#Иван Милев

[vladotheimpaler]

Иван Милев  - Корицата на списание "Ек", 1924 г. 

[vprki]

Европейският път на младото българско изкуство след Освобождението

Една изключително сложна тема и доста всеобхватна амбициозно и с въображение представя СГХГ в изложбата „Европа в България. Отражения на европейски художествени направления в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век“. Мащабната експозиция обединява изключително много автори, творби, посоки проследява отраженията на европейските художествени течения върху българското следосвобожденско изкуство.

Диалогът между България и Европа в разглеждания период е изключително динамичен, многостранен, непрекъснат. Разкрива се сложна и силно преплетена мрежа от връзки между личности, събития, художествени центрове, тенденции, произведения, явления. Безспорен факт е стремежът за приобщаване на българските художници към европейското изкуство, с ясното съзнание и самочувствие, че България е част от Европа, че европейският път е пътят на младото българско изкуство. Пише във въведението към изложбата кураторът ѝ Любен Домозетски.

Идеята са изложбата се заражда преди няколко години – за експозиция в голямото пространство на галерията, която да обедини различните направления и тяхното проявление в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век. Това е в някаква сте��ен времевата рамка в избора на екипа. Идеята е претърпяла много трансформации във времето, както отбелязва кураторът. Имало е ориентация по-скоро в модернистична линия или пък не чак толкова. Но, все пак, това е крайният проект, реализиран блестящо в СГХГ, който вече почти 2 месеца се радва на голям интерес от страна публиката. Посетителите могат да разгледат  отраженията на европейските художествени направления върху българското изкуство до 16 февруари 2025 година.

Любен Домозетски споделя за периода: „Първата тенденция е преминаването от късновъзрожденското изкуство  към академизъм. Произведенията демонстрират, че българските автори изключително бързо се справят с усвояването на тази посока. Необходима е промяна. Така проникват нови направления (импресионизъм, експресионизъм), които са свързани със стремежа за предаване на състояние. Успоредно се развива и друга тенденция, силно повлияна от сецесиона и символизма, а това е свързано и с актуалния през 20-те години на ХХ век въпрос за родното в нашето изкуство.

През следващите десетилетия отново се завръща вниманието към видимата действителност, към темите, свързани с модернизиращия се град. Този интерес към реалността, присъстващ  в творбите на български художници ��т 30-те години, е обща тенденция за европейското художествено пространство, която придобива различни измерения в различните художествени центрове (нова предметност, метафизична живопис). В представяната изложба постоянно се преплитат няколко основни нишки: стремежът за модернизиране, родната тематика и въпросът за видимата действителност и нейното пресъздаване.“

Това е изложба, която не е възможно да се „поеме“ от зрителя само веднъж. Уверихме се, че като публика ни е необходимо, искаме да влизаме в този свят на българското изобразително изкуство и неговите забележителни автори. Експозицията включва знакови имена и произведения. Много от тях са добре познати, в същото време, както отбелязва Любен Домозетски в процеса на подготовката и реализацията на мащабния проект на галерията са  се появили и съвършено непознати автори и произведения, които от „кураторска и изкуствоведска гледна точка са приятният момент в изложбата“.

Никола Танев, „Трокадеро“, 1913

 За него и за целия екип най-важното е било да се обединят в един изложбен проект и Никола Танев, и Иван Милев, и Никола Петров, и Гошка Дацов, и Сирак Скитник, и Гео Милев, и Кирил Цонев, и Борис Георгиев, и Николай Райнов, и Иван Лазаров, и Иван Ненов… И са успели блестящо с познание и любов. Това се дължи и на дизайнера на експозицията Светла Георгиева, която спомага залата да бъде в особено интересен и различен облик, подчинен на художествената концепция.

Гошка Дацов, „Самарянка“, 1913

В нея могат не само да се разгледат, а и да се проследят отраженията на европейските художествени направления върху българското изкуство. „Какви са механизмите, как проникват, как се случва това отразяване. Много беше интересно, имаше поредица от въпроси, които си задавах постоянно по време на проучването и работата над този проект. Към кои направления нашите автори имат интерес и се ориентират? Какво в тях ги привлича? Към кои направления публиката в България, която оценява това изкуство, как ги възприема, как ги оценява – това бяха постоянните въпроси, които си поставях докато работех по този проект. Трябва да отбележа, че в изкуствоведската литература тази тема е разглеждана по един или друг начин, в различни формулировки. Но за мен беше важно тези имена, тези автори и тези посоки да бъдат обединени в един изложбен проект.

Иван Милев, „Безсъница“, 1920

И се надявам, че действително се справихме с тази много мащабна задача. Тук трябва да отбележа, че не съм сам в този проект. Разбира се, с мен през цялото време работи нашата млада колега Ана Топалова, която е асистент-куратор в този проект. Огромна е дейността на реставраторите, които също помогнаха произведенията да бъдат в този прекрасен ��кспозиционен вид. Разбира се, целият екип на СГХГ начело с директора Аделина Филева помагаше във всеки един момент на трудност (а такива имаше не малко) – защото организирането на толкова мащабна изложба е действително труден и понякога дълъг процес.“ Уточнява в интервю пред БНТ Любен Домозетски. И допълва, че за проекта са поканили като научен консултант Татяна Димитрова, изтъкнат изкуствовед, която се е занимавала именно с периода на 20-те–30-те години на миналия век и нейната роля е била от голямо значение за проучването, за селектирането на конкретните произведения, за селектирането на конкретните теми и направления – на какво да се обърне по-голямо внимание, кое заслужава по-сериозно представяне.

