#фаренхайт

[witheringflowerofdreams]

По Фарехайт

Мога да те напиша

в профил

в анфас

в междуметия

Надолу

мастилото

капе по пръстите ти 

Надолу

Езикът ми е лист хартия

Очите ти са 451 градуса

--

Мойра 

[lora-ns-world]

"В това всъщност се крие красотата на смъртта: когато няма какво да губиш, поемаш какъвто си искаш риск."

"451 градуса по Фаренхайт"

[snqg-v-slunchev-den]

,, Сега разбирате ли защо хората мразят книгите и се страхуват от тях? Книгите показват порите по лицето на живота. Хората, които обичат спокойствието, искат да виждат само лице, изваяни от восък, лица без пори, без коси, без израз. “

- 451 градуса по Фаренхайт, Рей Бредбъри

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Движещи се образи по скалата на Бредбъри

„Има по-лоши престъпления от това да гориш книги. Едно от тях е да не ги четеш” - Рей Бредбъри

Още през 1965 Рей Бредбъри (1920–2012) уверява своите почитатели, че сред членовете на неговото семейство са Мери Шели – „майката” на „Франкенщайн”, „бащите” на научната фантастика Жул Верн и Хърбърт Уелс, майсторът на мрачни и зловещи разкази Едгар Алан По… Написа за „въпреки.com” Петър Кърджилов, доктор по изкуствознание, филмов изследовател на киното, журналист и писател.

Така техният потомък Рей не само посочва авторите и произведенията, оказали влияние върху неговото творчество, но и очертава контурите на родословното дърво както на литературната, така и на кинематографичната научна фантастика (НФ). Като допълне­ние писателят признава и своето увлечение по комиксите – особено тези, чиито главни герои са Флаш Гордън и Бък Роджърс, по легендарния Тарзан и произведенията на Робърт Луис Стивънсън, по Космоса и... сутрешните кинопрожекции. Ето защо не е за учудване, че скоро и самият Бредбъри се насочва (вече като творец) към богатите изо­бразителни възможности, предлагани от Десетата муза.

Но, трябва да се подчертае още в самото начало, на него определено не му върви в киното! Това е единственият проблем на гениалния американски писател фантаст. Опити за „ашладисване” на неговата литература към ствола на седмото изкуство са правени в Щатите и Великобритания, Испания и Аржентина, Канада и Русия („Вино от глухарчета_”), _дори в Армения. Не става! Единственото изключение е екранизацията на прочутия му роман „451о по Фаренхайт”, осъществена през 1966 от французина Франсоа Трюфо (и то в Англия).

„То дойде от друго пространство” - снимка архив 

Целулоидната Бредбъриада започва още през 1953, когато писателят е в зенита на своята слава, а в кината се появяват почти едновременно чернобелите 80-минутни ленти „То дойде от друго пространство” (с премиерна дата 25 май) на Джак Арнолд и „Чу­до­ви­ще­то от дъл­бо­чи­на 120 000 фу­та” (13 юни) на Йо­жен Лу­рие.

„То дойде от друго пространство”

Край градчето Сандс Рок, разположено всред пустошта на Аризона, каца огромен космически кораб, който скоро потъва в пясъците на пустинята. Единственият свидетел на случилото се е любителят астроном Джон Путнам (Ричард Карлсън), но разказът му за видяното бива посрещат с присмех. Не след дълго изчезват двама местни електротехници. След като се появяват отново, те се държат странно – сякаш някой контролира вътрешния им мир. Безгрижието в Сандс Рок бива заменено от страха пред неизвестното. Докато населението се въоръжава, Путнам успява да се добере до летателния апарат и да влезе в контакт с извънземните му пасажери, оказали се „ектоплазмени ксеноморфи” (същества, приемащи по свое желание всякаква форма). От тях астрономът узнава, че приземяването им е било принудителн�� – поради авария, а и че възнамеряват в най-скоро време да си заминат. За да ги защити от нападението, подготвяно от шерифа Мат Уорън (Чарлс Дрейк), Путнам взривява входа на подземния лабиринт, водещ към кораба…

„То дойде от друго пространство” - снимка архив

И така накратко може да се предаде съдържанието на филма „То дойде от друго пространство” („It Came from Outer Space”), в чиято основа бива вградена оригиналната екранна разработка (original treatment) на Бредбъри, озаглавена първоначално „Метеоритът”. Тя е един любопитен вариант на сюжет, разглеждащ евентуално нахлуване от Кос­моса. При това такова, което не се осъществява сред грохота на сраженията или ослепителните избухвания на мощни взривове, а тихо, неусетно. Когато невидимото, непознатото, появило се от чуждия свят, се вмъква в хората, завладява съзнанието им, парализира во­лята им. Великият моралист и хуманист Бредбъри показва извънземните не като скърцащи със зъби чудовища, които искат да завладеят Зе­мята, обхванати от жажда за власт, а като братя по разум, като интелигентни същества, предизвикващи недоверие единствено със странния си външен вид.

„То дойде от друго пространство” - снимка архив

Литературният първоизточник на Бредбъри обаче очевидно се е оказал прекалено лиричен и „мек” за „Юнивърсъл”. Ето защо босовете на студията предават материала в ръцете на рутинирания холивудски драматург Хари Есекс – сценарист на уестърни и криминалета, който силно го преработва. С екранизацията пък се заема режисьорът Джак Арнолд (1916–1992), останал верен на фантастиката със „Съществото от черната лагуна” (1954), „Тарантула” (1956), „Невероятният смаляващ се човек” (1957) по Ричард Матисън и „Космически деца” (1958). Тази поредица от заглавия отрежда на Арнолд достойно място сред най-големите майстори на НФ кино. Техният оригинален стил и режисьорска виртуозност са сериозен принос не само към развитието на жанра, но и в усъвършенстването на изразните средства на седмото изкуство. Според специалистите, ако филмите за чудовища предават „духа на 50-те години”, то изброените заглавия са забележителни със способността си да отразяват „травмите и нев­розите на десетилетието”. Осъществен с много сполучливи специални ефекти, „То дойде от друго пространство” остава в историята на жанра и като първия НФ филм заснет в „три измерения” (3D). Методът поставя на изпитани�� Арнолд, който след време си спомня: „Тъй като това беше един от първите стереофилми на 50-те, все още нямаше истински експерти в тази област. Аз работех в тясно сътрудничество с отдел „Специални ефекти” и операторите. Ние тряб­ваше да установим кога в картината се получава триизмерен ефект. Това беше едновременно и предизвикателство, и удоволствие. Но беше много трудно. Що се отнася до визуалната страна, филмът излезе успешен... Беше вълнуващо, когато го гледах и ми се струваше, че земя­та се срутва върху мен, а и всички останали трикове. Това създаваше настроение”.

„То дойде от друго пространство” - снимка архив

В този стереофилм един от главните герои, равноправен на останалите, е пустинята, където бива принуден да кацне космическият кораб на пришълците. Нейният образ в триизмерно създаденото пространство упражнява тайнствено въздействие върху всичко, попаднало в близост до „метеорита”. „В този, както и във всички мои филми – признава Арнолд, – се опитвах да направя мястото на действието част от атмосферата. Това усилие беше добре премерено. Преди да покажа нещо, създавах настроение и подготвях публиката емоционално”. „Снимани от хеликоптери коли, които бавно се движат по тъмни пустинни шосета – пресъздава духа на филма австралиецът Джон Бакстър, авторът на авторитетното изследване „Научната фантастика в киното” („Science Fiction in the Cinema”, 1970). – Внимателно изградена напрегната сцена, в която следите от кръв не водят до трупа на човек, а до мъртво животно. Погледи, изпълнени със страх, когато в кадър се появяват ръце, за да уловят нечии рамене... Всичко това ни тегли към света на пустинята и хората, които живеят там”. „Тази пустиня ще се превърне в любимо място на действие на много НФ филми, създадени в Холивуд – продължава темата руснакът Юрий Ханютин в своята преведена и на български език книга „Реалността на фантастичния свят”. – Арнолд открива в треп­кащата мараня на нейните пейзажи, в суровата безлюдност на нейните простори усещането за мъчително безпокойство, напрегнатост, напрежение, което ще бъде разкъсано от нещо неочаквано”.

