#Иван Милев

[vladotheimpaler]

Иван Милев  - Корицата на списание "Ек", 1924 г. 

[vprki]

Европейският път на младото българско изкуство след Освобождението

Една изключително сложна тема и доста всеобхватна амбициозно и с въображение представя СГХГ в изложбата „Европа в България. Отражения на европейски художествени направления в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век“. Мащабната експозиция обединява изключително много автори, творби, посоки проследява отраженията на европейските художествени течения върху българското следосвобожденско изкуство.

Диалогът между България и Европа в разглеждания период е изключително динамичен, многостранен, непрекъснат. Разкрива се сложна и силно преплетена мрежа от връзки между личности, събития, художествени центрове, тенденции, произведения, явления. Безспорен факт е стремежът за приобщаване на българските художници към европейското изкуство, с ясното съзнание и самочувствие, че България е част от Европа, че европейският път е пътят на младото българско изкуство. Пише във въведението към изложбата кураторът ѝ Любен Домозетски.

Идеята са изложбата се заражда преди няколко години – за експозиция в голямото пространство на галерията, която да обедини различните направления и тяхното проявление в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век. Това е в някаква степен времевата рамка в избора на екипа. Идеята е претърпяла много трансформации във времето, както отбелязва кураторът. Имало е ориентация по-скоро в модернистична линия или пък не чак толкова. Но, все пак, това е крайният проект, реализиран блестящо в СГХГ, който вече почти 2 месеца се радва на голям интерес от страна публиката. Посетителите могат да разгледат  отраженията на европейските художествени направления върху българското изкуство до 16 февруари 2025 година.

Любен Домозетски споделя за периода: „Първата тенденция е преминаването от късновъзрожденското изкуство  към академизъм. Произведенията демонстрират, че българските автори изключително бързо се справят с усвояването на тази посока. Необходима е промяна. Така проникват нови направления (импресионизъм, експресионизъм), които са свързани със стремежа за предаване на състояние. Успоредно се развива и друга тенденция, силно повлияна от сецесиона и символизма, а това е свързано и с актуалния през 20-те години на ХХ век въпрос за родното в нашето изкуство.

През следващите десетилетия отново се завръща вниманието към видимата действителност, към темите, свързани с модернизиращия се град. Този интерес към реалността, присъстващ  в творбите на български художници от 30-те години, е обща тенденция за европейското художествено пространство, която придобива различни измерения в различните художествени центрове (нова предметност, метафизична живопис). В представяната изложба постоянно се преплитат няколко основни нишки: стремежът за модернизиране, родната тематика и въпросът за видимата действителност и нейното пресъздаване.“

Това е изложба, която не е възможно да се „поеме“ от зрителя само веднъж. Уверихме се, че като публика ни е необходимо, искаме да влизаме в този свят на българското изобразително изкуство и неговите забележителни автори. Експозицията включва знакови имена и произведения. Много от тях са добре познати, в същото време, както отбелязва Любен Домозетски в процеса на подготовката и реализацията на мащабния проект на галерията са  се появили и съвършено непознати автори и произведения, които от „кураторска и изкуствоведска гледна точка са приятният момент в изложбата“.

Никола Танев, „Трокадеро“, 1913

 За него и за целия екип най-важното е било да се обединят в един изложбен проект и Никола Танев, и Иван Милев, и Никола Петров, и Гошка Дацов, и Сирак Скитник, и Гео Милев, и Кирил Цонев, и Борис Георгиев, и Николай Райнов, и Иван Лазаров, и Иван Ненов… И са успели блестящо с познание и любов. Това се дължи и на дизайнера на експозицията Светла Георгиева, която спомага залата да бъде в особено интересен и различен облик, подчинен на художествената концепция.

Гошка Дацов, „Самарянка“, 1913

В нея могат не само да се разгледат, а и да се проследят отраженията на европейските художествени направления върху българското изкуство. „Какви са механизмите, как проникват, как се случва това отразяване. Много беше интересно, имаше поредица от въпроси, които си задавах постоянно по време на проучването и работата над този проект. Към кои направления нашите автори имат интерес и се ориентират? Какво в тях ги привлича? Към кои направления публиката в България, която оценява това изкуство, как ги възприема, как ги оценява – това бяха постоянните въпроси, които си поставях докато работех по този проект. Трябва да отбележа, че в изкуствоведската литература тази тема е разглеждана по един или друг начин, в различни формулировки. Но за мен беше важно тези имена, тези автори и тези посоки да бъдат обединени в един изложбен проект.

Иван Милев, „Безсъница“, 1920

И се надявам, че действително се справихме с тази много мащабна задача. Тук трябва да отбележа, че не съм сам в този проект. Разбира се, с мен през цялото време работи нашата млада колега Ана Топалова, която е асистент-куратор в този проект. Огромна е дейността на реставраторите, които също помогнаха произведенията да бъдат в този прекрасен експозиционен вид. Разбира се, целият екип на СГХГ начело с директора Аделина Филева помагаше във всеки един момент на трудност (а такива имаше не малко) – защото организирането на толкова мащабна изложба е действително труден и понякога дълъг процес.“ Уточнява в интервю пред БНТ Любен Домозетски. И допълва, че за проекта са поканили като научен консултант Татяна Димитрова, изтъкнат изкуствовед, която се е занимавала именно с периода на 20-те–30-те години на миналия век и нейната роля е била от голямо значение за проучването, за селектирането на конкретните произведения, за селектирането на конкретните теми и направления – на какво да се обърне по-голямо внимание, кое заслужава по-сериозно представяне.

Любен Домозетски и Татяна Димитрова

В изложбата са представени произведения на СГХГ, Национална галерия, ГХГ „Борис Георгиев“ – Варна, ГХГ – Пловдив и други художествени галерии, музеи и частни колекции.

Екипът подготвя и каталог за изложбата „Европа в България. Отражения на европейски художествени направления в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век“.  В дните ѝ, които продължават до средата на февруари следващата година, се организират срещи, дискусии, лекции или кураторски турове, които задълбочават познанията и проучванията, разказват малко повече за едно или друго произведение, за един или друг автор или едно или друго явление в българското изобразително изкуство в европейски контекст. Във времето на експозицията досега сме свидетели на голям интерес, любознателност от страна публиката от различни поколения.

Пламен Петров

Едно от най-специалните събития в тази посока беше лекцията на Пламен Петров, директор на Художествената галерия в Казанлък, който преди това бе в екипа на СГХГ, "Защо ме будите?", посветена на картината „Ахинора“ и на нейния автор Иван Милев на 20 ноември. Самата творба „гостува“ само два дни в експозицията в СГХГ, за да не отсъства дълго от своя „дом“... Припомняме, че за тази картина е създаден музей "Ахинора", който се помещава в сграда, проектирана като дом на семейството на Емануил и Нина Станчеви и издигната на прехода между 20-те и 30-те години на миналия век. Главата на фамилията е търговец и е свързан с развитието на местното читалище „Искра“. Съпругата му Нина Станчева е медицинска сестра и аптекарка. Родовата памет предава историята за творба на художника Иван Милев, която е дарена на семейството от първата му самостоятелна изложба в Казанлък. В края на 2021 г. сградата се превръща в музейно пространство, което да приюти една от най-ценните творби, съхранявани в града– картината на Иван Милев от 1925 г., която дарява на родния Казанлък само няколко месеца преди смъртта си – картината "Ахинора". Музей "Ахинора" е открит официално на 24 май 2023 г. като филиал на Художествена галерия – Казанлък.

Залата на галерията беше препълнена, дори имаше ��ного правостоящи. По време на лекцията Пламен Петров разказа защо картината е толкова специалн�� и с какво тя е едновременно така европейска, но и така „родна“, коя е Ахинора (красивата жена на хан Аспарух) и какво се крие зад загадъчния ѝ поглед, в облеклото ѝ… След извървян 10-годишен изследователски път, немалка част от тайните, които картината крие, са вече разгадани и ни предстои да ги споделим, посочи той. Гостите се вгледаха и в творбата на Иван Милев „Молитва“ от фонда на Казанлъшката галерия, която е част от изложбата „Европа в България“. Тази картина е дарена от художника в същия ден, в който той дарява и „Ахинора“. „Тези две картини художникът подготвя за предстоящата му през 1927 г. голяма самостоятелна изложба, която съдбата е отредила никога да не подреди. Две картини, с които обаче Иван Милев ще избере да се „раздели“ предсмъртно, за да ги превърне в най-важния си дарителски жест в родния град и в две от най-специалните творби, опазвани в колекцията на Художествена галерия – Казанлък“.

"Ахинора" и този поглед се оказва не само за творчеството на Иван Милев, но и за цялата история на портрета в българското изкуство, особено през 20- те години, действително извънреден като композиционно решение от една страна и като колорит и естетика, която се постига в този портрет, от друга страна.

Припомняме, че през 2017 година в СГХГ  беше представена изложба, посветена на 120-годишнината от рождението и на 90 години от ранната смъртта на Иван Милев (1897- 1927). Експозицията беше наречена „Посоки“, защото се опита очертае чрез конкретни произведения многопосочното творчество на Иван Милев като живописец, илюстратор, график, сценограф, стенописец. „Тази изложба се опитва да заложи няколко направления на бъдещи изследвания, н�� бъдещи размисли за този толкова необичайно появил се художник, зародил невероятен интерес, който продължава и до ден днешен. Художник, който в някакъв смисъл продължава да бъде толкова модерен“, сподели тогава кураторът Филип Зидаров. Пет години по-късно, през 2022 година за първи път у нас се издаде луксозен албум с репродукции на известния и енигматичен, но почти непознат за широката аудитория български художник Иван Милев. Изданието се посвещава на 125 годишнината от рождението му и е дело на издателство „Методиеви книги“  в сътрудничество със СГХГ. Заслужава да се отбележи и оригинално оформената корица на албума, върху чиято обложка е отпечатан детайл от картината Ахинора, а върху твърдата корица с цвят тюркоаз (един от любимите цветове на художника) е апликиран великолепен Giclée отпечатък на цялата картина направен върху 100% памучна хартия с архивно музейно качество.

