#Емануил Видински

[vprki]

Критичен поглед: Възпитание на чувствата

Струва ми се най-подходящо за текста ми за книгата на Емануил Видински /на снимката/ „Дом за начинаещи“ да е заглавието на романа на Флобер – „Възпитание на чувствата“. Надявам се, ще се уверите по-долу от текста, че годините прекарани от едно българско дете на възраст от 12 до 15 години в немски католически Дом на деца – пансион е своего рода време на възпитание на чувствата. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.

Много книги има в световната литературна съкровищница, посветени на домове за ��ираци, на пансиони, където децата живеят, отделно от родителите си, със свои връстници или различни на възраст деца. В тези книги, е различна и степента на религиозното обучение и норми. И Емануил Видински ще каже: „Никой никого не насилваше, защото общото схващане, бе, че всеки сам достига до Бога, и по свои собствени пътища“.  Но всички тези книги, колкото и да са различни, имат и една обща специфика – тук тези деца съзряват и се подготвят за живота и самостоятелното по-после живеене извън Дома. Това е Дом за начинаещи.

Книгата на Емануел Видински има много достойнства. Тя е написана увлекателно, стилът е много умерено балансиран и овладян емоционално и фабулно, въпреки че авторът разказва собствената си история, но това е и фикционална постройка, а то не е малко изпитание. Авторът ни поставя в ситуация, където и героите и ние четящите се изправяме срещу нашите чувства, а това не винаги е лесно. „Дом за начинаещи“ е сполучлива амалгама от подобие на Викториански роман и актуален съвременен роман за живота в Германия след падането на Стената.

Момче, чийто баща е стипендиант в Германия, град Хале, а майка му остава в София, през годините 1991–1994 и той живее в този дом, в градчето Калбе. Момче, което в началото плахо пристъпва прага на пансиона, няма още приятели и не владее добре н��мски език. По-късно главният герой ще приеме, че това е съдба.

Но мисля, че най-голямото достойнство на книгата е, че това е един подчертано искрен текст, смел текст. Защото се иска кураж, да се обърнеш 30 години назад и да опишеш живота си, своите тийнейджърски години, годините на своето физическо и емоционално съзряване. Това е книга, която дълго след прочитането ѝ те вълнува, за която дълго още мислиш. Книга, която те отпраща към спомени и асоциации за собственото ти порастване. Това е една, колкото класически разказана история, толкова и съвременна и модерна, като трактовка на всичко случващо се в първите години на 90-те години на миналия век. И не на последно място, книга, която обезателно трябва да бъде наградена.

Докато четях книгата, много често се сещах и за моя любима книга от детството, която обичам и досега да препрочитам. Книгата на Ерих Кестнер „Хвърчащата класна стая“ - книга, както виждате също от немски автор и е също за Дом за деца (интернат), които живеят без родителите си. Много обичам и един от незабравимите персонажи – любимеца на децата – възпитателя  Юстус ( от латинското  „Справедливост“) – мисля, че винаги в такъв жанр книга има по един Юстус, който възвръща, утвърждава и учи децата на достойнство и справедливост.

Димитър Кенаров /л/ и Емануил Видински /д/ при представянето на романа на Алея на книгата Варна, 2023

Животът в дом за деца, които не живеят по някаква причина, с родителите си, има своята специфика. Това изисква по-кратка или по-дълга адаптация към обкръжението, в което си попаднал. Тук са и приятелствата, и враждите, и предателствата, понякога и жестокостта, и първите влюбвания. Този дом за начинаещи поставя тези деца в обстановка, когато те трябва да се адаптират към другите обитатели на дома, деца на различни възрасти, с различни характери, навици, ценностна система. Това оформя качества, като гъвкавост в отношенията, толерантност, съпричастност, почтеност, но и издръжливост при несправедливостите. Тук се научаваш, например, че от случил се бой веднага да преминеш към спокойно държане, за да няма по-сериозни последици пред възпитателите. Това е и своеобразна школа да привикнеш към всекидневно погаждащите ти се номерца от съучениците ти. Школа, в която има и жестокост, унижение, накърнена гордост, където се учиш да отстояваш себе си, да се защитиш и оцелееш. Подигравката и презрението са обичайни и може да се разнесат из дома и да се почувстваш „като поето от вятъра птиче перце“.

Тук се изграждат и приятелства, които после ще продължат през целия ти по-нататъшен живот, но това става по-бавно и предпазливо, защото животът е научил тези деца да не бързат с доверяването –  те са били и нееднократно предавани. С една дума, попадането в такава обстановка те бележи психологически за цял живот.

Емануил Видински при представянето на романа на Алея на книгата Варна, 2023

От другата страна са възпитателите. Всеки със своите семейства и съдби, но обединени от една идея и кауза – да бъдат в ��омощ на тези деца и тийнейджъри.

