#Божидар Бончев

[vprki]

В света на Греди, Божидар и Шока в галерия „Ракурси“

В годините неведнъж писали за изложбите на трима знакови автори, чието творчество се свързва със свобода на изразяването, талант искреност и отдаденост – Атанас Парушев - Шока, Божидар Бончев и Греди Асса.  Сега в един великолепен проект в края на годината ги събра в обща изложба екипът на галерия „Ракурси“.

Всеки от тях, чрез своите художествени средства, проправя собствен оригинален път в изкуството.

Атанас Парушев-Шока в галерия "Владимир Димитров-Майстора", 2022

Атанас Парушев представя абстрактна живопис. Авторът изследва цвета и неговият потенциал за експресия и въздействие. Работите му са минималистични и вълнуват чрез своята вътрешна енергия, цвета и мазката. Те предразполагат към съзерцание, свързване с вътрешния свят и по-дълбоко разбиране за себе си. Представените картини са създадени през последната година.

Атанас Парушев-Шока в галерия "Ракурси"

Божидар Бончев развива традицията на керамиката, като я издига над конкретното и общоприетото. Творчеството му отразява негови вътрешни съзерцания и лични проникновения. Неговите абстрактно-фигуративни обекти и скулптури съдържат скрит смисъл и са на границата между реалното и фантастичното. Те се характеризират с освободена пластичност, като естествено и с лекота съчетават разнородни мотиви, форми и материали. Работите му впечатляват с експресивните обеми, колорита, живописните импровизации, изящната керамична повърхност. В настоящата изложба са включени произведения от различни цикли на автора от последните години.

Божидар Бончев в галерия "Ракурси

Греди Асса представя голямо-форматни платна от серията „Пътувания: острови, морета“. Работите, които са на границата между абстрактното и фигуративното се характеризират с освободеност на изказа, с лекота и изящество на рисунъка и хармония в колорита. Островът е тема, която привлича Греди Асса и за нея той казва: „Островът е копнеж, илюзия, фикция, идея, мираж, слепота на въображението. Той е най-прекрасният отрязък от земята. Отделен от цялото, но представя самото цяло – магнит за сетивата и омая за ума“.  Картини са създадени през последната година и се показват за първи път в София.

Греди Асса в галерия "Ракурси"

Преди това бяха експонирани във прекрасната му изложба в Градската художествена галерия в Созопол ка��о част от програмата на 40-ото юбилейно издание на Празниците на изкуствата „Аполония“.

Припомняме изключителната изложба на сливенския художник Атанас Парушев – Шока с абстрактната живопис на художника в Националната галерия, Квадрат 500 през февруари – април, 2021 година. За нея като въведение тогава Яна Братанова, куратор на експозицията написа: „Произведенията бяха подбрани лично от автора спрямо степента на тяхното съучастие като отделни гласове, които влизат в пълно съзвучие сред почти чужд на действителността мир. Спокойствието, тишината, усещането за монашеска вглъбеност и медитация, напомнящи за „Великото нищо“ (нематериалното), сякаш енергийно извират от творбите. Изградени от много материя – бои, хартия и плоскости, те попиват жеста и намеренията на художника, така че субстанцията започва да излъчва духовност, която превръща пространството около нея в храмово.

Атанас Парушев-Шока в галерия "Ракурси

Неслучайно авторът нарича своите вертикали „духовни картини“. На следващата 2022 година за нея той бе удостоен с Националната награда за живопис „Владимир Димитров-Майстора“ на 1 февруари в Кюстендил. Той е от най-знаменитите ученици на проф. Иван Кирков в Художествената академия и високо ценен от него. Творбите му изложени в галерия „Ракурси“ са създадени в последната година и са показани за първи път сега.

„Може би животното се е превърнало в човек, съзерцавайки кървавите изгреви и залези, ��ерните нощи и светещите звезди, и то преди да може да изгражда разкази, метафори, символи“, сподели преди време художникът. През 1990 една от творбите си Атанас Парушев назовава „Черга“. С нея бележи началото на цикъл от ритмично – геометрични композиции, които работи до 2001. В тях той експериментира със свойствата на цвета, със силата на геометричните фигури и техния ритъм, докато стигне до напълно изчистения вертикал като символ на възнасянето и одухотворяването, на постепенното сливане с небето и хармонията във височините, на връзка между земното, човешкото и небесното.

„Пътят нагоре към чистото екстазно познание и преживяване е по-директен, по-ясен, по-кратък с помощта на мистичното преживяване в абстрактното рисуване, както мистицизма в християнството, дзен в будизма или суфи в исляма“, добавя Атанас Парушев за себе си като творчески търсения /за него повече може да прочетете във „въпреки.com” тук/.

Божидар Бончев развива традицията на керамиката, като я издига над конкретното и общоприетото. Творчеството му отразява негови вътрешни съзерцания и лични проникновения. Неговите абстрактно-фигуративни обекти и скулптури съдържат скрит смисъл и са на границата между реалното и фантастичното."Искам с тези работи да пропагандирам възприемането на съвременната керамика по един нов и различен начин. И в преподавателската си дейност и в творчеството си се стремя да покажа качествата на този материал и той да се цени не само заради приложните му характеристики", обяснява творецът.

Божидар Бончев в галерия "Ракурси"

Божидар Бончев е роден в Котел. Завършил е Техникум по керамика и стъкло в София и Художествената академия, специалност „Керамика“,  при проф. Венко Колев. От 2003 г. е професор в катедра „Керамика“ на Художествената академия.Има множество самостоятелни изложби и многобройни участия в колективни изложби у нас и в чужбина. Носител е на „Златен век“ на Министерството на културата за цялостен принос в българското изкуство, 2010 г.; Наградата на Съюза на българските художници за цялостно представяна – 1997 г. и други.

Преди 8 години по повод своя изложба в несъществуващата вече галерия „Арт алея“ Божидар Бончев  в разговор за нас определи своите търсения и реализации: „Това е самата постмодерна идея, в която малко се заигравам. Не малко, а доста, защото самото понятие вече да кажем ваза доста първично определя нещата. Нашата култура не е свикнала - вазата по принцип е един излишен предмет. Той изисква специално отношение към друг начин на живот. У нас повечето предмети не са достигнали до такава висота - да станат ценностно притежание. Те повече се възприемат като функционалност. Нашето наследство, традиция и култура все още възприема за функционални предметите, в които се храним или държим близо до масата. Пълни с да кажем с нещо сладко или ценно. Докато вазата, цветето слагаме и в шише, и в буркан може би. Тази моя игра с вазата, която не служи за нищо идва оттам. Кога ще стигнем онази японска или китайска ваза, която вече е затворена с капак.

Божидар Бончев в галерия "Ракурси"

Тоест вазата вече е стигнала до такава степен на ценност, че не е нужно да слагаме цвете вътре, а просто с един капак и вазата става цвете. Тази култура тепърва ще се създаде – предметът да получи така висша функционалност - тоест да не служи за нещо, а просто самият той да бъде определен като ценен. Тази моя мечта - още в началото започнах да си представям света чрез предметите, които правя, смятайки че един ден тези предмети ще станат ценни. Но, за съжаление, след толкова време тази мечта се оказва непостижима за мен поне. Материалният свят, в който живеем, е твърде примитивен, за да стигне до такива прозрения”, призна тогава Божидар Бончев.

Божидар Бончев извежда керамиката от уталитарен модел в постмодернистичен наратив. И с днешна дата продължава по невероятно силен и артистичен път да отстоява идеите си.

Божидар Бончев в галерия "Ракурси"

В момента той участва и в друга колективна изложба във филиала към Националната галерия Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство (САМСИ) “Колко те харесвам” с куратор Надежда Джакова. Експозицията е поетично-ироничен поглед на шестима съвременни художници към заобикалящата ги среда. Те показват как се самовъзприемат, как другите ги възприемат, в какво време живеят. В нея Божидар Бончев извежда керамиката от уталитарен модел в постмодернистичен наратив. В „Опитите за портрет“ се оглежда самият той. Тези автопортрети съдържат в себе си различни похвати на изразяване и разказ – смесица на скулптурна форма и живописно наслагване, основни обеми и интригуващи малки детайли, цветни петна и идеалистични пейзажи. Този негов неподражаем художествен почерк се усеща силно и в творбите му в галерия „Ракурси.

Греди Асса

Тази година, в която Греди Асса отбеляза  своя 70 годишен юбилей, той я почете преди всичко с прекрасни изложби.  Първо в столичната галерия „Ракурси“, озаглавена „Край езерото“Греди Асса изпрати старата 2023 година и посрещна новата. Експозицията му включваше 24 живописни платна, олицетворяващи любовта и възхищението на автора пред природата.

Юбилейната изложба проф. Греди Асса „Пътувания“, която се откри през февруари в СГХГ ни смая с мащаба си и мощта но артистичния му талант от ранните му години до днес. В експозицията бяха включени повече от 140 творби –  рисунки, акварели и маслена живопис, като най-ранните произведения са от началото на 80-те години на ХХ.в., някои от тях непоказвани досега, а най-късните са от вече изминалата 2023 година. Проектът проследява пътя в създаването на стотици произведения, а крайният резултат е несъмнено впечатляващ и внушителен. Един автор, толкова богат откъм работа и още по-богат душевно. Колкото работоспособен и вглъбен, толкова и свободен, въздушен, радващ се на малките неща в живота.

Греди Асса в галерия "Ракурси"

Последваха негови изложби във Велико Търново и на 40-ото юбилейно издание на фестивала Празници на изкуствата „Аполония“. А на 4 октомври, в ГХГ „проф. Васил Захариев“ в Самоков  през октомври му бе връчена Националната награда за живопис „Захарий Зограф“.

„Едно от ненадминатите естетически удоволствия в Созопол на 40-а Аполония носят картините от изложбата на Греди Асса „Пътувания: острови, морета“. Написа тогава Георги ��озанов. Живопис, създадена сякаш от въздух и светлина, която привлича погледа, за да го освободи от умората на задължителните гледки, преди да го пусне отново да обикаля релефите на реалността. Реалността обаче ни най-малко не е изключена от картините, а задвижва в тях лични преживявания, работа на паметта, културни препратки, митологични архетипи… Външният предмет – в случая на моретата и островите, е влязъл в аза и е станал негово вътрешно въображаемо, напуснал е физическия си прототип и е придобил трансцедентална лекота. На практика това значи живопис, която пресреща фигуралното и абстрактното, докато се загуби разликата помежду им.

