#човеци
Explore tagged Tumblr posts
Text
Тя, светлината, изглежда си намира човеци, които най-добре да я отразяват и ги пълни догоре, до върха на косите, до дъното на очитe!
20 notes
·
View notes
Text
И понеже няма да се престраша да ти пиша, а и не искам да те занимавам със себе си и да ти отвличам вниманието от естествения ритъм на живота, който водиш, това, което искам да ти кажа, ще го напиша тук...искам да ти кажа само едно - пази се! искам всичко да е наред и след не много време, да има добри новини....дали ми вярваш или не - си е изцяло твоя работа, но държа да кажа, че се надявам всичко да е наред - да сте здрави ти и рожбата, която живее в теб...а кой знае, може някой ден да стане така, че се срещнем случайно, или не толкова случайно, да пием по кафе, ей така, просто като 2-ма човеци, познати, приятели, да се разходим, да повървим, да поприказваме, да си споделим за живота, който водим, и да се разделим добросърдечно, по приятелски, просто държа да знаеш, че не тая никакви, ама абсолютно никакви лоши чувства спрямо теб, напротив.....та как бих могла....та ти си единственият човек, който ме срещна, запозна се с мен и без много-много да му мисли, ме хареса, обикна ме, влюби се направо в мен....ей така, без да съм направила нещо за теб, просто така....и до ден днешен се чудя и не проумявам какво толкова видя, какво намери в мен.....знай, че се радвам за теб.....може би за първи път в живота си, чувствам, че съм пораснала.....не, не защото из оня ден помъдрях с още една година, а просто защото се радвам за теб, щастлива съм, че нещата се получиха точно така, не за мен, не за друго, а защото знам колко много ти самата искаше това....и не ми остава нищо друго, освен да бъда щастлива заради теб, за теб, пов��рвай ми, от сърце се радвам! И къде тайно, къде не чак толкова тайно, имайки предвид, че го споделям тук, се надявам, че ще се видим, било то скоро, или не чак толкова, някой ден, сега или далеч във времето....отплеснах се май прекалено много....дано имаш търпение да изчетеш поста до край и извинявай, че ти го причиних....та това е от мен, бъди щастлива и си остани със здраве! А аз съм си тук, знаеш, пуснала съм корени в любимия си град и не смятам да го напускам, поне не и засега. 😄 А, и ти също - обличай се топло! 💜
14 notes
·
View notes
Text
Опитах... Видях... И разбрах...
Бях сред хората... В тълпата...
Опитах да съм част дори...
А те ме тъпчеха с краката...
С въпроса:
"Май нещо те...Боли..!"
С усмивка, но и с болка им отвръщах...
"Ооо, нищо... Всичко е наред..!"
А вечерите... Кръв повръщах...
И Душата си лекувах... В лед..!
По неволя се превърнах в лекар...
Психолог, хирург и ортопед...
И лекувах всеки милиметър...
За да продължа... Напред..!
Преминах през тълпа от хора...
Но човеци в нея не видях...
Не получих... Никаква опора...
Но научих... И разбрах..!
Да стоя далече от тълпата...
Да съм различен... Единак...
Да обгрижвам себе си... Душата...
Аз не съм подлога... Нито съм глупак.!!!
Калоян Христов©️
(Chris Heart)
11.10.2020
Бирмингам
2 notes
·
View notes
Text
Знаете ли коя е болестта на 21-и век? Липсата на любов. Всеки век си има по една болест. Която разяжда, убива и унищожава всичко по пътя си. Е, ние сме избрали да се родим точно в най-страшната. Най-безмилостната и най-жестоката. Хората в този век носим усмивките си отлично, докато отвътре гнием и се гърчим като стари, покрити с мухъл ябълки. И въпреки че масата от нас сме финансово осигурени и можем да си позволим дискотеки, забавления, почивки и пътувания, покрив над главите си, храна и вода, възможността да се зарадваме на тези привилегии изчезва. Бяга с триста. Изпарява се, няма я. Защото сме мъртви. Отвътре. Уморени сме от поредната несполучлива връзка, от стотното предателство поред, от сълзите, от болката, която ни гложди и най-вече от хората, които са всичко, ала не и човеци. Хората, в които няма капка състрадание, емоция, доброта, лоялност и още куп други нормални за едно здраво същество качества. И старците, в които ще се превърнем след години, ще са кръвожадни зверове, които пък ще са отгледали други кръвожадни зверове. А за изключенията от нас, които ще срещнат истинската любов и ще създадат стабилно семейство, желая ви да го предадете на поне малка част от следващото поколение. За да се знае и помни, че е имало едно време нещо, което не се е купувало с пари, но е струвало всичките пари на света.