Историята за живота на героя през тези четири години се преплита с много актуални за времето си събития: войната в Югославия и босненски мюсюлмани, подслонени в дома, момче от азиатски произход, сблъсъци между скинари, неонацистки банди и полиция (което дори завършва с убийството на младеж), световното футболно първенство през 1994 г. Ето как описва Видински Германия по онова време: „По улиците, човек можеше да срещне представители на всякакви субкултури – облечени в черно почитатели на дарк уейв, шарени пънкари, металите с дълги коси и тениски с името на някоя група отпред, рейваджиите, скинарите…“ . И ще допълни: „Бяхме на възраст, когато всеки се интересува само от себе си.“ Или: „…кога животът е по-сериозен, отколкото в тийнейджърска възраст.“

Пространно е проследено и увлечението и потапянето  на главния герой в музикалния свят – свиренето на китара и барабани. Това е свързано с постоянното слушане и имитиране на актуалните световни музикални формации, популярни рок групи и с добиването на една богата музикална култура, която по своему свързва момчетата в трайни приятелства.

Емануил Видински

Емануил Видински талантливо ни обкръжава с цяла галерия от образи на живеещите деца, тийнейджъри в Дома, с колорита на възпитателите и дори танте (леля) Елфи – готвачката, която всяко тръгващо си дете от дома ще стисне здраво в прегръдките си и ще плаче за него, като за свое дете.

Всичко в наратива звучи толкова истинско и правдоподобно. Дори стаята на протагониста в Дома, в която той дълго се шири самостоятелно, така добива колорит с този приключенски нюанс, че закъснелите вечер и нощем се качват и слизат от прозореца му по прилепения към фасадата гръмоотвод, че читателят също притаява дъх, докато тези момчешки лудории се разиграват пред очите ни. В този смисъл романът на Емануил Видински е силно кинематографичен и чудесна основа за сценариен прочит. Филм, евентуално заснет по сценарийна основа на романа, би се превърнал в класика, в европейска класика.

Освен екзистенциалните теми, романът е облъхнат и от силното духовно присъствие на отец Паул, с когото един тийнейджър от България има нужда да сподели въпросите за честта, премълчаването на истината, съвестта – все въпроси на духовното ни лутане. На измъчващата истина на героя, че е спестил свидетелството си за физическата схватка на двама обитатели на дома, завършила злополучно, младият човек ще научи от отец Паул, че дори и в Божиите заповеди има нюанси, че животът не е еднозначен и нюансът може да преобърне дори очевидни истини.

Емануил Видински

Вплетената, много умело, деликатно и етично история на възпитателката Инге и любовта ѝ с възпитаник на Дома, драмата, което се носи негласно от поколение в поколение, е особено облагородяващ момент с това, че всички сме хора, с желанията си на всяка възраст. Това придава една особена мекота, в иначе нелеките отношения, на това разнолико общество в пансиона. Този епизод е толкова човешки, с „недопустимите“, „непозволени“ чувства. Моето поколение помни френския емблематичен филм от 70-те години на миналия век „Особен урок“ / 1968, реж. Мишел Боарон, музика Франсис Лей –б.р./, за любовната история на учителка и ученик, който и с музиката си ни вълнуваше години след това.

Първото влюбване на героя също е предадено с много нюанси – от трепетните вълнения при бегъл поглед, реплика или споделена музикална касета. Любовта, която води до „смут и сключени вежди“…. до мечтания танц, при който да си позволиш да почувстваш тялото на другия, с цялата несигурност и смелост, с риска и същевременно – беззащитността. Наред с това и събуждащата се мъжественост и еротични трепети с момиче, което ти е повече от приятел, с което ще споделите тайния проход за излизане на покрива и ще говорите за Бог. За което ще кажеш: „Бях се слял със самия момент и не исках да го пусна.“Мисля, че в романа има още един виртуален, призрачен герой. Самият Дом за начинаещи. Сграда, построена преди векове, с кули и проходи, които понякога притихват. „Коридорите се умълчаваха, тъмнината се скупчваше по ъглите, внезапно се появяваха паяжини, все едно никой не бе живял в сградата от години.“ Тайнствено и същевременно съвременно. ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Зорница Христозова, архив на издателство „Жанет 45“ и Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: „Дом за начинаещи“ на Емануил Видински е издадена от „Жанет 45“, 2023, редактор Христо Карастоянов, художник на корицата Христо Гочев. Емануил А. Видински (1978) дебютира през 2005 година със сборника разкази „Картографии на бягството“ („Стигмати“), следват романът „Места за дишане“ („Алтера“, 2008) и стихосбирката Par Avion („Жанет 45“, 2011).  

А през 2004 година е удостоен с първа награда за къс разказ на автори до 35 години на името на Рашко Сугарев, учредена от НДФ „13 века България“.  По повод десетата годишнина от издаването на „Картографии на бягството“ издателство „Жанет 45“ предлага подборка от най-добрите разкази от този сборник, както и непубликуваните в книга нови разкази на Видински, "Егон и тишината", писани през последните 10 години. Освен с литература Емануил А. Видински се занимава и с музика. Заедно с поета Петър ��ухов през пролетта ��а 2013 година създават групата Par Avion Band, която изпълнява основно авторски песни. От 2019 година е част от редакторския екип на „Литературен вестник“. Работил е като журналист, радиоводещ и преподавател по творческо писане.

