#Десислава Шпатова

[vprki]

Критичен поглед: Политическият театър настъпва /отново?/

Политическият театър настъпва (отново?) в нашата култура, и то по симптоматичен начин. Въпросителният знак в предното изречение не е с риторична функция, особено ако се изведат извън скоби акциите от 20-те и 30-те години на ХХ в. Това написа проф. Георги Каприев в своя рецензия за „въпреки.com” по повод на спектакъла „Фермата на животните“ по Джордж Оруел в Театър 199.

Превод��т е на Албена Димитрова-Несторова, режисурата на Десислава Шпатова, сценографията и костюмите са на Христина Дякова, музика - Калин Николов, хореография Татяна Соколова. Участват: Снежина Петрова и Вирджиния Събева, Ивона Маврова, Станимир Михайлов, Тодор Атанасов. 

През четирите десетилетия преди 1989 г. опозиционен характер (защото модерният политически театър е по дефиниция социално-критичен) имаше всъщност всяка умна и талантливо изградена постановка. На пръсти се брояха представленията обаче, които бяха политически театър по пряк замисъл. Те биваха бързо отстранявани от сцената, ако въобще стигаха до нея. Няколкото ярки политически постановки в началото на 90-те пък бяха изтласкани от тогавашния „театър на улицата“. Тяхната нишка изтъня и се скъса.

Съвременният политически театър не се занимава с педагогическо осъзнаване на някакви класи или социални групи и няма за цел тяхно укрепване или властово налагане. Днес той се определя чрез общо-антропологическа платформа, имаща за свой център свободата в разните ѝ форми:нейното отстояване, разширяването на териториите ѝ, съпротивата срещу опитите за нейно потъпкване, редуциране или фалшифициране. Десислава Шпатова, Снежина Петрова и техният екип тръгват точно оттук. „Какво се случва днес? Какво очакваме да бъде утрото на нашето утре?“ – такива са техните програмни питания.

На пръв поглед изненадващо е, че решават да търсят отговор чрез „Фермата на животните“ (AnimalFarm: A FairyStory) на Ерик Артър Блеър (1903-1950), подписващ текстовете си като Джордж Оруел. Книгата, която го утвърждава като писател, е писана през 1943/44 г. и отпечатана през 1945 година. Романът е унищожителна критика на съветския социализъм с неговата тоталитарна система.

Тя е смазваща тъкмо поради това, че Блеъре бил винаги и докрай убеден социалист.Той е доведен обаче до политически и нравствен потрес при личния си допир със сталинистката пропагандна и репресивна машина, докато воюва в Испанската гражданска война – на страната на републиканците, разбира се. Неговите публикации, разобличаващи тази машина (най-популярна е „1984“, появила се през 1949 година), са адресирани към онези негови съвременници, които се възторгват от съветската система, допуснали да се водят по идеологически абстракции и заблуждаваща агитация.Текстовете на Оруел са предупреждение и протест срещу ограничаването на свободата и смачкването на човека.

Десислава Шпатова полага цялото в нещо средно между цирк и кабаре. Нагнетяваната динамика на действието привиква асоциации с „Кабаре“ на Боб Фоси (стимулирани донякъде и от костюмите и пластичното решение). Динамика впрочем,плътно следваща натрупващия напрежение сюжетен ход при Оруел. Отговорността за осъществяването ѝ пада върху Снежина Петрова.

Който още не е сигурен, че Петрова е страховита актриса, да тича към касата на Театър 199. В първия момент тя се явява танцово на сцената като клоун-конферансие, представящ въвеждащия текст, за да остане там 90 минути, преминавайки през какво ли не. Успоредно с тегленето на повествованието, тя влиза в куп роли и излиза от тях в стила на шампион-слаломист, като при това интонационно и пластично коментира и образите, и отношението на останалите персонажи към тях, и конкретното действие, и мястото му в цялата картина. Разнообразна, изобретателна, внушителна.

Известно време се чудех какво търсят на сцената останалите актьори (освен Вирджиния Събева с прецизната ѝ вокална линия). Имах усещането, че са ритмично-пластичен фон, изобретен, за да предостави възможност на студентите д�� съучастват някак в работата на своята magistra. Който е имал истински учител, знае ценността на такива моменти. С хода на действието обаче първоначалният ми усет се изпари. В него добре сработеният ансамбъл на младите актьори настъпателно (и убедително) иззема останалите роли, така че Петрова все по-плътно да се ангажира с партията на властниците и да я изведе – а с нея и внушението на целия спектакъл –до поанта.

Поантата е в достатъчна степен зловеща (и то не заради лексикално съвременната последна сцена). Понеже в текста не са заявени исторически реалии, целият той зазвучава притеснително актуално. Заговаря за нашето социално-политическо тук-и-сега с характерните за него механизми и тяхното разгръщане. Действено се следи постепенното изземане на солидарно постигнатата свобода, и то заради (действителния или внушаван) растеж на общото благосъстояние и сигурността, постигано чрез подмяна в движение на правилата, фалшифициране на биографии и събития, унищожаване на опитващите се да се съпротивляват или просто да мислят, съзнателно насаждане на неграмотност и невежество и т.н. В резултат – тотално привилегироване на един самоовластил се слой (по Оруеловата номенклатура: прасетата и кучетата).