„То дойде от друго пространство” - снимка архив

Не по-малко впечатляващи са и кратките епизоди с появяването на пришълеца. В началото режисьорът дори се колебае дали изобщо да го покаже, тъй като разполага с ограничен метраж заснет материал. Арнолд разчита на въображението на зрителите, защото знае, че колкото и призрачен, странен и страшен да го покаже, не ще успее да над­хвърли очакванията на аудиторията. В крайна сметка решава да изпол­зва материала само веднъж – като кратък проблясък. Този подход наистина отличава „То дойде от друго пространство” от повечето филми на този период, които показват извънземните в подробности и ги правят център на своите истории. За Бредбъри и Арнолд е важен човекът, неговата реакция при контакта. Затова и толкова съвременно звучат ду­мите на режисьора: „Аз се съсредоточих върху това да покажа нашето вродено отвращение, нашата омраза и панически страх от всичко, което не е като нас. Ние се страхуваме и мразим всичко, което се отклонява от нашите норми, било то в добър, било в лош смисъл”.

„То дойде от друго пространство” - снимка архив

Познавачите на жанра Роналд Хан и Фолкер Янсен лаконично заключават: „То дойде от друго пространство” в много отношения е един забележи­телен филм” („Lexikon des Science-Fiction-Films”, 1990). Кинокритикът Бил Уорън се съгласява с тях: „То дойде от друго пространство” и днес е повече от рядкост. Въпреки вече демодираната игра на актьорите, поизтърканият на някои места диалог и посредствеността на Есекс, силната режисура на Арнолд и зашеметяващите идеи на Бредбъри са допринесли за създаването на истинско класическо произведение в определени граници. Филмът има редица достойнства, а някои сцени са така завладяващи, че се питам, как още никой не се е сетил да направи един римейк”. И това става – през 1996, когато режисьорът Роджър Духовни заснема повторно (но вече за телевизията) „То дойде от друго пространство ІІ”.

„Чу­до­ви­ще­то от дъл­бо­чи­на 120 000 фу­та” - снимка архив

„Чу­до­ви­ще­то от дъл­бо­чи­на 120 000 фу­та”

В началото и този път е Словото – раз­ка­зът „Чу­до­ви­ще­то от дъл­бо­чи­на 120 000 фу­та”, публикуван в сп. „Са­тър­ди Ивнинг Пост” през 1951. След вре­ме независимият про­ду­цен­т Джак Дийц (1901–1969) връч­ва на автора го­тов сце­на­рий с мол­ба да го про­че­те. Ис­то­ри­я­та в не­го е мно­го да­леч от раз­ка­за на Бредбъри, но въп­ре­ки то­ва той да­ва съг­ла­си­е­то си да пре­от­с­тъ­пи права­та вър­ху твор­ба­та на Дийц. С то­ва и се из­чер­п­ва учас­ти­е­то на именития пи­са­тел вър­ху едноименния фил­м. „От мо­я­та ис­то­рия вър­ху ек­ра­на мо­гат да се ви­дят точно че­ти­ри­де­сет и пет се­кун­ди” – приз­на­ва след вре­ме Бредбъ­ри. Той оба­че продължава да разработва сюжета и така на бял свят се появява великолепният раз­ка­з „Си­ре­на­та” („The Fog Horn”) – един от 22-та, включени в антологията „Златните ябълки на Слънцето” (1953). Пос­та­нов­ка­та на фил­ма (мо­же би мал­ко слу­чай­но) бива по­ве­ре­на на извес­тния френски ху­дож­ник Йо­жен Лу­рие (1903–1991), който с ус­пех ра­бо­ти и в ки­но­то, сът­руд­ни­чей­ки на Ре­не Клер, Жан Реноар и Чарли Чап­лин. Ето как сами­ят Лурие опис­ва сво­е­то ан­га­жи­ра­не за фил­ма: „По­пи­тах про­ду­цен­та Джак Дийц кой ще бъ­де ре­жисьо­рът, а той ми от­го­во­ри, че при бю­джет 150 000 до­ла­ра ед­ва ли ня­кой би при­ел /според други източници бюджетът на филма е 200 000 долара/. Съг­ла­сих се с не­го и допълних, че на­ис­ти­на ни­кой не би при­ел, но аз бих се зах­ва­нал с та­зи ра­бо­та, ако той ня­ма ни­що про­тив. Дийц се зас­мя на сполуч­ли­ва­та ше­га, но след три сед­ми­ци се оба­ди по те­ле­фо­на и ми въз­ло­жи режи­су­ра­та”.

„Чу­до­ви­ще­то от дъл­бо­чи­на 120 000 фу­та” - снимка архив

Йо­жен Лу­рие нахвърля и ски­ци­те на чу­до­ви­ще­то – по илюс­т­ра­ци­и­те към раз­ка­за в „Сатърди Ивнинг Пост”. Ско­ро (за 11 ударни дни) по-го­ля­ма­та част от фил­ма е за­вър­ше­на сни­мач­но. За как­во ста­ва дума в не­го? Опи­ти­те с яд­ре­но оръ­жие раз­буж­дат сред ледо­ве­те на Ар­к­ти­ка ог­ром­но пра­ис­то­ри­чес­ко чу­до­ви­ще. Оказ­ва се, че то­ва е хи­щен ре­до­за­вър (вид ди­но­за­вър), кой­то ско­ро се упът­ва към Ню Йорк. Гра­дът е зас­т­ра­шен от раз­ру­ше­ние, населението му е в смър­т­на опас­ност. Но екип от учени ре­ша­ва, че гигантският гущер мо­же да бъ­де спря­н са­мо със сред­с­т­ва­та, съ­бу­ди­ли го за нов жи­вот. Ето за­що те прив­ли­чат ди­но­за­въ­ра в ман­ха­тън­с­кия парк за раз­в­ле­че­ния, къ­де­то го об­лъч­ват с радиоактивни изо­то­пи...Тък­мо епи­зо­ди­те в уве­се­ли­тел­ния парк на Ко­ни Ай­лънд се оказ­ват най-атрактив­на­та част на фил­ма. Тък­мо тях­на­та нап­ра­ва бива по­ве­ре­на на го­ле­мия трик­с­пе­ци­а­лист Рей Ха­ри­ха­у­зен (1920–2013). Дъл­го­го­ди­шен при­я­тел и връстник на Рей Бред­бъ­ри, член на Лигата на фантастите от Лос Анжелис, Хари­ха­у­зен от де­те се ув­ли­ча по две не­ща – ди­но­зав­ри­те и ки­но­то. Аниматор от ви­со­ка кла­са, той е авто­рът на спе­ци­ал­ни­те ефек­ти за та­ки­ва фил­ми ка­т�� „То дой­де от дъл­би­ни­те на мо­ре­то” (1955), „Зе­мя­та сре­щу ле­тя­щи­те чи­нии” (1956), „Тайн­с­т­ве­ни­ят ос­т­ров” (1961), „Пър­ви­те хо­ра на Лу­на­та” (1964)...

