#голямо сърце

[9-liquid-morphine-9]

Разбрах за теб от хората. Никога няма да успея да напиша всичко, което чувствам и искам, буцата ми е на гърлото и ми пари при всяко поемане на въздух. Разглеждам снимки, намирам една на която съм още дете, 6 години преди да разбера и преди изобщо да се случи. Поглеждам се, напълно нормална снимка, тук сме на кръщенето на брат ти. Качвам нагоре и гледам всичките походи със семейството ти, гледам моретата, гледам усмивката и очите ти, които се смеят и радват на живота. Ти беше първият ми най-добър приятел. Всъщност си и винаги ще си най-добрия човек, когото познавам. Помня старото игрище с тревата и двете огромни футболни врати, което ти обожаваше и ходехме постоянно, а докато стигнем до него слушахме музика от старите телефони. Знаеш ли, че точно там на старото ни любимо място построиха игрище на любимия ти футболен отбор.

Най-добрият човек.

Хващам се, че стискам зъби, когато мисля за теб, което е често, мисля те. Искам да знаеш, че когато ми липсваш винаги те сънувам, но в сънищата ме объркваш. Искам да ми разкажеш какво усещаше, дали знаеше,че аз не знам, защото никой не ми каза? Болеше ли те, за какво мислеше, искаше ли аз да дойда, беше ли те страх? Знам, че искаше да имаш бал и знам с каква кола искаше да бъдеш, но друго не знам. Аз научих от чуждите деца. Тогава ме наръгаха с ръждив нож, това мога да ти кажа аз. Шест години след снимката на която бях дете на абсолютно същото място те видях след като разбрах от другите хора. Видях те да лежиш безжизнен, видях те лилав и син. Ти се усмихваше.

Прости ми, че не успях да те целуна и докосна, прости ми, че ме беше страх от най-добрия ми приятел и от най-добрия човек в живота ми. А ти знаеш ли, че те сложих върху кожата ми, но цветовете ги няма, защото бях още дете и в мазилото имаше алкохол, а не знаех? Знаеш ли, че губя всеки най-добър приятел след теб, знаеш ли, че мразя онази песен и не мога, просто не я понасям, когато я чуя никога не е докрай. Знаеш ли, че се натъпках с няколко вида хапчета, а до мен беше поредната фигура, която ме предаде? Вървях до огромния дървен затвор в който беше и ругаех асфалта по който знаех, че ще мина за последен път с теб, а след това, след това, след този момент живота трябваше да продължи, аз да се върна без теб и никога, никога, никога повече да не мина пътя с теб. Знаеш ли, че аз последна оставах винаги пред най-тежкия камък, който мразя с цялото си съществуване, докато другите са много напред? Знаеш ли, че последна се разплаках от всички? Знаеш ли, че се обвинявах, хората ме накараха да се обвинявам, не знам как да се справям, но продължавам. Най-добрия човек. Ти си първият човек на когото позволявах да ме пази от лошите деца, ти си и единствения човек, който споделяше с мен пакетчето чипс и кутийката сок, а аз знаех, че ти не обичаш да споделяш. Знаеш ли, че другите деца не приемаха и не разбираха твоето положение, избягваха те и ме питаха какво ти има. "Специален е. И много обичлив." Ти си единствения човек, когото познавам, имащ по-голямо сърце от моето. Кажи ми как, как, как да продължавам и да бутам, когато трябва да пазя и помня по-голямо сърце от моето? Нека се пръсне, нека спре, нека си дойда при теб и нека за един безкраен път да сме аз, ти и старата футболна топка. Ти си едната частица от семейството, която липсва и е при втората най-любима частица. Вие бяхте отнети от мен през несъзнателната част от живота ми, твърде рано, твърде малко ожулени колена и скъсани шорти. Ти и той. Третата частица, моята най-любима е още със жизнени показатели, това е твоята майка. И знаеш ли, от години съм в съзнателен период, но сега не мога, не мога да спя на твоето легло, не мога да бъда около твоята майка, а така искам. Толкова се изпълних с яд и гняв и не знам, не знам как да те нося и как да се справям. Но бутам, ритам.

[keeptolking]

Няма по-интригуваща жена от тази,

чието сърце е по-голямо от циците ѝ,

а умът ѝ е по-отворен от краката.

[moution]

Човекът,който плаче лесно ли?

Той има голямо сърце и е бил многократно наранен...

Човекът,който избухва лесно ли ?

Той вече се бори сам със страховете си и е изморен от игрички...

Човекът,който е безчувствен ли?

На него му се наложи да се справя сам,защото тези на които най-много е вярвал ,най-много са го предали.

Човекът,който не вярва вече в нищо ли?

Той е чул от любим човек "ОБИЧАМ ТЕ",който после си е тръгнал.

[vasetovp]

Любимата ѝ фраза беше "усмихвай се". И дори и с тъжният си дълбок поглед, който притежаваше, не спираше да дарява на хората от нейната усмивка.

Чудато момиче, гледаш я и се чудиш какви ли дяволи са ѝ в главата.

Изглеждаше толкова щастлива, че чак беше съмнително, дали е с всичкия си.

Доближих се и исках да я опозная, исках да разбера за този различен свят в нея, сред цялата сивота около нас, тя беше лек, пролетен цвят.

Интересът беше взаимен и лека-полека успях да вляза под кожата ѝ.

Говорихме с часове, ден след ден и всеки следващ беше сякаш я откривах за първи път.