17 notes
·
View notes
Text
#Think about it
Дет се вика хора много..
Ама малко са човеци..хаha
#Мислите на един Шут 🚬🙂
#бг#бг поезия#бг цитат#бг мисли#бг болка#българия#българска поема#българска поезия#българска любов#български пост#български#българска литература#българско#българска мисъл#bg post#bg tumblr#bg1#bg3#bg#бг автор#авторско
5 notes
·
View notes
Text
Не си спомням какви подаръци получавах на Коледа като дете. Спомням си друго... как сутрин отварях очи и изтичвах в другата стая да гушна мама и татко и да им честитя коледната утрин. Помня уханието, което се носеше през деня из цялата къща - на току-що опечен тиквеник, поръсен с кристалчета захар, на топлата баница на баба, пълна с чудни късмети или пък на вкусното месце, което се приготвяше цял ден под похлупак. Помня игрите с братовчедите ми, пързалянето до късно следобед с шейни и това, че мама и баба едва успяваха да ни приберат обратно вкъщи, с премръзнали от правене на снежни човеци ръце и доволни усмивки по лицата. Помня и голямата маса с украса и свещички, а около нея всички най-любими хора заедно… потропването на чашите, приказките до забрава, смехът и светлинките по коледната елха, които потрепваха безкрай... ❤️
- Яж, чети, обичай и пътувай
1 note
·
View note
Text
Ето, пиша го
Гледах първи епизод от първи сезон на The Chosen и... сякаш срещнах Исус за първи път. Толкова много ми липсваше, дори най-малката частичка от секундата без Него е болезнено. Припомних се, че не мога без Него, просто не мога, просто това е моята любов, няма друга. Това е единствената ми любов. Тия дни намерих стария си дневник, където много интересно се проследява виждането ми за любовта. И ще го споделя скоро. Цял ден плача, не само защото сърцето ми е пълно, а защото знам и какво ми коства, когато съм без него. И съжалявам, че не винаги успявам да го представя, че човешкото в мен се обажда и пречи той да се прояви напълно в мен.
Плаках и за друго, най-сетне ми се изкристализира нещо, което съм чувствала през целия си живот, но не съм имала пълната убеденост или пълното усещане какво може да значи това. Исус обича всеки един човек с дълбочината и интензитета, с които обича и мен. Досега не съм си задавала въпроса как любовта на Бог може да е към всички и към всичко, как може да е за няколко души едновременно насреща, едновременно да ги обича. Как е възможно? А този въпрос е много важен, защото отговорът е важно да го запомним и живеем всеки ден. Приемали сме досега като нещо нормално Бог обича всички, да, но в момент на интимност се запитвам и как сега по същия начин си толкова близък с друг, а в същото време говориш за вярност и моногамия. Човек би се запитал, не е ли полиаморен Исус. Но Исус не е полиаморен, полиаморията е гнусна, доколкото знам това е да имаш любовни взаимоотношенията и сексуални връзки с повече хора. Да обичаш повече от един човек е нормално, но да си еднакво романтичен с тях и да имаш интимна връзка с всички, е гнусно. И къде е моногамията на Исус? Ето тук е ключът. И тогава ми просветна по-ясно от всякога.