На премиерата публиката съставяха хора от всички поколения. Докато възрастните, реактивиращи историческите си спомени в аналогия с настоящето, никак даже не с�� веселяха, най-младите намираха поводи за смях. Нека звучи парадоксално: този смях носи надежда. ≈

Текст: Георги Каприев

Снимки: Иван Дончев – архив на Театър 199

[vprki]

Най-младите в театъра накъде – форум „Следата” в НБУ

„Няма защо да се заблуждаваме, в българския театър има проблеми, но и хора, които продължават да се борят за своето призвание и съществуването му в разнородни и качествени проявления. Пише за „въпреки. сom“ младата театроведка Гергана Трайкова по повод отворения форум към най-младите в театъра - „Следата”, организиран от департамент Театър в НБУ.

Всички ние имаме обща цел, но често забравяме за бъдещето, за знанията, които трябва да предадем, за да продължи театралната „машина” да работи, да е актуална с проблемите на днешното общество, да продължава да отговаря на въпросите, които си задава човечеството. Нужно е опитът и младостта да се срещнат, за да обменят най-ценното от това, което знаят и не знаят. Да оставиш следа – това е мечтата, която, ние хората по подразбиране носим в себе си. И всеки от нас успява, променя атомна частица от вселената с избора, който взима и в изграждането на професионализма си. Към това се стремят и младите театрали – и завършващите и завършилите, тези, към които тепърва се открива хоризонтът на професионалния театър. С мотивацията за стремеж към нови хоризонти Университетският театър и департамент Театър НБУ създават отворения форум към най-младите в театъра - „Следата” за поредна шеста година. През последните две години форумът промени линията си – от фестивал за всички завършващи студенти в областта на актьорското майсторство се модифицира във форум, фокусиран върху зрелостниците на НБУ и срещата им с директорите на театралните центрове от цялата страна. Бихме могли да наречем промяната: подготовка за реалността, която неимоверно се различава от уютната учебната среда.  

Учебната среда в Нов български университет е перфектна, учебните пространства са снабдени не само със всичко необходимо за обучението на студентите, но и с последните съвременни технологии, свързани с различните специалности. Университетският театър на Нов български университет е на много високо професионално ниво, оборудван с всичко, което е необходимо на актьорите и режисьорите, за да разгърнат визуалните решения на спектаклите си. Новото крило на университета е създадено с цел да подобри и професионализира обучението по кино, телевизия и радио. То е оборудвано така, че да бъдат създавани висококачествени продукции. Заедно с това се планира създаването на студентско радио и телевизия.

Атмосферата, която носи НБУ е свързана с промяната, с модернизацията и свободолюбието, в което всеки сам открива най-силните си качества в процеса на обучение. Една от най-важните инициативи, които има Университетският театър и департамент Театър НБУ и продължава да развива всяка година е Националният отворен форум за най-младите в театъра – „Следата”. Тази година форумът, който се състоя на 9 и 10 май отново даде предпоставка за ценна среща, отвори належащи дискусии върху важни теми, които сякаш все по-рядко коментираме пред широка аудитория. Обмяната на опит се случи в два етапа: първо младите актьори от всички актьорски класове в НБУ изиграха четири от спектаклите от редовната си програма. Със сигурност Университетския театър на НБУ предлага доста по-различна програма от това, което се предлага в останалите учебни или редови театри. Експериментаторският дух преобладава и спектаклите показват висок естетически вкус, издържаност и категоричност. Впечатление прави подбора на заглавия, в които са включени младите актьори дипломанти. Видяхме ги в образите на чеховите персонажи от „Чайка” (реж. Въскресия Вихърова) и трагизма на съществуването в търсене на одобрението. В друг спектакъл младите актьори се представиха в Йо Йо Йонеско по Йожен Йонеско (реж. Десислава Шпатова), където случващото се на сцената пружинира между реалност и иреалност. „Следата”  ни провокира не само от гледна точка на спектакли, но и като актьорско присъствие, даде ни разнообразие, в което да видим качествата на младите актьори дипломанти.

“Йо Йо Йонеско”

Вторият етап на форума се съсредоточи върху  опознаването между студенти, професионалисти и театрални директори. Диалогът по време на дискусионния панел „Директорите говорят”, отговори на въпросите, които всеки млад творец малко или много изпитва притеснение да зададе и, на които често пропускаме да отговорим.  Дискусията обективно представи театралната реалност извън столицата и представи изкисванията не само към младите актьори, но и етическите принципи на работа. Реализацията е пътят, към който всички млади артисти се стремят, а театърът е колективно изкуство, което предполага набор от качества, които актьорът да усъвършенства, за да запази вътрешната си мотивация. „Мястото на младия актьор в театъра?” – това е въпросът, който вълнува завършващите, а той беше разгърнат в ползотворен диалог с директорите. Неизменно работата на актьора е свързана с пътуване, но извън столицата пътуването се превръща във всекидневие, с което рязко младия актьор се сблъсква.

Директорът на драматичен театър „Сава Огнянов” – Русе, Орлин Дяков, засегна проблема за напускащия актьор, този който повлича трупата, поради собствената си несигурност в това с какво наистина иска да занимава. Заниманието с театър е сериозно решение, а младият актьор е „чистата глътка въздух”, която бързо се интегрира в нови спектакли, но ��ттук започват и проблемите, когато младият актьор реши, че това не е неговото място или театърът въобще не е неговото поприще. Картината, която обрисува директорът Орлин Дяков, е свързана с естетическата стойност на спектаклите и връзката им с приходите в театъра. Той изказа мнението си, че провинциалните театри са далеч от лабораторната среда, която предоставя университетския театър. На абсолвентите зададе въпроса: „Ще ви хареса ли театър, различен от този, който правите тук?”. Той подчерта, че първата стъпка към отговора на този въпрос е запознанството на актьора с реалността, той трябва да гледа театър извън мястото, където учи, за да има представа какво му предстои, ако попадне в извънстоличен театър. Добре е да се знае, че в никакъв случай провинциален театър  не означава лош репертоар. Всички директори се обединиха около тезата, че съвременният зрител търси качество, а то се постига с екипна работа. Но проблем пред директорите се оказва създаването на трупа и трудното привличане на младите хора в провинцията.

