#ементал | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 4 years

Text

РЕФЛЕКСИИ: Дюренмат, звездите и сцената

На третата вечер след брака си Лоти Гайслер се събужда посред нощ и открива, че Фриц не е до нея в леглото /двамата са на снимката горе – б. р./. Намира го на покрива на къщата им, легнал по гръб, загледан в звездното небе. За съпруга ѝ наблюдението на звездите, съзерцанието на звездното небе над Нюшател се превръщат в истинска зависимост през целия му живот. Само тя го нарича Фриц и с нея най-близките му приятели. Но не само те знаят за тази дълбока, обсесивна страст към звездите на съпруга й Фридрих Дюренмат - драматург, писател, художник, чиято 100 - годишнина от рождението му се чества тази година. Написа за „въпреки.com” проф. Виолета Дечева, театроведка и преподавателка в Нов български университет.

Телескопът, който той е притежавал в дома си в Нюшател е станал почти задължителен предмет на анализ в текстовете, които са му посветени, използван е за метафора, изразяваща неговия интерес към науката. Така както е почти задължително, когато се пише за него, да се каже, че е син на пастор от Конолфинген, област Ементал, Швейцария, за да се обяснят позициите му към религията или морала. Иначе казано,

наука, религия, морал са темите,

които по учебник вървят в пакет с името Дюренмат. Това е така и когато се пише за произведенията му приживе, и вече тридесет години след смъртта му. Не му се размина и тази година, когато преди рождения му ден на 5 януари, сериозните издания в немско-езичния свят отбелязаха едновековния му юбилей.

Фридрих Дюренмат с любимия си папагал - какаду - снимка архив

Приносът в театъра, литературата, драматургията и есеистиката на един от най-значимите автори на 20 век бе обясняван отново чрез тези задължителни квалификации и образи. От едната страна човек можеше да прочете автори, които ги припомниха като познавачи на творбите му, от една повече или по-малко меко дистанцирана гледна точка. Тоест така сякаш наблюдават и пишат за астероида 14041, който беше наречен на негово име през лятото на 2000 година. От другата страна са текстовете на онези, които премесиха полагаемата почит към класическия му статут с доза скептичност към неговата значимост днес. А имаше и такива, които се запитаха недвусмислено дали неговото име е сред любимите автори на хората днес. Запитаха се с присъщатата на подобна недвусмисленост реторическа умелост, която съвсем спекулативно пропуска очевидното. А именно, че класическите и любимите автори по-често обитават различни територии, които се картографират институционално, а не есенциално. Разбира се, няма как клишетата да не преследват един вече столетник като Дюренмат. Не е трудно, обаче, точно него да си представим като Нобеловия лауреат Швитер от пиесата му „Метеор“, който се появява отново и отново след погребението си и все не може да умре. Но в случая да поиска окончателно да намери смъртта си като прочете за себе си пак същите клишета, на които се е съпротивлявал приживе.

Подобна годишнина има и друга страна. След юбилейните тържества и текстове около 5 януари в тази посветена на Дюренмат година имаме шанс да препрочетем отново наследството му. Най-малкото, защото двайсети век, от който то е част, е вече история. История, която предстои да се осмисля. Особено важно е това за произведенията на Дюренмат. Не само, защото от тях много може се да разбере за този век на „новия човек“, революции и войни. Но и защото в тях днешният читател или зрител може да открие все така важните въпроси на съществуването му (в модерността) и днес.

Една от картините на Дюренмат с поглед към небето - “Нечестив метеор”, 1980 - снимка архив

Но да се върнем към зависимостта от всекидневното страстно взиране на Фридрих Дюренмат в звездното небе, с която започнах. Можем да видим в него желание за трансцендиране на писателската гледна точка. Но можем да го видим и като фигура на копнежа, на непреодолимото му желание да разбере не какво става там, а да разбере какво става тук. Да погледне оттам, откъм звездите към земята, към човешкия опит, към съществуването. Тази фигура на копнежа би свидетелствала също за доверието на Дюренмат в силата на съзнанието да впише човека в действителността, доверявайки се на реалността на мисленето, мислещо мисълта. Тя с основание би го сближила с размислите на Хана Аренд за човешката ситуация и модерността, и би потвърдила пристрастността му към Киркегор, за когото така и не написал дисертацията, която планирал.