Бог създаде човек по свой образ и подобие, създаде един човек, но в този човек го имаше триединството, защото на места пише и Бог ги създаде. От Адам Бог изкара Ева и им каза да се плодят. Но човекът по начало си беше един. Ала Бог прозря, че не е хубаво за човека да бъде сам. За целта на любовта е нужно общуване, взаимоотношение, оглеждане, приемане, да се видиш от страни като отделна част и да се приемеш, да се заобичаш. Ако беше оставил човека като един, нямаше да послужи за нищо това, нямаше да се види и почувства характера на любовта в пълния му потенциал. И така бе нужно човекът да се превърне в повече човеци. Човекът се ра��дели на отделни клетки, които формираха отделните части на цялото човешко тяло. И за да функционира Човекът, всяка част трябва да е в хармония с другите, да се обичат и да се приемат, то нямат друг избор, ако искат Човекът да работи като цяло. Но разбира се, че всяка клетка имаше правото на избор да се смята за нещо отделно, собствена вселена, но от това винаги ни е боляло. Защото не е естествения процес и поток, по който е необходимо да се сработват клетките и частите на тялото. Представете си раковите клетки например, всичко, което е нападнато от вирус например. Затова е толкова присъщо на човека да иска да помогне на другите в беда.
Ето как Господ, Исус Христос обича всички едновременно. Не случайно в Библията сме наречени Булка, не булки. Булка, една. Защото ние сме едно, ние сме един човек и Господ си обича Своя човек. Затова го усещаме и имаме еднакво дълбоко като Свой, защото Той си е наш, нашата любов, единствената ни любов. Ние сме един организъм, Един. И затова, когато се запознаеш с Исус искаш да го споделиш с другите. Цял ден плача и не знам как да се изразя и ми се говори само за Него и искам да си говоря с другите за техните преживявания с него. Да, мили мои, няма за кога да чакаме. Достатъчно време бяхме отделени от любовта, няма вече, Господ идва да си прибере човека. Идва да си ни вземе. Чакайте го и знам, точно сега е още по-болезнен всеки един момент без да го усещаш в сърцето, виждаш коренната разлика, когато е в теб и когато не е в теб. Защото си създаден да е винаги в теб. Създаден си да имаш постоянна връзка с него, постоянно общуване, постоянен обмен. Защото Бог е любов и ние сме неговата Любима. Когато давам сърцето си на Исус, сърцето ми се чувства напълно на място, сърцето ми е у Дома.
youtube
youtube
0 notes
Text
Знаете ли коя е болестта на 21-и век? Липсата на любов. Всеки век си има по една болест. Която разяжда, убива и унищожава всичко по пътя си. Е, ние сме избрали да се родим точно в най-страшната. Най-безмилостната и най-жестоката. Хората в този век носим усмивките си отлично, докато отвътре гнием и се гърчим като стари, покрити с мухъл ябълки. И въпреки че масата от нас сме финансово осигурени и можем да си позволим дискотеки, забавления, почивки и пътувания, покрив над главите си, храна и вода, възможността да се зарадваме на тези привилегии изчезва. Бяга с триста. Изпарява се, няма я. Защото сме мъртви. Отвътре. Уморени сме от поредната несполучлива връзка, от стотното предателство поред, от сълзите, от болката, която ни гложди и най-вече от хората, които са всичко, ала не и човеци. Хората, в които няма капка състрадание, емоция, доброта, лоялност и още куп други нормални за едно здраво същество качества. И старците, в които ще се превърнем след години, ще са кръвожадни зверове, които пък ще са отгледали други кръвожадни зверове. А за изключенията от нас, които ще срещнат истинската любов и ще създадат стабилно семейство, желая ви да го предадете на поне малка част от следващото поколение. За да се знае и помни, че е имало едно време нещо, което не се е купувало с пари, но е струвало всичките пари на света.
Полина К.
0 notes
Text
Сам ще се справя със всичко
Сам ще измия краката на Бог
Сам из горите ще тичам
Ще изкатеря стръмни скали
Сам по водата ще тръгна
Насред бодливите шипки ще спя
И премръзнал ще духам във шепи
И самотен тъй ще заспя
---
Звънна телефона днес случайно
А отсреща зъби впил живота ми
С дрезгав глас разкъсва отчаяно
Съкровенните ми тайни и мечти
Замлъкнах, пребледнял от страх
Не за мене, за света ми таен
За крехката му красота невинна
И мириса на горските ухания
Но стискам зъби здраво също
Няма да се дам, по Уикеда
Живял съм и с един насъщен
Отново искам да летя
---
Празничната суетня започна
Ще празнуват раждането на Христос
А тоя атеист нещастен
Се припича гол и бос
Празнуват бедните човеци
Че какво ли им остана веч
Освен проклетите таблети
И оназ новогодишна реч
А горе в планината вие
Вятърът понесъл там
Орела, сова и синигер
И хич не му и пука, знам!
