#Кейт Бланшет

[vprki]

Кейт Бланшет е номинирана за Оскар за ролята ѝ в „Тар“, ще го гледаме на СФФ

Както обикновено, в тази част на годината тръпнем в очакване на поредния София Филм Фест. И някак неусетно, сякаш, идва много амбициозно вече 27-то му издание. Такива филми, срещи със световни кинематографисти сме преживявали на Феста, благодарение на Стефан Китанов, неговия създател, и екипа. А ето отново и пак зашеметяващо и се чувстваме част от световния киносвят.

Буквално преди няколко дни Мартин Скорсезе сподели пред IndieWire, че след като е видял „Тар“, облаците, в които е обвито бъдещето на киното, са се разсеяли! Надали има по-сериозно признание за новата творба на Тод Фийлд, вече удостоена с наградата за най-добра актриса във Венеция 2022, „Златен Глобус“ за най-добра актриса в драматичен филм, повече от 50 награди и над 200 номинации от различни филмови форуми в цял свят. Няма колебания – Кейт Бланшет извайва своята поредна несравнима роля, която вероятно ще ѝ осигури трети златен воин от Американската киноакадемия. Филмът заедно с „Мълчаливите близначки“ на Агнешка Смочинска са специални акценти в програмата на 27-ия София Филм Фест, но има много още. Сред тях е и „Империя на светлината“ на носителя на Оскар Сам Мендес. Съобщават организаторите от София Филм Фест, а тепърва ще навлизаме в програмата…

Кейт Бланшет в "Тар"

„Тар“ е разказ за световно известната диригентка Лидия Тар. Предстои ѝ издаването на нова книга и живо изпълнение на изключителната Пета симфония на Малер, която ще ознаменува върха на нейната впечатляваща кариера. (И тук отбелязваме няколко пояснения, за произведението на великия композитор, които биха ни насочили и към филма защо именно тази творба е избрана. А част от тази музика не за първи път се появява в киното. Пета симфония остава една от най-известните Малерови симфонии, части от която получават популярност и като самостоятелни откъси – като солото на тромпета от началния траурен марш и четвъртата част, Adagietto.  Петте части са обособени от композитора в три големи дяла – първият включва необикновеното начало – Trauermarsch и втората устремна част (Stürmisch bewegt, mit größter Vehemenz), гигантското Скерцо представлява средния дял и последните две – Adagietto и Rondo-Finale – съставят заключителния трети дял. Премиерното изпълнение на симфонията е било на 18 октомври 1904 в Кьолн, под диригентството на автора.Четвъртата част, АДАЖИЕТО (или Адажио), е написана само за струнни и арфа. Тази своеобразна оркестрова „песен без думи” с красивата си безкрайна мелодия е типичен пример за малеровата интровертна инструментална лирика. Тук отново сякаш присъства песенността, но ролята на гласа е поета от цигулките в оркестъра. Но то става особено популярно след прозвучаването му през 1971 във филма на Лукино Висконти „Смърт във Венеция” по известната новела на Томас Ман (издадена през 1912), който в образа на главния си герой Густав фон Ашенбах е визирал самия Малер.)

Кейт Бланшет в "Тар

През следващите седмици обаче на бял свят излизат „призраци“ от миналото на Тар и нейният личен и професионален живот започва да се разпада безвъзвратно. „Тар“ е изпепеляващо изследване на властта и нейното въздействие и устойчивост в днешното общество. Знаменитата диригентка  Марин Алсоп, ръководила световни оркестри е прототип на героинята на Кейт Бланшет. Първата главна роля на знаменитата австралийска актриса е във филма „Оскар и Лусинда“ (1997), в който си партнира с Рейф Файнс. Ролята, която я прави известна по целия свят, е тази на кралица Елизабет I. За филма „Елизабет“ (1998) Бланшет е номинирана за „Оскар“ за главна женска роля. Не успявa да спечели наградата, в същата категория победителка Гуинет Полтроу за ролята си във „Влюбеният Шекспир“. През 2007 г. Кейт Бланшет изпълнява повторно ролята на Елизабет I в „Елизабет: Златният век“. Но с днешна дата,без това да е официална класация киноспециалистите я определят като най-изключителната кралица в киното. Оскарите на Кейт Бланшет са за ролите на Катрин Хепбърн в „Авиаторът“ (2004) , реж. Мартин Скорсезе и на Жасмин в „Син Жасмин“ (2013), реж. Уди Алън. Златните глобуси печели за „Елизабет“ (1998), реж. Шекар Капер „Няма ме“ (2007), реж. Тод Хейнс „Син Жасмин“ (2013) и тази година за „Тар“. В „Няма ме“ се превъплъщава в образа на мъж – Боб Дилън. А Светла Дамянова, страхотният ПР шеф на СФФ възкликна в социалните мрежи: „Несравнимата, експлозивната, гениалната Кейт Бланшет ще озари нашите фестивални екрани през март в "Тар" - не го пропускайте! Пак тогава най-вероятно ще ѝ бъде връчен и поредният Оскар,  както и друг път съм казвала !“ ��оминациите са вече известни – Кейт е в списъка!

Кейт Бланшет и Тод Фийлд на фестивала във Венеция, 2022

След опита, които трупа през 80-90-те години на ХХ век като актьор, режисьорът на филма Тод Фийлд пише сценариите и режисира два пълнометражни филма в новия век – „В спалнята“ (с пет номинации за „Оскар“) и „Малки деца“ (с три номинации за „Оскар“). Шестнайсет години по-късно, Фийлд поднася за първи път в конкурсната програма във Венеция експлозивния „Тар“. Филмът е сред номинираните и за най-добър филм за Оскарите.

Най-новият филм на полската режисьорка Агнешка Смочинска „Мълчаливите близначки“ стартира от програмата „Особен поглед“ на Кан. Филмът проследява истинската история на Джун и Дженифър Гибънс – еднояйчни близначки, израснали в Уелс, като част от единственото цветнокожо семейство в малък град. Двете отказват да общуват с други хора освен помежду си. Те измислят свой собствен език и изпадат в кататония, когато не са заедно. След вандалска проява, провокирана от американско момче, което и двете боготворят, тийнейджърките са изпратени в печално известна психиатрична клиника, където сa изправени пред избора да се разделят и оцелеят или да умрат заедно.

Летиша Райт и Тамара Лорънс в „Мълчаливите близначки“

„Летиша Райт и Тамара Лорънс са удивителни като двете сестри, недопускащи никого в своята реалност и тотално изолирани от света. Талантливата полска режисьорка Агнешка Смочинска се противопоставя на клишето „филм на седмицата" с тази неравна, но дръзко експресивна биографична творба, посветена на близначките Гибънс,“ – пише Гай Лодж за Variety. Филмът получава наградата за най-добро актьорско изпълнение, присъдена на Райт и Лорънс от Британските независими филмови награди, а на Полския филмов фестивал в Гдин�� „Мълчаливите близначки“ е удостоен с четири приза, включително е голямата награда „Златни лъвове“ за най-добър филм.

Агнешка Смочинска

Агнешка Смочинска, чийто дебютен пълнометражен филм „Дъщерите на дансинга“ беше в конкурсната програма на София Филм Фест през 2016 година, ще представи лично „Мълчаливите близначки“ в София и ще бъде член на Международното жури, което ще присъди наградите на 27-ия София Филм Фест!