С всеки свой текст Дюренмат по различен начин пробва да изрази с поглед откъм звездите начина, по който действа модерният човек, защото само така според него може да се разгадае поне отчасти „кой е той“. В известната му фраза, че вижда своята задача, задачата на пишещия човек в това

да противопоставя на света - светове,

можем да разпознаем игровата му страст да създава тези светове, като се опитва да наблюдава всеки от тях откъм звездите. Така сякаш мести писалището си от съзвездие на съзвездие – от Орион на Андромеда, например. А може би не е случайно, че любимата му огромната маса, на която всеки ден майсторял текстовете си (Тук майсторенето трябва да се разбира и в буквалния смисъл, защото той изрязвал и лепял ново изречение или коригиран абзац върху вече напечатаната страница. Която иначе е написана първо с молив. Той е пишел с молив. Това „правене“ на текстовете има много общо с и рисуването му. Той е и художник. – б.а.), той поставил „да виси“ над езерото Нюшател. Казано иначе, местоположението на този ключов в живота му топос също може да се разбира като фигура на „звездната“ гледна точка на Дюренмат към сцената.

Друга творба на Дюренмат, “Минотавър” - снимка архив

Световете на пиесите, които той противопоставя на познатия/те ни, са направени от „ключови думи“. Така той нарича репликите на героите си в пиесите, които пише: „Ключови думи за актьора“. Като „противопоставя“ би трябвало тук да се разбира в смисъл, че „дава“ тези светове и на актьора, и на зрителя като играчка, като средство, като инструмент за познаване на света, който (пост)модерният човек обитава. Те го получават така, както едно дете получава топката за игра. Едва ли е случайно, че именно топ��ата е образа, с който той обяснява жанровата определеност на модерната пиеса.

Пиесата е като топка,

казва той, едната половина е комедия, другата трагедия и никога човек не знае, коя е отгоре, коя отдолу. Да, сцената се оказва тази топка, този затворен въобразен свят на играта и преобразяването, създаден от драматурга за изпробване, за изследване на отворения извън нея.. Затова би било по-добре при поставянето на Дюренмат категоричните послания на представлението да отстъпят пред игровите „хипотези“. И тогава театърът ще функционира, според Дюренмат така, както телескопът в ръцете на астронома. Само че доверието в откритията на науката се печели чрез доказване на функционалността им извън лабораториите, докато доверието в откритията на театъра се печели чрез доказване на функционалността им в играта на сцената.

Как се случва това ли? Чрез домисляне на историята (или мита, в смисъла на Аристотел) докрай, казва Дюренмат. А добрата драматургична история в (пост)модерния свят може да бъде довършена докрай според него единствено чрез намесата на случайността и хрумването, или чрез възможно най-лошия обрат. Дюренмат не се интересува дали историята на сцената има нещо общо с реалностите извън нея, с „действителността“ и „истината“, които да бъдат открити, разбулени на сцената чрез историята. За него важното е зрителят да се довери на вероятното и необходимото в развитието на играта, за да открие своята истина за ставащото, вместо да търси чрез нея да му се открие абсолютната истина или справедливостта. Само в случай, че човек приеме тези правила, може да приеме за напълно правдоподобна историята, в която някой, който застрелва друг пред очите на всички посетители на един ресторант, може да бъде оправдан. Както се случва в последния роман на Дюренмат „Правосъдие“. Или да бъде убит друг срещу един милион, макар цял един град да твърди, че справедливостта не се купува и никога никой не би убил за пари. Както се случва в „Посещението на старата дама“.

Фридрих Дюренмат, “Черно възнесение”, 1983 - снимка архив

Историите, или действието в тези му произведения най-често са тълкувани от гледна точка на морализаторстването на Дюренмат, свързано с темата за справедливостта. Почти неизменно се намесва и фигурата на бащата - пастор. Без никакво съмнение

справедливостта е тема, която цял живот го занимава.

Но и двете истории, в които по различен начин се включва „възможно най-лошият обрат“, можем да разберем по-добре чрез фигурата на „топката“, на „телескопа“. Тоест като игровата форма, която Дюренмат дава на зрителя или на читателя, за да наблюдава как и защо е възможно да се постъпи именно по този начин. Това е опит да се разбере как действа човек, за да се доберем до разбирането за това кой е този човек. Създаването на подобна игрова форма в прозата или в драмата се води не е от желание за морализаторстване, а от безкрайното любопитство към действията на човека и към тяхната природа. Само то може да обясни увлечението му да създава все нови и различни версии на своите пиеси, непрекъснато да пише нови варианти и на радиопиесите, и на романите си. Без никоя от тях да се смята за окончателна. Значимостта на изкуството е в създаването на подобни неочаквани игрови форми е бил убеден Дюренмат. Това разбиране обяснява и твърдението му, че изкуството трябва да е толкова леко, че да не може да го хване критическата везна, везната на критиката. Тоест да се прави изкуство там, където човек най-малко очаква. Както той постъпва всъщност с криминалния жанр или с комедията.