---
Когато времето изчезне
Изчезвам и аз
И нощи и дните ми бледи
Чезнат час подир час
Бумтене в колоната срича
Почти като на глас
Повдига тъмата безлична
А там съм само аз
---
Някой ден ще бъда силен
Умен, и страшно красив
Някой ден ще тичам лудо
Из полетата за кеф
Някой ден ще те погледна
Ще ти намигна с блясък див
Ти ще се почудиш бързо
И ще решиш, че съм правдив
Някой ден ще бъда друго
Нещо дето не съм днес
Дотогава ме обичай
И ме чакай във унес
---
Обичам те!
На пук на вятъра
Дето от тебе ме отвя
Като листата есенни
Пред прага сутринта
Обичам те
И малко тъжно е
Че не споделям голотата
Под лъчите слънчеви
Самотна ми е свободата
Обичам те.
Не ще те пусна
Да тичаш с вятъра сама
И колкото и да е вкусно
Без мен безсолен е деня
---
Звънни с усмивки очи
Звъни, не бой се, ще вдигна
Звънливият смях неустоим
Не бих могъл ей тъй да подмина
Погледни ме със устни звезди
Насред всички онез непознати
Ръката ми тайно стисни
Помилвай ме, не ме карай да чакам
Звънни, звънни ми с очи
Смехът ти е винаги звънък
Нека заедно да полетим
Към щасието ни небъдно
Звънни ми ... моля
---
Просто исках любов
Зрънце щастие мило
Всички усмивки в света
И бъдеще ненаранимо
А тъй се оплетох в лъжи
Отлагане, тайни надежди
Че всичко ще се саморазреши
И ще си дойде момента
Добре, че те има и теб
И малките ти прегръдки
Те са моя стремеж
И повод за моята мъка
---
Звездичке моя, лека нощ
Да сбъднеш всичките мечти
Сънувайки се из поле
Обгърната от слънчеви лъчи
Звездичке, спинкаш вече, знам
Помилвам те така далечна
Ти спинкай си аз ще съм там
Където чакаш ме,неземна
---
0 notes
Text
Критичен поглед: Щастливи, щастливи дни
„Всички високи сънища на театъра на XX век – от копнежа по „разрушаване на привидностите“ на Антонен Арто през „тоталния театър“ на Питър Брук до „играта с реалностите като подривна дейност“ на Хайнер Мюлер – са въплътени, случени в драматургията на Самюъл Бекет.“ Написа Маргарита Младенова във въвеждащия си текст към премиерния си спектакъл „О, щастливи дни“ на Самюел Бекет в Театрална работилница „Сфумато“.
"О, щастливи дни", третата премиера за новия сезон на ТР„Сфумато“ и се състоя на три дати 25 ноември, 2 и 13 декември. Изумително представление, което те вкарва в не само в разтърсващата драматургия на Бекет, но и в личностното ти скрито усещане за себе си и света, което не смееш да признаеш, а още по-малко да изречеш.
Маргарита Младенова е озаглавила въведението си „…А денят не свършва…“. А той, наистина, свършва… Но тя продължава да ни води в Бекетовата вселена за познанието на човека. „Неговите поетични „театрални машини“ – едновременно човеци и паднали ангели, заклещени в своите битийни капани – заровени в земята; живеещи в кофи за боклук или в цилиндри – са реплика на мъчениците от Дантевия „ад“. Само че наказани без грях. Наказани да живеят.
Театърът на Бекет може да се нарече жесток театър, театър на неизбежното. Театър за губещия човек, „захвърлен“ в битието, обречен на „вечното днес“. Човекът, взет в неговата чиста идентичност с въпросите без отговор, възпаленото съзнание, безсилно да развърже неразрешимите възли между отиващия си живот и всепроникващата смърт. Нещата и нищото.Устата като полудяла, езикът като отклик на абсурдното човешко битие, натрошен от паузи, през които се провижда – какво?! Болката като modus vivendi; като спасение от празнотата. Другият като единствена опора.