Сирак Скитник, „Композиция ІІ“, ок. 1932

По повод ранната смърт на Иван Милев, наистина, гениален художник Сирак Скитник пише във вестник „Слово“: „Днес може би малцина си дават точна сметка за онова, което изгубваме. Може би мнозина не знаят името на тоя извънредно даровит млад човек, отгледан в оскъдица. Но ще минат години и всички ще почувстваме цената на златото, което той носеше в душата си. И с щедростта на приказен цар разсипваше в своите декоративни видения.” А в настоящата изложба изложбата „Европа в България. Отражения на европейски художествени направления в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век“ е представен и художникът Сирак Скитник…

От СГХГ канят на поредния кураторски тур към изложбата "Европа в България. Отражения на европейски художествени направления в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век". Ще ви очакват на 14 декември, събота от 11:30 часа с Ана Топалова, ас. куратор на изложбата.

И не забравяйт�� изложбата продължава до 16 февруари 2025. … ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[mihaylovblog]

22.01.1990 г. – Премиера на българския игрален филм „Ти, който си на небето” на режисьора Дочо Боджаков, по сценарий на Виктор Пасков. Оператор е Иван Варимезов. Създаден е по повестта „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков. Музиката във филма е композирана от Божидар Петков. Художник на постановката е Костадин Русаков. В ролите: Йозеф Кронер, Любен Чаталов, Лили Върбанова, Пламен Сираков, Румен Трайков, Андраш Кончалиев, Калин Арсов, Пенка Цицелкова, Ана-Мария Радичкова, Боян Ковачев, Лили Върбанова, Андраш Кончалиев, Христо Домусчиев, Албена Колева, Васко Жеков, Ева-Мария Радичкова, Милена Гераскова, Никола Боджаков, Станислав Стоев, Ани Каменова, Ружа Нейчева, Дима Шишкова, Димитър Милев, Симеон Алексиев, Николай Пашов и др.

[ourbalancedlife]

[sangue-dolce]

Иван Милев умира на 29г. от испански грип, което е доказателство, че господ не съществува, защото коя висша сила би позволила толкова талантлив човек да живее по-кратко, отколкото лика му върху банкнота от 5лв.

[vortex-bg-blog]

[deiphobahileev]

Пловдив (По Гео Милев)

Пловдив (По Гео Милев)

  Обичам те, Град, Напомняш ми за модерността На поезията на архаиката, За затъмнението на архилох. Обичам как античните ти руини Преминават в естакади на магистрали, Обичам вонята на мариа и ивана ………………………………………………. Под чинарите на иван вазов. Ти си по-голямата стара загора Индустриалната перла на юга Ти, пристанище на сан франциско, България е шибано анданте – Ти, Граде, си айляшко престо!

[vik-uslugi-sofia]

Къде сме ние ?

Може да ни намерите във всеки квартал на София:

Водопроводчик  Абдовица

Водопроводчик  Банишора

Водопроводчик  Белите Брези

Водопроводчик  Бенковски

Водопроводчик  Бизнес Парк

Водопроводчик  Борово

Водопроводчик  Бъкстон

Водопроводчик  Витоша

Водопроводчик  Враждебна

Водопроводчик  Връбница

Водопроводчик  Гевгелийски

Водопроводчик  Гео Милев

Водопроводчик  Горубляне

Водопроводчик  Гоце Делчев

Водопроводчик  Дианабад

Водопроводчик  Димитър Миленков

Водопроводчик  Дружба

Водопроводчик  Дървеница

Водопроводчик  Западен парк

Водопроводчик  Иван Вазов

Водопроводчик  Изгрев

Водопроводчик  Изток

Водопроводчик  Княжево

Водопроводчик  Красна поляна

Водопроводчик  Красно село

Водопроводчик  Кръстова вада

Водопроводчик  Лагера

Водопроводчик  Левски

Водопроводчик  Лозенец

Водопроводчик  Люлин

Водопроводчик  Манастирски ливади

Водопроводчик  Малинова  долина

Водопроводчик  Младост

Водопроводчик  Модерно предградие

Водопроводчик  Мусагеница

Водопроводчик  Надежда

Водопроводчик  Обеля

Водопроводчик  Овча купел

Водопроводчик  Орландовци

Водопроводчик  Павлово

Водопроводчик  Подуяне

Водопроводчик  Полигона

Водопроводчик  Разсадника

Водопроводчик  Редута

Водопроводчик  Света Троица

Водопроводчик  Свобода

Водопроводчик  Сердика

Водопроводчик  Слатина

Водопроводчик  Стрелбище

Водопроводчик  Студентски град

Водопроводчик  Сухата река

Водопроводчик  Хаджи Димитър

Водопроводчик  Хиподрума

[vladotheimpaler]

Ivan Milev (1897 - 1927) 

[mihaylovblog]

22.01.1990 г. – Премиера на българския игрален филм „Ти, който си на небето” на режисьора Дочо Боджаков, по сценарий на Виктор Пасков. Оператор е Иван Варимезов. Създаден е по повестта „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков. Музиката във филма е композирана от Божидар Петков. Художник на постановката е Костадин Русаков. В ролите: Йозеф Кронер, Любен Чаталов, Лили Върбанова, Пламен Сираков, Румен Трайков, Андраш Кончалиев, Калин Арсов, Пенка Цицелкова, Ана-Мария Радичкова, Боян Ковачев, Лили Върбанова, Андраш Кончалиев, Христо Домусчиев, Албена Колева, Васко Жеков, Ева-Мария Радичкова, Милена Гераскова, Никола Боджаков, Станислав Стоев, Ани Каменова, Ружа Нейчева, Дима Шишкова, Димитър Милев, Симеон Алексиев, Николай Пашов и др. Снимки: http://kino.dir.bg/

[vprki]

Критичен поглед: 2024  - годината на…

Не е възможно да се обхване всичко за изминалата 2024 година, в която извън щастливи моменти в изкуството, ни напуснаха и страхотни личности, но остава творчеството им и посланието им, че културата, познанието за нея ни прави свободни хора. Никакви патриотарски вопли, непризнаването на артистичното въображение, лошото администриране на културните процеси не могат да спрат или санкционират изкуството. То е по-силно! ВЪПРЕКИ!

Може би, чисто интуитивно забавих този текст, който обикновено пускаме в първите дни на януари следващата година. А вече сме във втората половина на месеца. Но това, което се случи и случва в държавната политика за културата някак обяснява изчакването ми, макар и неволно. Поведението на държавата в тази сфера няма и не желая да коментирам. То е ясно, колкото и политиците да спекулират, че са загрижени за културата. И най-после редовното избрано правителство в странна коалиция е поредното доказателство. Ще видим…

Публиката в СГХГ при представянето на картината "Ахинора" на Иван Милев

Винаги, както сме писали в нашите обзори  през годините, не подкрепяме класациите за изкуство, затова споделяме само свои гледни точки и това, което ни е направило впечатление. Това разбира се, са и културни събития и произведения, но и /не/културни случки, които влияят. 2024 беше една много силна година за българската култура. Но, като че ли светът ни оценява повече, отколкото ние самите. Няма да коментираме нечии грозни реакции по повод световни личностни успехи, защото това не в нашия стил – да се занимаваме с клюки, с дребнотемие, с хора, които не умеят да се радват на другия.

Това не е всичко, което се е случило или не в изкуството и културата у нас миналата година. За повечето от акцентите поставяме линкове към текстовете, а за други просто ги потърсете при нас…До преди четири години със Стефан Джамбазов (1951-2021) подготвяхме обзора в две части – от него и от мен в различните изкуства. Продължавам…

Стефан Джамбазов

Когато подготвях този текст, видях колко много неща има – по някакъв начин са минали през нашия сайт! Ние разбира се имаме сътрудници, затова винаги сме правили и проекти. Радвам се, че и тази година успяхме да спечелим проект в програма „Критика“ на Националния фонд „Култура“ – вече са по направления, както и миналата година това е в Направление „Визуални изкуства“. В него, разбира се, влиза и театърът със сценографията, и книгите с оформлението си, с илюстрациите си; ако щете – и една концертна сцена трябва да бъде аранжирана като хората…

Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян на откриването на Българския павилион на 60-ото Венецианско биенале за изкуство

Направих този увод, за да започна с визуалните изкуства, като на първо място искам специално да отбележа изключително успешното присъствие на България на 60-ото юбилейно Венецианско биенале, най-стария форум за съвременно изкуство, който е еталон. За трети път той се субсидира от държавата (както преди това и Архитектурното биенале – те са през година). Всички международни специалисти – ама, като казвам: специалисти, имам предвид най-големите световни медии, включително в САЩ, във Великобритания, в континентална Европа – отбелязаха, че нашият проект „Съседите“ е сред първите пет и задължително трябва да се види. Изключителен пробив и с активната работа на Надежда Джакова като комисар на българското участие на 60-ото Венецианско биенале. Зависи не само от финансовата подкрепа, но и от другат��. Защото вече от 2 години ние имаме постоянно място за представянето на България във Венеция – наскоро разбрах, че това е продължено и за следващите 5 години. Това дава и една насока как да се подготвя екипът, познавайки пространството.

