#бяс

[ourbalancedlife]

[ethereum-sss]

"Не, не съжалявам, че е пуст олатара. И че вратите, са разбити с бяс, но съжалявам, че със свойта вяра, днес няма где, да се помоля аз. "

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Картините на Катрин Томова са рисувани с творчески бяс…

 „За мен абстракцията е освобождение. Винаги съм била много непокорна и съм се стремяла да бъда по - освободена. Когато започнах да правя абстракции за първи път, бях може би на 20 години и тогава разбрах, че ми е много рано, че съм много млада за абстракции и, че съм много ограничена от хиляди неща, които младостта обича”. Каза преди осем години вече художничката Катрин Томова.

Поводът за нашия разговор със Стефан Джамбазов (1951-2021) с нея тогава бе великолепната ѝ изложба в галерия „Стубел“ „Дистанция“ И продължи: „Оставих я тогава, защото не бях дорасла за абстракцията. След това се върнах вече на едни по - зрели осъзнати години и започнах наново да ги правя нещата и досега. Натрупан опит, зрялост, чисто житейски опит, който осмисля абстракцията, защото не е хубаво самоцелно човек  да се повлиява от живописта, от шареното, от боята. В началото, наистина в младостта си точно това ми влияеше най - много, като сега не е така. Сега всичко е преосмислено, всичко е на фазата на нещо преживяно. Не е някаква самоцел и просто емоция. Така е, възрастта ми повлия на опита”.

Припомням това, провокирана от настоящата ѝ експозиция „Малки форми“ в столичната галерия INTRO. „Големите формати в маслената живопис винаги са били нещо като запазената марка в творчеството на Катрин Томова. Сега нейната най-нова изложба, показана в галерия INTRO, вероятно провокирана и от мащаба на пространството, сякаш търси преобръщане на всичко онова, което публиката би очаквала. Но ефектът от нея по-скоро потвърждава личните пластически принципи на художничката, развити в „големите“ ѝ платна. „Малките формати“ на Катрин Томова съдържат точно същия обем на емоция, цветни протуберанси и могъща пространственост, колкото и познатите монументални произведения. Подобно на поглед в обърнат наопаки телескоп, на зрителя е дадена възможността да промени психологическата дистанция в зоната за комуникация, за да се убеди, че тези творби непроменено демонстрират артистичния метод на Катрин, целенасочено изследващ духовните измерения на нефигуративната образност - една от най-интелектуалните зони на визуалните изкуства.“

Творбите ѝ не са озаглавени, отбелязано е само „абстрактно“…Тя рядко слага на работите си заглавия. Разбира се, това е изборът ѝ на художник. Но за себе си мисля, че го прави и заради нас, зрителите, за да имаме свободата да се потопим и заживеем с платната ѝ в емоцията – нейната и нашата. В експозицията на Катрин Томова в галерия INTRO има средни форми, както тя ги определя, не само малки.

Винаги ни е много интересно и приятно да се срещаме с изкуството на Катрин Томова, да разговаряме с нея. В годините почти не сме пропускали нейна изложба в София и винаги ни е изненадвала с нещо ново, различно като нейно лично пътуване в света на изкуството. И всеки път сме били респектирани от мощта в творбите на тази нежна и фина жена. /За изложбите ѝ и за нея самата може да прочетете във „въпреки.com” тук./

По повод предишната ѝ изложба „Бездомни сънища“ в същото пространство преди две години през ноември 2022 година през смях ни беше споделила: „То пак е вид експеримент. Аз не съм художник на малките формати, обратното на по-монументалните неща, но както Вальо /Валентин Щинков, собственик и галерист на INTRO/  каза, че малките ми неща също стоят монументално и да не се притеснявам.“

И сега е така с нейната изложба „Малки форми“, която въздейства мощно върху емоциите, върху невероятното (поне за мен) усещане пред всяка една от картините ѝ. Не искаш да се отделиш, не искаш да си тръгнеш, а после те идват в съня ти и като лични преживявания.

Литераторът Митко Новков, който има и спе��иални пристрастия към изобразителното изкуство откри изложбата ѝ с проникновени думи като негово лично разбиране и осмисляне за изкуството на Катрин. Цитираме част от словото му, защото той с думи каза най-вярното, сякаш, за нея като творец, подвластен на таланта и неистовостта си в работата си като художник. Там умора няма и не може и да има…

Митко Новков, Катрин Томова и Валентин Щинков

"Цанко Лавренов в своите мемоари "По стръмната пътека" се оправдава: "Когато пък съм имал по-спокоен живот, зарязвал съм писането, защото ме е обсебвал с голяма сила бесът на живописта“. Тръгвайки от тези думи, посочвам: Катрин Томова – тази наша толкова работлива и неуморна художница, също е заразена от "беса на живописта“. И точно поради това тя не би могла да открие своята изложба "Малки формати“ в друг някакъв ден, освен 31 октомври. По западна традиция (ама тя стана и наша – земя на бесове сме все пак) на тази дата се празнува Хелоуин – Празникът на Вси светии, бесове и демони, чисти сили и нечисти, следователно щом има бяс на живописта, 31 октомври е денят, Денят на изложбата на Катрин Томова. Като трябва да отбележим: нейният бяс на живописта не просто я държи, но също ѝ диктува, как��о демонът е диктувал на Сократ. В този смисъл Катрин Томова е и сократически художник: изважда не единствено от себе си Красотата, Истината, Доброто, ами ги изважда и от душата на зрителя, възхищаващ се на картините ѝ. Картини, нарисувани с бяс, с истински и неподправен творчески бяс…"