Любен Домозетски и Татяна Димитрова

В изложбата са представени произведения на СГХГ, Национална галерия, ГХГ „Борис Георгиев“ – Варна, ГХГ – Пловдив и други художествени галерии, музеи и частни колекции.

Екипът подготвя и каталог за изложбата „Европа в България. Отражения на европейски художествени направления в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век“.  В дните ѝ, които продължават до средата на февруари следващата година, се организират срещи, дискусии, лекции или кураторски турове, които задълбочават познанията и проучванията, разказват малко повече за едно или друго произведение, за един или друг автор или едно или друго явление в българското изобразително изкуство в европейски контекст. Във времето на експозицията досега сме свидетели на голям интерес, любознателност от страна публиката от различни поколения.

Пламен Петров

Едно от на��-специалните събития в тази посока беше лекцията на Пламен Петров, директор на Художествената галерия в Казанлък, който преди това бе в екипа на СГХГ, "Защо ме будите?", посветена на картината „Ахинора“ и на нейния автор Иван Милев на 20 ноември. Самата творба „гостува“ само два дни в експозицията в СГХГ, за да не отсъства дълго от своя „дом“... Припомняме, че за тази картина е създаден музей "Ахинора", който се помещава в сграда, проектирана като дом на семейството на Емануил и Нина Станчеви и издигната на прехода между 20-те и 30-те години на миналия век. Главата на фамилията е търговец и е свързан с развитието на местното читалище „Искра“. Съпругата му Нина Станчева е медицинска сестра и аптекарка. Родовата памет предава историята за творба на художника Иван Милев, която е дарена на семейството от първата му самостоятелна изложба в Казанлък. В края на 2021 г. сградата се превръща в музейно пространство, което да приюти една от най-ценните творби, съхранявани в града– картината на Иван Милев от 1925 г., която дарява на родния Казанлък само няколко месеца преди смъртта си – картината "Ахинора". Музей "Ахинора" е открит официално на 24 май 2023 г. като филиал на Художествена галерия – Казанлък.

Залата на галерията беше препълнена, дори имаше много правостоящи. По време на лекцията Пламен Петров разказа защо картината е толкова специална и с какво тя е едновременно така европейска, но и така „родна“, коя е Ахинора (красивата жена на хан Аспарух) и какво се крие зад загадъчния ѝ поглед, в облеклото ѝ… След извървян 10-годишен изследователски път, немалка част от тайните, които картината крие, са вече разгадани и ни предстои да ги споделим, посочи той. Гостите се вгледаха и в творбата на Иван Милев „Молитва“ от фонда на Казанлъшката галерия, която е част от изложбата „Европа в България“. Тази картина е дарена от художника в същия ден, в който той дарява и „Ахинора“. „Тези две картини художникът подготвя за предстоящата му през 1927 г. голяма самостоятелна изложба, която съдбата е отредила никога да не подреди. Две картини, с които обаче Иван Милев ще избере да се „раздели“ предсмъртно, за да ги превърне в най-важния си дарителски жест в родния град и в две от най-специалните творби, опазвани в колекцията на Художествена галерия – Казанлък“.

"Ахинора" и този поглед се оказва не само за творчеството на Иван Милев, но и за цялата история на портрета в българското изкуство, особено през 20- те години, действително извънреден като композиционно решение от една страна и като колорит и естетика, която се постига в този портрет, от друга страна.

Припомняме, че през 2017 година в СГХГ  беше представена изложба, посветена на 120-годишнината от рождението и на 90 години от ранната смъртта на Иван Милев (1897- 1927). Експозицията беше наречена „Посоки“, защото се опита очертае чрез конкретни произведения многопосочното творчество на Иван Милев като живописец, илюстратор, график, сценограф, стенописец. „Тази изложба се опитва да заложи няколко направления на бъдещи изследвания, н�� бъдещи размисли за този толкова необичайно появил се художник, зародил невероятен интерес, който продължава и до ден днешен. Художник, който в някакъв смисъл продължава да бъде толкова модерен“, сподели тогава кураторът Филип Зидаров. Пет години по-късно, през 2022 година за първи път у нас се издаде луксозен албум с репродукции на известния и енигматичен, но почти непознат за широката аудитория български художник Иван Милев. Изданието се посвещава на 125 годишнината от рождението му и е дело на издателство „Методиеви книги“  в сътрудничество със СГХГ. Заслужава да се отбележи и оригинално оформената корица на албума, върху чиято обложка е отпечатан детайл от картината Ахинора, а върху твърдата корица с цвят тюркоаз (един от любимите цветове на художника) е апликиран великолепен Giclée отпечатък на цялата картина направен върху 100% памучна хартия с архивно музейно качество.

Сирак Скитник, „Композиция ІІ“, ок. 1932

По повод ранната смърт на Иван Милев, наистина, гениален художник Сирак Скитник пише във вестник „Слово“: „Днес може би малцина си дават точна сметка за онова, което изгубваме. Може би мнозина не знаят името на тоя извънредно даровит млад човек, отгледан в оскъдица. Но ще минат години и всички ще почувстваме цената на златото, което той носеше в душата си. И с щедростта на приказен цар разсипваше в своите декоративни видения.” А в настоящата изложба изложбата „Европа в България. Отражения на европейски художествени направления в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век“ е представен и художникът Сирак Скитник…

От СГХГ канят на поредния кураторски тур към изложбата "Европа в България. Отражения на европейски художествени направления в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век". Ще ви очакват на 14 декември, събота от 11:30 часа с Ана Топалова, ас. куратор на изложбата.