Беше цяла загадка и аз имах още милион въпроси. Стараеше се, винаги да ме вижда усмихнат.

Започна да ми харесва да съм около нея.

Правеше жест, след жест, а аз стоях шокиран, защото, винаги аз съм бил този който прави щуротии за да покаже любовта си. Разбрах, че зад тази усмивка има и голямо сърце. То биеше за мен и го усещах когато ме докосваше нежно и ме целуваше сякаш всяка целувка беше последна.

Бях объркан и мислех, че има нещо нередно в цялата ситуация. Да получавам това внимание, загриженост и любов, без дори да съм си мръднал и пръста...

Свикнал съм със това, че момичетата подражават на определени стереотипи в наши дни и съм си патил, плюс някоя друга стара "травма" от любов, беше равно на виковете в главата ми "БЯГАЙ докато е време".

Това и направих.. избягах.Тя не ме потърси след това.

Минаха месеци от както не съм я виждал, а изгарям отново да я прегърна, да сложа двете ѝ ръце в моите и отново да ми каже "хей,усмихни се" и срещу мен да е тя.

[rentwen]

ТЯ БЕЗРАБОТНАТА

Със мене ще рискуваш това, което имаш. *

Четири дни в криза: 

Скучна поезия. Некадърна поезия.

Великолепна поезия. Никаква поезия. 

До тук се стигна, защото не спортувам.

В работно време се процежда жива светлина 

Листата на дърветата играят

Върху бялата стена на тоалетната. 

В твоя магазин

Седя разпусната и осветена.

Ти създаде магазина,

В който аз съм продавачка. 

Но няма нищо по-скъпо от труда и грижата, 

А пък аз не търся друго, 

Освен да се отпусна и разслабя. 

Достатъчно много работа имам със себе си, 

така че не се отдалечавам.

Имам предвид важните неща. 

Витрината с артикули блести.

Тайно те зяпам през нея 

Как градиш, пренареждаш 

И влагаш душа

Веднъж влязохме заедно в базилика

Вентилатори охраняваха

мозаечни свастики и римски цветя.

Веднъж навън се тропна и шефът ме закри с ръка. 

Опасността дойде за мен малко след това.

Продавам в магазин и фантазирам:

Влизаш с ореол от светлина

Щръкнали златни коси

Грубо наметало, вечен нос

Водиш стада през пустиня 

Срещнал си горящия храст

С голямо безразличие.

Съсухрен аскет ти разправя

Демони изкушават със захар

Но той избира да страда.

Виждал си какво ли не…

— Не и прохлада? 

Въпрос - изненада те разсмива. 

Моята слава - че правя вечни сандали от камилска кожа 

Измервам те високомерно,

коленича пред босото стъпало, поднасям сандала

Но ти и пръст не помръдваш.

Какво правим тогава?

Тази трапчинка от ��ясно

Очертава, тя те издава, 

Божествено прикрита наслада —

За къде да бързаш?

Оглеждаме се в тъмните води на студен кладенец.

Първото ни селфи е истинска забава.

Такива ми ти неща

Аз съм твоята проблемна жена

И колко хубаво се усмихваш над мен

Сега сега мижа блажено в кръгче светлина 

И крадец да влезе, ще се умили

Макар че

И шефът, и крадецът, и двамата сте ти.

Какво ли очакваш днес да забравя?

Доставката. Грешиш, не и доставката.

Не и лекотата

Приплъзването над нещата

Правя повече от всеки друг на мое място

Питай който искаш от квартала

На мен ми се отдава.

Искам да влезеш и първото нещо 

да ме видиш така

Първото нещо 

Как мисля за теб романтично отпусната

На бяла стена със светло петно на челото

Защото мина време откакто нищо не правя и 

И просто седя до вратата 

От тоалетната мирише на чисто

Където е чисто където е чисто 

Мирише добре 

Всичко е готово за твоето пристигане

Режеш тънък кабел върху трупче бреза

Бели зъби оголват медта

Ти каза да пусна тока  

С оголена жица с мокра уста.

Ти не каза “за малко и трагедия”, 

Колко ниско цениш смъртта.

Посочвам себе си:

Служител на годината.

Има магия когато сме заедно

И никаква когато не сме

Ти, извън магазина ти,

прощавай, имаш ли душа?

Снощи ядох гъби, валя, лежах на пода Гледах от перваза как Дърветата танцуват по двойки  Почувствах безмерна самота. До тук се стигна, защото не спортувам. Повърнах си закуската на Витоша И дойдох на работа с половин сърце.

Вратата се отваря. 

След толкова чакане 

Подминаваш прахта

Но не и чили соса с грешната цена 

И аз казвам нещо без причина

Както си е: в неяснота

Пускаш една вода, блутут и музика 

С този вкус за музика - направи ми дъщеря.

Това ти го спестявам.

Разчувствах се.

Искаш ли кафе?

Погледът на шефа отговаря: 

Сто несвършени дела. 

Поезията е в правенето на неща!

Обирам прах и с крайчеца на роклята

Виждаш : мога да летя. 

Забърсвам белега ти, онова място под коляното, 

С нищо неизвестно — сега е център на света.

И двамата сме в лен, в горещина.

Бърникаш нещо климатика

Не съм го пипала.

Заклевам се, не е лъжа

Лъжата е величина.

/А ти би ли наел коя да е/ 

Днес си отворила със закъснение.

/Обичай ме, кое време е/

Спри да обираш праха,

има сто несвършени неща.