Отново припомням нейни думи, макар и споделени по повод друга нейна изложба, но контекстът е определящ. Посредствеността я притеснява, а тя в някаква степен се дължи на липсата на емоция, липсата на душевност у хората, която, както се изрази среща ежеминутно. „Според мен са свързани нещата – липсата на душевност е свързана с липсата на интелигентност. Така си мисля…“

Катрин Томова се занимава се с живопис от детска възраст. На 19 години става най-младият участник в Парижкия Есенен салон. За ученето си във Франция споделя, че е било  просто стечение на обстоятелствата. „Така се случиха нещата тогава. Тук също учих известно време… Всичко всъщност започна от участието ми в Есенния салон. Аз участвах самостоятелно, отделно от българската група, от СБХ. Бях най-младият участник в Есенния салон. Тогава вече се свързах с Пиер Рамел /тогава вицепрезидент на Есенния салон – б.а./. Той ме взе в своя курс и така потръгнаха нещата, съвсем случайно, в началото. Всяко излизане, независимо в коя страна, дава голямо богатство и съвсем друг поглед върху живописта”.

Следват още три участия, нейна работа е включена в юбилеен албум, проследяващ хронологията на Салона. Тогава отново и предстоеше Париж, беше спечелила в сериозната конкуренция на колегите си творческа специализация в ателиетата „Сите – дез - арт“. Зад граница има самостоятелни изложби в галерия „Мона“ в Лимасол, Кипър (1995) и в галерия „Готие“ в Саарлуи, Германия (1998). Участва в 4-тото Международно биенале ARvesT Expo в Ереван, Армения (2018), в Murano Art Expo във Венеция, Италия (2019), в експозиция на MAMAG Museum of Modern Art, Австрия (2020). Многобройни са участията ѝ в проекти на различни галерии в София, Варна, Каварна, Габрово и други. И продължава напред с талант, изящество и мащаб.

Изложбата на Катрин Томова „Малки форми“ в галерия INTRO продължава до 16 ноември. Не я пропускайте!

А ние ѝ пожелаваме скоро да реализира изложба с любимите си големи платна, които неспирно рисува с вдъхновение и любов.≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vasetovp]

ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ КОЕТО СИ ЗАСЛУЖАВА ДА ПРОЧЕТЕТЕ НА ТОЗИ СВЕТЪЛ ПРАЗНИК!

МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯТ

Христо СПАСУНИН

Ако някога отидете в Батак и влезете в храма-светиня, вие ще видите куп човешки черепи, върху които е поставено малко детско черепче посечено с ятаган, което ми разказа своята тъжна история

Споменът в сърцето ще остане пресен,

споменът - в сърцето-рана, кръв и песен.

Шапките свалете, подгънете крак,

на колени, братя, пред нас е Батак!

Ето го градеца, малък – но велик,

гробница и клада, чийто страшен вик

отекна далече в двете полушария

и през кръв изрече: „ИМА И БЪЛГАРИЯ!“

В храма беше тихо, тихо като в храм.

Над черепи бели аз застанах ням,

Изтръпнал и бледен. Гледах вцепенен,

череп на детенце вглеждаше се в мен.

Череп на детенце!... В ужас онемях,

с очи замъглени гледах и мълчах.

Давеше ме нещо, понечих да тръгна,

Черепчето детско сякаш се помръдна.

В кухините очни – страшни и дълбоки,

гледаха ме кротко две очи широки,

бистри и невинни, плувнали в сълзици,

разрез ятаганен скри се от косица,

две бледнички бузки, изпити и гладни,

то продума с устни напукани, жадни:

„За клането страшно, искаш ли да кажа?

Тръгни с мене, чичко, всичко ще разкажа!“

Мислено аз хванах детската ръчица,

през сълзи погалих къдрава главица,

тръгнах подир него със безшумни стъпки,

тръгнах, а снагата побиваха тръпки…

„Тука, де думат му Беглишки харман,

Ахмед ага бе кундисал стан,

с хиляди читаци – все башибозуци,

с кръв в очите, жадни за плячка хайдуци.

Тука дядо Трендафил – старец беловлас,

пушките предаде, за да спаси нас,

после беше хванат, с гавра разсъблечен

и на шиш завързан, беше жив опечен!..

Що трепери, чичо, твоята ръка?...

Тука беше моста над Стара река,

те тогаз сториха моста на дръвник,

триста глави, чичо,паднаха без вик,

отрязани, страшни, падаха в реката

и от кръв червена стана и водата…

Трупо��ете, чичо, без глави – но живи

свличаха се с мъка в водите пенливи.

Стара река скри ги в хладната си пазва,

ромонът й тъжен все за тях разказва…

В бурна нощ по-късно тя отнесе моста,

да вървиме, чичо, има още доста.