Актьорът е парче глина, което започва, да се моделира в учебната среда и се извайва във всеки нов работен процес. Театърът дава основа и качества, който помага в много други свери на живота и работата. Но ако човек знае, че театърът е сто процента неговото място, той трябва да си даде време, за да усети мястото, трупата и работата, да пренесе онзи младежки ентусиазъм в театъра, в който работи. Основният съвет, който получиха зрелостниците, бе свързан именно с постоянството, отговорността и стремежа за развитие.

Важен извод изведе Стелиян Петров, (директор на Драматично-куклен театър „Иван Димов“ – Хасково) който заяви, че театърът не се определя по географски принцип, важно е стремежът за развитие – добри спектакли, с добри режисьори, които са ценени както в столицата, така и в провинцията. В извънстоличните театри,  актьорите съграждат заедно трупа, създават общност, което тук в столицата рядко се случва. Но когато става въпрос за създаването на трупа и активен работен процес, важна роля играе заплатата, в търсене на алтернатива за поддържане на нормален стандарт, актьорите предприемат много странични дейности, които разконцентрират репетиционния процес. Този въпрос породи дискусия между директори и студенти, като стана ясно, че средната заплата в провинциалните театри варира от 800 до 1300 лева. Въпросът сега, тук в България, който стои пред младите хора е – искам ли, макар и с по-малко средства да бъда актьор, да създавам изкуство. Този въпрос обаче е персонален и няма колективен отговор, той е пряко свързан именно с вътрешната мотивация на младия артист. В подкрепа на това, се изказа Маргарита Мачева (директор на драматичен театър "Никола В��пцаров" – Благоевград) – „Вътрешната мотивация е най-важното, никой не кандидатства актьорско майсторство с идеята, че ще е много богат, не казвам, че трябва да се работи без пари, но има други стимули. Не може да очаквате, че някой ще ви засипе с огромни суми само, защото сте много талантливи, това, което работите и ви вълнува ще ви се отблагодари финансово някой ден. Трябва да се доказвате и работите, повярвайте ми, всеки един творец в България, който работи качествено, изкарва достатъчно средства.”

Петко Койчев, (директор на драматичен театър “Рачо Стоянов" –Габрово) предложи малко по-различен поглед на младите към изискванията, с които ще се срещнат в бъдеще. Инструментариумът на актьора е неговото тяло и гласът, а те трябва да се поддържат и развиват. Актьорът трябва да е готов да изпълни всичко, което режисьорът зададе като задача – танци, пеене, акробатика. Това е част от театъра, чиято същина е зрелището, качественото зрелище. Радост Костова, (директор на драматичен Театър "Стефан Киров" – Сливен) апелира студентите да  си дадат реална представа за мотивацията си да се занимават с театър. Тя открито им заяви, че в театъра ще успеят тези, които са силно мотивирани, знаят защо са поели по този път и усъвършенстват дисциплината си. Сред препоръките на Радост Костова се наредиха гледането на всякакъв тип театър и четенето, нещата, които развиват сетивата и ума.

В крайна сметка театърът е колективно дело и липсата на дисциплина у един, проваля останалите, това е лишено от етика и колегиалност. Младите хора в театъра са изключителна ценност, те влизат в машината с динамиката на времето си и носят своя заряд. Но за да се случи това, студентите първо трябва да попаднат в професионалната среда, какъв е пътят на назначението, обаче?!; това е прекият въпрос, който вълнува завършващите студенти. Той породи сериозен дебат, в който директорите изразиха различните си гледни точки към назначенията. Ако на едно място назначението е отговорност на щатните режисьори, които основно работят с трупата, на други места за всяко ново представление се прави кастинг между щатните актьори и външни актьори. Кастингът създава условия за преимущество, поглед към новите актьори и спектъра от възможности, които притежават. Несъмнено практиката не е особено популярна, но дава резултат, в не в малко случаи води до назначения. Съвременното театрално изкуство променя своята форма, а кастингът, като метод за откриване на определени качества е бъдещето, което предстои. Важно е да се развива трупа, която да работи като колектив и да изпълнява заедно целите, които има конкретната институция. Липсата на желание в голям процент от младите хора да отидат в провинцията понякога налага кастингът и като крайна форма.

Оказва се, че електронните пощи на директорите са затрупани от CV-та на хора, които не по��нават по никакъв начин, а форумът „Следата” е липсващото звено между директори и новото поколение актьори. Създаването на добре написаното CV с прикрепен видеоматериал е част от професията, която представя актьора по най-добрия за него начин пред ръководителя на театъра и това са основните изисквания, които имат директорите към младите актьори, за да се осъществи първата комуникация. Проф. д-р Ева Волицер, водеща и организатор на тазгодишното издание на „Следата” открои колко важно е съвместно с институционалния театър актьорите да развиват своята самостоятелност и упоритост  чрез създаването на спектакли на проектен принцип. Основното преимущество на НБУ се крие именно в това, че обучението подкрепя актьорите да вземат инициативата за своята реализация чрез предприемачество. Те изграждат умения, чрез които да се справят с трудностите през създаването и реализацията на независим спектакъл.