Проектът „Съседите“ с куратор Васил Владимиров, зад който стоят като автори проф. Лили Топузова, която е в Торонто, Красимира Буцева, която е преподавател и в университет по изкуствата в Англия, и Джулиан Шехирян, докторант в Принстън, но те са и често в България. Първоначално идеята им преди 2-3 години беше показана в Софийска градска художествена галерия и след това в едно пространство на ул. „Бенковска“, където тогава беше тяхното ателие. Така че подготовката не става за 1 година – както знаете, у нас много често заданията се правят в последния момент, макар че винаги се знае кога е Венецианското биенале…

От проекта "Съседите"

Самото мото на Биеналето „Чужденци навсякъде“ се отнася за всички нас по света, защото не само тези, които са мигранти знаят какво представлява светът, а все някъде човек, ако щете – и вътрешно, не се чувства на мястото си. Това за мен не е само пробив – там са минали хиляди хора, това е наистина едно от най-авторитетните събития, които се случват по света в областта именно на съвременното изкуство. Единственото нещо, което си мисля – защото проектът е изключителен – е, че този проект, който  живя от 17 април до 24 ноември в едно от най-емблематичните места във Венеция: двореца „Тициан“, който е бил манастир, средище на хора в затруднено положение някъде от XV век. Този проект трябва да бъде експониран и да бъде постоянно в България. Темата е свързана с хората, преживели репресии в лагерите – за мълчанието им, за нещата, които са обичали, които не са разказали заради травмата, все още не осмислена у нас. Мисля, че трябва да му се намери едно добро пространство – някои предлагат това да е Белене, аз лично мисля, че трябва да е в София и защо да не бъде експонирано в Музея на София.

От изложбата „Acqua alta в галерия „Капана“ в Пловдив

И да не забравяме, че от средата на декември, миналата година изложбата „Acqua alta в галерия „Капана“ част от ГХГ в Пловдив представя историята на българските национални участия във Венецианското биенале 1910 – 2024“ с произведения, архиви и документален материал от всички единадесет участия, с които България се е явила в най-стария и най-престижен международен форум на изкуството в света от неговото основаване в края на 19 век досега. Но за нея след време очаквайте ��убликация при нас.

А тази година очакваме как ще се представи проектът „Псевдоприрода“ с куратор арх. Ясен  Марков, победител с общ резултат 61 от максимално възможни 70 точки в конкурса за български павилион на 19-ото издание на Венецианското биенале за архитектура  във Венеция. (10 май - 23 ноември 2025).

Любен Генов и Филип Зидаров при представяне на каталога за изложбата на Любен Зидаров в СБХ

2024 година тръгна страхотно, тя стана Годината на, Светла му памет, Любен Зидаров, който почина на 99 и малко в началото на 2023, в която трябваше да стане на 100 години. Той имаше изключителна изложба на „Шипка“ 6 в голямата зала на СБХ: с илюстрациите си, с картините си, с всичко – прожектираше се документален филм за него… И просто се наложи Галерията да няма почивен ден заради интереса, който имаше. Аз ходих няколко пъти, дори заведох и внука си, който на 6 години искаше пак да отидем, познавайки илюстрациите му.

Любен Зидаров беше и мислител и сега, през декември, малко преди неговия рожден ден 23 декември – 101-вата му годишнина, завърши с кратка (имам предвид като дни) изложба главно с негови илюстрации, които досега не са били показвани, и с представянето на каталог за изложбата на Любен Зидаров. Заедно с това миналата година със съдействието на Художествената академия, прекрасния ни плакатист Ненко Атанасов и на Министерството на транспорта направиха марка в чест на неговата годишнина. В Съюза на художниците висеше един огромен прекрасен постер с цялата самоирония, с целия талант на Любен Зидаров.

Греди Асса при откриването на изложбата му в СГХГ

Цялата минала година мина и под знака на Греди Асса по повод неговата 70-годишнина: изложба в СГХГ, после на „Аполония“, получи Националната награда за живопис „Захари Зограф“ в Самоков. Малко преди Нова година, завърши годината в столичната галерия „Ракурси“ заедно с прекрасните си колеги Божидар Бончев – керамика, и Атанас Парушев – Шока, един от знаменитите ученици на Иван Кирков.

Частните ни галерии се представят с интересни и вълнуващи изложби, не само в София.

От изложбата на Дечко Узунов в СГХГ

В Софийската градска художествена галерия миналата година имаше изложба в чест на 125-годишнината на Дечко Узунов, към която имаше изключителен интерес. След това – и изложбата, която продължава до 16 февруари 2025: „България и Европа“ – това е за тези художници, които от края на 19-и век почти до средата на 20-и век „европеизират“ българското изобразително изкуство, още тогава те са се чувствали европейци. Изключителна изложба! При това кураторът Любен Домозетски е сравнително млад човек, но много амбициозен – вече е със сравнително много изложби зад гърба си като куратор, и като един от изследователите на акад. Иван Лазаров, нашия голям скулптор.

Разбира се, и в Националната галерия имаше великолепни изложби, между които и  на Калина Тасева. Но за мен най-интересна, едно откритие беше изложбата на Бистра Льошевалие, която от дълги години живее във Франция (от средата на 60-те години).

Тук искам да вмъкна нещо, което ми направи много силно впечатление – тя е показвала отделни неща, сега, жена на над 90 години (родена е 1933), но в прекрасна форма и продължава да работи. Тя е в по-близки отношения с изкуствоведката Мария Василева, създател и собственик на галерия „Структура“ – за по-съвременно, по-модерно изкуство. Те имали разговор с Льошевалие да направи изложба при нея, но Мария казала: „Тази изложба трябва да бъде в Националната галерия!“ Така и стана. Говоря за едни много важни неща, които би трябвало да определят и климата в гилдията.

Но в края на годината Мария Василева оповести, че галерия „Структура“ се затваря и архивът ѝ е предоставен на ДА „Архиви“. Този факт ни натъжи…

Проф. Георги Янков при откриване на поредната Лятна академия за деца

И тъй като сме на вълната визуални изкуства, в последните няколко години благодарение на много активните и свободомислещи ректори на НХА – проф. Георги Янков, и на НМА „Панчо Владигеров“ – проф. Сава Димитров, има едно изключително отваряне към обществото на студентите към публиката. От НХА направиха изложби на много локации във и извън София на завършилите Академията.

Проф. Сава Димитров и Панчо Владигеров-внук

Великолепните концерти и срещи, които се случват в Музикалната академия и много специални събития бяха направени по повод патронния им празник – годишнината от рождението на Панчо Владигеров. Благодарение на техните усилия роялът на Панчо Владигеров, на който е работил и свирел докато е бил в Германия вече собственост на НМА – София. А успяха да осигурят и два съвсем нови рояла.

Живяхме в „Годината на Райна Кабаиванска“, на 15 декември тя навърши 90 години. Седмица преди си рождения си ден Райна Кабаиванска получи своя златна звезда в единствената в света Алея на славата на оперното изкуство. Мария Калас, Лучано Павароти, Франко Дзефирели и други най-велики оперни творци, също са почетени в този изключителен монумент в родния град на Джузепе Верди Бусето. По-късно същата вечер Райна Кабаиванска беше специален гост на Ла Скала в Милано за откриването на сезона със „Силата на съдбата“ от Верди, роля в която тя е триумфирала в целия свят.

Райна Кабаиванска и нейни ученици на рождения ѝ ден

Певческата кариера на Райна Кабаиванска е изключителна. В продължение на 55 години тя е на сцените на всички световни оперни театри - Метрополитън в Ню Йорк, Ковънт гардън в Лондон, Парижката опера, Театро Реал в Мадрид, Лисеу в Барселона, Виенската опера, Баварската щатсопера, Большой театр, Театро Колон в Буенос Айрес, в главните оперни театри на Италия - Ла Скала в Милано, Римската опера, Арена ди Верона, Театро Реджо в Торино, Театро Масимо в Палермо, Театро Сан Карло в Неапол, Театро Комунале в Болоня, както и във всички други италиански оперни театри.

Школата на Райна Кабаиванска

През 2010 в София стартира и проектът „Школата Кабаиванска на голямата сцена“, създаден от Райна Кабаиванска, акад. Пламен Карталов и д-р Георги Текев. Целта е да бъдат представени младите артисти от Школата Кабаиванска като цялостни състави в оперни постановки и концерти, и да се отвори пътя на най-изявените от тях към международната сцена. Така връзката между постоянното учене и голямата сцена е реализирана. „За младите хора е много важно да стъпят на сцена. На сцената няма къде да се скриеш. Тя е увеличително стъкло, което показва какъв си всъщност. Там става ясно дали си артист.“ Споделя маестрата. “Винаги искам нещо ново да правя. Все още. И да давам”, казва още  Райна Кабаиванска в годината на своя юбилей.

Заедно с красивите моменти на изминалата година ни съпътстваха и не малко проблеми, споменахме час от тях в началото на текста. Но има и такива, които граничат със скандала, независимо, че не обичам тази дума.

