#когонекой

[kogonekoi]

ПЕТИ ОКТОМВРИ

Това ли ще е датата, която ще запомня?

За последен път ли виждаме се днес?

С тежест във гърдите ми огромна

сетния си поглед вперих в теб.

Пътя между нас се утроява.

Кой от двама ни ще си прости?

Сърцето ми не смогва на товара

и свива ме почти до смърт. Почти.

За последно чух гласа ти да отеква

в голите стени на този дом.

Безразличен, празен тон го събеседва -

нежност няма в него вече. И любов.

Сбогом казахме на минали години

и снимките от секцията скрих.

Знам къде са, но към тях не ще посегна.

Там се виждат само спомени, уви.

Разхождам се сама до магазина.

Вече пазарувам за един.

На касата си плащам половина

от живота, дето с тебе не делим.

Краят не в неделя е, а в сряда.

Това ли ще е датата, кажи?

Кажи, да отбележа в календара

деня, във който всичко разруших.

рк

[kogonekoi]

Дядо ми е най-великият човек на света. Все за нещо е ядосан, все се вайка и се възмущава. Знам, че трябва да затварям вратите - става течение и ще се разболеем. Каже ли ми нещо като “ама-ха!”, направо се разтапям. Смея се и искам все така да ми се кара. Връщам се от чужбина и го прегръщам колкото ръцете ми държат. Той, нали е консервативен мъж, казва “Хайде стига, стига сега. СТИГА, ДЕ! Стига, чуваш ли какво ти казвам!?” Аз се смея и си го прегръщам. И той се засмива. Мисли си, че не знам как не иска да го пускам. Не можел да понася баба понякога. Пуфка, гневи се. Ама накрая какво се оказва? Най-много нея слуша. Казвам му да си вземе един по-модерен телефон, да може да се виждаме докато съм надалече... “Аз телефон нямам! Няма и да имам!!!” Аз го питам как ще се виждаме и той отговаря строго: “Като те няма, няма да се виждаме. Като те има, ще се виждаме.” Ама вие не го познавате. Нищо, едно запомнете от него. И аз едно съм запомнила: “Ракия се пие със ВСИЧ-КО!”

РК

[kogonekoi]

“Зад гнева се крие едно голямо непримирение. Те обикновено си вървят ръка за ръка.”

24.10.2020

[kogonekoi]

Минаха пет години, откакто правя неща, които ще са ми от полза след пет години.

[kogonekoi]

Пътища

Как си ти, приятелко? Забрави ли ме вече? Сега ти е удобно да вървиш по пътя грешен. Без да ти натяквам кой човек не е за теб. Безсмислено че беше, осъзнах го най-напред. Жалко е, че да помагам беше загуба на време. Ако ти сама не искаш, няма кой да те съвземе. В резултат на твойте думи изгорях и аз, и ти. Покрай теб изгарят всички като клечици кибрит. Палиш само себе си - забравяш, че безчет хора, хванали ръцете ти, на пепел стават с теб. Ала някога не бе така. Преди не беше вредна. Отвътре бе красива, а сега си просто бедна. Така си си избрала и сама ще си, но нека... Прав ти път, приятелко, и крива ти пътека. ©Ралица Костова Всички права запазени

[kogonekoi]

Грешка

Под чаршафите съм слаба, затова на теб се падам. Уморена, гладна, жадна за любов ти ме държиш. Вечер няма да съм хладна. Ще съм грешка. Светла, явна. От любов ще се разпадна, ако ти ми позволиш. Докога да тръпна няма, бавно да се разминавам с теб по време, път и вяра? Чакам ти да го решиш. От таз любов неизживяна вечно гледам да избягам. Но днес малко съм пияна, затова ме целуни. Дълго време не се давам. Безпристрастна да оставам как страстта да позволява? Затова си ме вземи. Тайната голяма е, че времето минава, а пожара между двама ни не спира да гори. Грешки се повтарят, ама нашето е цяла верига без пощада, тъй че давай да грешим.

© Ралица Костова Всички права запазени

[kogonekoi]

Пиша грозно, защото пуша.

РК

[kogonekoi]

Господи, не пращай тук деца. Ще ми се да съм светица - живота си за тях да давам и всичко, дето искат, аз да искам. Да имах техните очи - да не виждах по-напред от днес. За утре да се грижи мама. Да не съм аз - тя да е боец. Да имах техните години и всичко другояче да направя. Да чистя лентата от грешки и само хубавото да оставя. Да имах техните ръце - да не ме е страх да не изцапам дългите си нокти, дето колкото по-цветни са, толкова по-слабо драпам. Да имах тяхната душа - огромна, та едва да я побирам. Да изпитвам всичко силно и гнева си да не мога да запирам. Да имах тяхното сърце - да се разбива, ако няма шоколад, вместо девет кръга от стени да го правят мой затворнически Ад. Не ща деца, ще им завиждам. Нещо друго изпрати. Нещо евтино, блестящо да окича мойте девет кръга от стени. © Ралица Костова Всички права запазени

[kogonekoi]

Карантина

Туристи влизаха, излизаха, но ние бяхме другаде. Далеч. И протестите изпуснах... Пак не допринесох за държавата, сефте. Понякога си пусках новините, ала чувах само свойте ругатни. Не защото пазят близките ни здрави, а защото ги оставят без пари. Няма Ковид, ама има глад. Няма Ковид. И семеен бизнес няма. Угасва бавно град след град. Селата няма да ги споменавам. Да осъдим фармацевта, че отвори си голямата уста и да разстреляме протеста, дето търси си човешките права. Всичко сторено е с мисъл: здравето на нашия народ, който чака всяка вечер телевизор да съсипе още някой друг живот. © Ралица Костова Всички права запазени

[kogonekoi]

Броят ли се за спомени, ако са през телефона?

