Банята от участието на Бил Виола насам.

Пристрастно пристъпвам към другия ми личен фаворит – работата на Нина Ковачева-Нина.  Изключително минималистична и поетична, тя разкрива връзката на Аза с Другия. Две мултимедийни прожекции, преминаващи през прозрачни стъклени вази, впечатлението от които е зашеметяващо. Момче и момиче тичат синхронно, анфас, на място – пречупени през вазите, прожекциите се кръстосват, но изображенията не се срещат...“Другият – никой друг освен самият аз?“ е издържана в присъщия дух на перфекционизъм, абсолютна обмисленост и същевременно надарена с необикновена лекота и спонтанност, присъщи за работата на тандема Нина-Вале (Валентин Стефанов).

Велизар Димчев „Довършете ме“, детайл

В следващата голяма зала се откроява работата на Велизар Димчев „Довършете ме“, която проблематизира темата за набързо скалъпените напоследък европейски проекти по реконструкциите на обществени пространства и паметници на културата, които понякога сякаш по-скоро застрашават, отколкото спасяват своите обекти. Авторът изгражда цялостна балюстрада в така разпространения по нашите географски ширини стил на мутробарока. Диодни светлини препращат към прочути обезобразени тракийски и римски старини ��з цялата страна. Декоративни мраморни лъвчета и други разместени и извадени от контекст архитектурни елементи подсилват усещането за бутафория и липса на адекватност и експертиза сред предприемачите на реставрационни дейности. Заглавието е двусмислено, тъй като от една страна ремонтът на Чифте баня е все отлаган във времето, но от друга страна участниците в проекта бяха силно обезпокоени какво ще заварят след ремонта.

Изваждането от контекст е тема и на следващата работа на Таня Остоич – Misplaced Women. За живота на емигранта, на вечно странстващия артист, за жена, извадена от своето всекидневие и принудена да пътува през целия си живот, за да представя своето изкуство, за живота на ръба, за живота на бездомните, когато човек буквално се сраства със своя куфар, в който е цялата му покъщнина; за граничните състояния между интимно и публично, между здраво и нездраво, разказва сръбската авторка, живееща в Германия. Тя направи впечатляващ пърформанс по случай откриването, а в изложбата участва с видеодокументация на два варианта на този пърформанс, които се развиват на площада в Битоля, Република Северна Македония и на международно летище в Гьотеборг, Швеция.

В подготовка на изложбата

Темата за миграцията, за безкрайното пътешествие, без ясна цел и посока, акцентира видеото на Валентин Стефанов „Пристрастен към миграцията“ (2007), което представя пътуването - буквализирано и същевременно опоетизирано визуално - като едно непрестанно и неясно движение през призмата на камерата от машинното отделение на кораб.

Идеята за дигиталното изображение е подхваната и от пловдивския артист Асен Кръстенов. Неговата творба „Бинарни наративи“ е създадена специално за тазгодишното издание на Седмицата. Тя представлява два голямоформатни принта, покрити отгоре до долу с бинарни кодове от нули и единици. В долния десен ъгъл на всяка творба се намира изображение сантиметър на сантиметър, чийто еквивалент, всъщност, е целият този код. За сравнение в нишата е поставено изображение с формат на картичка и пред него е сложен съответно неговият бинарен еквивалент – книга от 1452 страници с нули и единици. Авторът повдига въпроса за все по-изплъзващата ни се реалност, която с лека ръка заменяме с дигиталната матрица.

Татяна Фьодорова-Лефтер “Царевица”

В съседната зала от мъжкото отделение на Банята се натъкваме на мултимедийната инсталация на Татяна Фьодорова-Лефтер от Молдова, която за изложбата избира да представи две традиционни, но и доста миграционни култури като „Царевица“ и „Коприва“ (2024). Голям формат ефирни платна предават съдържанието на арт книга. Срещу нас, ниско на земята, ни посреща едновремешна софра, покрита обилно с царевица на зърна. Физическият досег и мирисът на тази култура препраща към множество конотации. С един поетичен видеопортрет с коприва авторката допълва приказното усещане на това пространство.

Следващата зала представя Адела Юшич от Босна и Херцеговина с темата за неизличимата травма от войната. Шокиращата лична история на артистката, загубила баща си в тази война, заема централно място в много стегнат видео разказ, граничещ с безнадеждност. Трудна трактовка на темата за по-добър свят и по-скоро продължение на темата от миналата година „След войната“ с куратор Емил Миразчиев. Тази работа е в духа на деветдесетте със специално изнамерени за целта стари телевизори. Тя предава болката и невъзможността на едно общество да обърне гръб на своята скорошна история и да продължи напред.

Милена Кънчева, Веселин Алексиев “Слушалка”

В съседната зала е работата на архитектурно-фотографското дуо Милена Кънчева и Веселин Алексиев. Те също представят темата за миграцията, този път чрез висящи от тавана телефонни слушалки, в които звучат покъртителните истории на българи, заминали за чужбина и на чужденци, попаднали в България.

Надя Генова “Клетка”

Работата на Надя Генова се откроява със своя естетизъм. Огромен куб, покрит с ръчно намотан червен конец, заема пространството на залата. Творбата ѝ „Клетка“ и разглежда двоякото значение на тази дума в българския език. Темата за свободата и бягството от нея, заложени у всеки от нас, е разгледана в поредица от изчистени черно-бели фотографии. „Човек за себе си е вълк“, ако бихме могли да перифразираме Сартр, за да опишем състоянието на затваряне и изолация, които си самопричиняваме.