Сред галерията Бекетови клоуни – особено място заемат двамата „щастливци“ – Уини и Уили. Подобно вселенската душа от Чеховата „Чайка“ Уини не знае „коя е и какво я чака“, но е побрала „целия живот, целия живот, целия живот“ и носи тежката му благословия като чудо, пред което е отговорна. Като препълнена скъпоценна чаша, от която не бива да се прахоса нито капка. Няма хленч, няма ропот. Има надежда в скрития смисъл на това точно ти – да си жив. Защото „можеше да е вечния студ“, да те ня��а.
През нейното храбро „винаги нещо остава“ просветва великата жал на Бекет към анонимното човешко същество и удивлението му пред онова, което ни „помага да живеем с раните си“. Въпреки всичко. Досега.“
Маргарита Младенова, снимка: Стефан Джамбазов
Признавам, че като зрител, спектакълът на Маргарита Младенова ме разтърси дълбоко, натъжи, облагороди и самата не повярвах на сълзите си. Но това е големият театър, не ни се случва често, особено тук. Само ще добавя, че драматургията и цялото творчество на Самюел Бекет носи заряда, дълбочината, психологизма да се взривяваш в безнадеждността си като човешко същество, въпреки постоянния си стремеж към щастие, колкото и да е ефимерен…И Маргарита Младенова ти го представя заедно с великолепно подбрания си творчески екип: актьорите Светлана Янчева и Рашко Младенов, сценография Никола Тороманов и музика Христо Намлиев. Преводът е на Антония Парчева. Снимките на спектакъла са на Яна Лозева.
Публикуваме текста на про��. Георги Каприев в Портал Култура, наши приятели и партньори, за спектакъла на Маргарита Младенова. Написаното от него винаги заслужава внимателен прочит.
ЩАСТЛИВИ, ЩАСТЛИВИ ДНИ
Има около дузина пиеси в световната драматургия, наложили се като несъмнените „пробни камъни“ за режисьори и актьори. „О, щастливи дни“ на Бекет е от вече 60 години една от тях. Отколешното твърдение на Пеги Ашкрофт, че за актрисите Уини е това, което е Хамлет за актьорите, практически не се подлага на съмнение. Стотиците постановки на пиесата, някои от които са приети за категорични образци, поставят пред страховито изпитание всеки, който би се захванал тепърва с нея. Повечето режисьори и актриси предпочитат просто да забравят съществуването ѝ. Не и Маргарита Младенова, не и Светлана Янчева.
Светлана Янчева
Проблемите започват от преддверието: от търсенето на херменевтичния ключ. Бекет помага много малко за неговото намиране. Той говори за странността като необходимо условие за пиесата: за нужното съчетаване на странното и практичното, на мистериозното и фактическото, в което е същината и на комичното, и на трагичното в текста. Доколкото съм способен да преценя, Младенова изминава много голяма част от пътеките към разбирането на тази странност, твърде деликатно подсказвани от Бекет.
Известно е, че заглавието е „заето“ от достатъчно макабрения „Сантиментален разговор“ (Colloque sentimental) на Пол Верлен, където се срещат думите „Ah ! les beaux jours de bonheur indicible“, като спомен за мигове, вече забравени поне от единия сред двамата мъртви, чиито думи чува само нощта. При Верлен небето е почерняло, а надеждата се е превърнала в отчаяние. Изглежда при Бекет не е точно така, макар изходните обстоятелства да внушават обратното.
Неговата Уини е вкопана в земята: първо до кръста, после до шия, а единственото живо същество, с което има възможност да общува, е нейният съпруг Уили, който реагира нечленоразделно или с отделни думи, стига изобщо да е чул въпроса. Появява се споменът за една преминала покрай тях двойка Шауър или Кукър (според Бекет от немските глаголи schauen и gucken – гледам и надзъртам), задала въпроса за „идеята ѝ“ и „какво иска да каже“, без да получи отговор, разбира се.
Тук едва ли се имат предвид зрителите, а по скоро една двойка, върху която Бекет размишлява цял живот: Вергилий и Данте. Неслучайно Белаква е героят на първите му публикувани разкази и неслучайно този образ се появява и по-късно. Разказвачът в Company даже се пита дали старият лютиер вече е стигнал до рая. Белаква е героят на Данте, вкаменен в ембрионална поза заради своята инертност и леност приживе. Инертността на камъка, неговото бавно, но необратимо потъване е навярно водещата антропологическа визия на Бекет.
Въпросът за рая е сериозен, защото Белаква е поставен от Данте в преддверието на чистилището, в което „човешкият дух се пречиства и става достоен да се качи на небето“. Западно-християнската идея за чистилището предпол��га някакъв срок за пречистване: състоянието в него не е вечност, не е и време, а еоничност, sempiternitas. В такава перманентност или дълготрайност нито каузалните връзки, нито историите, включително личните, притежават х��рактера на протичащите във времето.
Самюел Бекет
Забелязано е, че структурата на човешкото съществуване при Бекет има формата на шестване в miseria sempiterna – в перманентна нищета – при масивна лишеност от персонални идеологии, илюзии, планове и памет, където разпадналата се човешка самотъждественост се компенсира чрез „протезна идентичност“ (Антоанета Дончева). Казано в резюме, тя се набавя чрез поддържана ритуалност на действията, съответно общуване с конкретни предмети и на най-първо място чрез логорейно говорене, без оглед на наличие или неналичие на смисъл.
Светлана Янчева и Рашко Младенов
Тези пътеки са проходени, повтарям, в работата на Маргарита Младенова и са вкарани в действие от Светлана Янчева, която през последните години е на такова професионално ниво, че изглежда може наистина всичко. Нейната Уини е командареща, скандалджийка, достатъчно агресивна, във всеки случай в по-първите отсечки от действието. От време на време цитира „старите времена“ или „старите думи“, „стария начин на изразяване“, но без самосъжаление или даже ясен спомен. Тя е енергично ангажирана с организирането на предметите и навикването на Уили, който – макар и мудно – реагира на разпорежданията.
Постепенно, с нюансирани преходи, това състояние се напуква. Започват да отпадат клишетата: не толкова словесните, колкото поведенческите. Промъква се нещо като съмнения в себе си, формалните подвиквания към Уили започват да издават копнеж по действително общуване или поне по артикулиран спомен за него, зазвучава нещо като автентичност. Отвъд всяко „нормално всекидневие“, оттатък всички възможни или въобразени опаковки, в епицентъра на тоталната miseria някак колебливо проблясва неотстранимо човешкото, пък било то и в най-малкия си общ знаменател.
Рашко Младенов
Постигането на Уини не е възможно без силно присъствие на Уили. Определянето на „О, щастливи дни“ като моноспектакъл издава дълбинно неразбиране на текста. Уили е едновременно онзи и онова, който/което поддържа съществуването в тази ситуация и го прави възможно. Неговото дишане, сумтене, туткане, мълчание и даже отсъствие мотивират действието. Той ще излази от „дупката“ си чак накрая, когато ще се появи песента. Гротеската-човек на Рашко Младенов е в синхрон с ритъма, граден от Светлана Янчева, или по-точно е градивна част от този общ ритъм.
Симптоматично е, че Маргарита Младенова не тръгва към заложеното от Бекет чрез предписването за заключителен акорд на валсовия дует от „Веселата вдовица“. Тя се отказва от пред��ожената възможност да въведе във финала някакъв, пък бил той и крехък сантимент, някакво внушаващо оптимизъм милосърдие. Мотивирането и извеждането на този решаващ ход е кулминацията в прецизно свършената работа на Рашко Младенов.
В „О, щастливи дни“ на „Сфумато“ има още две активно действащи лица. Едното от тях е с деликатно присъствие – музикалното акцентиране, внимателно въведено от Христо Намлиев. Другото е, напротив, масивно налагащо се: сценографията на Никола Тороманов. Тя е безспорно най-умната, най-ефектната и най-ефективната сред сценографските решения на множеството „Щастливи дни“, минало пред очите ми. Рамката на сцената, в която се разгръща действието, е строго очертан кръг, запълван с максимален аскетизъм, в който предметите от първата част се чувстват „уютно“ – заговарят без излишни външни шумове. Във втората част главата на Уини се подава от нещо като цилиндрична хралупа, напомняща зеница или леща. Накрая кръгът тълкува себе си: той се затваря като фотографска бленда. Става ясно: не ние, зрителите, сме гледали, а сме били гледани и изобразявани – от един безмилостен обектив с твърде голямо фокусно разстояние.
„О, щастливи дни“ на Младенова/Янчева/Младенов/Тороманов/Намлиев не внушава щастие в баналния смисъл на тази дума. Не подкрепя самозаблуди и не предлага илюзии. Всъщност прави точно обратното – за да постави въпроса за оголено човешкото, за човешката същина. Техният спектакъл е обаче „щастлив ден“ за българския театър. ≈
Текст: Георги Каприев
Снимки: Яна Лозева, архив на ТР „Сфумато“
P.S. на „въпреки.com”: Припомняме, че на 13 април 2021 година се навършиха 115 години от р��ждението на Самюел Бекет. Тогава за нас доц. д-р Антоанета Дончева, философ и преподавател написа великолепен текст, който може да прочетете тук . След малко повече от година излезе и книгата ѝ „Самюъл Бекет: сияйното отсъствие“ с подзаглавие „Социална и персонална ентропия в творчеството на Самюъл Бекет“, за която може за прочетете тук .
Припомняме и, че през сезон 1991/1992 „О, щастливи дни“ на Бекет е поставена в Сатиричния театър в копродукция с Унгарския културен институт в София с режисьор Гриша Островски и в ролите Татяна Лолова (тя е удостоена за образа на Уини с наградата Ааскер 1992 за водеща женска роля) и Петър Пейков. През 2018 година Марий Росен постави “Щастливият Бекет” като необичаен спектакъл. Тогава той покани на едно колективно преживяване, вдъхновено от поетичния свят на автора-абсурдист Самуел Бекет и неговата последна пиеса „О, щастливи дни” (1960). В нея е скициран един от най-поразителните образи на човешката ситуация в неговия свят – жизнерадостната Уини посреща и изпраща всеки ден, зарита до кръста в земята с неизменната черна чанта до себе си. Докато изпълнява обичайните всекидневни ритуали, тя все повече потъва надолу. Екипът на Марий Росен замени оригиналния текст на пиесата с текстове, които самата публика е създала чрез отговорите си в анкета към спектакъла. Актрисата Ани Вълчанова превърна Уини в образ, който дава глас на личните отговори и възприятия на всеки от зрителите към големите теми на Бекет: как тече времето, как живеят вещите, как ��азбираме думите, как чувстваме, как помним…
0 notes
Text
Къщичка в гората...
Живея със една мечта...
Да имам къщичка в гората...
Там някъде... Накрай света...
Далече от човеци... От тълпата..!
Мечтая, да живея там...
В спокойно кътче на земята...
С една Любов... В уютен дом...
И с много обич във Душата..!
Зимата, камина да гори...
Сгушена във мен да е жената...
Да я любя, до полуда, до зори...
Под звездите... И луната..!
Това е... Моята мечта...
Малка къщичка в гората...
Аз и Ти... Накрай света...
И нежен шепот... От листата.!!!
Калоян Христов©️
(Chris Heart)
05.10.2023
London
0 notes
Text
Какво ни остава сред тази разруха?
Тъгата е наш’та велика съдба
сред хората с празните погледи тука.
Сред тяхното семе. Сред тези лайна.
Сред тези животни. Отглеждаше баба
животни на двора, умирах до тях
при всяко планирано празнично колене.
Детето поддържа вкуса си за грях.
Детето разбира. Убихте детето.
Те вече се раждат без шанс за човек.
Не могат да бъдат душа, общо взето.
Това е така.
Това е отнето.
И това не се случва. Те се раждат сами.
Много бързо разбират
как „работи животът“.
Те са кукли,
компютри
и ковчези
в коли.
Тук човеци отсъстват.
Tук това е страхотно.
Нещо стана във времето.
Нещо страшно се случи.
Някой хвана човека
и наместо очи
му постави черупки,
нарисувани с молив,
но черупките падат
и отвътре ехти.
Няма нищо отвътре.
Няма никого в мола,
щом отидем в неделя.
Вътре в тях не боли.
Те са рамки, макети,
те са само наужким.
Щом са боси и голи,
те са кухи, уви.
Тук светът е приключил
без големи комети,
без война с тежка бомба,
без зари, пришълци.
Тук светът е приключил,
тук това не са хора,
аз и ти не сме случка,
а сме грешка
��ами.
0 notes
Text
341 notes
·
View notes