Световната премиера на най-новия филм „Империя на светлината“ на един от емблематичните съвременни британски режисьори Сам Мендес, носител на Оскар за филма „Американски прелести“ 2000 година и многобройни световни награди, бе в програмата на Торонто преди няколко месеца и оттогава е сред най-обсъжданите творби от киноспециалистите по света. В центъра на този поетичен разказ, продуциран от Мендес и Пипа Харис по сценарий на режисьора, е една любовна история, която се ражда в романтичното старо кино „Empire“, в градче на британското крайбрежие през 80-те години на ХХ век. За радост на всички почитатели на вдъхновяващи актьорски превъплъщения, носителката за главна женска роля на Оскар 2019 (за „Фаворитката“, реж. Йоргос Лантимос) Оливия Колман доминира безусловно с присъствието си в този филм.

Оливия Колман и Майкъл Уорд в „Империя на светлината“

При все безсилието, което изпитва нейната героиня Хилари, тя открива любовта в два пъти по-младия от нея Стивън, с когото заедно се изправят срещу расистките предразсъдъци, присъщи на всяко консервативно общество. Втората основна роля е поверена на 24-годишния Майкъл Уорд, който е достоен партньор на винаги впечатляващата и талантлива Колман. В актьорския екип на филма е и още един притежател на Оскар – Колин Фърт. (за „Речта на краля“, 2011, реж. Том Хупър)

За визията на филма е отговорен гениалният Роджър Дийкинс – операторът е номиниран 15 пъти за Оскар и притежава два от така жадуваните златни войни – за „1917“ на Сам Мендес и „Blade Runner 2049“ на Дени Вилньов. Автори на музиката са композиторите Трент Резнър и Атикъс Рос, носители на две награди Оскар - за „Социалната мрежа“ и „За душата“.

„Империя на светлината“ е мил, стоплящ сърцата филм, изпълнен с човечност, но не се стреми да избегне бруталността и расистките настроения, които са владеели улиците...“   Питър Брадшоу, The Guardian

„В една епоха, в която най-важно е да предложиш на публиката някакво съдържание, Сам Мендес все още вярва в магията на киното. „Империя на светлината“ е доказателството.“ Питър Дебридж, Variety

Сам Мендес

„Империя на светлината“ е истинско обяснение в любов към киното, която публиката на 27-ия София Филм Фест ще има щастието да види на голям екран - само през март, възторжено отбелязват неуморните ни и вдъхновени приятели от София Филм Фест.

А тепърва ще научаваме какви изненади са ни готвят организаторите. И пак ще повторим. Когато създава фестивала през 1997 година Стефан Китанов едва ли си е представял мащаба му днес. София филм фест е извоювал в годините признанието на световната кинообщност, акредитиран от FIAPF и включен в класацията на сп. „Variety” сред 50-те топ-фестивала за киноиндустрията, представя пред публика си и многобройните международни гости най-актуалните творби от световното и българското кино. Фестивалът се организира от Арт Фест под патронажа на Столична община и е част от Календара на културните събития на София за 2023 година, в партньорство с Министерството на културата, Националния филмов център и Националния дворец на културата, с подкрепата на програмата Творческа Европа MEDIA (Creative Europe Media) на Европейския съюз, национални и чуждестранни културни институти, спонсори, партньори и приятели.

Стефан Китанов

Преди години Стефан Китанов – Кита, създател и директор на фестивала, каза за „въпреки.com”, че „хубавите неща се правят с много любов”. Бихме добавили за него и целия му екип - и с много труд, и неспирен поглед, амбиция и новаторство напред какво се случва в света на киното по фестивали, по резиденции, по обучения и да добавим, че предстои и 20th Sofia Meetings с ръководител Мира Сталева, зам. директор на Феста и колко световни филми тръгнаха от него. И така 27 години – успех на фестивала и този път, Въпреки!

А ние ще бъдем на линия, за да сме заедно част от 27-ия София Филм Фест, както и с младите хора, които са негови връстници, а дори и по-млади. Да, светът ни не е най-прекрасният и ни боли за Украйна и за колко много други неща, но да вярваме на изкуството и в частност на киното. Събира ни, ставаме общност, не е малко, нали? ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на София Филм Фест

[galerienoirchic]

Кейт Бланшет, 2003.

[denismustaev]

Все совпадения неслучайны (Apple TV). 18+.

Вы - преуспевающая журналистка: карьера, награды, муж, уже взрослый ребёнок. Все складывается отлично, вот только Вы уже 20 лет храните тайну, которую никому не можете рассказать.

Внезапно Вам присылают книгу. С виду обычная, а на обложке - море, очень похожее на те места, где Вы когда-то отдыхали. Но постойте-ка… книга о Вас! О той самой тайне, которая не даёт покоя уже столько лет. 

Её уже прочёл Ваш сын. Он ещё ничего не понимает, но ему ведь объяснят. Вот-вот прочтёт муж, а скоро и все коллеги. Что Вы будете делать, если все узнают о Вашей тайне? 

Очень атмосферная психологическая драма о взаимоотношениях между людьми, о случайностях, о сексе (да, тут его много), разрушающейся на глазах жизни и мести за это. Весь сериал ты следишь за героями и ждёшь резкого разворота - он буквально напрашивается ближе к финалу.

И этот поворот - главное разочарование сериала. Во-первых, он очень предсказуем. Во вторых, вываливается на зрителя буквально за половину последней серии. Ну и в главных: он откровенно притянут за уши. Невозможно [далее спойлер] изображать страсть и чувства, когда на самом деле испытываешь совсем иные. От Альфонсо Куарона (а именно он здесь в кр��сле режиссёра) ждёшь поворота в духе Шерлока. Но не случается.

Актёрский состав отличный: Кейт Бланшет, Саша Барон Коэн, Лесли Мэнвилл, Кевин Клайн и другие. Ради него и ради интересной истории работу всё-же стоит оценить.

[narkofeya]

“ако обърна резбата, ше я обърна за кейт бланшет”

[thesolyanka]

Кіно про кіно - що подивитись, якщо мені сподобався "Babylon"?

Вам сподобалась стрічка Дам'єна Шазеля "Babylon", та хочеться подивитись щось ще про "старий Голівуд", або просто "кіно про кіно"?

Тоді до вашої уваги невеличка підбірка стрічок, які зможуть вгамувати ваші апетити по цій темі.

Про епоху та зірок німого кіно:

���Sunset Boulevard” (1950) - класична стрічка на межі трилеру про колишню зірку німого кіно та її молодого коханця, який з часом починає підозрювати, що у його партнерки прилично підтікає дах.

“The Artist” (2011) - оскароносна стрічка, про зірку німого кіно, який спочатку втрачає кар'єру через початок "звкуової доби", але врешті знову знаходить своє місце в Голівуді. Відомою особливістю фільму є те, що він не тільки чорно-білий, але й німий, що додає йому особливого шарму та глибини зануреності в епоху.

“Aviator” (2004) - хоча це і біографічна стрічка про винахідника Говарда Г'юза та його літаки, але десь перша третина фільма буде дуже цікавою всім, хто хоче подивитись на Голівуд другої половини 1920-х. Г'юз працює над своєю епічною німою стрічкою про повітряні баталії Першої Світової війни, буквально "за лічені хвилини" до появи звуку у кіно. Тут можна подивитись на зірок Голівуду тої епохи: Джуд Лоу у ролі Еррола Фліна, Кейт Бекінсейл у ролі Ави Гарднер, трішки Гвен Стефані у ролі Джин Харлоу, а також Кейт Бланшет у ролі Кетрін Гепберн. А ще тут є сам Луїс Мейер.

