Какво е култура?
култура
(лат. colo, coloui, cultus - обработвам [земята])
Имало едно време Древен Рим понятие култура, с което се означавало обработка на земята. Но оратор на име Цицерон заимствал тази дума от речника на земеделците и я използвал като метафора, за да говори за обработка на душата ("cultura animi"). В последствие прякото значение добило и преносен смисъл и започнало да се говори за обрабоване на ума, съзнанието, душата като това значение на думата достигнало по този начин чак до наши дни.
За учениете учените културолози, археолози, антрополози и социолози културата е инструмент да проникнат в характера и умствените култури на дадено общество. За определението на самата дума култура няма яснота и се спекулира много, защото всеки учен има свое предложение. Именно тук възникват и различни въпроси. Дали културата е само умствена или включва и материалните постижения на дадени група, общество, народ като архитектура, произведения на изкуството, технологии? Къде е границата между културни и природни дадености?
Най-общо и кратко казано това е
цял набор от научени поведенчески модели, които хората на дадена група или общество усвояват в процеса на умственото и физическото си развитие.
Културата е повсеместно разпространена.
Ако се замислим всичко около нас е култура и тя е навякъде около нас - изкуството, традициите, медиите, езикът, моралът, поведението ни на обществени места (на улицата, в училище или други институции). А и не само на обществени места, дори вкъщи, където смятаме, че сме най-истински и можем да бъдем себе си, ние пак сме продукти на културата, в която сме отраснали. Дали ще ядем хамбургер пред телевизора вечер или ще пием ракия придружена от шопска салата - всичко зависи от възпитанието ни и влиянието на различни културни ценности, с които сме се сблъскали пораствайки.
Културата е заучена.
Всички идваме на този свят като празни платна, готови да поемаме всевъзможна информация чрез всичките налични сетива. Не сме програмирани да се развиваме по определен начин, а да копираме поведения, които виждаме. В този ред на мисли можем да си представим как хилядите поколения преди нас са правили същото и всички сме част от вечния двигател на човешката мисъл и способност за имитация.
Културата е механизъм за приспособление.
Културата не е самостоятелен продукт, а се предава на другите членове в обществото. Чрез нея видът хомо сапиенс е напреднал в научно и техническо отношение, за да се превърне от група примати, обитавал предимно тропически райони преди 2.5 милиона години в най-доминиращия вид на планетата в днешно време. Това е станало възможно благодарение на постепенно развитие и усъвършенстване на възможностите ни от предиците ни хиляди години назад. С откриването на огъня, уменията им за ловуване, изработка на дрехи, обработка на храна, строежи на жилища, появата на земеделието хората са успели да завладеят различни територии и да се приспособят към условията по изкуствено създадени от тях начини.
вяра + изкуство + закони и право + обичаи и традиции + навици = КУЛТУРА
0 notes
Здравейте, граждани – по Георги Мишев или за наградите на Портал Култура и не само…
Писателят Георги Мишев е носителят на Голямата награда на Портал Култура в 10-ото издание на призовите отличия, връчвани винаги на 1 ноември – Деня на Българските будители /на снимката синът му Михаил Вешим я приема/. Това вече е известно от информациите по медиите. Но в нашия стил и посока държим по-аналитично да коментираме смисъла и отзвука му.
Аргументация за наградата му, изписана на традиционно връчваните дипломи е „За приноса му към българското слово и неговия „миграционен цикъл“, превърнал се в класика на българската белетристика и на българското кино“. Изчете я проф. Калин Янакиев, член на журито, който каза пред публиката в книжарница „Гринуич“, пространството, където обичайно се връчват тези награди: „Днес е особен празник, уникален празник в България. Той е празник на будителите, защото в България много често много хора спят и трябва да бъдат будени. Един от тези будители, които даже дълги десетилетия прави това и за него Голямата награда за цялостно творчество. Нямаше спор в журито и това е Георги Мишев с неговите 28 книги и 16 филма по негови сценарии или литературни произведения.“ Проф. Янакиев припомни, че Георги Мишев още във времето на социализма разказваше, уж, за малкия човек, но не подчиняващ се на така наречената тогава „малка правда“ да бъде себе си, да се самоиронизира, да иронизира и по своему да не се съгласява. Разказваше за тези хора със симпатия, цветно и има стоя принос към българското слово тогава и сега. И хората четяха Георги Мишев, гледаха филмите по негови сценарии, цитираха ги, измисляха вицове в техен контекст.