Виж, отвъд реката, имаше там къща,

и пред нея, чичо, бе кланица съща.

В къщата си чичо Богдан се укрил

пушкал и душмани петима убил,

после беше хванат, на мъки обречен

и късче по късче с ятаган насечен.

Богданица Лоза – беше ми тя стрина,

влачеха я с ярост палачи двамина,

касапинът чичов – страшен като бик,

вгледа се на стрина в хубавия лик,

пристъпи към нея с кървава глава,

па издума ядно, гневно тез слова:

„Гяурке, послушай! Млада си, красива,

тръгвай с мен в харема и ще бъдеш жива!“

-Тръгвам, аго, тръгвам, живота спаси ми,

вземи ме при тебе, закрила бъди ми!

Па пристъпи стрина три-четири крачки,

заплю го в очите с кървави храчки

и дорде изтрие той с ръка лицето

ядно му прободе с остър нож сърцето…

После стана страшно. Всички живи хора

вечен сън заспаха, чичо, под топора.

Никой не продума, никой не помоли,

лягаха самички на дръвника, голи,

галеха го сякаш бе възглавка мека,

та дано направи смъртта им по-лека…

За да може всеки шия да намести,

трябваше трупа предишен да отмести…

От тела човешки грамада растеше,

кръвта като чучур от рани шуртеше,

тук изклаха много майки и деца,

тук видях как вадят из гърди сърца,

и как с дива ярост и бяс във очите

режеха без милост на майки гърдите,

бебета невръстни бучеха на щик!...

Чуваш ли ме,чичо?... Казвай!... Що мълчиш!...

Аз дочух тогава – ще палят селото!

Веднага побегнах горе към школото,

но и там цареше врява и тревога,

писъци човешки стигаха до Бога.

Скрих се в тъмнината, слушах отдалеч

и добре разбирах – там е също сеч.

После поутихна тази страшна врява,

стана много тихо и там, и тъдява,

пропълзяха сенки край мене човешки,

от страх не разбрах ги – живи или мъртвешки.

За гърлото сякаш някой бе ме хванал…

Изведнъж школото цяло в огън пламна,

На сганта проклета сред крясъци диви,

изгоряха, чичо, двеста души живи,

дирили закрила, там, под дюшемето,

в огнения пламък найдо��а небето…

Изгоряха, чичо, а аз дирех мама

и затичах бързо да се скрия в храма.

В него- стари, млади, деца като мене,

Изведнъж дочу се: - Храмът обграден е!...

И тогаз започна най-страшното нещо:

Вътре стана душно и така горещо,

че измряха много деца, стари хора,

а псувни, закани чуваха се в двора.

През един прозорец хвърлиха пчели,

те когато жилят, знаеш как боли?...

После пък хвърлиха запалена слама,

падна върху мене! Писнах, чула мама,

по гласа ми, чичо, мама ме познала,

само подир малко бе ме прегърнала!

Нищо не ми каза, гледа ме в очите,

а като от извор бликат й сълзите,

сякаш че не вярва, че сме живи двама!...

Плаках много, чичо, плачеше и мама…

А до нас – дечица, малки, в пеленички,

от глад и от жажда смучеха ръчички,

за водица капка плачеха със глас,

но вода във храма нямаше при нас…

Устничките малки, напукани, в рани,

мажеха ги майките с кръвта на заклани.

Аз видях там майка една, че се кръсти,

па в земята почна да дълбай със пръсти,

после втора, трета… За свойте дечица

майките в земята търсеха водица…

Вода не найдоха… Найдоха смъртта!

Тя, смъртта, тук влезе през една врата,

разтворена с трясък, с пушки, с ятагани,

хиляди човеци бяха тук заклани…

В един тъмен ъгъл бях се вкопчил в мама

И за миг очите отворих си само

И видях!... О, чичо, как да ти го кажа?!...

Туй не може никой, никой да разкаже.

И да ти го кажа, ти го премълчи!

Аз видях тук, чичо, видях го с очи,

Как един поганец, кръвясъл от злоба,

с ятаган разпори майчина утроба

на една невеста. И как тя умря!...

Майчицата клета – тя и не видя

рожбицата своя, още неродена

как от ятагана бе разполовена…

Слушаш ли ме,чичо? Слушай и мълчи!...

Аз видях тук още как вадят очи!

Мушкат с ятагана във лицето живо

и след миг извадят окото красиво,

от страшната рана кръвта заклокочи,

нов мах с ятагана, главата отскочи,

а трупът политне, гърчи се на пода…

От тела човешки бе заприщен входа,

кървава грамада от труп върху труп,

живи, полуживи и мъртви накуп…

Пак очи затворих, мама ме притисна,

закри ми лицето, после страшно писна,

зали��на и падна. Паднахме и двама

прегърнати с обич, аз – с трупа на мама…

-Мамо!... ��амо!... Мамо!... – плачех в тъмнината,

докато усетих удар по главата…

Черепът ми, чичо, с ятаган посечен,

вечно ще напомня онзи ден далечен!...

В храма беше тъмно. Тъмно като в храм.