[lookingthroughaprism]

Емауил Видински, Par avion

[evellyneee]

Емануил А. Видински

[vprki]

Литературните награди като modus vivendi

Традиционно около 1 ноември, Деня на Народните будители се раздават литературните награди на Портал Култура, Литературен клуб „Перото“ на НДК, връчва се и призът за разкази на името на Йордан Радичков от  (роден на 24 октомври 1929) от община Берковица. Оказа се, че в този период има и други връчени литературни отличия…, между които и Националната награда „Роман на годината“ на НДФ „13 века България“, анулирана през май…

В годините сме публикували текстове за трите основни конкурса, може да намерите във „въпреки.com”, без да е необходимо да уточняваме линкове, достатъчна е търсачката. Призьорите за 2024 са известни, но държим , все пак, да откроим важни моменти за наградите като драматургия, поведение и смисъл в концепцията на организаторите.

В Деня на Народните будители Портал Култура връчи за единайста година награди за принос в литературата и хуманитаристиката. Обичайно в пространството на книжарница „Гринуич“ между книги, в което се организират и техни премиери. Събитието е на пръв поглед скромно, не светско, но е среща на приятели съмишленици, талантливи хора, които дълбоко се вълнуват, преживяват не само с творчеството си какво се случва с нас тук и сега.

От ляво на дясно: Калин Янакиев, Божидар Кунчев, Теодора Димова, Деян Енев и Тони Николов

Тези хора са общност, но за това ще стане дума малко по-късно в текста. Журито е в постоянен състав Тони Николов, главен редактор на Портал Култура и списание „Култура“, проф. Калин Янакиев, писателите Теодора Димова и Деян Енев, литераторът проф. Божидар Кунчев. Те в продължение на година изчитат издадените у нас стотици книги художествената литература (проза) и хуманитаристиката. Съвсем не лек труд и вглъбяване, за да дадат своята оценка и направят своя избор. В тези награди се оглежда времето ни, а и пространството, в което живеем, както каза една талантлива авторка по повод на наградите.

Портал Култура в ежегодните си награди е единствен в страната, който дава приз за хуманитаристика, Това е едно от най-стойностните журита в България, те са ясни и застават с лицата си, зад решенията си аргументирано с подготвени слова, в които не дават просто оценки, а анализират. Всички негови членове, участващите в него и четящите книгите са категорични творци, с име, хора, които са извън конюнктурата. Това не е конюнктурно жури – каквито има в момента не малко в България.

Емануил Видински

Припомняме наградите за 2024: В категорията „Проза“ Първа награда получи Емануил А. Видински за романа „Дом за начинаещи“ („Жанет 45“, 2023 г.) заради „неподражаемото му майсторство да превърне болките от съвременността в художествено преживяване“ /за нея във „въпреки.com” може да прочетете тук/

Втората награда (тя у от няколко години) в категория „Проза“ бе присъдена на Алберт Бенбасат за „Когато големите станат малки“ (Колибри 2023 г.) заради „разказваческото му умение да пресъздаде перипетиите на цяло едно поколение“. Той за втори път е носител на тази награда след 2021 на осмото издание за книгата си „Изгубени вещи“. Тогава наградата му връчи Деян Енев, като го определи за прекрасен разказвач за неговите. Книга за непроменливото в нашия бързо променящ се свят, която е палитра от разказвачески техники през сатиричното, носталгичното, драматичното.

Теодо��а Димова и Алберт Бенбасат

И заяви и като познавач, че е световен разказ „Малка Финландия“ в книгата на Алберт Бенбасат. А авторът с присъщото му чувство за хумор и самоирония отбеляза в благодарността си за наградата, че празникът на Народните будители е на следващия ден след така оспорвания и, все пак, отбелязван Хелуин, когато се правим на чудовища. И тази година реагира със самоирония, независимо че разбираемо бе развалнуван и трогнат от отличието. Теодора Димова, която му връчи наградата нарече „Когато големите станат малки“ „роман прегръдка“, приобщава ни към най-скъпите си същества…

В категория „Хуманитаристика“ първа награда получи Пламен Дойнов за монографията „Освен терора. Моделиране на новия писател на НРБ (1944–1956)“ (НБУ, 2023 г.) заради „проницателното описание на битието на българския писател във време на творческа несвобода“. Това е тема, върху която от години като изследовател работи проф. Пламен Дойнов и е автор на много цен��и не само литературоведски, но и историко-философски издания за онова време /за някои от тях може да прочетете при нас тук/.

Втората награда спечели книгата на Бойко Пенчев „Прогресисти и консерватори“ (УИ „Св. Климент Охридски“) заради „прецизния прочит на отношенията между нашето и чуждото, както и на сложните процеси в българското литературно поле“.