Вече трябва да е станало ясно, че зад обичайния портрет на мрачния швейцарец седи образът на писател, наблюдаващ човешкото поведение в съвременния свят с безкрайното любопитство едновременно на детето и учения, на философа, художника и актьора. А зад застиналия класически образ на морализаторстващия пасторски син се очертава фигурата на един

весел мислител и хедонист,

с безкрайно чувство за хумор и с вкус, колкото към работата в езика, толкова и към добрите вина. Всъщност световно известният щвейцарски автор (Дюренмат е казвал, когато го наричали по този начин, че само Вилхелм Тел може да се нарече най - известният швейцарец в света. Как да знае, че днес по-известен от Вилхелм Тел в света ще стане само сънародникът му Роджър Федерер?- б.а.), на чието име бе кръстен през юли 2000 г. астероид 14041, с чийто лик е изсечена тази година монета, цитиран от американски президент (Джими Картър в своя реч цитира една от прочутите “Десет точки към “Физици”, а именно: “Това, което засяга всички, може да бъде решено само от всички”. Твърдение несъмнено валидно и днес. – б.а.), човекът - паметник и учебникарска класика с вид на скучен морализатор с очила и костюм, има странна съдба.

Макс Фриш и Фридрих Дюренмат - снимка архив

Той е само на 25 години, когато първата му пиеса „Писано е“ е поставена в Шаушпил Цюрих. За изненада на младия автор, току що отказал се от идеята си да става художник и решил да се посвети на писането, пиесата му е посрещната с фурор. Макс Фриш, тогава на 35 години, го обявява за младия гений на швейцарската литература. Оттогава до края на живота на Фриш, те често обядват заедно - например в прочутия ресторант Кроненхале в Цюрих, известен с клиенти като Пикасо, Уорхол, Джакомети, Хоровиц и много други или като мястото, където доктор хонорис кауза Исак Колер извършва пред очите на всички своето убийство в романа на Дюренмат „Правосъдие“. С Фриш те остават много добри приятели, каквито и сенки да пропълзяват над двамата най-известни швейцарски автори било във взаимоотношенията им, било в публичните им изяви.

Дюренмат зад голямата си маса - снимка архив

За десет години Дюренмат става един от най-известните немско-езични автори. През това време са се появили пиесата му „Ромул Велики“ (1949), романът му „Съдията и неговият палач“ (1952) и „Подозрението“ (1953), радиопиеси, множество новели и разкази като „Тунелът“, „Минотавърът“, „Умирането на питията“ и т.н. През 1956 г., когато Дюренмат е на 35 години, след премиерата на „Посещението на старата дама“, той е вече известен извън пределите на Европа. Тази пиеса го прави известен отвъд океана, а сетне и в целия свят. Постановката ѝ на Бродуей, преводите в Америка, го превръщат в звезда.

Дюренмат със семейството си - снимка архив

Финансовите затруднения на семейството Дюренмат най-сетне приключват с хепиенд. Той може да си позволи къщата в Нюшател с изглед към езерото, където живее с жена си, трите си деца, какаду и куче. Тя е любимото място на Дюренмат - неговият замък, неговата крепост, неговата площадка за наблюдение на звездите, неговото ателие за рисуване, неговото царство за писане. Там е неговият любим килер с вина, зареждан всеки месец от Франция, неговото място за среща с приятели. Той рядко напуска царството си. Йонеско е сред гостите, които Дюренмат често приема в дома си. Негово е твърдението, че след гениална история като тази на „Старата дама“ той би се отказал да пише. По нея се снима филм, пише се либрето за опера.

Леон Даниел постави отново „Посещението на старата дама“ в Народния театър “Иван Вазов” през 2004 година - снимка архив

Историята за милиардерката Клер Заханасян, най - богатата жена на света, която се връща в родното си градче Гюлен, за да отмъсти на Ил за това, че я е изоставил бременна, като се е оженил за дъщерята на бакалина, и до днес продължава да привлича вниманието към гениалната пиеса на Дюренмат. „Посещението на старата дама“ е пиесата, която е понесена от истинска вълна, заляла театралните сцени в страните от двете страни на Берлинската стена, през Китай и Япония до Австралия.