проф. Калин Янакиев
Но заедно с това писателят беше и гражданин, застана начело на Русенския клуб. После, след промените много изведнъж се присламчиха към него, но човекът тогава и досега си остава Георги Мишев. На първия митинг след 10 ноември 1989 година , изпълнил площада пред църквата „Свети Александър Невски“ писателят се обърна към хилядите присъстващи: „Здравейте, граждани“! Хората, ние, които от нашето поколение бяхме там помним тези незабравими моменти, защото осъзнахме, че вече не сме поданици. Но това беше преди цели 34 години… Граждани, сякаш, е изгубила смисъла си в днешно време е болката и огорчението на проф. Калин Янакиев, за жалост го знаем…
Наградата на Георги Мишев бе дадена на сина му писателя Михаил Вешим, който получи наградата на Портал Култура за проза, но за това малко по-късно в текста. Той прочете думите на баща си по повод наградата, които публикуваме, благодарение на колегите и приятелите от Портал Култура. А на 3 ноември Георги Мишев отбеляза своите 88, но както каза синът му „той е здрав и с акъла си“. И все пак в грипно време не е разумно да се събира с много хора, допълни Михаил Вешим преди да прочете краткото писание на татко си по повод отличието.
Георги Мишев при получаване на Голямата награда за литература на Софийския университет, 2006, снимка: архив на СУ
„В днешния виртуален наш живот човек не знае добро ли, зло ли отсреща иде… В случая днешното е добро и заслужава благодарности, макар да не знам на кого точно… Все пак се разбира, че иде от Портала на господин Тони Николов и неговите съмишленици, които долавят настъплението на пустинния климат в културата.
Наблюденията ми на пустинята са най-вече от литературната гилдия, там цари обезлюдяване и суховей. На младини срещах по улиците отвън достолепни мъже като Константин Константинов, Симеон Радев, Бешков и Каралийчев, Далчев и неистовия Радой.
Сега сме като във вица за седемте самураи, които били трима: „Няма хора, брато!”.
Е, не е чак дотам – един Марко влачи диканята на иронията по Пернишко; Борис Христов самотен броди из Родопите, русчуклиите Цаневи са в залеза на гроздобера…Но всичко ни е наред – издателства хиляда, книжарници бол и бол, панаири пролет и есен, самиздат и рецензии за кум и сват.
Соцреализмът е още на въоръжение в поделенията на Боян Ангелов; Гранитски и Анчев са в класово-партийни ризници, за които няма бронебойни патрони; от страниците на „Словото днес” се носят есенции като от одеколон „Красная Москва”.
Накрая за тандемите. С моя антином, автора с обърнатата фамилия, всъщност не сме тандем, не караме едно и също колело. Всеки си има превоз, сам си избира посоки и маршрути. Ако пукне гума, гледа сам да се оправя. Тъй си е открай време, но някога нямаше телевизия, интернет и телефон в джоба, трябваше само да научиш буквите. На мен като старши, не ми се е налагало да викам: „Мишо бре, чети!” Помня навремето в салона на БИАД се случих до Илия Бешков, на сцената дъщеря му Павлина свиреше на пиано. Бешков до мен плачеше…
Признавам, моето бащинско отношение е по-сдържано. Пък и у нас нямаме пиано…“
А ние още се опитваме за броим Дивите зайци, дето ги няма и, вероятно, Георги Мишев ни гледа насмешливо, без да си вярва, че е пророкувал някога. А режисьорът Едуард Захариев и любимият ни актьор Филип Трифонов ни гледат Отгоре насмешливо, че нещо не се справяме…Така дълго можем да си говорим за книгите и филмите на Георги Мишев…
Но да се върнем към Първата наградата за проза на Портал Култура, с която бе удостоен Михаил Вешим за книгата си “Химия на шегата“, издателство „Сиела“, 2022 г. Наградата му връчи писателката Теодора Димова, член на журито и каза:
Теодора Димова
„Наградата за проза отива при Михаил Вешим за неговата автобиографична книга „Химия на шегата“ заради неподражаемото му майсторство да разкаже миналото през шегите на времето. Хуморът на Мишо Вешим е нещо, което му идва отвътре, което е толкова естествено за него, колкото и дишането. Хуморът за Мишо Вешим е неустоимо привлекателен и жизнен път. Ако той трябва да тръгне по някоя друга писта на магистралата, която е лишена от самоирония и чувство за хумор, той няма да иска да върви по подобна писта. Освен това неговият хумор е добронамерен, заразителен, привличащ, творящ. Неговият хумор облагородява, сплотява и повдига на друго ниво. Ако ние можехме да стоим малко по-дълго на това друго ниво, на което той ни е повдигнал само, ако не се сгромолясахме така в собствената си сериозност и чувство за величие, обществото ни като цяло щеше да е далеч, далеч по-привлекателно и нямаше да има настоящите характеристики, в които ние с недоумение и погнуса днес се вглеждаме. Честито на Мишо Вешим!“