Тони Николов и проф. Георги Фотев

Голямата специална награда на Портал Култура получи социологът проф. Георги Фотев заради „огромния му принос към българската социология и безкомпромисното отстояване на истината в трудни времена“.

Специалната награда на Портал Култура получи писателят Ани Илков заради „постмодерното начало в поезията му и начина, по който мисли света и бъдещето“. В годините неведнъж сме публикували текстове за него, може да прочетете тук, тук и тук. За нас той е от специалните хора не само талантлив и задълбочен литератор, но и личност, самовзискателна, чужда на компромиси. Наградата му връчи проф. Калин Янакиев, който бляскаво аргументира избора на журито:  „Специалната награда за литература, за поезия в случая: Имам честа да връча специалната награда на Ани Илков „Заради постмодерното начало в поезията му и начина, по който мисли света на бъдещето. За мен е голяма чест и удоволствие да връча тази награда на големия поет Ани Илков, с когото се запознахме през онези бурни години в навечерието на 10 ноември 1989 година. Имам чувството, че бяхме от една разширена компания. Той бе една от големите звездните фигури, с типичния профил на онези интелектуалци в края на 80-те и в началото на 90-те години – едновременно оригинален, зримо оригинален и поетически талант, съчетан със социално-политическа активност, безкомпромисно бунтарство и колкото и да е парадоксално склонност към исторически задълбочавания.

Ани Илков

Това е профилът на типичния интелектуалец от онова време и един от звездните му представители е Ани Илков. Той е автор на 8 стихосбирки, на 1 книга с публицистика, на монографии, на многобройни преводи от английски език на фундаментални английски автори. Но освен това той, наистина, може да бъде наречен с думите на Йордан Евтимов „баща на поезията и на поетите на 90-те години“. Но и в общ план Ани Илков може да бъде наречен баща на поетите на 9—те години, защото той е . Неговият парадоксален и много ярък талант един от вдъхновителите и основателите на един от първите и свободен Литературен вестник. За мен винаги е било най-поразяващото неговите взривяващи езикови метафорични синтези – синтез на природа и култ, на родова архетипика, на езикова археология и на словотворчество. Един синтез на метафизика и обиграно просторечие. Това е поетичен език на парадоксалисти, защото автора, когото награждаваме днес обича парадоксите. Поетичен език, пронизан от издевателска печал, но през искрени сълзи. Невероятни синтези на метафизика и ирония. Невероятно ярък автор, автор опознаван веднага сред множеството други! Връчвайки му тази награда, не мога да не отбележа, че той е от най-безкомпромисните ни публицисти.Щастлив съм да връча тази награда на поета, публицист и активен гражданин Ани Илков!“ /на водещата снимка/.

Тони Николов и Ина Кънчева

А специалната награда на Фондация „Комунитас“ за принос към гражданското общество бе присъдена на певицата Ина Кънчева заради „нейната неуморна дейност в подкрепа на младите таланти и ��обрите примери в българското общество“.

На същата дата 1 ноември бе оповестена и Националната литературна  награда за разкази „Йордан Радичков“ в Берковица. Отличието е за Деян Енев, присъдено за сборника „Шейсет разказа“ („Жанет 45“) /за него във „въпреки.com“ може да прочетете тук/. Той е носител на награда „Йордан Радичков“ и през 2019 година, ще получи статуетка на скулптора Емил Попов и финансова премия от Община Берковица от 1500 лева. Той не присъства на церемонията. Допълваме – защото бе на връчването на наградите на Портал Култура, както отбелязахме и там имаше ангажимента да връчи първата награда за проза на Емануил Видински и се аргументира със сериозен анализ за романа му „Дом за начинаещи“.

Деян Енев, Тони Николов и Емануил Видински

А Деян Енев за книгата си бе и в краткия списък с номинираните за проза в наградите на Литературен клуб „Перото“, които бяха връчени за десети път но 4 ноември. И тук правя едно отклонение за колегиалността и разбирателството. Мирослав Боршош преди десет години като изпълнителен директор на НДК и Светлозар Желев създадоха това прекрасно пространство „Перото“. Учредиха и литературни награди, които да се връчват на 1 ноември, но вече ги имаше наградите на Портал Култура и двете организации се разбраха отличията на „Перото“ да се връчват на следващия ден. Тази година 2 ноември беше събота и те се връчиха на 4 ноември, понеделник. За съжаление, в годините оттогава много неща се промениха в съдбата на „Перото“, най-неприятното беше, че се затвори и стана единствено пространство за специални събития срещу сериозно заплащане, разбира се,  решение на друго ръководство…Избледняха и надписите по стълбите към клуба с различни заглавия на емблематични световни книги и авторите им…

