#изгубих себе си

[iamstonecoldbabyy]

“Само искам да намеря себе си, изгубих се назад във времето, изгубих се в други хора, в техните мечти, в техните пътища. Искам да се намеря, искам да си помогна, искам да се извиня на себе си, защото не заслужавах да спирам да се грижа за себе си и да се пренебрегвам за другите, защото те винаги са имали план, винаги са имали път, а аз просто следвах пътища, които не бяха моите, мислейки си, че там някъде ще се намеря. “

[lora-bez-qvorov]

или са ми паднали всички задръжки и наистина съм себе си, или тотално си изгубих разсъдъка и трябва да ме приберат някъде.

както и да е, чувството е страхотно.

[22arelzee]

Вече срещнах човека, който исках до себе си, но имах дълг към кармата, който трябваше да бъде платен, затова изгубих този човек…

[katcholiv]

Той губи, но аз имам страх, че и тази вечер няма да мога да заспя.

Той губи, но аз не ядях със седмици.

Той губи, но аз се притеснявам дали няма да го засека някъде и променям целия си график, за да го избегна.

Той губи, но всеки ден, всяка моя мисъл е свързана с него и какво можеше да бъде.

Той губи, но аз изгубих надеждата си, че там някъде има безусловна любов.

Той губи, но аз също изгубих себе си.

[l-homme-triste-qui-rit]

За отрицателно време изгубих и продължавам да губя хора, близки до мен, в последно време....не мога да се позная, това не съм аз....тази моя версия изобщо не е приемлива....но най-лошото от всичко, най-голямата загуба, която изглежда е на път да се случи, това е да изгубя себе си..... И това е най-страшното, най-лошото, трябва да се взема в ръце, докато все още има шанс........

[bulgarianshewolf]

В толкова много хора те търся, че изгубих себе си.

[iwatasblog]

Едно от нехубавите ми стихотворения : 5

Знаеш ли реално

колко ми дреме,

че съм сама,

а и самотата вече

не тежи толкова.

Реално предпочитам

да си дочакам мъжа,

а не да се ��анимавам с

ежедневни връзки

и безсмислени отношения.

Това е ѝ моето последно

стихотворение за теб.

Вече се чувствам чиста

и спокойна.

Колкото и да ме болеше тая

раздяла, аз сама си я поисках,

отдалече ни предчувствах

края.

Може би тука е и времето

да ти благодаря, че колкото

и лош да беше накрая (и

да си разби авторитета на

мъж в очите ми) ,

ти винаги си ме пазил

и винаги си ме обгрижвал.

Винаги съм се чувствала

желана, обичана и защитена.

И най - вече в тоя откачен

свят ти ми беше на първо място

най - добър приятел

и после мой партньор.

Може би и затова болеше толкова,

защото не губех гадже,

а изгубих най-добрия си

приятел.

Ще се пазя,

знаеш винаги съм се

и точно затова ми имаше

такова доверие.

Не оставяй егото да те

изяде отвътре, приятелю.

Знаеш какво направи то с

мен.

Може би някой ден, ще

успееш да ми простиш

и да си простиш най - вече

на себе си.

Аз ти прощавам.

И въпреки, че имам гневни

мигове, не мога да плюя повече

очи, които съм гледала с толкова

много любов.

Пази се и прощавай за

всичко.

Сбогом.

-ivagadjenakoff

[nicoleverge]

Правилният път.

Какво е?

Не бива ли за всекиго да е различен?

Изгубих себе си заради стереотипа,

И никой никога не ще ме върне.

Накрая осъзнах, че никога не ще хвана тоя тъй верен път.

Само, че сега от мен останала е вече само плът.

[themeaningoflifeus]

"Тя го срещна след една изпепеляваща любов.

Той я срещна след една невъзможна любов.

Двамата създадоха една разумна любов.

Той ѝ разказа всичко за себе си и за свойте предишни любови.

Тя му каза, че животът ѝ с него започва отново...

Не му каза нищо за предишния...

Каза му само, че той вече не съществува.

Той обичаше да я гледа, да я прегръща и да я целува.

Порастваше всяка сутрин, кафето и денят се изпълваше тихо с техните преплетени души.

Тя не забрави своята изпепеляваща любов.

Той не забрави, но преболя своята невъзможна любов.

И двамата се вкопчиха в своята разумна любов.

И когато дойде онзи ден, в който човек осъзнава, че този толкова дълъг живот, като миг отминава.

Тя го погледна с дълбоки, бездънни очи.

Хвана ръката му и каза:

" да помълчим!"

Той я целуна и прошепна;.

"Скоро ще дойда, не плачи!"