„Чу­до­ви­ще­то от дъл­бо­чи­на 120 000 фу­та” - снимка архив

Ра­бо­та­та на Рей Ха­ри­ха­у­зен вър­ху „Чу­до­ви­ще­то от дъл­бо­чи­на 120 000 фу­та” („The Beast from 20,000 Fathoms”) е един от факто­ри­те за ус­пе­ха на филма. За пър­ви път той има възможност да ус­та­но­ви пъ­лен кон­т­рол над спе­ци­ал­ни­те ефек­ти, ма­кар че според мно­зи­на, те не са вър­хът на не­го­во­то твор­чес­т­во. Хариха­у­зен раз­ра­бот­ва ани­ми­ра­не­то на чу­до­вищ­ния ди­но­за­вър в про­дъл­же­ние на по­ло­вин го­ди­на. Въпре­ки то­ва фил­мът из­ли­за ев­ти­но на сво­и­те съз­да­те­ли – око­ло 210 000 до­ла­ра. Те от своя стра­на го про­да­ват за 450 000 на „Уорнър Брадърс”, ко­и­то са­мо за ед­на годи­на спе­чел­ват от него по­ве­че от 5 млн. до­ла­ра! Из­не­над­ва­щи­ят ка­сов ус­пех до­веж­да до ти­ра­жи­ра­не­то на ве­че про­ве­ре­на­та рецеп­та. Про­ду­цен­ти­те вед­на­га за­поч­ват сни­ма­не­то на но­ви, ста­ва­щи все по-скъ­пи фил­ми за ди­но­зав­ри, чу­до­ви­ща и му­тан­ти. Ско­ро ек­ра­нът се из­пъл­ва с тех­ни­те не осо­бе­но прив­ле­ка­тел­ни ли­ко­ве. Сиг­нал­ни­ят из­с­т­рел за го­ля­мо­то надбяг­ва­не, оба­че е да­ден от фил­ма на Бред­бъ­ри, Лу­рие и Ха­ри­ха­у­зен. Ето за­що днес с право мо­же да смя­та­ме тех­ния ре­до­за­вър за прадядо, както на легендарната японска Годзила, така и на ди­но­зав­ри­те от „Джу­ра­сик парк” на Сти­вън Спил­бърг.

Грегъри Пек в “Моби Дик” - снимка архив

„Моби Дик” – най-свирепият от всички „литературни зверове”

През септември 1953 Рей Бредбъри приема предложението на знаменития холивудски режисьор Джон Хюстън (1906–1987) да напише сценарий по романа „Моби Дик” (1851). Скоро двамата заминават за Ирландия, където през есента и зимата работят върху безсмъртната творба на Херман Мелвил, разказваща невероятната история на Белия кит и преследващия го из Световния океан капитан Ахав. По това време Хюстън вече е заснел приеманите днес за класически филми „Малтийският сокол” (1941), „Съкровището на Сиера Мадре” (1948) и „Африканската кралица” (1951). Той е блестящ кинорежисьор, титан в своя занаят, но е егоцентричен, характерът му е „труден”, не търпи възражения, мрази да му се противоречи. Бредбъри е известен писател, но е плах и мек като личност, осъзнаващ, че е новак в света на целулоида. 

Орсън Уелс в “Моби Дик” - снимка архив

Въпреки всичко сценарият бива написан, проектът финансиран – от компанията „Уорнър Брадърс”, филмът „Моби Дик” режисиран от Хюстън и показан премиерно в Холивуд през юни 1956. Макар че в надписите Рей Бредбъри е анонсиран като съсценарист на постановчика, писателят бива сочен от мнозина за единствения автор на литературната основа за филма. Навярно ще прозвучи парадоксално, но има познавачи, които оценяват тази реалистична творба като най-успешната изява на фантаста Бредбъри в киното – напълно родéн от неговото въображение например е драматичният финал, в който вече мъртвият капитан Ахав (Грегъри Пек) „зове” своя екипаж да продължи борбата с бялото чудовище…

Грегъри Пек в “Моби Дик” - снимка архив

Въпреки това, най-вероятно все още не смогнал да се отърве от кошмарните спомени за горещите спорове, в началото на 1957 Бредбъри отказва да поработи върху превръщането във филмов сценарий на романа „Бял ловец, черно сърце”, посветен на Джон Хюстън и написан от Питър Виртел, съпровождал режисьора в Уганда и Конго по време на снимките за „Африканската кралица”. За литературното творчество на Рей Бредбъри, обаче много по-съществен е фактът, че по време на пребиваването му в Ирландия той съумява да се запознае с терористи от ИРА, оказали се невероятни симпатяги, с обичащи да си пийват свещеници, да се впише в компанията от кръчмата на Хийбър Фин… Така писателят постепенно опознава тази забулена от мъгли и мистерии страна, в която митовете са реалност, а поезията – в изобилие. Опознава и навярно обиква нейните обитатели, изкусно изплъзващи се от всякакви обстоятелства, готови винаги да трансформират всяка превратност на съдбата в повод за веселба. Тъкмо там, в Ирландия, се ражда идеята за романа „Зелени сенки, бял кит” – „най-великолепната обиколка на Ирландия, която ще изживеете някога, с неустоимия Рей Бредбъри в ролята на ваш възторжен екскурзовод”. „Една от най-увлекателните книги във впечатляващата петдесетгодишна кариера на Бредбъри” („Тайм”). Но и художествено отражение на взаимоотношенията между писателя и великия, ала безпощаден кинаджия Джон Хюстън…

Сирил Кусак и Оскар Вернер в „451о по Фаренхайт” - снимка архив

„451о по Фаренхайт”

През 1951 Рей Бредбъри написва и публикува разказа „Пешеходецът” („The Pedestrian”), който, преименуван на „Пожарникарят” („The Fireman”), поразширен докъм 25 000 думи и по този начин превърнат в повест, излиза още същата година в сп. „Галакси Сайънс Фикшън”. Две години по-късно творбата бива трансформирана в роман (с около 50 000 думи), този път озаглавен „451о по Фаренхайт” („Fahrenheit 451”). Книгата има огромен успех – намира място в десетки класации, става повод за реабилитацията на жанра пред официалната литературна критика. В допитване на сп. „Астаундинг Сайънс Фикшън” за 25-те най-добри книги, публикувани до 1956, романът бива посочен на 25-то място, като преди него са други две произведения на Бредбъри – „Марсиански хроники” (3-то) и „Илюстрираният човек” (22-ро). Бредбъри пише „451о по Фаренхайт” на ръка, сетне го преписва с взета под наем пишеща машина в читалнята на една обществена библиотека. Любопитно е и друго – за първи път части от романа се появява през 1952 по страниците на небезизвестното списание „Плейбой”. С творбата си писателят проектира в близкото бъдеще някои черти на американската действителност от 1950-те, втъкава ненатрапчиво политически нотки и алюзии относно печално известната дейност на републиканския сенатор Джоузеф Маккарти, известна като „Лов на вещици”.

Сирил Кусак и Оскар Вернер в „451о по Фаренхайт” - снимка архив

Писателят описва свят, лишен от творчество, от съзидание, в който са унищожени правото на мисъл и чувството за свобода. Оградил се е от красотата на природата с телевизионни стени, този свят бива завладян от леснодостъпните продукти на аудиовизията. И което е още по-страшно – неговите обитатели сами спускат помежду си преградите на неразбирателството. Символ на тази духовна деградация (и алиенация) е едно от най-светотатствените деяния в историята на човешката цивилизация – изгарянето на книги. За Бредбъри овъгляването на писмената е богохулство. И то не защото е писател, а защото цял живот е дишал сред книгите. „Голяма част от детството ми прекарах в общинската библиотека на моя роден град. Там се родих, израснах и получих образование – в колеж никога не съм постъпвал”, споделя той. Ето защо авторовата присъда над това общество е (по библейски) жестока. Сътвореният от Бредбъри антиутопичен свят загива от атомна бомбардировка, от външна сила, олицетворяваща Божия гняв. След години киното и Трюфо ще го взривят отвътре...