Про гучні смерті в Голівуді:

“The Cat's Meow” (2001) - історія про таємничу смерті видатного голівудського режисера німого кіно Томаса Інса на яхті медіа-мегната Вільяма Герста у 1924 році. Окрім Інса та Герста, який був дуже сильно дотичний до Голівуду тих часів, на екрані з'явлються Едвард Іззард у ролі Чарлі Чапліна та Кірстен Данст у ролі Меріон Девіз. І так, у мене також викликає дивне відчуття постер фільму, де Данст демонструє пахву.

“Hollywoodland” (2006) - детективна історія про не менш таємничу загибель актора Джорджа Рівза, який зіграв Супермена у культовому серіалі 1950-х "Adventures of Superman". Прикметно, що Бен Аффлек, який грає Рівза, згодом зіграє Бетмена, а Дайан Лейн, яка грає тут коханку Рівза, зіграє в тому ж фільмі маму Супермена, яку рятує Бетмен.

“Once Upon a Time in Hollywood” (2019) - як можна говорити про "кіно про кіно" не згадавши про Квентіна Тарантіно? Думаю, не варто багато писати про це кіно. Зазначу лише, що на екрані, де події відбуваються наприкінці 1960-х, можна побачити акторів, які втілюють образи Стіва Макквіна, Брюса Лі, Едді Седжвік, Романа Поланскі, та звичайно - Шерон Тейт.

Про створення видатних (й не дуже фільмів):

“Mank” (2020) - Девід Фінчер поставив цей фільм за сценарієм батька, за життя якого, сценарій так і не було перенесено на екран. Історая про сценариста Германа Манкевіча, який у 1940 році пише для режисера Орсона Велса сценарій для найкращого фільму всіх часів “Citizen Kane”. Прототипом того самого Кейна став...медіа-мегнат Вільям Герст (дивіться више “The Cat's Meow”). Крім Манкевича, Велса та Герста, ми можемо побачити на екрані Меріон Девіз (тепер її грає не Кірстен Данст, а Аманда Сейфрід), Луїса Мейера, брата Германа, Джозефа (який окрім інших шедеврів, ще створить такі пеплуми, як "Julius Caesar" з Марлоном Брандо та "Cleopatra" з Елізабет Тейлор), Ірвінга Тальберга, Девіда Селзніка, Бена Гехта, та знову того ж Чарлі Чапліна.

“Hitchcock” (2012) - біографічний фільм, про с��ворення легендарного хітчкоківського “Psycho” наприкінці 1950-х. Звичайно, що всі кінематографісти та актори, дотичні до створення цього шедевру, також будуть втіленні на екрані.

“Ed Wood” (1994) - історія про найгіршого режисера всіх часів Еда Вуда, та його марні спроби стати частиною казкового світу Голівуду 1950-х. Вуд, зациклений на класиних горорах 1930-х від студії "Universal", заводить дружбу з Белою Лугоши - актором, який грав того самого Дракулу, та вже давно вийшов в тираж. З його підтримкою, Вуд створює свої найвідоміші "шедеври": "Glen or Glenda", "Bride of the Monster" та найгірший фільм в історії кіно "Plan 9 from Outer Space". Ближче до фіналу, Ед зустрінеться зі своїм куміром - одним з найкращих режисерів в історії та творцем "Citizen Kane" Орсоном Велсом (дивіться вище "Mank")

Тут мабуть мав би бути ще фільм про Чапліна з Робертом Дауні-мл., але мені не подобається ані Дауні (особливо після історії зі шкарпетками з написом "росія"), ані Чаплін (як особистість).

І наостанок трішки стрічок про те, як звичайні люди (ну, майже звичайні) намагаються робити кіно (в різних жанрах та за різними обставинами), і що з цього виходить:

“The Disaster Artist” (2017) - історія про іншого "найгіршого режисера всіх часів" Томмі Вайсо та створення його контроверсйного фільму "The Room".

“Zack and Miri Make a Porno” (2008) - далеко не самий поганий фільм Кевіна Сміта з назви якого в принципі все зрозуміло. Лише варто зазначити, що спочатку головні герої планують знімати порно-пародію на "Star Wars". Стрічка ще тих чарівних часів, коли Сет Роген був смішним, а Елізабет Бенкс не вдавала, що ненавидіть патріархат.

“Clerks III” (2022) - останній на сьогодні фільм Кевіна Сміта, та фінальна частина його magnum opus. Рендалл планує зняти фільм за власним сценарієм про життя клерків, але з цього вийде такий постмодерністський шок, який треба побачити самому на власні очі.

“Be Kind Rewind” (2008) - скромна історія від режисера Мішеля Гондрі, в якій головні герої намагаються самостійно перезняти шедеври світового кіно, аби втримати останню клієнтку відеопрокату, в якому розмагнітились всі VHS.

[anibrownn]

"Куда ты пропала, Бернадетт?" (2019)

Мотивирующий фильм о женщине в кризисе - точнее и не опишешь. Правда мотивирует. Волшебные актёры - Кейт Бланшет и Билли Крудап.

[deborahdeshoftim5779]

Классно побывать на церемонии BAFTA , классно победить в номинации, классно, когда ты спускаешься по лестнице, а тебя поздравляет и обнимает Кейт Бланшет. А еще приятно сделать красивые фотографии. Но не устану повторять, что на этих фотографиях мне не хватает одного человека. Алексей, конечно, ты должен был быть на этой церемонии, и это ты живешь такую жизнь, что о тебе снимают фильмы, которые завоевывают главные мировые награды. Горжусь тобой и сильно тебя люблю. Дэниел, Одесса, Мелани, Шейн и Дайн, поздравляю вас. Спасибо, что за этот год стали мне близкими друзьями @@daniel_rocher, @melanie.d.miller, @dibecka, @odxssarae, @shane.boris Огромные поздравления вам, ребята. Я очень рад, что за прошедший год мы стали близкими друзьями It's cool to attend the BAFTA ceremony, it's cool to win the nomination, it's cool when you go down the stairs and Cate Blanchett congratulates and hugs you. And it's also nice to take beautiful photos. But I will not get tired of repeating that I am missing one person in these photos. Alexey, of course, you should have been at this ceremony, and it's you who live such a life that films are being made about you that win major world awards. I am proud of you and I love you very much. Daniel, Odessa, Melanie, Shane and Dinah, congratulations. Thank you for becoming my close friends this year @@daniel_rocher, @melanie.d.miller, @dibecka, @odxssarae, @shane.boris Huge congratulations to you guys. I am very glad that over the past year we have become close friends.

Yulia Navalnaya, wife of Alexei Navalny, commenting after the ‘Navalny’ documentary won a BAFTA in February. 