Над черепи бели дълго стоях ням,

черепите гледах как във мрака греят,

сякаш че нашепват: „МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯТ!!!“

17 май 1966 година

[wedontliketosleep]

Когато лежах до теб миришеше на цигари. Напомняше ми на единствения мъж от семейство ми, напомняше ми на дом, който вече го няма. Но защо ти си жив, а си студен като надгробна плоча. Спъвах се като малко дете след теб, виждайки гръб. Може би онази вече��, когато ти дадох частичка от себе си, трябваше да хвана ръката ти и да те ухапя. За да има нещо, което ще си спомняш за мен, защото съм точно като белка, криеща се под кола в тъмна лятна нощ. Пропита съм с отрова и бяс,гонеща облаците. Друго общо нещо между двама ви бе, че изкарвах яда ви толкова лесно. Резултата бе колкото различен, толкова и еднакъв.Единия изкара кръв от мен, а другия е като вътрешен кръвоизлив в душата ми и тази дупка се пълни само с тази отрова и бяс. Съжалявам, че не прекарах достатъчно време и с двама ви. Единия обаче, ме намери и в този живот, ала теб не знам дали ще мога да те хвана, дори ако счупя краката ти и се метна върху теб. Може би заслужавам това. Все пак съм просто идиот.

"Know that I loved you. Know that it was not enough "

[arsmedicabg]

[63dog]

🐾 Американская акита - это настоящие плюшевые мишки, мимимишные и дружелюбные. Но в то же время американские акиты унаследовали от своих японских собр��тьев упорство истинных самураев. Если неправильно выстроить отношения, из Вашего мимимишки может получиться настоящий медвежуть. 🎬 На фото - американская акита Джедай на занятиях с инструктором Шигаевым Романом. Джедай - один из первых представителей этой породы в Тольятти, и много его детей и внуков так же, как и он, проходят обучение в Дог-центре Тольятти 👍🏻 🎓 Если Вы хотите обучить свою собаку командам и сделать из своего хулигана хорошего мальчика, записывайтесь на занятия по дрессировке 🐕 ✅На индивидуальных занятиях с приездом инструктора к Вам домой Вам не придется тратить время на дорогу, и занятия будет проходить там, где возникают проблемы в поведении собаки, и где нужно, чтобы Ваша собака Вас слушалась 🏡 📝 Запись на занятия по тел. ☎ 8(917)961-14-76 или 📱 в лс. ☝🏻 Не забудьте сказать администратору, что Вас интересуют занятия с приездом инструктора к Вам домой. 📱 https://shigaev-roman.jimdofree.com/послушание-индивидуально-выезд/ #бяс #дрессировкаакиты #обучениеакиты #воспитаниеакиты #дрессировкасобак #дрессировкасобаквтольятти #дрессировкасобактольятти #большаяяпонскаясобака #акита #akita #bigjapandog #мими #мимимишка #медвежуть #акитатольятти (at Тольятти Центральный Район) https://www.instagram.com/p/CCGGgCljifY/?igshid=1mafdm5qybgv1

[phanagoria]

майко мила ша повърна

[alt3rn8-knowl3dg3]

Сигурно и аз съм бил дете.

Снимките поне тъй казват само.

Днес с едно лице ме гледат те,

със което нищо общо нямам.

Сигурно и аз съм бил момче.

В паметта ми се развява още

някакъв огромен, луд перчем,

пълен със сено и звездни нощи.

Сигурно и аз съм бил... Кога?

Все едно. Изчезнало е вече.

Някъде в тревата, във снега.

Някъде в дни близки и далечни.

Сигурно и аз съм бил... Дано!

Днеска само във минути хладни

пада от главата ми сено

и звезди от мислите ми падат.

И ме парват топлина и страх.

През света вървях, скърбих и любих.

Бях дете, момче бях, всичко бях.

Смях се. Плаках. Бях и млад, и хубав.

Пътища ме носиха със бяс.

Ветрове развяваха ме вредом.

И във всичко се раздавах аз.

Снимките си някогашни гледам,

искайки да се позная в тях.

Но напразно: като в свят огромен

там се сбират скръб, любов и смях,

и безброй лица, покрити с прах.

А от мойто - ни следа, ни помен..."

Дамян Дамянов

[purple-little-fairy]

ЗАЩО БОГ ДОПУСКА ЗЛОТО

Когато задавали на стареца Клеопа въпроса защо Бог допуска злото, той обичал да разказва следната история:

Някога, много отдавна, в Египетската пустиня живял един монах – отшелник. Понякога той отивал в Александрия, за да продаде кошниците, които изработвал. Получените пари раздавал на бедните, като с останалото си купувал само най-необходимото.

Веднъж той вървял към града, като си мислел защо Бог допуска всичкото това зло в живота на човеците, при условие, че е Благ, Справедлив и Всемогъщ. Умът му се смущавал от спомените за толкова много нещастия и скърби, които видял при последното си посещение в града.

Неочаквано срещнал друг монах, запътил се към ��ъщото място. Зарадвал се на срещата и от дума на дума споделил терзанията си. Другият, виждайки неспокойното му състояние го утешил, че Бог ще му яви истината, ако се моли непрестанно, мълчи и не пита за нищо, което той, неговия спътник върши през време на пътя им. Строго го предупредил, че ако му зададе макар и един въпрос, ще го остави, и ще продължи пътя си сам. Но след три дена, когато стигнат в Александрия, може да пита и всичко ще му бъде обяснено.