Светлозар Желев и Стефан Цанев на "Аполония", 2023, снимка: Тихомира Крумова

Сега се появиха отново със стихове на Стефан Цанев, който тази година е Носител на голямата награда "Перото" за цялостен принос към българския литературен контекст. А ние се надяваме отново литературен клуб „Перото“ да се оживи, да събира хората. Оттам се излъчваше предишния вариант на предаването на БНТ „Библиотеката“ с великолепните си рубрики, в които разбирахме какво да четем, какво не и защо, благодарение на незабравимия Марин Бодаков и Силвия Чолева. Този поглед и принципна оценка липсват много…

Адрияна Петкова, изпълнителен директор на НДК връчва наградата на Евгени Черепов

Припомняме тазгодишните награди на „Перото“ с уточнението, че през годината, както и Портал Култура информират за дългия и краткия списък на номинираните. И ние като читатели не само „сверяваме часовниците си“, но се стремим да прочетем и пропуснатото. Припомняме наградите на „Перото“. Детска литература – Юлия Спиридонова за „Кръстьо: Частен детектив в Долната земя“ („Фют“); Дебют – Неда Узунколева за романа „Днес не ми се излиза” („Рива“) /наградата за проза в конкурса за дебютна литература „Южна пролет“ 2024/. ; Поезия – Мария Калинова за стихосбирката „Слънце – техника“ („Versus“); Проза – Евгени Черепов за романа „Извън обхват” („Жанет 45“); Превод – Мари Врина-Николов за преводите на френски език на „Кротките“ от Ангел Игов, „Балканска рапсодия“ от Мария Касимова, „Глиненият цар“ от Добромир Байчев, „Там, където не сме“ на Георги Господинов и „Зверски кротка“ от Амелия Личева. /наградата ѝ и се присъжда за втори път/. Носител на голямата награда "Перото" за цялостен принос към българския литературен контекст – Стефан Цанев.

От ляво на дясно: Младен Влашки, Оля Стоянова, Светлана Стойчева-Андерсон, Петър Чухов и Тодор П. Тодоров

Журито определило наградите бе в състав: проф. Младен Влашки, проф. Светлана Стойчева-Андерсон, доц. Тодор. П. Тодоров, Оля Стоянова и Петър Чухов.

Сега за нелицеприятната история тази година за Националната награда „Роман на годината“, организирана и връчвана от НДФ „13 века България“. Тя  се връчва от 2011 година и е учредена по идея на тогавашния изпълнителен директор на Фонда художника проф. Греди Асса. Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) , „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019), „Поразените“ от Теодора Димова (2020), „Времеубежище“ от Георги Господинов (2021), „Опашката“ (2022) от Захари Карабашлиев (2022) „Хагабула“ от Тодор Тодоров (2023).

По статут издателствата предлагат на Фонда до 31 януари предложения, като осигуряват екземпляри от книгите за журито, което се пази в дълбока тайна. Кои са членовете се разбира в деня на връчването на наградите, който по традиция е на 11 май с едно изключение през 2020, когато наградата бе връчена на 11 юни заради противоепидемичната ситуация, причинена от Covid-19.

Елена Алексиева

Тази година на 11 май с Наградата „Роман на годината“ бе удостоена Елена Алексиева за „Вулкан“ („Жанет 45“), но това бе за много кратко. Елена Алексиева обяви, че ще върне наградата. Тя реагира така,  след като станаха ясни нарушения в регламента при избора на роман на годината, защото Борис Минков, който е редактор на романа, е и член на журито, а това е нарушение на устава на НДФ „13 века България“. Сигналът бе подаден от  журналистката Веселина Седларска във фейсбук, която има издадени книги в „Сиела“ и е редактор на романа на Захари Карабашлиев "Рана". Не е необходимо да цитирам целия ѝ текст, защото малко след това в друг пост коментира каква ѝ е пенсията съотнесена към наградата. Но към това нямат никакво отношение нито Елена Алексиева, нито Борис Минков.

Последва реакция на проф. Амелия Личева: "Снощното решение на журито на конкурса „Роман на годината“ не може да бъде подминато. И тук няма да говоря като литератор, който има своето мнение за номинираните книги. Ще подкрепя Веселина Седларска и ще апелирам за две неща, ако искаме литературните ни награди да имат някакъв минимален авторитет.

Първо. Никога повече анонимни журита. Няма нужда да ги научаваме в деня на награждаването. Ако от началото знаехме състава на журито, скандалът щеше да се избегне. Второ. Незабавна реакция от страна на Фонда и замесените, защото е нарушен Уставът и това компрометира и тази българска литературна награда.

Цитирам Устава: Чл.18. (1) Членовете на Журито подписват декларация за необвързаност с кандидатурите. (2) Председателят на Журито няма право да участва в други журита на литературни конкурси за съответната година. Чл. 20. Председателят на Журито следи за спазване изискванията за кворум, законното взимане на решенията и работата на Журито в съответствие с настоящия Статут.

Иначе, ако сме се заразили от полити��ите и ще се държим, сякаш за нас правилата не важат, нека си го кажем открито."