[innis9]

Принцесса Жасмин

"Голубая жасмин (2013 г.) Фильм короля невротиков и певца Нью-Йорка Вуди Аллена с прекрасной Кейт Бланшетт в главной роли. Это, кстати, их первый и единственный опыт совместной работы. Мне Аллен кажется таким кукловодом, вроде Карабаса-Барабаса, который каждый раз достает из своего сундучка с куклами нового актера и игриво спрашивает зрителя : "а вот его (ее) ожидали увидеть?" Нет, не ожидали. Хотя, кто даже из голливудских небожителей откажется сниматься у "самого" Вуди Аллена? Вот и Бланшетт с удовольствием выдает на экране весь свой актерский диапазон, играя отставную нью-йоркскую светскую львицу , внезапно оказавшуюся на обочине жизни. Просве��енные интеллектуалы намекают на перекличку сценария фильма с пьесой "Трамвай Желание", но поскольку я пьесу не читала, впечатления оказались незамутненными высокой литературой. И на экране для меня Кейт Бланшетт играет ужасную пьесу одинокой , очень нервозной женщины, плотно сидящей на антидепрессантах. В ее жизни не состоялось ничего, кроме сумасшедшей по накалу страсти и брака с финансистом, оказавшимся жуликом, да еще и изменявшим ей направо и налево. Семья? Очень сомнительно, пасынок ее ненавидит, сестра, такая же "удочеренная" , как и она, живет сама по себе. Вот с ней и предстоит "померяться" Жасмин своими жизненными ценностями. И очень даже неудивительно, что для Аллена простые человеческие ценности сестры: скромненькая работа, невзрачный муж, двое ребятишек и маленькая квартирка в Сан-Франциско, выигрывают у пышных потребностей и королевских замашек Жасмин. Но смотреть на это очень забавно, все жизненные уроки светская львица принимает стойко: если лететь то только первым классом, если отдых, то только на Майорке, если мужчина - то только миллионер. И ведь почти удалось, даже простушка-сестра была готова согласиться с идеей поиска "достойного ее" мужчины. Но ложь с размахом некстати вылезла наружу и привела на скамейку в парке и к разговору с самой собой…Печаль… А вот саундтрек - радость для моих ушей, пополнил мой плейлист.

https://disk.yandex.ru/d/m29q0FJkRdDPQg

Саундтрек - тык по ссылке

[mysololaki]

#новости | Голубой жасмин: Кейт Бланшет в «рабочей униформе» в стиле тай-дай на Венецианском кинофестивале

#новости | Голубой жасмин: Кейт Бланшет в «рабочей униформе» в стиле тай-дай на Венецианском кинофестивале

Впрочем, на несколько минут у входа в отель Кейт все-таки задержалась, любезно раздавая автографы поклонникам.

Красавица-блондинка возглавляет жюри Венецианского кинофестиваля в исторический год, когда число женщин-режиссеров, претендующих на главный приз, увеличилось в четыре раза.

Голубой жасмин: Кейт Бланшет в «рабочей униформе» в стиле тай-дай на Венецианском кинофестивале

[newermindiary]

помірно готуюсь до зно і творчого іспиту для вступу в художку. фізика дається мені просто. можливо, в 24 у людини активується якась певна частина мозку, що відповідає за розуміння точних наук(чи то у інших воно стається раніше, а я просто відстаю від розвитку), чи то за останній рік в інтернеті з’явилося безліч тямущих лекцій і уроків, які гарно пояснюють предмет. а, може, все одночасно. проте я поступово починаю засвоювати предмет і, маю зауважити, це непогано підіймає мою сам��оцінку.

і, здається, я починаю розуміти як працює акварель зокрема і колір у живописі взагалі. в мене кілька років не було взагалі ніякої практики і не було б ідалі, якби я не хотіла вступити в академію. довелося згадувати майже з нуля і почала я місяць тому домалювавши стару троянду(не маю фотографії як було “до”, але мені здається стало гірше. далі була не надто вдала спроба з сонтравою і золота китайська мавпочка, яка в мене зазвичай вдається, яку б техніку я не обрала. дуже живописна тваринка)

потім мені конче захотілося помалювати портрети і у якості натури я обрала галадрієль. кейт бланшет дивовижно харизматична жінка і ельфійка в її виконанні вийшла неперевершеним образом для живопису. її хочеться малювати і малювати... 

звісно, є ще безліч сцен з фільму, які я хочу перевести на площину малюнку, тож це не межа! сподіваюся, у підсумку я матиму достатньо гарні навички, щоб мене оцінили при вступі.

буде доволі смішно, якщо я своїми силами навчуся малювати достатньо вправно, щоб перестати бачити у вступі сенс)))))00)0)

взагалі, досвід стверджує, що я не виявляю надто гарну научуваність у освітніх програмах. навпаки, я дуже швидко знеспонукаюся, якщо мої вчителі мене не влаштовують, прагну все кинути і пуститися берега. 

навпаки, я найбільшу ефективність показую в процесі самонавчання. бо тоді я сама для себе знаходжу приводи і спонукання опановувати предмет, працюю у власному темпі і створюю необхідні нейронні зв’язки в мозку, що дозволяють мені вкласти в розум необхідні положення. принаймні, так я це відчуваю. я вчилася малювати сама. ніхто не вкладав у мене якихось неймовірних знань, які б розвили в мені те, що я вмію. це все просто моє задроцтво. так, це саме задроцтво! бо я можу днями не виходити з дому і не спілкуватись ні з ким, намагаючись досягти свого. це моя одержимість, іноді мені здається, що я відчуваю любов до того, що я роблю. більшу, ніж зможу до людини.

чи то просто самозакоханість і бажання стрибнути вище голови, щоб довести собі, що я краща. час покаже. 

***

а останніми днями думаю про конкурси і мальописи. 

на фейсбуці майже одночасно оголосили три конкурси,фантастичних оповідань, в яких я б хотіла взяти участь. один просто про події в космосі, другий з приводу річниці лесі українки, але там є запропоновані вислови, якими можна надихнутись у написанні, і ще один від зоряної фортеці “загибель богів”. досі жодного разу не брала участь у їхніх конкурсах. якось не виходило. то конкурс вже закінчився, то добігає кінця і я точно не встигну, то тема не до душі. а зараз, думаю, час настав. хоча, можливо, це я зараз так думаю, а натомість не напишу ні рядка...

але тема “загибель богів” дуже плідна і цікава, вона може народити безліч сильних текстів від авторів різного жанру, не тільки наукової фантастики. можливо, в мене теж вийде написати щось гідне. принаймні, я хочу спробувати.

а щодо мальописів... я почала думати, що я можу сказати щодо “загибелі богів” такого, щоб з цього склався гарний рукопис і чомусь на думку в першу чергу мені спали мої давнішні ідеї про супергероїв. довелося підняти старі архіви переписок, де я описувала свої ідеї, щоб зрозуміти, чи зможу я працювати з ними у заданому напрямку. і, як це зазвичай зі мною буває, пішла далі у своїх роздумах, ніж мені того треба. я давно хотіла вигадати амбіційний і український супергеройський всесвіт щоб ЯК У МАРВЕЛ ТІЛЬКИ КРАЩЕ, самий задум сформувався власне кажучи, ще з 2014-2015 р, ��ле я не була достатньо зрілим ні сценаристом ні художником, щоб створити дещо таке велике. насправді, я досі не достатньо зріла, але, думаю, вже можу спробувати з одної невеликої історії. і я вдячна сама собі, що увесь цей час вчилася і знаходила/винаходила і накопичувала гарні концепти, сюжетоутворювальні дрібниці, оригінальні ідеї, щоб зараз з них можна було побудувати гарну ВЧАСНУ історію.

[vprki]

Критичен поглед: Фаворитът ми е „Баншите от Инишерин“

„Оскар“-ите отдавна не са това, което бяха. Промени се филмовата индустрия, технологиите изместиха сюжетите в блокбъстърите, зрителските критерии се сринаха, настани се догматиката на политкоректността, независимо дали става дума за пол, раса или сексуална ориентация. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова. /на снимката Мартин Макдона и Колин Фарел/

Вече е нормално най-важният „Оскар“ да печелят малки, независими, но важни филми, както беше, например, м. г. с „CODA – Дете на глухи родители“ на Сиан Хедер.