Но с островите е още по-особено. Островът е суша, на която искаш да стъпиш и вода, която ти пречи да го направиш. Художникът казва за него, че е „копнеж, илюзия, фикция, идея, мираж…“, което е валидно за живописта му като цяло – тя дава метафорично битие на нещата, за да ни ги покаже такива, каквито те са за нас. Така че, каквото и да рисува Греди, в последна сметка рисува острови.“

Част от тези картини  са част от експозицията в галерия „Ракурси“ в едно красиво съжителство с творбите на Атанас Парушев-Шока и Божидар Бончев…

Галеристките на "Ракурси" Румяна Йонева и /л/ и Росица Чушева /д/

В текста си за юбилейната изложба на Греди Асса в СГХГ за „въпреки.com” из��уствоведката Андреа-Филипова написа тогава: „Можем да завършим с думите на забележителния художник Пит Мондриан от 1914 година, които днес са толкова актуални, колкото и тогава; можем само да се надяваме, че ще бъдат валидни и след още 100 години: „Изкуството е по-висше от реалността и не притежава директна връзка с нея. За да се доближим максимално до духовното в него, сме длъжни да използваме реалността възможно най-малко, защото тя е противоположна на духовното.“ “ Усещаме го с тези тримата великолепни автори  и творбите им сега в края на годината.

Изложбата в галерия „Ракурси“  продължава до 30 декември. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[mihaylovblog]

22.06.1973 г. – Премиера на българския игрален филм „Сиромашко лято“ на режисьора Милен Николов, по сценарий на Братя Мормареви. Оператор е Румен Георгиев. Музиката във филма е композирана от Борис Карадимчев. Художник на постановката е Петко Бончев. Участват актьорите: Георги Парцалев, Иван Кондов, Татяна Лолова, Ицхак Финци, Милен Пенев, Емилия Драгостинова, Леда Тасева, Евстати Стратиев, Сашка Братанова, Емилия Драгостинова, Кирчо Петров, Георги Стоянов, Иван Цветарски, Божидар Лечев, Иван Обретенов, Лъчезар Стоянов, Домна Ганева, Младен Младенов, Пенка Цицелкова и др.

[vprki]

СВОБОДНАТА ЗОНА на Иван Кирков отново в галерия INTRO

 „Докато я има галерия INTRO винаги януари ще е запазена за Иван Кирков“.  Каза преди години на Ивановден Валентин Щинков, художник, дизайнер, галерист и колекционер по повод  изложба „Иван Кирков. Имагинерният реализъм“.

Тогава на 1 януари 2022 се навършиха 90 години от рождението на Иван Кирков. Валентин Щинков каза още: „Чувствах го като ангажимент да направя тази изложба, независимо от повода 90 години от рождението на Иван Кирков. Датата не е важна. При него не може да има годишнина, не може да има смърт, той беше човек, който не се вместваше в общоприетите норми на хората. Той е нашият жалон, макар че думата не е най-добрата. Той е пътеводната светлина в живота, поне, на мен и на всичко хора около мен, които са тук.“

Малко след тази паметна дата - рождения ден на Иван Кирков (1932-2010) на 2 февруари се откри първата изложба от проекта СВОБОДНА ЗОНА на галерията „С благодарност на Иван Кирков“ /подзаглавие на всички експозиции/. Валентин Щинков тогава обяви, че бъдещите изложби на Ивановден ще са СВОБОДНА ЗОНА с различни теми. Идеята е да се припомни значимостта на проф. Иван Кирков, който успява чрез изкуството, творческите си възгледи и преподавателската си дейност в Националната художествена академия да въздейства върху формирането на много имена в българската живопис. Галерия INTRO цели да представи огромното влияние на таланта му върху следва��ите поколения.

Греди Асса, Божидар Бончев и Валентин Щинков

През 2025 година, изложбата “СВОБОДНА ЗОНА” продължава традицията да почита наследството на проф. Иван Кирков, който със своята творческа свобода и преподавателска дейност в НХА оставя трайна следа в сърцата и съзнанието на много български художници.

Темата на тазгодишната изложба - "Гледна точка", кани публиката да разгледа живописни пейзажи, разкриващи индивидуалните търсения на участващите творци.

Генко Генков (1923-2006)

В изложбата участват Вихрони Попнеделев, Генко Генков (1923-2006), Георги Щърбев, Греди Асса, Долорес Дилова, Иван Хаджийски, Кольо Карамфилов 1963-2014), Любен Зидаров (1923-2023), Милко Божков, Мими Добрева, Петър Дочев (1934-2005) и Свилен Блажев. Техните творби разкриват уникални интерпретации на темата за свободата, всяка от които носи собствена гледна точка и естетическа философия.

Петър Дочев (1934-2005)

В изложбите досега присъстват хора, които са свързани с него; има такива, които са го познавали, но има и такива, които само са чували за него. Може би, наистина, тъкмо това е най-ценното на този проект – авторите, които винаги са толкова любопитно различни – и като възраст и поколение, и като начин на работа, използвани материали и изразни средства, стил, жанр и т.н. Именно в това е идеята на „свободната зона“, както е и наречен този прекрасен проект. Самата тема за свободата е била изключително важна за Иван Кирков, за когото Валентин Щинков каза навремето в цитирания текст: „Той казваше, че свободата не е даденост, а борба – когато си я извоюваш, ти трябва да я отстояваш, да продължаваш напред… Художникът по принцип не умира. Идеята на изложбата е да се продължи едно внимание и уважение към неговото име и към това, което е направил – и като художник, и като преподавател, като естетика, като модерност, като творчески възгледи.“

Любен Зидаров (1923-2023)

Известният автопортрет на Кирков е и на плаката на проекта СВОБОДНА ЗОНА, независимо от темата – все още той наблюдава „учениците“ си, приятелите си, като се усмихва или пък прави пауза. Той е и там, и тук. И очаква да види още.

Катрин Томова и Филип Зидаров, вляво е творбата на Долорес Дилова

Припомняме написаното от изкуствоведа Филип Зидаров, най-задълбочения изследовател на Иван Кирков, негов приятел и последовател за „въпреки.com” за „СВОБОДНА ЗОНА - с благодарност към Иван Кирков“: „Какво е свободата? И защо ли още търсим очертания на нейната „зона“ три десетилетия след края на родния комунистически режим? Причината е загнездена в битието на предишния половин век, в който свободата беше робство, а невежеството – сила. Иван Кирков беше от онези творци, чиято вътрешна и донякъде външна свобода не се поддаваше на ограничения. Но той имаше още едно, особено ценно качество – защитаваше свободата на своите млади съмишленици и с всички сили ги предизвикваше да открият собствената си свободност като художници, и като личности.“

Иван Кирков (1932-2010)

Възхитителна е последователността на Валентин Щинков да следва идеята /за нея и развитието ѝ в годините може да прочетете при нас тук/ си като художник, галерист, колекционер всяка година в пространството на INTRO в дните около Ивановден да откриваме и откриваме отново и отново изключителния Иван Кирков. За нас остават незабравими думите на Вальо, както го наричат приятелите, които си припомняме всяка година: „Той е мислител. Нашите разговори с него мога да ги пресъздам, защото съм имал щастието или нещастието да не ми е бил пряк учител / завършил е плакат при проф. Иван Газдов в НХА– б.а./. Когато ти се срещаш с един човек постоянно някак се размива във времето това, което си чул и, които сте си говорили, дори може и да не си го оценявал. А когато срещите са били в някакъв ритъм, циклични, имаш време да осъзнаеш какво си чул.

Милко Божков

През последните години от живота му ние много често се виждахме с Иван Кирков, особено последната година и тогава съм получил не съвет, напротив, той не даваше съвети, а начин на мислене за света. Няма как да го пресъздам, да го предам, освен това - светъл ум. Той беше и велик художник, и огромен педагог със страхотно чувство за естетика, за мярка, за оценка. Той можеше да оцени всеки с един поглед и с две думи.“

Иван Хаджийски

По време на разговорите с Вальо Щинков обичайно си припомняме и документалния филм на Атанас Киряков, посветен на Иван Кирков „Да се спасиш в спомена“, 2009, и особено финалния му пасаж, когато художникът казва:. „ …За да можеш трябва да знаеш много, а онези, които могат трябва да знаят още повече… …Колко малко, всъщност, е нужно на човек – свобода в съзнанието най-напред и стремеж да я постигнеш, защото никой не ти я дава тази свобода даром, ако не можеш да я извоюваш, да се бориш за нея и да съществуваш в името на нея…“. Филмът почти изцяло беше сниман в Асеновград, където Иван Кирков се върна да живее в едно малко апартаменче, след като беше пенсиониран 1987 година от Художествената академия. „Животът на човек не е само нагоре и не знае какво предстои“.

Вихрони Попнеделев

Припомня си онези години Валентин Щинков. Отбелязва, че и здравето на художника не е било добро и цитира Иван Кирков оттогава: „Направих огромен кръг, тръгнах и какво ли не ми се случи и пак се върнах тук, и в творчество, и в житейски план. Аз на спирали не вярвам. Просто – завъртях се и пак съм тук…“

Иван Кирков (1932-2010)

Неизменна част от изложбата СВОБОДНА ЗОНА "Гледна точка", С благодарност към Иван Кирков,   и тази година са и емблематични произведения на самия художник, които продължават да провокират, вдъхновяват и възхищават…И още нещо за Валентин Щинков като създател на проекта и не само – всяко откриване се превръща в красив празник на среща между художници и приятели.

Изложбата продължава до 31 януари в пространството на галерия INTRO. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

P.S. на редактора Зелма Алмалех: И докато се връщах с метрото след поредния Ивановден получих снимка от скъпа приятелка и прекрасна художничка Мариана Маринова, ученичка на Иван Кирков.

Стефан Джамбазов (1951-2021) и Валентин Щинков

Годината на фотографията няма значение, но със сигурност, е преди отбелязването в галерия INTRO на 90 годишнината на Иван Кирков. Все пак, Стефан Джамбазов (1951-2021) и Валентин Щинков и тогава са си говорили за Свободната зона, която е и личен избор за всеки един от нас, Въпреки!

[vprki]

Да погледнеш на себе си, на хората с талант, усмивка и (само) ирония…

Някъде още от 2011 година Надежда Джакова, изкуствовед и куратор, завеждащ филиала към Националната галерия Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство (САМСИ) работи по дългогодишния си проект „Автобиография“ . Тя има и сериозни публикации по темата, но сега на финала на двумесечната експозиция „Колко те харесвам“ в пространството на САМСИ ще разкажем малко повече за нея…

Изложбата е поетично-ироничен поглед на шестима съвременни художници, много различни, към заобикалящата ги среда. Те показват как се самовъзприемат, как другите ги възприемат, в какво време живеят. Чрез автобиографичния похват като средство за самоизразяване и търсене на собствена идентичност, авторите разглеждат културни, религиозни, политически и социални теми, акцентирайки върху авторефлексията и подлагайки на критика представата за лично и обществено пространство. /На водещата снимка са не всички, някои дойдоха по-късно/.

От изложбата

В годините за повечето от тях сме публикували текстове във „въпреки.com” по повод техни самостоятелни изложби или участието им в групови. Божидар Бончев, Георги Ружев, Ива Яранова, Мариана Василева, Момчил Георгиев и Юлий Таков в „Колко те харесвам“ Надежда Джакова като куратори ги обединява по красив, усмихнат и дори неочакван път, на пръв поглед, във великолепното пространство на галерията.