А после я чу как признава на сестра си :

“Щастливо живях с него, душата си в душата му изгубих, но онзи преди него така и не разлюбих…”

Владислав Кацарски

[myminiworldd]

Не зная от къде идват всички тези негативни чувства и сивота, която са ме налегнали напоследък, но почти всеки ден го изживявам с притаен дъх и скрит ужас от това, че един ден ще се събудя и ще съм изгубила смисъла на живота. Няма вече да изпитвам онзи стимул, нещата, които някога съм обичала и са придавали смисъл на съществуванието ми също ще загубят цветовете си и ще се превърнат в едно безформено сиво петно.

Страх ме е, че внезапно ще изгубя интереса към нещата, които обичам и за които някога съм била изпълнена със страст. Всичко, до което съм се докоснала или което съм направила някак ще стане безлично...

Все още съм тук, но не се чувствам цяла.

Сякаш след всичко това нещо в мен умря и сега просто съществувам. Изгубих цветовете си, смисъла си, същността си. Сега просто живея посредствен живот и отмятам ден след ден... до кога така?

Дали ще е докато затворя очите си веднъж завинаги?

Или след време ще се случи нещо, което ще възроди живота у мен?

Искам отново да почувствам сърцето си и как то бие за нещата, които са били важни за мен. За мечтите и най-съкровените ми желания.

А сега? Сега съм изпаднала в тази огромна дупка и дори не се вълнувам от това, дали ще постигна нещо или ще изпълня някоя мечта. Всичко някак изгуби смисъла си. Чувствам се толкова безжизнена, че дори и това да си поема дъх се струва трудна за изпълнение задача.

И сега настъпва времето, в което ще ми се наложи да се изправя сама срещу себе си и мрачното си съзнание.

Най-тежката битка, която някога ще ми се наложи да водя - тази със самата себе си.

Ще ми се наложи да се победя и просто да ми остане надеждата, че успея ли да постигна това, то отново ще се възродя и ще намеря предназначението си тук - на тази земя.

- #Обсиана

[lora-bez-qvorov]

Връщам се няколко лета назад, когато отрязах косата ти. Исках да изоставя всичко - този град, този живот. Тогава не ти казах, но и теб изоставих.

Мисля, че изгубих парче от себе си - толкова рязко се откъснах от всичко. И не беше красиво.

После се лутах във времето и пространството да търся с какво да запълня дупката, която оставих в себе си. Много злина сторих тогава, защото не мога просто да си тръгна и да оставя всичко след себе си, искам да го изгоря и да знам, че и да искам - нищо няма да ме чака.

Отне ми години да си пусна пак косата и да я нося пак на плитки. Най-сетне пуснах корените си отново, на нова земя и с нов живот. По-добър от предишния. Само аз съм същата.

Бягство от себе си няма.

[evalarkata]

След любовта и религията,

само в себе си не изгубих вяра.

[ladyschaoticmind]

Р А З У М

Изгубих го,

когато

избрах

теб

пред

себе си.

- ♡

[l-homme-triste-qui-rit]

Нали знаеш, че ако не кажеш това, което искаш веднага, на момента, то след 10 минути, дори да го кажеш, вече няма да има същата тежест каквато би имало ако го беше казал преди 10 минути, то просто ще загуби смисъл да бъде казано. Затова ще напиша чувствата си, това което изпитвам, веднага, няма да отлагам за след 10 минути...схващаш на къде бия, нали ? 😉

Всяка вечер излизам на терасата и търся да видя Луната, звездите, и тайно се надявам в тези моменти и ти да правиш същото. (" "-Здрасти" - казвам на Луната от терасата, не си била до мен, но помниш гледахме я двамата" - Liter Jack - Карма - https://youtu.be/A8-vRzgAlM0 😊)