Джули Кристи и Франсоа Трюфо - снимка архив

Франсоа Трюфо (1932–1984) е едно от двете най-ярки имена на френската „Нова вълна” (термин, опитващ се да съвмести творчеството на десетки режисьори, дебютирали в края на 1950-те и допринесли за революционизирането на киноезика). Второто е Жан-Люк Годар. И дв��мата започват като кинокритици в сп. „Кайе дю синема”, и двамата дебютират с няколко късометражни филма, и двамата нагазват из фантастиката в средата на 1960-те. Пръв това прави Годар с мрачната антиутопия „Алфавил” (1965). Трюфо отвръща на удара точно година по-късно. Поне така (като реакция) мнозина тълкуват появата на неговия филм „451о по Фаренхайт” (парижката премиера е на 15.ІХ.1966, българската на 18.Х.1974). Хронологическата последователността е налице, но тя в случая не означава приемственост. Вярно е, че Трюфо ревниво следи филмите на своя колега и конкурент, но също така е вярно, че той от години мечтае да екранизира романа на американеца, а и купува правата за екранизирането на творбата цели три години преди появата на „Алфавил”. „Историята на Бредбъри ме заинтригува най-вече с реалното в нея: клади от книги, преследване на мисълта, терор срещу идеите – явления, които неведнъж са се повтаряли в човешката история. До вчера те намираха израз открито и жестоко. Днес придобиват все по-скрити, по-перфидни, но не по-малко зловещи форми” – споделя Трюфо, който дълго време усилено търси средства за осъществяването на замисъла.

Най-сетне те са намерени в лицето на американските продуценти Луис М. Алън и Майкъл Даламар. Трюфо пише сценария в продължение на месеци – на френски, разбира се, след което обаче литературната основа е преведена на английски. Защото снимките са в Лондон, където бива наето обширно студио (Pinewood Studios, Iver Heath, Buckinghamshire). Така, заобиколен от чуждестранен снимачен екип и трудно справящ се с „официалния” език на продукцията (а и този на бъдещата фонограма), Трюфо реализира творба, носеща всички белези на неговата ��никална личност. По време на работата си върху филма режисьорът води подробен дневник, който впоследствие публикува. Месец и половина след началото на снимачния период той записва в него: „Честно казано, „451о по Фаренхайт” ще разочарова почитателите на фантастиката... В дадения случай НФ история трябва да се разкаже делнично, като твърде странните епизоди станат банални, а битовите – анормални”. Този художествен принцип на отдръпване от фантастиката, напомнящ Брехтовото „отчуждение”, пронизва целия филм (чието времетраене е 112 мин.)...

Джули Кристи и Оскар Вернер - снимка архив

Поданиците на условна държава, обитаващи някакво близко (но също толкова неопределено) бъдеще, са изцяло подвластни на масовите комуникации – гори от телевизионни антени покриват градовете. Аудиовизуалните средства са превърнали книгите не само в излишни, но и в опасни вещи, които са в състояние да подтикнат индивида към ра��мисъл. Ето защо законът забранява тяхното четене, а притежаването им се счита за престъпление – случайно оцелелите томове биват безмилостно изгаряни. За тази цел обществото поддържа в постоянна бойна готовност многобройни „огнени бригади”, чиято задача не е да гасят пожари, а да изпепеляват укритите от отделни недобросъвестни граждани книги…

Джули Кристи в „451о по Фаренхайт” - снимка архив

Тъкмо като пожарникар в една такава бригада си вади хляба около 40-годишният Гай Монтаг (Оскар Вернер). Старателно изпълняващ заповедите на своя командир Капитана (Сирил Кусак), Гай с трепет очаква предстоящото служебно повишение. Съпругата му Линда Монтаг (Джули Кристи) пък мечтае за мига, в който увеличената заплата ще позволи на семейството да монтира в дома си четвърта „телевизионна сцена”. Един ден Гай Монтаг среща младата учителка Кларис (персонаж, превъплътен също от Джули Кристи). Случайното запознанство прераства във взаимна симпатия. Под влиянието на Кларис и стареца Фабиан (Антон Дифринг), един от малкото оцелели мислещи хора, пожарникарят започва да изпитва неосъзнато вътрешно неспокойство. Семената на съмнението дават своите плодове – при поредната акция Гай за първи път не изгаря една от книгите, а я взема със себе си. От този ден нощното четене на тайно пренесените у дома му книги става голямата страст на пожарникаря. Досегът с литературата задълбочава все повече противоречията, които възникват (все по-често) при изпълнение на служебните му задължения. С нарастващо неспокойство Капитана наблюдава промените, настъпващи у неговия подчинен. Скоро бригадата се отправя към тайна библиотека, съхранена в дома на възрастна жена. Неспособна да окаже съпротива на вандализма, но и отказваща да му се покори, тя остава сред пламтящите томове и изгаря заедно с тях. Героичната й смърт потриса Монтаг и той връчва оставката си на Капитана. Линда случайно попада на укриваните от съпруга й книги и подава анонимен донос срещу него. Преследван от властите, Монтаг намира убежище при живеещите в гората и извън закона хора-книги, всеки от които е запаметил по една литературна творба, за да я съхрани за бъдещето. Сред тях Гай открива Кларис. Редом с нея, газещ мокрия сняг, бившият подпалвач започва да повтаря изречения от разказите на Едгар Алан По...

Дори от преразказа на филма става очевидно, че неговият режисьор търси опора в материалната среда на изграждания с кинематографични средства антиутопичен свят, в интериора, обстановката, детайлите... При това Трюфо дава предимство на старомодното. Футуристична техника е демонстрирана единствено посредством монорелсовата железница (обществения транспорт на бъдещето) и телевизионните стени (навлезли вече и в днешния бит). Затова пък почти се натрапват бретонските прибори за хранене, телефоните в стил Едисон, известните от историята на киното „семантични знаци” като гардероба на легендарните кинозвезди Карол Ломбар и Деби Рейнолдс, пожарната кола от класиката на Франк Капра „Мистър Дийдс отива в града” (1936) с Гари Купър... Така Трюфо сякаш примирява своята преданост към реализма с абсурдната ситуация, сътворена от Бредбъри (чието верую не случайно гласи, че „фантастиката всъщност е действителността, доведена до абсурд”).

Този демодиран свят е населен и със заслужаващи съдбата си обитатели. Добродушните дребни буржоа, които вършат това, което се изисква от тях, биха могли да породят дори съчувствие, ако не бяха толкова зловещи. „Капитана ще бъде ужасно симпатичен и това е прекрасно” – заявява Трюфо. Изпитващ панически „страх от мелодрамата”, постановчикът се лишава изцяло и от романа на Кларис с Монтаг – образ, превъплътен от австрийския актьор Оскар Вернер, ала изваян преднамерено сдържано от Трюфо. Навярно затова критиката отбелязва, че Джули Кристи, изпълнителката на двойната роля на Линда/Кларис, е „значително по-интересна от партньора си”. Актрисата не се притеснява от приликата между своите героини и почти не сменя грима. Разликата между персонажите й се изявява, както посредством нейното изпълнение, така и чрез специфичния похват на портретуване, използван от известния английски кинооператор Николас Рьог (1928–2018). „451о по Фаренхайт” продължава темата за масовите медии, особено популярна в средата на 1960-те. В този период техните ерозиращи съзнанието въздействие и сила стават вече очебийни. Трюфо прави следващата крачка – разкрива агресивността на средствата за масова комуникация, които формират автоматизъм под измамната форма на активно творческо съучастие!

Често сравняват филма „451о по Фаренхайт” с екранизацията на „1984” – и двата са предупреждения за въздействието на диктатурата върху свободата на мисълта, и двата са спорни опити за пренасяне на идеи върху целулоид. Сравняват го и с „Алфавил”. Но най-често сравняват филма на Трюфо с романа на Бредбъри. При това се подчертават, както приликите, така и различията. Писателят възприема света емоционално, поетично, лирично. Макар че се обявява за „незаконен син” на Жул Верн, известен със своя оптимизъм, Бредбъри пише фантастика, която носи печал („И който увеличава знание, увеличава и печал”. Еклисиаст, 1:18). Трюфо я прави и злъчна. Режисьорът съзира безчовечността не толкова в забраната, колкото в готовността на засегнатите не само да приемат безпрекословно повелята, но и усърдно да я изпълнят (парадокс, характерен най-вече за обществено-политическата система, наричана гальовно социализъм).