Отшелникът обещал и те продължили по пътя си. Вечерта спрели да пренощуват в една къща. Стопаните ги приели любезно и ги нагостили. На масата стояла една красива сребърна кана. Преди да се оттеглят за сън, непознатият монах незабелязано от стопаните мушнал каната в дисагите си. Отшелникът понечил да го упрекне, но си спомнил за обещанието и замълчал.

На сутринта минали покрай един вир. Спътникът му извадил каната, начертал кръст върху нея с пръста си и я хвърлил във водата.

По обяд стигнали до едно село. В един дом ги поканили на трапеза. Когато си тръгнали, дворното куче ги залаяло. Непознатият монах го убил. Притичало детето на стопаните и взело да вика. Монахът му счупил дясната ръка и спокойно си тръгнал. Възмутен, другарят му отворил уста, но пак я затворил, щом си спомнил за договорката им.

Замръкнали край някаква полусрутена къща, в която, както се оказало, живеели едни осиротели деца. Родителите им били починали и сега нямало кой да се грижи за тях. Прекарали нощта при тях, а на заминаване непознатият взел една главня от огнището и запалил дома. Отново отшелникът не бил на себе си от възмущение, но си наложил да мълчи.

Влезли в поредното село. Там имало един позанемарен храм, но все пак можело да влязат и да се помолят. Странният монах обаче го спрял, взел камък, хвърлил го по прозореца на църквата и го счупил. И задърпал изумения си събрат към кръчмата. Там влязъл и направил три поклона на пода. Отшелникът вече се бил примирил с чудатостите му и просто само се молел.

Последната нощ били поканени в друга къща. Там живеело едно младо семейство без деца. Заранта те отишли на нивата. Непознатият монах внезапно се върнал и запалил и тази къща.

Ето че най-после пристигнали в Александрия и отшелникът нямал търпение да ��азбере всичко, което се случило. Най-напред запитал:

- Кажи ми, кой си ти?

- Аз съм ангел – отговорил странникът.

- Какъв ти ангел! – възмутен казал монахът – Ти си същински дявол! Само един демон може да върши такива мерзки дела, които ти направи. През цялото време ти отвръщаше на гостоприемството на тия добри люде с черна неблагодарност. Ти беше крадец, подпалвач, убиец, светотатственик. А на всичко отгоре носиш расо на монах!

- Лъжеш се – спокойно му отговорил другият – Аз наистина съм ангел. Бях изпратен при теб, защото Бог видя твоите терзания и поиска да отговори на всичките ти тревожни мисли. Искам да разбереш, че Той мисли за всичко в тоя свят и нищо случайно не се случва. Знам, че искаш да ме питаш защо направих тези неща. Ще започна от самото начало.

Защо откраднах каната ли? Ще ти кажа. Тя самата е открадната от дядото на стопанина на къщата от един манастирски храм. Заради това светотатство три поколения от този род са наказани с болести и други нещастия. Затова като награда за тяхното гостоприемство реших да ги избавя от тях. Сложих кръст на каната и я хвърлих в тоя вир, в който ще я намерят монасите, които идват да перат тук. И така тя пак ще си отиде на мястото.

Знаех, че онова куче е болно от бяс. Скоро щеше да почне да хапе стопаните си и затова го убих. А на момчето им счупих ръката, защото предузнах, че след като порасне ще стане разбойник. А така, с тази ръка, няма да може…

Защо запалих къщата на децата ли? Тези сираци нямаха никакво бъдеще, щяха да загинат. А така, след пожара, като разчистят ще намерят скритото от родителите им сребро и с него ще заминат за Александрия, където чичо им е епископ. С него той ще се погрижи за тях. Момчетата ще станат свещеници, а момичетата ще се омъжат.

Знам, че се чудиш и защо хвърлих камък по църквата, а в кръчмата се поклоних. Аз, като ангел, можех да видя, че демони танцуват около прозореца и така ги прогоних. А този храм така или иначе ще се ремонтира. В кръчмата един богат търговец тъкмо обещаваше на свещеника, че ще поеме всички разноски за ремонта, затова и му се поклоних.

И накрая, за последната къща. Нея запалих, за да отърва младото семейство от проклятието бездетие. Навремето мъжът извършил нечестна сделка и с придобитите пари я построил. И затова нямат деца. А сега, виждам, че се е покаял и съжалява, но как да се отърве от нея? Сега ще си построи друга, по-скромна, но с честно спечелени пари. Бог ще ги благослови и с деца.

Виждаш ли, във всичко личи Божието милосърдие към хората, но те не го виждат и не го проумяват. Бог зло никога не върши. И ако допуска нещо, което хората смятат за нещастие и скърби, то е само за тяхно добро и изправление. Затова не гледай външното, а се старай във всичко да виждаш Божията всесправедливост.