— Цветята са от Витоша…

Виж я ти нея! Дайте й кафе и безсмислени цветя.

/Оглеждам се за третото лице/

За нея всичко е шега.  

—  Но няма нищо смешно в любовта.

Просто безполезен човек. 

Сега аз, тя безработната, с нагласа 

Че подкрепя бизнеса

С безполезна дейност. 

Чете Смирненски на гости

За хармонията пея, братя.

Пет месеца отбягва магазина.

Не й трябва да обича безусловно.

Тя обича например да се смее

Как я имитираш в ролята на сериозна поетеса.

Как няма нищо по-скъпо от труда и грижите по мен

Как имаш достатъчно много работа със магазина,

Така че не се отдалечаваш. 

*надпис на третото, оловно ковчеже във “Венецианският търговец” на Шекспир

[theburningflesh]

Към 18:00 пролетното слънце се завърта и се обръща към страната, на която беше и тяхната стая - на 45 етаж на недостъргач в небеизвестия la defense... Слънцето я огравя перфектно.

На пряката светлина се виждат дори миниаюрните прашинки, които необезпокоявани от нищо поемат всяка в своя посока и танцуват игриво из стаята. Ирина ги наблюдаваше вече над 30 минути, полуизправена на леглото точно до панорамния прозорец. Слънчевите лъчи нежно докосваха голата й кожа. Павел лежеше в скута й, притворил блажено очи. Не говориха. Каква утопична картинка, мислеше си Ирина. Гледаше малките хора и колички, които минаваха на земята, и съжаляваше за тези хора, които все бързат и не поглеждат към залеза... който нямаше днес да им донесе никаква емоция и щеше да премине за тях като едно тривиално нещо. Колко бързаме и колко залези не успяваме да видим... Колко пропуснати моменти...

Привидно Павел беше почти перфектен за нея. Обичаше я много и това си личеше... да бъдат тук беше мечта на Ирина откакто бе видяла реклама на това място – мечта, която Павел осъществи, работейки повече от година по 12-13 часа на ден... Той бе солиден, отговорен, мил, грижовен... с голямо сърце, топли кафяви очи, нежна усмивка, изпълнена с доброта... родителите й го обичаха, приятелите й го харесваха много. Те навярно щяха да се оженят рано или по-късно...

Залезът постепенно смени цветовете си, заради придошли облаци, и стана лилавооранжев, с червени ивички... Издайническа сълза се изтърколи по бузата на Ирина и тя не побърза да я махне...

Зайче, защо плачеш? Има ли нещо?

Не, не, просто е много красиво

Хаха, а тогава защо плачеш?

Как да му обясни, така че да я разбере?... не проумяваше какво значи красотата да те залее, да отвори в теб бездната на меланхолията и неосъществените мигове...

Хайде, искаш ли да те гушна? – каза Павел с топла, широка усмивка, изправи се и я придърпа към себе си... естествено, както винаги се случваше, Ирина се разплака по-силно... – Ама защо плачеш!?

Всичко това ме натъжава!

Павел се засмя и каза: Ама защо, нали ти е хубаво???

Как да я разбере?

Павел беше невероятен, обаче... нямаше избистрени сетива. Неговото възприятие спираше в някакъв момент… Неговите кафяви очи не възприемаха света така, както едни зелено-кафяви очи щяха...

Борис толкова щеше да хареса тази гледка... когато чуеше красива музика, видеше картина, която да спира дъха… все си мислеше за него и липсата му по-силно от обикновено прогаряше дупка в нея.

Не беше честно спрямо Павел и Ирина беше доволна да е с него тук и сега, но щастието й бе повърхностно, не я караше да крещи... никой нямаше да изживее този момент по-добре от Борис... с него навярно този миг щеше да е неземен.

Борис й даваше сетива, острота на ума... даваше и цвят, даваше и същественото... даваше й пламъка, за да бъде жива... пълноценна, цяла...

Борис нямаше да попита защо е тъжна, когато и е хубаво... Борис навярно щеше да плаче с нея, докато държи ръката й, безмълвно обещаващ й винаги да е поне така хубаво…

Какво да направя за теб? – попита отново Павел, видимо посърнал. Досещаше се. Той знаеше, че никога няма да е него. Беше го приел. В началото се опитваше да направи всичко възможно да компенсира липсата му, вече дори не се пробваше. Нямаше никакъв смисъл.  – Извинявай, не си с правилния човек сякаш. Съжалявам, толкова мога...

В нормална ситуация Ирина щеше да скочи и да го успокои, да му каже, че е достатъчен и че всичко е наред… сега нямаше сила да го лъже. Сгуши се в Павел и дълго гледаше залеза и как светлинките една по една заблещукват в красивата пролетна нощ.

               Не говориха. Нощната картинка беше още по-прелестна. Издайнически сълзи текат по лицето на Ирина. Павел ги забърсва нежно, от време на време забърсва и по някоя своя.

Пусто е.  

[vprki]

Светла Радулова вярва, че творецът създава сам собствената си действителност

„Илюзии“ е озаглавена най-новата изложба на Светла Радулова, която се откри преди седмици в столичната галерия INTRO. Експозицията включва 15 абстрактни творби (акрил и масло) и 5 пластики. Текстът, съпровождащ изложбата, е на проф. Божидар Бончев, който е бил и неин преподавател в НХА. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Анреа-Филипа Зидарова.