Да си наясно със себе си, това е най-важната равносметка, която трябва да направят младите актьори преди да поемат отговорност към професионален театър. Трябва да си упорит, да искаш и да отстояваш това, което искаш. Срещата и раздялата трябва да завършват с нормални човешки отношения, некоректността не остава скрита, а етиката е най-важното нещо. По принцип постигането на баланс между отстояването на правата и дистанцирането от изискванията, които има младият актьор към ръководството са задължителни, за да бъде осъзнат целия процес. В края на нашата ползотворна среща стана ясно, че приемането на отговорността и осъзнатостта, правят пътя към професионалния театър по-лек. Да оставиш следа, това е отговорност и борба за себе си и потенциала си, въпреки егото си, но най-вече това е дълъг път към изграждането на добрия професионалист.  

Текст: Гергана Трайкова

Снимки: архив на събитието

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: СГХГ се отваря успешно за творци от различни изкуства

Софийска градска художествена галерия продължава успешната си и важна политика за привличане на творци от различни изкуства. За разлика от някои гилдии, като кинаджиите например, които все повече се затварят в своята общност, СГХГ дава възможност не само на худож��ици да използват нейните зали. Разбира се, те са свързани и с изобразителното изкуство, но целта е галерията да се отваря и за други погледи към него.

Тази седмица беше открита изложбата „Портрет на приятел“, петата в рамките на проекта на СГХГ „Другото око“, започнал през 2010 година. Куратор е режисьорката и сценаристка Иглика Трифонова, а основният смисъл на проекта е външни куратори не-изкуствоведи, да бъдат поканени във фондовете на галерията и, имайки на разположение произведенията на музейната колекция, да  изберат посока и идея за експозиция. Филмите на Иглика Трифонова са участвали на десетки фестивали и са носители на множество национални и международни награди.

Иглика Трифонова с картината „Портрет на приятел” от Андрей Даниел, дала име на изложбата в СГХГ - снимка © Стефан Джамбазов

Иглика Трифонова ни повежда към близостта с личността, с отделния образ. Изложбата е резултат от интересни разговори, внимателна селекция и един нов поглед към една всъщност многократно коментирана тема – портретът. Експозицията включва повече от 100 произведения от различни видове: живопис, скулптура, фотография. Хронологически творбите се ситуират в периода от края на XIX в. до първото десетилетие на XXI в. Представени са произведения на знакови за българското изкуство имена като Златю Бояджиев, Иван Мърквичка, Владимир Димитров - Майстора, Генко Генков, Иван Ненов, Лика Янко, Иван Лазаров, Светлин Русев, Павел Койчев, Атанас Пацев, Васка Емануилова и на съвременни художници като Андрей Даниел, Вихрони Попнеделев, Греди Асса и други. Дори Иглика Трифонова сподели пред нас, че идеята й за име на изложбата е дошла от една картина на Андрей Даниел – „Портрет на приятел”.

Част от творбите от изложбата в Софийска градска художествена галерия по проекта „Другото око” -  снимка © Стефан Джамбазов

Показателно за интересното кураторско решение на Иглика Трифонова е, че в изложбата присъстват творби, които за първи път напускат музейните хранилища, представят своите автори в съвсем различна светлина и носят множество необичайни пресечни точки между образи, стилове и периоди. Иглика Трифонова отбелязва в съпътстващия каталог към изложбата: „Избирах портретите по тяхното въздействие, по силата на присъствието им. Толкова пъти и с операторите, с които съм работила, и с актьорите, и с публиката съм говорила за това присъствие. В него има нещо неподдаващо се на описание, нещо толкова енигматично и толкова привлекателно. Най-красиво биха му стояли думите на Шекспир „създадено от материя, от която сънищата са създадени“... Има човешки лица, които светлината харесва, има такива, които ти се запечатват и дълго не можеш да избягаш от тях... Между портретите има известни българи, чиито лица всички разпознаваме, има и анонимни хора, живели някога или днес. Художническата работа по портрета е вдъхновение и умение, и в същото време отговорност към обекта”.

Портрет на Валери Петров от Андрей Даниел - снимка © Стефан Джамбазов

Когато говорим за отварянето на галерията към творци от други изкуства, така е и с изложбата „Терен Медея”, която също се откри тази седмица. Изложбата представя всички етапи от реализацията и надграждането на проект „Медея“ - един от главните акценти в артистичната програма на Пловдив - Европейска столица на културата 2019. През 2017 г. сдружение „Легал арт център“ печели финансиране по направление FUSE/СЛИВАНЕ с концепция за театрален проект „Медея“, който се развива и в социалната сфера чрез провеждането на поредица от обучения и включване на деца от различни етнически общности в театралния спектакъл „Медея“. Проектът изследва възможностите на съвременния театрален продукт да осъществява интеграционна и образователна роля. Актрисата и преподавателка Снежина Петрова заедно с режисьорката Десислава Шпатова са авторки на проекта, който е подпомаган в някои свои части и от Столична община. Куратори на изложбата са Снежина Петрова и Весела Ножарова. Два месеца преди официалната премиера на „Медея“ на сцената на Античен театър в Пловдив /28.06.2019 г./, зрителите на изложбата в СГХГ имат възможност да надникнат зад кулисите на проекта и да се запознаят с пътя на творческия екип до финалната му реализацията.

Снежина Петрова в изложбената зала и в ролята на Медея от снимката на Павел Червенков -  снимка © Стефан Джамбазов

Изложбата представя психодраматичните работилници, водени от Александра Гочева, Георги Гочев, Снежина Петрова и заснети от Найо Тицин,  художествените ателиета на Цветелина Спиридонова, фотографиите на Павел Червенков с актьорския екип на проекта, сценографските проекти на Зина Генч – асистентка на проф. Катрин Брак в Akademie der Bildenden Künste München и нейни студенти, в сътрудничество със студенти от специалност „Сценичен дизайн“ на НБУ с преподавателка д-р Христина Дякова, и резултатите от „clipclaptheatre - Кампания за подкрепа на образованието по театър за деца“, която Снежина Петрова започна през 2018 г. Текстовете за изложбата са изготвени съвместно с Ивет Мишелфелдър – преподавателка по театрознание в Akademie der Bildenden Künste München.