Един от опитите за портрет на Божидар Бончев

Божидар Бончев извежда керамиката от уталитарен модел в постмодернистичен наратив. В „Опитите за портрет“ се оглежда самият художник. Тези автопортрети съдържат в себе си различни похвати на изразяване и разказ – смесица на скулптурна форма и живописно наслагване, основни обеми и интригуващи малки детайли, цветни петна и идеалистични пейзажи. Божидар Бончев развива традицията на керамиката, като я издига над конкретното и общоприетото. Творчеството му отразява негови вътрешни съзерцания и лични проникновения. Неговите абстрактно-фигуративни обекти и скулптури съдържат скрит смисъл и са на границата между реалното и фантастичното. Те се характеризират с освободена пластичност, като естествено и с лекота съчетават разнородни мотиви, форми и материали. Работите му впечатляват с експресивните обеми, колорита, живописните импровизации, изящната керамична повърхност. Той извежда керамиката от уталитарен модел в постмодернистичен наратив. И с днешна дата продължава по невероятно силен и артистичен път да отстоява идеите си и да учи на това и студентите си като професор в НХА.

От представянето на Георги Ружев на изложбата

Георги Ружев обича да се превъплъщава в митологична личност, музикална звезда или киноактьор. Плакатът от 1977 на групата „Секс Пистълс“ и фотоколажът на художника в образа на нейния фронтмен Джони Ротън препраща към анархистките и пънк прояви по време на митинги и шествия от 1990-те, в които Ружев се включва. Той е част от младото бунтарско поколение на българското съвременно изкуство. И независимо, че миналата година стана на 60 в творческите си изяви остава верен на несъгласието си с това наше „сиво всекидневие“, ��е се примирява реалността, в която се налага да живеем. Заедно с Асен Ботев, по спомени на изкуствоведката Диана Попова, „показаха снимки от акции, които са правили, и попитаха могат ли да се включат в изложбата Земя и небе“. Така през 1989 г. Георги Ружев взима участие в първата авангардна изложба, представяща така наречените тогава неконвенционални форми в изкуство, на покрива на галерията на СБХ на „Шипка“ 6. Бунтар по природа, непризнаващ поклонничеството пред идоли и създаването на нови такива, той взима участие в анархистките и пънк движения по време на обществените митинги и шествия през 90-те. С пристратие към музиката, Георги Ружев инициира и участва в множество артистични сдружения като колектив „АГ“, „Попарата на бухала“, „Токси-лелички“, OCTOBERON“ и е сред основателите на сдружение „Изкуство в действие“ (1990) заедно с Орлин Дворянов , Добрин Пейчев, Димитър Грозданов и други.

От представянето на Георги Ружев на изложбата

Припомняме изложбата му “Не чак толкова сладък храм“ през есента на 2020 в необичайното на пространство на галерия „Водна кула“ в кв. „Лозенец“. Тогава в интервю сподели:„Религията малко ограничава и използва хората да бъдат по-подчинени, а аз я разглеждам по друг начин в проекта. Има и сладникави неща в някои религии, показал съм вуду ритуали, музика съм направил, смесил съм няколко жанра-спектакъл, изложба, пърфхорманс, видео. Част от тях съм правил още през 1999 година, сега ги подобрих.30 години са вътре в това пространство…

От творбите на Ива Яранова -вдясно портрет на Димитър Грозданов, вляво - на Димитър Арнаудов

Ива Яранова участва в експозицията в САМСИ с портрети на колекционери – хора, които са част от нейната артистична среда. Виждаме не просто ликове на приятели, а ситуация, в която колекционерите са изобразени сред заобикалящ ги магичен свят. Зад всяка живописна работа на художничката се крият много истории, наситени с разнопосочни знаци, които „настояват“ да бъдат разгадани. Виждаме нейния творчески поглед и възглед за Николай Неделчев, Димитър Арнаудов, Христина Бобокова, Димитър Грозданов, Светла му памет…В неформален разговор кураторката Надежда Джакова каза, че колекционерите са харесали портретите си.

Една от творбите на Мариана Василева на изложбата в САМСИ "Никога не носи две дини под една мишница", 2013, видео

 Мариана Василева е мултимедиен артист, който от години живее и работи в Берлин. Във видеото „Никога не носи две дини под една мишница“ тя цитира популярни изрази, използвани от нейната баба. В различен социо-културен контекст днес тези поуки от  детството изненадващо се повтарят.

Припомняме, че 2020 година тя направи впечатляваща обща изложба с германския си колега Отьорг А.К. в от Гьоте-институт, който бе домакин на експозицията от 20 август до 18 септември. Мариана Василева е визуален артист, който живее и работи в Германия от 20 години. Нейните творби обхващат областта на фотографията, рисуването, скулптурата и видеото. Това бе нейното завръщане в България тогава след ретроспективната ѝ изложба „Баланс“ през 2015 г. в СГХГ с куратор Мария Василева.

Момчил Георгиев "Портрет на Р."

Момчил Георгиев изгражда строго разпознаваема образна система, върху която работи от години – черен плътен контур конструира мъжка глава, контрастираща на пастелно вибриращ фон. Художникът придава конкретност на тази форма в  портрети на приятели – колеги, изиграли важна роля в живота му.  

Дни преди откриването на изложбата „Колко те харесвам“ на 7 ноември той представи експозицията си „Реткизи“ в една от залите на галерията на СБХ на „Шипка“ 6. Тогава в края на октомври подготвяйки я, Момчил Георгиев променя концепцията си по много дълбоки, лични причини и избира да представи серия ескизи на хартия от периода 1992 – 1997 година. Посвещава я на своя баща, който наскоро е починал. Това връщане назад във времето, почти в началото на творческия му път, дава и заглавието на изложбата – измислената дума „реткизи“, съчетала ретро и ескизи. Показа и нови живописни платна, нарисувани през 2024, както и от цикъла си посветен на Париж, които видяхме през октомври  2023 в галерия „Стубел“ на изложбата му  Bonjour Paris.

Станислав Памукчиев /л/, Момчил Георгиев /ц/ и Юлий Таков /д/ на откриването на изложбата в САМСИ

То е завършил Националната художествена академия, специалност „Металопластика“, работи предимно в областта на живописта. На откриването на изложбата в САМСИ в личен разговор сподели, че  е планирал част от творбите в експозицията да включи в представянето  си в СБХ, но личн��та загуба е променила решението му…

Юлий Таков продължава серията живописни картини, върху която работи през последните две години, като изобразява дългото си пътешествие в една загадъчна реалност. В безкрайната интерпретация на околния свят художникът попада в множество битки и се сблъсква с препятствия, но намира и начини за преодоляването им.

Едно от живописните творби на Юлий Таков

По повод изложбата му рисунки „Отрязъци“ в галерия „Ракурси“ април-май 2023 година проф. Станислав Памукчиев написа: „Ако приемем, че рисунката е най-късата дистанция между аз-а, между вътрешната причина, вътрешното съдържание и повърхнината на листа, то тези рисунки носят този белег. Юлий Таков се завръща към себе си, към откровено разкриване на своята дълбока отдаденост и вживяване в съдбата на художника, с неговото екстремно живеене между фикция и реалност.“ А художникът сподели тогава: „Чувствам се малко като човек, който си приготвя багажа за пътешествие и не е ясно точно къде ще отиде. Но очакването е, че предстои нещо интересно.“ Виждаме порива му и в представените от него платна в САМСИ.

От изложбата

В рамките на изложбата „Колко те харесвам“  се разви и проектът "Съвременно изкуство за деца" на Националната галерия. Всяка тяхна експозиция, независимо в кое пространство присъства е съпроводена със срещи, образователни програми, ателиета за деца и юноши. Може би, не всяка изложба е разбира��ма или усетена, най-малкото емоционално от невръстните посетители, но това остава и живее в тях. Няма как всички те да станат художници, но както в книгата си „Граматика на фантазията“ прекрасният писател и разбиращ света на децата Джани Родари пише: „Но ще станат свободни хора!“

Творческата част от ателието в конкретната изложба е обвързана с творбите на Божидар Бончев, Георги Ружев, Ива Яранова, Мариана Василева, Момчил Георгиев и Юлий Таков, със специално участие на част от художниците в изложбата. Това остава за цял живот, личен опит…

Надежда Джакова и Станислав Памукчиев

Колкото до дългогодишния проект „Автобиография“   на Надежда Джакова и като изкуствовед-изследовател не може да не припомним, че в един сложен и тежък момент за нея тя ни съдейства за текстове да погледнем и вникнем в това, което ни остави като художник Людмил Лазаров. Сигурни сме, че това тепърва предстои да се изследва и дано. В този контекст публикувахме откъси, предоставените ни от нея от нейната научна работа като изкуствовед „Автобиографичното в творчеството на художниците Аделина Попнеделева, Людмил Лазаров (1955- 2022) и Красимир Кръстев – RASSIM“ в тематичния годишник „Изкуствоведски четения 2021. Персоналия” на Института за изследване на изкуствата, БАН, 2022, с. 293-303.

Може би, бяха малко повече припомнянията в текста, но нищо, дори в една изложба не се появява просто така, изведнъж. Авторите имат своята творческа биография, кураторът – познание и професионален интерес не само за краткото време не експозицията. За нас като зрители остава преживяното в пространството… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[mihaylovblog]

22.06.1973 г. – Премиера на българския игрален филм „Сиромашко лято“ на режисьора Милен Николов, по сценарий на Братя Мормареви. Оператор е Румен Георгиев. Музиката във филма е композирана от Борис Карадимчев. Художник на постановката е Петко Бончев. Участват актьорите: Георги Парцалев, Иван Кондов, Татяна Лолова, Ицхак Финци, Милен Пенев, Емилия Драгостинова, Леда Тасева, Евстати Стратиев, Сашка Братанова, Емилия Драгостинова, Кирчо Петров, Георги Стоянов, Иван Цветарски, Божидар Лечев, Иван Обретенов, Лъчезар Стоянов, Домна Ганева, Младен Младенов, Пенка Цицелкова и др. Снимка: https://impressio.dir.bg/

[vprki]

Светла Радулова вярва, че творецът създава сам собствената си действителност

„Илюзии“ е озаглавена най-новата изложба на Светла Радулова, която се откри преди седмици в столичната галерия INTRO. Експозицията включва 15 абстрактни творби (акрил и масло) и 5 пластики. Текстът, съпровождащ изложбата, е на проф. Божидар Бончев, който е бил и неин преподавател в НХА. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Анреа-Филипа Зидарова.