Галина Лардева с участниците на Есенната изложба в Пловдив, 2024, с мото "Приземяване"

Неведнъж сме писали за великолепните Есенни изложби в Стария град в Пловдив, създадени от 1967 г. от прословутата група на Георги Божилов – Слона, Димитър Киров, Христо Стефанов и Златю Бояджиев. От 10 години на Есенните изложби куратор е  проф. Галина Лардева, която е и декан на Факултета по изобразително изкуство в Академията в Пловдив – където са заедно и с музикалните факултети. И в края на миналата година, някъде по средата на декември от общината  поискаха да направят конкурс за нов куратор. Нещо, което върви добре, за толкова млади хора ние научихме именно на тези изложби. Да припомня колко от художниците и скулпторите, които тя е канила, след това получават националните награди за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ или за скулптура „Акад. Иван Лазаров“…

Баня Старинна

По същия начин в Пловдив „Баня Старинна“ беше такъв център за съвременно изкуство. И те в един момент решиха, че е общинско. Сега тя се руши. Независимо, че в Пловдив миналата година се проведе ярко и силно 30-та Седмица на съвременното изкуство под надслов „За по-добър свят“ с куратори Живка Валявичарска и Емил Миразчиев по изключение и в нейното пространство. Той е от основателите на пловдивската група „Ръб“ и артистичен директор на Сдружение „Изкуство днес“, които преди тридесет години  в далечната 1995 г. отварят Баня Старинна като  център за съвременно изкуство. А в н��йното пространство сме виждали творби на световни визионери като Бил Виола (1951-2024)  през 2019 година. Да припомним, че 2009 година тогавашния кмет Славчо Атанасов и общинари забраниха гостуването на знаменития Давид Черни и излагането на произведението му, разгневило нашенските патреОти…Как ще се развият нещата с този уникален паметник на културата ще видим…

Творбата на Бил Виола (1951-2024) в Баня Старинна на изложбата, 2019

Признавам, че буквално ме сразиха и други истории, уж, в културен контекст, като небивалият опит за щурм на 7 ноември от тълпата пред Народния театър. Защо ме възмути тази грозна гледка по повод премиерата на постановката на Джон Малкович на пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“. Това е неговата първа пиеса, малко лековата. В нея няма абсолютно нищо антибългарско! Дори е забавна, в някаква степен, ако щеш – водевил. Неслучайно има създадена по нея оперета. И дори, ако погледнем от такава гледна точка, тя прави преклонение пред българската жена, която е интелигентна, която се отнася човешки към един офицер от вражеската армия. Даже на мен ми е малко лековата – говоря и като постановка така много традиционна… Не можех дни наред да повярвам, че това ми се е случило, че съм присъствала на такава омраза! Добре че тези хора бяха удържани да не влязат в Народния театър, не знам какво щеше да стане! Без да знаят за какво! Пред очите ми нападнаха Владо Пенев по безумен начин! Ето тази агресия – тя не е само там, ние я виждаме всеки ден и по улиците, и по превозните средства. Това е, което ме шашва и е свързано с нашата човешка култура.

Пред Народния театър на 7 ноември, 2024...

Другото, което дълбоко възмути не само мен, са скандалите, които лъснаха грозно със средствата в Разградския и в Смолянския театър, ставаше дума нещо и за Пазарджишкия… Защото това създаде усещането, че хората на културата са някакви глезльовци, които непрекъснато искат пари, а всъщност там стават някакви безумни истории. Но това вече е въпрос и на избора на ръководствата на тези културни институции.

Има и друго смущаващо, което не за първи път констатират изследователите в областта на културата. През 2023 година 72.6 % от българите не са посетили библиотека нито веднъж, 62.6 % не са били на театър, 82.5 % не са били на концерт за класическа музика, опера или балет. Това са данни от национално социологическо проучване на "Алфа рисърч" за достъпа до култура през 2023 година по поръчка на "Фабрика за идеи" и "Обсерватория за икономика и култура". Вероятно данните за 2024 няма да са по-различни…

Диана Андреева-Попйорданова /л/ и Янина Танева при представянето на изследването в Гьоте институт

За последните две години няма съществено подобрение при участието на българските граждани, посочи Диана Андреева-Попйорданова, директор на "Обсерватория по икономика и култура". "Особено притеснителни са две от възрастовите групи. При тази от 18 до 29 години липсват изградени навици в ранна детска възраст. Влияние оказва и приятелската компания, която не посещава такива места. Възрастовата група 55 +  пък разполага с достатъчно свободно време, но не и с необходимите финанси за посещение на културни дейности“, посочва тя. Като допълва: "При  по-малките общини и села се наблюдава и липса на достъп".

Доста тъжно, дори мрачно. Ние се движим тук в столицата и в големите градове в среда и хора, които живеят, дишат с култура и изкуство, без да оценяваме, че всъщност това е тесен кръг на общност…

Пламен Петров В СГХГ при лекцията си за "Ахинора" на Иван Милев

И, все пак, – на мен ми трябва понякога с връзки да взема билети за детски представления, за детски концерти. Интересът е огромен. А тази изложба в СГХГ, за която стана дума, на нея имаше специално представяне на картината „Ахинора“ на Иван Милев (беше дошла тук за 2 дни, защото има свой специален музей в Казанлък) – интересът беше огромен! Хората, главно млади стояха правостоящи или седнали на земята…Красива гледка са образователните курсове за деца в Националната галерия…

Образователно ателие за деца с изкуствоведката Яна Братанова и художника Калин Серапионов за изложбата му "Пред очите ни" в Националната галерия

Някак си става едно разделение на пластове: хората, които отиват и щурмуват Театъра, без да знаят за какво става дума, и тези, които не знаят къде по-напред да отидат на хубавите и красивите събития. И младите хора много водят децата си – в София съм го виждала и го виждам непрекъснато с очите си, преживявам го. Знам, че така са нещата и в градове като Варна, Пловдив, Бургас, Русе, Стара Загора. Но проблемът е, че в малките градове, в селата достъпът до култура е много сложен и не е въпрос само на пари.

Светлин Русев и Минчо Минчев на "Аполония", 2024

Още много прекрасни преживявания имахме в изминалата година. Не мога да не спомена 40-ото юбилейно издание на Празниците на изкуствата „Аполония“ по времето, на които извън блестящата програма, изключителните ни цигулари Светлин Русев и Лия Петрова станаха новите притежатели на цигулките на проф. Минчо Минчев и проф. Стойка Миланова. Те получиха ценните инструменти след премиерата на концерта на Фестивалния оркестър „Аполония“ на Празниците на изкуствата „Аполония“. Светлин Русев получи цигулката “Страдивариус” от 1716 г., на която свири дълги години Минчо Минчев и Лия Петрова, на която бе дадена “Гуарниери дел Джезу” от 1733 г., бяха част от новосформирания Фестивален оркестър “Аполония”. Той събра в ансамбъл 13 концертмайстори. Оркестърът свири без диригент и се води от концертмайстора.

Андрю Скот във "Вуйчо Ваньо" на Чехов

И през изминалата година МТФ „Варненско лято“ и платформата Световен театър в София ни създадоха усещането, че сме част от най-емблематичните постижения като преживявания от сцената. Само ще спомена „Вуйчо Ваньо“ на Чехов в адаптация на Саймън Стивънс, режисьор Сам Йейтс с участието на невероятния Андрю Скот и ще замълча. Това е моноспектакъл, в който осъзнаваш мощта на театъра, на въображението и артистизма, които явно ��ямат граници.

Не е възможно да акцентирам към всичко, което преди всичко, ме е развалнувало и съм съпреживяла в контекста на Въпреки. Не споменах книгите, писали сме за тях, който иска ще прочете. Няма да пускам линкове, за да задръствам с тях публикацията. Само ще кажа, че в миналата година се появиха книги – български и преводни, които попълниха колекцията ми „лични бибилии“…

Иначе тръгвам с тъга в 2025 и заради обгорената статуетка на наградата „Оскар“ в пепелището на горящия Лос Анджелис. Голяма трагедия и заедно с това ярък символ на живота ни почти по полския поет  Циприан Норвид (1821-1883):

Гориш, но знаеш ли

Дали тъй ставаш волен

Или загубваш всичко на света

Дали под пламъци от факел смолен

Наоколо се пръскат и летят

Дали от тебе само пепел ще остане

или под пепелта се крият диаманти

от вечната зора на младостта.

Такава беше в 2024 в контекста на Въпреки… ≈

Текс: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, Тихомира Крумова, Стефан Джамбазов (1951-2021), архив на НБУ и НГ

[vprki]

Гео Милев е от избраните, пристъпили към Отвъдното, без страх

„Пиша след една година. Отслужихме заупокойна молитва на 23-ти май 26-та година. Мъката ни беше смес от жал по него, жал за България, жал, че и ние бяхме доверчиви, та не го изтеглихме из София навреме. И ме гложди истината, че вековете са дали на рода ми един, когото трябваше да пазим като зеницата на окото си. И не го опазихме.“ Това е последното, което е написал в дневника си Милю Касабов, бащата на Гео Милев.

На 15 януари се навършват 130 години от рождението на изключителния поет, публицист, театрал, издател, художник Гео Милев. А на 15 (отново 15!) май ще се навършат 100 години от трагичната му смърт.

Семейството на Милю Касабов

Написаното от Милю Касабов е финалът на документалния филм на Костадин Бонев „Гео Милев в лабиринта на времето“ (2021). Разтърсващ филм, поне за мен –гледах го тогава сама на екрана на компютъра и преживяването ми беше много лично, дори съкровено. Откри ми по-дълбоко познание и любов към един от най-светлите, свободни умове и таланти на България Гео Милев. А това вече го обрича… /Повече за филма може да прочетете във „въпреки.com” тук./.

„Най-неочаквано си зададох въпроса - този човек (Гео Милев), който го гледаме горд като лебед по стените, боляла ли го е тази рана, от която са минали 5-6 години след раняването му през 1918 година край Дойран. Една голяма част от черепа му я няма, нямало е пластина, само кожа“. Каза преди време за „въпреки.com” писателят Христо Карастоянов (1950-2024).