Светът се люлее. Още не свършила пандемията от COVID, преди близо година Русия агресивно нападна Украйна. И започна зверска война. Сега пък Турция и Сирия са в плен на земетръсното опустошение. А у нас се лутаме в политическа несъстоятелност. Но милиони очакват най-шумните награди.

И тазгодишните номинации за „Оскар“ не изненадаха. Отново филмовият пейзаж е пъстър. Докато подготвях текста си, Кръгът на лондонските критици раздаде своите награди и победители са „Тар�� на Тод Фийлд с невероятната, както обикновено, Кейт Бланшет, и „Баншите от Инишерин” на Мартин Макдона. Големият губещ в тазгодишните номинации е шеметната драма за Холивуд от 20-те и 30-те (макар че действието се простира до 1952) „Вавилон” на Деймиън Шазел. Въпреки размаха, вкуса, атмосферата, смеха и чудните Брад Пит и Марго Роби, има само три номинации (за художник, костюми и оригинална музика). Холивуд не обича да издевателстват над него, та дори да е с изключителна любов към киното. Прочее, и „Първият човек“ на Шазел не влезе през 2019 в осморката за филм, въпреки че предишният му „Ла ла ленд“ през 2017 получи 6 статуетки.

Брад Пит и Марго Роби във "Вавилон"

Както обикновено, в номинациите за филм членовете на Американската филмова академия са се прегънали пред вкуса на младата (масовата) публика и сред 10-те претендента са посочили касовите хитове-продължения „Аватар: Природата на водата” на Джеймс Камерън и „Топ Гън: Маверик” на Джоузеф Козински. Приходите от тях в международния бокс-офис са около 3,5 милиарда щ.д. Прочее, за първи път в надпреварата за филм има две продължения. „Аватар...” има 4 номинации (за филм, художник, специални ефекти, звук), а „Топ Гън...” – 6 (за филм, адаптиран сценарий, специални ефекти, звук, оригинална музика, монтаж).

През 2010 сериозната нискобюджетна и независима военна драма „Войната е опиат” на Катрин Бигълоу надви технологично новаторската боксофисна ламя „Аватар” на Джеймс Камерън – имаха по 9 номинации, но първият спечели 6 престижни статуетки, а вторият – само 3. Бигълоу е не само бивша съпруга на Камерън, а и първата жена в историята на киното, получила „Оскар” за режисура. „Земя на номади” (2020) на Клои Джао спечели „Оскар” за филм, за режисура и за главна женска роля на Франсис Макдорман�� (един от продуцентите), а „Силата на кучето” (2021) на Джейн Кемпиън - „Оскар” за режисура, адаптиран сценарий и поддържаща мъжка роля. Затова пък сега, въпреки че драмата по действителен случай „Жените говорят” на Сара Поли е номинирана за филм и адаптиран сценарий, жените са елиминирани от надпреварата за режисура. 

За първи път продукция на Марвъл е с номинация за актьорско изпълнение – за главна женска роля на Анджела Басет в ”Черната пантера: Уаканда завинаги”.

Стивън Спилбърг

Аз пък елиминирам от прегледа си боксофисните асове, а все още не съм гледала „Семейство Фейбълман” на Стивън Спилбърг със 7 номинации (за филм, за режисура, оригинален сценарий, оригинална музика, женска роля на Мишел Уилямс, поддържаща мъжка роля на Джъд Хърш, художник) и „Жените говорят”. Прави впечатление, че 76-годишният Спилбърг за втора поредна година е в номинациите за филм – през 2022 бе с римейка на „Уестсайдска история”.

Тазгодишният лидер е зверски шашващата независима сатира „Всичко Навсякъде Наведнъж” на Даниъл Куан и Даниъл Шайнърт - 11 номинации (за филм, режисьор, оригинален сценарий, главна женска роля за Мишел Йо, поддържаща женска роля за Джейми Лий Къртис и Стефани Шу, поддържаща мъжка роля за Ке Хуи Куан, саундтрак, оригинална песен, костюми, монтаж). Филмът е и киномански, и експериментален, и фантастичен, и абсурдистки. И всичко наведнъж.

Китайската имигрантка в САЩ на средна възраст Евелин (Мишел Йо) се рови в купища фактури и квитанции. Смотаният ѝ съпруг Уеймънд (Ки Ху Куан) уж ѝ помага, а все я пита кога ще могат да поговорят. Виждаме в ръцете му заявление за развод. Тя командва какво да прави. Притежават обществена пералня. Подготвят се за одит, а вечерта – за парти по случай рождения ден на баща ѝ (Джеймс Хон) и китайската Нова година. Пристига възпълната им дъщеря Джой (Стефани Шу) с гаджето си Беки (Тали Медъл). Евелин се чуди как да съобщи на баща си, че внучката му е лесбийка. Помежду си говорят на китайски. Отиват при счетоводителката госпожа Дейрдре (Джейми Лий Къртис). Тя е страховита. Заплашва ги.

И тук екранът се взривява. Уеймънд е запознат с приложение в телефона, чрез което можеш да отидеш в друга вселена, да видиш друга своя версия и да събереш сили за борба с противника. Задейства го на Евелин. И се започва патаклама, в която прозират цитати от „Матрицата“, „Тигър и дракон“, филмите с Джаки Чан... Кунг-фу, търкали и кръв. Спецефекти и анимация. Намесва се Джобу Тубаки - злото на Алфа вселената - в образа на Джой. Чуваме и неин задкадров коментар. Всичко е закътала в огромен „геврек”. Намесен е енот като вдъхновение за готвене. И още – вибрираща суперпозиция, мултивселена, различни версии на Евелин и Уеймънд, общуване със счетоводителката във вселена, където хората са с пръсти кренвирши… По едно време Евелин и Джой се превръщат в камъни и на екрана текат интертитри на техните мисли за земята, човешката несъстоятелност, зависимостите, смисъла…

Мишел Йо във „Всичко Навсякъде Наведнъж”

Филмът е разделен на три неравномерни части: „Всичко“, „Навсякъде“, „Наведнъж“. Действието се развива шеметно в различни пространства, с различни професии и различни главозамайващи костюми. Между другото, на екрана се виждат и кадри от истински дефилета по червен килим на Мишел Йо. Актьорите са прекрасни, а Джейми Лий Къртис е смайваща. Камерата в повечето време се люлее лудешки, а монтажът е свръхдинамичен. „Всичко Навсякъде Наведнъж“ е извънредно любим филм на критиците в САЩ. Той бегло препраща към абсурдисткия стил на Уес Андерсен, но е все още далеч от неговата виртуозност.

Малайзилката Мишел Йо е първата азиатка, номинирана за „Оскар” за главна женска роля. А Ке Хуи Куан е порасналото момче от „Индиана Джоунс“ и „Храмът на обречените” (1984) на Спилбърг.

Поразителният филм на Мартин Макдона „Баншите от Инишерин” е с 9 номинации (за филм, режисура, оригинален сценарий, главна мъжка роля за Колин Фарел, поддържаща мъжка роля за Брендън Глийсън и Бари Кьогън, поддържаща женска роля за Кери Кондън, музика, монтаж). Различен е от всичко, създадено досега в киното от макабрения ирландец с умопомрачително чувство за хумор – и от феноменалния му дебют „Брюж” (2008), и от пленителната гаргара с Холивуд „Седемте психопата”, и от черната комедия „Три билборда извън града” (2017). И почти не е смешен. Лудо вълшебство.