В Академията тя завършва специалност „Керамика“.  Първата си самостоятелна изложба прави във Франция. През 2014 година открива проекта „Точката, от която няма връщане”, а през 2015  – „Индустриална симфония“ (и двете в  пространството на галерия „Арт Алея“, която вече не съществува, но много ни липсва). Следват проекти в столицата, и в страната, и зад граница – в Босна и Херцеговина. Може да припомним „Пребиваване в другия“ в галерия „Форум“ и общата изложба заедно с керамика Мартин Киров – „Опаката и лицевата страна“ – в галерия „Pentimento“. Авторката има участия и изяви в Австрия, Република Северна Македония, Йордания, Русия, Франция, Ни��ерландия. Освен с акрил и масло, работи с метал, дърво, камък и, разбира се, с керамика.

В годините, безспорно, правят впечатление любопитните заглавия на изложбите на Светла Радулова. За изложбата си „Индустриална симфония“ тя казва: „Споменът идва със звука, а звукът прераства в абстрактно изображение.“ Заглавието е свързано с нейни спомени от детството от индустриален завод близо до София, където работела нейната баба. За същото това място тя споделя: „Още когато стъпих там, усетих с чисто и неподправено детско сърце харизмата на това място. То провокира една много интересна игра. В огромните мащаби на един завод, детето се чувства най-напред малко и изплашено, а от друга страна, когато се запознае с обстановката вътре, започва да се чувства като диригент. Играе си, както би си играло с други деца.“

По повод проекта „Опаката и лицевата страна“ пък авторката споделя: „Изложбата е една главоблъсканица, като игра на думи, само че в образ. Наистина ли съществува опака и лицева страна? Тя е експеримент. Това са абстрактни образи на едно и също нещо.“ Тук като мото на изложбата Светла Радулова и Мартин Киров избират думи на забележителния писател Албер Камю, носител на Нобелова награда за литература, 1957 година:  „Човекът е единственото създание, което отказва да бъде, каквото е.“

За нея, освен образите, и думите имат голямо значение. В някои от платната в сегашната ѝ изложба „Илюзии“ също  виждаме цели изречения, но те могат да бъдат разчетени само в огледало. Всичко това ни навява на определени мисли и поражда различни въпроси – каква е връзката между думите и образите и в какво се състои тя? Дали именно защото говорим за абстрактна живопис думите не пречат и не поставят една невидима рамка, неволно насочвайки зрителя към определени теми? Или пък помагат, обличайки нефигуративното в нещо конкретно, придавайки му смисъл, който може би не всеки може да усети? Думите са врати към същността на нещата – или по-скоро те са ключът към тази врата, т.е. навлизането в думите и в смисъла зад тях е навлизане в същността, в духа. Думите са парченца от пъзел, който би могъл да бъде нареден по хиляди различни начини; те са идеи, символи, живи същества – според някои науки, те дишат, облагородяват. Ако приемем, че думите олицетворяват една врата, значи колкото повече използваме и работим с „чисти“ думи, толкова повече ще привличаме положителното, красивото. Смирението, например, е противното на гордостта – т.е. да растеш в душата си. Абстракция –  от латински: abstractio – означава отвличане, отделяне. Илюзията пък (от латински: illusio — заблуждение, измама, надсмиване) е измама на сетивата, изопачено възприемане на действителността. В преносен смисъл – напразна надежда, мечта, която не може да се сбъдне. „Аз виждам ирония в това заглавие и стремеж за преосмисляне на редица консервативни понятия и светоусещания.

Пространството на галерия INTRO е изпълнено със силно чувство на откровение, вяра и красота, показвайки съкровеното убеждение на Светла Радулова, че творецът създава сам собствената си действителност.“ – пише в текста към изложбата проф. Божидар Бончев. В него са включени и думи на американския писател, философ и публицист, потомък на композиторската фамилия Бах и летец по професия, Ричард Бах: „Понякога е интересно да затвориш очи и да си кажеш в тъмното: „Аз съм вълшебник – и когато отворя очи, ще видя един свят, който сам съм сътворил и за който аз и само аз съм напълно отговорен.“ После бавно отваряш клепачи, сякаш завеса се вдига над сцената. И наистина: ето го пред теб света, точно такъв, какъвто сам си го създал.“ 

Любопитно е, че думите на Светла Радулова по повод изложбата от 2016 година „Опаката и лицевата страна“ – „Това са абстрактни образи на едно и също нещо“ – някак се отнасят и за тази в INTRO.  Пластиките са цветни, напомнят на петната от абстрактните ѝ картини, тук те са вид триизмерна живопис, а платната са текстурирани, релефни – върху тях можем да забележим плат, листове хартия. Двете се допълват идеално, стилно, като две парчета от едно цяло.

Сравнявайки сегашната изложба с предишните ѝ, особено, с „Индустриална симфония“, в която работите са някак по-сурови, по-агресивни (в положителен смисъл, а и това, разбира се, е обвързано и с темата на проекта), може с основание да се твърди, че сега творбите на Светла Радулова са по-овладени, сякаш, по-ясно структурирани, по-усъвършенствани. Зад нейната абстракция прозира премисляне, размишление, цел, естетика, хармония. А това – визирайки отново заглавието на последната ѝ изложба – не са илюзии. 

Ще продължаваме да следим с интерес изявите на талантливата художничка, която несъмнено има място сред най-добрите живописци у нас, особено що се отнася до абстрактна живопис. ≈

Текст: Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: Припомняме, че Светла Радулова бе сред участниците в изложбата „Свободна зона - Джаз“, 2023 в INTRO, продължение на експозицията „СВОБОДНА ЗОНА - с благодарност към Иван Кирков“ , представена в галерията през януари 2022 г., по повод 90 години от рождението на Иван Кирков (1932-2010). Тогава Валентин Щинков, художник, дизайнер, колекционер и галерист „Докато я има галерия INTRO винаги януари ще е запазена за Иван Кирков“. Тази година темата беше „Голо тяло“. Догодина, вероятно ще е „Пейзажът“…Но всичко предстои за галерията и поканените от Валентин Щинков художници…

[mihaylovblog]

18.10.1968 г. – Премиера на българския игрален филм "Бялата стая" на режисьора Методи Андонов, по сценарий на Богомил Райнов. Редактор е Павел Вежинов. Оператор е Димо Коларов. Създаден е по повестта „Пътища за никъде“ на Богомил Райнов. Музиката във филма е композирана от Димитър Вълчев. Художник на постановката е Петко Бончев. В ролите: Апостол Карамитев, Елена Райнова, Доротея Тончева, Константин Коцев, Георги Черкелов, Нейчо Попов, Георги Калоянчев, Григор Вачков, Стоянка Мутафова, Илка Зафирова, Георги Попов, Никола Анастасов, Божидар Лечев, Василка Чиликова, Ани Дамянова, Лили Енева, Милена Андонова, Невена Андонова и др.

[mihaylovblog]

18.10.1968 г. – Премиера на българския игрален филм "Бялата стая" на режисьора Методи Андонов, по сценарий на Богомил Райнов. Редактор е Павел Вежинов. Оператор е Димо Коларов. Създаден е по повестта „Пътища за никъде“ на Богомил Райнов. Музиката във филма е композирана от Димитър Вълчев. Художник на постановката е Петко Бончев. В ролите: Апостол Карамитев, Елена Райнова, Доротея Тончева, Константин Коцев, Георги Черкелов, Нейчо Попов, Георги Калоянчев, Григор Вачков, Стоянка Мутафова, Илка Зафирова, Георги Попов, Никола Анастасов, Божидар Лечев, Василка Чиликова, Ани Дамянова, Лили Енева, Милена Андонова, Невена Андонова и др. Снимки: https://2018.siff.bg/

[mihaylovblog]

22.06.1973 г. – Премиера на българския игрален филм „Сиромашко лято“ на режисьора Милен Николов, по сценарий на Братя Мормареви. Оператор е Румен Георгиев. Музиката във филма е композирана от Борис Карадимчев. Художник на постановката е Петко Бончев. Участват актьорите: Георги Парцалев, Иван Кондов, Татяна Лолова, Ицхак Финци, Милен Пенев, Емилия Драгостинова, Леда Тасева, Евстати Стратиев, Сашка Братанова, Емилия Драгостинова, Кирчо Петров, Георги Стоянов, Иван Цветарски, Божидар Лечев, Иван Обретенов, Лъчезар Стоянов, Домна Ганева, Младен Младенов, Пенка Цицелкова и др.

[mihaylovblog]

22.06.1973 г. – Премиера на българския игрален филм „Сиромашко лято“ на режисьора Милен Николов, по сценарий на Братя Мормареви. Оператор е Румен Георгиев. Музиката във филма е композирана от Борис Карадимчев. Художник на постановката е Петко Бончев. Участват актьорите: Георги Парцалев, Иван Кондов, Татяна Лолова, Ицхак Финци, Милен Пенев, Емилия Драгостинова, Леда Тасева, Евстати Стратиев, Сашка Братанова, Емилия Драгостинова, Кирчо Петров, Георги Стоянов, Иван Цветарски, Божидар Лечев, Иван Обретенов, Лъчезар Стоянов, Домна Ганева, Младен Младенов, Пенка Цицелкова и др. Снимка: https://impressio.dir.bg/

[vprki]

Критичен поглед: НХА отново ще привлича общественото внимание

Националната художествена академия беше във фокуса на общественото внимание в края на 2019, но така ще бъде отново и в началото на 2020. В края на годината се оказа, че сегашното ръководство не може да изплати заплати на преподавателите. Не е ясно колко са точно недостигащите средства и къде са отишли. И кога ще бъдат изплатени заплатите. А и да бъдат осигурени пари за хонорари на моделите, защото излиза, че преподавателите сами им плащали. Може ли Художествена академия без модели?!

Ректорът в оставка проф. Николай Драчев заяви пред журналисти, че не са били пренасочвани средства за новата сградна част на Академията в София. Недостигът бил заради текущи ремонти, а точната сума щяла да бъде определена при одита. Впрочем, от тази нова част на Академията отдавна има нужда и тя беше въпрос на дългогодишна борба на няколко ръководства на НХА. И хубаво е, че все пак се достига до един финал. Въпреки, че старата част на Академията, която е долепена до новата, има нужда от основен ремонт. За него пари няма, но надеждата е, че новият ректор, който ще бъде избран в средата на януари, ще може да се справи.

Част от участниците в мълчаливия протест в двора на НХА - снимка Стефан Джамбазов

Кандидатите за длъжността са четирима - проф. Божидар Бончев – предложен от проф. Вихрони Попнеделев; доц. д-р Бойка Доневска – предложена от катедра „Индустриален дизайн“; проф. Велислав Минеков – предложен от Общо събрание на Факултета за Приложни изкуства и проф. Георги Янков – предложен от катедра „Плакат и визуална комуникация“, катедра „Графика“, катедра „Книга, илюстрация, печатна графика“, катедра „Психология на изкуството, художествено образование и общообразователни  дисциплини“, катедра „Живопис“.  Важен е изборът на нов ректор, който освен да е творец, трябва и да може да се справя с административната дейност. Някои смятат, че е хубаво ректорът да е мениджър. Но въпросът с мениджърството също е много условен и е подобен на това трябва ли преподавателят да е изявен творец или просто да е администратор. Но ако е само такъв как може да прецени нуждите на едно такова сложно творческо учебно заведение като Академията. А и един творец, прекрасно може да съчетава тези качества, ако е достатъчно наясно с проблемите на Академията. Да припомним, че ректори на Академията в последно време са били творци като проф. Иван Газдов, проф. Владислав Паскалев, проф. Божидар Йонов и проф. Светослав Кокалов.