Кристиан Нямпета е режисьор, живеещ в Ню Йорк, отраснал в Нидерландия и Англия с родители от Руанда. Космополитна личност, той повежда зрителя на разходка из емигрантските квартали на Ню Йорк с едно дълго и много поетично видео, в което се наслагват кадри, гласове, истории и персонажи. Изключително кинематографично заснето, то повдига въпроси за геноцида, пост-колониализма и пан-Африканизма.

Капка - в памет на Ицко Мазнев

Съседната зала е посветена на пловдивския художник Ицко Мазнев с възстановка на неговата знакова творба „Капка“. Изградена от кинетична структура, базирана изцяло на вода и светлина, работата постига минималистично мултимедийно звучене. Тя създава алюзия за преходността на човешкия живот.

„Марчела“ е видео на американо-мексиканската артистка Кейтлън Манинг. Тя се занимава с коренното население на Мексико, което живее в автономна област в град Мексико и се самоуправлява по система, подобна на това, което наричаме пряка демокрация. Тя създава поредица „Репортажи от борбите в Мексико“, която засяга темата за 500-те години колониални политики и съпротивата на автохтонното население срещу пестицидите, застрояването, унищожаването на местните култура и традиции.

В галерия „Cu29” могат да се видят останалите видеотворби на авторката от региона. Това са много поучителни и поетични истории за запазване на самосъзнанието в условията на див капитализъм, вековен колониализъм и напиращ неолиберализъм.

Дуварколектив Хана Роуз “Камера обскура”

„Дуварколектив“ начело с Хана Роуз представят мултимедийната инсталация „Камера обскура“ . Творбата разкрива състоянието на постоянното разкъсване на авторката между България и Англия, нейните мигрантски спомени и впечатления, в опит да преосмисли и събере отново себе си.

„Чифте баня в 123 размотки“ е заглавието на видеопърформанса на Албена Михайлова-Бенджи, който документира подготовката на реалния ѝ интерактивен пърформанс. Жестът на омотаване на сграда с цикламен конец, макар и в екстериор, препраща до известна степен към пърформанса на Аделина Попнеделева „Тънка червена линия“ от галерия „Райко Алексиев“, но тук конотацията е съвсем различна. Албена търси ритуала на магьосничество, с което да запази Банята като център за съвременно изкуство с помощ��а на един колективен ритуал, напомнящ за магия.

Албена Михайлова-Бенджи

Тук е мястото да се отдели специално внимание на кръглата маса и последвалата я дискусия на тема „Изкуство и социална трансформация“ с кураторката Сузана Милевска от Република Северна Македония, философа Станимир Панайотов от Пловдив и модератор Живка Валявичарска.

Дискусията засегна теми като връзки между активизъм и изкуство, естетическо и  политическо,  потенциал и реални прояви на  космополитизма в града и страната, глобално и регионално самосъзнание vs провинциализъм, и други.

 Успоредно на изложбата в Баня Старинна се реализираха и цяла серия от акции и интервенции в градска среда, съпроводени от поредица безкрайни откривания. „Светове“ на Емил Миразчиев, използващ 3D мапинг, за да освети своята конструкция отвън и вътре и да отвори градинката при бившата Гарнизонна фурна за съвременното изкуство. Освен професионалната публика, децата останаха силно впечатлени от интерактивната инсталация. Творбата, заедно с тази на Иван Иванов, са от проекта „Изкуство за зелено бъдеще“, който се включи в седмицата, споделяйки идеите от тазгодишната концепция.

Емил Миразчиев “Светове” в процес

Интервенцията на Дан Тенев „Самоформираща се структура“ е една от творбите, които също предизвикаха шумен отзвук от страна на пловдивчани. Впечатляваща и монументална като въздействие и минималистична като реализация, творбата е изградена единствено от полиетилен и въздух с  нулев бюджет, обратно на всички обвинения по адрес на организаторите. Друга творба, скандализирала местната общност и донякъде вандализирана, е отново с автор Севдалина Кочевска (същата, чиито сребърни чували бяха премахнати от Римския стадион 2022). Cultureguard e нейният авторски отговор на безхаберието, което цари от десетилетия за съдбата на бившото кино Космос. Тетраподът, който обикновено изгражда буните, за да предпазват морския бряг, тук е поставен като „бодигард“ на другия пловдивски паметник на културата, останал с неясна съдба през годините.

Севдалина Кочевска

Поетична творба, която преосмисля състоянието и значението на паметник от социалистическото минало към днешна дата е „Светулки“ на Иван Иванов на Братската могила. Там до късно могат да се забележат скейтьри и други младежи, чието любимо място остава този паметник. Внушителна по замисъл и реализация, работата премигва в тъмното и осветява един, иначе, потънал в мрак парк. „Пречупване“ на Осман Юсеинов ни предлага собствения ни пречупен огледален образ в тръбите в градска среда. Колонадата формира своеобразна група от наглед еднакви, но всъщност различни по височина тръби, в които минувачите пред Централна поща могат да се огледат.

Осман Юсеинов - “Пречупване”

В близост се намира и улица „Отец Паисий“ с галерия „Сариева“, която през септември тази година празнува двадесет години от основаването си. Катрин и Веселина Сариеви се включват в програмата като жест към 30-тата Седмица на съвременното изкуство със самостоятелна изложба на Камен Стоянов. Експозицията „Град на сенките“ разказва за родния град на Камен – Димитровград. Изграден от 50 000 доброволци на територията на три села, градьт носи името на първия тоталитарен лидер у нас. Изпънат гоблен, намерен в развалините на съборена къща, посреща зрителите от витрината. На него девойка и младеж танцуват в традиционни носии. Усещането за идилия продължава с розичка от хартия, поставена в нишата  на  галерията, но свършва дотук. Камен представя 16 мм черно-бял филм с кадри от бившата сграда на БКП и настояща Съдебна палата, които са възпроизведени на десет платна с живопис в кавалетен формат. За пръв път авторът, който работи в сферата на видеото, филма, инсталацията и пърформанса, прибягва до тази класическа медия, и то не за да опоетизира, а за да десакрализира един несработил мит.