И не забравяйте изложбата продължава до 16 февруари 2025. … ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[ourbalancedlife]

[mihaylovblog]

22.01.1990 г. – Премиера на българския игрален филм „Ти, който си на небето” на режисьора Дочо Боджаков, по сценарий на Виктор Пасков. Оператор е Иван Варимезов. Създаден е по повестта „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков. Музиката ��ъв филма е композирана от Божидар Петков. Художник на постановката е Костадин Русаков. В ролите: Йозеф Кронер, Любен Чаталов, Лили Върбанова, Пламен Сираков, Румен Трайков, Андраш Кончалиев, Калин Арсов, Пенка Цицелкова, Ана-Мария Радичкова, Боян Ковачев, Лили Върбанова, Андраш Кончалиев, Христо Домусчиев, Албена Колева, Васко Жеков, Ева-Мария Радичкова, Милена Гераскова, Никола Боджаков, Станислав Стоев, Ани Каменова, Ружа Нейчева, Дима Шишкова, Димитър Милев, Симеон Алексиев, Николай Пашов и др.

[sangue-dolce]

Иван Милев умира на 29г. от испански грип, което е доказателство, че господ не съществува, защото коя висша сила би позволила толкова талантлив човек да живее по-кратко, отколкото лика му върху банкнота от 5лв.

[whereforearthoubgblog]

А можем...

Стартирам с нещо, което не е театър, с нещо, от което малко разбирам, но мога да се впечатлявам. Стартирам с една изложба.  Съвсем случайно (и добре че) попаднах на изложба в градската галерия. Първоначално си казах : “Добре, нека го видим това. И без това ходя рядко, пък и казват, че е един от основните представители на българския сецесион (т.е. стил Климт. Защото все пак го знаем Климт, а нашият българин, нищо, че постоянно подмятаме образа му на банкнотата от 5 лв. никой не го е чувал), може да е интересно.” Отидох и... уау. Прочетох информацията за Иван Милев на един дъх. Освен, че е художник, той е и сценограф и участник в Първата световна война, умира едва на 29 години, през 1927г. Удиви ме това, че когато са раждани някои наши пра баби, е имало такъв човек с такъв поглед над нещата и изкуството, за който някои днешни МНОГО “арт”  художници могат да мечтаят. Пак отбелязвам, че става въпрос за 1922-ра...  ХОРА, мивка, която се пълни, когато се приближиш до нея ме вълнува толкова, колкото днешното общество се вълнува от голямото - грам, може би грам и половина. Ама това ще е в друг пост.   Върщам се към Иван Милев. Щастлива съм, че попаднах на изложбата, който между другото ще е там до 6 август. Ако бях видяла негова картина някъде извън това, със сигурност нямаше да си помисля,че е от българин. А е. А можем. Не искаме ли? Какво ни става? Защо се мразим толкова много? Боли колко много ни няма...  (Ахинора.)

[vortex-bg-blog]

[deiphobahileev]

Пловдив (По Гео Милев)

Пловдив (По Гео Милев)

  Обичам те, Град, Напомняш ми за модерността На поезията на архаиката, За затъмнението на архилох. Обичам как античните ти руини Преминават в естакади на магистрали, Обичам вонята на мариа и ивана ………………………………………………. Под чинарите на иван вазов. Ти си по-голямата стара загора Индустриалната перла на юга Ти, пристанище на сан франциско, България е шибано анданте – Ти, Граде, си айляшко престо!

[vik-uslugi-sofia]

Къде сме ние ?

Може да ни намерите във всеки квартал на София:

Водопроводчик  Абдовица

Водопроводчик  Банишора

Водопроводчик  Белите Брези

Водопроводчик  Бенковски

Водопроводчик  Бизнес Парк

Водопроводчик  Борово

Водопроводчик  Бъкстон

Водопроводчик  Витоша

Водопроводчик  Враждебна

Водопроводчик  Връбница

Водопроводчик  Гевгелийски

Водопроводчик  Гео Милев

Водопроводчик  Горубляне

Водопроводчик  Гоце Делчев

Водопроводчик  Дианабад

Водопроводчик  Димитър Миленков

Водопроводчик  Дружба

Водопроводчик  Дървеница

Водопроводчик  Западен парк

Водопроводчик  Иван Вазов

Водопроводчик  Изгрев

Водопроводчик  Изток

Водопроводчик  Княжево

Водопроводчик  Красна поляна

Водопроводчик  Красно село

Водопроводчик  Кръстова вада

Водопроводчик  Лагера

Водопроводчик  Левски

Водопроводчик  Лозенец

Водопроводчик  Люлин

Водопроводчик  Манастирски ливади

Водопроводчик  Малинова  долина

Водопроводчик  Младост

Водопроводчик  Модерно предградие

Водопроводчик  Мусагеница

Водопроводчик  Надежда

Водопроводчик  Обеля

Водопроводчик  Овча купел

Водопроводчик  Орландовци

Водопроводчик  Павлово

Водопроводчик  Подуяне

Водопроводчик  Полигона

Водопроводчик  Разсадника

Водопроводчик  Редута

Водопроводчик  Света Троица

Водопроводчик  Свобода

Водопроводчик  Сердика

Водопроводчик  Слатина

Водопроводчик  Стрелбище

Водопроводчик  Студентски град

Водопроводчик  Сухата река

Водопроводчик  Хаджи Димитър

Водопроводчик  Хиподрума

[we-are-ruined]

Иван Милев

Наши-то матери все в черном ходят

1926

[vladotheimpaler]

Ivan Milev (1897 - 1927) 

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Пантеонът на ненужните

„Близо до сърцето“ е специална изложба – камерна, вглъбена в себе си. Устойчива сред бурно разпадащата се картина на света. Трудно е да си представим вечния бунтар Спартак Дерменджиев в ролята на умъдрял и улегнал юбиляр на 70. Написа за „въпреки.com” Мария Ландова, художничка, арт журналист и продуцент, за изложбата на скулптора в галерия „Стубел“.