[keeptolking]

Съжалявам но тази е луда

не очаквай въобще да се сдържа

пробвала е но не става

да си държи зад зъбите езика

когато може да ти е в устата

и да ти сочи пътища към рая

не знае да обича половинчато

не може номерца да ти погажда

и помни като слон ако я пипнат

внезапно пеперудите в стомаха

ако я тровиш сладко и осмисляш

дори най-тъмните тъмници в нея

те сграбчва до стената и не пита

дали да ти събуди дяволите

такава не е да правиш хербарий

от чувствата с които те напада

една карфица от погрешен поглед

в глада й- после цял живот си мъртъв

когато утре с теб се разминава

така че позволи й да те има

да те крещи да те качва на люлка

в разпуснатите си коси свободно

да пише името си по гърба ти

с оставените без лак детски нокти

да позволява да крадеш червило

от мръсните фантазии на съня й

да бъде чиста в намеренията

да не те пуска вечно да си идеш

съжалявам но тази е луда

не крие и не се пести за после

да луда е по теб и не й пука

дали за другите излизаш грешка

а ти нормален ли ще го играеш

или ще полудееш да направиш

една жена от бяс така щастлива

че да настръхва белите ти нощи?

- Николай Владимиров

[dragonflies-and-overthinking]

Тема: Стивън Кинг – Кралят на Ужаса

 Изготвил: Александра Александрова Георгиева

Специалност : Връзки с обществеността , II курс

ФН:81359

ВЪВЕДЕНИЕ

  Датата 21 септември 1947 г. е една от паметните дати в модерната световна литература. На тази дата в Портланд, щата Мейн, САЩ се ражда един от световно признатите писатели на нашето съвремие – Стивън Едуин Кинг. Познат под много имена, сред които, освен псевдонимите, които сам използва като Ричард Бакман и Берил Евънс, най-популярното е това, дадено му от неговите верни читатели – Кралят на Ужаса.

Неговите романи и разкази владеят първите места сред литературния хорър жанр. Защо и как избира да се посвети на този тип истории ? Кинг споделя в интервю, че именно прочитането на един том с разкази от геният зад Ктхулу – Хауърд Лъвкрафт, предначертава бъдещето на младия Стивън и го насочва каква е неговата мисия в живота. А именно да създава истории, толкова наситени с насилствени образи, покварени човешки души, създания, излезли сякаш от Ада, най-важните елементи, определящи хоръра и психологическите трилъри, че след прочит да държат будни дори и най-смелите.

Със „Кери” се дава старта на новата епоха в хорър жанра. Това е първият издаден роман на Стивън Кинг, отпечатан през 1974 г. Историята за момичето, подложено на постоянен тормоз не само от съучениците си, а и от своята майка – религиозна фанатичка, което крие в себе си невижданата сила на телекинезата, изстрелва авторът стремглаво в кариерата му. Следват „Сейлъм’с Лот”, „Сияние”, „Мъртвата зона”. Много от книгите на Кинг скоро получават и филмовите си адаптации, като „ТО”, „Гробище за домашни любимци” и “Зеленият път”.

   ГЕНИЯТ НА СТИВЪН КИНГ

Таня Голд

  Статията на Таня Голд представя Кинг в целия му гении. През 2003 г. получава медал за забележителен принос към американските писания на Националната Фондация на Книгата. Колосално звучат 350 млн. продадени книги, цели 59 заглавия. От всичките заглавия, обаче, има и такива, които той не си спомня да е писал. Например „Куджо”, историята за подивяло от бяс куче, тя е новина за писателят.

Експертното мнение не само на журналисти, но и на кино експертите заклеймява Кинг като Крал на Ужаса. Той е от любимците на редица кино режисьори, които изявяват желание да създават адаптации към зловещите романи. Защо ? Кинг, както пише Голд, е любимец на множество от добрите режисьорите, поради факта, че неговите истории винаги изненадват читателите с неочакваните обрати. Пресъздаването на тези истории на големия екран жъне успех след успех. Такъв е например Брайън де Палма, режисирал не само „Черната Далия” и „Белязаният”, но и първата филмова адаптация на „Кери”.

Голд нарича Кинг „възстановяващ се зависим”. Писането е негова страст и съдба, но този негов талант според много, включително и според самия Кинг, граничи с лудостта. За себе си Стивън Кинг споделя, че се страхува от тази дума „лудост”. Когато твори, кошмарите му спират, но в мемоарите си „За писането” от 1999г. той изразява съмненията си дали няма да се превърне в сериен убиец извън фантастиката. Според Таня Голд, обаче, това е малко вероятно да се случи. Макар че, както самата тя казва, нейната представа за Стивън Кинг в днешни дни е за един по-възрастен и може би по-щастлив писател, живеещ в своята пародия на „имение-чудовище” в Мейн. Дори превръщайки се в мулти-милионер, Кинг не изоставя жена си Табита, така че трудно можем да си го представим като някой от ранга на Джак Торънс от „Сиянието”.

Самата Табита е неотлъчно до Кинг от самият старт на кариерата му до дне��. Всъщност поглеждайки събитията, сентенцията на Наполеон Бонапарт, а именно „Зад всеки всеки успял мъж стои една жена” е твърде подходяща за връзката на Стивън и Табита Кинг. Без нейната намеса, литературният колос вероятно нямаше да бъде това, което е днес. Историята за „Кери” е известна сред повечето фенове на Краля. През далечната 1974 г. не друг, а именно госпожа Кинг изважда романа за момичето с телекинезата от кофата за боклук.