- за един приятел питам

[kogonekoi]

Размисли

Писна ми от “връзката прекъсна”. Писна ми да чувам, не да виждам. Писна ми аз вечно да съм чужда за всичко, дето толкова обичам. Дето някога бе мое и бях тази, дето имаше истории в душата; дето имаше живот да изживее и понятие за щастие в главата. И да отменят полети ми писна. Ако можех, щях сама да отлетя и да вкуся колко близко и далечно е чувството да си си у дома. Това е мястото, където срещнах моята първа голяма любов; мястото, дето в ръцете на мама поех първа глътка живот. Ей така, с вълнението на детенце, ще скачам пак от влак на самолет. Ще пристигам в най-голямото парченце от сърцето ми. През година-две. Въртят ми се думи на моя баща за млади години, приятели стари, но малко по малко бледнеят пред мене - във мен няма спомени, само представи. А какво ще казвам аз на моите деца? Че тука е по-хубаво от вкъщи? Но безсмислено ще бъде. Като мене, за България децата ще са чужди. Те ще имат други нужди - нужди, за които литнахме далеч. Телефони и обувки, и две къщи. И като тях ще имат спомените на предмет. © Ралица Костова Всички права запазени

[kogonekoi]

02.11.2008

Баба казваше, че

най обича грах.

Всъщност се шегувала,

а аз сега разбрах.

Отдавна си замина

и не ми е никак чудно,

ала страх ме е, че вече

си я спомням много трудно.

Чудя се какво не знам.

За малко бяхме двете.

Знам, че хризантема бе

любимото й цвете.

Даваше добри съвети

с шесто чувство. От сърце.

Ако виждаше ме днеска,

щеше ли да е добре?

Щеше ли да се гордее?

Ще ми каже, че съм млада

и че точно затова светът

в краката ми се дава.

Ала просто предполагам.

Щеше ми се да е тук,

защото бе различна,

беше като никой друг.

Да беше тук за мама,

за добро или за зло.

Да се кара, че на питката

не стига й брашно...

Да беше тук за себе си,

за децата си и мен.

Егоистично е, но искам

с нея още само ден.

Баба казваше, че

най обича нас.

И ние нея и ни липсва.

Всеки ден. Всеки час.

© Ралица Костова Всички права запазени

[kogonekoi]

BLM

За пореден път убиха, но за малко да забравят, че хората научиха се веч да не прощават. Години дълги и десетки безразличност безобразна бе таена във душите, опетнени от омраза. Много хора ще се чудят, но това не е внезапно. Крайно време е да бъдем вече истински наравно. Време стана да приемем ситуацията лично. Толерирането винаги било си е двулично. В днешно време сякаш няма нищо невъзможно, но да бъдеш равен с всички се постига много сложно. Явно трябваше да дойде някаква световна криза, за да може и най-после да говорим за расизъм. © Ралица Костова Всички права запазени

[kogonekoi]

Прозрачен си.

Гледам те, но не те виждам.

Ужасна съм.

Виниш ли ме, че не те обичам?

Обичам те.

Но искам да си тръгна.

Понякога до тебе

лежа по тъмно будна.

Тук си,

затова така си мисля.

Реално, ако тръгнеш,

няма да го искам.

Удобно ми е.

Вечно ще ме искаш -

аз ще съм навсякъде,

а ти ще си наблизо.

Вземам те за даденост,

сега го отречи...

Всичко с нас е правено,

за да се разруши.

Аз ли да съм първата,

която ще ни бутне,

или ти ще ме усетиш,

ала късно и ще рухнем.

Оставам, нямам сили.

Обичам те неземно.

Недостатъчно, за жалост.

Недостатъчно и вредно.

© Ралица Костова Всички права запазени

[kogonekoi]

МОМЕНТ НА ЗАВРЪЩАНЕ

За момент наистина сме живи.

За момент сме едно цяло.

За момент изтриваме с усмивки

всичко, що е някога боляло.

Един момент е чакан във хиляда

други ежедневия и страсти.

Момента, в който няма нищо

повече от най-доброто здрасти.

Тогава правим невъзможното

заради невъзможни чувства.

Пътуваме по невъзможни пътища,

за да сме тук, когато няма нужда.

Моментите забравят някои от нас,

а други помнят със години.

Но събират ни в един и същи час

по летищата и местата ни любими.

В момента на завръщане

към мен безспирно тичат.

От прегръдките е ясно

колко много ме обичат.

© Ралица Костова Всички права запазени

[kogonekoi]

Ако някога...

Ако някога си тръгна от земята, ако някога ме времето превари и окажа се дълбоко под краката на семейството, приятелите стари... Предстои ви много радост. И тъга. И че няма ме не давайте да ви свали. Без време отишла съм си, но зная, че живеят вечно някои души. Живота ми без друго бе неземен - имах най-прекрасната любов. Погледа ми в него е последен - аз съм мъртва, но обичам го зад гроб. Приятелите ми ми даваха надежда. За успехите ми радваха се с мен. Сега ги моля в хубава одежда да ме сложат. После във ковчег. На семейството си искам да докажа, че такава връзка няма като кръв. Не се разкъсва, тя е повече от обич, по е силна от кавги, от думи и от смърт. В сърцето ви съм, както бях довчера. Както бях, докато дишах. Вие плачете за мен, но спя спокойно с облекчението колко ви обичах. © Ралица Костова Всички права запазени