А той не е, и никога няма да бъде. Голямата му юбилейна ретроспектива - „Предопределеност“ беше, в Благоевград.  Там авторът събра в обща експозиция няколко  базови изложби с документален характер и постави ярък акцент с автопортрета „Викът на Парис“. Всъщност, всяка отделна творба на Спартак Дерменджиев е вик - екстремен и разтърсващ. Той е типичният тотален артист, който смело и отдадено преработва живота си в изкуство.

От изложбата

“Близо до сърцето“ е интимна изложба, но също така е своеобразна епопея на предателствата. Тя събира десетгодишния труд на артиста по проекта на живота му – виртуалните паметници и по-конкретно паметниците на български интелектуалци  – жертви на репресии. Навсякъде и във всички епохи, талантливите и свободните пречат на останалите с неординерност, талант и смелост да следват истината. Спартак Дерменджиев пък е най-последователният артист – разобличител и борец  срещу престъпленията на тоталитаризма в изкуството. Получил награда за ранната си творба „Разбиване на идоли“, днес той търси и намира вътрешната връзка между своите собствени идоли и кумири. Личностите, които е избрал са достойни да бъдат в личния му виртуален пантеон.

Кристо и Жан Клод

Портретуваните в изложбата, всички са рицари на духа, с различни по своята трагичност съдби. Какво е общото между  световно успелите артисти Кристо и Жан Клод, и Жорж Папазов – до скоро непознати, неразбрани и все още недолюбвани в родината си, от една страна, и убитите интелектуалци – Алеко Константинов, Райко Алексиев, Георги Марков, морално и физически унищожената писателка – талантливата и красива Яна Язова – от друга?

Алеко Константинов

Общото между тях е, че посредствеността ги ненавижда – игнорира ги или директно унищожава. „Нашето общество им е длъжник.“ – заявява авторът в интервю по БНТ „Рецепта за култура“. Те са били възпрепятствани по най-различни начини  -  низвергнати, оклеветявани, обявени за невъзвращенци, обречени на страдания в лагери. Физически убивани! Произведенията им са били подлагани на поругание и забвение, а някои са буквално откраднати или унищожени.

Иван Милев

Огромният репресиращ механизъм се е стоварил върху тях с цялата си ненавист, под прикритието на идеологическата доктрина. Днес, когато идеологиите са мъртви, остават оголени зъбите на завистта и омразата, и жаждата за власт. Големият разказ на автора за тъжните съдби на свободните духом, претърпели челен сблъсък с неразвитостта на общество, което не желае свободата, страхува се от нея и се ужасява от свободните, отново е болезнено актуален. Белене за различните! - вече не е призрак от миналото, а кръвожадно зомби. Затънахме в собствената си дистопия - в средновековието на новото хилядолетие.

Яна Язова и Александър Балабанов

В творческата си биография скулпторът Спартак Дерменджиев има скандално силни изложби със скандални имена, които биха разбунили днешните фрустрирани „патриоти“. Например: „Няма щастливи българи“ от (2000г.) в СГХГ или „България курва тоталитарна“ (1997г.) политико-порнографската изложба в галерия “Стълбата“. Спартак е автор и на еротични изложби, в които е свободен и артистичен. Той споделя, че дори в най-интимните теми си остава социален артист и, тъй като това е свързано с голяма болка и „се спасява в цинизма“. Не смятам, че Спартак е циник в изкуството си. Напротив, въпреки хард-сюжетите, той е един от най-чувствителните и раними артисти по нашите земи. Циничният изказ и само външен щит. Изкуството му като Атлас носи тежестта на дълбока вътрешна драма. Несресаните експресивни форми , характерни за пластическия му сленг силно въздействат на зрителя без да са грандомански, без да са витиевато изкусни, без да съблазняват евентуалните купувачи. Спартак не флиртува с никого – нито със зрителите, нито с търговците, нито с критиците, нито с мистериозните инвеститори, които отсъстват.

От изложбата

От „равносметката“ след двете юбилейни изложби става ясно, че макар и на 70, авторът не „помъдрява“ и не се отказва от остро социалните и психологически теми  в изкуството си, въпреки че му „носят само тъга“, той е предопределен да ги прави. Изложбите и цялото му творчество изграждат образа на последователен, самобитен, талантлив, страстен, странен и смел артист. И тъжен, защото продължава да е невидим в реалното пространство. Питам се, защо нямаме негови паметници по улиците и площадите на нашата съвест? Въпреки десетките изложби, в които талантът му непрестанно се препотвърждава. Въпреки виртуалната си активност. Въпреки огромната всеотдайност и енергия, която влага, Спартак Дерменджиев продължава да е „екзотичен“ самотник в изкуството.

Райко Алексиев, виртуален паметник

В „Близо до сърцето“ за пореден път се срещаме не само с блестящия рисувач и пластик, чийто портрети, сякаш, трептят в пространството като живи.  Тук виждаме и самия сложен процес при създаването на неговата концептуалната серия от виртуални паметници – за личности, но също и за събития и идеи.  Виртуалните паметници са другата знакова линия в развитието на автора, на когото нито един жанр в изкуството не му е чужд.  И навсякъде, навсякъде е закодирана изначална тъга. Тъгата на несбъдването. За разлика от грандоманските соцпаметници с разточителната им доминация, за разлика и от мижавите лилипутски  паметничета от времето на безвремие, в което живеем, виртуалните паметници на Спартак Дерменджиев са най-честни и най-мащабирани, спрямо човешката мярка, съвременни паметници.