Михаил Вешим
А той беше лаконичен и смутен, за тези, които го познаваме от детските му години. Но това е друга история…: „Заглавието на моята книга „Химия на шегата” е очевидно намигване към по-известна, по-награждавана и по-сериозна книга – „Физика на тъгата”. Ако бях намигнал с другото око към писателя Георги Господинов, можех да я кръстя и „Смехоубежище” – такова заглавие също щеше да ѝ подхожда. Защото от половин век аз се крия в моето Смехоубежище, то ме спасява, то ме опазва, то ми помага да приемам с усмивка и провалите, и похвалите.Чувствам се като паднал от Космоса, от което много се вълнувам. Не е често хумористи да получават награди, смятат ги за несериозни, а тази на Портал култура сериозна. С усмивка приемам и тази награда, няма опасност да си навиря носа от прекалено писателско самочувствие.“
Припомняме, че Михаил Вешим и книгата му „Химия на шегата” бяха номинирани за наградата Роман на годината на НДФ „13 века България“. За нея литераторката и психоаналитик Росица Чернокожева написа за „въпреки.com”: „Михаил Вешим не се побоява да нарича нещата с истинските им имена. За пребоядисалите се комсомол��и и партийни деятели в първи в редицата на демократите слез 1989 г. И тогава хората отново си казват: „Какво го мислехме – какво стана.“ Голямото майсторство на Михаил Вешим в тази книга е, че през лично преживяното, през чувствата, той казва много досега завоалирани истини и личното и общественото се вплитат в една неразделима амалгама. Книга, която не може да ни остави равнодушни. Защото, говорейки автобиографично, Михаил Вешим отразява живота на няколко поколения. И ако неговият дядо е заръчал в първия учебен ден на баща му: „Не си губи молива“, баща му – на него: „Не си губи ключа“, то Михаил Вешим заръчва на младите: „Не си губете любопитството“.“
Журито от ляво на дясно: Тони Николов, проф. Божидар Кунчев, Теодора Димова, проф. Калин Янакиев и Деян Енев
Преди да коментираме наградата на Портал Култура за хуманитаристика държа да отбележа нещо важно. Колегите са единствените, които дават този приз. Освен това журито е известно и постоянно – Тони Николов, главен редактор на Портал Култура и списание „Култура“, литераторът проф. Божидар Кунчев, философът проф. Калин Янакиев и писателите Теодора Димова и Деян Енев. Те изчитат огромен брой текстове, публикуват дългия списък с избора си през май-юни, а в края на септември – краткия. Нелека задача, те си знаят…Но винаги очакваме при връчването награди техните аргументации, които са урок за отношение и познание.
Първа награда за хуманитаристика е за Антоанета Дончева за книгата ѝ „Самюел Бекет: Сияйното отсъствие“ (издателство „Изток-Запад“, 2022) за нейния проницателен прочит на поетиката Бекет и на социалната и персонална ентропия в неговото творчество. Наградата връчи проф. Божидар Кунчев като представи своята гледна точка като избор на журито.
проф. Божидар Кунчев
„Самият факт, че е поискала да пише за Бекет, ��аслужава да я приветстваме. Защото за него са написани безчет страници, защото творчеството му е ангажирало вниманието на едни от най-значимите представители на изкуството, на критиката и литературата, на философията. Но Антоанета Дончева заслужава да ѝ благодарим, защото книгата ѝ е плод на безспорната ѝ дарба да осмисли на свой ред делото на един от най-големите в световната култура. Трудът на Дончева е колкото за творчеството на Бекет, за изключителната самобитност на таланта му, толкова и за модерната епоха с нейните абсурди, с кризата на човешкото, с изгубените ориентири и релативизма в мисленето и практиките на човека, заради които светът стана безспорен. “Самюъл Бекет: сияйното отсъствие“, както е озаглавен този труд, не приема интерпретациите, според които сътвореното от Бекет е плод на отчаянието. Дончева изрично изтъква, че той не трябва да се възприема едностранчиво като „пророк на отрицанието“, тъй като подобно възприемане опростява творчеството му. В завършека на книгата си тя не пропуска да отбележи, че „Бекет ни предупреждава за настъпващото личностно и социално изгнание във време без край и в пространство без география“. Авторката подчертава, че „това предупреждение трябва да бъде чуто от всички, но най-вече от учените в хуманитарните и социалните науки“.