Елена написа тогава, споделяйки написаното от проф Личева: „Преди малко подкрепих и споделих поста на Амелия Личева, в който тя цитира членове от устава на наградата "Роман на годината" на НДФ "13 века България", с които до момента не бях запозната – и няма как да съм била, – но които очевидно са нарушени драстично. Ето защо не намирам в себе си морални основания да приема избор, направен по този начин, и отказвам наградата. Единственото, което искам да подчертая, е убедеността си в професионалните качества и морала на Борис Минков, който е редактор на романа и член на журито. Сигурна съм, че в своите действия и решения той е бил напълно добросъвестен. За съжаление това не отменя допуснатите груби нарушения“, коментира тогава Елена Алексиева, която за втори път бе определена за победител в конкурса след 2019 г., когато го спечели с романа си "Свети Вълк".

"Гафът е безспорен и е изцяло в градината на организаторите", заяви тогава и издателят на „Вулкан“ Манол Пейков, управляващ издателство "Жанет 45". Той се изказа в защита на етичността на редактора Борис Минков, като предположи, че той просто не е провидял конфликта на интереси. "Свалям шапка на Елена Алексиева, която можеше (като други нейни колеги по света и у нас, попадали в подобни ситуации в други епохи) съвсем спокойно да си налегне парцалите и да изчака бурята да отмине – но избра да постъпи принципно и достойно.“

Манол Пейков

Впоследствие организаторите на конкурса решиха заради нарушението той да бъде анулиран и да се проведе отново.

В началото на септември Манол Пейков в открито писмо до НДФ "13 века България" заяви, че оттегля всички шест номинации на издателство "Жанет 45" (между които са, освен „Вулкан“ на Елена Алексиева, на Емануил Видински „Дом за начинаещи“ и „Тук живее Йожи” – Надежда Радулова), на което е управител и собственик, от участие в конкурса на Фонда за най-добър роман на годината за 2024-та. Причина за този акт бе несъгласието му цялата вина за разразилия се преди месеци скандал да бъде хвърляна върху доц. Борис Минков. Подхода на организаторите за разрешаване на проблема като обявят нов конкурс и извадят единствено Минков от състава на журито той определи като "неприемлив, непрофесионален, неетичен и несправедлив".

Припомням всичко това, защото държа да кажа, че Фондът си изми ръцете от отговорността. Колкото до Борис Минков – той е изключителен литератор, преподавател  и от тези редки хора по нашите земи, че никога дори и като редактор не би подкрепил роман, ако оценява друг по-високо. Но всеки съди по собствената си камбанария, както е казал народът.

Е, сега всичко е наред за Роман на годината е определен „Рана“ на Захари Карабашлиев („Сиела“) от журито в състав проф. Пламен Дойнов, проф. д-р Мюмюн Тахиров, проф. Ивайло Христов, д-р Яница Радева и проф. Милена Кирова – председател. Писателят, който не присъства на протоколната церемония веднага обяви, че дарява паричната ѝ стойност за благотворителност. Разбираемо.

Тъжното е, че от времето след Греди Асса при връчването на тези награди не се говори за литература, а се превърна в протоколно събитие с малки изключения. В първите години на Наградата бе регламентирано носителят ѝ да бъде член но журито следващата година. Ами, тайната?

Бисера Йосифова, Найден Тодоров и Милен Миланов

Всяко обявяване на награда е празник, така трябва да бъде като среща и радост за хората, които са избрали да бъдат, да я преживеят. Независимо, че организаторите бяха избрали пространството СГХГ, където в момента е изключителната изложба „Европа в България. Отражения на европейски художествени направления в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век“. Изпълнителният директор на Фонда изкуствоведката Бисера Йосифова го спомена, но…Всеки човек си има своя modus vivendi, литературните награди – също… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Български букви и поезия в центъра на Берлин

Едно от най-приятните усещания в Берлин след отмяната на карантината заради Covid-19 е артистичното присъствие на буквите на кирилица и четенето на българска поезия в центъра на столицата на Германия.

По инициатива на Българския културен институт в Берлин и на Посолството на България в Германия на 15 юни т.г. арт-инсталацията „Българските букви“ на фондация „Прочети София“ се появи в парка „Джеймс Симон“ в центъра на Берлин. Инсталацията е поздрав от българска страна по повод предстоящото Председателство на Германия на Съвета на ЕС през втората половина на 2020 година. На едно от най-оживените и обичани места на брега на река Шпрее, в близост до Берлинската катедрала и Острова на музеите, жителите и гостите на германската столица ще имат възможност да научат повече за кирилицата, както и да четат българска поезия. Проектът се осъществи с подкрепата на Министерство на културата и Държавния културен институт към МВнР, а от германска страна от държавния министър по въпросите на международната културна политика към федералния министър на външните работи на ФРГ  - г-жа Мишел Мюнтеферинг и д-р Клаус Ледерер – сенатор по културните и европейски въпроси на провинция Берлин. Във време на криза, която скова целия свят, арт-инсталацията има уникалната възможност да привлече вниманието на широк кръг публика върху българската азбука и поезия. Тя ще гостува в Берлин през целия летен сезон, до 30 септември т.г.