Алеко Константинов, виртуален паметник

Независими и некомерсиални. Лаконични и въздействащи. Ситуирани на най-добрите места, те достигат до своята възторжена публика във виртуалността. Именно виртуалното пространство е „третото убежище на красотата“ (по Георги Рупчев), в което можем да се разположим, без да пречим и без да ни  наранят. Виртуалните паметници на Спартак окачват на стената същите фундаментални въ��роси относно релациите между материално - виртуално и социално в съвременното изкуство, както впрочем и прословутия банан.

„Обичам да пътешествам виртуално, но и в реалното пространство обичам да се разхождам.“ – сподели Спартак по време на вернисажа – „Напоследък посещавам непознати места на не повече от 100 км от София, с кола. После малко вървя сред природата и това ми стига.“

Спартак Дерменджиев и неговият Георги Марков

Пътят на артиста минава през неговите собственоръчно изкопани траншеи и по изстраданите пътеки на достойнството. Тъжен, чувствен или брутален Спартак Дерменджиев винаги ще бъде близо до сърцето и встрани от магистралата. ≈

Текст Мария Ландова

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: И до днес ни е мъчно, че проектът на Спартак Дерменджиев за скулптурата на Георги Марков не бе избран за присъствието на писателя на площад „Журналист“ в София. Сравнението с поставения там паметник не подлежи на коментар…А с днешна дата можем ли да си представим Райко Алексиев на Орлов мост така, както го е видял, усетил и създал Спартак…Само можем да замълчим с тъга…

[vprki]

Критичен поглед: Книга за силата на уязвимостта

Стефан Иванов е от авторите, които се утвърдиха през годните не само като писатели, поети, драматурзи, но и като хора със силна гражданска чувствителност. Още с първите си две стихосбирки той направи силно впечатление със своята зрялост. Написа за „въпреки.com” издателката, литераторка и журналистка Силвия Чолева по повод новата му книга „Без мен“ на издателство „Кота 0“.

Това се затвърди и с третата му книга „Списъци“, която показа посоката, в която поетът е тръгнал. След нея издаде и „Навътре“, която имаше голям успех. Междувременно през годините Стефан Иванов активно публикува есета, проза, пътеписи, интервюта в над двадесет вестника и списания, сред които „Литературен вестник“, „Култура“, „Ах, Мария“, „Алтера“, „Егоист“ и други. В началото на творческия си път той беше част от групата „Бърза литература“. Популярен е блогът му за поезия. Превеждал е Алън Гинсбърг и Сергий Жадан. Участва в антологии и различни сборници. Стихотворенията му са превеждани на  английски, гръцки, португалски, хърватски и сръбски.

Стефан Иванов на литературно четене в памет на Георги Рупчев в парка "Гео Милев", септември 2022

Изключително активен, той е водеща фигура в културния живот на София. Организирал е литературни събития, като „Зачитане“ в кино „Влайкова“, „Точка срещу точка“ в клуб „Бекстейдж“, „Бавно: изговорен свят“ (заедно с музикалната група Блуба лу), формата „Актьори срещу поети“ в ТР „Сфумато“ и пр. Стефан Иванов пише драматургия, която може да се види на сцената на ТР Сфумато. „Медея – майка ми“ в съавторство с Иван Добчев получава „Икар“ за 2013 година. Представленията по негови авторски текстове „Същият ден“ и „Антитъга“ също се играят в „Сфумато“.

Най-новата му книга след 10-годишна пауза е почти 400 страници и се нарича „Без мен“. Тя беше предшествана от малката „С теб“, в която поезия и есе се смесват до степен на неразчленимост, а заглавията и обемът на двете са знак за свободата, с която Стефан Иванов се отнася към писането. Книгата „Без мен“ също се колебае жанрово – в нея са включени стихотворния и дневникови записки, кратки фрагменти-есета, прекъсвани от цитати на различни писатели. Връзката между тях е естествена, те преливат едни в други, сменят местата си и звученето. Така се осъществява драматургията на цялата книга. Подобно на отделните парчета от „Микроскрипти“ на Роберт Валзер например и в „Без мен“ има свързваща нишка, която преминава през стихотворенията и фрагментите проза и сякаш няма край.

Както в другите книги на Стефан Иванов, и тук мястото е големият град. Авторът се обръща към човека в него – често самотен и объркан, фрустриран, обсебен от страх и депресии. Светът навън е драматичен, а поетът го гледа спокойно, успокоява и читателя, че изход все пак съществува и това е най-общо доброто и любовта. А също надеждата и естествената ра��ост от живота. Срещаме се с един сам и ужасен човек, уплашен човек, който се страхува за това, което става около нас – и войната, и насилието в най-близък кръг, и разпадът на отношенията, и осакатения свят по стихотворението на Адам Загаевски (1945-2021): „Опитай да възпееш осакатения свят“, което завършва така:

Възпей осакатения свят

и сивото перо, което дроздът изгуби,

и деликатната светлина, която блуждае и чезне

и пак се връща.

Адам Загаевски на Международния литературен фестивал в София, 2016

Стефан Иванов възпява осакатения свят, като внушава утехата, че решение се намира дори неочаквано, че можем да противостоим през сърцето, да не се плашим, дори, когато ни е страх и ни боли, както в „Сряда следобед през април“:

да не бързаш

да не се страхуваш

да се оставиш да бъдеш ранен

и да се оставиш да ти мине

да се оставиш

като се грижиш за себе си

Характерно за стихотворенията му и в другите книги, но особено тук е, че творбите кореспондират директно с читателя, особено с младия читател. Те се превръщат във вик за помощ, плач, крясък към другия, зов. Така въздействието им неимоверно се засилва, активизира не само чувствата, емоциите, но и мисълта, сякаш авторът стои срещу теб и ти говори. Този ход, тази поетика е присъща за писането на Стефан Иванов, плод е на немалкия му опит в драматургията, чиито похвати използва. Така успява да удържи границата и да не прескочи в дидактиката, а да спре точно, когато стихът е постигнал ефект.