Филиалът на НХА в Бургас се помещава в една модерна сграда, а има и планове пространството да се разшири - снимка Стефан Джамбазов

От кандидатите за ректор доц. д-р Бойка Доневска е част от сегашното ръководство, като зам.-ректор по учебната дейност, акредитацията и развитието на академичния състав. Проф. Велислав Минеков, който беше спряган за кандидат дори и за президент на България, обяви първи кандидатурата си за ректор и някои медии бързичко го обявиха за избран. Отделен е въпросът за компетентността на част от така наречените "журналисти"… Проф. Божидар Бончев е чудесен керамик, но все пак мениджърският опит също е необходим. Проф. Георги Янков пък доказа не само своите творчески способности, но и възможността да организира филиала на Академията в Бургас като един от създателите му и негов директор. Били сме там и сме се убедили, че това е изключително място за студентите и преподавателите /можете да прочетете във „въпреки.com” тук/. Така че на ход са участниците в избора на 15 януари…

Проф. Андрей Даниел и проф. Емил Попов в едно от ателиетата на Академията - снимка Стефан Джамбазов

А междувременно преподавателите от НХА със заплати или по-скоро без, продължават да действат. Защото все пак подготовката на младите е не само работа, а и мисия. Някои от преподавателите на Академията участваха в проекта ни на фондация „Въпреки” - „Учители и ученици в изобразителното изкуство”. От НХА поканихме проф. Андрей Даниел, проф. Емил Попов и проф. Вихрони Попнеделев. Вихрони Попнеделев държи, че за да преподаваш, трябва да си и работещ професор. Не можеш да обясняваш само, трябва и да покажеш, каза той. А студенти на Андрей Даниел направиха преди Нова година изложба в галерия „Арт 36”. Заслужава да се спомене тази експозиция - „Малък формат”, живопис и рисунка на студентите от Ателие 51 по живопис на Национална художествена академия. И тук искаме да цитираме Андрей Даниел за това какво значи за него преподаването: „Нещото, което като усещане съм имал през всичките тези години е било желанието да създам друга атмосфера. Не тази, която може би по моето следване и по следването на мои батковци е имало в България”.

НХА от птичи поглед - снимка архив на Академията

Сподели, че по време на неговото следване го е притеснявало усещането за някаква нормативност, за някакви правила в изкуството. „Неща, които мен лично ме ограничаваха. Имах неприятното усещане за стеснени рамки пред възможността, която въобще живописта има. Тя е безкрайно свободно пространство, в което има място за всеки, който иска да каже нещо в нея. Така че общо взето, ако трябва да говоря като някакъв вид преподавател, това ми е било старанието. Да осигуря това пространство, да внуша това усещане, че би трябвало студентите да се почувстват свободни, да мислят, да виждат, да усещат. И че това е ценното – всеки да разкаже за своя ракурс към този свят”, призна художникът.

Андрей Даниел на изложбата в галерия “Арт 36″ - снимка Стефан Джамбазов

А след време при нашето посещение във филиала в Бургас, където също преподаваше каза: „Самата идея се оказа страшно добра. Въпреки, че времето ни е такова – все по-малко кандидати има за нашия кръг от професии в изобразителното изкуство. Оказа се една добра стъпка по отношение на районите това, че ние се изнесохме от София тук. Защото чисто социално може би някои хора и съсловия не могат да си позволят да пребивават в големия град, в София, дълго време. Това изнасяне тук им помогна да бъдат студенти. Освен това другата идея да се помести учебното пространство в тази магазия е направо страхотна. Първо, това е невероятно място, второто – архитектурните дадености са такива, че създават необичайни пространства. На пръв поглед необичайни, а за художника страшно близки и много приятни – тези оберлихти и ателиета. Прекрасни! И въобще една атмосфера настъпателна, действително много повдигаща настроен��ето, вдъхновяваща. Аз съм много за целия този експеримент и ще направя всичко възможно от своя страна да успее”, каза Андрей Даниел.

Още от ��зложбата в “Арт 36″ - снимка Стефан Джамбазов

А проф. Емил Попов сподели в нашия проект за своята връзка с учениците: „Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност, а не да налагам своя модел на другите индивидуалности”. И още го питахме дали иска учениците му да приличат на него: „Задължително не. Изобщо не налагам в термина ателие някаква формална или стилистическа програма, или неща, които да превърна в задължително изискване. Точно обратното – винаги смятам, че вървя след тях, след всеки от тях и се опитвам да споделям това, което ми се струва полезно. В зоната обаче на спецификата на всеки от тях”. А сега срещу галерия „Арт 36” на същата улица „Славянска” в галерия – книжарница „София прес” е изложбата на скулптора - „Посвещение“. Тя е от участието на Емил Попов в Националния мемориал на Солния поход в Данди, Индия, в памет на Махатма Ганди. Националният мемориал на Солния поход в днешния индийски град Данди представлява разгърнат многокомпонентен комплекс, разположен на площ от 61000 кв.м. Проектът е приет през 2005 г., следват години на поетапно изграждане и през 2019-та е официално открит. Изложбата представя оригинални творби на Емил Попов, текстове от Махатма Ганди и за него, и документални фото - и видеоматериали за Ганди и Националния мемориал на Солния поход в Данди, Индия. Експозицията се организира по повод 150-годишнината от рождението на Махатма Ганди, с почит към българския принос в създаването на най-мащабния скулптурен комплекс, посветен на една от световно значимите личности на ХХ в.

Част от групата 80 бронзови скулптури на Ганди и неговите следовници в похода - снимка архив галерия - книжарница “София прес”

Националният мемориал на Солния поход в Данди, щата Гуджарат, Индия, пресъздава проведения през 1930 година от Махтма Ганди и негови сподвижници поход за сол – знаково събитие в борбата за независимост на Индия от британска колониална власт и емблематична за делото и идеите на Ганди кампания. Осемдесет последователи на движението сатяграха – за гражданско неподчинение, водени от Махатма Ганди, поемат на Солния поход на 12 март 1930 г. и за 25 дни изминават пеша 385 км от вътрешността на страната до крайбрежното селище Данди на западния индийски бряг. Към 80-имата, които са известни поименно, по пътя се присъединяват с хиляди. На 6 април 1930 г. на брега на Арабско море край Данди, Ганди и хората му добиват сол от морска вода, като по този начин демонстративно нарушават гарантиращ монопол на британците над солта в Индия закон, в знак на неприемането му.

Изобразени от проф. Емил Попов сподвижници на Махатма Ганди в Солния поход -  снимка архив галерия - книжарница “София прес”

Сред 40-имата автори, поканени след изрична селекция на организаторите, да изобразят в портретни фигури в цял ръст 80-те следовници на Махатма Ганди в знаменития Сóлен поход, е проф. Емил Попов. В рамките на уъркшоп, проведен през 2013 г. в Мумбай, Индия, той извайва от глина конкретни участници в Солния поход – две фигури, на които впоследствие се прави силиконово-бронзова отливка. Проф. Попов е единственият българин сред подбраните професионални скулптори, повечето от които от Индия, но също така и от Австрия, Бирма, Великобритания, САЩ, Шри Ланка, Япония и от Тибет. За работата си в екипа на Националния мемориал на Солния поход в Данди, скулпторът отбелязва: „Първото предизвикателство за мен бе как ще се съвместят различни индивидуалности в композицията от 80 фигури. Осъзнах, че в идеята стои принципът за съвместно съществуване на различията, който за Ганди е жизнена и политическа практика. Единственото изискване бе фигурите да са реалистични, да внушават похода. Това бе възможност за всеки от нас да излезе от самотата на ателието, за да се влее в един колаж, който все по-добре разбирах като израз на единението – непознато за света, вдъхновяващо и актуално, носещо надежда за ново развитие във взаимоотношенията между общностите и държавите в планетарен мащаб.“  

Още една от фигурите на Емил Попов

И споделя: „За мен да участвам в проекта Национален мемориал на Солния поход в Данди бе паметно събитие. В днешно време материалните приоритети изместват драстично духовните в нашия живот. Остава надеждата хората и лидерите – национални и световни – да си спомнят и най-вече да прилагат опита на Ганди в обществения живот за решаване на най-болезнените проблеми. ... Постигането на политически резултат от огромна трудност със средства, заложени в духовната практика на Индия вдъхва надежда. Сатяграха и ахимса, синоними на придържането към истината и ненасилието, са въведени от Ганди като единствени средства за постигане на целите – политическа независимост, социална справедливост, отстояване на правата. И всичко това във време на най-унищожителни войни, време на колониално господство, време на расови сблъсъци – наследство на насилието.“, казва Емил Попов, който самият прилича на персонаж от походите на Ганди. Но тук не може да не споменем скулптурата на Махатма Ганди с козичката в Южния парк в София на приятеля на Емил и негов колега скулптор Иван Русев. Очакваме и други приятни изненади от Иван Русев точно в този парк, но за това ще стане дума друг път.

Скулптурата на Махатма Ганди с козичката на Иван Русев в Южния парк в София - снимка Стефан Джамбазов  

А иначе всеки, който иска да види творчеството на Иван Русев освен в Южния парк, където има и негови други скулптури, може да посети Националната галерия – квадрат 500. Там в атриума е експонирана неговата изложба „На 65 милиона години – камъкът”. Това е проект, чиято поява има логично обяснение след „Мраморният град на изкуствата” (2014) и „На 60 милиона години – реката” (2014). С тази изложба художникът отдава почит на материала, който през годините е припознал за „свой“ – и като многовековен артистичен материал, и като паноптикум на житейския си мироглед, пише в анотацията.

Част от творбите на Иван Русев в атриума на Националната галерия - квадрат 500 в София - снимка Стефан Джамбазов

„В творчеството на Иван Русев камъкът се явява материален изразител на неговите имагинерни представи за света. Произведенията му не са просто естетически обекти. В тях са насложени множество смислови пластове, които прозират зад обеми и форми, зад конструктивни решения. Запазвайки естествената природа на материала, той изключително умело прорязва повърхността на каменната плът, за да създаде деликатни форми, загатващи оставените от ръката на художника следи. В откритите пространства на Квадрат 500 за пореден път той интерпретира неспиращия природен кръговрат и търсенето на вечните истини. Възхвалата на материята и нейното почитане чрез изваяни форми е искрена изповед, сливане на житейския път с творческата дейност.