Завидна е голямата ерудиция на Антоанета Дончева, която ѝ позволява да навлезе в същината на много и различни проблемни полета, на въпроси и дилеми, без чието вярно тълкуване ще се разминем с истината за Бекет и с това, което беше и продължава да бъде по един или друг начин нашето модерно, постмодерно и не знам как още да го нарека некачествено време. Не крия, че прочетох книгата с интерес и внимание, което не ме изостави до последния ред. Написаното от Дончева ме срещна с темите и проблемите, ангажирали и моето съзнание като човек и литератор. Книгата откроява облика на личност, обзета трайно от тревогата за болестите на света, за смъртоносните му пропадания в голямото Нищо. Тя откроява въздействащия образ на Бекет, приобщаващ ни към своето разбиране за моралните, социалните и духовните недъзи на света. На този Бекет заявил в един разговор: “Още никой не се е осмелил да каже какво в действителност означава да съществуваш на този свят“. Но тук трябва да ��тбележа, че той се осмели. Убедително го доказва и книгата на Дончева.
Мостът наименован на Самюел Бекет в Дъблин, снимка: Стефан Джамбазов (1951-2021)
Толкова мрачните интонации в творчеството му и въобще всичко в него, заради което сочат Бекет като емблематична фигура в литературата на абсурда, говорят за сложно устроената му личност. Вярно е, че, както пише Дончева, Бекет е творец от времето, когато „европейският човек е загубил вярата си в основополагащи цивилизационни постулати, превърнал се е в тотално объркат, безпомощен и обезверен субект, вследствие на травматичния опит от войните, фашизма и комунизма…“. Но да не забравяме, че той бе неизменно личност с изявена гражданска позиция, със съзнание и поведение, което нито веднъж не бе загърбило усилията да се намали злото, да се намери излаз от поредното затъване в Нищото. Участието му в Съпротивата на Франция, изявената му съпричастност към делото на Вацлав Хавел и какво ли не още разкриват, че авторът на „В очакване на Годо“ беше една необикновена човешка и творческа индивидуалност. За Бекет неговият приятел Емил-Мишел Чоран казваше: „Във важните неща със сигурност не се поддава на никакво влияние. Във всичко останало, в несъщественото, е беззащитен, по-слаб от всички нас, по-слаб от своите герои дори…“
Ето, за този „по-слаб от всички нас“, но същевременно и много по-силен от нас Бекет е книгата на Антоанета Дончева. Едно компетентно, с много идейни внушения изследване, заслужаващо напълно да бъде отличено с награда.“
проф. Георги Каприев и Антоанета Дончева, зад тях проф. Георги Фотев
Преди да публикуваме думите на Антоанета Дончева ще припомним, че тя написа текст за „въпреки.com”, който публикувахме на 13 април 2021, когато светът отбеляза 115 години от рождението на Самюъл Бекет, на писателя, създал „В очакване на Годо“ и „Краят на играта“, който преди малко по-малко от сто години сподели: „Единственият начин да се възродим е да отворим очите си за хаоса!“ – и превърна тези думи в свой творчески манифест. По-късно, когато книгата ѝ бе вече факт и представена за нея при нас написа проф. Александър Шурбанов (може да прочетете тук).
При получаването на наградата на Портал Култура Антоанета Дончева много развалнувана за високата оценка каза: “Първо искам да благодаря на уважаемата комисия, че оцени труда ми и лично на проф. Божидар Кунчев за прекрасните думи. Благодаря на фондация „Комунитас“ и на нейния председател Светослав Божилов, както и на всички приятели, които тази вечер са тук.
Аз съм радостна и тъжна едновременно. Радостна съм, че 70 години след като Бекет става популярен в целия свят и се приема за драматурга, който е оказал най-силно влияние в театъра на ХХ век в България се появи първата монография за него и аз имам честта да бъде неин автор. Тъжна съм, че неговите текстове са толкова актуални и днес, защото творчеството на Бекет представя човечеството в най-тежките му дефицити – на дъното на социалната и личностна деградацията.