Тогава разговаряхме с него по повод двата му романа „Една и съща нощ“ /2014/ и „Животът няма втора половина“ /2018/, издадени от „Жанет 45“ , посветени на Гео Милев. Христо Карастоянов продължи тогава: „Мемоаристите казват, че си направил перчема, за да не се вижда как пулсират капилярите на мозъка. Окото, което са му направили след 14 ужасяващи операции в Германия, без упойка, като последната е била като режат парче от ребро, за да има вежда и да направят очна ябълка. Проблем е било, че това око му е пречило страшно много. Винаги е сълзяло. Допитах се до очни лекари, до очен хирург и той ми обясни, че не просто го е боляло, зверски го е боляло. Пише го и в бележките на Милю Касабов /баща му/. Даже там го пише много по-страшно:

„Гео ослепяваше и с другото око. Гео умираше.“ Пише баща му в биографични бележки. А има и документ на самия Гео Милев до пенсионния отдел на Министерството на войната за пари и за пенсия. Там също обяснява, че не може да работи повече от един час. Главата започва да го цепи. И изведнъж си рекох: Добре, бе тоя човек го боли зверски, а е работил по 25 часа в името на нещо, което той смята за своя кауза и в името на семейството, разбира се“. През март 1916 г. Гео Милев е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер е изпратен в 34-ти троянски полк, който е на позиция при Дойран. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око. Това е кратката справка. Има и една важна подробност от това почти смъртоносно раняване на Гео Милев. Когато германските военни санитари минават през бойното поле, за да идентифицират убитите и ранените в шинела му откриват томче с немска поезия в оригинал…  После след доста години през 1950 година това изкуствено око ще „помогне“ при откритието на масовия гроб край София в Илиенци каква е била съдбата му през 1925  година…

Валентин Ганев и Леонид Йовчев в спектакъла "Гео", режисьор Иван Добчев

Спектакълът на Иван Добчев по книгата „Една и съща нощ“ в Народния театър „Иван Вазов“, спечели три награди „А`Аскеер“ 2016 – за режисура, за главна мъжка роля на Леонид Йовчев /като Гео Милев/ и за музика на Христо Намлиев. По този повод пред „въпреки.com” режисьорът Добчев преди време сподели: „Обичам да стъпвам върху текстове, които са големи. Някакъв текст, който те изненадва, който надхвърля твоите представи, открива ти друга гледна точка, открива ти, например, Гео Милев, такъв, какъвто ти не си го и подозирал. 45 години са ти казвали „Септември” по един начин и какво е правил този човек, който е написал този текст…“. А актьорът Валентин Ганев, който изпълнява ролята на Никола Гешев каза за предизвикателството на този спектакъл в разговор за „въпреки.com”: „Хвърлянето на светлина в една епоха, която винаги е била оскъдно осветена в нашата история и култура и като че ли малко забравяме, че имаме с какво да се гордеем. И че Гео Милев е личност от европейски мащаб, световен мащаб. Има смисъл вглеждането в един такъв период чрез средствата на театъра“.

Припомняме накратко част от публикациите, посветени на Гео Милев,  изключително надарена личност - поет, лиричен прозаик, есеист, театрален теоретик, критик и режисьор, художествен критик, преводач, полиглот, редактор, публицист, но и художник. А е живял само 30 години и убит в ужасната 1925 година заедно си с други видни интелектуалци.  Както категорично каза тогава Христо Карастоянов: „1925 е ужасна година в българската история. Тя пречупва всичко. След 1925 година вече не е можело да има модернизъм. Дори и хората, които са работели за това, тези, които сме учили като септемврийска литература Асен Разцветников и останалите се придвижват към силното списание „Златорог“, което обаче е точно в каноните на Вазовата литература. Кротко, уютно, висока литература, но никакъв бунт“.

Говорейки за Гео Милев се вмъкват и текстовете на литературоведката Биляна Курташева в книгата ѝ „По ръба на сравнението“ / ИК „Жанет 45“, 2018/ за антологиите, където тя специално отбелязва неговия подбор, в който успява да преодолее личните си пристрастия като модернист, изпреварил своето време в българския литературен контекст. Той е сред най-ярките фигури на българската литература, без да бъде разграничавани изявите му на поет, критик и радетел на модернизма в изкуство. Не случайно изследователите го определят него и Пенчо Славейков като личностите европеизирали българската култура. И до ден-днешен Гео Милев е и един от най-признатите преводачи – превежда хиляди страници от английски, немски, руски, френски езици. Класически са преводите му на Шекспировите „Хамлет” и „Макбет”, на поезията на Емил Верхарн, Морис Метерлинк, Рихард Демел и още и още. Винаги е бил двигател на новото и негов вдъхновител.

Литераторът Владимир Сабоурин във филма на Костадин Бонев е категоричен: „Със сигурност той е един от малкото български творци, които наистина се движат в една абсолютна едновременност, в един абсолютен синхрон с това, което се случва в голямата литература. Тоест не обичайното за българската култура догонване – ускорено, или забавено. Гео Милев не е догонвал, а се е движил в най – бързата лента на световната поезия. И това със сигурност е уникално за българската култура. Или поне за българската поезия. Аз лично не познавам друг български поет, който по такъв абсолютен начин да е синхронен на световната поезия.“ .

Театроведката и преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ проф. Камелия Николова написа за нас преди пет години по повод 125 години от рождението на Гео Милев текста “Българският театрален експресионизъм“ и Гео Милев, резюме от нейно задълбочено изследване: “Началото на българският театрален авангард поставя поетът експресионист, публицист и режисьор Гео Милев (1895-1925), който през 1918 г. в студията си „Театрално изкуство" /Милев, Гео. Театрално изкуство. Издателство „Везни, Стара Загора, 1918 – б.а./ заявява цялостен радикален проект за обновление и трансформация на българския театър чрез прераждането му като експресионистичен.

Интересът на Гео Милев към театъра започва по време на следването му в София (1911-1912) и Лайпциг (1912-1915), където продължава обучението си по романска филология. По време на войната той загубва дясното си око и през 1918 г. отива на лечение в Берлин. Тук се включва в кръга около Хервалд Валден и печата в списанията „Дер Щурм” и „Ди Акцион”. След приобщаването му към експресионистичното движение амбицията му да стане университетски преподавател е заменена с упорито желание за театрална кариера като режисьор. Видяна през активистката позиция на експресионизма тази промяна е закономерна. Ключовото за експресионистичния проект вярване, че преустройството на света е възможно да бъде извършено единствено чрез (себе)просветлението на отделната личност, която да открие пред човечеството намерената от нея истина извежда театъра в предните редици на експресионистичната акция заради качествата му на трибуна, на пространство за въздействие върху общността. От друга страна, тъй като театърът е средство за общуване, език, чрез който откритото от отделната личност ново съдържание трябва да достигне до масата, то той за да изрази това ново съдържание, също е необходимо да бъде преоткрит, пресъздаден.

Гео Милев и съпругата му Мила

В тази логика решението на Гео Милев да стане режисьор е радикален, иконоборчески акт. Акт, предполагащ разрушението на съвременния му български театър като ��тар език и формулирането на нов, който да заеме мястото му. Програмната крачка в търсенето на новия сценичен език от Гео Милев е студията му „Театрално изкуство”. Тя представлява едновременно манифест и конспект на неговия експресионистичен проект. Реализацията на този проект авторът упорито преследва през следващите години. Студията е написана като конкретна програма за практическа работа, чието намерение е да въведе „новия театър”, който би приключил с театъра на актьорското амплоа и конвенционалния реализъм и би ги заменил с театралното изкуство на ритъма, на първичната простота и яснота на израза, поразяващи директно съзнанието на зрителя. Заявените от Гео Милев в тази теоретична работа реформаторски идеи могат да бъдат определени като оригинална, повлияна от условията на местната сценична практика и местната културна ситуация, проява на Geist-направлението в театралния експресионизъм. / Виж по-подробно:Николова, Камелия. Експресионистичният театър и езикът на тялото. Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2000. – б.а./

В манифестния текст се открояват няколко основни положения. Преди всичко в него Гео Милев настоява, че съществуващият театър трябва да бъде отхвърлен и заменен с „театъра като изкуство”. Разбирането му за изкуство изразява експресионистичния възглед, че то е въплъщение на духа,  на онази сила, която се проявява само като ритъм и следователно може да създава изкуството единствено като ритъм. В качеството си на въплъщение на определен ритъм, изкуството се движи между две крайности – ако си служи с образи от предметния свят, то е „абсолютна реалистика”, ако си служи с абстрактни елементи от рода на цвят, звук, линия, то е „иреалистика” (абстракция). В определението ясно личи сянката на Кандински и Ворингер. Макар и индиректно Гео Милев изразява предпочитанието си към „иреалистиката”, аналог в неговата терминология на Geist-експресионизма.

Веднага след отпечатването на манифестния си текст Гео Милев започва последователни усилия за неговото реализиране. В следващите седем години до ранната си смърт през 1925 г. той поставя три спектакъла, в които се опитва да осъществи авангардистките си идеи. През 1920 г. режисьорът прави в Народния театър „Мъртвешки танц” на „бащата на експресионистите” Стриндберг, който остава и единственият му спектакъл на тази сцена, през 1923 г. – „Маса-човек” на Ернст Толер в театър „Ренесанс” и в периода от октомври 1923 до януари 1924 – „Електра” на Хуго фон Хофманстал. Последното представление е завършено, но поради несъгласие на ръководството на Народния театър с крайно авангардната му естетика не е допуснато до официална премиера. И в трите спектакъла Гео Милев се съсредоточава върху експерименти за създаване на нов актьор и ново сценично пространство. Присъствието на актьорите в тях е почти статично, нарушавано периодично от резки гърчове („Електра”), а гласовата партитура е внимателно изградена от режисьора като музикално-речева композиция от точно премерени интонации. В „Маса-човек” фокусът е върху противопоставянето на монументалните фигури на отделния актьор и група изпълнители (масата). Най-категорична реализация на идеята си за сценично пространство, което чрез своята условна организация и начупеност да внушава директно режисьорския замисъл Гео Милев постига в „Електра”, където сцената е запълнена от „Йеснерови стълби”, върху които актьорите са групирани в изразителни статични мизансцени, осветявани от пресичащи се светлинни лъчове.