Стефан Иванов на премиерата на книгата си в Театрална работилница "Сфумато"

Интересно решение в тази посока са „пресечките“ на поезията с дневниковите записки, които освобождават напрежението, заземяват читателя в едни всекидневни истории, подхвърлят му нечия мисъл, забавят на пръв поглед само ритъма, дават му време за осмисляне. Това се случва естествено, плавно, сякаш разговорът, започнат в стихове продължава, почти като наяве. Насън стават други неща – доста разказани сънища има в книгата, но със средствата на поезията. Всичко е свързано във верига, получава се книга-верига, която те води. В уводните си думи поетът Марин Бодаков (1971-2021), редактор на книгата пише: „Той е хроникьор на отчаянието. Отчаянието днес е нашата памет. Отчаянието вече е единствената връзка между културните хора от различните поколения в тази страна. И може би затова веднага бяхме заедно под дъжда на площада. И въпреки това, Стефан влага уют в нашето отчаяние. Той изрежда миговете на моето време. Значително и незначително. Всичко и нищо в неловкостта, когато останеш насаме с много близък човек“.

Марин Бодаков, май 2021

Специфичната форма на „Без мен“ е всъщност един безкраен разговор с другия човек, със света. Тя хармонира с остротата на темите в поезията на Стефан Иванов и с желанието му да бъде социално и политически чувствителен, да не изпуска от поглед случващия се разпад в обществото, обезчовечаването, политическата поквара, отсъствието на елементарен морал, трудността, невъзможността да се живее в такава среда, от което произлизат и болезнеността на днешния човек, липсата на любов и психологически сри��ове.

Има ли предел, има ли изход, се пита поетът. Възможните отговори са прости – да си внимателен и нежен, да обичаш хората около теб, да си честен и прям, да не подминаваш падналия, да умееш да се засмееш, да не забравяш иронията, която Стефан Иванов прикрито, но често използва в писането си. Иронията е спасителен пояс в океана от фалш и агресия наоколо. Най-важното, казва ни поетът, е да даваш и да получаваш любов. Всичко в тази книга води натам, към любовта, към съчувствието и загрижеността за човека.

„Без мен“ изобилства с познанията на автора в най-различни области на културата, но поднесени така лежерно, че да разпалят любопитството към всеки факт или име, да ни въвлекат в духовно търсене и осмисляне.

Стефан Иванов и Силвия Чолева в предаването "Арт ефир" в Програма "Христо Ботев" на БНР

Времето вече се е превъртяло и сме дошли отново до точката, в която социалните и политически проблеми изместват другото и застават на предна позиция, дори се превръщат единственото, което вълнува хората пред несигурното бъдеще. Книгата на Стефан Иванов улавя този дух на днешното и го преработва по своя ненатраплив, но твърд начин, изразявайки позицията си чрез езика на поезията, като непрестанно ни напомня за силата на уязвимостта. ≈

Текст: Силвия Чолева

Снимки: Яна Лозева, Стефан Джамбазов (1951-2021), Стефан Марков и личен архив

[vprki]

Пътуванията на Греди Асса като пътешествие в света на изкуството

До 2 май почитателите на проф. Греди Асса ще могат да се насладят на юбилейната му изложба, „Пътувания“, която се откри през февруари в СГХГ. В експозицията са включени повече от 140 творби –  рисунки, акварели и маслена живопис, като най-ранните произведения са от началото на 80-те години на ХХ.в., някои от тях непоказвани досега, а най-късните са от вече изминалата 2023 година. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипа Зидарова.

 Куратор на проекта, който е подготвян с екипа на СГХГ повече от година, е Иво Милев.

От изложбата

Греди Асса споделя, че с тази изложба идеята му е да покаже българския пейзаж (а и пейзажа по принцип) в нова, различна светлина, да обърне повече внимание на въздействието и впечатлението, което оставят пейзажите у зрителите. За автора е важно публиката да може веднага да разпознае и свърже картината с конкретното място, което тя изобразява – без значение дали това е Витоша, Исландия, Флоренция, Франция... Сериите рисунки (кубинска, китайска, еврейска, турска, гръцка), заедно с живописните платна, покриват възможно най-пълно понятието пътуване.

"Исландия"

Това заглавие може да бъде възприето, както буквално, така и метафорично – пътуванията на автора из различни държави и континенти, пътуването из творчеството му, личното негово пътуване из собственото му съзнание, пътуване към себе си, пътуване във времето – от най-ранната му творба до най-новата, а изследователски погледнато може да бъде проследено и пътуването от рисунката като първоизточник към живописта и създадената неразривна връзка между двете. Греди Асса признава за себе си: „За мен това не са толкова пътувания, колкото едно пътешествие. Първото е по-скоро винаги с една конкретна цел – отиваш и се връщаш. Пътешествието има разклонения, то обогатява и променя човек.“ Художникът свързва темата и заглавието на изложбата и с природата на евреите, които по негови думи „винаги стоят 10 сантиметра над земята“, постоянно търсят земя, движение, промяна – и това е част от тяхното „пътуване“. Космополитни, както казва Греди, защото „винаги имат съмнение дали дадена земя е тяхна или не“, винаги в готовност и не особено склонни към постоянство и застояване на едно място.