При всичките отлики между Словото и Образа, между литературния първоизточник и филма, при цялото различие между Бредбъри и Трюфо, големите творци си приличат – те вярват, че човешкият разум в крайна сметка ще надделее. И за двамата 451-те градуса по Фаренхайт (топлината, при която пламва хартията) са градусите, фиксиращи моралната температура на обществото. Философията им, въпреки трагичните си мотиви, е вътрешно оптимистична. Оценките за филма в печата варират от „безкръвен и помпозен” („Ню Йорк Таймс”) до „жив и изпълнен с въображение” („Сатърди Ревю”). Лесли Халиуел, както винаги е лаконичен и безпощаден: „Темата на „1984” с малки пропуски в повествованието и доста колеблива режисура, но пък с няколко очарователни епизода”. Критиката обръща внимание на факта, че Трюфо не използва напълно техническите възможности на жанра: „Това е нито „сайънс”, нито „фикшън”, нито пълнокръвен филм” (Джудит Крист). Наистина, пластичните решения на Рьог не довеждат до някакви особени ефекти, но пък предлагат много новости в художествено отношение.

Рей Бредбъри - снимка архив

Любопитно е и мнението на самия Бредбъри: „Имам смесени чувства по отношение на филма, но си мисля, че седемдесет или седемдесет и пет процента от книгата е вътре. И колкото повече го гледам след години, толкова повече ми харесва. Той е омагьосващ, той е вълнуващ, той е красив... Най-хубавото в „451о по Фаренхайт” е, че той ти дава право на избор, дава ти право на въображение... Чудесният финал на Трюфо беше случайност. Започна да вали сняг и някой предложи да си съберем нещата и да се върнем в студиото, но Трюфо беше достатъчно съобразителен, за да каже: „Не, ще останем. Нека вали”. Така се получи и прекрасната сцена с умиращия старец, учещ сина си да чете. Да, опростенчески е! Да, абсурдно е! Да, романтично е! Глупаво е да се показват всички тези хора, обикалящи в кръг и повтарящи текстове от книгите, но това е част от Човечеството. Това е суперметафора”.

Изследователите на жанра също не досаждат с възторга си. „Въпреки присъствието на мис Кристи – носителка на „Оскар” /за „Darling” (1965) на Джон Шлезинджър/, филмът е разочарование за касите – уверяват Джеймс Париш и Майкъл Питс („The Great Science Fiction Pictures, 1977). – Публиката не е сигурна дали това, което й се предлага, е сатира или е нещо напълно сериозно, но пък е достатъчно чувствителна, за да разбере, че това е скучна, заблудена творба”. „Героят или антигероят на „451о по Фаренхайт” никъде не стига до осъзнаването на фалша на обграждащата го култура – пише Георг Зеслен („Geschichte und Mythologie des Science-Fiction-Films”, 2003). – Така той не успява да стане носител на ясно морално послание, защото никога не става истинска личност. Неговият бунт не е освобождение”. Джон Броснан обаче вижда нещата от друга гледна точка: „Филмът е по-двусмислен от оригинала на Бредбъри. Трюфо изглежда не улавя нравствената простота на писателя. Това отчасти става ясно от финала, когато хората-книги на висок глас произнасят думите, които искат да запаметят, движейки се като зомби по заснежения пейзаж. Думите могат да бъдат спасени, но самата литература изглежда мъртва. Трюфо навярно би бил по-пристрастен към една история за бъдеще, в което всички филми са забранени” („The Primal Screen: A History of Science Fiction Film”, 1991).

Франсоа Трюфо в “Близки срещи от трети вид” - снимка архив

Кариерата на Франсоа Трюфо в жанра приключва през 1977, когато Стивън Спилбърг му отправя покана за участие в „Близки срещи от трети вид” (като актьор французинът често се появява и в някои от своите, и в чужди филми). Предложението е символичен поклон на младия тогава американски режисьор и пред „Новата вълна”, и пред личността на Трюфо, и пред заслугите на кинематографиста в „зоната” на бездънното въображение. Въпреки всичко опитите за екранизиране на „451о по Фаренхайт” продължават. Преди десетина години се твърдеше, че трикратно номинираният за „Оскар” кинематографист Франк Дарабънт е написал по романа сценарий, който дори е започнал да снима като режисьор. После работата май се разсъхна. Затова пък през 2018 на филмовия фестивал в Кан бе представен за първи път новият „451о по Фаренхайт” – постановка на Рамин Бахрани и продукция на HBO. Римейкът не възторгна критиците, но мина прилично по телевизионните екрани

Майкъл Шанън и Майкъл Джордан във версията на Рамин Бахрани по „451о по Фаренхайт” - снимка архив

Екранната Бредбъриада

През 1962 Рей Бредбъри завършва сценария за 18-минутния анимационен филм „Икар Монголфие Райт”. Сетне режисьорът Джак Смайт заснема „Илюстрираният човек” (1969) – по мотиви от едноименната творба на писателя, допълнена от разказите му „Дългите дъждове”, „Равнината” и „Последната нощ на света”. „Нещо зло се задава” (1983) е игрален филм на студио „Уолт Дисни Пръдакшънс”, режисиран от Джак Клейтън (1921–1995), с участието на Джейсън Робъртс и Джонатан Прайс… През 1988 киностудията „Арменфилм” в Ереван и режисьорът Сурен Бабаян правят поредния опит да преведат на езика на киното „Марсиански хроники” – със 105-минутния филм „Тринадесетият апостол”, в който вземат участие популярните съветски актьори Юозас Будрайтис, Армен Джигарханян, Донатас Банионис…

“Скок във времето” - снимка архив

Изброените заглавия така и не успяха да пробият „желязната завеса”, за да се появят по родните екрани. Но пък това стори „Скок във времето” (2005) – дело на опитния във фантастичния жанр майстор Питър Хайъмс („Кеприкорн 1”, „2010”, „Ченге във времето”). И тази изработка е екранизация по разказ на Бредбъри – „И гръмна гръм” („A Sound of Thunder”). Историята е добре позната и се развива в далечното бъдеще, където туристическата агенция „Сафари във времето” организира авджийски похождения в праисторическото минало. Един от ловджиите обаче, тръгнал да трепе динозаври в Юрския период, настъпва неволно насекомо... И когато се завръща в своето време, нещата се оказват обърнати с главата надолу...

През 2008 се заговори, че споменатият Франк Дарабънт е написал сценарий по неувяхващите марсиански истории на Бредбъри, но отпосле и тази новина заглъхна… Затова път през същата година се появи американският игрален филм „Какавидите на Рей Бредбъри” на режисьора Тони Бàeц Милàн, който отвежда зрителя в далечното бъдеще, където човечеството води битка за своето оцеляване, след като околната среда на планетата е напълно опустошена от тотална ядрена война и вследствие на людската безотговорност. Въпреки изброените заглавия, нерадото заключение, с което започна тази статия, остава в сила: На Рей Бредбъри определено не му върви в киното! ≈

Текст: Петър Кърджилов

Снимки: архив

P.S. на „въпреки.com”: Не му върви в киното на Рей Бредбъри, но там най-важната фигура е режисьорът. За Бредбъри остава неговата литература, която е сред тези на големите автори на ХХ век, които направиха много от нашето поколение по света по-свободни и мислещи хора. Благодарим ти, Рей!