Този своеобразен подарък на Иван Русев към всички нас ни пренася в мястото, което му дава сила и вдъхновение да продължава напред въпреки всичко и въпреки всички – в неговото Илинденци, в неговия Мраморен град, където той живее, диша и работи на пълни обороти. Сред композициите с колони, светещите каменни фенери и кутии се докосваме до сакралното сливане между човека и природата и можем да почувстваме магията на бездиханния многовековен камък, докоснат от духа на твореца”, пише Таня Станева.

Още от изложбата на Иван Русев в Националната галерия, която продължава до 17 май 2020 - снимка Стефан Джамбазов

А ние припомняме, че през 1998 година няколко приятели и съмишленици подкрепят идеята на Иван Русев да се създаде скулптурен парк в село Илинденци и основават фондация „Арт център Илинденци”. Раждането на това културно средище има своята предистория, свързана с творческите намерения на  Иван Русев, който още между 1992-1994 г. успява да осигури пространствата в с. Илинденци, където идеята се разгръща  и до днес. В началото на своя път фондацията е подкрепена и от ценителя на изкуството Здравко Стоицев, който в продължение на 3 години подпомага дейността на фондацията. Съществен е приносът на община Струмяни на чиято територия се развива „Арт центъра”. Върху територия от 30 дка в Илинденци постепенно биват създадени 47 произведения, харм��ниращи с природата.

Иван Русев - снимка Стефан Джамбазов

В разговор за „въпреки.com” скулпторът Иван Русев беше казал: „Най-съществената част от програмата „Илинденци” е, че в това смутно време, в което изкуството е на колене, ние намираме една нова форма, изнасяме изкуството извън музеите по уникален начин, правим един уникален скулптурен парк много различен от всичко, което се прави по света. Ние правим скулптура с функция, съобразена с природната среда, дори пътеката е скулптура. Това е парк, интегриран с всички изкуства и представете си децата от детската градива в Илинденци или Струмяни, които няма да извървят пътя до София или музеите, започват да живеят сред изкуството, дори без да съзнават и след това се получава този ефект, който е в Европа. Това се случва в село Илинденци и никой не задава глупавия въпрос „Какво е това”, за разлика от парк „Заимов” в София, защото никой не създаде навици там”, каза тогава Русев, който също има скулптура в него. За съжаление състоянието на този парк и скулптурите в него продължава да бъде същото като по времето на този разговор. Но се надяваме, че ще дойде време това да бъде променено. Както и управлението в НХА, която е доказала своето място в културата на страната ни. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Докато я има галерия „Интро“, винаги януари ще е запазена за Иван Кирков

 „Миналата година на същия ден, Ивановден, обещах да направим тази изложба и да я правим винаги всяка година в памет на Иван Кирков.“ Каза за „въпреки.com” Валентин Щинков /на снимката/, художник, дизайнер, колекционер и галерист по повод изложбата „Свободна зона - Джаз“, продължение на експозицията, представена в галерия „Интро“ през януари 2022 г., по повод 90 години от рождението на художника.

И продължи: „Разбрахме се догодина да бъде „Голо тяло“. Такава ми идеята. След това ще бъде „Пейзажът и морето“ и т.н. Аз тогава казах, че докато я има тази галерия, винаги януари месец ще бъде запазена за Иван Кирков. Трябва да знаем, че не започваме от нулата. Той е нашият жалон, макар че думата не е най-добрата. Той е пътеводната светлина в живота, поне, на мен и на всичко хора около мен, които са тук.“

„Свободна зона - Джаз“ е продължение на експозицията, представена в галерия „Интро“ през януари 2022 г., по повод 90 години от рождението на художника Иван Кирков. Идеята е да се припомни значимостта на проф. Иван Кирков, който успява чрез изкуството, творческите си възгледи и преподавателската си дейност в Националната художествена академия да въздейства върху формирането на много имена в българската живопис. Галерия „Интро“ цели да представи огромното влияние на таланта му върху следващите поколения, като за втори път организира изложбата „Свободна зона“. През 2023 г. обединяващата тема е „Джаз“ – основен мотив в творчеството на проф. Иван Кирков. Акцент в експозицията е картината на Иван Кирков – „Ела Фицджералд“.

Вихрони Попнеделев пред "Ела Фицджералд" на Иван Кирков

В изложбата със свои творби участват: Божидар Бончев, Вихрони Попнеделев, Георги Цачев, Греди Асса, Камен Танев, Катрин Томова, Моника Найденова, Ралица Стоицева, Румен Читов, Светла Радулова, Стели Грънчаров.

Валентин Щинков определя за доайен на цялата група художници, които участват в експозициите, посветени на Иван Кирков, изкуствоведа Филип Зидаров, приятел и изследовател на изключителния творец. Филип нямаше възможност да присъства, за което искрено съжаляваше. Не само според галериста, той най-добре говори за Иван. Припомняме написано от него миналата година по повод груповата изложба „Свободна зона - с благодарност към Иван Кирков“: „Какво е свободата? И защо ли още търсим очертания на нейната „зона“ три десетилетия след края на родния комунистически режим? Причината е загнездена в битието на предишния половин век, в който свободата беше робство, а невежеството – сила. Иван Кирков беше от онези творци, чиято вътрешна и донякъде външна свобода не се поддаваше на ограничения. Но той имаше още едно, особено ценно качество – защитаваше свободата на своите млади съмишленици и с всички сили ги предизвикваше да открият собствената си свободност като художници, и като личности.

Вляво произведения на Ралица Стоицева, вдясно картина на Вихрони Попнеделев

Тъкмо това беше създаваната от него „свободна зона“. Затова и заглавието на настоящата изложба в галерия „Интро“ отговаря точно на духа на значимите моменти от артистичното формиране на участниците в нея. Никой от тях не е студент или пряк ученик на професора, но всеки един, в един или друг момент е изпитал влиянието от познанството, удовлетворението от непосредствения контакт или признание заради поощрението. И всеки се е усещал променен и обогатен от тази връзка. Тази изложба е скромен образ на почитта към Иван Кирков от страна на част на „свободните“. Експозиция, в която той, без свое участие, присъства.“ /целия текст може да прочетете във „въпреки.com” тук .  /

Непринудено на откриването на експозиция Валентин Щинков реши, че доайен за момента е великолепният художник проф. Вихрони Попнеделев, който сподели в прекрасната компания художници, почитатели и приятели на Иван Кирков: “Винаги искам да кажа за Иван Кирков, че като че ли неговите студенти са го обсебили и той едва ли не без тях, не е бил художник.

На изложбата

Ние тук, които сме повечето беловласи, много добре си спомняме, че Иван без да е преподавател в Академията, без да е познат на тези студенти, те бяха деца още, беше най-модерният художник, най-силният художник, най-независимият художник, на който всички му се радвахме, завиждахме, учехме се от него как да бъдем такива. Факт е, че той беше изградил около себе си кръг приятели, с които поддържаха контакт. Не съм бил в тази негова ��реда и съм завиждал. И държа да ви разкажа една история. В предаването „Всяка неделя“ на Кеворкян в края му имаше среща с човек на изкуството и в едно от изданията му той обяви, че ще бъде Иван Кирков. И аз се залепих на телевизора и чакам с четири очи да свърши другото и да се появи Иван. Говори, разбира се, много хубави интересни неща и накрая какво става. Кеворкян го пита кой от младите художници харесва, препоръчва. И както седях, направо ме разстреляха от телевизора. Кирков каза: „Харесва ми един Вихрони Попнеделев! Кой е той, нека да ми се обади да се запознаем.“ Аз се парализирах, буквално, защото това беше един изключителен художник с много голям авторитет, модерен. Дори се замислих как да се облека. Разбира се, отпаднаха тези съмнения, запознах се с Иван Кирков. Той ме прие в дома си. Толкова сърдечен човек, без никакво величие, едва ли не да очаква всички, за да им стане гуру и да започне да ги препоръчва в галерии.

Катрин Томова "Свободна зона"

С него си говорихме съвсем отворено. Постоянно ми пускаше джаз, той непрекъснато слушаше джаз в неговата къщичка, показваше ми къде работи в едно ъгълче. Шашнах се, направо се шашнах. Това ми е направило най-силно впечатление как може да си някакъв никакъв, а той се държи с теб като с голям качествен художник. Много ме впечатли и мисля, че всички големи трябва да са така, иначе е много кофти. Иван беше точно това – душа човек и не случайно всички го обичаха. Той не обичаше всички, той не искаше с всички да е приятел, не е от този тип всеяден човек. Подбираше приятелите си, подбираше си компанията и така…Бог да го прости! За съжаление, си отиде и той и толкова много приятели си заминаха. Толкова ми е мъчно…“

Моника Найденова и Валентин Щинков

Това откриване се превърна и в диалог, в разговор с много обич и преклонение към личността на творец от ранга на Иван Кирков. „Каквото и да направи, каквото и да нарисува той го одухотворява и то излъчва. Нито веднъж не е сбъркал в оценката си. Много добре поставяше с една дума характеристиката на човека, максимум две. Умееше да бъде конкретен.“ Продължи Валентин Щинков, сякаш, думите на Вихрони. Той от своя страна пое в посоката на галериста: “Не беше всеяден, не беше добричък. Слушах го на един конферанс, когато един се яви с все едни и същи боклуци, Иван Кирков на третата работа каза: „Я да ги махаш от тука, тия боклуци ни показваш непрекъснато!““

На конферансите на курса на проф. Иван Кирков отивали по 60-70 човека. Там, едва ли не се сбирала цялата Академия да слуша какво се говори, припомнят си художниците, свидетели на тези моменти. „Беше носител на страшен дух. Първата изложба, на която съм бил, негова, бе на последния етаж на „Шипка“ 6. Вътре имаше музика, разбира се, джаз. Влизам и виждам в най-далечния ъгъл и една картина, поставена уж малко накриво, не както трябва. И си викам тук идват хора и никой да не я окача правилно. Обикалям, обикалям и си викам да видя отблизо тази картина. Отивам и чета „Чуждо тяло“. При него и името и поставянето вече беше нещо специално!“ Връща се във времето Валентин Щинков и добавя: „Филип има една приказка, която е най-вярната, която съм чувал за него. „Това беше най-необходимият художник! Той учеше на свобода много преди 1990, още от 1965.“ Ние сме художници и можем всичко, това бяха думи на Иван Кирков.