Еврейската тема в рисунки

Историята на Греди и „превръщането“ му в художник започва може би още с думите на любимата му учителка по български език и литература, за която той си спомня с радост и признателност. След едно недотам сполучливо негово съчинение, г-жа (тогава другарката) Юлия Джонева казала с въздишка: „Ти си художник.“ С това изре��ение тя очевидно предрича целия му живот и първа осъзнава какво ще е призванието му. И до ден днешен Греди споделя, че най-хубавият комплимент, който някога е получавал, се съдържа точно в тези думи – „Ти си художник.“ Той ми разказва още как по време на казармата с един войник от Варна измислили „готин дуел“ – двамата нарисували портрети един на друг в стила на Майстора.

Живописни творби на Греди Асса от началото на 80-те години в изложбата

Но да се върнем на пътуванията – в тази връзка художникът разказва: „Отначало си мислех, че ако опознаеш света, опознаваш себе си. Но в крайна сметка, аз опознах не толкова себе си, колкото изобразителното изкуство – картината, линията, петното, цвета. Всичко това ме омагьоса много повече от онова, което виждам в реалния свят.“ Говорим си за хората – за това колко е важно да помниш кой ти е подал ръка и същевременно да оценяваш и онези, които са те спънали по пътя, да извлечеш урока от отрицателното, да виждаш хубавото в лошото. Спомня си и за личностите и колегите, оставили следа у него –Анселм Кифер, Кристо, Иван Кирков, Христо Стефанов, Димитър Аврамов... И подчертава: „Има художници-законодатели, които са много малко. Такива, които могат да измислят нови форми на поведение, в които хората да видят свобода, да намалят страха си от смъртта, защото и литературата, и изкуството се занимават именно с това.“ Думите му ми припомнят и един определен цитат от романа в драматична форма на Кормак Маккарти, „Сънсет Лимитид“:

От изложбата

„Ако страхът от смъртта бъде прогонен от сърцата на хората, те няма да живеят нито ден повече.“ Дали е така или пък е тъкмо обратното? Опитва ли се изкуството да изкорени този страх и ще настане ли хаос, ако това наистина се случи? До безкрайно щастие и безгрижие ли би довела липсата му или до онова, за което пише Маккарти? Не бихме могли лесно да открием отговора, но както казва Греди Асса: „Най-великата победа е да накараш хората да не мислят за нищо лошо, дори за секунди, минути. Когато вървяхме по кейовете /става дума за „Плаващите кейове“ на Кристо в езерото Изео-б.а/, срещахме щастливи хора, без да знаят защо са щастливи. Люлеенето във водата, вятъра, слънчевото зайче, което минава през теб, цветът на кейовете, който някак напомня на цвета на косата на Жан-Клод... Това е една голяма магия, която, ако я създадеш, значи си създал много.“

"Езеро"

От Яндзъ до пустинята, от Адриатическо и Средиземно море, нагоре към Черно море, оттам по пътеките на Стара Планина и Витоша –  този кръг някак се затваря в творбите на художника. „Пейзажът, може би, най-добре дава оптическата ти нагласа за средата, в която ти искаш да съществуваш. А от друга страна можеш да превърнеш пейзажа в чиста абстракция, без проблем. Липсата на човешка фигура още повече те освобождава“, казва Греди. В този контекст споделя, че мястото, откъдето винаги тръгва е езерото (или по-скоро язовира), на което посвети цяла изложба в галерия „Ракурси“, за която разказахме през ��нуари във Въпреки /може да прочетете тук/. Един пейзаж, който художникът рисува в продължение на 30 години – верандата, дървото, което пречи и винаги се получава вляво на платното, а през зимата, когато то е оголено, вече може да се види езерото в пълната му величественост – как си сменя цвета в зависимост от небето, как си комуникира с мъглата... Усилията на ветровете да правят фигурки по повърхността на водата, нощните разходки, по време на които в почти непрогледната тъмнина не знаеш какво точно животно си видял и дали то въобще съществува или е плод на въображението ти...

"Остров"

Животът около езерото е едно константно повторение, което Греди преодолява, връщайки се към началото, към истинското, значимото, чувственото, далеч от изкуствения интелект. „Живописта винаги ще се състои в това да останеш насаме с природата, да се стремиш да я наподобиш или пък да нарисуваш любимите си предмети. Уникалността на всеки художник, без значение дали е добър или лош, е в неговата сетивност, усещане, поглед – това са качества, които в бъдеще започват да се тълкуват, защото са неповторими, единствени“, казва авторът. Може би това е най-любопитното у Асса – че всеки негов пейзаж може да бъде възприет като абстрактна работа и обратното. Тук е важно да споменем работи като „Триптих“ (2020), „Пустиня“ (2014), „Миг“ (2019), „Мъгла (Нагоре-нагоре)“ (2020), „Ангел“ (2020), „Дъжд“ (2020), „Балон (Куба)“ (2010), „Остров“ (2014).

Рисунки от кубинската серия

Сериите рисунки са, безспорно, много ценна част от експозицията в изложбата „Пътувания“. Всяка една от тях носи белезите, на онова, което разкрива – гръцките носят усещането за Класика, китайските внушават характерното чувство за движение при туша, кубинските – за ритъм, цветност, празник и музика (в тази връзка Греди Асса споделя, че обича да танцува, докато е пред статива – намира ритъма, равновесието и баланса за изключително важни в работата си). Художникът признава, че именно с рисунките от края на 70-те – началото на 80-те години публиката и колегите започват да го опознават и следят като автор, а боята и четката определя като най-благодатния начин на работа, в сравнение с туша или с химикалката, с която също понякога рисува. Във връзката с темата за пътешествията и свободата, споменава книгата на „един от големите интелектуалци на България“ писателят Боян Биолчев „Антарктида – окото на космоса“. С всяко едно пътуване човек своеобразно увеличава границите на родината, връща се обогатен, с променен код, копнеещ по още нови светове и усещания като разходката по скърцащия бял пясък на Куба, напомнящ на пудра захар.