[volnapeperudaa]

- O, не им липсвам - отвърна тя. - Казват, че съм била необщителна. Не съм се разбирала с хората. А това е толкова странно. Аз всъщност съм много общителна. Но всичко зависи от това какво разбираш под общуване, нали? Според мен общуване е да мога да ти говоря за ей такива неща. - Тя подхвърли в ръката си няколко кестена, които бяха паднали от дървото в предния двор. - Или пък да приказваме за това колко странен е светът. Приятно е да бъдеш сред хора. Но не мисля, че общуване значи да събереш няколко души и след това да не им позволиш да кажат нито дума. Един час урок по телевизията, един час баскетбол, бейзбол или бягане, следващия час - урок по история или рисуване, после пак спорт - но, знаеш ли, ние никога не задаваме въпроси или поне повечето от нас не задават никакви въпроси; просто ти набиват отговорите един след друг - “фрас, фрас, фрас”, - а след това още четири часа седим и гледаме учебния филм. Според мен това не е общуване. Това е само някаква фуния, през гърлото на която изливат много вода, и на нас ни казват, че това е вино, а то не е. Вечерта сме толкова изтощени, че за нищо не ни бива, освен да си легнем или пък да тръгнем към някой увеселителен парк, за да се заяждаме с хората, да чупим стъкла в павилиона за чупене на стъкла или с голямата стоманена топка да разбиваме автомобили в павилиона за разбиване на автомобили. Или пък да се качим на колите и да препускаме из улиците, като се опитваме да видим колко близо мож��м да минем до стълбовете на уличните фенери, без да се блъснем в тях, да играем на “Страхливец” и на “Хайде-да-го-смачкаме!”. Може би наистина съм такава, за каквато ме мислят. Нямам никакви приятели. Според тях това доказва, че не съм нормална. Но всички, които познавам, или крещят, или танцуват ��ато подивели, или се бият. Забелязал ли си как днес хората се нараняват един друг?

[1painkiller9]

- Рей Бредбъри

[only-bulgarian-things]

Добрите писатели често се докосват до живота. Посредствените само повърхностно го погалват с ръка. Слабите направо го изнасилват и го хвърлят на боклука.

„451 по Фаренхайт“ -  Рей Бредбъри

[cvetikitanova]

Ние всички трябва да бъдем еднакви. Не всеки да бъде по рождение свободен и равен, както се казва в Конституцията, а всеки да бъде направен равен на другия. Всеки да бъде копие на другия; тогава всички са щастливи, защото няма изключителни личности, които да ги карат да треперят от страх и с които да трябва да се мерят. И така!

451° по Фаренхайт, Рей Бредбъри

[seeking-soull]

“Набий в главите им безобидни данни, натъпчи ги с толкова много „факти“, че да се задушат от тях, като същевременно се смятат за „много умни“ поради това, което знаят. Тогава те ще имат чувството, че мислят, че се движат, без всъщност да са се помръднали. И ще бъдат щастливи, защото фактите от този род не се променят.”

“451° по Фаренхайт” - Рей Бредбъри

[thelightsinmydarkroom]

"Просто невероятно! Колко хора познаваш, които могат да пречупят собствената ти светлина върху самия теб? Хората по-често приличат на...на  факли, които силно пламтят, докато изтлеят. Колко рядко лицата на другите хора възприемат от теб собствения ти израз, съкровените ти и трепетни мисли и ги отразяват обратно върху теб?"

- Рей Бредбъри, 451° по Фаренхайт

[books99blog]

„Ако криеш невежеството си, никой няма да ти се присмива, но и никога нищо няма да се научиш.“ 451 по фаренхайт - Рей Бредбъри #book #books #bookblog #bookblogger #booklover #booklife #booklove #booklovers #bookstagram #booklist #bookbloggers #booknerd #read #buch #bücher #booktime #bookzeit #reading #bookworm #книги #bookaddict #booknerds #readingtime #lovereading #lovereadingbooks #azcheta #bibliophile #bookstagrammer #bookphotography https://www.instagram.com/p/CANRxjzATFv/?igshid=12h8weofx4d3i

[asenpetrofff]

5 съвета как да отглеждаме рибка в аквариум

Аквариумите са чудесен начин за отглеждане на рибка като домашен любимец. Важно е обаче да се грижите за аквариума, като подсигурите разнообразие от риби и други водни организми, за да поддържате тяхната среда.

Ето начини, чрез които можете да се уверите, че вашият аквариум е добре ко��струиран:

Създайте подходящата среда за вашата риба

Подходящата среда и грижи ще гарантират, че нашите домашни риби могат да живеят здравословен и щастлив живот.

Първото нещо, което трябва да имате предвид, е температурата на водата. Освен ако не са тропически, повечето риби няма да могат да понасят температури, по -високи от 27 градуса по Целзий. Важно е да изберете резервоар за с филтърна система и въздушна помпа, която доставя подходящи нива на кислород за комфорта на вашия домашен любимец.

Не забравяйте, че някои риби се нуждаят от солена вода, за да оцелеят, докато други видове може да изискват големи количества кислород, за да дишат правилно. И накрая, трябва да поддържате аквариума чист, като често сменяте водата и редовно почиствате основата.

5 стъпки, за да размножите успешно риба

Успешното отглеждане на домашна риба изисква много знания и опит. Но ако следвате тези пет стъпки, процесът ще бъде много по -лесен.

1) Осигурете подходящ дом и добри навици

Някои хора обичат да имат домашна риба в домашния си аквариум. За да оцелеят рибите, те се нуждаят от подходящ дом.

Първото нещо, което трябва да имате предвид, е размерът. Резервоарът трябва да е достатъчно голям, за да може рибата да плува наоколо и да не се забива в ъглите или срещу каквито и да е препятствия.

Второто нещо, което трябва да вземете предвид, е колко дълбоко ще бъде резервоарът. Трябва да се уверите, че има достатъчно място в двата края на резервоара, така че вашият домашен любимец да не се удари с глава в предмет и да се нарани.

Третото нещо, както вече споменахме е температурата на водата в аквариума. Проверете в интернет за Вашата риба, каква точно температура обича.

2) Хранете ги по подходящ начин

Важно е винаги да сте сигурни, че осигурявате на рибите достатъчно храна. Ако имате аквариум, уверете се, че разбирате как правилно да храните рибите си за здравословен живот.

Първата стъпка е да имате качествена диета за вашите риби. Това включва пресни и замразени храни, както и потъващи пелети. Важно е не само да храните тези видове храни, но и да ги осигурявате в правилното съотношение, така че рибите ви да получават възможно най -много хранителни вещества от диетата си.

Следващата стъпка е да се уверите, че хранете рибите си по подходящ начин, като се уверите, че те имат достатъчно място в резервоара и добавете слоеве вода отгоре на пелетите, за да потънат правилно и да не изплуват във водния стълб и да се утаят на повърхността.

3) Дайте им оптимална температура на резервоара

Има много фактори, които могат да повлияят на температурата в резервоара. Те включват: осветление, стайна температура и оборудване в резервоара.

Оптималната температура за нашата риба е 72 градуса по Фаренхайт.

4) Поддържайте водата чиста и прозрачна

Поддържането на водата в аквариума на нашите домашни риби чиста и прозрачна не е толкова трудно. Има няколко прости стъпки, които човек може да следва, за да направи аквариума си чист и подреден.

Един от най -важните аспекти за поддържането на добре изглеждащ аквариум е редовното му почистване, особено когато резервоарът е бил пренебрегнат за известно време. Човек трябва да внимава откъде купуват доставките си, защото днес на пазара има много различни видове почистващи препарати. Също така е важно да знаете какъв вид риба имате в резервоара си, преди да купите каквито и да е продукти, защото има почистващи препарати, които работят по -добре за определени видове аквариуми от други.

5) Инвест��райте в качествено осветление и декорации

Що се отнася до аквариумите, естетическата привлекателност е също толкова важна, колкото и грижите и поддръжката на животните.