Макар и тя на практика да дава старта на кариерата му, съпругата му не крие своите притеснения за съпруга си и неговото състояние. Споделя, че понякога го заварва заспал върху клавиатурата, покрит с кръв или пък с клечки за зъби в носа. Дядо му пък още когато е малък казва, че когато Стивън „си отвори устата, сякаш всички вътрешности изпадат от тялото му”. В последствие това се превръща в един вид мото за самият Кинг при развитието му в творчески план.  

Неговият мениджър, Чък Верил, споделя, че след като целия гняв и страх на Кинг са превъплътени из страниците на книгите му, в неговите въображаеми герои, Стивън Кинг всъщност е джентълмен. Още повече той е изключително мил към младите автори. Верил го описва като човек, който не вижда в никого конкуренция, не е състезателен тип. Единствено е проявявал интерес към Том Кланси, поради простата причина, че и двамата са били в издателство „Penguin” в определен период от време, но Кинг е бил в сянката на Кланси и това просто не му е харесало.

Самият Стивън Кинг за себе си споделя, че понякога забравя да пише за фантазните образи на извънземни, призраци или живи-мъртви. „Долорес Клейборн” например е посветена изцяло на образът на Долорес, която се опитва да предпази дъщеря си от страстта на бащата и. Всъщност женските образи на Кинг – Долорес, Кери Уайт, Уенди Торънс (“Сиянието”), са винаги силни и много добре написани. Кинг харесва жените, може би поради факта колко силна роля изиграва в живота му неговата майка. Той е отгледан от нея, тъй като баща му излиза да си купи цигари, когато малкият Стивън е едва на 2, и повече не се връща. Изчезва безследно и майка му е принудена да отглежда сина си сама и в бедност.

Любовта му към жените и желанието му да се представят пред света като равен пол, не като „по-слабия” е и една от причините Кинг да не одобрява филмовата адаптация на „Сиянието” на Стенли Кубрик. Самият Кинг коментира, че филма е направен по много женомразки начин, а героинята му Уенди �� представена като „нещо като крещяща кърпа за триене на чинии.”

Разбира се, като всеки успял автор, Кинг има и врагове на творчеството си. Един от най-известните скандали е следствие от написването и публикуването на „ТО”. Мнозина хора, които се занимават именно с изпълняването на клоуни, било то на панаири, циркове или рождени дни, въстават срещу Кинг. Според тях той е причината за „клоунската епидемия”, поради която много клоуни са арестувани неоправдано.

Всъщност книгите на Краля на Ужаса не са просто безсмислени страшни приказки, които просто плашат и възрастните. В много от историите си Кинг вмъква теми в подтекста, които засягат покварата на обществото и греховете на хората. Ако вземем на пример „Томичукалата”, там се засяга темата за злоупотребата с наркотични вещества. Авторът споделя, че дори самият той, пишейки книгата, е бил почти изцяло под влиянието на различни опиати.

Имаме „Сиянието” и злоупотребата с алкохол от страна на главния герой Джак Торънс. В „Мъглата”, както пише и Таня Голд, ужаса не са чудовищата, а безсмислената смърт на едно дете. „Гробище за домашни любимци” също не остава по-назад със смъртта точно на дете и то при обстоятелства, които биха могли да бъдат предотвратени.

 АМЕРИКАНСКИЯТ АПОКАЛИПСИС НА СТИВЪН КИНГ

Рос Доудат

  Наградата на Национална Фондация на Книгата е отличието, което поставя Кинг редом с Опра Уинфри и Еудора Уелти. Но при награждаването си през 2003 г. Кралят на Ужаса грабва шанса си и по време на речта си заклеймява целия свят на литературни критици и хора, награждаващи писателите и поетите като „снобари”. Обвинява ги в нарочното им игнориране на популярна фантастика.

Споделяйки за този случай в статията си, Рос Доудат прави извода, че представянето на писателя пред публиката на награждаването през 2003 г. е много описателно за характера му. Кинг винаги е бил гладен за литературен престиж, с чувство за самоирония спрямо творчеството си, но отбранителен, когато е подложен на критика. Според Доудат, Стивън Кинг все пак гледа трезво на позицията си в света на литературата. Тя е странна от гледна точка на това, че Кинг за критиците се намира между авторите, които са му близки по продажби (например Даниел Стийл или пък Дан Браун), и между писателите, чиято компания Кинг очевидно търси и желае.

Сърцето на тъмната територия от творчеството на Краля на Ужаса заемат „Кери”, „Сиянието”, „Гробище за домашни любимци”, „Сейлъмс Лот”, и, разбира се, „ТО”. Именно тези заглавия според Доудат опровергават думите на литературния критик Харолд Блум, че „Стивън Кинг е автор на булевардни криминалета, които просто поддържат литературната индустрия”. Всъщност трудно бихме могли да намерим критици, които биха се впуснали в казуза „Кинг”.