Боян Биолчев /л/ и художникът Динко Ненов /д/ на изложбата на Греди Асса

„Другостта е част от свободата“, казва Греди Асса, след което го питам какво е да си успешен художник в България. „Няма успешен художник у нас. Всичко, което е различно и талантливо, често бива изгонено от България“, отговаря авторът. А дали има пазар, търсене на абстрактно изкуство у нас? „За съжаление абстракцията няма такава тяга все още. Свикнали сме на фигури – седнала, права, легнала... Рано или късно обаче силата у този, който много е рисувал, започва да си личи. Абстракцията не е случайна, тя е плод на много предвари��елни упражнения и премислена работа. В нея има има много образи, които преди това си носил в себе си. Първо си ги видял, после ги изолираш или по-скоро намираш под формата на абстракция“, казва Греди Асса. В тази връзка е интересна темата за постепенното разпадане на образа и плавното преминаване от конкретно към абстрактно (тук се сещаме за бика на Пикасо). Този път, разбира се, представлява един строго индивидуален подход – той може да бъде постигнат чрез стилизация на формата, редукция на цветовете, максимално денатурализиране или напълно скъсване с всякаква конкретика и природна форма – абсолютно разпадане на образа.

От изложбата

Достигането до нефигуративността в живописта изисква определен и солиден професионален опит – т.е., естествено, винаги се започва от образа. До някаква степен това преминаване можем да открием и в изложбата „Пътувания“ – от най-старите рисунки, през фигуративната живопис, след това към по-ранните абстрактни работи, все още богати откъм форми, елементи и колорит („Композиция“ /1982/, „Палитра“ /1981/), през пейзажите, част от които съвсем спокойно можем да възприемем и като абстрактни произведения и накрая – стигаме до най-освободените и ефирни голямоформатни творби, които, макар и по-лаконични цветово и образно, носят голям емоционален заряд и въздействие.

Греди Асса

„Пътувания“ на Греди Асса е изложба, за чието разглеждане си струва да се посвети повече време, внимание и размишление. Проектът проследява пътя в създаването на стотици произведения, а крайният резултат е несъмнено впечатляващ и внушителен. Един автор, толкова богат откъм работа и още по-богат душевно. Колкото работоспособен и вглъбен, толкова и свободен, въздушен, радващ се на малките неща в живота. Можем да завършим единствено с думите на на забележителния художник Пит Мондриан от 1914 година, които днес са толкова актуални, колкото и тогава; можем само да се надяваме, че ще бъдат валидни и след още 100 години: „Изкуството е по-висше от реалността и не притежава директна връзка с нея. За да се доближим максимално до духовното в него, сме длъжни да използваме реалността възможно най-малко, защото тя е противоположна на духовното.“  ≈

Текст: Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Марков

[mihaylovblog]

22.01.1990 г. – Премиера на българския игрален филм „Ти, който си на небето” на режисьора Дочо Боджаков, по сценарий на Виктор Пасков. Оператор е Иван Варимезов. Създаден е по повестта „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков. Музиката във филма е композирана от Божидар Петков. Художник на постановката е Костадин Русаков. В ролите: Йозеф Кронер, Любен Чаталов, Лили Върбанова, Пламен Сираков, Румен Трайков, Андраш Кончалиев, Калин Арсов, Пенка Цицелкова, Ана-Мария Радичкова, Боян Ковачев, Лили Върбанова, Андраш Кончалиев, Христо Домусчиев, Албена Колева, Васко Жеков, Ева-Мария Радичкова, Милена Гераскова, Никола Боджаков, Станислав Стоев, Ани Каменова, Ружа Нейчева, Дима Шишкова, Димитър Милев, Симеон Алексиев, Николай Пашов и др. Снимки: http://kino.dir.bg/

[mihaylovblog]

02.04.1979 г. – Премиера на българския игрален филм „По дирята на безследно изчезналите“ на режисьора Маргарит Николов, по сценарий на Николай Христозов (по едноименната му книга). Оператор е Иван Самарджиев. Художник Захари Савов. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев. В ролите: Наум Шопов, Борис Луканов, Коста Цонев, Димитър Буйнозов, Стефан Гецов, Васил Михайлов, Ицхак Финци, Продан Нончев, Любомир Младенов, Асен Миланов, Димитър Хаджиянев, Кирил Янев, Васил Банев, Теодор Юруков, Стоян Добринович, Кристиян Фоков, Евгения Баракова, Минка Сюлеймезова, Петър Чернев, Иван Джамбазов, Явор Милушев, Петко Петков, Любомир Бъчваров, Тодор Щонов, Елена Райнова, Димитър Хаджийски, Любен Бояджиев, Преслав Петров, Стефан Великов, Стефан Димитров, Коста Райнов, Герасим Младенов, Борислав Иванов, Никола Ханджийски, Иван Тонев, Михаил Михайлов, Антоанета Бачева, Иван Янчев, Димитър Милушев, Иван Андреев, Иван Несторов, Ганчо Ганчев, Найчо Петров, Петър Димов, Георги Георгиев, Димитър Милев, Антон Радичев, Мая Зуркова, Стоян Алексиев, Валентин Гаджоков, Иван Златарев, Георги Стефанов и др.