За да могат хората да се радват да гледат рибата в аквариум, тя трябва да бъде правилно осветена с подходящи дaекорации. Без тези функции хората няма да искат да посетят вашия резервоар или дори да имат такъв в собствените си домове. Има много неща, които могат да се объркат с един аквариум, ако не се грижите за него редовно, като почистване и наблюдение на качеството на водата.

Ето няколко качествени компании, които може да разгледате:

Компанията Tetra е може би най-популярната марка за консумативи за аквариуми. Те предлагат широка гама от качествени резервоари, филтри и аксесоари за различни видове риби.

Aqua Design Amano предлага огромно разнообразие от висококачествени продукти както за сладководни, така и за солени води.

Fluval е любим сред професионалните акваристи поради големия си избор от висококачествени продукти.

source https://asenanimallover.wordpress.com/2021/09/06/5-%d1%81%d1%8a%d0%b2%d0%b5%d1%82%d0%b0-%d0%ba%d0%b0%d0%ba-%d0%b4%d0%b0-%d0%be%d1%82%d0%b3%d0%bb%d0%b5%d0%b6%d0%b4%d0%b0%d0%bc%d0%b5-%d1%80%d0%b8%d0%b1%d0%ba%d0%b0-%d0%b2-%d0%b0%d0%ba%d0%b2%d0%b0%d1%80/

[nocturnalneko]

Диър, така и така почна темата за книгите ще разчовъркам още малко из дебрите на личността ти 😃 Имаш ли книга която толкова да харесваш, че да продължаваш да препрочиташ?

Книгата, към която продължавам да се връщам, е "451° по Фаренхайт" на Рей Бредбъри. За теб коя е книгата, която би чел/а ??? отново и отново, диър?

[vprki]

Издателство „Colibri“ сред най-добрите - с награда от Еврокон 2021

Издателство „Colibri“ получи една от наградите на фестивала за научнофантастична литература Еврокон 2021 за феноменалния китайски роман „Трите тела" на Лиу Цъсин, том 1 от нашумялата трилогия „Земното минало“, съобщи директорът на отдел комуникации Кремена Димитрова.

На 21 юли 2021 г. във Фиуджи, Италия, бяха официално оповестени наградите. На срещата на ESFS, която се проведе във виртуални условия, българските делегати представиха българските номинации и различни предложения за подобряване на дейността на общността.

Преводът на романа Лиу Цъсин е на Стефан Русинов. На българския книжен пазар вече може да се намери и втората част от поредицата – „Тъмна гора“, предстои да излезе третата, последна част: „Безсмъртната смърт“. В категорията за най-добро издателство на научнофантастична литература "Колибри" споделя наградата с хърватското издателство Shtriga и с руското издателство Азбука. Лиу Цъсин е рекордьор по получени награди „Галактика“ - отличие, което отбелязва най-доброто в китайската фантастика. Придобива световна известност през 2015 г., когато става първият азиатски лауреат на „Хюго“, най-престижната награда за научнофантастична литература, присъдена му за първата част от трилогията – „Трите тела“. През 2018 г. е удостоен с наградата „Артър Кларк“ за въображение в служба на обществото, която от основаването си през 2012 г. е връчвана на писателите Урсула Ле Гуин, Лари Нивън, Маргарет Атууд, Ким Стенли Робинсън и Джордж Мартин.

България получи още две награди на фестивала Еврокон 2021: в категорията за детска книга и в категорията за дебют. Детската книга е на издателство “Ciela” „Приказка за Долната земя“ на Ирена Първанова. Това е една приказка за порастването, както я определят издателите. „Приказка за Долната земя“ е вдъхновяващият дебютен роман на Ирена Първанова, изпъстрен с прекрасните илюстрации на Мира Мирославова, а пленителният сюжет по превъзходен начин успява да спечели сърцата както на малки, така и на пораснали читатели!

Списък с всички победители, както и новото лого на ESFS, което беше съгласувано в рамките на фестивала, можете да видите на: https://www.esfs.info/next-current-esfs-awards/.

Но да се върнем към сюжета на трилогията на Лиу Цъсин. Първата книга „Трите тела“ за издаването, на която „Colibri“ получи високото отличие. В началото на XXI век поредица от необясними физични явления карат много учени да се усъмнят в самите основи на науката, а някои от тях – да отнемат живота си. В опит да разнищят мистерията разработчикът на наноматериали Уан Мяо и циничният, но ефикасен полицай Да Шъ попадат на странна компютърна игра на име „Трите тела“, която показва живота на непозната планета в звездна система с непредсказуеми природни закони. Всичко това е свързано с дейността на тайна радиоастрономическа станция през мрачните години на Културната революция, когато низвергнатата астрофизичка Йе Уън-дзие попада в центъра на събитие, което ще изправи човечеството пред най-голямото изпитание в историята му. Е, не сме ли в подобна ситуация вече повече от година.

Втората част „Земното минало“, издадена от „Colibri“ продължава с апокалиптичната картина.

Трителната флотилия е на четири светлинни години от Слънчевата система. Войната с нашествениците предстои след четири века, но сянката ѝ вече разклаща основополагащите ценности на земната цивилизация, която се оказва мисловно неподготвена за подобна катастрофа. Започва зловеща игра на надлъгване между трителяни и земляни, между стеногледци и стенобойци, като в крайна сметка съдбата на двете цивилизации попада в ръцете на неочаквани герои, сред които пенсионирания полицай Да Шъ и влюбения астроном Ло Дзи. И във втората част на трилогията „Земното минало“ Лиу Цъсин изгражда история с множество пресечени сюжетни линии, създавайки разностранна картина на едно общество, изправено пред безпрецедентна заплаха. Предстои да излезе третата, последна част: „Безсмъртната смърт“. Самото заглавие красноречиво препраща към това, което ни се случва не само заради пандемията от Ъоэса-19 така яростно блокира живота ни и активизира всичките ни страхове на човеци не само заради заразата. Дълга история…Имат думата не толкова емидемиолозите, а и психиатрите, психолозите и принципно изследователите на човека и обществото. Но дали и те ще успеят е друга тема. Това беше, както се казва в скоба.

Важно е авторитетното международно признание за издателство „Colibri“ и неговия екип. И малко ще ��е върнем във времето като цитираме един от неговите създатели преди повече от 30 години Раймонд Вагенщайн, с казаното преди 6-7 години пред „въпреки.com”.