От изложбата на Камен Стоянов "Градът на сенките" в галерия "Сариева"

Монохромната живопис представлява емблематични декоративни архитектурни елементи от най-представителната сграда в града намбадостта, както се е наричан навремето Димитровград.

Постепенно програмата на Седмицата ни отведе и до отдалечения квартал „Прослав“, където се е намирала най-дълго просъществувалата вегетарианска комуна у нас (1926 – 1958 г.). Жителите на този квартал, бившо село Мечкюр, които се обединяват в общо землище, за да обработват сами земята си и да изповядват идеите за ненасилие и мир в духа на толстоизма, дъновизма и есперанто културата. Днес на мястото на бившата стопанска сграда е построена частна къща в добре познатия у нас мутробарок, а пътят към старото землище на общността е преграден от бариерата на частна улица. В този контекст и с помощта на местните хора, Живка Валявичарска изгражда една символична къща от дърво, с бели завеси, съхранявайки спомена от квартала на своето детство. „Духът на вегетарианската комуна“ носи носталгията по едно отминало време, което откъслечно се е запазило в няколко останали оттогава еднофамилни къщи и се съхранява от техните обитатели.

Живка Валявичарска „Духът на вегетарианската комуна“

За откриването на своята работа Живка покани местните жители да разкажат своите спомени. В съседство на работата на Живка се намира и втората интервенция в градска среда на Емил Миразчиев „Светлината е живот“, която се помещава именно в една от тези малки, наполовина построени и полуизоставени къщички на хора от общността. Тъй като средствата за къщата са привършили навремето и тя е останала без ток, авторът осветява всяка от стаите в различен цвят, като ѝ вдъхва нов живот. На афтър-партито по повод представянето на двете инсталации, Емил прожектира и своя авторска селекция от видеа на фасадата в квартал Прослав. Събраха се възрастни хора от общността, но присъстваха и част от новите съседи, които изслушаха с интерес техните разкази.

Емил Миразчиев - “Светлината е живот”, мултимедийна инсталация в Прослав, Пловдив

Така 30-тата Седмица на съвременното изкуство премина под знака на безкраен празник от събития и откривания. В крайна сметка си припомних думите на Живка Валявичарска за това, което си е поставила за цел между редовете на кураторската концепция - за една колегиална етика на хоризонталност, уважение и взаимопомощ между членовете, които, въпреки всички постоянно изникващи нелеки предизвикателства, успяха отново да отворят Чифте баня �� да отпразнуват тридесет години от основаването ѝ като център за съвременно изкуство в Пловдив. Трудните процеси на социална промяна и социална трансформация се развиват в работата и този проект беше показателен като добра практика.≈

Текст: Яна Костова

Снимки: архив на организаторите

P.S на „въпреки.com”: В годините сме публикували множество текстове за различни издания на Седмицата на съвременното изкуство в Пловдив. За тях и за изключителната последователност и въображение на Емил Миразчиев и екипа му може да прочетете тук.

[vprki]

СГХГ прекрачва от Старата в Новата година с неза��равими изложби

С великолепни и много различни изложби Софийска градска художествена галерия завършва годината, но заедно с тях продължава и в следващата 2024. За екипа ѝ начело с Аделина Филева, нейния директор зад програмата от тези подаръци за публиката стои много познание, въображение, изследователски труд и преди всичко любов и преданост.

Припомняме, че  за изключителната изложба „Генко Генков.Отвъд видимото“ в СГХГ (14 юни – 12 ноември 2023)  по повод 100 години от рождението му галерията беше отличена с престижната  Награда на София за визуални изкуства. /На водещата снимка кураторите Наташа Ноева, Ана Топалова, асистент, Красимир Илиев и Аделина Филева. За забележителната изложба и цялостната ѝ драматургия като замисъл и реализация може да прочетете във „въпреки.com” тук./

Още продължаваше изложбата, когато на 1 ноември се откри на втория етаж на галерията експозицията на Евгения Воденичарова или Гената (1946 - 2013), както я наричат нейните близки. Тя съвпадна с ретроспективната изложба на Генко Генков, с когото са били приятели. Техните две противоположни съдби – тази на нестихващата широка популярност и на скритото, познато на минимален кръг от почитатели творчество ще се срещнаха в залите на СГХГ.

Евгения Воденичарова "Корида", 1973

За широката публика художничката беше откритие. Уникален и напълно различен е почеркът на Евгения Воденичарова -  неочакван, експресивен и мощен, едновременно с това и странно деликатен, нетипичен за 70-те години на миналия век. Това е  времето през което са създадени повечето от нейните творби. Рисува предимно портрети, пейзажи и натюрморти. Най-често срещаното мнение за нея е, че това не е български творец. До 2010 г. повечето от творбите ѝ не са показвани. Малко по-късно една картина от серията „Корида“ участва в изложбата „Хайку пространства” в несъществуващата вече галерия „Кръг+“. През 2012 е първата ѝ индивидуална изложба, която подготвя съвместн�� с Красимир Илиев (той е куратор и на ретроспективната ѝ изложба в СГХГ) на в столичната ��алерия "Сезони", която също не е вече в културния ни пейзаж а след това нейни творби са представяни в проекта „10х5х3” в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 и предизвикват изненада сред специалисти и ценители. Трудно завършва Академията, защото дипломна ѝ работа „Корида“, няколко пъти е отхвърлена, защото е очевидно „еретична“ във времето на трудово-борческите сюжети. Единствено застъпничеството на нейния професор Ненко Балкански  ѝ позволява да се дипломира.