Самюел Бекет
Най-точният и изчерпателен отговор на въпроса защо творчеството на Самюъл Бекет е предмет на това изследване дава неговият последовател и приятел, и също носител на Нобелова награда за литература – Харолд Пинтър, което ще цитирам, защото изразява най-адекватно мотивите този текст да бъде създаден. „Защото, колкото по-далеч отива във всичко, което пише, толкова повече е от полза за мен. Аз не искам философии, трактати, догми, вероизповедания, решения, истини, отговори. Не искам нищо от това, което лесно се продава или разбира. Защото той е най-смелият и безмилостен писател и колкото повече набутва носа ми в мръсотията, толкова повече съм му благодарен. Той не ме съблазнява, не ме будалка, не ме води по отъпкани градински пътека, не ме подмамва, не ми предлага утешение, изход или откровение, не мe улеснява, не ми продава нещо, което не искам да купя, не се интересува дали го харесвам и разбирам или не, не прави заключения и не се кълне в нищо. Е, аз ще купя неговата стока, ще захапя куката, ще тръгна след него, защото той не остави нито един камък непреобърнат и нито един червей неизваден на показ. Бекет показа раждането на друг вид красота и защото всичко, написано от него, е прекрасно“.
Антоанета Дончева
Тъжна съм, както казах, но не съм обладана от безнадежден песимизъм, защото Бекет гениално внушава, че дори най-черната визия не е израз на враждебност и нихилизъм, защото гениалният творец и голямото изкуство могат да направят чудеса, правейки възможна идеята, че модерният човек може да бъде възвишен и в най-голямата нищета и мизерия. Какво получава, какво остава от човека в творчеството на Бекет? – ще запита Карл Рагнер Гиеров (при връчването на Нобеловата награда на Бекет 1969): „Просветление. В творчество на Бекет черното се оказва сиянието на деня, защото нещата, които хвърлят най-дълбока сянка са тези, които отразяват източника на най-ярката светлина. (…) Изобразяването на човешката деградация, на която сме свидетели в драматургията и романите на Бекет, може би в най-голяма степен от всичко познато до този момент, не би била възможна, ако се отречени човешките ценности." Завърши с цитат Антоанета Дончева
Останалото е мълчание и размисъл…, но ако го можем ние, днешните хора, избрали да бъдат граждани, а не поданици. Този кръг на приятели и съмишленици на Портал Култура е част от този смисъл.
Деян Енев /л/ и Красимир Димовски /д/
Втората награда в категория „Проза“ бе присъдена на Красимир Димовски за „Ловецът на русалки“ („Хермес“, 2022) заради „силата на художественото внушение, с което тези три новели за любовта и яростта биват потопени в „голямото време“ на разказа“.
Пламен Антов/л/ и Тони Николов/д/
Втората награда в категорията „Хуманитаристика“ спечели книгата на Пламен Антов „Фрагментът. Фрагментарно“ („Ерго“, 2022) заради „реабилитирането на фрагмента като жанр, осъществено в най-добрите традиции на българската литература“.
Теодора Димова и Аглика Маркова
Специалната награда бе връчена на преводачката Аглика Маркова за „големия ѝ принос в превода на емблематични творби на англоезичната класика“.
Специалната награда на Фондация „Комунитас“ за принос към гражданското общество бе присъдена на Манол Пейков заради „неговата издателска дейност, както и заради изключителния му личен пример в доброволчеството и дарителството, вдъхновяващ българското общество“.
Манол Пейков
И финално в много лични думи – първоначалната ми идея за този текст беше да коментирам и наградите на Литературен клуб „Перото“ на НДК, но остава за следваща публикация. Но не мога да не отбележа, че и при тях предварително знаем кои са в журито и как се развива процесът – дълга лист, кратък лист и т.н., за разлика от наградата за Роман на годината на НДФ „13 нека България“, където до последно журито се пази в тайна, случайно някой да не му повлияе…
Иначе за наградите на Портал Култура – те са важни за всички нас, защото ги определят хора, които са не само експерти в областта си, но и граждани и личности, които застават с лицата си зад избора си. Споменавам това и, защото като се кача в сутрин в метрото искам да видя усмихнати лица, Въпреки, по Михаил Вешим. А и, защото и аз като Антоанета Дончева, не така професионално и аналитично, но разбирам колко е актуален Бекет и не случайно присъства на театралната ни сцена с интерпретацията на режисьорите, които си позволяват тази смелост.
“В очакване на Годо” от Бекет в знаковата постановка на Леон Даниел, копродукция на ТБА и Академията за изкуство „Аполония“ - 1988 - снимка архив на Театър “Българска армия”
В този контекст - някъде Отвисоко ни гледа с ироничната си усмивка Леон Даниел (Антоанета Дончева знае). Освен това в рамките на току-що приключилия фестивал за кино и литература CineLibri гледахме игралния филм „Първо танцувай“, биографичен за Самюел Бекет. Но и за това в следващи текстове. Какви ли не размисли провокират наградите на Портал Култура! Това е положението…, кой както иска да го разбира! ≈
Текст: Зелма Алмалех
Снимки: Стефан Марков и личен архив
0 notes