Децата са правили и свои рисунки по проекта „Медея” -  снимка © Стефан Джамбазов

В центъра на проекта е античният мит за Медея, но дейностите са най-разнообразни, в които са включени деца от различни общности – ромски, арменски, еврейски, турски, български. Снежина Петрова беше разказала преди време пред „въпреки.com” за идеята: „Античният текст е една матрица, в която можеш да полагаш много смисли. Текстът на Еврипид наистина дава много перспективи. И затова проектът се разширява непрекъснато. Най-трудната посока, в която тръгнахме да го развиваме беше точно да включим деца в една трагедия, в която става дума за това как майката убива децата. За това аз все още имам големи вътрешни дискусии дали това е правилно, какво в крайна сметка ще донесе като добавена стойност, така да се каже, на децата, на зрителя. Но съм убедена, че това е прекрасна среща между децата и този текст. И когато започнаха психодраматичните обучения се оказа, че за всяко дете е много важно да преживее страшното в защитена среда в рамките на една игра. Това има невероятен ефект върху психиката му, върху неговите вътрешни модели, които то си изгражда. И ако не дай се боже един ден има ситуация, в която неговите родители са в криза, то няма да бъде пасивен участник в тази ситуация.То може активно да помогне и на себе си, и на тях в разрешаването й по мирен път. И това обучение, и включването им в този сюжет има тази цел. Ние ги въвличаме в една конфликтна ситуация между родители и деца, където те влизат в гледната точка на всички. Играейки бащата или майката и след това коментирайки възможните други решения и постъпки, с които може ��а се разреши тази ситуация, а не през смърт, те всъщност правят една много добра саморефлексия.

На изложбата „Терен Медея” зрителите можеха да си правят и снимки на специално отредено за това място като своеобразни участници в проекта -  снимка © Стефан Джамбазов

Да не говорим колко това е обогатяващо за тях. А и вече в чисто художествен смисъл, в чисто егоистичен смисъл, ние като артисти на сцената, Деси като режисьор, това присъствие на деца и след това отсъствието им, което е така или иначе смъртта на децата, мисля че би било много въздействащо. И какво би бил един свят без деца и какво е с деца? Сега, най-критичната точка е в това, че има едно допускане, че Медея най-много наказва себе си, убивайки децата. Тя не е психиатричен случай. Това много ми се иска да е ясно и категорично ще бягам от едно такова интерпретиране на образа. Тя не е болен човек, който убива децата. Тя спасява по този начин децата от бъдещето, което ги чака. Колкото и жестоко да е това – тя е получовек, полубог - историята на Еврипид, и всъщност наказва освен Язон, съпруга си, най-много и себе си. А защо наказва себе си? За това, че се е потдала на ревността, че се е потдала на чувствата. Много страшна история. Аз нямам еднозначен отговор и не мисля, че ще можем да дадем еднозначен отговор. Нека този проект да остане отворен за дискусии. Даже може би в рамките на самия спектакъл, ние ще отворим дискусия. Което е голям риск”, казва Снежина Петрова.

Актьорът Владимир Пенев също участва в проекта - снимка © Стефан Джамбазов

И добавя: „Другата пресечна точка е, че Медея е човекът без родина, тя е изгонената  чужденка. И всъщност всички тези общности, някои от тях, те са забравили корена на техния, така да се каже геноцид в някакъв момент, но те са наследници на народи, които не са имали родина. Затова всъщност са децата от общностите. Медея е тази прокудена жена, която Язон иска да изгони. Ако я оставеше в тази чужда страна да живее, макар без него и децата й, може би нямаше да се стигне до там. Затова казвам, че античната драматургия дава много перспективи, в които можеш да мислиш една история. Тя е чисто човешка, но можеш да я разположиш и в политическото, и в социалното, и във всичко”. И пояснява: „За да заиграят заедно деца от ромски, еврейски, арменски и български произход на тях им трябва един общ език. Освен театъра, този общ език са игрите. И реших да измисля една игра, която те да научат /става дума за комбинация от пляскане с ръце и термини от старогръцката драма – #clipclapmedea - б.а./. Първо, че тя е полезна за тях чисто като моторика, като когнитивни умения, координационни умения, артикулационни. Защото това са трудни думи на старогръцки от Античния театър. При това те знаят какво означават и това разширява хоризонтът им. И тази комбинация от пляскане с ръце и думи всъщност е една игра. Когато всички деца я знаят, могат да играят помежду си”.

Видеото на етапите от проекта е заснето от Найо Тицин - снимка © Стефан Джамбазов