Евгения Воденичарова "Митето" /Димитър Воденичаров/, 70-те години на ХХ век

„Макар и посмъртно, в залите на СГХГ бе подредена нейна истинска ретроспективна изложба. Включените в нея творби свидетелстват не просто за таланта на една българска художничка, в която няма нищо българско; не просто за шеметния дух на една жена, отказала да прекрои жаждата си за изкуство според представите на една извратена "правилност".“ Пише за изложбата ѝ изкуствоведът и директор ГХГ в Казанлък Пламен В. Петров.

И не може да не подчертаем, че изложбите в СГХГ и като планиране и реализация имат своя драматургичен и смислов контекст. Още се любувахме на творчеството на Евгения Воденичарова, когато се откри изложбата „Янаки Манасиев. Самотен и встрани“ ( 21. 11. 2023 – 11. 02. 2024 ) в пространството на галерията, където дни преди това ни заливаше таланта на Генко Генков  Публикуваме кураторския текст на Галина Димитрова-Димова, куратор на изложбата заедно с Аделина Филева и Старейшинска-Ангелова. И с малко допълнение от нас.

Мила Старейшинска- Ангелова /л/ и Галина Димитрова-Димова /д/

„Янаки Манасиев (1932 - 1978) е сред ярките имена на българското изкуство от втората половина на XX век,  макар да не е достатъчно познат на широката публика днес и особено на по-младото поколение. През краткия си жизнен път авторът създава внушително по размери, многообразно и високо стойностно творчество. Подминал суетните амбиции и мимолетните възвеличавания, творецът остава леко встрани от оживения художествен живот у нас през 60-те и 70-те години на XX век.

Творческото кредо на художника обяснява близките черти, които могат да се открият в картините му свързани с  изкуството на френския модернизъм. Търсенето на сходни до неговата нагласа изразни средства го доближават до чистия цвят и форма при Матис, до монолитните обеми при кубистите, и до екзотичните мотиви при Гоген. Сред своите съвременници Манасиев е имал авторитет на новатор в изкуството, който гради собствен - оригинален и смел стил. Това той прави скромно и последователно, следвайки своя  мироглед и идеал.

От изложбата на Янаки Манасиев в СГХГ

Изкуството му придобива във времето диалектични черти: едни картини са експресивни, драматични и пластична мощни, а други - нежни, хармонично спокойни и изтънчено поетични. Цялостно творчеството на художника се съсредоточава в изграждане на цветна композиция със сложни колоритни решения, с дълбока психология и емоционалната изразителност на образите, което да разкрие цялостното духовно излъчване на творбата.

Основното място в неговите произведения е отредено на човека с цялата сложност на духовния и емоционален свят. Изтънчен естет и психолог, художникът се интересува от богатството и изменчивостта на човешките мисли, чувства и настроения. Жанрове��е, в които основно работи са портрет и фигурална композиция. Художникът избира жената като главен персонаж заради нейните сложни чувства и настроения, нежна външност и лирична изразителност.

Янаки Манасиев "Фигура на диван (с шапка)", 1976

Смел експериментатор и умел живописец Янаки Манасиев рисува в маниера на свободната четка, динамична линия и експресивни цветни петна, често пренебрегвайки завършеността на отделния детайл и оставяйки незапълнени части от картинното поле. В това се изразява и характерната „ескизност“ на неговите картини, която запазва първичната свежест и импулсивност на художественото внушение. Художникът работи с различни техники, като често пъти ги смесва, в желанието си да постигне необичайни ефекти.

Култивираният афинитет на Манасиев към изкуството на френския модернизъм му носи нови възможности и автентични стойности. Това определя изключителното му място в българското изкуство във време, когато подобни силни личностни изяви са ярки събития, които спомагат за бързото отърсване от предишната закрепостеност на соц реализма и прокарват пътища за развитие.“

Янаки Манасиев „Намеса в „Разговор“ на Матис“, 1975

Макар да си отива само на 45 г., Манасиев оставя ярка следа в българското изкуство и повлиява на много български художници както със смелата си артистична позиция, така и с преподавателската си дейност във Факултета по изобразителни изкуства към Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ в периода 1970–1978 г.

В експозицията са включени над 70 живописни творби, 20 графики и част от рисунките на художника, разкриващи процеса на работа.

Припомняме, за първи път се срещнахме с изкуството на художника преди почти 10 години в пространството на галерия „Арте“, тогава те откриха своята художествена 2014  с негова изложба. Тя беше по идея на академик Светлин Русев. „С една труженическа всеотдайност, присъща на големите артисти – Янаки Манасиев правеше живопис така както се живее – по-точно живееше с проблемите, с трудностите и мъките на цвета и рисунката, на композицията, на характера и човешките състояния – с всичко онова, което наричаме изкуство, а за обсебените от неговите истини – съдба.

Янаки Манасиев „Моите родители“ (Следобедно слънце), 1973 

Живописец, който носеше в себе си пластическото начало като мисъл и строеж на картината – роден творец, преди още да беше станал професионалист в завършения смисъл на думата – Янаки Манасиев – от студентските работи до зрелите произведения измина един колкото безшумен, толкова и стремителен, и извисен творчески път. Лишен от суетни амбиции, без битови претенции, извън конюнктурните ветрове – Янаки Манасиев като че ли приживе беше постигнал силата да бъде винаги в трайните проблеми на изкуството и винаги над временните и мимолетни амбиции на ежедневието. И странното, и тъжното е, че този изключителен по своята дълбока и изтънчена човечност, по своята неповторима артистична съдържателност творец – една от най-талантливите фигури на нашето поколение и на съвременната ни живопис – силен, мощен и едновременно с това нежен и изтънчен талант, е малко познат не само на по-младите поколения, но и на тези, които ��и трябвало професионално да познават движението и стойностите в българската култура.“

Янаки Манасиев завършва Художествената академия. Започва при проф. Ненко Балкански при проф. Илия Петров и доц. Боян Петров през 1958. Той е един от майсторите на женското тяло в българската живопис, създал е много композиции, портрети, пейзажи и графични цикли. Бил е доцент по живопис във Великотърновския университет. Умира от рак в с. Божица, където е и погребан. Родната му къща в селото е превърната в музей с негова експозиция.