Стъкло на Моника Найденова и картина на Греди Асса

Някои от изложените творби са специално правени за изложбата в „Интро“, при други, има някаква селекция от страна на галериста, но, все пак, художниците са имали свободата да избират – „Свободна зона“! „Малко е шарено – вътре има стъкло, има скулптура, живопис, напомня на една ОХИ от ония години и различни автори. Ето Божидар Бончев с керамика, но тя е живописна, стъклото на Моника Найденова, скулптурите на Камен Танев…Пространството не е голямо, но въпросът е да има живот. За тези години тук успяхме да направим нещо в галерията. Винаги съм си мислел, че Иван, ако беше жив, щяхме да имаме голяма помощ не толкова като автор, който да присъства тук, а като съвети и критерий за хубавото. Не съм чувал негова оценка, която в годините да се е оказала грешна.“

Кольо Кирков, Катрин Томова и Ралица Стоицева

Разказва Валентин Шинков. Особено е щастлив, че благодарение на племенника на Иван Кирков Кольо Кирков, който винаги се отзовава на поканата, е експонирана и великолепната "Ела Фицджеералд“ на големия художник, която е в центъра галерийното пространство. Била е изложена преди доста време при Камелия Минчева, Светла ѝ памет,в  галерия „Арт 36“ и оттогава никой не я е виждал на живо.

В личен разговор с Валентин Щинков, малко преди откриването на изложбата, познавайки от самото ѝ създаване галерията и първата ѝ експозиция с творби на проф. Иван Газдов на 30 септември 2017 година, му казвам: “Иван Кирков ти дава куража да правиш това…“. “Точно така. Ти знаеш, че толкова години се занимавам с графика, с приложна графика, с графичен дизайн. Той беше първият човек, на когото казах, че много ми се рисува и той каза: „Хайде, почвай, какво чакаш!“ И почнах. Сега, може би, и покрай галерията направих няколко изложби, ти си ги виждала и сте писали за тях. Това е плод на галерията.“

Вляво картина на Иван Кирков, вдясно керамична живопис на Божидар Бончев

За него  Иван Кирков е много специален, важен и скъп човек. Миналата година по повод първата изложба „Свободна зона“ Валентин Щинков сподели за „въпреки,com”: „Той е мислител. Нашите разговори с него мога да ги пресъздам, защото съм имал щастието или нещастието да не ми е бил пряк учител / завършил е плакат при проф. Иван Газдов в НХА– б.а./. Когато ти се срещаш с един човек постоянно някак се размива във времето това, което си чул и, които сте си говорили, дори може и да не си го оценявал. А когато срещите са били в някакъв ритъм, циклични, имаш време да осъзнаеш какво си чул. През последните години от живота му ние много често се виждахме с Иван Кирков, особено последната година и тогава съм получил не съвет, напротив, той не даваше съвети, а начин на мислене за света. Няма как да го пресъздам, да го предам, освен това - светъл ум. Той беше и велик художник, и огромен педагог със страхотно чувство за естетика, за мярка, за оценка. Той можеше да оцени всеки с един поглед и с две думи.“ /целия разговор може да прочетете  тук ./

Актьорът Велислав Павлов на изложбата

Разговорът, естествено, се насочва и към художествената политика, която Валентин Щинков провежда в галерията си „Интро“. За малко повече от пет години тя стана едно от най-смислените и привлекателни галерийни пространства в София. „Живея близо до галерия „88“  и казвам на Юлита, че нашата галерия е малка. / Известната в Люксембург галерия „88“, създадена през 1988 г. от художника Камен Попов, продължава от скоро своя  живот в столицата. Зад идеята застава неговата сестра Юлита Попова заедно със своя съпруг – б.а./.А тя каза: „Няма да използваш това понятие, няма малка галерия, няма малко пространство, зависи как го насищаш вътре.“ Защото има едни големи галерии, в които няма нищо, няма нищо, което да се запомня. Ние се опитваме тук пространството винаги да бъде различно аранжирано, да създава различна атмосфера. От самия автор, който ще прави изложба тук не се изискват огромните напъни и усилия. Човек тук може съвсем спокойно да подготвя самостоятелна изложба, без много напъни, а на един дъх да го изживее. Следващата изложба е на великия Любен Зидаров. Февруари Любен Зидаров ще бъде тука. Изложбата през май ще бъде в нашето пространство и отсреща в музей „Борис Христов“. Ще има една ретроспекция на българската рисунка от най-старите български художници до най-съвременните, наели сме две зали от пространството.“

В галерия „Интро“ отново празнувахме Ивановден сред великолепни творби, художници, приятели и джаз, благодарение на Валентин Щинков.

А между изложените картини Иван Кирков се усмихваше от черно-бяла фотография… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[mihaylovblog]

22.06.1973 г. – Премиера на българския игрален филм „Сиромашко лято“ на режисьора Милен Николов, по сценарий на Братя Мормареви. Оператор е Румен Георгиев. Музиката във филма е композирана от Борис Карадимчев. Художник на постановката е Петко Бончев. Участват актьорите: Георги Парцалев, Иван Кондов, Татяна Лолова, Ицхак Финци, Милен Пенев, Емилия Драгостинова, Леда Тасева, Евстати Стратиев, Сашка Братанова, Емилия Драгостинова, Кирчо Петров, Георги Стоянов, Иван Цветарски, Божидар Лечев, Иван Обретенов, Лъчезар Стоянов, Домна Ганева, Младен Младенов, Пенка Цицелкова и др.

[mihaylovblog]

22.06.1973 г. – Премиера на българския игрален филм „Сиромашко лято“ на режисьора Милен Николов, по сценарий на Братя Мормареви. Оператор е Румен Георгиев. Музиката във филма е композирана от Борис Карадимчев. Художник на постановката е Петко Бончев. Участват актьорите: Георги Парцалев, Иван Кондов, Татяна Лолова, Ицхак Финци, Милен Пенев, Емилия Драгостинова, Леда Тасева, Евстати Стратиев, Сашка Братанова, Емилия Драгостинова, Кирчо Петров, Георги Стоянов, Иван Цветарски, Божидар Лечев, Иван Обретенов, Лъчезар Стоянов, Домна Ганева, Младен Младенов, Пенка Цицелкова и др. Снимка: https://impressio.dir.bg/

[vprki]

Проф. Георги Янков е новият ректор на Националната художествена академия

Професор Георги Янков, преподавател в катедра „П��акат и визуална комуникация“ и художник, е новият ректор на Националната художествена академия. Той е и директор на филиала на Академията в Бургас и е един от инициаторите за създаването му. Били сме там и смятаме, че е едно прекрасно място за студенти и преподаватели /за него във „въпреки.com” можете да прочетете тук/.

При откриването на филиала проф. Янков каза: „Само за три години изминахме всички стъпки и етапи, за да сме тук сега. През цялото време всички ме питаха „Защо?”, „Защо в Бургас?”, „Защо филиал?”. Защото съм убеден, че много по-смислено е да се опитваш да създаваш, отколкото само да съзерцаваш и гледайки отстрани да обясняваш, колко трудно и безнадеждно е всяко начинание. Така, защото разбрах, че добрата идея намира съмишленици. В началото един, двама, после десетки, накрая цял град и държава. Благодаря на всички, които приеха филиала в Бургас за своя кауза”. А пред нас добави: „Това е нещо, което е много смислено – позитивно. Което вярвам, че няма да е от днес за утре. Важно е, че се получи нещо много хубаво. Даже студентите имат повече възможности отколкото в София да контактуват с различните преподаватели”. А вече започна и втората година от обучението там. И надеждата е, че неговият мениджърски опит, освен творчески, ще промени и Националната художествена академия. Не, че тя няма свои традиции, но е необходима промяна не само от гледна точка на сгради и финансиране, но и в отношението към творчеството. Което вярваме, че един модерен художник като Георги Янков ще успее да реализира.

Филиалът на НХА в Бургас се помещава в чудесно пространство, което има надежда и да се разшири, а и да стане собственост на Академията

В неговата програма е записано: „Осъвременяване на учебните програми и модернизиране на учебния процес. Програмите   по   много   от   дисциплините   преподавани в различните катедри са правени преди доста години – време през което се промениха възможностите за комуникация, бързина и обмен на информация. Визията се наложи като основен комуникационен канал и постави нови предизвикателства и възможности пред нас – преподавателите и студентите на НХА”. И още: „Академията е уникална поради спецификата  на  преподаване. С  изключение  на някои  теоретични дисциплини, обучението на студентите става индивидуално. Наукометричните  таблици, които трябва да се попълват, не винаги са съобразени с преподавателските и артистични дейности, характерни за едно висше училище по визуални изкуства. Необходими са предварителни и постоянни срещи с институциите, преди съставяне на подобни класификатори”.

Проф. Георги Янков е доказал не само своите качества като художник, но и като мениджър

В платформата му има и много реални стъпки за преодоляване на проблема с финансирането, което зависи от конкретното ръководство при наличието на академично самоуправление, за да се избегне кризата, която се случи в края на миналата година. И Георги Янков във финала своята платформа отбелязва: „Идеите и намеренията   в тази платформа са реално изпълними. Вярвам че, те ще станат,  защото  зависят от  работата  и  ентусиазма  на всички  нас. Всички се гордеем с богата история на Академията. Каква ще бъде написано в н��я следващите  4 години  зависи  единствено от нас,  защото  НИЕ СМЕ  АКАДЕМИЯТА!”.

В края на миналата година имаше протест на преподаватели и студенти не само заради липсата на заплати и стипендии, но и за достойно и прозрачно управление на НХА

Предишният ректор проф. Николай Драчев заяви пред журналисти в края на 2019 година при представянето на новата част на Академията, че не са били пренасочвани средства за нея. Недостигът бил заради текущи ремонти, а точната сума щяла да бъде определена при одита. Впрочем, от тази нова част на Академията отдавна има нужда и тя беше въпрос на дългогодишна борба на няколко ръководства на НХА. И хубаво е, че все пак се достига до един финал. Въпреки, че старата част на Академията, която е долепена до новата, има нужда от основен ремонт. За него пари няма, но надеждата е, че новият ректор, ще може да се справи.

Един от плакатите на Георги Янков от изложба в Арт център Банкя

Кандидатите за длъжността бяха четирима - проф. Божидар Бончев – предложен от проф. Вихрони Попнеделев; доц. д-р Бойка Доневска – предложена от катедра „Индустриален дизайн“; проф. Велислав Минеков – предложен от Общо събрание на Факултета за Приложни изкуства и проф. Георги Янков – предложен от катедра „Плакат и визуална комуникация“, катедра „Графика“, катедра „Книга, илюстрация, печатна графика“, катедра „Психология на изкуството, художествено образование и общообразователни  дисциплини“, катедра „Живопис“. Впоследствие Велислав Минеков не представи платформа и отпадна от състезанието. Общото събрание на НХА прие отчета на досегашния ректор проф. Николай Драчев и проведе избор за нов ректор. След проведено тайно гласуване с 63 гласа „ЗА“ за нов ректор на НХА делегатите избраха проф. Георги Янков. Другите двама кандидати за поста – доц. д-р Бойка Доневска и проф. Божидар Бончев получиха 26 и 2 гласа в своя подкрепа. Важен е изборът на нов ректор, който освен да е творец, трябва и да може да се справя с административната дейност. Да припомним, че ректори на Академията в последно време са били творци като проф. Иван Газдов, проф. Владислав Паскалев, проф. Божидар Йонов и проф. Светослав Кокалов. Желаем успех на проф. Георги Янков! Заради традициите и успехите на българското изобразително изкуство, в което основно място има Националната художествена академия. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Димитър Яранов: Мрачната сянка на бившето „светло бъдеще” формира свирепото ни настояще

„Не търся формална естетика в картините си. В момента се връщам към стари теми и сюжети, които съм рисувал в един момент, когато съм бил доста млад и откровен. По някакъв начин съм възприемал нещата много директно и по - романтично. И тъй като дълго време рисувах социални теми, тези работи пак имат някакъв социален подтекст. Надявам се в бъдеще да обърна повече внимание на живописната си техника”. Това казва художникът Димитър Яранов в разговор за „въпреки.com”.