Колин Фарел и Брендън Глийсън в „Баншите от Инишерин”

Възхитителни пейзажи на фона на мощното изпълнение на „Полегнала е Тодора”. Падрик (Колин Фарел) минава да вземе своя приятел Колм (Брендън Глийсън) от отдалечената му къща, за да отидат в кръчмата – вече е 14.00. Онзи е вътре с цигулката и кучето си, но не се обажда. Най-сетне отсича, че не иска повече да са приятели – не го харесва, не му оставало много време и не искал да го прахосва с глупави разговори с него. Падрик със свъсените си вежди се прибира в къщи и разказва тревожно на сестра си Шобан (Кери Кондън). Тя го пита да не са се спречкали. Не са. „Може би е престанал да те харесва”. На календар виждаме април 1923. В далечината се чуват залпове. Тече Гражданската война в Ирландия. Но островното село е спокойно. Падрик има кон, пони, крава и малко магаренце Джени, което му е домашен любимец, за ужас на просветената му сестра.

Раздялата между двамата неразделни приятели обсебва посетителите на кръчмата и църквата – почти едни и същи. Падрик е съсипан. Напива се с младия местен идиот (Бари Кьогън) – син на гнусния полицай. В един момент на Колм, който пише нова песен, му писва и заявява на Падрик, че при всеки негов опит да го заговори ще си реже пръст. Черната бира се лее, а островът е завладян от зловещи събития като търкалящи се камъни...

В този филм няма характерния за Макдона антиамериканизъм. Има занимание с Ирландия и нейните хора, с приятелството и смисъла, с обичта и самотата... Надълбоко Макдона рови из човешките пробойни.

Подобно на измисления Ебинг, щата Минесота, в „Три билборда...”, тук действието се развива на измисления остров Инишерин, където има истинска банша (жени от ирландския фолклор, които предсказват смърт) – престарялата и злокобна госпожа Маккормик (Шейла Филтън). Филмът е създаден по непубликуваната пиеса на Макдона The Banshees of Inisheer от трилогията за островите Аран.

Колин Фарел в „Баншите от Инишерин”

Драматургията е динамична и ексцентрична, героите – сбъркани. Диалозите, както обикновено при Макдона, са шеметни и афористични, но този път има паузи. И мълчанията са адски въздействащи. Визията на постоянния му оператор Бен Дейвис е изобретателно живописна. Актьорите са огнестрелни – Колин Фарел е покъртителен като наивния добряк Падрик, Брендън Глийсън е величествен като особняка с цигулката Колм (отново са заедно както във „В Брюж”), театралната актриса Кери Кондън е сияйна като единствената извисена душа в това глухо място, Бари Кьогън е чуден като тероризирания от баща си полицейски син...

Между другото, в живота Колин Фарел и Брендън Глийсън са големи приятели, а вторият наистина свири на цигулка и композира, така че неговата мелодия във филма чудесно импонира на страхотната музика на Картър Бъруъл – постоянният композитор в киното на режисьора.

Дори да не сте гледали филм на Макдона или нито една от постановките на Явор Гърдев по негови пиеси, трябва на всяка цена да видите „Баншите от Инишерин”. Той е решително най-добрият филм ирландския издевател. Въздейства оглушително. Досега нямах любим филм от 2022. Вече имам. Прочее, в тези номинации Ирландия е доста застъпена – цели 14! Освен „Баншите от Инишерин“, са отбелязани Пол Маскал за главна мъжка роля в „Под слънцето“ (ще го видим на София филм фест), „Мълчаливото момиче“ на Колм Барет за международен филм и „Ирландско сбогом“ на Том Беркъли и Роуз Уайт – за късометражен игрален филм.

"На Западния фронт нищо ново"

Първата немска екранизация на Netflix по великия автобиографичен роман на Ерих-Мария Ремарк „На Западния фронт нищо ново”, публикуван през 1929 и изгорен от нацистите през 1933, е също с 9 номинации (за филм, международен филм, адаптиран сценарий, операторско майсторство за Джеймс Френд, оригинална музика, художник, грим и прически, визуални ефекти, звук). Режисьор на този брутален антимилитаристичен епос е Едуард Бергер. Едната сюжетна линия проследява, както в романа, перипетиите на младия Паул Боймер (Феликс Камермер), който, фалшифицирайки подписите на родителите си, заминава със съучениците на фронта по време на Първата световна война. Тя е реалистична и жестока. Другата е привнесена – на политика Матиас Ерцбергер (Даниел Брюл), който води немската делегация, опитваща се да сключи мир с французите. За разлика от войниците в окопите, обстановката тук е луксозна. Филмът започва с прелестен пейзаж, за да бъде заличен от грохота на войната, където човешкият живот няма значение – дали си ти или някой друг, все ще се носи куртката ти на фронта към гибелта, макар и с друго име. Съдбите на героите във филма се размиват и съчувствието е по-скоро абстрактно. Независимо от великолепната операторска работа и спецефектите, предпочитам американския „На Западния фронт нищо ново“ от 1930 на Луис Майлстоун (не съм гледала телевизионната версия ��т 1979 на Дълбърт Ман). Предполагам, че главоломният успех на новата екранизация се дължи на възхищението на хора, не чели Ремарк, или като реакция на нечовешката война на Русия в Украйна. Прочее, „На Западния фронт нищо ново” повтаря номинациите за филм и за международен филм на южнокорейския „Паразити” на Пон Джун-хо през 2020 и на японския „Карай колата ми” на Рюсуке Хамагучи през 2022.

„Елвис” на Баз Лурман е с 8 номинации (за филм, за главна мъжка роля за Остин Бътлър, за операторско майсторство на Манди Уокър, за звук, за художник, костюми, прически и грим, монтаж). Този филм е предназначен, както за днешните млади, които не знаят нищо за Краля на рока, така и за техните родители, баби и дядовци, слушали го навремето в захлас и танцували лудешки рок. „Елвис“ епично обема кичозността - и на Елвис Пресли (1935 - 1977), и на австралийския предизвикател. При това - в най-хубавия смисъл. Филмът е бляскав и гръмогласен, сексапилен и мощен.

Остин Бътлър в "Елвис"

Както често се случва, поема от болница - остарелият „полковник” Том Паркър (Том Ханкс) разказва за своето откритие Елвис Пресли. Задкадровият му глас присъства в почти целия филм. Въпреки че фактите са известни, Баз Лурман ги интерпретира майсторски. За филмовите роли на идола се споменава бегло.

Баз Лурман не е направил банален биографичен филм - той представя Елвис като Фауст. Неговият Мефистофел е хитрият търгаш и комарджия Том Паркър, който не е нито полковник, нито Том, нито Паркър, няма паспорт и затова обрича Елвис да изнася турнета само в САЩ и да пее най-вече в Лас Вегас. Дори когато звездата най-сетне се опитва да се отърве от него, се оказва невъзможно. Филмът е заснет зашеметяващо от австралийката Манди Уокър, работила с Баз Лурман в „Австралия” (2008). Ярките дрехи, ярките светлини на Лас Вегас, гарнирани с яркия талант на Елвис Пресли и яркото изпълнение на Остин Бътлър (мярна се в „Имало едно време в Америка” на Куентин Тарантино) и Том Ханкс, сътворяват убийствено зрелище. Разбира се, нищо такова не би се случило, ако го нямаше изобретателният Баз Лурман - насича разказа с флашбек, раздвоява и разтроява екрана, побира нечовешката слава на Елвис Пресли в поглед или жест.