Янаки Манасиев „Автопортрет I“, средата на 60-те години на ХХ век

Както е известно на нашите читатели, обичаме и държим да се връщаме във времето, защото нищо не е само тук и сега. В този контекст се връщаме към текст на кураторката на сегашната изложба в СГХГ на Янаки Манасиев Галина Димитрова-Димова от 1999 година във в „Култура“ (и той вече отсъства от медийното пространство) по повод не негова изложба в галерия „Ирида“ (и нея вече я няма, а беше специално пространство на ул. „Гурко“…). “Специфичната атмосфера на 60-те години предопределя развитието и импулсира младото поколение художници - Светлин Русев, Иван Кирков и т. н., които тръгват по твърде различни и новаторски за тогавашното изкуство пътища. Въпреки строго индивидуалните черти в работите на всеки от тях, това, което ги сближава, е откъсването от конкретно-делничните и социално ангажирани сюжети, монументализиращата линия в картината и предпочитанието към обобщени до знаковост персонажи. Тези характерни черти се откриват и в първите по-авторски работи на Манасиев, правени в Шумен. Там той отива веднага след дипломирането си, първоначално става художник в завод "Мадара", а по-късно и художествен оформител на вестник "Шуменска заря". Напуснал академичните ателиета и почувствал своята артистична свобода, авторът смело започва да експериментира в две основни линии - конструктивно-кубистичната и декоративно-постимпресионистичната….. Манасиев обаче не се увлича от характерното за аналитичния и синтетичния кубизъм разграждане на формите и комбинирането им в друг порядък.

От изложбата на Янаки Манасиев в СГХГ

В неговите работи фигуралността е запазена, както и ясната четливост на образите, което по-скоро напомня за протокубистичния период на Пикасо. И също като при него в пределната изчистеност на изразните средства, в стабилната и одухотворена форма е стаен дълбок екзистенциален драматизъм.“

Усетихме го, видяхме го и сега – 15 години след този текст…

Но след тези почти класически изложби, връщайки ни във времето с познание за талантливи автори с целта да няма забрава за артисти, устояли себе си, нова изложба в СГХГ буквално ни зашемети – Ретроспективната „Наричайте ме Уша“,  на Станка Цонкова – Уша (12 декември 2023-4 февруари 2024), куратор Вера Млечевска. „Експериментът и експериментирането като опит се осмислят едва тогава, когато са престанали да бъдат цел, а стават средство, израз на житейско, творческо, естетическо и концептуално развитие, изчистено от излишни изразни средства.

Станка Цонкова (Уша)

Комбинирането на изображения е резултат на дълбока потребност от изследване и създаване на единен, цялостен образ на вътрешния ми живот . Фотографията винаги е била искрен, интимен, съзнателен акт за анализиране на собствените ми преживявания и отговорността от споделянето им. Започнах да ��ърся най-различни подходи, да търся връзка с други изкуства. Експериментът е бил водещата линия в целия ми живот.За ��ен фотографията е магия. Когато човек усети възможностите, които му дава, просто се превръща в магьосник“ Споделя за изложбата си Уша.

А във въведението към изложбата Вера Млечевска, която не за първи път курира художествените бляскави изяви на Уша пише: „За онези, които преживяват света през изкуството, няма начална и крайна точка на тяхното пътуване. Станка Цонкова – Уша започва с класическа черно-бяла фотография през 1974 г. и преминава всички възможни граници на тази медия. Нейната фотография е нейния поглед, нейните ръце потопени в процеса, нейното докосване на хартията, нейната игра с химията. Творчеството ѝ е отражение на емоционални полети и болезнени падания, лутания, търсене на себе си и „взиране в лицата, зад които се крият приятелите“. Макар Уша да участва активно в художествения живот докъм 90-те години, тя често е била сама – твърде експериментална за фотографите и чужда на художниците. Нейният талант, обаче не е останал незабелязан и през 1986 г. е отличена с голямата награда на фестивала в Роаян, Франция, в раздел Salon International of the Research Photography, впоследствие – през 1989 г. е отличена с голямата награда на същия фестивал, а през 1990-та участва във Фото фестивала, Хюстън, САЩ. В man’s world жените в изкуството плащат висока цена, особено когато животът избира вместо тях. И така, Уша се скрива от сцената задълго.