Раймонд Вагенщайн, снимка: Стефан Джамбазов

„В началото след 1989 г. имаше бум на книгите, след което този интерес доста спадна и едно-две поколения ги изгубихме някъде по пътя, които изобщо не са похващали и книга. Това възраждане на интереса към книгата, книгата стана отново модерна – да се говори, да се обсъжда и т.н. е някъде от около 5-6 години. Въпреки, че мнозинството от хората продължават да не четат нито една книга. Но има една вярна аудитория, която, надявам се, се увеличава. Виждам много млади хора, които говорят за книги, обсъждат книги, виждам на премиери на книги колко млади хора присъстват”.Colibri са в момента едно от най-големите издателства в България. Може би най-голямото за художествена литература, всяка седмица издават 3-4 нови заглавия, без да се броят детските. Раймонд обобщава, че „това е една голяма продукция, това е едни завод за книги, това е едно производство, което няма никаква милост. То те притиска, защото ти имаш договори, срокове, имаш закъснения. Дори и да искаме да намалим малко тези книги, защото те се затрупват една върху друга и си пречат на пазара… Дори това не можем, тъй като ние не сме зависими от този процес, но ни се налага да правим неща, които често се опитваме да ограничаваме. Същевременно ти не можеш да спреш така за известно време, защото през цялото време на пазара има хиляди нови книги, т.е. не бива да пропуснеш нещо ново. Ако ние спрем да работим в момента, ще има да издаваме книги до две, три години напред, т.е. имаме вече договорени такива книги. Това също е една сложност. Самият избор на книгите е едно от най-трудните неща, защото се бълват книги”. Посочва компютър пред себе си и допълва, че ако направим един експеримент, ще видим колко книги са пристигнали, докато си говорим. Това са поне 20 книги на ден, според него. „Идват по интернет – от най-различни източници – от агенти, от издателства, от автори и т.н. Не говорим само за български, говорим за цял свят”.Още пътувах по кинофестивали и след като гледах филма на фестивала в Западен Берлин, веднага кандидатствахме да я вземем. Не беше много лесно, защото, все пак, такъв бестселър да го дадеш на начинаещ издател не беше много лесно. Преборихме се и стана. Това умеехме да кажем, преди 25 години. Аз работех в киното 15 години, но разбрах бързо, че в следващите 10 години повече кино едва ли ще има. Все пак моите съдружнички работеха в издателство „Народна култура” и имаха понятие как се издават книги откъм редакторската страна, не от икономическата и от всичко останало. Освен това не се изискваха някакви кой знае какви инвестиции, беше нещо поносимо. А и имаше глад за книги по това време – дефицит, тъй като никога книгите, хубавите книги не бяха с достатъчно добри тиражи. Разпространителите искаха по-големи тиражи, но нямаше достатъчно хартия и т.н. По наше време, когато ние започнахме едно от най-трудните неща беше да се намери хартия. И това трябваше да преодоляваме и целия хаос на пазара, на така наречени пласьори-разпространители – мошеници, които ти взимат книгите и после никога не ги виждаш повече, не ти плащат. Всичко беше на улицата – въобще доста неприятни спомени от първите няколко години имам”, спомни си тогава Раймонд. За времето от този разговор с него нещата са се променили още повече, надяваме се в по-добра посока.

В конкретния случай с трилогията на китайския писател Лиу Цъсин заживяваме чрез литературата в антиутопията, която от години е същностна част от уж научната фантастика. Та ние сме в тази антиутопия, живеем я.Навремето моето поколение още тийнейджърските си години обожаваше научната фантастика, тя вещаеше светло бъдеще. После попораснахме и прочетохме Бредбъри, Лем, братя Стругацки, Азимов, Льогуин, Оруел и още и още и разбрахме…Светло бъдеще няма, ние сме в Зоната…А контекста за „Colibri“ не е само големият писател Лиу Цъсин и трилогията му, а други техни поредици, особено свързаните с киното – Андрей Тарковский („Соларис, „Сталкер), Франсоа Трюфо („451 градуса по Фаренхайт“), Дейвид Линч и т.н и т.н…

Тази награда е успех не само за „Colibri“, но и за всички, които издават смислена литература, а за нас като читатели.

Списък с всички победители, както и новото лого на ESFS, което беше съгласувано в рамките на фестивала, можете да видите на: https://www.esfs.info/next-current-esfs-awards/.

Следващото издание на Еврокон ще се състои в Люксембург на 07 април 2022 г., а Еврокон 2023 ще се проведе в Упсала, Швеция.

И се радвайте на всеки български успех не само в литературата! И да не забравяме, че зад всяко постижение се крие познание, въображение, много, много работа и добър екип!

Текст „въпреки.com”

Снимки: Архив на „Colibri“ и Стефан Джамбазов

[volnapeperudaa]

- Свободно време, да! Но имаме ли време да мислим? Ако не караш колата си със сто мили в час, бързина, при която не можеш да мислиш за нищо друго освен за опасността, тогава играеш на някаква игра или седиш в стая и гледаш четирите телевизионни стени, без да можеш да спориш с тях. Защо? Защото телевизията - това е “действителността”. Тя има непосредствен контакт с теб, тя има измерения. Казва ти какво да мислиш и го набива в главата ти с гръм и трясък. Тя не може да не бъде права. Всичко, което ти казва, изглежда така правдоподобно! Тя толкова бързо те кара да възприемаш нейните собствени заключения, че твоят разум дори няма време да протестира и да каже “Що за глупост!”

[rudycat17]

Почему температура, спирт и углы измеряются в градусах?

Давеча мы упоминали Вильяма «Лорда Кельвина» Томсона, шутканув, что он как Цельсий, только не Цельсий. Это побуждает нас поговорить о градусах.

Заметьте, что если мы хотим сказать о температуре замерзания воды, то она будет 0 градусов по шкале Цельсия (0,01 по современным стандартам ) и 273,2 кельвина. Не градусов по Кельвину. Это неспроста.

Grade в английском (произошедшем от латинского слова, само собой) сохранил похожий смысл с изначальным. Это как бы ступень. Шаг. Градус — это не величина. Это что-то вроде процента. Относительная единица, а не абсолютная. Градуса самого по себе нет в Парижской палате мер и весов, ведь он не может быть привязан к какому-то объективному физическому явлению.

Разберемся по порядку.

— В градусах измеряются углы, что самое логичное, ведь кило можно положить в ту самую палату, а долю окружности нет. Полный угол — 360 градусов. Не UI/UX, как сказал бы современный дизайнер. Не интуитивно. Почему 360, а не 100, не 1000?

Говорят, так начудили еще шумеры. В круг можно вписать шестиугольник со стороной, равной радиусу этого круга. Это нравилось шумерам, у которых была шестидесятеричная система счисления (бойцы нетрадиционной исторической ориентации считают это свидетельством существования в древности шестипалых великанов, но это какой-то так себе аргумент). И каждому равному углу между диаметрами, проведенными из вершин этого шестиугольника, шумеры присвоили 60 градусов.

— Температура — это не масса, которая может быть нулевой. То есть может, сначала люди не знали, что такое температура и поэтому не знали о ее возможности быть нулевой. Нужно было относительно чего-то плясать. Швед Андерс Цельсий в 1742 предложил за ноль считать температуру кипения воды при определенном атмосферном давлении, а температуру замерзания разместить в 100 делениях от этой точки. Потом уже, по некоторым версиям даже не он сам, а знаменитый Карл Линней, перевернул шкалу вверх ногами.

Однако лорд Кельвин, который занимался термодинамикой, додумался, что абсолютный нуль температуры теоретически возможен. Он уже понимал, что температура — это движение молекул. Поэтому абсолютные единицы температуры и названы в честь титула Вильяма Томсона. Единица кельвин — это не условная единица, а определенная энергия движения молекул. Объективная физическая величина. А, как говорится, исторически сложилось, что один кельвин равен градусу по Цельсию.

Немец Габриэль Фаренхайт использовал другие ориентиры. За ноль он принял температуру необычайно морозной зимы 1709 года в Данциге (-17,78 по Цельсию). А за 100 — температуру тела своей простуженной жены (здоровый человек поэтому имеет температуру 98 F).

Есть еще куча разных других, видных на дне сквозь полупрозрачную воду реки времени Лета, шкал температуры. Даже Ньютон свою делал (именно он и предложил называть деления шкалы температуры градусами). Но не повезло, не фортануло.

Давайте перейдем теперь к самому интересному. Ведь как говорил лирический герой Михаила Круга, водочку льем, водочку пьем, водочкой только живем (не советуем: спирт вреден в любых количествах).

Бухлишко на самом деле измеряют в объемных долях (у опытных пьянчужек называемых оборотами из-за сокращения «об.»), но, опять-таки, исторически сложилось называть их градусами, потому что некоторое время в Российской Империи крепость измерялась не по существу (собственно в объемных долях-процентах), а относительно полугара (пойла в 38%). Поэтому Герману Ивановичу Гессу, российскому академику, который создавал спиртовые таблицы, логично было использовать такие все из себя относительные градусы.

Кажется, тут стоит закончить фразой na zdorovie! А в качестве иллюстрации — портрет Андерса Цельсия.