Тази вълна преминава и през България.

Постановката на Леон Даниел с Леда Тасева и Иван Кондов през 1962 г. е легендарна. (За рецепцията на Дюренмат в България виж: Дечева, В. Дюренмат и сценичната му интерпретация в България. София:Сонм, 2002. Както и Константинов, В. “Der Dichter und sein Henker. Zensurstreichungen in Dürrenmatts Roman "Der Verdacht" В: https://liternet.bg/publish/katalog/about/d/f_diurenmat.htm и други. – б.а.) Подобен успех след нея преживява единствено „Физици“ (1962). „Физици” е последната пиеса на вълната на успеха, която минава през световните сцени, включително и в България. През 70-те Дюремнат преживява провал след провал при премиерите на следващите си пиеси. Казано накратко, Дюренмат познава и славата, и обругаването.

Още една от картините на Дюренмат - снимка архив

На 49 години е световноизвестен. Получил е всички големи литературни награди. Но и инфаркт. Живее с тежък диабет. И с постоянните депресивни пристъпи и алкохолизма на жена си, актрисата Лоти Гайслер. За пръв път в архива му могат да се прочетат прекрасните писма, които ѝ е писал. Едната от дъщерите му заминава за Америка и не се връща 25 години. Почти двайсет години – до смъртта си, когато е на 69 години - води война на всички фронтове. Новите му пиеси не се играят с успех. Само последният му роман „Правосъдие“ раздвижва вниманието около него, но той пише най-вече есета и проза. След смъртта на Лоти Гайслер се жени за журналистката Шарлоте Кеер, която ревностно бди и над него, и над произведенията му. Трудно е да се каже, че е в забрава, но на него вече се гледа като на жив паметник. Умира от сърдечен арест малко преди да навърши 70 години – през декември 1990 г. През 90-те беше почти забравен. Интересът към него се върна през последните 10 години.

Центърът Дюренмат в Нюшател - снимка архив

През октомври 2020 г., малко преди юбилея му се появи нова биография. Неин автор е Улрих Вебер. Той ръководи Центъра Дюренмат в Нюшател, където се съхранява пълния архив на швейцарския драматург. Пое го от основаването му през 2000 г., когато е взето решението къщата на автора в Нюшател да се превърне в Център Дюренмат, преобразуван от известния швейцарски архитект Марио Бота. Улрих Вебер (Улрих Вебер беше в България през 2004 г., когато се откри изложбата „Дюренмат в България“, по покана и инициатива на г-жа Леа Коен. Изложбата, на която бях поканена да съм консултант, бе част от голям проект, който той инициира и ръководи в Центъра Дюренмат за рецепцията на швейцарския автор в Източна Европа. В Центъра се състоя и конференция, посветена на рецепцията на Дюренмат в България. – б.а.) го менажира и до днес. Най-интересното в тази биография от над 700 страници са не особено изненадващи открития, макар че има много документи от архива му, които се оповестяват за пръв път, а детайлите. Те именно могат да помогнат да се погледне по различен начин към картината, в която е вписван досега Дюренмат. И в този смисъл е интересно, че тази така подробно представяща го биография не създава портрет. Тя показва един по-скоро изплъзващ се образ. Някои отбелязаха това като недостатък на книгата. За мен е предимство.

Част от експозицията в Центъра Дюренмат в Нюшател - снимка архив

Писателят - герой, който пише „Правосъдие” е част от този образ, който се опитах да опиша и тук. В края на романа той се пита как е можел да постъпи един или друг от героите му, кой е виновен, кой създава законите, кой предоставя свободата. И напуска работния си кабинет, „който е вече празен, освободен от бремето на моите създания. Четири и половина. На небето за пръв път виждам Орион. Кого ли преследва Орион?” (Дюренмат, Фр., Правосъдие. Превод Ал. Андреев. Пловдив: Хр. Г. Данов. 1989 г. – б.а.) Не се знае какъв би бил възможно най-лошият обрат в история, която би започнала с този въпрос. Но е сигурно, че когато една нощ, през 1985 година в четири половина, когато Шарлоте Кеер се е събудила и не открила съпруга си Фридрих, е знаела много добре, къде да го намери. На покрива на къщата им, легнал по гръб, загледан в звездното небе. ≈

Текст: Виолета Дечева

Снимки: архив

#РЕФЛЕКСИИ #Виолета Дечева #Фридрих Дюренмат #Леон Даниел #театър #Макс Фриш

0 notes