Гео Милев - карикатура на княз Фердинанд, 1907 година

Дори най-краткото излагане на възгледите на Гео Милев за изкуството на театъра като изкуство на създаването на определен ритъм на сцената, както и театралните му експерименти, в които се опитва да го осъществи безусловно откриват принадлежността му към групата на авангардистите, заменили в първата четвърт на 20 век езика на разума с първичния, непредпоставен език на сетивата, с езика на тялото. В същото време, в известен смисъл, неговият авангарден проект може да бъде определен като преход към експресионизъм “в движение”. Подобно определение има предвид, че този проект достроява българския театър като ранномодерен (като символистичен) едновременно с усилието си да го разруши като такъв, за да го превърне в радикално нов, експресионистичен.“

Една изключително сложна тема и доста всеобхватна амбициозно и с въображение представя СГХГ в изложбата „Европа в България. Отражения на европейски художествени направления в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век“. Мащабната експозиция, която може да бъде видяна до 16 февруари обединява изключително много автори, творби, посоки проследява отраженията на европейските художествени течения върху българското следосвобожденско изкуство. За целия екип най-важното е било да се обединят в един изложбен проект и Никола Танев, и Иван Милев, и Никола Петров, и Гошка Дацов, и Сирак Скитник, и Гео Милев, и Кирил Цонев, и Борис Георгиев, и Николай Райнов, и Иван Лазаров, и Иван Ненов… И са успели блестящо с познание и любов.

Така, че в изложбеното пространство на СГХГ може да видите и творби на Гео Милев като художник…

За Гео Милев е писано много, оценен е и в Европа, но винаги ще го откриваме отново и отново. Той и до днес остава неповторим и неподражаем като присъствие в българския пейзаж на културата ни. Уви, използван е напълно неправоверно от комунистическия режим, което едва ли би било по сърце на този бунтар, надживял времето си с блестящия си ум и многостранен талант.

Този текст в почит и възхита към Гео Милев завършваме с казаното пред „въпреки.com“ от Христо Карастоянов и като изследовател и на анархизма: „Поемата „Септември“ е апотеоз на анархизма.Тя е нечувано произведение на модернизма, това отделно. Без Бог, без господар – слоганът на всички анархисти и в момента. Американското издание имаше много странна корица. Някакъв килнат купол, нещо като бомба и от килнатия купол я има емблемата на всички анархисти – черното знаме“. Но тя е много повече – поема за свободата, а тя остава най-трудно достижимото преди всичко за всеки от нас за нашето вътрешно АЗ.“

Припомняме финала на поемата „Септември“ на Гео Милев:

ДОЛУ БОГ!

По небесните мостове

високи без край

с въжета и лостове

ще снемем блажения рай

долу

върху печалния

в кърви обляния

земен шар.

Всичко писано от философи, поети -

ще се сбъдне!

- Без бог! без господар!

Септември ще бъде май.

Човешкия живот

ще бъде един безконечен възход

- нагоре! нагоре!

Земята ще бъде рай -

ще бъде! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Пантеонът на ненужните

„Близо до сърцето“ е специална изложба – камерна, вглъбена в себе си. Устойчива сред бурно разпадащата се картина на света. Трудно е да си представим вечния бунтар Спартак Дерменджиев в ролята на умъдрял и улегнал юбиляр на 70. Написа за „въпреки.com” Мария Ландова, художничка, арт журналист и продуцент, за изложбата на скулптора в галерия „Стубел“.

А той не е, и никога няма да бъде. Голямата му юбилейна ретроспектива - „Предопределеност“ беше, в Благоевград.  Там авторът събра в обща експозиция няколко  базови изложби с документален характер и постави ярък акцент с автопортрета „Викът на Парис“. Всъщност, всяка отделна творба на Спартак Дерменджиев е вик - екстремен и разтърсващ. Той е типичният тотален артист, който смело и отдадено преработва живота си в изкуство.

От изложбата

“Близо до сърцето“ е интимна изложба, но също така е своеобразна епопея на предателствата. Тя събира десетгодишния труд на артиста по проекта на живота му – виртуалните паметници и по-конкретно паметниците на български интелектуалци  – жертви на репресии. Навсякъде и във всички епохи, талантливите и свободните пречат на останалите с неординерност, талант и смелост да следват истината. Спартак Дерменджиев пък е най-последователният артист – разобличител и борец  срещу престъпленията на тоталитаризма в изкуството. Получил награда за ранната си творба „Разбиване на идоли“, днес той търси и намира вътрешната връзка между своите собствени идоли и кумири. Личностите, които е избрал са достойни да бъдат в личния му виртуален пантеон.

Кристо и Жан Клод

Портретуваните в изложбата, всички са рицари на духа, с различни по своята трагичност съдби. Какво е общото между  световно успелите артисти Кристо и Жан Клод, и Жорж Папазов – до скоро непознати, неразбрани и все още недолюбвани в родината си, от една страна, и убитите интелектуалци – Алеко Константинов, Райко Алексиев, Георги Марков, морално и физически унищожената писателка – талантливата и красива Яна Язова – от друга?

Алеко Константинов

Общото между тях е, че посредствеността ги ненавижда – игнорира ги или директно унищожава. „Нашето общество им е длъжник.“ – заявява авторът в интервю по БНТ „Рецепта за култура“. Те са били възпрепятствани по най-различни начини  -  низвергнати, оклеветявани, обявени за невъзвращенци, обречени на страдания в лагери. Физически убивани! Произведенията им са били подлагани на поругание и забвение, а някои са буквално откраднати или унищожени.

Иван Милев

Огромният репресиращ механизъм се е стоварил върху тях с цялата си ненавист, под прикритието на идеологическата доктрина. Днес, когато идеологиите са мъртви, остават оголени зъбите на завистта и омразата, и жаждата за власт. Големият разказ на автора за тъжните съдби на свободните духом, претърпели челен сблъсък с неразвитостта на общество, което не желае свободата, страхува се от нея и се ужасява от свободните, отново е болезнено актуален. Белене за различните! - вече не е призрак от миналото, а кръвожадно зомби. Затънахме в собствената си дистопия - в средновековието на новото хилядолетие.

Яна Язова и Александър Балабанов

В творческата си биография скулпторът Спартак Дерменджиев има скандално силни изложби със скандални имена, които биха разбунили днешните фрустрирани „патриоти“. Например: „Няма щастливи българи“ от (2000г.) в СГХГ или „България курва тоталитарна“ (1997г.) политико-порнографската изложба в галерия “Стълбата“. Спартак е автор и на еротични изложби, в които е свободен и артистичен. Той споделя, че дори в най-интимните теми си остава социален артист и, тъй като това е свързано с голяма болка и „се спасява в цинизма“. Не смятам, че Спартак е циник в изкуството си. Напротив, въпреки хард-сюжетите, той е един от най-чувствителните и раними артисти по нашите земи. Циничният изказ и само външен щит. Изкуството му като Атлас носи тежестта на дълбока вътрешна драма. Несресаните експресивни форми , характерни за пластическия му сленг силно въздействат на зрителя без да са грандомански, без да са витиевато изкусни, без да съблазняват евентуалните купувачи. Спартак не флиртува с никого – нито със зрителите, нито с търговците, нито с критиците, нито с мистериозните инвеститори, които отсъстват.

От изложбата

От „равносметката“ след двете юбилейни изложби става ясно, че макар и на 70, авторът не „помъдрява“ и не се отказва от остро социалните и психологически теми  в изкуството си, въпреки че му „носят само тъга“, той е предопределен да ги прави. Изложбите и цялото му творчество изграждат образа на последователен, самобитен, талантлив, страстен, странен и смел артист. И тъжен, защото продължава да е невидим в реалното пространство. Питам се, защо нямаме негови паметници по улиците и площадите на нашата съвест? Въпреки десетките изложби, в които талантът му непрестанно се препотвърждава. Въпреки виртуалната си активност. Въпреки огромната всеотдайност и енергия, която влага, Спартак Дерменджиев продължава да е „екзотичен“ самотник в изкуството.

Райко Алексиев, виртуален паметник

В „Близо до сърцето“ за пореден път се срещаме не само с блестящия рисувач и пластик, чийто портрети, сякаш, трептят в пространството като живи.  Тук виждаме и самия сложен процес при създаването на неговата концептуалната серия от виртуални паметници – за личности, но също и за събития и идеи.  Виртуалните паметници са другата знакова линия в развитието на автора, на когото нито един жанр в изкуството не му е чужд.  И навсякъде, навсякъде е закодирана изначална тъга. Тъгата на несбъдването. За разлика от грандоманските соцпаметници с разточителната им доминация, за разлика и от мижавите лилипутски  паметничета от времето на безвремие, в което живеем, виртуалните паметници на Спартак Дерменджиев са най-честни и най-мащабирани, спрямо човешката мярка, съвременни паметници.

Алеко Константинов, виртуален паметник

Независими и некомерсиални. Лаконични и въздействащи. Ситуирани на най-добрите места, те достигат до своята възторжена публика във виртуалността. Именно виртуалното пространство е „третото убежище на красотата“ (по Георги Рупчев), в което можем да се разположим, ��ез да пречим и без да ни  наранят. Виртуалните паметници на Спартак окачват на стената същите фундаментални въпроси относно релациите между материално - виртуално и социално в съвременното изкуство, както впрочем и прословутия банан.

„Обичам да пътешествам виртуално, но и в реалното пространство обичам да се разхождам.“ – сподели Спартак по време на вернисажа – „Напоследък посещавам непознати места на не повече от 100 км от София, с кола. После малко вървя сред природата и това ми стига.“

Спартак Дерменджиев и неговият Георги Марков

Пътят на артиста минава през неговите собственоръчно изкопани траншеи и по изстраданите пътеки на достойнството. Тъжен, чувствен или брутален Спартак Дерменджиев винаги ще бъде близо до сърцето и встрани от магистралата. ≈

Текст Мария Ландова

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: И до днес ни е мъчно, че проектът на Спартак Дерменджиев за скулптурата на Георги Марков не бе избран за присъствието на писателя на площад „Журналист“ в София. Сравнението с поставения там паметник не подлежи на коментар…А с днешна дата можем ли да си представим Райко Алексиев на Орлов мост така, както го е видял, усетил и създал Спартак…Само можем да замълчим с тъга…

[vprki]

Критичен поглед: Книга за силата на уязвимостта

Стефан Иванов е от авторите, които се утвърдиха през годните не само като писатели, поети, драматурзи, но и като хора със силна гражданска чувствителност. Още с първите си две стихосбирки той направи силно впечатление със своята зрялост. Написа за „въпреки.com” издателката, литераторка и журналистка Силвия Чолева по повод новата му книга „Без мен“ на издателство „Кота 0“.

Това се затвърди и с третата му книга „Списъци“, която показа посоката, в която поетът е тръгнал. След нея издаде и „Навътре“, която имаше голям успех. Междувременно през годините Стефан Иванов активно публикува есета, проза, пътеписи, интервюта в над двадесет вестника и списания, сред които „Литературен вестник“, „Култура“, „Ах, Мария“, „Алтера“, „Егоист“ и други. В началото на творческия си път той беше част от групата „Бърза литература“. Популярен е блогът му за поезия. Превеждал е Алън Гинсбърг и Сергий Жадан. Участва в антологии и различни сборници. Стихотворенията му са превеждани на  английски, гръцки, португалски, хърватски и сръбски.

Стефан Иванов на литературно четене в памет на Георги Рупчев в парка "Гео Милев", септември 2022

Изключително активен, той е водеща фигура в културния живот на София. Организирал е литературни събития, като „Зачитане“ в кино „Влайкова“, „Точка срещу точка“ в клуб „Бекстейдж“, „Бавно: изговорен свят“ (заедно с музикалната група Блуба лу), формата „Актьори срещу поети“ в ТР „Сфумато“ и пр. Стефан Иванов пише драматургия, която може да се види на сцената на ТР Сфумато. „Медея – майка ми“ в съавторство с Иван Добчев получ��ва „Икар“ за 2013 година. Представленията по негови авторски текстове „Същият ден“ и „Антитъга“ също се играят в „Сфумато“.

Най-новата му книга след 10-годишна пауза е почти 400 страници и се нарича „Без мен“. Тя беше предшествана от малката „С теб“, в която поезия и есе се смесват до степен на неразчленимост, а заглавията и обемът на двете са знак за свободата, с която Стефан Иванов се отнася към писането. Книгата „Без мен“ също се колебае жанрово – в нея са включени стихотворния и дневникови записки, кратки фрагменти-есета, прекъсвани от цитати на различни писатели. Връзката между тях е естествена, те преливат едни в други, сменят местата си и звученето. Така се осъществява драматургията на цялата книга. Подобно на отделните парчета от „Микроскрипти“ на Роберт Валзер например и в „Без мен“ има свързваща нишка, която преминава през стихотворенията и фрагментите проза и сякаш няма край.

Както в другите книги на Стефан Иванов, и тук мястото е големият град. Авторът се обръща към човека в него – често самотен и объркан, фрустриран, обсебен от страх и депресии. Светът навън е драматичен, а поетът го гледа спокойно, успокоява и читателя, че изход все пак съществува и това е най-общо доброто и любовта. А също надеждата и естествената радост от живота. Срещаме се с един сам и ужасен човек, уплашен човек, който се страхува за това, което става около нас – и войната, и насилието в най-близък кръг, и разпадът на отношенията, и осакатения свят по стихотворението на Адам Загаевски (1945-2021): „Опитай да възпееш осакатения свят“, което завършва така:

Възпей осакатения свят

и сивото перо, което дроздът изгуби,

и деликатната светлина, която блуждае и чезне

и пак се връща.

Адам Загаевски на Международния литературен фестивал в София, 2016

Стефан Иванов възпява осакатения свят, като внушава утехата, че решение се намира дори неочаквано, че можем да противостоим през сърцето, да не се плашим, дори, когато ни е страх и ни боли, както в „Сряда следобед през април“:

да не бързаш

да не се страхуваш

да се оставиш да бъдеш ранен

и да се оставиш да ти мине

да се оставиш

като се грижиш за себе си

Характерно за стихотворенията му и в другите книги, но особено тук е, че творбите кореспондират директно с читателя, особено с младия читател. Те се превръщат във вик за помощ, плач, крясък към другия, зов. Така въздействието им неимоверно се засилва, активизира не само чувствата, емоциите, но и мисълта, сякаш авторът стои срещу теб и ти говори. Този ход, тази поетика е присъща за писането на Стефан Иванов, плод е на немалкия му опит в драматургията, чиито похвати използва. Така успява да удържи границата и да не прескочи в дидактиката, а да спре точно, когато стихът е постигнал ефект.

Стефан Иванов на премиерата на книгата си в Театрална работилница "Сфумато"

Интересно решение в тази посока са „пресечките“ на поезията с дневниковите записки, които освобождават напрежението, заземяват читателя в едни всекидневни истории, подхвърлят му нечия мисъл, забавят на пръв поглед само ритъма, дават му време за осмисляне. Това се случва естествено, плавно, сякаш разговорът, започнат в стихове продължава, почти като наяве. Насън стават други неща – доста разказани сънища има в книгата, но със средствата на поезията. Всичко е свързано във верига, получава се книга-верига, която те води. В уводните си думи поетът Марин Бодаков (1971-2021), редактор на книгата пише: „Той е хроникьор на отчаянието. Отчаянието днес е нашата памет. Отчаянието вече е единствената връзка между културните хора от различните поколения в тази страна. И може би затова веднага бяхме заедно под дъжда на площада. И въпреки това, Стефан влага уют в нашето отчаяние. Той изрежда миговете на моето време. Значително и незначително. Всичко и нищо в неловкостта, когато останеш насаме с много близък човек“.

Марин Бодаков, май 2021

Специфичната форма на „Без мен“ е всъщност един безкраен разговор с другия човек, със света. Тя хармонира с остротата на темите в поезията на Стефан Иванов и с желанието му да бъде социално и политически чувствителен, да не изпуска от поглед случващия се разпад в обществото, обезчовечаването, политическата поквара, отсъствието на елементарен морал, трудността, невъзможността да се живее в такава среда, от което произлизат и болезнеността на днешния човек, липсата на любов и психологически сривове.

Има ли предел, има ли изход, се пита поетът. Възможните отговори са прости – да си внимателен и нежен, да обичаш хората около теб, да си честен и прям, да не подминаваш падналия, да умееш да се засмееш, да не забравяш иронията, която Стефан Иванов прикрито, но често използва в писането си. Иронията е спасителен пояс в океана от фалш и агресия наоколо. Най-важното, казва ни поетът, е да даваш и да получаваш любов. Всичко в тази книга води натам, към любовта, към съчувствието и загрижеността за човека.

„Без мен“ изобилства с познанията на автора в най-различни области на културата, но поднесени така лежерно, че да разпалят любопитството към всеки факт или име, да ни въвлекат в духовно търсене и осмисляне.

Стефан Иванов и Силвия Чолева в предаването "Арт ефир" в Програма "Христо Ботев" на БНР

Времето вече се е превъртяло и сме дошли отново до точката, в която социалните и политически проблеми изместват другото и застават на предна позиция, дори се превръщат единственото, което вълнува хората пред несигурното бъдеще. Книгата на Стефан Иванов улавя този дух на днешното и го преработва по своя ненатраплив, но твърд начин, изразявайки позицията си чрез езика на поезията, като непрестанно ни напомня за силата на уязвимостта. ≈

Текст: Силвия Чолева

Снимки: Яна Лозева, Стефан Джамбазов (1951-2021), Стефан Марков и личен архив

[vprki]

Пътуванията на Греди Асса като пътешествие в света на изкуството

До 2 май почитателите на проф. Греди Асса ще могат да се насладят на юбилейната му изложба, „Пътувания“, която се откри през февруари в СГХГ. В експозицията са включени повече от 140 творби –  рисунки, акварели и маслена живопис, като най-ранните произведения са от началото на 80-те години на ХХ.в., някои от тях непоказвани досега, а най-късните са от вече изминалата 2023 година. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипа Зидарова.

 Куратор на проекта, който е подготвян с екипа на СГХГ повече от година, е Иво Милев.

От изложбата

Греди Асса споделя, че с тази изложба идеята му е да покаже българския пейзаж (а и пейзажа по принцип) в нова, различна светлина, да обърне повече внимание на въздействието и впечатлението, което оставят пейзажите у зрителите. За автора е важно публиката да може веднага да разпознае и свърже картината с конкретното място, което тя изобразява – без значение дали това е Витоша, Исландия, Флоренция, Франция... Сериите рисунки (кубинска, китайска, еврейска, турска, гръцка), заедно с живописните платна, покриват възможно най-пълно понятието пътуване.

"Исландия"

Това заглавие може да бъде възприето, както буквално, така и метафорично – пътуванията на автора из различни държави и континенти, пътуването из творчеството му, личното негово пътуване из собственото му съзнание, пътуване към себе си, пътуване във времето – от най-ранната му творба до най-новата, а изследователски погледнато може да бъде проследено и пътуването от рисунката като първоизточник към живописта и създадената неразривна връзка между двете. Греди Асса признава за себе си: „За мен това не са толкова пътувания, колкото едно пътешествие. Първото е по-скоро винаги с една конкретна цел – отиваш и се връщаш. Пътешествието има разклонения, то обогатява и променя човек.“ Художникът свързва темата и заглавието на изложбата и с природата на евреите, които по негови думи „винаги стоят 10 сантиметра над земята“, постоянно търсят земя, движение, про��яна – и това е част от тяхното „пътуване“. Космополитни, както казва Греди, защото „винаги имат съмнение дали дадена земя е тяхна или не“, винаги в готовност и не особено склонни към постоянство и застояване на едно място.

Еврейската тема в рисунки

Историята на Греди и „превръщането“ му в художник започва може би още с думите на любимата му учителка по български език и литература, за която той си спомня с радост и признателност. След едно недотам сполучливо негово съчинение, г-жа (тогава другарката) Юлия Джонева казала с въздишка: „Ти си художник.“ С това изречение тя очевидно предрича целия му живот и първа осъзнава какво ще е призванието му. И до ден днешен Греди споделя, че най-хубавият комплимент, който някога е получавал, се съдържа точно в тези думи – „Ти си художник.“ Той ми разказва още как по време на казармата с един войник от Варна измислили „готин дуел“ – двамата нарисували портрети един на друг в стила на Майстора.

Живописни творби на Греди Асса от началото на 80-те години в изложбата

Но да се върнем на пътуванията – в тази връзка художникът разказва: „Отначало си мислех, че ако опознаеш света, опознаваш себе си. Но в крайна сметка, аз опознах не толкова себе си, колкото изобразителното изкуство – картината, линията, петното, цвета. Всичко това ме омагьоса много повече от онова, което виждам в реалния свят.“ Говорим си за хората – за това колко е важно да помниш кой ти е подал ръка и същевременно да оценяваш и онези, които са те спънали по пътя, да извлечеш урока от отрицателното, да виждаш хубавото в лошото. Спомня си и за личностите и колегите, оставили следа у него –Анселм Кифер, Кристо, Иван Кирков, Христо Стефанов, Димитър Аврамов... И подчертава: „Има художници-законодатели, които са много малко. Такива, които могат да измислят нови форми на поведение, в които хората да видят свобода, да намалят страха си от смъртта, защото и литературата, и изкуството се занимават именно с това.“ Думите му ми припомнят и един определен цитат от романа в драматична форма на Кормак Маккарти, „Сънсет Лимитид“:

От изложбата

„Ако страхът от смъртта бъде прогонен от сърцата на хората, те няма да живеят нито ден повече.“ Дали е така или пък е тъкмо обратното? Опитва ли се изкуството да изкорени този страх и ще настане ли хаос, ако това наистина се случи? До безкрайно щастие и безгрижие ли би довела липсата му или до онова, за което пише Маккарти? Не бихме могли лесно да открием отговора, но както казва Греди Асса: „Най-великата победа е да накараш хората да не мислят за нищо лошо, дори за секунди, минути. Когато вървяхме по кейовете /става дума за „Плаващите кейове“ на Кристо в езерото Изео-б.а/, срещахме щастливи хора, без да знаят защо са щастливи. Люлеенето във водата, вятъра, слънчевото зайче, което минава през теб, цветът на кейовете, който някак напомня на цвета на косата на Жан-Клод... Това е една голяма магия, която, ако я създадеш, значи си създал много.“

"Езеро"

От Яндзъ до пустинята, от Адриатическо и Средиземно море, нагоре към Черно море, оттам по пътеките на Стара Планина и Витоша –  този кръг някак се затваря в творбите на художника. „Пейзажът, може би, най-добре дава оптическата ти нагласа за средата, в която ти искаш да съществуваш. А от друга страна можеш да превърнеш пейзажа в чиста абстракция, без проблем. Липсата на човешка фигура още повече те освобождава“, казва Греди. В този контекст споделя, че мястото, откъдето винаги тръгва е езерото (или по-скоро язовира), на което посвети цяла изложба в галерия „Ракурси“, за която разказахме през януари във Въпреки /може да прочетете тук/. Един пейзаж, който художникът рисува в продължение на 30 години – верандата, дървото, което пречи и винаги се получава вляво на платното, а през зимата, когато то е оголено, вече може да се види езерото в пълната му величественост – как си сменя цвета в зависимост от небето, как си комуникира с мъглата... Усилията на ветровете да правят фигурки по повърхността на водата, нощните разходки, по време на които в почти непрогледната тъмнина не знаеш какво точно животно си видял и дали то въобще съществува или е плод на въображението ти...

"Остров"

Животът около езерото е едно константно повторение, което Греди преодолява, връщайки се към началото, към истинското, значимото, чувственото, далеч от изкуствения интелект. „Живописта винаги ще се състои в това да останеш насаме с природата, да се стремиш да я наподобиш или пък да н��рисуваш любимите си предмети. Уникалността на всеки художник, без значение дали е добър или лош, е в неговата сетивност, усещане, поглед – това са качества, които в бъдеще започват да се тълкуват, защото са неповторими, единствени“, казва авторът. Може би това е най-любопитното у Асса – че всеки негов пейзаж може да бъде възприет като абстрактна работа и обратното. Тук е важно да споменем работи като „Триптих“ (2020), „Пустиня“ (2014), „Миг“ (2019), „Мъгла (Нагоре-нагоре)“ (2020), „Ангел“ (2020), „Дъжд“ (2020), „Балон (Куба)“ (2010), „Остров“ (2014).

Рисунки от кубинската серия

Сериите рисунки са, безспорно, много ценна част от експозицията в изложбата „Пътувания“. Всяка една от тях носи белезите, на онова, което разкрива – гръцките носят усещането за Класика, китайските внушават характерното чувство за движение при туша, кубинските – за ритъм, цветност, празник и музика (в тази връзка Греди Асса споделя, че обича да танцува, докато е пред статива – намира ритъма, равновесието и баланса за изключително важни в работата си). Художникът признава, че именно с рисунките от края на 70-те – началото на 80-те години публиката и колегите започват да го опознават и следят като автор, а боята и четката определя като най-благодатния начин на работа, в сравнение с туша или с химикалката, с която също понякога рисува. Във връзката с темата за пътешествията и свободата, споменава книгата на „един от големите интелектуалци на България“ писателят Боян Биолчев „Антарктида – окото на космоса“. С всяко едно пътуване човек своеобразно увеличава границите на родината, връща се обогатен, с променен код, копнеещ по още нови светове и усещания като разходката по скърцащия бял пясък на Куба, напомнящ на пудра захар.

Боян Биолчев /л/ и художникът Динко Ненов /д/ на изложбата на Греди Асса

„Другостта е част от свободата“, казва Греди Асса, след което го питам какво е да си успешен художник в България. „Няма успешен художник у нас. Всичко, което е различно и талантливо, често бива изгонено от България“, отговаря авторът. А дали има пазар, търсене на абстрактно изкуство у нас? „За съжаление абстракцията няма такава тяга все още. Свикнали сме на фигури – седнала, права, легнала... Рано или късно обаче силата у този, който много е рисувал, започва да си личи. Абстракцията не е случайна, тя е плод на много предварителни упражнения и премислена работа. В нея има има много образи, които преди това си носил в себе си. Първо си ги видял, после ги изолираш или по-скоро намираш под формата на абстракция“, казва Греди Асса. В тази връзка е интересна темата за постепенното разпадане на образа и плавното преминаване от конкретно към абстрактно (тук се сещаме за бика на Пикасо). Този път, разбира се, представлява един строго индивидуален подход – той може да бъде постигнат чрез стилизация на формата, редукция на цветовете, максимално денатурализиране или напълно скъсване с всякаква конкретика и природна форма – абсолютно разпадане на образа.

От изложбата

Достигането до нефигуративността в живописта изисква определен и солиден професионален опит – т.е., естествено, винаги се започва от образа. До някаква степен това преминаване можем да открием и в изложбата „Пътувания“ – от най-старите рисунки, през фигуративната живопис, след това към по-ранните абстрактни работи, все още богати откъм форми, елементи и колорит („Композиция“ /1982/, „Палитра“ /1981/), през пейзажите, част от които съвсем спокойно можем да възприемем и като абстрактни произведения и накрая – стигаме до най-освободените и ефирни голямоформатни творби, които, макар и по-лаконични цветово и образно, нося�� голям емоционален заряд и въздействие.

Греди Асса

„Пътувания“ на Греди Асса е изложба, за чието разглеждане си струва да се посвети повече време, внимание и размишление. Проектът проследява пътя в създаването на стотици произведения, а крайният резултат е несъмнено впечатляващ и внушителен. Един автор, толкова богат откъм работа и още по-богат душевно. Колкото работоспособен и вглъбен, толкова и свободен, въздушен, радващ се на малките неща в живота. Можем да завършим единствено с думите на на забележителния художник Пит Мондриан от 1914 година, които днес са толкова актуални, колкото и тогава; можем само да се надяваме, че ще бъдат валидни и след още 100 години: „Изкуството е по-висше от реалността и не притежава директна връзка с нея. За да се доближим максимално до духовното в него, сме длъжни да използваме реалността възможно най-малко, защото тя е противоположна на духовното.“  ≈

Текст: Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Марков

[mihaylovblog]

22.01.1990 г. – Премиера на българския игрален филм „Ти, който си на небето” на режисьора Дочо Боджаков, по сценарий на Виктор Пасков. Оператор е Иван Варимезов. Създаден е по повестта „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков. Музиката във филма е композирана от Божидар Петков. Художник на постановката е Костадин Русаков. В ролите: Йозеф Кронер, Любен Чаталов, Лили Върбанова, Пламен Сираков, Румен Трайков, Андраш Кончалиев, Калин Арсов, Пенка Цицелкова, Ана-Мария Радичкова, Боян Ковачев, Лили Върбанова, Андраш Кончалиев, Христо Домусчиев, Албена Колева, Васко Жеков, Ева-Мария Радичкова, Милена Гераскова, Никола Боджаков, Станислав Стоев, Ани Каменова, Ружа Нейчева, Дима Шишкова, Димитър Милев, Симеон Алексиев, Николай Пашов и др.