Кейт Бланшет в "Тар"

„Тар“ на Том Фийлд е с 6 номинации (за филм, режисура, оригинален сценарий, главна женска роля на Кейт Бланшет, операторско майсторство на Флориан Хофмайстър, монтаж). Разказва за мощта и падението на изключителната измислена американска диригентка Лидия Тар – ученичка на Бърнстейн и първата жена, дирижирала Берлинската филхармония, без да е гост. Почти във всеки кадър Кейт Бланшет умопомрачително насища екрана с властта на присъствието си – нейната Лидия Тар е лесбийка със самосъзнание за величие. Мечтата ѝ е да дирижира Петата симфония на Малер, предстои да излезе автобиографичната ѝ книга, преподава агресивно на студенти, мъчително пише собствено произведение, открива таланти, уволнява музиканти, грижи се с Шарън (Нина Хос) - първата цигулка на оркестъра - за осиновената им дъщеря... Филмът ефектно започва с нейно телевизионно интервю, където Тар блести с осанка, самочувствие и остроумие. Още там просветва лампичка за нещо нередно, но постепенно се разплита не без намесата на секретарката ѝ Франческа (Ноеми Мерлант). Тар е доста невротична – стряска се от женски викове, докато тича в парка, нощем я буди ту метрономът, ту бученето на хладилника. Оказва се, че е имала отношения с бивша студентка, която, изоставена, впоследствие се самоубива. Хармонията/хегемонията на Тар е нарушена. Крахът не я подминава. Камерата старателно следва Кейт Бланшет, виждаме я в едри и общи планове, с отривисти диригентски движения и морни жестове. И е феноменална. Но филмът е разтеглен и странно хладен. Остави ме резистентна. Само че не разбирам защо Маестра Марин Алсоп роптае срещу него – дори да са използвани елементи от биографията ѝ, в него няма нищо обидно.

Шведският филм „Триъгълникът на тъгата” на Рубен Йостлунд, преведен на български идиотски като „Идиотският триъгълник”, донесе на автора си втора „Златна палма” (след „Квадратът”, 2017) и има 3 номинации (за филм, режисьор и оригинален сценарий). Вторият му филм с геометрично заглавие се гаври с повсеместното консуматорство. Разделен е на три части: „Карл и Яя”, „Яхтата” и „Островът”.

Рубен Йостлунд при получаването на "Златна палма" в Кан

Началото е бляскаво. Момчета на кастинг за модели. Водещият ги предизвиква всячески. Когато става дума за евтина марка, например H&M, ги кара да се усмихват широко, когато става дума за тежкарска марка, например Balenciaga, ги кара да гледат презрително. Красивият Карл (англичанинът Харис Дикинсън) стриктно изпълнява. Водещият му препоръчва да отпусне „триъгълника на тъгата” (над носа между веждите). Адски е смешно. Следва дамско ревю, където блести екзотичната Яя (южноафриканката Шарлби Дийн, починала тази година в Ню Йорк на 32).

От заглавието на първата част става ясно, че в центъра са моделите Карл и Яя. Гаджета са. Вечерят в скъп ресторант. Проблемът е кой ще плати сметката. Около нея се завърта чутовен скандал. Бели кахъри.

Във втората новела двамата са на яхта за 250 милиона – безплатно, тъй като са инфлуенсъри в Instagram. Суперлуксозният круиз е изкушил всякакви идиоти с много пари: дебелият циничен руснак Димитри (хър��атинът Златко Бурич) със съпруга и любовница, шведски IT милионер, благоприлична възрастна британска двойка, продаваща оръжия... Капитанът (Уди Харълсън) предпочита пиячката пред ангажиментите. Яхтата попада в ужасна буря, пасажерите повръщат навсякъде, плисват тоалетните, а пияните до козирката капитан и Димитри пред микрофона огласят своите политически пристрастия. В цялата тарапана дори зазвучава „Интернационалът”. И е забавно, и е гръмко, и идва в повече.

В третата новела на безлюден остров са се спасили малцина от пасажерите. Сред тях са Карл и Яя. Цветнокожата Абигейл (филипинката Доли де Леон), шеф на тоалетните на яхтата и обитаваща на брега спасителна лодка с малко ценни провизии, сред които блестят солетите, е единствена в робинзонската група, която може да се справи със ситуацията – например, да лови риба и да пали огън. Постепенно налага матриархат, примамва Карл в лодката, приканва го към секс, той се дърпа. Яя ревнува...Финалът е прелестен.

За разлика от концептуалния „Квадратът”, ситуиран в Швеция и разправящ се с липсата на емпатия в разслоено общество, както и с амбициите на съвременното изкуство, „Триъгълникът на тъгата” е космополитен и, подобно на страхотния „Форсмажор” (2014) на същия Рубен Йостлунд, е потопен в природно бедствие. В екстремната ситуация избухват гротеската и сатирата, за да се внуши колко пагубни са капризите на богатите. Разбира се, намесени са егоцентризъм, недоразумения, нетолерантност... Първият англоезичен филм на Рубен Йостлунд е прекалено оголен и плакатен, за да бъде забавен. И все пак на места успява. Предполагам, че доста хора ще го приемат за смешен, но истинският му проблем е, че не е изобретателен. Предвидим е всеки ход. И все пак е класи над по-миналогодишния носител на „Златна палма” „Титан” на Жулия Дюкурно.

От петте номинирани за международен филм, освен „На западния фронт нищо ново“, изгледах полския „Ио“ (награда на журито в Кан) на Йежи Сколимовски и „Мълчаливото момиче“.

Йежи Сколимовски

Ио е името на дребно сивкаво-кафяво магаре, което играе в цирк във Вроцлав. За него се грижи милата девойка Касандра (Сандра Джималска). Но по волята на съдбата те са разделени и започва чудатото пътешествие на Ио из Европа. Преминавайки през различни хора, съдби, ферми, превозни средства и пейзажи, през погледа му за 88 минути се изреждат днешните различни европейски нагласи. Към финала се мярва и Изабел Юпер като италианска аристократка. Прочее, образът на Ио е събран от шест магарета: Еторе, Хола, Мариета, Мела, Роко и Тако. Разбира се, моментално от съзнанието изскача черно-белият „Наслука, Балтазар“ (1966) на Робер Бресон и се оказва, че „Ио“ си е направо вдъхновен от него. Йежи Сколимовски е режисьор, сценарист, актьор, художник, поет. Той е един от най-награждаваните полски творци в чужбина. Заедно с Роман Полански е автор на сценария на „Нож във водата“ (1961). През 1970 Сколимовски емигрира след забраната на четвъртия му филм „Горе ръцете“ (1967) и снима в САЩ, Белгия, Франция, Италия, Великобритания. След като дълги години се занимава с живопис, се завръща триумфално като режисьор на прекрасната полско-френска копродукция „Четири нощи с Анна“ (2008, Специална награда на журито от Токио). И сега представя оригинален ракурс към днешното ни живеене – магарешко road movie, което се гледа като трилър.

Колм Баред

Създаден по разказа “Foster” на Клер Кийган, „Мълчаливото момиче“ на Колм Баред разказва за сладката, синеока и умислена 9-годишна Кейт (Катрин Клинч), която живее в мизерия и отчуждение с родителите и сестрите си. През лятото на 1981 баща ѝ я закарва при далечни братовчеди. Леля Айблин (Кери Кроули) е спретната и ласкава. Облича я в момчешки дрехи. Съпругът ѝ Шон (Андрю Бенет) има ферма. В началото е намусен от присъствието на мълчаливото момиченце, но постепенно двамата се сближават. Кейт му помага в работата по фермата. Тримата живеят в топлота и уют, дори купуват рокли на детето. Най-неочаквано Кейт научава строго пазената тайна на семейството. И се привързва още повече към Айблин и Шон, докато баща ѝ не пристига с очуканата си кола да я прибере. Малък, скромен и емоционално наситен филм. Малката Катрин Клинч е фантастична, а епохата от началото на 80-те в ирландската провинция е пресъздадена въодушевяващо чрез акценти върху реалии и отношения. Колм Баред е предимно телевизионен режисьор, но е наситил „Мълчаливото момиче“ с фин кинематографизъм.

От номинациите за документален пълнометражен филм гледах само прочутия „Навални“ на Даниъл Роър (награда на публиката и Festival Favorite Award от Сънданс).

Хич не му лесно на лидера на руската опозиция Алексей Навални в наказателния лагер, където е затворен – непрестанно издевателстват над него.

Христо Грозев и Алексей Навални

С рамка фронтален кадър от интервю с усмихнатия и остроумен Навални, на когото Даниъл Роър задава въпроса: „Какво послание ще оставиш на руския народ, ако знаеш, че ще бъдеш убит?”, той представя подробно собственото му разнищване на отравянето му с Новичок, заедно с българския журналист Христо Грозев от разследващия сайт Bellingcat. Филмът започва през лятото на 2020 и приключва през януари 2021, когато е арестуван на летище Шереметиево в Москва при завръщането си от Германия. Има обилен материал, тъй като снимачният екип, начело с канадеца Даниъл Роър, непрестанно следи своя герой.

Освен близките му помощници, до Навални неизменно е съпругата му Юлия. В кадър е и дъщерята Даря. Любопитни са разговорите между Навални и Грозев. Прочее, на екрана се говори на английски и руски, като непрестанно се лавира между езиците. И се следи броя на гледанията на предаванията на Навални в YouTube.

Филмът е конструиран като политически трилър с необходимия съспенс. Монтажът е динамичен и ефектен. Навални се държи като съобразителен храбрец, който съумява да изтръгне уникална информация от служител на ФСБ за подготовката на отравянето му – пиковият епизод във филма. Не е пропуснат да бъде показан и Путин – по време на своя пресконференция, говорейки за него високомерно, дори не назовава името на Навални. Опозиционерът обяснява и участието си в националистическия „Руски марш” през 2011 – според него, трябва да се търси общ език с разни групи граждани на Русия. Разбира се, споменава се и предизвикателното документално разследване на Навални и неговата Фондация за борба с корупцията „Дворецът на Путин. Историята на най-големия подкуп” (2021), публикувано в YouTube ден след задържането му.

Алексей Навални

Руските власти по-късно обявяват фондацията за екстремистка и екипът на Навални работи от чужбина. „Когато Алексей се събуди от комата в Берлин, той имаше две идеи. Едната беше да направи това гигантско разследване за двореца на Владимир Путин и несметното му богатство, другата – документален филм, предназначен за Холивуд“, споделя Роър. Показани са и многобройните митинги из цяла Русия в подкрепа на арестувания Алексей Навални. Ако в началото той се шегува: „О, стига, Даниел, няма шанс. Сякаш правиш филм за смъртта ми“, на финала е директен: „Ако опитат да ме убият, значи сме прекалено силни. Трябва да използваме тази сила”. Щедър на информация и смелост е филмът за руския опозиционер. Но не е толкова радикален, колкото си заслужава. В интерес на истината, Роър първоначално е имал намерение да прави филм за Христо Грозев, но постепенно фокусът се е изместил. 

По всяка вероятност Кейт Бланшет ще получи своя трети „Оскар“, но силна конкурентка ѝ е Андреа Райзбъроу в британския филм за Америка по действителен случай „Лесли“ на Майкъл Морис. За филм не смея да гадая. Залагам на „Баншите от Инишерин“ от любов, но съм сигурна, че няма да го пропуснат за някоя от важните статуетки. 95-ите награди „Оскар“ ще бъдат връчени на 12 март 2023 (у нас на 13) на церемония, организирана от Академията за филмово изкуство и наука в Dolby Theatre в Лос Анджелис. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив на продукциите и СФФ

[mihaylovblog]

ЧРД на Кейт Бланшет (14.05.1969)! Снимка: https://www.reddit.com/

[sergejbiohazardov]

The Human Voice. Быстрый обзор. Камерная драма в ярком и стильном антураже. Режиссёрско-актёрский эксперимент Альмодовара и Тильды Суинтон по пьесе Жана Кокто. Смесь телевизионного театра и художественного фильма. Как и в большинстве картин Альмодовара, это история про страдающую сильную женщину. Фактически почти весь фильм состоит из монолога Тильды, разговаривающий по телефону с возлюбленным, который её бросил. И почти весь фильм мы видим только Тильду и собаку, которая так же страдает от разлуки. Препарация настроения разбитой обстоятельствами женщины в оригинальных декорациях. Но, насколько я понял, в отличии от Кокто, Альмадовар даёт свою интерпретацию происходящего и находит выход для героини, из казалось бы безвыходной ситуации. Атмосфера довольно сюрреалистическая и даже с примесью какого-то абсурда. Очень увлекательно. Короткий метр - 30 минут. Первый и вероятно пока что последний фильм Альмадовара, снятый на английском языке. Естественно в фильме много внутренних воплощений создателя. Это можно и интересно понять послушав интервью, которое идёт после фильма и которое шло составной частью показа на Венецианском кинофестивале. Отличный способ показа короткого метра на большом экране. И Педро сказал, что снимет Тильду и в полном метре. И кстати есть информация о новом фильме Альмадовара, хотя там вместо Суинтон заявлена Кейт Бланшет. #TheHumanVoice #kinopreview #cinema #movie #film #быстрыйобзор #sergejbiohazardov #sergejbiohazardovMovie #shortfilm https://www.instagram.com/p/CaNDQwfs6QD/?utm_medium=tumblr

[koshelevakiraa]

Тут, недавно, поняла что не понимаю чувства людей. От слова «совсем». На днях смотрела фильм «Кэрол». Кейт Бланшет просто краш. Я прям влюбилась. И фильм сам по себе тоже ничего так. Но! Я не поняла ни одной сцены со слезами героини Руни Мары. Я не догоняю причины ее слез. Вообще. Она плачет по абсолютно не понятным причинам. Сначала после того как погостила у Кэрол. Потом после телеграммы и пистолета. Бред. Плакать бы должна Кэрол, но та не плачет. Плачет Терез. Как так не понятно🤷‍♀️

[faina]

кино. Where'd You Go, Bernadette

Ричард наш Линклейтер борозды не испортит, финал об семейных ценностях может быть вполне неплох, Кейт Бланшет при хорошем режиссере тоже, оказывается, хороша, Сиэтл - вот да, я его таким и помню, и дело не в дожде, а в бессонице. А еще Антарктида со льдом и пингвинами, куда немедленно хочется. Минус один, но жирный - прекратите, уроды, издеваться над мужиками.