Причината е, че според много други Стивън Кинг прави за хорър жанра това, което Агата Кристи постига с романите за мистериозни убийства – взема жанр, който се определя от кратка история и го превръща в наситена с романи поредица. Веднъж „Дракула”, после Мери Шели и „Франкенщайн”, докато хоръра не се превърне в нещо много по-голямо.

За основоположник на този стил в литературата често се приема Хауърд Лъвкрафт, но реално Стивън Кинг е този, който дава на този жанр онова, от което е имал нужда. Противоположно на очакванията, обаче, Кинг не очаквал да просперира. В интервю от началото на 70-те пред редактор, Кралят споделя, че „репутацията му на автор на ужаси е само временна и никой не би могъл да преживява, пишейки хоръри”.

По пътя на тази логика Стивън Кинг се превръща в това за хорър жанра, което са Луис Л’Амур и Лари МакМърти за уестърните или пък Джейм Кейн и Реймънд Чандлър за детективската белетристика. Не защото задължително притежава същите артистични дарби като тези си колеги, но защото подобно на тях той пише книги, които носят повече на читателите си от обикновено удоволствие.

Именно тези му качества го държат на върха и го поставят редом до Агата Кристи и Ърл Стенли Гарднър в пика на тяхното творчество – и защо отпечатъкът му върху литературата е много по-значителен от колкото бихме предположили, че ще остави Краля на Ужаса. Призраците и вампирите, сексът и агресията държат вниманието на читателите, така е. Но това, което ги кара да се връщат отново и отново е способността на Стивън Кинг да примесва своите истории с реализъм, прави ги релевантни спрямо културата, и изпълнени с теология, която липсва дори в най-съвременната Американска фантастика.

      ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Стивън Кинг като личност е твърде комплексен. Съществуват много противоречиви мнения, както за него като човек, така и за неговото творчество. Имиджът му, обаче, въпреки многото опити на критици да го представят като един от „лошите” герои в неговите романи, остава положителен. Да, мнозина се хващат на твърдението, че описвайки толкова гротесно убийства, същества и най-вече агресията и лудостта на определени герои, Кинг влияе на читателите си и може да отключи някой от тях като следващия Джак Торънс. Но истината е съвсем друга.

Кинг описва пороците на хората чрез своите истории. Алкохолизъм, наркотична зависимост, дори невнимателното шофиране. Той самият е преминал през зависимостта от различни опиати, а също така и преживява инцидент с автомобил през 1999 г., който едва не отнема живота на писателя.  Безспорен е и факта, че медиите и читателите, изобщо всеки, имал досег до Кинг, дават имиджа му на Крал на Ужаса. Всяка една негова творба преобръща представите на читателите си и вдига адреналина. Това всъщност е най-важната част от неговият имидж. Защото прякорът не само го заклеймява като Краля на този жанр (което е и игра на думи с името му – king от англ. крал), но и му е даден от неговите читатели, което е много важно за бъдещите фенове на писателя. Неговият имидж се изгражда и въз основа на информациите, които медиите ни подават. В случая с двете статии, които разгледахме, също ни се представя в положителна светлина. В първата статия авторът споделя за благотворителните дейности, с които Стивън и съпругата му, Табита Кинг, се занимават. Историята за това как понякога Табита го открива заспал също е начин за изграждане на положителен имидж. Отдадеността на Кинг към писането и творчеството му да граничи с лудост. Но подсъзнателно тази информация се приема като доказателство, че всъщност той е отдаден до полуда на читателите си – защото без тях творчеството му не би имало смисъл.

[kogonekoi]

Абонамент

Част 2

В споделена къща в Лондон

българи сме се събрали.

“Дядовата ръкавичка” -

десетина в пет-шест стаи.

В края на ноември

през един дъждовен ден

чухме, Слави че поканил

българския президент,

министър-председателя

и множеството парламент.

Взехме си цигарите

и бирата със нас

и седнахме във дневната

в очакване и бяс.

Пуснах телевизора

с гримаса от цимент

и, макар и нелегално,

включих си абонамент.

Това, що бе за нас

огромно зрелище, започна,

за Борисов се превърна във

добра рекламна почва.

Влиза със костюма си,

бродиран с изумруд,

зелен досущ Родопите

и алчността на тоя шут.

Няма адмирации,

но влиза със усмивка.

За диамантите в устата му

няма ли почивка?

Слави в настроение

изглежда, че не е,

щом министърът натъртва

софиянски диалект.

Гледаме комедия

със малко хумор черен,

в дневната от яд е

всеки втори начумерен.

Тук-таме във стаята

се чува нервен смях,

но честно казано звучи

като затворнически страх.

Сякаш цялата съдба на

нашия красив народ

се решава в тоз момент и

чакам следващия ход...

© Ралица Костова Всички права запазени

[sagittabonndo]

Но изпадна ли в бяс,на място стрелям аз

Те не ме познават

[cold-like-fire-warm-like-ice]

[dudinenigma]

Ден подир ден се извива студен вълчи вятър. Час подир час насъбран вълчи бяс вие в нас. Няма очите ни да са слепи. Няма устите ни да са неми. Няма сърцата ни да са спрели, че сърца ги не спира студът. Няма душите ни да ги вземат, че души ги студът не лови.

Бяс