Вера Млечевска и Станка Цонкова (Уша)

Япония е островът на съзерцанието и смирението за Уша, където я отвежда приятелството ѝ с Ейко Хосое. По негова покана тя прави изложба в галерия Шадай в Политехническия университет на Токио. От това сътрудничество произлиза проектът „Прегръдка-Каменни Градини“ от 2003 г., вдъхновен от книгата на Хосое “Embrace”, от каменните пластики на Исаму Ногучи и японските дзен каменни градини. Проектът е отличен със стипендия на Японската фондация и показан на триеналето на изкуството Echigo Tsumary през 2006-та. Двайсет години след създаването му бе показан в изложбата "Вълна отнесе стъпка в пясъка" в Топлоцентрала в София. С изложбата „Наричайте ме Уша“, а��торката споделя за пръв път с публиката нейното творчество през различните ѝ творчески етапи от последните 50 години, което не спира да вдъхновява и до днес.“

Станка Цонкова (Уша) от цикъла "Моята сватба"

За тази изложба трудно се пише, трудно се говори, трябва да се преживее…И, все пак, няколко цитата: „Емблематична снимка от колекцията на Станка Цонкова /Уша/ е сватбеният портрет, в който тя се жени за самата себе си. Този обобщаващ образ бележи цял един съществен период от творчеството на Уша. Един период, който можем да назовем показване на  вътрешен свят с мъчителни преживявания, борби, терзания, страсти, приели фотографска плът, превърнали се в част от многообразието на специфична образност, която основателно всички наричаме авторска.“ – фотографът Николай Треймън. “Cребристото пространство на Уша в СГХГ. Снощи - на откриването - залата беше препълнена. Уша заслужава тази обич. Снимала съм малко, защото през повечето време разговарях, усмихвах се и си спомнях лудото, жестоко, но и по особен начин красиво време на 80-те и 90-те години от миналия век. Епохална изложба. Уша е епоха!“ Мария Ландова, художничка, продуцент и арт журналист.

От изложбата на Станка Ушева (Уша) �� СГХГ

„Работите на Уша могат да бъдат част от колекцията на всеки музей за съвременно изкуство в света. За щастие, успях да видя няколко от последните ѝ произведения в една абсолютно смайваща изложба – „Персонална реалност“ (в САМСИ) – Тео Ушев, художник, аниматор, режисьор, артист от световния елит.

И за финал на този малко обстоятелствен текст, но има защо, за един любим наш проект на СГХГ, който се реализира във филиала им ХГ „Дечко Узунов“. „Пресичане на граници“ (28 ноември 2023-18 февруари 2024) е втори проект от програмата „Срещи отвъд времето“ на галерията, който представя съвместна изложба на съвременната художничка Искра Благоева и на Дечко Узунов. Първият беше изложбата „Автопортрети“ – Дечко Узунов/Васил Абаджиев през октомври 2022. /За него във „въпреки.com” може да прочетете тук./

Искра Благоева и Любен Домозетски

„Когато първоначално започнах да обмислям идеята Дечко Узунов и Искра Благоева ми се струваше доста ексцентрична и до известен смисъл абсурдна, защото те са изключително различни автори и не можем да намерим нещо общо помежду им, което да бъде обединяващо и да ги събере в една обща художественена концепция, впоследствие осъзнах, че не и необходимо такова нещо, за да ги събере в общ художествен процес. Това беше началото на тази изложба преди да се достигне до нейния завършен вид. „ Разказва кураторът Любен Домозетски и продължава: „Много дълго разговаряхме с Искра, разглеждахме заедно творчеството на Дечко Узунов. Държа да отбележа, че тук в галерия „Дечко Узунов“ са запазени изключително голямо количество негови произведения. Това, което ми направи много силно впечатление е, че тя започна да се интересува по-скоро от личността на Дечко Узунов, а не толкова и не единствено от неговите художествени постижения. Започна да ме разпитва за неговия архив, за снимков материал, други архивни материали. В един момент от нейна страна дойде желанието да ѝ бъде разрешено да работи в ателието на Дечко Узунов.

Дечко Узунов "Автопортрет", 1922 и Искра Благоева "Обичай себе си", 2009

Това е съществената част от този проект. Искра Благоева ще се настани временно в определени дни през целия период на изложбата и ще има възможността да работи в ателието на Дечко Узунов, създавайки свои произведения в резултат от този задочен разговор с един колосите на българското изобразително изкуство, модерно. Всички с нетърпение ще очакваме какво ще получи и какво ще се появи накрая от тази нейна дейност. Накрая ще има и допълнителна изложба (изложба в изложбата), на която ще представи това, която тя ще създаде по време на пребиваването си в ателието на Дечко Узунов. Тя ще има възможността да се запознае още по-подробно с неговия архив, с материалите, които са запазени в ателието и ще видим какво ще създаде като произведения.“

Неговата идея е тези произведения да маркират пространството. Във всяка една от тези творби има образ и това беше много важно, защото произведенията на Искра маркират нейното присъствие в едно пространство, априори, принадлежащо на Дечко Узунов. И неговото присъствие е засвидетелствано именно от неговите творби. „В експозицията има възможност да включим някои много интересни и особено ценни произведения на художника – един много ранен автопортрет, първия който Дечко Узунов представя впоследствие. Това е творба, който рисува двайсетте години при една негова специализация в Мюнхен, изключително модернистична за времето си творба, която смело заявява нови творчески виждания. Тя е съпоставена с една също ранна творба на Искра Благоева, неин автопортрет, който вече съвсем ясно заявява нейните творчески позиции -  съдържателно идейни и пластически.

Дечко Узунов "Автопортрет със светци", 1982

Централно място в изложбата имат двойния автопортрет на Искра и автопортрета със светците на Дечко Узунов. Тези произведения по някакъв начин организират пространството. Те го детерминират, т.е. тя присъства в него и той присъства в пространството, което априори му принадлежи.“

Първата ни среща с изкуството на Искра беше на Есенните изложби в Пловдив 2015 с куратор проф. Галина Лардева „Ан пасан“, популярен термин от шахматната игра, но е и израз на френски, който означава мимоходом. В картините ѝ ставаше дума за края на света. От тавана на мазата на къща Хиндлиян ни гледаше прекрасното учудено лице на едно момиченце. „Валери”, заглавието на тази картина. А като фон на този ренесансов портрет бе буреносна облачна маса. „Моята идея е, че краят на света се случва на някой друг, не на нас самите. Тоест някаква безотговорност човешка. Човек е отговорен за края на света. Това, което рисувам го наричам постглобализъм - тоест това, което идва след интернет и високата резолюция.