В Академията тя завършва специалност „Керамика“.  Първата си самостоятелна изложба прави във Франция. През 2014 година открива проекта „Точката, от която няма връщане”, а през 2015  – „Индустриална симфония“ (и двете в  пространството на галерия „Арт Алея“, която вече не съществува, но много ни липсва). Следват проекти в столицата, и в страната, и зад граница – в Босна и Херцеговина. Може да припомним „Пребиваване в другия“ в галерия „Форум“ и общата изложба заедно с керамика Мартин Киров – „Опаката и лицевата страна“ – в галерия „Pentimento“. Авторката има участия и изяви в Австрия, Република Северна Македония, Йордания, Русия, Франция, Нидерландия. Освен с акрил и масло, работи с метал, дърво, камък и, разбира се, с керамика.

В годините, безспорно, правят впечатление любопитните заглавия на изложбите на Светла Радулова. За изложбата си „Индустриална симфония“ тя казва: „Споменът идва със звука, а звукът прераства в абстрактно изображение.“ Заглавието е свързано с нейни спомени от детството от индустриален завод близо до София, където работела нейната баба. За същото това място тя споделя: „Още когато стъпих там, усетих с чисто и неподправено детско сърце харизмата на това място. То провокира една много интересна игра. В огромните мащаби на един завод, детето се чувства най-напред малко и изплашено, а от друга страна, когато се запознае с обстановката вътре, започва да се чувства като диригент. Играе си, както би си играло с други деца.“

По повод проекта „Опаката и лицевата страна“ пък авторката споделя: „Изложбата е една главоблъсканица, като игра на думи, само че в образ. Наистина ли съществува опака и лицева страна? Тя е експеримент. Това са абстрактни образи на едно и също нещо.“ Тук като мото на изложбата Светла Радулова и Мартин Киров избират думи на забележителния писател Албер Камю, носител на Нобелова награда за литература, 1957 година:  „Човекът е единственото създание, което отказва да бъде, каквото е.“

За нея, освен образите, и думите имат голямо значение. В някои от платната в сегашната ѝ изложба „Илюзии“ също  виждаме цели изречения, но те могат да бъдат разчетени само в огледало. Всичко това ни навява на определени мисли и поражда различни въпроси – каква е връзката между думите и образите и в какво се състои тя? Дали именно защото говорим за абстрактна живопис думите не пречат и не поставят една невидима рамка, неволно насочвайки зрителя към определени теми? Или пък помагат, обличайки нефигуративното в нещо конкретно, придавайки му смисъл, който може би не всеки може да усети? Думите са врати към същността на нещата – или по-скоро те са ключът към тази врата, т.е. навлизането в думите и в смисъла зад тях е навлизане в същността, в духа. Думите са парченца от пъзел, който би могъл да бъде нареден по хиляди различни начини; те са идеи, символи, живи същества – според някои науки, те дишат, облагородяват. Ако приемем, че думите олицетворяват една врата, значи колкото повече използваме и работим с „чисти“ думи, толкова повече ще привличаме положителното, красивото. Смирението, например, е противното на гордостта – т.е. да растеш в душата си. Абстракция –  от латински: abstractio – означава отвличане, отделяне. Илюзията пък (от латински: illusio — заблуждение, измама, надсмиване) е измама на сетивата, изопачено възприемане на действителността. В преносен смисъл – напразна надежда, мечта, която не може да се сбъдне. „Аз виждам ирония в това заглавие и стремеж за преосмисляне на редица консервативни понятия и светоусещания.

Пространството на галерия INTRO е изпълнено със силно чувство на откровение, вяра и красота, показвайки съкровеното убеждение на Светла Радулова, че творецът създава сам собствената си действителност.“ – пише в текста към изложбата проф. Божидар Бончев. В него са включени и думи на американския писател, философ и публицист, потомък на композиторската фамилия Бах и летец по професия, Ричард Бах: „Понякога е интересно да затвориш очи и да си кажеш в тъмното: „Аз съм вълшебник – и когато отворя очи, ще видя един свят, който сам съм сътворил и за който аз и само аз съм напълно отговорен.“ После бавно отваряш клепачи, сякаш завеса се вдига над сцената. И наистина: ето го пред теб света, точно такъв, какъвто сам си го създал.“ 

Любопитно е, че думите на Светла Радулова по повод изложбата от 2016 година „Опаката и лицевата страна“ – „Това са абстрактни образи на едно и също нещо“ – някак се отнасят и за тази в INTRO. ��Пластиките са цветни, напомнят на петната от абстрактните ѝ картини, тук те са вид триизмерна живопис, а платната са текстурирани, релефни – върху тях можем да забележим плат, листове хартия. Двете се допълват идеално, стилно, като две парчета от едно цяло.

Сравнявайки сегашната изложба с предишните ѝ, особено, с „Индустриална симфония“, в която работите са някак по-сурови, по-агресивни (в положителен смисъл, а и това, разбира се, е обвързано и с темата на проекта), може с основание да се твърди, че сега творбите на Светла Радулова са по-овладени, сякаш, по-ясно структурирани, по-усъвършенствани. Зад нейната абстракция прозира премисляне, размишление, цел, естетика, хармония. А това – визирайки отново заглавието на последната ѝ изложба – не са илюзии. 

Ще продължаваме да следим с интерес изявите на талантливата художничка, която несъмнено има място сред най-добрите живописци у нас, особено що се отнася до абстрактна живопис. ≈

Текст: Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: Припомняме, че Светла Радулова бе сред участниците в изложбата „Свободна зона - Джаз“, 2023 в INTRO, продължение на експозицията „СВОБОДНА ЗОНА - с благодарност към Иван Кирков“ , представена в галерията през януари 2022 г., по повод 90 години от рождението на Иван Кирков (1932-2010). Тогава Валентин Щинков, художник, дизайнер, колекционер и галерист „Докато я има галерия INTRO винаги януари ще е запазена за Иван Кирков“. Тази година темата беше „Голо тяло“. Догодина, вероятно ще е „Пейзажът“…Но всичко предстои за галерията и поканените от Валентин Щинков художници…

[neverbeensoguud]

И се замислих.

Кое е невъзможно?

Когато усещаш любовта у теб.

Когато цениш повече моменти с човекът до теб, отколкото каквото и да било друго.

Когато 10 минути с този човек за един ден..са целият ден събран в едно, дори цялата седмица.

Кое е невъзможно?

Че един ден не се е получило?

Ми майната му пък, всеки друг ще се получи.

Кое е невъзможно?

Няма такова нещо, човек като не може, краде.

Краде мига.

Или пък краде човекът и не дава повече обяснения.

Няма нищо невъзможно.

А за любовта, няма нищо невъзможно.

Когато обичаш-чакаш търпеливо.

Когато искаш-действаш търпеливо.

Тва е, нямам нищо друго освен едно голямо сърце, време, търпение, уважение и страст с която мога да те обичам дори когато ти самата не се обичаш.

[vegasgirll26]

"Не знаех от кое боли повече, от спомените с форма на щастие или от грозния удар, последвал след тях. Кое е това, което ни убива повече в такива моменти? Това, което сме изживели или чувството за това, което никога няма да успеем? Виктор беше като шепа стъкълца в ръцете ми. Остри, бодящи, но нереално бляскави и красиви. Най-доброто, което можех да направя, беше просто да ги пусна там, в локвата на спирката и да ги гледам как се разпръсват в нея и стават на кал. Но вместо това упорито продължавах да ги стискам и да наблюдавам как кръвта ми се разтича навсякъде. Впиваше се все по-дълбоко в дланите ми и също като парченце стъкло, не можех да разбера къде е, за да го извадя, само усещах болезненото му присъствие. Не зная дали това беше любов, като тази в представите на хората около мен. Но беше любов с главно „��“, където краят идваше преди началото, заедно с главния си герой..."

"любоВ с главно В"

[keeptolking]

Веднъж една жена ми каза, че когато била малка, нейният братовчед йезуит изнасял беседи в йезуитската църква в Милуоки. Всеки път започвал с думите: „Най-висшето доказателство за любовта е саможертвата, а най-висшето мерило за любовта е липсата на егоизъм.“ Колко прекрасно!

Попитах я:

– Вие бихте ли искали да ви обичам за сметка на собственото си щастие?

– Да – отвърна тя.

Не е ли чуд��сно? Възхитително, нали! Тя ще ме обича за сметка на нейното щастие, аз ще я обичам за сметка на моето щастие и така ще имаме двама нещастници, но да живее любовта!

Когато зависим психологически от друг човек, когато зависим емоционално от друг човек – какво означава това? Това означава, че нашето щастие зависи от друго човешко същество.

Помислете върху това. Защото, ако е така, неизбежно следва и още нещо, независимо дали го съзнавате, или не – а именно че вие искате другите да допринасят за вашето щастие.

А после идва и следващата стъпка – страхът, страхът от загуба, страхът от отчуждение, страхът от отхвърляне, взаимният контрол. Идеалната любов изключва страха. Където има любов, няма искания, няма очаквания, няма зависимост.

С вас ми е приятно, но не изпитвам привързаност. Приятното усещане всъщност се дължи не на вас, а на нещо по-голямо от вас и мен. То е нещо, което съм открил, някаква симфония, оркестър, който във ваше присъствие свири определена мелодия, но когато си тръгнете, оркестърът не спира да свири. Когато съм с други хора, той свири друга мелодия, която също е много приятна. И когато съм сам, той пак продължава да свири. Има богат репертоар и никога не спира.

Ето в това се състои пробуждането. Това е и причината, поради която сме хипнотизирани, спящи, с промити мозъци. Въпросът ми сигурно е ужасен, но може ли да се каже, че ме обичате, ако ме искате за себе си и не ме пускате да си тръгна? Ако не ме оставяте да си живея живота? Може ли да се каже, че ме обичате, ако съм психологически или емоционално необходим за вашето щастие?

Обичащото сърце е нежно и чувствително. Но когато се стремим на всяка цена да получим нещо, ставаме безмилостни, коравосърдечни и безчувствени. Как можем да обичаме хората, ако се нуждаем от тях? Можем само да ги използваме. Ако аз се нуждая от вас, за да бъда щастлив, то тогава ще се стремя да ви използвам, ще се стремя да ви манипулирам, ще търся начини и средства да ви спечеля. Няма да искам да ви оставя свободни.

Защо се влюбваме в едни хора, а не се влюбваме в други? Защото това е обусловено в нас. В подсъзнанието си имаме образ на определен тип хора, които ни харесват, които ни привличат. И когато срещнем такъв човек, може да се влюбим до уши.

Но видели ли сме какво представлява той всъщност? Не! Влюбването няма нищо общо с любовта. То не е любов, а желание, изгарящо желание. С цялото си сърце жадуваме да чуем от прелестното създание, че ни смята за привлекателни. Това поражда у нас не��ероятно усещане.

А междувременно всички се чудят: „Какво, за бога, вижда той у нея?“ Но истината е не че виждаме, а че така сме обусловени. Казват, че любовта е сляпа. Повярвайте ми, няма нищо по-виждащо от истинската любов, наистина нищо. Тя е най-виждащото нещо на света. Сляпа е страстта, сляпа е привързаността. Стремежът да задържим каквото имаме, копнежите, желанията – те са слепи. Но не и истинската любов. Не наричайте тези неща „любов“.

Част от пробуждането е да започнем да живеем живота си както искаме. И разберете: това не е егоизъм. Егоизъм е, когато искаме някой да живее своя живот така, както ние желаем. Ето това е егоизъм.

Но не е егоизъм да живеем своя живот както намерим за добре. Егоизмът се състои в това да искаме някой друг да живее така, както диктуват нашите вкусове, нашата гордост, нашата изгода, нашият стремеж към удоволствие. Това е наистина егоистично. Затова аз ще се пазя. Няма да се чувствам длъжен да бъда с вас; няма да се чувствам длъжен да ви казвам „да“.

Привързаността не е любов. Тя по-скоро пречи на личните отношения, отколкото помага. Спомням си, че много се боях, когато трябваше да кажа на приятелката си:

– Аз нямам нужда от теб. Мога да бъда напълно щастлив и без теб. И сега, когато ти казвам това, усещам, че мога да изпитвам пълно удоволствие от това да бъда с теб – без повече тревоги, без ревност, без стремеж за притежание, без привързаност. Прекрасно е да бъда с теб, когато изпитвам удоволствие от присъствието ти, без да усещам привързаност. Ти си свободна; свободен съм и аз.

Но съм сигурен, че за много от вас това е като чужд език. На мен ми отне много, много месеци, докато разбера нещата напълно, а имайте предвид, че съм йезуит и духовните ми занимания са били насочени именно към това, макар че отначало не разбирах същността, защото моята култура и обществото като цяло ме бяха научили да възприемам хората през призмата на привързаността.

Привързаността пречи на способността ни да обичаме. Какво е любовта? Любовта е чувствителност, любовта е съзнаване. Ще ви дам един пример: ако аз слушам симфония, но чувам само барабаните, няма да чуя симфонията.

А какво е любящо сърце? Любящото сърце е чувствително към живота като цяло, към всички хора; любящото сърце не се вкоравява към никого и към нищо. Но ако изпитваме някаква привързаност в смисъла, който аз влагам в това понятие, ние издигаме вътрешна стена пред много други неща. Имаме очи само за обекта на своята привързаност; имаме уши само за барабаните; сърцето ни се вкоравява. Нещо повече, то е заслепено, защото вече не гледа обективно на това, към което е привързано. Любовта предполага яснота на възприятията, обективност; няма нищо по-виждащо от любовта.

Замисляли ли сте се, че човек може да обича само когато е сам? Какво означава да обичаме? Да обичаме означава да видим даден човек, ситуация, обект такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто си го представяме.

И да реагираме на видяното както подобава.

Едва ли можем да обичаме нещо, което не виждаме. А кое ни пречи да виждаме? Нашата обусловеност като личности. Нашите понятия, категории, предразсъдъци, мисловни проекции, етикетите, които сме наследили от своята култура и минало.

Да виждаме е най-трудното нещо за постигане, защото то изисква душевна дисциплина и чувствителност. Повечето хора предпочитат да се поддадат на душевната леност, вместо да се стараят да виждат всеки човек, всяко нещо в нова светлина в мига на настоящето.

Когато ни пренебрегват или не ни харесват, се чувстваме толкова непоносимо самотни, че падаме в краката на хората и започваме да просим от тях спасителния наркотик на подкрепата и насърчението, на вярата, която те могат да ни вдъхнат. В това състояние животът ни с другите е изпълнен с постоянно напрежение.

„Адът – това са другите“, казва Сартр. Абсолютно вярно. Когато сме в това състояние на зависимост, винаги трябва да се държим на ниво; нямаме право да се отпуснем нито за миг; трябва да отговаряме на очакванията на околните. Когато сме с тях, живеем в напрежение. А без тях изпадаме в агонията на самотата, защото ни липсват.

Изгубили сме способността си да виждаме хората такива, каквито са, и да реагираме на поведението им адекватно, защото отношението ни към тях се влияе от наркотичния ни глад. Възприемаме ги в светлината на това дали ще ни помогнат да си получим наркотика, или ще ни попречат. Съзнателно или несъзнателно, винаги гледаме на другите през тази призма. Ще получа ли от тях каквото искам, или няма да го получа?

Ако наистина се освободим от илюзиите си и от онова, което те могат да ни дадат или от което могат да ни лишат, тогава ще сме в състояние да долавяме всичко. В противен случай последствията са ужасяващи и необратими. Ще изгубим способността си да обичаме.

Ако искаме да обичаме, трябва отново да се научим да виждаме. А за да виждаме, трябва да се научим да не ползваме наркотици. Съвсем просто е.

Освободете се от зависимостите си. Отскубнете се от пипалата на обществото, които притискат и задушават вашето същество. Трябва да се избавите от тях. Външно всичко ще бъде както преди, но въпреки че ще останете част от този свят, вече няма да му принадлежите. В сърцето си най-после ще бъдете свободни, макар и напълно сами.

Наркотичната ви зависимост ще изчезне. Няма да има нужда да се усамотявате в пустинята; ще бъдете сред хората; ще ви бъде изключ��телно приятно да сте с тях. Но те вече няма да са в състояние да ви правят щастливи или нещастни. Това означава човек да е сам, без да е самотен. В такава самота зависимостите умират. Ражда се способността ни да обичаме.

- Антъни де Мело

[myminiworldd]

Просто някои хора не могат да бъдат забравени.

Изтриваш ги от телефонния си указател,

от социалните мрежи,

понякога и от мислите си.

Изтриваш ги от живота си

и не говориш за тях,

защото те това си избраха,

но не можеш да ги изтриеш от сърцето си.

Искаш да ги изтриеш от там,

а не можеш.

Нищо не са ти дали,

нищо не успя да им дадеш,

макар толкова силно да искаше.

Живота ви бе едно голямо разминаване.

Но въпреки всичко

са се заклещили упорито там,

в това твое щуро сърце.

И не можеш да направиш нищо.

Отдавна не очакваш нищо от тях

и си обърнал/а нова страница,

Но не можеш да ги забравиш.

Не е нужно.

Просто Безусловната Любов

избира да стигне до тези хора, чрез теб.

Може би имат нужда от нея,

не от твоята любов конкретно,

а от Любовта като цяло

и просто ти си този/тази,

която да ги захрани.

Защо ли? Защото можеш.

Защото никой друг не ги обича като теб.

И не, не си мисли, че си губещ/а.

Теб също някой друг те захранва

с безусловната си Любов,

без да знаеш.

Всичко, което даваме се връща при нас,

просто почти винаги не е от човека,

на който сме дали.

Твоята Любов лекува.

Не е нужно да забравяш хората,

които имат нужда да бъдат помнени.

Николета Иванова

[vasetovp]

"...ние не можехме да видим Беломорска Тракия, Пирин, Рила и Балкана, ала гледахме сърцето на Родопа, оградено от пръстена на пожарите. А имаше да се гледа много, защото Родопа е велика планина, та има голямо сърце.

Връх зад връх и било зад било се редяха на юг, на запад и на север от нас. И в синевината на вечерния здрач планината приличаше на вледенено море и белозелените пасища приличаха на петна пяна, а тъмнозелените гори — на морски бездни. И ние виждахме само гребените на вълните, а долините и реките, които слизаха между тях, не се виждаха. И високи била скриваха нови върхове зад себе си.

Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш — ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи, в себе си."

Антон Дончев – „Време разделно“

[ladyschaoticmind]

имам голямо и добро сърце, но веднъж спре ли да ми пука, си загубен...

[slimarka]

"Имаше еротика в нея. В думите ѝ. В начина, по който гледа. В усещането ѝ. Дори в гласа ѝ. Без да го осъзнава. Имаше страст дори в мълчанието ѝ. В допира. Върху устните ѝ. Имаше лудост навсякъде по нея. По кожата ѝ. В погледа. В мислите. Имаше емоция, от онази истинската, която е присъща само на онези чистите души. Тя имаше цял един свят, събран в нея, от чувства, страст, лудост. Облечена от горе до долу в една финна еротика, която се виждаше и усещаше.. Която тя самата не можеше да разбере, че притежава. Такива жени са рядкост. Не са като другите. И не са за всеки. Вярват в искреността на думите и чувствата. И само този, който и даде това усещане, може да се докосне до света вътре в нея. А в нея имаше еротика. В думите ѝ. В погледа. В усещането ѝ. Имаше страст и лудост..и едно голямо сърце, което би направило всичко. Стига да усети топлината ти..."

- Красимира Попова

[theblogofonelostsoul]

"Никога, абсолютно никога не съжалявайте...

че сте давали нещо от себе си на някой, дори и да не е оценено. Било то чувства, жест, добрини, подкрепа, приятелско рамо , коректност, доверие или просто, че сте били искрени. На света няма нищо по-хубаво от това да покажете на хората колко светла душа имате и колко голямо и чисто сърце носите, без да се срамувате от това, което сте и притежавате. Човек никога не трябва да върши нещо по задължение, за да получи същото. Или го правиш защото така го чувстваш, или изобщо не го правиш. Добротата не е търговия, която можеш да откупиш, след като вече си я продал на някой. Добротата е съст��яние на духа и нищо повече...

Хора, които дават, никога не могат да бъдат губещи, макар често да си го мислят, или по-точно мислят така защото хората около тях ги карат да вярват в това, което те не са способни да направят, защото ви мислят за глупави след като не търсите виновници. Губещи са онези, които не са ви оценили поради поява на страх, несигурност, възползване, или някаква друга причина. Проблемът си е техен, решението също. Вие гледайте напред и бъдете сигурни, че цялата ви всеотдайност ще се върне под друга форма. Ще се върне само това, което заслужавате и тогава ще разберете скрития замисъл" на съдбата, която ви е отредена.."

Маргарита Стояновска

[simonsmilee]

Преди всичко трябва да споделя с читателя убеждението си, че за добрия или лош изход на всичко добро или зло, което съм сторил през живота си, съм отговорен лично аз самият. От това следва, че аз винаги съм вярвал в свободата на волята си.

Учението на стоиците и на всички други секти за предопределението на съдбата е само едно бълнуване на фантазията, доста сходно с атеизма. А аз не съм само монотеист, а и християнин, изповядващ философия, която никога не е оказвала вредно влияние.