Според Снежина Петрова този проект може да помогне и за образованието на децата в училище, а и за намаляване на напрежението и за туширане на агресията в училище и в обществото. „Когато видях това пляскане и какво още може да се надгражда, говоря за тези игрови п��инципи, с които започва всеки театрален процес ми дойде идея за тази кампания, която да ��ъде в подкрепа на образованието по театър за деца. Тъй като все още в образователната програма театърът не е включен като дисциплина. А това е особено важно за сегашните деца с този огромен дефицит на внимание, хиперактивност, дислексия, всякакви такива неща, които аз не знам защо така са се покачили, но така или иначе такава е статистиката. Пълно е с ресурни учители в училищата, психолози и всичко това много трудно работи. Толкова просто би било един клас да има обучение по театър веднъж или два пъти седмично. Там се тушират всички възможни напрежения на групата, конфликти, могат децата да завършат с един резултат, могат да научат нещо, могат да се научат да говорят по-добре, могат да бъдат стимулирани да четат, да наизустяват текстове. Това са умения и ползи, която не виждам коя друга дисциплина може да им даде. Така че това обучение ако всичко това проработи и като кампания, ще имаме основание да поставим като такава претенция. При това има вече страшно много обучени актьори, които така или иначе правят детски школи. Но защо това да е извън училище? Много е важно конфликтите и напрежението да се разрешават в училищната среда там, където те се пораждат. Едно е детето ти да учи театър в училище, друго е да го учи в свободното си време. Но да го учи вътре с тези деца, с които така или иначе е по цял ден. С които са разделени йерархично в зависимост от това как се справят и изведнъж театърът може да им даде различна перспектива един към друг. Защото един може да не е много добър математик, но може да е много добър импровизатор и да предлага интересни идеи, интересни решения и те имат шанс да го открият” сподели актрисата.

Вивиан Майер, Автопортрет - Self-Portrait©Estate of Vivian Maier

И още една изложба в СГХГ, която пък представя фотография – на Вивиан Майер под заглавие „В нейните ръце”. Тя се открива на 23 април и е единайсета поред изложба от проекта „Майстори на фотографията” на Фондация „Музис”. СГХГ е партньор в последните издания на поредицата. Вивиан Майер (1926-2009) е американски „street” фотограф с австро-унгарско потекло от страна на баща си Шарл Майер, а майка й Мария Жосо е французойка. От началото на 50-те до 90-те години на двадесети век тя работи като детегледачка в Ню Йорк, а по-късно и в Чикаго. Нейното несигурно социално положение я води към един спокоен и изолиран живот, без характерните за епохата „врява и безумство”. Това е живот, който не може да се разкаже; едно прозрачно битие, сякаш тялото й без сянка само външно наподобява живота; живот в смирение, и то „смирение, което облекчава всички болки, но не ги лекува”; оцеляване без реално съществуване, пише в текста на Ан Морен, diChorma Photography от анотацията за изложбата.

Вивиан Майер, Кърк Дъглас на премиерата на филма “Спартак” с негово участие - Kirk Douglas at the premiere of the movie Spartacus 1960©Estate of Vivian Maier

Нейната внушителна и интелигентна работа включва над 120 000 фотографии, филми за камери Super 8 и 16 мм - една съкровищница от снимки, непроявени ленти, сред които невероятни открития. Преследвана от страстта си да снима, която тя превръща в реалност, днес Майер се смята за един от най-емблематичните автори на улична фотография, а мястото й в историята на фотографията е до това на Дайан Арбъс, Робърт Франк, Хелън Левит и Гари Уайногранд. И още: Подходът на Вивиан Майер е не да снима сцени, а да документира пространството в поредица от фотографски образи. Вивиан Майер „възприемаше живота такъв, какъвто го улавяха очите й. Тя го анализираше в най-малки подробности; наблюдаваше го и го следваше; тя го чакаше край многото му кръстопътища; тя го улавяше в движение. К��дето и да се намираше, тя го откриваше, запечатвайки го на лентата еднакво вдъхновяващ, мощен и съкрушителен. Творчеството на Вивиан Майер, открито в последния възможен момент и чиято съдба вероятно е била да се разпръсне или дори изчезне, сега се разкрива пред нас, а тази „обикновена гувернантка”, безименно лице, посмъртно се превръща в това, което е днес фотографът Вивиан Майер. Нейната работа, обективна и жива, по някакъв начин намира отклик у всеки, който е видял дори една нейна снимка. Тогава времето внезапно спира и Вивиан Майер застава пред нас, завинаги запечатана във вечността, пише Ан Морен. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на СГХГ

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Сценографска изложба опитва да прокара мост през времето

Изложбата няма претенция да очертае определени теми и тенденции, а създава обща среда на две поколения. Среща големите имена на българската сценография, появили със своите новаторки търсения в средата на 50-те години на XX век и развили своите идеи в театралната практика през следващите две десетилетия, с най-младите, които сега прокарват своята пътека в театъра. Пише специално за „въпреки.com” театроведката проф. Анна Топалджикова по повод изложбата „Мост през времето” на секция „Сценография” на СБХ в столичната галерия „Райко Алексиев”.

Особено ценно е усилието на организаторите на изложбата сценографите Петър Митев и Хана Шварц   с участието на театроведката Розалия Радичкова  да издирят уникални експонати, запазени най-вече в частни колекции (тъй като в повечето театри не са положени грижи да ги съхранят) на големите наши сценографи: Ангел Ахрянов, Хосе Санча, Младен Младенов, Стефан Савов, Иван Цонев, Георги Иванов, Асен Митев, Георги Ножаров, Асен Стойчев, Радостин Чомаков, Бояна Чомакова, Тодор Станилов, Вера Мачева, Милка Начева, Николай Николов. Тук се докосваме до поставянето на един важен и закъснял в разрешаването си проблем. Наложително е създаването на музей на българската сценография, където тези уникални произведения да бъдат реставрирани, съхранени и достъпни за зрители и изследователи. Те са творения на изкуството и спомен за изкуството - този по-добър свят на нашата Аркадия, на нашия Изгубен рай, към който ни връщат сънищата.