Искра Благоева в къщата Хиндлиян на Есенните изложби в Пловдив, 2015

Има препратки към майстори, стари, ренесансови, но по-скоро бих се нарекла постглобалист”, каза тогава за „въпреки.com” художничката. /Повече може да прочетете тук /.

Последваха още много различни изложби и проекти на Искра Благоева главно съвместни с други художници, за които сме писали в годините в галерия „Структура“, в галерия “One”(с Текла Алексиева), в художественото пространство на „Топлоцентрала“ и още и още. Но сегашната ѝ е много специална, а и очакваме другата ѝ, след от пребиваването ѝ в ателието на Дечко Узунов…

Искра Благоева "Лилит и Ева разиграват Адам на комар", 2020

Този текст е част от публикациите, които предвиждаме и ще прочетете при нас в близките дни за прекрасните изложби и проекти не само в София, а и в различни градове на страната. Писали сме за не малко от тях, но е важно да продължим за 2023, като година, без да е преувеличено, на визуалните изкуства. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021) , Ани Петрова и архив на галериите

[vprki]

Критичен поглед: „DA Fest” е с темповете на световното дигитално изкуство

За шести път в Националната художествена академия беше организиран DA Fest. Това е международен фестивал, чиято цел е да срещне българската аудитория с разнообразни артистични тенденции и изследвания в полето на дигиталното видео, саунд арт, нет арт, мултимедийни пърформанси и инсталации, роботика и генеративни системи и други интердисциплинарни форм��. За него и шестото му издание пише за „въпреки.com” поетът и философ Валентин Славеев.

Дигиталното изкуство има свое място във времевия поток както с появата си, така и с модулациите си, с изразните си средства и начините на обговаряне на заобикалящото ни. Ако приемем, че дигиталното изкуство побира в себе си видео и саунд арт, нет арт, роботика и инсталации, генеративни системи и мултимедийни пърформанси (и пр.), то обръщайки  внимание на произведенията, които съществуват в тях ще си дадем сметка, че става дума за някакво действие. От една страна можем да мислим произведенията като един процес. Такъв, който  може да има начало и край или определен повтарящ се мотив. От друга страна през действието може да се премине, чрез разглеждането на функционалността на произведението и неговата технологогична зависимост. А именно такава, без която да не може да бъде възприета дадената работа. Трета гледна точка може да бъде самата направа на произведението, но погледната като дейността, изразяваща човешкия експеримент. Такива примери ни дава „DА Fest”(„Международен фестивал на дигиталните изкуства“), който прави транскрипция на световното дигитално изкуство, представяйки го на българската публика.

Йерун ван Лоон - “Интернет”

Фестивалът е изградил точна формулировка на мисията си. Нейното изпълнение вече личи много ясно, не само защото това е шестото издание на форума и заради това сме задължени да го приемем, тъй като е устоял във времето. А защото през тези шест издания е успял да покаже толкова много вариации на дигиталното, чрез над 100 участвали, провели достатъчно събития, изложби и случвания, отразяват онова, което наричаме дигитално изкуство. Фестивалът легитимира на българската сцена дигиталното, но и я запознава с най-новите тенденции и разработки в областта. Това, което още прави “DA Fest”е да доказва с всяко издание, че е приел предизвикателството да назовава дигиталното изкуство, като възпитава своя публика, която да го наблюдава.

Николина Недялкова - “Професионален слушател” 

Организиран в Националната художествена академия, фестивалът за дигитални изкуства стартира през 2009 г. като подкрепа на специалността „Дигитални изкуства“ към НХА. Куратори и на това издание са Венелин Шурелов и Галина Димитрова -Димова, които са отговорни и за селекцията на авторите. Представеното в шестото издание ни въвежда в света на дигиталното по различен начин. Това би могло да се изрази като се каже, че самият фестивал се движи с темповете на световното дигитално изкуство. То събира погледите на множество сфери от човешкото всекидневие. Борбата с времето, пространството, човешката вещественост, видимото и невидимото са само малки късове от материята на дигиталното вдъхновение. Това, което шестото издание на „DA Fest”ни подсказва е, че третирането на темата, нейният избор и реализация са резултат от труда на даден автор, а усилията му в крайна сметка са произведение на изкуството, което има нова конституция, различна от тази, която познаваме.

Международният фестивал държи на формата си. Действа на няколко пласта като показва повече от една от възможностите на дигиталното изразяване. Прави впечатление, че кураторските решения във фестивала позволяват на различните превъплъщения на дигиталното да съществуват заедно. Така изложбата, поместена в галерия „Академия“ ни предостави възможност за анализ на произведения, впечатляващи със своята отчужденост, но и експонирани така, че зрителят да се чувства избран да наблюдава даденото. Едно от тях е инсталацията„Интернет“,чийто автор е холандеца Йерун ван Лоон (Jeroen van Loon), представляваща особена сплав между материалното, онова което можем да докоснем и невидимото, имащо нетрайни характеристики.

Инсталацията ни предоставя възможност да се изправим пред собствената ни нужда да съхраняваме дигиталното. Да помним в папки и директории визуални материали например, които много желаем да видим отново. „Интернет“ поставя въпроса за онази дигитална информация, която ни е нужна. До която можем да стигнем всеки път, когато ни потрябва. Именно тук се крие провокацията на Лоон. Той изгражда собствения си „Интернет“, подобно на световната мрежа, функционираща чрез подводни кабели. Работата представлява мрежа от стъклени тръби, през които минават 280 кабелни имена в бинарни димни сигнали. Особеността на димните сигнали е, че те са краткотрайни данни, които напуснат ли веднъж тръбната система, те не остават в ничия памет. Прозрачността на дигиталния феномен и чрез стъклото, и като процес на незапомняне влияят на наблюдателя така, че го карат да започне да вярва на тази загуба. Да насочи мислите си върху нетрайното, изчезващото, онова, до което не може да се върне – то може да бъде само еднократна мисъл или невъзможност за улавяне на ценното – онова, което не може да бъде съхранено изобщо.