Аз вярвам в съществуването на един нематериален Бог, който е създател и повелител на всички живи твари. Че не съм се съмнявал никога в него, доказва обстоятелството, че съм разчитал винаги на неговата закрила и че в моменти на беда съм се обръщал неотклонно с молба към Него и съм се чувствувал подкрепен. Отчаянието убива, но чрез молитвата то постепенно изчезва и човек отново добива вяра в себе си и прилив на нови сили. Какви средства прилага Всевишният, за да отклони от онези, които мислят за помощта му, заплашващото ги нещастие? Това е над познавателните способности на човека, който в момента, когато се замисли за неразгадаемостта на божествения промисъл, започва да я обожествява. Тук човек намира подкрепа единствено в своето незнание. И наистина, щастливи са само онези, които търсят упование в него. Затова ние трябва винаги да се молим на Бога и да вярваме, че сме получили измолената милост, дори когато очевидно това не е така. Що се отнася до положението, което трябва да заема тялото, когато се обръщаме към Създателя, то е ползвано в един стих на Петрарка:

С коленичила пред Теб душа

Човекът е свободен, но той престава да бъде такъв в момента, в който загуби вяра в своята свобода. Колкото по-голямо значение той приписва на могъществото на съдбата, толкова повече човек се лишава от онази сила на разума, която му е дадена от Бога. Разумът е частица от божествеността на Създателя. И само когато си служим с него, за да бъдем смирени и справедливи, ние ще бъдем приятни на Този, който ни го е подарил. Бог престава да бъде Бог само за онези, които допускат мисълта, че е невъзможно неговото съществуване. За тях тази представа трябва да бъде най-голямото наказание, на което могат да бъдат подложени.

Но ако човек е свободен, не бива да вярваме, че ��ой има правото да върши всичко, което пожелае. Защото той ще стане роб на всяка страст, когато действува под нейно влияние:

Ако страстта не се подчини, тя започва да господствува.

Който е достатъчно силен да може да контролира действията си, докато се успокои, той наистина е мъдър. Такива хора обаче рядко се срещат.

Мислещият читател ще види от тези мои „Спомени“, че аз не съм имал никога пред себе си точно определена цел и че единствената система, която съм прилагал — ако изобщо може да се говори за система — се е състояла само в това, да се оставя да бъда тласкан от вятъра и вълните. А какви промени могат да настъпят при подобна независимост! Всеки успех или неуспех, който съм имал, всичко добро или лошо, което ми се е случило, ми е показало, че както във физическата, така и в нематериалистическата сфера доброто произлиза винаги от злото и злото — от доброто. Моите заблуждения посочват на мислещия читател правия път; от моите заблуждения той може да се поучи и овладее голямото изкуство да се задържа над пропастта. Най-същественото в случая е смелостта. Защото само със сила, но без самоувереност не може да се постигне нищо. Твърде често аз съм виждал щастието да ми се усмихва след някоя необмислена стъпка, която би трябвало да ме повлече в пропастта; тогава съм благодарил на Бога, но след това не съм забравял и сам да се укоря. И обратно, свидетел съм бил как някое мъдро и умерено поведение довежда до ужасно нещастие. Това в първия момент ме е смирявало, но скоро след това съм се самоутешавал, уверен, че съм бил прав.

Божествените принципи, вродени в моето сърце, би следвало да породят у мен някакъв изключителен морал, и въпреки това през целия си живот аз останах жертва на своите чувства. Намирах някакво удоволствие в това, да се отклонявам от правия път. Живеех постоянно в заблуждение, като единственото ми утешение беше, че осъзнавам това. Затова се надявам, драги читателю, че на историята ми няма да припишеш характера на безсрамно високомерие, а напротив, в нея ще почувствуваш тона, който подхожда на всяка искрена изповед. В моите разкази ти няма да съзреш нито лицето на покаяника, нито смущението на грешника, който, червящ се, признава своите заблуждения. Това бяха лудории на младостта; ти ще видиш, че аз самият се смея над тях и — ако си добър, и ти ще се смееш заедно с мен.

Ти ще се смееш, когато видиш колко често, когато ми се е налагало, без никакво угризение ��а съвестта съм мамил безумци, хитреци и глупци. Когато съм лъгал жени, лъжата ни е била винаги взаимна, така че това не влиза в сметката, защото намеси ли се любовта, обикновено измамени остават и двете страни. Съвсем друго е положението с глупците. Дори и сега се поздравявам, когато си припомня как съм улавял някого в мрежата си. Защото глупците са толкова безсрамни и високомерни, че неволно предизвикват всеки разумен човек. Измамвайки някой глупец, човек си отмъщава за мъдростта и самият успех заслужава тези усилия. Защото глупецът е добре брониран и човек не знае предварително къде точно да го пипне. С една дума, на всеки умен човек е напълно достойно да измами някои глупец. Откакто се помня на този свят, в кръвта ми винаги е кипяла непреодолима омраза към глупците, тъй като и аз самият започвам да се чувствувам глупав в тяхната среда. Далеч съм от мисълта, разбира се, да ги поставя в „един кюп“ тъй наречените прости хора, които дори са ми приятни, ако простотата им се дължи само на липсата на възпитание. Между тях аз съм срещал много ценни хора и в простотата им съм откривал често известен интелект, ум, чрез който те се различават съществено от глупците. Тези хора ми наподобяват очи, болни от „перде“, без което те биха били много красиви.