Театралното мислене, култура на изображението, творческите открития на сценографите са съществена част от успеха на постановки, емблематични за историята на българския театър. Едно от откритията на сегашната изложба са скиците за нереализирания проект на Георги Иванов за "Хамлет" в Народния театър с режисьор Боян Дановски от 1970 година. С артистична линия е очертана лека, прозирна конструкция, вплела в разнопосочното си цяло спираловидна стълба. Сценографските проекти на Хосе Санча за първите постановки на Сатиричния театър през 50-те години на миналия век на "Баня" от Маяковски и "Кралят отива на война" от Борис Априлов и Венцеслав Георгиев, постановки на Стефан Сърчаджиев връщат спомена за големия испански художник, работил в този театър. Той е автор и на емблемата му, остроумно въплътил в нея карнавалната фигура на кукера с камшика на сатирата в ръка. Скиците му за костюми на "Ах, тези привидения" от Едуардо де Филипо, постановка Боян Дановски, предлагат фарсово решение на образите.

Асен Митев - “Посещението на старата дама” от Дюренмат, реж. Леон Даниел

Подобно внушение имат и ярките карикатурни скици на Георги Ножаров за костюмите на "Женитба" от Гогол и "Службогонци" от Иван Вазов. Проектите на Ангел Ахрянов за постановката на Леон Даниел "Добрият човек от Сечуан" от Брехт сами по себе си имат висока естетическа стойност на картини, прекрасни със стилизацията на източната традиция на изображението. Сценографските решения за постановките на Леон Даниел на "Еснафи" на Горки и на "Процесът" на Кафка потвърждават професионалното му мислене на архитект като ключ към създаването на функционална среда за театралното действие. Конструктивистичните идеи определят и сценографските идеи на Стефан Савов за "Ревизор" от Гогол с режисьор Методи Андонов и "Сако от ��елур" от Станислав Стратиев, постановка на Младен Киселов. За съжаление рядкост са запазените сценографски макети, един от тях виждаме тук, направен прецизно и красиво. Графичната рисунка на сегмент от декора на "Сако от велур" е изящно композирана миниатюра. Тя е част от метафоричния образ на спектакъла като модел на обществото - лабиринт от стълби и врати, зад които зее празнота. Проектът на Асен Митев за "Посещението на старата дама" от Фридрих Дюренмат в постановка на Леон Даниел представя оригинално сценографското решение в духа на Брехтовия коментар - иронична и артистично "нахвърляна" импровизирана игра на линии. Безспорна историческа стойност имат едни от малкото запазени екземпляри от богатата колекцията на Вера Мачева с детайлно изработени от художничката кукли в костюми от различни епохи.

Арх. Иван Цонев - кукли

Куклите от постановката "Часовникарят" от Иван Теофилов и "Пинокио" по Карло Колоди връщат спомена за наскоро напусналия ни голям сценограф на кукления театър Иван Цонев, съавтор в създаването на едни от най-забележителните постановки в историята на Столичния куклен театър - "Петя и вълкът" по симфоничната приказка на Прокофиев с режисьори Атанас Илков и Николина Георгиева, "Съкровището на Силвестър" от Анжел Вагенщайн, постановка на Атанас Илков, "Мизантроп" от Молиер на големия театрален режисьор Любен Гройс, "Крали Марко" с автор и режисьор Иван Теофилов. За съжаление поради лошото им състояние прекрасните кукли от "Мизантроп" отсъстват от изложбата. Тук ще дам знак за внимание към един кризисен момент - лошото съхраняване на изящните кукли е нанесло вреда на паметта за нашия театър, за която е нужно да се полагат грижи. Тези особено ценните уникати непременно трябва да бъдат реставрирани.      

Радостин Чомаков - “Княз Игор” от Бородин

Оперната сценографията на Радостин Чомаков въвежда в атмосферата и  създава визуален образ на музиката чрез монументалния декор на "Кармен" от Жорж Бизе, имресионистичната визия за „Златното петле”на Римски -Корсаков и футуристично��о решение на "Чудният мандарин" на Бела Барток. Скиците за костюмите на Бояна Чомакова  отличават собствения поглед на художничката през чувството за хумор. От гледна точка на историята тези проекти носят ценно познание за традицията на възкресяване на епохата и стила на произведението, която революционно преодоляват, но понякога и цитират най-новите сценографски идеи за оперния спектакъл.

Откриването на изложбата беше посветено на важно и радостно събитие: Годишната награда на Секция “Сценография” на СБХ беше връчена на големия сценограф Младен Младенов, за принос в развитието на сценографията и театралното изкуство в България. Младен Младенов завършва живопис през 1958 г., но завинаги се влюбва в театъра при срещата си с творческия екип на Бургаската трупа. Сценограф е на едни от най-високите постижения на българската сцена "Поетът и планината" от Иван Теофилов, "Хамлет" и "Дванайсета нощ" от Шекспир, постановки на Леон Даниел; "Януари", "Опит за летене" от Радичков на режисьора Крикор Азарян и други. Младен Младенов е необикновена личност с огромен принос за българския театър. Сценографският му талант съчетава в себе си художник и режисьор. Острият му аналитичен ум, театрален усет и въображение го правят незаменим партньор на режисьорите, с които работи, провокатор, активен дразнител за техните решения. Сценографските му идеи са резултат от творчески тандем със силни творци и са родени от диалога в процесите на спора и противопоставянето. Изложбата представя  проектите за "Чудак" от Назъм Хикмет и "Океан" от Александър Щейн с режисьор Леон Даниел, "Опит за летене" от Йордан Радичков и "Последен срок" по Валентин Распутин с режисьор Крикор Азарян, "Завръщане у дома" на Харолд Пинтър с режисьор Стоян Камбарев.