“Българските букви” в парка “Джеймс Симон” - снимка архив БКИ - Берлин

Проектът „Българските букви“ представя 14-те букви от кирилицата без графичен еквивалент в  латинската и гръцката азбуки - Б, Д, Ж, З, И, Й, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, ь, Ю, Я. Изработени като оригинални пейки, те бяха поставени за първи път през лятото на 2018 г. в София под името „Скритите букви“ и  създадоха нови места за четене и своеобразни литературни кътчета в столицата на България. През лятото на 2019 г. проектът гостува в Париж, а в края на 2019 г. беше реализиран и в Рабат, Мароко. Към всяка от 11-те пейки в парка „Джеймс Симон“ са приложени стихове  на немски, френски и английски език на 28 български поетеси и поети: Александър Вутимски, Блага Димитрова, Константин Павлов, Екатерина Йосифова, Николай Кънчев, Федя Филкова, Мирела Иванова, Цочо Бояджиев, Георги Господинов, Цвета Софрониева, Пламен Дойнов, Силвия Чолева, Иван Ланджев, Надежда Радулова, Марин Бодаков, Красимира Джисова, Петър Чухов, Галина Николова, Стефан Иванов, Анна Лазарова, Димитър Кенаров, Мария Калинова, Никола Петров, Миглена Николчина, Емануил А. Видински, Кристин Димитрова, Николай Атанасов и Аксиния Михайлова. Кратък текст запознава читателите и с най-важното за кирилицата – третата официална азбука в Европейския съюз след латинската и гръцката азбуки, която се използва от повече от 300 милиона души в над 10 държави. През месец септември в парка „Джеймс Симон“, както и в Българския културен институт в Берлин, ще се проведат и специално организирани поетични четения с участие на някои от авторите. О��аква се българските букви и поезия да бъдат видени от хиляди жители и гости на Берлин, което прави инициативата изключително видима и достъпна за широк кръг публика.

Буквите ни в Берлин - снимка архив БКИ - Берлин

Тодора Радева (куратор и продуцент), Кирил Златков (художник) и Иван Иванов (архитект) са авторите на арт - инсталацията „Българските букви“, която е от най-красивите и смислени проекти в последните години в България.  Представянето й в градове - центрове на културата в Европа и не само създава атмосфера да бъдем опознати и разбрани в истинската ни светлина като народ, част от вековната цивилизация на нашия континент. Самата арт - инсталация, така както е измислена и решена от нейните създатели да се реализира в градска среда носи и усещане за свобода и интимно преживяване на пейката – буква, четейки поезия. Идеята да се реализира проектът в Берлин е не от сега, но се случиха всички тези усложнения с пандемията, които можеха да я отдалечат във времето. Но упоритостта и последователността на Борислав Петранов, директор на БКИ в Берлин, колегите и съмишлениците, живеещи работещи в града успяха да осъществят мечтата си за радост на всички нас. Миналата година в Париж проектът по инициатива на Десислава Бинева, директор на българския културен институт, и под патронажа на посолството на България отбеляза по вълнуващ начин 140 години дипломатически отношения между България и Франция. „Българските букви” гостуваха в парижка градска среда през целия летен сезон миналата година по кейовете на Сена, до Моста на инвалидите на левия бряг на реката. От 1991 г. двата кея на Сена са вписани сред обектите на световното наследство на ЮНЕСКО. През декември миналата година арт-инсталацията „Българските букви“ гостува в столицата на Мароко Рабат, подредена на яхтеното пристанище „Марина“ в града.

Поетесата и преводачка Надежда Радулова със свое стихотворение на една от буквите в София през 2018 - снимка Стефан Джамбазов

Но как започна всичко с този великолепен проект, който беше експониран на различни места в София през 2018 година. Тодора Радева сподели тогава: „Проектът „Скритите букви“ има дълга предистория, още от 2012 г. Тогава за първи път в главата ми се оформи идея, наречена „Прочети София“ – исках да разработя платформа, която да представя града, литературата и изкуството в симбиоза и да провокира преоткриването на градското пространство чрез култура. По същото време, съвсем независимо, около събитията на пловдивския фестивал „Отец Паисий“, Кирил Златков започва да си представя колко забавно и интересно би било да свърже историята на улицата и историята на българските букви; как, докато хората се разхождат, виждат букви на изненадващи места, впускат се в издирване и събиране, и понякога трябва да участват активно, за да намерят определена буква. Пет години по-късно Боряна Зафирова ми разказа тази идея, вече оформена като игра, аз тъкмо бях регистрирала Фондация „Прочети София“ и веднага реших, че бих искала това да е първият ни проект. Предложих всяка буква да се свърже със стихотворение от съвременен български поет. Поканихме Анета Василева от архитектурна група WhATA да избере местата. И така проектът доби завършен вид с желанието ни да очертаем един оригинален културен и литературен маршрут, който да провокира преоткриването на нашия град, азбука и поезия. Кандидатствахме за подкрепа към „Културна програма за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018 г.“ на Национален фонд „Култура“ и получихме финансиране.  В хода на реализация проектът претърпя различни промени и стигна до варианта с буквите пейки. За мен връзката с литературата беше много естествена. В крайна сметка буквите са основата на умението ни да се изразяваме, а поетите се изразяват най-добре. Езикът е наш дом, също както градът“. Същата година създателите на проекта бяха удостоени с наградата на София. Тодора Радева е програмен директор на Международния литературен фестивал, който обичайно се провежда по време на Панаира на книгата през декември в НДК. Тази година предстои осмото му издание. Дано ситуацията с пандемията не осуети този истински празник на литературата, авторите, преводачите, издателите и книгоманите. Ние винаги обстойно сме писали за него и ще продължим.