Тази вечер излязох на терасата, по традиция, запалих цигара, и гледах Луната, а освен нея наблюдавах и такситата, които се движеха нагоре - надолу по булеварда...и изведнъж очите ми се напълниха със сълзи...защото в съзнанието ми изникна споменът за онези времена, в които ми бе достатъчно само едно твое "липсваш ми, ела", за да се кача в таксито и да "литна" към теб...и когато се ядосвах на всеки светофар, който светеше в червено, и правеше пътуването към теб още по-дълго, особено на онзи глупав светофар на кръстов��щето под нас...знаеш, до бензиностанцията...защото копнеех възможно най-бързо да съм при теб, в прегръдките ти...а сега...вече завинаги ли те изгубих? Безвъзвратно ли е този път? Наистина ли няма път назад? Дори едно "здравей" ли няма да си кажем повече? Толкова много ли те огорчих? Нараних ли те безумно? Завинаги ли те изгубих, питам? Вярно ли, че няма да съм първият човек, който ще ти честити именния ден? Наистина ли няма да отидеш на пазар за приготовлението на Коледната трапеза с мен, а този път ще си със друг? Нима това ще е първата Коледа, от 3 Коледи насам, на която няма да ти подаря подарък? Наистина ли няма да сме заедно на Нова Година? И след нея? Изглежда като че задавам всички тези въпроси на теб, но всъщност питам себе си...защото ти ми даде тези отговори отдавна...просто аз се бавя с това да повярвам в развоя на нещата...все така наивно се надявам всичко случило се последните месеци да е просто един кошмарен сън, от който да се събудя скоро...но уви...не е сън...и няма да се събудя...реалност е...която, струва ми се ще трябва да приема...колкото по-скоро, толкова по-добре....за теб...и за мен...искам да си щастлива, затова не трябва да ти преча, като не те пускам от съзнанието си...мамка му...не че искам, не ме разбирай погрешно, но трябва да те пусна...не трябва да те спирам от това да живееш по начина, по който искаш, без да е нужно да се съобразяваш с мен, без да се притесняваш дали ще ме нараниш, как ще реагирам ако науча, че е станало нещо или че си направила еди си и какво...трябва да бъдеш спокойна, нужно е да ти предоставя възможността да живееш живота, който искаш...не че не го правиш, но да не се притесняваш да го живееш ВЪПРЕКИ мен....живей го....бъди щастлива....и обичана...обичай...не наранявай никого, особено СЕБЕ СИ.....ЖИВЕЙ...и БЪДИ...!

А аз ще те обичам ВИНАГИ, макар и отдалеч...

💜

[theblogofonelostsoul]

"Жена ми се разболя. Тя беше постоянно нервна, заради проблеми в работата, личния живот , неговите неуспехи, проблеми с децата. Тя загуби 15 килограма и тежеше около 40, а е само на 35 години. Тя се стопи, постоянно плачеше и беше разочарована от всичко и от всички. Нищо не я радваше, постоянно я болеше главата, сърцето, нервите в гръбначния стълб и ребрата...Спеше лошо, не можеше да спи по цели нощи и на сутрините беше уморена. Връзката ни беше на ръба.Красотата й си отиваше някъде, появиха й се торбички под очите, тя се отпусна и спря да се грижи за себе си.Тя отказваше да се снима във филми и изобщо за всякакви роли.Аз изгубих надежда и мислех,че скоро ще се разделим......Но после реших да действам.След като имам най-красивата жена в целия свят.Тя е идеал на повече от половината жени и мъже на земята, а на мен ми е позволила да спя до нея и да я прегърна през раменете.Започнах да я засипвам с цветя, целувки и комплименти.Правех й изненади и й се радвах всяка една минута.Правех й подаръци и живеех заради нея. Говорех на хората само за нея.Всички теми свеждах в нейна страна.Възхвалявах я пред моите и общите ни приятели.Няма да повярвате - но тя разцъфна. Стана по-красива, отколкото беше преди. Качи тегло, престана да нервничи и ме целуваше по-силно, отколкото по-рано. Аз дори не знаех, че тя може ТАКА да целува. И разбрах едно:

ЖЕНАТА Е ОТРАЖЕНИЕ НА МЪЖА. АКО Я ОБИЧАШ ДО БЕЗУМСТВО, ТЯ ЩЕ ТИ ОТВЪРНЕ СЪС СЪЩОТО!"

- Брад Пит

[nemojeshdameimash]

„Жена ми се разболя. Постоянно беше нервна, заради проблеми в работата, личния живот, неуспехи, проблеми с децата... Загуби 15 кг. и тежеше около 40, а е само на 35 години.

Тя се стопи. Постоянно плачеше, беше разочарована от всичко и от всички, нищо не я радваше, постоянно я болеше главата, сърцето, нервите в гръбначния стълб, ребрата… Спеше лошо, всъщност не можеше да спи по цели нощи и на сутрините беше уморена.

Връзката ни беше на ръба. Красотата й си отиваше, появиха й се торбички под очите, тя се отпусна и спря да се грижи за себе си. Анджелина отказваше да се снима във филми и изобщо за всякакви роли. Изгубих надежда и мислех,че скоро ще се разделим...

Но после реших да действам. Имам най-красивата жена в целия свят! Тя е идеал на повече от половината жени и мъже на Земята, а на мен е позволила да спя до нея и да я прегръщам…

Започнах да я засипвам с цветя, целувки и комплименти. Правех й изненади, подаръци и й се радвах всяка една минута. Живеех заради нея! Говорех на хората само за нея. Всички теми свеждах към нея. Възхвалявах я! Пред моите и пред общите ни приятели…

Няма да повярвате, но тя разцъфна! Стана по-красива, отколкото беше преди, качи тегло, престана да нервничи и ме целуваше по-силно от всякога... Дори не знаех, че може да целува ТАКА.

И разбрах едно: Жената е отражение на мъжа и ако я обичаш до безумие, тя ще ти отвърне със същото!”.

-Брад Пит