Ели Жотева - „Mnemoawari”

Въпросът за паметта продължава да бъде изследван в международния фестивал и чрез инсталацията, презентирана, чрез видео прожекции, носеща името „Mnemoawari”. Авторът Ели Жотева изследва паметта през артефакт, който вече не съществува, заради тленността си. Видеата представят 3d модели, изградени чрез фотограметричен процес, на заледени скулптури съставени от растителни материали. Виртуалната им ротация остава, въпреки необходимото разтапяне. Нека отбележим обаче, че става дума за дигитален артефакт, тъй като скулптурата ще се яви онова, което ще се самозаличи. Тогава Жотева говори за артефакт, който можем да мерим само чрез дигитални стойности. Проектът ѝ цели да попита дали е възможно в нашите дигитални запаси от информация да се съхрани променливия екологичен пейзаж. Зависи, разбира се, какъв е мащабът на въпроса. Дали можем да съхраним дигитално нещо, което на определени условия не може да оцелее. Можем ли да говорим за дигитално съхранение на всяка процесуална дейност на природата, която може би няма естествен край, ако не му бъде повлияно. Дали е възможно да става дума за съхранение на определен аромат на растение, когато е във фаза на поява на ново листо. Така можем да стигнем и до въпроса: дали Ели Жотева изправя дигиталното срещу природата?

Питър Саркисян - “Книга”

„DА Fest” поставя под въпрос и границите на човешкото. Докъде стигат физическите ни възможности, как бихме съществували ако „...“, как тялото ни би реагирало на дадено условие. Човешкото и нечовешкото могат да се преплитат изначално в темата за дигиталното, но материалното, психологическото, променливото на няколко равнища могат да се изследват само в човешкото тяло, погледнато като експериментална платформа на границите си. А изследването може да ни се представи през дигиталното, което неизбежно ще скрие онова, което човека не желае да покаже. Венелин Шурелов е името, което стои не само зад кураторските решения и подбор на авторите заедно с Галина Димитрова - Димова, но е и автор на „Аз съм аз“ (“Je suis Je”). Видеото, което Шурелов ни представя дава възможност да погледнем на човешкото тяло като на граница. Тя е поставена между човешката психология и случващия се, външен на тялото взрив. От една страна (физически) стои възможността на тялото да оцелее на дадените условия, от друга страна (психологически) – човешката психика да възприеме случващото се и от трета – човекът като сплав - да премине през онова, което знае, че ще му се случи без да знае кога, въпреки, че го е планирал. Азът остава аз в произведението на Шурелов, първо удостоверявайки, че съществува, а след това показвайки как и докъде.

Венелин Шурелов - „Аз съм аз“ (“Je suis Je”)

Изследването на човешкото поведение, тяло и възможности се изразява през дигиталното, за да ни бъде показано. Но съществува и ситуация, в която дигиталното прави така, че да създава поредица от човешки дейности. Ако в произведението, което изследва границите на човешкото тяло – първоначалното е човекът, то в „Купувач в Тъмната мрежа“ (“Random Darknet Shopper”) съществува „нещо“ (бот), което дава началото на реално и физически случващото се. Художественият проект има за действащо лице специално създаден бот за онлайн-пазаруване. Той купува безразборно от незаконни уебсайтове. Медийна група „Битник“ е създателят, който изпраща на пазар своята разработка. Избирайки между 16 хиляди стоки, ботът изпраща покупките си до адреса, в който ще се състои изложбата на покупките му. Дигиталният реди мейд, който изправя бота пред нас бива представен в “DA Fest” от медийната група „Битник“ като изображения на колекцията от 25 предмета, представени в три изложби на групата.

Шестото издание на “DA Fest” преминава през двойно изследване. От една страна се спира на човешките възприятия, възможности и граници. От друга страна се обръща към себе си като се опитва да анализира собствените си лимити на технологични опити. Оказва се, че дигиталното може да експериментира и със себе си, и с твореца си, като връзката творец -произведение, особено в дигиталната ситуация остава обект на много въпроси, отговорите, на които не са праволинейни. Те остават непреодолими, тъй като технологичното продължава да развива себе си през експеримента, през мислимото, през направата и през човешкото желание за напредък в дадена област. Дигиталното като острие на човешкото дело може да продължи да прави прецизни срезове в полето на рационалното. То е онова поле, от което и дигиталното изкуство черпи своите ресурси, храни се от себе си и от местата, на които е необходимо. Дигиталното остава някак непостижимо въпреки своите проследими връзки и намерения. Изкуството, което изгражда е на ръка разстояние, но все пак невъзможно за докосване. Произведенията са двуяки – възможни в своята структура и невъзможни за човешкия инстинкт да мисли в цялост. Дигиталното изкуство е способно на мощ, която може да се измерва в мащабни стойности, докато не бъде анализирано по пътя на създаването си.  Но това не пречи никак на желанието му да съществува, обяснявайки на своя език собствените си процеси, както и тези, които се случват независими от него. Дигиталното отрицание на метафизиката различава дигиталното изкуство от всяко друго. Собствената му конституция е избор, към който „DA Fest“ подхожда с желание за разбиране. ≈

Текст: Валентин Славеев

Снимки: Стефан Джамбазов