Сценографските творби на Младен Младенов продължават да привличат зрителите

Не бих могла да направя по-точен и проникновен анализ на изкуството на Младен от съвременника на активния живот на неговото творчество на сцената, големия театровед проф. Любомир Тенев: “Младен Младенов е ироник – остър, студен, подигравателен, той ненавижда всяка сантименталност, всяка нота на утешителна илюзия сред суровостта на живота. В неговия декор има жесток и същевременно хуманен бунт. За него хуманистичният бунт, хуманистичният патос е нещо много сериозно и не могат да бъдат заменени със сантиментална красивост. Красотата е сурова истина и тя е над всичко и най-вече в мъката по човека. И затова при него ще видите иронична деформираност, и студена експресивност, и търсене на единство между живописност и конструктивност, и подчертана театралност. Той е трезв до трагизъм и лишен от илюзии. Неговата любов към човека е скрита.” (Текстът е цитиран в един от обяснителните текстове към експонатите в изложбата: “Българска сценография”, “Срещи във вечерни часове” изд. “Наука и изкуство”1978 г .)

Стефан Савов - “Ревизор” от Гогол, реж. Методи Андонов

Рисунката и сценографският проект на нашите художници класици (използвам термина пред вид основополагащата роля, която имат в своето време, макар повечето от тях да са модернисти и да експериментират в една скована от идеологически канони среда) съжителстват  в тази изложба с изкуството на най-младото поколение сценографи. Oще на пръв поглед е различимо влиянието на новите технологии, които променят не само възможностите за изображение, но и логиката на мисленето за театралното пространство и спектакъла. Въвеждането на анимацията, дигиталното изображение, инсталацията, новите варианти на използването на светлината като структуриращ елемент на спектакъла дават нови гледни точки към театралността. Но разбира се, средствата са продуктивни,  когато идеите и творческата енергия ги задействат.

Николета Алексиева - “Всичко ни е наред” от Дорота Масловска, реж. Десислава Шпатова, фотограф Иван Дончев, НТ “Иван Вазов”

Организаторите на изложбата са отворили широко вратите за достъп, отправяйки предложение към близо 30 млади сценографи, на което са се отзовали половината. На фона на донякъде небрежното представяне на голяма част от сценографските проекти на това поколение ще откроя работите на няколко души, които разбират присъствието на произведенията си в пространството на галерията като необходимост да вложат усилие, да проявят въображение и професионално умение.  

Златка Вачева очевидно е приела поканата като сериозен ангажимент и провокация за ново произведение. Изработила е специално за изложбата камера обскура, за да представи чрез нея ефекта на театъра на сенките на  спектакъла "Dans de Tout", създаден от френско-български екип, ситуиран в Амиен, Фанция и да даде възможност на зрителя активно да участва в задействането на фигурите в черната кутия. Макетът е направен прецизно, с фантазия и изобретателност. Сценографията на Златка Вачева изгражда поетичен образ на въображаемия свят на един човек, затворен в себе си.

“Кавказкият тебеширен кръг” - макет

Представените снимки на костюми от постановката на "Антигона" от Жан Ануи в театър "София" на Петя Боюкова имат своя естетическа стойност като художествена фотография, въплътила духа на спектакъла. Съзвучни със силното сценографското решение на Станислав Памукчиев /което не присъства на изложбата – б. ред./, те пренасят през времето архетипни модели и отпращат към едно митологическо време. Човешката фигура е превърната в неотделима част от средата, върху нея е рисувано, черното е оставило протекли следи.  

Сценографският макет и снимките от "Кавказкият тебеширен кръг" от  Брехт, постановка на Маргарита Младенова във Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров”дават представа за игрови, импровизационен вариант на сценографското решение на Ивайло Николов и Ива Гикова. Леката дървена конструкция, подвижна и с възможности за трансформации е оригинално съчетана с огромни юргани пачуърк, които са "активирани" чрез непрестанни превръщания в елементи на декора и на костюма.

Момчил Тасев - “Дзага”, персонаж от филмова продукция “Лили рибката”

Откроява се и представянето на трима художници, завършили сценография, но представили се с инсталации. Изплетената от метална тел обемна и същевременно въздушна фигура "Жираф" на Ева Вентова е предназначена за открити пространства в градска среда. Към нея е прибавен заснетият материал на оригиналния процес и фазите на изработването му. "Рибок" е костюм от филмовата продукция "Лили рибката", превърнат в централна фигура на инсталация на Момчил Тасев, създадена специално за изложбата. Тя препраща към сюрреалистичните видения на Луис Карол в книгите му за Алиса. Инсталацията на Владимир Илиев "Състояния" търси сетивно въздействие чрез светлинни ефекти, които променят визията към две отдалечаващи се в пространството фигури. Чрез фотоси от спектакли са представят още няколко сценографи, завършили Националната художествена академия и НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", между които будят интерес работите на Бояна Бъчварова върху "Ескориал" на Мишел де Гелдерод и на Мая Петрова върху "Пилето" по Уилям Уортън. Трудно ми е да споделя впечатления за останалите сценографски проекти по плътно окачените на стената снимки с репортажен характер.

Ангел Ахрянов - “Еснафи” от Максим Горки, реж. Леон Даниел

Изложбата оставя впечатление за два типа отношение към професията на сценографа. Среща ни с прецизност на изобразителната култура и театралното мислене, фокусирано върху текста и визуалния образ на спектакъла на поколението, реализирало се в театъра в периода между средата на 50-те и средата на 70-те години на миналия век. И от друга страна с богатството на изразните средства и техническите възможности, до които имат достъп поколението на последното десетилетие, съчетано с известна небрежност и многопосочност, а понякога и разконцентрираност на погледа. Именно това реене на погледа между многото варианти на възможни идеи, решения, изразни средства и изобилие от информация дава силен тласък на тези, които съумяват да го използват като творческа провокация. ≈

Текст: Анна Топалджикова

Снимки: Стефан Джамбазов