Кирил Златков - снимка Стефан Джамбазов

Тук искаме да припомним какво каза в наш разговор за „Въпреки.com“ великолепният художник – илюстратор, плакатист и майстор на буквите Кирил Златков преди време още преди реализацията на проекта „Скритите букви“ в България“ и аналога му в чужбина „Българските букви“. Той има особено отношение към нашата азбука – и като записваща звуците, и като графично изображение. „Тези дейности, свързани с физическото докосване до буквите, според мен, също преживяват някакъв ренесанс. Те са в същата рамка – това, което човек чувства като празнина, трябва да бъде запълнено от нещо красиво, от повече естетика в живота. Нашата азбука противно на мнението, че е много стара, далеч не може да се похвали с други от хилядолетия. Тя, както и езикът е една жива материя – продължава да се обогатява и да се развива. Нашата азбука, така е заложено, е да бъде съвършена. Много е близо до най-високите постижения на човечеството в тази област като графично изображение. Която няма нужда от много допълнения. Ние имаме много плътно покриване на звуци и отделни букви за тях. Нещо, с което не могат да се похвалят много народи, които имат азбуки на базата на латиницата. Не могат да се похвалят с такъв тип уникалност”.

Борислав Петранов - снимка Стефан Джамбазов

В контекста на присъствието българските букви в Берлин и амбициите на Борислав Петранов да обогати дейността на Българския културен институт в столицата на Германия сподели за „въпреки.com” в началото на мандата му в края на 2018 година. „Българската публика, нашите сънародници, разбира се, са добри дошли, но те не могат да са основната целева група на публиката, която търсим. Една публика се гони изключително бързо от едно пространство и много трудно, изисква много работа, за да бъде върната, да бъде привлечена към това пространство. Тук имаме дадеността, че този Културен институт се намира в сърцето на Берлин и е някак си тъжно той да остане извън обсега на вниманието на немската публика. Ще се опитам с всякакви средства да привлека тук публика. За мен това е не само продължение, а своеобразно предизвикателство. Германия е доста по-голяма страна и има повече възможности. Другото, което смятам, че е много важно и това го правих също във Виена /няколко мандата той беше директор на БКИ „Витгенщайн“ в австрийската столица – б.а./ е да не се затваряме само в този кръг – в тези помещения тук“.

Една от спирките на „Буквите на България – азбука на Европа“ беше и на оградата на полското посолство в София - снимка Стефан Джамбазов

Това не е първият проект, посветен на буквите ни, реализиран в България и продължаващ пътя си в Европа и света. Най-успешният проект на Международното триенале на сценичния плакат - акцията „Буквите на България – азбука на Европа“ и тази година продължава своето пътуване. Акцията „Буквите на България – азбука на Европа“ е възхвала на буквите със силата на плаката. Буквеният знак не е спирал да бъде творческа провокация за авторите, които са изкушени от графичния дизайн, от типографията и от рекламата, но това, което отличава тази колекция от други подобни опити е изключителният звезден състав на 30-те художници от 20 различни страни, приели поканата на Триеналето да създадат плакати – по един за всяка една от буквите в българската азбука. Проектът започна своя живот като част от културния сезон, съпътстващ Френското европредседателство през 2008 година – първото след приемането на България в ЕС. От тогава до днес пътят на изложбата минава през Барселона, Берлин, Бърно, Варшава, Вашингтон, Женева, Лондон, Любляна, Колорадо, Мадрид, Мексико, Ниш, Ню Йорк, Париж, Прага, София, Скопие, Токио, Хелзинки и други градове по света. За пръв път тази година Триеналето създаде и дигитална версия на изложбата, в която плакатите „преминават“ един след друг на фона на великолепната авторска музика на Живко Петров. Отбелязваме и това великолепно представяне на българските букви не само, за да уважим създателите. А да подчертаем, че и двата проекта, създадени от великолепни автори и талантливи хора изграждат красивия образ на културна България, така както желаем да бъде представяна и възприемана в света. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив БКИ - Берлин и Стефан Джамбазов