Срещата ни е в Созопол, въпреки че сме се виждали на много други места. Не само на изложби, където е участвал, но и в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров” в София, където преподава. И когато миналата година бяхме заедно при децата на Босилеград на лагер, организиран от Спортната академия в София и със съдействието на Дирекция „Култура” на Столична община, бяхме свидетели на неговото изключително внимателно отношение към талантите на децата. Отдавна се уговаряхме за разговор, но този път поводът ни е изложбата в Художествената галерия в Созопол, с която започнаха тази година Празниците на изкуствата „Аполония”. 

Димитър Яранов и Росен Тошев при откриването на изложбата в Созопол

Изложбата се нарича „Великата красота” и е с куратор проф. Свилен Стефанов. Участниците в изложбата са Генади Гатев, Димитър Яранов, Иван Кюранов, Красимир Добрев, Росен Тошев, Свилен Стефанов, Хубен Черкелов, Венелин Шурелов. Според Димитър Яранов цялата изложба е много интригуваща и е хомогенна, колкото и да са различни авторите. Той харесва залите на галерията и пространството, и се радва, че участва в тази изложба, защото е много свързан със Созопол. А за „Аполония” казва, че е фестивал с големи традиции и винаги има нещо, което си струва да видиш - изложбите, представленията, концертите, и книгите.

Димитър Яранов пред галерията “Котка и Котка” в Созопол

А колкото за неговата връзка със Созопол, тя е свързана с галерия „Котка и Котка”, и с жена му Юлияна Гълъбинова. 13 години вече са в Созопол. Когато са дошли тук имало само три галерии, сега има много арт магазини, някои се появяват, други изчезват. В „Котка и Котка” има много добри автори, както и съвсем млади, дори и ученици от гимназията. „Ние искаме да продаваме това, което наистина ни харесва, а не това, което върви. Не гледаме по комерсиалния начин на нещата, опитваме се да създадем  красиво и уютно място, което да се променя всеки ден. Винаги се стремим да има атмосфера”, споделя Димитър Яранов. И продължава: „Първите години бяха много  добри, имаше по – добра публика. Сега доста хора избягаха от Созопол. Проблеми с боклука, с презастрояването... Идват и хора, които не са на почивка тук, но искат да видят отново галерията. Това е влагане на много усилия срещу малка отплата. Не е като да купиш нещо евтино и го продаваш с надценка”.

„Когато започнахме това беше начин да изкараме пари и независимост не само за нас, но и за колегите си. И човек като започне с това, не може да се откаже. Даже и да почне да губи и да се наложи някой път да вземе заем, за да завърши цикъла ”, казва още Яранов. Той обича да контактува с хората. „Има много интелигентни клиенти, на които с удоволствие можеш да разясниш нещо. Приятно съм изненадан от познанията и вкуса им. Можеш да им покажеш нещо, да им разкажеш кой е авторът, какво е направил, да го потърсят в интернет. Дали ще е живопис, графика или керамика, или нещо друго – много от тези автори имат богата биография. Тук има работи на Иво Бистрички,  Божидар Бончев,  Елена Панайотова, на Росен Тошев, Ина Дамянова, Уша Станкова и много добри фотографи. Има нещо като представителна извадка на  творби, които кореспондират добре помежду си. Не е подредено като магазин, а по скоро като дом. Вече ни е малко тясно мястото, но въпреки това сме организирали някак си пространството”, добавя художникът.

Но се връщаме към неговите работи. Трудно му е да формулира с думи какво точно е неговото послание. „В нещата, които правя искам да съм откровен. Не мисля защо ги правя точно такива. Много често хора, к��ито ме познават остават изненадани от мрачния свят в работите ми”, казва той. И това е наистина така. Когато човек контактува с него вижда един благ, приятен, благоразположен човек. А в картините му има една тревожност. За нея казва: „Някакъв вид предупреждение, реакция срещу дехуманизацията и отчуждението, насилието на идеологиите над предметната реалност. Човекът сякаш отсъства за сметка на нови биологични видове, машини и индустрия. Трудно ми е да го обясня.  Идвам  от едно време, което беше някаква антиутопия, говоря за тоталитарните години и всъщност много неща, които  се случват сега ми напомнят отново за тогава. И това светло бъдеще, което ни обещаваха,  сякаш се е превърнало в свирепо настояще.”

В един свой текст, той обяснява посоките си: „В началото на 90-те години ме интересуваше крахът на големите идеологии. Приемах лично и автобиографично проблемът за насилието на идеите над реалността. Както и метаморфозите на предметния свят в някаква антиутопия, дехуманизирана и лишена от нравствени послания, където технологиите доминират болезнено над биологичните форми. Опитвах се да създам катастрофична иконография, нещо като урбанистични плакати на Апокалипсиса. Наричах ги „Обекти от миналото и бъдещето” и ги рисувах с хладна рационалност и отчуждаваща перспектива. Сюжетът беше моя концептуален трик в тази антиутопична визия.

След 2000 – та година започнах живописен цикъл, който бих нарекъл концептуално - документален. В картините създавах ситуации, позовавайки се на известни фотографии и сензационни снимки от печата. Това пречупване на действителността функционира по начин, близък до филмовия монтаж. Възприятието се води от взаимодействието между кадрите, тяхната поредност и организирането им. Тези работи бяха натоварени със социални и политически коментари без да се стремят да бъдат политически коректни. Формално - пластичното изграждане на картината за мен имаше второстепенно значение. През последните години се връщам отново към сюжетите ми от 90 - те. Може би защото имам усещането, че темата не е изчерпана, а светлото бъдеще което ни обещаваха още не е станало минало и мрачната му сянка формира настоящето”, написа Димитър Яранов. И ни прати този текст за „въпреки.com”. Сега той има много нови работи, но не иска да ги показва. Иска да ги събере за самостоятелна изложба и да са свързани концептуално.

Естествено заговаряме и за неговите родословни корени. Фамилията му е впечатляваща. Освен баща му, големия художник Атанас Яранов (1940 — 1988) тя води към дядо, прадядо и прапрадядо. Дори в родословното му дърво се забелязва нещо интересно. През поколение името се предава. Димитър Яранов (1909 — 1962) е името на дядо му. Прадядото е Атанас Яранов (1878 — 1964), а прапрадядото е Мицо (Димитър) Яранов. И все пак това не натоварва ли прекалено един потомък на такава фамилия? „Аз трябваше абсолютно да се еманципирам от очакванията, които имаха към мен. Да тръгна по свой собствен път. Сестра ми /Ива Яранова, също изключително интересна художничка – б. а./  направи това с лекота, чисто по женски. Тя е много по - интуитивна, докато аз повече мисля преди да започна работа. Нещата някак си при нея идват по - лесно. Не се стремя да продължавам нещо, просто искам да имам собствен път. Това, което е било, то е останало. Наистина невероятно голям художник е баща ми, той също е извървял своя път и е живял в друго време, което е много важно. Успял е да остави завинаги името си, да създаде собствен мощен начин на изразяване. Докато сега времето е съвсем различно и въобще няма много база за сравнение с онова време. Откакто излязох от Академията, много пъти съм променял методите си на работа. Променял съм материалите, с които съм работил - темите, сюжетите и форматите също”, казва той.

Още от изложбата в Созопол с негова картина

И добавяме още малко история от неговия род: „Прадядо ми е бил икономист и дипломат. Знаел е много езици, бил е секретар на солунското ВМРО, правил е българо-френски речници, писал е драми, пиеси, разкази, какво ли не, получил голяма парична награда от „Комеди франсез” за драмата „Балдуин Фландърски”, написана в александрийски стих. Той самият е бил толкова ексцентрична фигура, че в края на живота си поръчал един камион с глина и започнал да прави скулптура. Искал на гроба му да напишат „Скулптор и поет под един каскет”. Баща ми твърдеше, че е правил работи като на Хенри Мур. Никога не е пипал глина преди това и нищо не се е запазило, естествено. Бил е търговско аташе в Истанбул и Цюрих, много странна история. Неговият син - професор  Димитър Яранов, на когото нося името, става професор по география на 28 години, учил е в България, след това е преподавал в Хумболтовия университет в Берлин, в Сорбоната, пътувал и с френска научна експедиция в Африка, бил и културно аташе и представител на ВМРО в Райха по времето на Богдан Филов. Той е бил човек абсолютно отдаден на науката, много скромен и тих. Баща ми, когато не рисуваше  - четеше, понякога до сутринта.  И тримата са били много отдадени на това, което правят”, споделя Димитър Яранов без да изчерпва биографията на своите ��редци, която може да бъде намерена и прочетена.

Димитър Яранов на пленера в Босилеград

Но ние се връщаме към друга негова страст – учениците му. „Самите деца са личности и са много различни. Имат различни таланти и развитието им е много индивидуално. Всъщност това, което трябва да разберат е, че само работата в училище не е достатъчна. Трябва да се концентрират, да се научат да мислят. Да знаят кога една работа се е получила, какво я прави завършена. И другото – да имат морал, да са искрени. Да не търсят отсега ефекта на повърхностното и комерсиалното, да се научат да преодоляват това, което не им достига, избягвайки лесните пътища. Опитвам се да дам кураж на тези, които не са сигурни в себе си. Да им дам такива задачи, които ще покажат наистина качествата им. Но между тях наистина има изключително талантливи, вярвам в тяхното бъдеще. Днес за младите  е много по-лесно. През 90-те години нямаше почти никакви възможности за младите артисти. Сега от много рано започват да се събират, да си организират групи, изложби, свързват се с млади изкуствоведи и започват да работят заедно. И по – либерално е обучението в Академията, и в училището разбира се. И тази възможност за пътуване им дава страшно много. Въпросът е да не се оставят на инерцията. Има деца, които са толкова заинтересовани и сетивни. Те искат да попият всичко, да вземат от всеки някакво знание. Да си покажат работите, да чуят различни мнения”, убеден е Димитър Яранов. И добавя, че винаги работи добре с по-младите, в което и ние сме убедени. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов