#тия неща са от 10 клас

[saintinblack]

wonder who you’ll fuck when I die

break my bones but act as my spine

[vprki]

Проф. Албена Хранова: Важно е да има избор между учебници

„Публиката, а и повечето журналисти твърде често бъркат „учебна програма“ и „учебници“. Учебниците, разбира се, трябва да следват учебната програма, всеки по свой начин, с различни акценти, композиране на урока, стил на писане“. Споделя за „въпреки.com“ проф. Албена Хранова, историк на литературата, преподавател и автор на учебници по литература.  

И продължава: „Учителите, които по процедура участват в одобрението на учебниците, избират по кой от тях да преподават на класа си. Учебната програма обаче е това, което е (или би трябвало да бъде) еднакво във всички варианти на учебниците. Когато все се намира някой публично да изреве „Ботев и Вазов падат от учебниците!“, това всъщност означава, че са паднали от единната учебна програма, макар че никога не са падали от нея, нито от учебниците, а и МОН, за съжаление, все още не е осъдило никого за лесно проверима лъжа и клевета.

Изкушавам се от българските образователни скандали

през последните 25 години като научна тема – може би един ден ще се заема с тяхното изследване; но още не съм сигурна кои инструменти на хуманитарните и социалните науки могат да обяснят как точно тръгва из обществото поредната фалшива новина за „присъствието“ или „съжителството“ при историците; или винаги изчезващите от литературните програми български класици; или защо обикновено скандалите избухват преди избори; защо министерството винаги е в паси��но-оправдателна позиция; защо сюжетът на фалшификата винаги е конструиран по един и същи начин за каквото и да става въпрос  и т.н. Един ден всички тези неща наистина трябва да се изследват и ще кажат много важни неща за сегашното ни общество и за нагласите в него“, категорична е Албена Хранова. Тя е учен и преподавател с дългогодишен опит, от когото могат да се научат и осмислят много неща не само за литературата и образованието, но и за живота, който живеем и как всичко това се отразява на децата, а и на самите нас. Не бихме искали да се „вмъкваме“ или редактираме казаното от нея и затова го публикуваме така, както тя представи гледната си точка като авторитетен експерт и гражданин.

Проф. Албена Хранова

„Новите учебни програми по литература са най-вече обвинявани в отродителство, отстъпление от патриотизма, изчезване на родни класици и пр. (много бих искала, простете, да поизпитаме публично върху цялата, ама наистина цялата българска класика, някои от яростните разпространители на тези вести из социалните мрежи с техния особен правопис). Всъщност по новите програми в 7., 10., 11. и 12. клас се учи само българска литература. В  5., 6., 8. и 9. клас има и чужди, и български текстове. Но скандали, като този отпреди няколко години, като „Махат „История славянобългарска“, за да сложат „Робинзон Крузо“!“, възникват непрекъснато и, колкото и да са пламенни, вече започват да предизвикват и публично отегчение. Все пак програмите са на два клика разстояние от възмутения потребител, намират се на министерския сайт и всеки може да провери какво ��ише в тях преди да изстреля във фейсбук, например, често срещания коментар, обикновено с най-малко три удивителни „За тия съд за държавна измяна!!!“.

От друга страна, възмущават се и наистина четящи и интелигентни хора за това, че българската литература не бива да бъде практически единствено важната (само върху нея се изпитва на национално външно оценяване и на матурите); че учениците се затрудняват и изгубват интерес пред почти непознатия български език, остарялата лексика на класиката, колкото и да им се обяснява тя и от учителя, и от учебника; че с българската литература може да се злоупотребява чрез непрекъснато повтаряне на стари клишета, които да бъдат пак наизустявани, но не и промисляни отново; че на съвременния човек 

му е нужна по-широка литературна перспектива,

ако иска адекватно да разбира днешния свят. Колкото и да изглежда безнадеждно, все пак авторът на учебници би могъл да се справи с тези противоположни обществени нагласи, ако наистина си обича занаята. И между другото да се възползва и да спази държавното образователно изискване за това, че българската литература не бива да се разглежда откъснато от световните явления и процеси. В конструкцията на нашите учебници по литература в края на всеки урок във всички учебници от 5. клас нататък има една рубрика „Сред книгите“, в която – ясно свързан с основната тема на урока – се появява откъс от друг автор, друга епоха, друга култура. Още повече, че програмите за прогимназията и гимназията непрекъснато изискват развиване на съпоставителната способност на учениците, а в 11. клас вече и изискват да се работи с понятието „междутекстовост“. Та така откъс от „Нация“ на Тери Пратчет („Един ден Имо тръгна да налови малко риба, но нямаше море. Нямаше нищо освен Имо. Тъй че той си плю на ръцете, потри ги една в друга и направи море...“), например, при нас се появява при българската фолклорна легенда за Сътворението на света в 5. клас; или откъс от „Сто години самота“ на Маркес се появява при „Гераците“ в новия учебник за 10. клас. И обратното –  Яворов и Дебелянов се появяват при урока за „Есенна песен“ на Пол Верлен в 9. клас. И така при всяка тема.

Особено много обичам в уроците да се намесват и откъси от съвременни български писатели, да влизат в красиви диалози с класиката, но няма да казвам имена, защото не са един и двама. Отначало малко ме беше страх как ще се възприеме това, но се оказа, доколкото знам, че се приема добре от учителите и учениците. Винаги искам урокът да се движи, да прави различни релефи на темата, да не се заблатява. Да не забравя и, че по новите наредби всички издателства са длъжни да предлагат и електронни варианти на учебниците си. Електронните всъщност са pdf-файлове на хартиените, но върху тях са прибавени още и още електронни ресурси – с кликване върху съответния ресурс учебникът започва да говори, да дава още задачи, да изпитва, да разширява полето на урока, да изобразява, да свири и пее, да пуска филми и всякакви такива неща. Но това никак не означава, че учебникът заменя учителя; изобщо не може да го замени.

Използвам всяка възможност за срещи с учителите,

из цялата страна. Вслушвам се във всичко, което казват, опитвам се да схвана и какво премълчават. Чувала съм и одобрения, и неодобрения за програмите и за учебниците. Например, чувала съм и „ама тези дискусии, дето все ги обявявате в учебника, развалят дисциплината и избягвам да ги прилагам“, и „с тези дискусии децата започват да приказват един през друг, всеки иска да каже нещо, дисциплината отива на кино, но се получава много добре“. (Да вметна, програмите изискват изграждане на дискусионна култура, трениране на аргументациите.) Срещам и великолепни хора, непрекъснато търсещи и причиняващи радост и любопитство на учениците си. И огромната им умора от много неща. А и никога не пиша учебник без учител зад гърба си. Тина Велева (за прогимназиалния курс) и Любов Шишкова (за гимназиалния курс) са редакторки в „Просвета“, но са и учители с много опит. С тях сме съавтори, те разработват методическите приложения на учебниците, дават конструкциите на разните видове съчинения; и ме дебнат да не кажа някъде нещо неясно или засукано, да не прекаля с нещо. За учебниците от 5. до 8. клас с нас работеше и Лъчезар Бояджиев в ролята му на изкуствовед и водеше прекрасна визуална рубрика към всеки урок. После ни поизостави, защото му се струпаха изложби и въобще художнически ангажименти, но винаги можем да се съветваме с него за разни визуални неща.

За мен писането на учебници е страхотно предизвикателство,

наистина голямо приключение. След 25 години научни изследвания и академично преподаване да управляваш езика си – ама във всяко изречение! – така, че да си извън апарата си, извън своята „кутия с инструменти“, извън своята любима критична публика на научната конференция, извън аудиторията, извън читателите на академичните монографии.  Да съумееш да говориш просто, но съвсем не да представяш света на литературата като прост, като състоящ се само от пет клишета за вземане на някой изпит. Страшно трудна задача е това и невинаги успешна, но в нея има много радост. Измислям си разни картинки – най-вече във въображението ми стои един чин, на него стои ведро очилато хлапе със семейна библиотека, собствено бюро и образовани родители зад гърба си. А до него седи ромче от кварталите, което може би е малко гладно, може би не е виждало книжка вкъщи, няма си таблет, обаче е дошло на училище, иска да е на училище, макар че все очаква някой да го обиди. И учебникът стои на чина разтворен между тези две деца. И учебникът да е такъв, че да подари нещо за разбиране, нещо интересно за всяко от тях. Много страшна социална задача е това, почти неизпълнима, обаче ми носи ама много важен смисъл. Извинявайте, ако прозвучах съвсем емоционално.  Нямам представа доколко успявам да го направя, макар че за всичко винаги търся обратната връзка; още повече, че новите програми по литература са по-лесни, а това всъщност прави нещата по-трудни.

Старите учебни програми, които действаха през периода 1999-2016 г., изобилстваха от урочни теми и носеха тежък терминологичен багаж. Само една съпоставка в числа: според старата програма например 5. клас съдържаше 47 урочни теми, а колоната „Нови понятия по теми“ – 59 нови за децата термини. Новата програма за 5. клас съдържа точно 15 урочни теми и 6 нови понятия по теми. Тази сериозна разлика се отнася и до програмите за всички следващи класове. В старите програми имаше препускане през текстовете; новите, за първи път струва ми се, делят наполовина броя на часовете за нови знания и за упражнения, наблягат върху практическата страна на обучението. Старите гимназиални програми всъщност изискваха всичко, едва ли не сериозни курсове по литературна история.

Новите акцентират върху отделна творба, дори върху откъс,

но раздвижено, във връзката на текста с контекста му и с други текстове, в историята на литературните езици и идеи. Облекчаването обаче също носи трудности – ако всички тропи са се учили в старите програми в 7. клас, сега например метафората и метонимията се учат теоретически чак в 10. клас. Да не употребиш термина, но заедно с това да внушиш направата на играта между преките и преносните значения на литературния език, да акцентираш, да упражняваш, да настояваш върху действието му, е трудно и  за прогимназиалния учител, който 15 и повече години е казвал термина в клас, и за автора на учебници. Но трудно е не друго, а преодоляването на навика. Новите програми са силно обрани откъм теоретизъм, те се стремят към един по-широк хуманитарен прочит на литературата, към разбиране на човека, обитавал различните исторически и езикови светове.

Харесвам и волята на новите програми за непрекъснато съизмерване на казаното от художествените текстове със съвременния социален опит. Тъкмо в това съизмерване е проникването на гражданското образование във всички предмети, включително и в литературата. Това означава, ако възникне ценностен и морален проблем между текста от програмата и днешния свят, той не бива да се замита под килима, а да се изведе ясно – по възможност и от учителя, и от учебника. Например, пишейки литературата за 7. клас, аз се препънах в Чинтуловото „срещу народа отомански/ ти българите поведи“ и „да гинат турски племена“.  Думата на Чинтулов е народ; не „враг“, не „палач“, не „потисник“, а именно „срещу народа отомански“ призовава поетът.  И понеже, да не се лъжем, в образованието все още владее романтическият ореол на литературата – тя е безсмъртна, авторът и той е безсмъртен, ��осланието му е вечно актуално – значи, призивът „срещу народа отомански“ и той е вечно актуален, през 2019 г. също, за 13-годишните през 2019. Не може така, не би трябвало да може така, ако искаме да живеем и да мислим в малко по-добър свят. Та, извадих двата стиха в рубриката „Да разсъждаваме“, обясних накратко, че 20 години след тази творба на Чинтулов Васил Левски пък е написал едни ето такива думи: „... всяка една народност, даже и турците, трябва да бъдат свободни и да живеят между нази като хора и граждани“; „Всичките народи ще живеят в нея под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът. И за турчинът, и за евреинът и пр., за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наше Българско... Ний не гоним турският народ, ни вярата им, а царят и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самият турчин“;  и после зададох на децата съответните важни съвременни въпроси по тази тема на достъпен за тях език. И – добре, наивно е, но имам нужда да си представя��, че детето, четейки рубриката, няма да си обръсне главицата, а ще я напълни с разни важни неща, че няма да си нарисува Левски на тениската или да си го татуира на бицепса, ами ще запомни думите му. Е, някой родител може да ме осъди, ако ще, „за държавна измяна!!!“ във фейсбук, защото съм пратила Левски през 2019 г. малко да поправи речника на Чинтуловия гняв. Такива работи.

За мен новите програми имат редица сериозни преимущества, но всъщност не зная дали са по-хубави от старите – една програма се оценява според резултатите й, години след началото на нейното действие. Но при положение, че старите доказано не работеха добре, а новите са построени на обратния принцип в сравнение със старите, поне по метода на изключването

можем да изпитваме надежда.

Но всичко зависи и от различните учебници, и най-вече от учителите, от начините, по които те я прилагат всеки ден. Има по няколко различни учебници по литература за всеки клас и изобщо по всеки предмет на различни издателства и авторски екипи и така е вече по закон повече от две десетилетия. Думата е на учителите – тяхна е властта да оценяват учебниците и да избират между тях според собствените си изисквания, според класа си, според убежденията и вкуса си.

Наистина е важно да има избор между учебници. Аз не се занимавам с пряка политическа дейност, но се опитвам да следя развитията по въпросите на науката и образованието. И наистина вдигнах вежди на една визия за България, според която трябва да има един единствен учебник по всеки предмет. На екрана чух журналист да пита „А кой ще го пише този един учебник?“ и г-жа Нинова усмихнато отговори: „Държавата ще го пише“. Признавам си, че в този момент малко се уплаших физически. Не е необходимо човек да е тесен специалист по история на образованието, за да знае добре, че в цялата нова история на България има само един период, в който има един единствен учебник по всеки предмет и

държавата го пише – това, разбира се, е от средата на 40-те до 1989 г.

Цялото останало време – от „Дриновите програми“, наречени така по името на създателя им проф. Марин Дринов веднага след 1878 г., та до 1944 г. и след това от 1989 г. нататък държавата пише централизираните учебни програми, а на базата на тях най-различни издателства (в миналото – и печатници) и автори предлагат учебници на вниманието на учителите. По силата на научните си занимания съм разглеждала всякакви програми и учебници за хуманитарните науки в различните исторически десетилетия. Помня добре например чутовните учебни програми от 1951 г. Те са цели книжки с десетки страници преамбюл, в който държавата - партия е написала какво има да се пише в учебника по всеки въпрос. Например в програмата по история държавата - партия се е произнесла подробно как трябва да се тълкува всяко събитие от хан Аспарух до строителството на комунизма, много е поучително това авторство на държавата. И наистина няма нужда от каквито и да е формални автори, така и така на тях им остава главно да преписват преамбюла. Учителите също се предполагат като преподаващи преамбюла и всичките партийно-държавни постан��вки, наречени исторически истини в него, неподлежащи на питания и дискусии. Доста зловеща гледка, нямах представа, че портретът на държавата като автор на един правилен учебник може да възкръсне днес и да се формулира без никакво политическо неудобство.

Друг аргумент на тази изумителна постановка е това, че изборът между няколко учебника много обърквал учителите. Е,

не съм виждала толкова явно оскърбление,

маскирано като загриженост. Учителите са свикнали да избират и да прилагат собствената си оценка от поне две десетилетия насам и това е тяхно законодателно уредено и вече уседнало право. Нещо като „естествени права“ на съвремието за тази професия. Ако утре ни обяснят, че се объркваме от избора между много видове и марки хляб и затова е добре държавата, вместо да формулира стандарт за хляба, да произвежда направо само един вид държавен хляб, наистина ли ще ръкопляскаме в магазина и ще станем едни много щастливи, сити и необъркани по отношение на хляба граждани?“, пита риторично и гневно Албена Хранова. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

[timeheroeslove]

Всеки има нужда от любов и топла шапка

Първият ми опит да помогна на бездомник бе печален и започна с мрежа мандарини, която буквално пробутах на мъж с неясна възраст, седнал в локалното на Руски паметник. Тогава моята неподготвеност (и арогантност) бе толкова голяма, че от човек, сякаш излязал от „Игрите на глада“, повече очаквах вик на сойка присмехулка, отколкото басовото „Не ги искам, благодаря ви!“. Това така ме засрами, че просто ги оставих до олющените торби от Lidl, Billa и други символи на изобилието и безнадеждността, молейки се да не ме замеря с мандарини, докато се скрия от погледа му. 

Така на бърза ръка разбрах основното: човекът без дом има най-вече нужда да си върне малко от достойнството, което е изгубил. Храна и дрехи край кофите има бол; достойнство обаче никой не изхвърля.

От какво друго се нуждае човекът без дом и какъв е той, знаят от първа ръка Маргарита Соколова и Биляна Вутова – вечните двигатели зад кампанията Изплети топлина и основатели на фондация „Има начин“. Подхващам Биляна с въпроса как се докара дотук – само на 29 години да има грижа за хиляди хора без покрив над главата си? 

Биляна Вутова

„Като малка често ме питаха: какво ще правиш, като пораснеш?, и аз, ей такъв фърфалак, отговарях: ще спасявам света! Впоследствие разбрах, че тая работа няма да е лесна и дори невъзможна, но продължавам да вярвам в нея, просто не го признавам така спонтанно.“ 

Около двайсет лета по-късно, напук на скептиците или от чист инат, Биляна все още вярва в Дядо Коледа, а нещо като личният й такъв е Виктор Франкъл, психолог и терапевт, таткото на учението логотерапия. Опирайки се на него, през 2011 г. заедно с Маргарита Соколова (близък семеен приятел и арт терапевт) ведро развяват флагчето за старт на кампанията Изплети топлина (едни хора плетат на поразия шапки, шалове и чорапи за други хора, останали без дом; подробностите следват), а през 2014 г. изливат и основите на фондация „Има начин“.

Маргарита Соколова

Изплети топлина се ражда в сложен и за двете период - не точно са изгубили смисъла, ами всичк��, с което разполагат – и знания, и умения, някак не им е достатъчно. Тогава си спомнят мисълта на Франкъл „Когато се намираш в тежък момент и сякаш не можеш да погледнеш напред, не се питай какво животът може да направи за теб, а какво ти можеш да направиш за живота“. Взимат се в ръце и заплитат началните бримки от историята на Изплети топлина.

Първото, под което и двете се подписват, е: Изплети топлина ще бъде различна благотворителна кампания - дългосрочна, ангажираща те. Кампания без бюджет. Тя няма да набира пари, а материали за работа; хората ще помагат активно, като даряват най-ценното си – време, труд и емоции. 

„Ние не приемаме стари шапки и шалове, нито пък нови, купени от магазина. Ако някой иска да ни подкрепи, но не може да плете, нека ни дари кълбета; нашите доброволци ще свършат останалото. В Изплети топлина не топли толкова преждата, колкото фактът, че някой е седнал и е отделил сили и мисли за бездомния човек.“

Преди това обаче Биляна и Маргарита питат институциите, които се грижат за него, от какво има нужда; обикалят местата, където обикновено той е, и се свързват с директорите на центровете за временно и кризисно настаняване. В началото е леко обезкуражаващо - към онзи момент те са само две девойки, пълни до пръсване с ентусиазъм и добри намерения, за които не само никой не е чувал, ами не иска и да чуе. 

Става ясно обаче, че идеята им всъщност въобще не е лоша: дарения за бездомни хора под формата на дрехи не липсват, само дето на никого не му хрумва да пъхне някоя и друга ръкавица между тях и най-елементарното – чорап, по възможност два.

Полека-лека идентифицират и групата на хората без дом - като широка и разнородна, със сложни вътрешни правила, трудна за работа общност, обвита в погрешни нагласи и предразсъдъци. Казваме бездомник и имаме предвид клошар, просещ или пияница и нищо друго, а съвсем не е така. Голяма част от бездомните всъщност работят от сутрин до здрач, по 15-16 часа дневно - събират кашони, бутилки, различни суровини, с които си докарват по 2, 3, 4 лв.

От три години Изплети топлина стига до всички центрове за временно настаняване и социални кухни в страната, а след като обезпечи бездомните – и до тежко обездвижени хора или други, нуждаещи се от топлина и грижа. 

Най-крайната им цел обаче е да изградят място, където хората без дом ще получат всякакви услуги като подслон (докато си стъпят на краката), документи (каквито често нямат) и медицинска помощ. Онези, които са по-отдавна на улицата, вече знаят какво да правят, но тези, които рязко се озовават там, са в тотален шок - психологическият срив е огромен.

И така, запознати отлично с нуждите на бездомните, Биляна и Маргарита стигат и до следващото парче от пъзела: фестивала на плетивата „Шарена плетеница“, средствата от който отиват за закупуване на зимни спални чували – животоспасяващи, когато улицата е твой дом. Зад фестивала се крие и другата им голяма любов – тази към плетенето, плюс грамаданската им мечта българските занаяти да се събудят за нов живот.

Първото издание на фестивала „Шарена плетеница“ е през декември 2016 г., а второто - тия дни, между 10 и 12 ноември, в Park Center Sofia, където няколко по-ловки откогато и да било воини на плетивото отново заформят пълна програма работилници и чудеса.

„Шарена плетеница“ 1 лично мен ме срещна с толкова смайващи хора, събрани на едно, че ��ози текст дълго време си стоя недописан. Счетоводител, рекламист, HR, застрахователен брокер, икономист, фризьор, моден дизайнер и журналист са само част от професиите на участниците около масите.

С тях е като на истинска седянка, ама по-модерна. Докато се броят бримки и наметки, се планират пътувания до Индия и Бали; разменя се рецепта за хляб с ронена чубрица; някой се оплаква, че е закъснял с пресаждането на цветята; друг разказва къде е дегустирал жива бира; трети обяснява как се връзва морски възел; четвърти се пали около последния епизод на „Фермата“; пети спори със себе си кой с кой цвят най си отива; а после се чува и нещо за китайската нова година.

Полека-лека първоначалната неувереност в пръстите отстъпва място на все по-голяма сигурност в движенията, а самоуважението пада и се качва със скоростта на една-две изпуснати бримки, на три-четири разплетени реда, но и на пет-шест майсторски завъртания. Всеки етап е заснет с телефона и пратен на приятел в другия край на града или света, настава всеобщо оживление, последвано от самоиронична веселба тип „моето върви по-грозно“, после пак отдаденост, вглъбеност, тишина. 

Плетката е особена работа, тя те подрежда, намества, смирява, докато изпод ръцете ти излиза шапка, играчка, (нещо като) чорап. Всичко това на фона на „Излел е Дельо хайдутин“ и подобни страхотии. 

Има и още обаче. В паузите откривам доброволките Атина (на 16) и Надя (на 17) - тогава в XIa клас на столичното 21-во със засилено изучаване на английски, испански и немски, които хващат куките за първи път в живота си, и то пак заради Изплети топлина. Тук са не от нямане какво да правят, а „за да проверим какво още се прави“.

Атина

И двете са във волейболния отбор на училището, затова не е чудно, че свободното им време е „Волейбол и с приятели навън!“. Атина е в ученическия съвет, ще стане архитект, наскоро бе рожденият й ден и след разговора ни хукна да го празнува. Надя е непоклатима, че ще учи психология (именно педагогическият съветник на училището, г-жа Даниела Попова, ги пали за кампанията) и също адски бързаше, не каза накъде. (После всъщност ги видях да ядат сандвичи и да се шляят хъшлашки между щандовете на феста, но и такъв е чарът на младостта.)

Сега обаче чуйте това: „В училищното фоайе събрахме едни столове и тези, които умееха да плетат, показваха на онези, които не могат.“ Чухте ли добре - децата са зарязали телефоните и са плели като за световно няколко дни, а резултатът е няколко десетки шалове и още толкова шапки.

Надя

Преди това: „Страшно се шокирах колко бездомни хора има в София, а и не само. Гледах документалния филм на Изплети топлина и беше доста тъжен, голяма светлина хвърли в моите очи“ (Атина). „А най-шокиращото е, че сериозна част от тях са високообразовани, някои с по две висшета!“ (Надя). 

И преди да оставим момичетата на спокойствие, още две простички неща от тях: „Време да се включиш, винаги ще намериш – поне за час-два“ (Надя) и „Не само с пари можеш да помогнеш“ (Атина). Записано.

Ася Русанова, вляво

С едни не по-малко чудесни млади хора се среща Ася Русанова вече 10 години. Когато не е сред главните доброволци на Изплети топлина и не е шесторък водещ на работилници за плетене на една кука, Ася е основен мотор на фондация „Вратичка за всички“ - винаги отворена за хлапетата, които живеят в или са напуснали институция.

По образование е технолог на облеклото, занимава се със стайлинг и дизайн, а ��реди десетина години, малко от скука, става доброволец към дом за деца без родители в София. Най-напред идеята е да ги научи на най-елементарното - как се прави подгъв и как се сменя цип, но децата са твърде малки за това. Постепенно хлапетата почват да споделят кой от какво има нужда, с нейна помощ едно от момчетата тръгва на латино танци и в рамките на месец-два става най-добрият в групата. „Каза ми, че съм му променила света и животът ми пое в различна посока.“

Днес, когато дечурлига от всякакви етноси й викат „мамо“, Ася с усмивка признава, че първоначално подхожда към доброволчеството чисто егоистично - иска да пренастрои живота си, след като собствените й наследници поотрасват и се оказва с време в излишък. Оказва се и друго: че помощта за другия е помощ за теб самия. Че пътят към теб минава през пътя към другите. Че всеки сам за себе си е преживял толкова битки, провали и опити за щастие, че е достоен за любов и уважение. Че твоята реалност не е единствената, а има още милиарди светове, и те са ценни.

Марияна Гелова, в средата

Безценна е и помощта на Марияна Гелова от Велико Търново. Тя работи като регионален мениджър, има собствен бизнес, но прави занаяти, откакто се помни - всъщност е факир на плетивото, плъстенето, везбата, тъкането и всички комбинации между тях. „С хората около мен се опитваме да съхраним българските женски занаяти. Каквото сме придобили като знание, традиция и умение през вековете, гледаме да си го пазим.“

Говори спокойно, като истинска болярка, омиротворена от годините: „Смятам, че ако правиш това, което най-добре умееш, и упорито го отстояваш, ще отпаднат много от проблемите ти. Да помагам за мен е изключителна привилегия. Човек не може да живее сам. Може и да може, но не бива.“ 

Единственото, от което Марияна се отказва, за да помага на другите, е време за близките си: „Дъщеря ми е за малко в България и вместо да съм с нея, аз съм тук. Но пък утре ще сме заедно. Ние възпитавамe чрез поведението си. З��анието, което имаме, стои зад постъпките ни.“

Марияна е живото доказателство и на друг факт: щом сме щастливи в семейната среда, създаваме здрави взаимоотношения и извън нея, стабилни сме в работата си, подобряваме общото ниво. Важно е да помагаме извън собственото си семейство, но ако нямаме сили или време, поне да се погрижим за тези, които са част от него. Много от хората са на улицата, защото семействата им са се отказали от тях.

От хората без дом не се отказва и Росица Миткова - на 42, родена в Монтана, омъжена в Пловдив, майка на две деца. Занимава се с плетиво от 20 години, първоначално само като хоби. В нейните етно чорапи днес доволно мърдат пръсти в Европа, Америка, Африка, Азия, Австралия. По образование е библиотекар, в СУ завършва и теология. Преди пет години се прибира в България и оттогава е в Пловдив. 

Помага като доброволец в Изплети топлина, като учи другите да плетат: „Това мога, това правя. Отделно съм приготвила най-обикновени вълнени чорапи – без етно мотиви, но топли.“ Мен пък ме стопли с цървулите си от свинска кожа, които носеше с такова самочувствие и вроден елеганс, че все едно бе обула Tod`s или поне Camper.

Защо ти е толкова важно да участваш бе, Роси: „Моята теза е следната - ако можеш да помогнеш на някого, помогни му; ако не можеш, не му пречи. Не са нужни чудеса от храброст - кой колкото може, кой колкото даде.“

Повече от това никой и не иска: да сме съдействащи, съчувстващи, съпреживяващи, събеседници, съчовеци, съдуши. Много често закъсалият човек е толкова уплашен, толкова не знае къде се намира и сега накъде, толкова е свикнал да не го забелязваме или, ако го забележим, да отместим поглед встрани, че когато го заговорим, буквално подскача. 

Още се чудиш какво да му кажеш? Добре, последно, британците са го измислили отдавна - храбро започни с времето, без да забравяш, че си на Балканите: „Страшен студ, ��й! Замръзнаха ми топките!“ Или сополите. Или задникът. Или каквото там ти замръзва. Важното е от сърцето да не вее студ.

Този текст може да завърши и така, но далеч по-редно е точката да сложи самата Биляна, същата Биляна, която заедно с Маргарита създаде благотворителната кампания Изплети топлина, магистър психолог с куп сертификати по какво ли не и приятел в нужда: 

„Чувствам се добре в кожата си, в моята реалност, в моята истина, в моята същност. Като професионален психолог грижата ми е да помагам на хората да водят по-качествен и по-пълноценен живот. Контактът ми с тях се свежда до някакви определени групи, аз не общувам с целия свят, но съм абсолютно уверена, че това е моят принос да живеем на едно по-добро място – той не е нито малък, нито голям, а точно колкото е нужен. Вярвам, че когато повече хора правим едно нещо така - в своята си област, по свой си начин, - ние работим за това по-голямо цяло. Уверена съм, че по този начин спасяваме света. Всекидневно. И не поотделно.“

Документалният филм на Владислав Лаков „Мисия: Топлина“ Всичко за второто издание на фестивала „Шарена плетеница“ Нови дати за отворените уроци по плетене Ако нямаш нужда от уроци по плетене - направо действай.

____________________

Текст: Ирена Георгиева Фотография: Илиян Ружин и архивни кадри на Изплети топлина от Гого Кехайов и Михаела Едрева-Вълкарeва

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Уроците на Вим Вендерс

Войната срещу тероризма създаде тероризма, категорично заяви знаменитият  режисьор Вим Вендерс на среща с журналисти  по повод на филма си "Потапяне", който лично представи премиерата му на 22-ия София филм фест.

Вим Вендерс идва за трети път в София след гостуванията си на СФФ през 2007 и 2009 година, благодарение на приятелството си с директора на фестивала Стефан Китанов - Кита, родило се преди доста година около едно маслиново дърво пред Синематеката в Йерусалим. Президентът на Европейската филмова академия и световен майстор на киното избра столицата на Обединена Европа през първата половина на 2018 София, за да представи амбициозния си проект „Потапяне“, филмът, който откри 65-тия филмов фестивал в Сан Себастиан. Тук е за два дни, но с интензивна програма, която може да се определи и като уроци на големия автор, от най-авторитетните имена в световното независимо кино. Отказал е лични интервюта и затова срещата му с журналистите се превърна в специален разговор за присъстващите за кратко време да се докоснат до изключителната му личност, която познаваме от филмите му, а и нещо повече.

“Потапяне”

Според него, ако средствата за войната в Ирак са били вложени в инфраструктура, в подобряване на жизнената среда на местните хора, нямаше да има джихад. „Потапяне” е по едноименния роман на Дж. М. Леджърд. Любовна история, която отвежда зрителя в напълно различните светове на двамата главни герои Даниел Фландърс и Джеймс Мор - в ролите са Алисия Викандер и Джеймс Макавой. „Тематично по-умерен от големите кинотворби на Вендерс, „Потапяне” е просто филм за любовта, за смисъла на живота, увеличаващия се недостиг на природни ресурси и конфликта между Запада и радикалния ислямски тероризъм", пише The Hollywood Reporter. Вим Вендерс сподели, че му е било много трудно с двете роли на джихадистите във филма, а и е искал да избегне всяка форма на клише, искал да ги види без предразсъдъци. Изключително му е помогнал един от актьорите, сомалиец, който като момче е бил жертва на терористичната група Ал Шабаб, оттам е белегът на лицето му. После живее 10 години в лагер в Кения, откъдето с помощта на Американска неправителствена организация заминава за САЩ. Той бил неговият съветник по време на филма, както и на целия екип. „Те��и млади хора - джихадистите не хранят уважение към живота. Много от тези младежи нямат друг избор, това е единственият им път да се измъкнат. Няма нищо достойно в това.”

Вим Вендерс

За една година Вим Вендерс е направил два филма - „Потапяне”, а преди три дни е завършил филма си за папа Франциск „Човек на думата”. Той ще се появи на екраните следващата пролет, но не иска все още да говори за него. Само сподели, че никога не си е представял, че ще прави филм за папа. „Но когато ти се обадят от Ватикана, не можеш да откажеш. Прекарах няколко следобеда с папа Франциск. Той е забележителен, най-смелият човек, когото съм срещал – безстрашен. Ние го снимахме с малък екип 8 – 12 души. Всеки път поздравяваше всеки един от, без да прави разлика кой е режисьорът, кой е от техническите служба. Така беше и когато се разделяше с нас след снимките. С почит и уважение се отнасяше към всеки”. Разказва режисьорът, който е обиколил света и познава изключително много хора.

“Катедрали на културата”

В Дома на киното Вим Вендерс представи документалния си филм, посветен на архитектурата, „Катедрали на културата”, води майсторски клас за дигиталното възстановяване на класиката си „Криле на желанието”. Зрителите на СФФ ще видят също възстановената дигитална версия на отличения със „Златна палма” в Кан „Париж, щата Тексас”, поетичното есе, посветено на Пина Бауш, "Пина" /с номинация за документален "Оскар"/, игралния психологически разказ „Всичко ще бъде наред”, „Солта на земята” - завладяващ филм - портрет на един от най-талантливите фотографи на всички времена, бразилеца Себастиао Салгадо. Този изключителен филм се изучава и показва в много училища на света, преди всичко заради изключителните си послания как унищожаваме природата, колко страдания, болка и смърт има по света, благодарение на чудовищна агресия. Благодарение на СФФ този филм продължава да се прожектира в българските градове. Вендерс споделя за Салгадо, че го удивлява как този човек, който е видял и документирал смъртта и страданието на милиони хора продължава да запазва себе си, как преживява всичко това, което е изпепеляващо. Големият фотограф му разказал и показал как сади дървета в части от опустошената джунгла на Амазония по свой си начин заедно със съмишленици. Вендерс видял един друг Салгадо, другия му живот и се убедил, че природата е тази, която може да преодолее агресията и не само тя. Агресивните хора не помнят природата е посланието на Вим Вендерс.

“Пина”

Специално място в живота му заема музиката, дори през смях, споделя, че навреме е разбрал, че няма талант за музикант и затова избрал киното. Но и допълни, че към всеки филм тръгва и с музиката за него. Има и няколко документални филма, посветени на музиката. „Буена Виста Сошъл Клуб" (1999), възкресил таланта на цяла плеяда кубински музиканти и наложил световна страст по кубинската музика.„Ода за Кьолн" (2002) - уникален рок-филм за немската рок група БАП - свирили на една сцена с Ролинг Стоунс и Брус Спрингстийн. Година по-късно Вендерс създава „Душата на човек" (2003) - филм, част от продуцираната от Мартин Скорсезе поредица за блуса. Вим Вендерс особено държи на музикалните си филми и ги представи пред публиката в София при първото си идване в София през 2007 година.

„Всичко ще бъде наред”

Но „Пина” /2011/, посветен на великата Пина Буш и посветения на сградата на Берлинска филхармония от „Катедрали на културата” /2014/ са нещо много специално в биографията му. 30 години мисли и подготвя филма си за Пина, когато успява да го реализира, тя вече е починала. Но заедно с нейните актьори успява да постигне това, което е желаел да направи. Един филм, който мога да призная може да се гледа, да се гледа и преживява много, много пъти. В този контекст Вендерс признава, че обича технологиите, изучава ги и неслучайно  сега в София ни представя нови дигитализирани версии на свои филм. Така ни заплени и в Дома на киното с „Катедрали на културата” и шестте новели в него, реализирани и от други режисьори. Но неговата катедрала е сградата на Берлинска филхармония. Тя е първото здание от т.нар. Културен форум в Берлин, по идея на архитекта Ханс Шарон. В съседство се намира църквата „Св. Матей", която граничи с някогашната Берлинска стена. През 1968 г. около филхармонията са построени Новата национална галерия, дело на архитекта Мийс ван дер Рое, а през 1978 г. е завършена и сградата на градската библиотека от Шарон. Това са фактите, които можете да прочетете в интернет.

“Солта на земята”

Но сградата на Берлинската филхармония на архитекта Ханс Шарон е първата в света, където музиката, т.е. оркестърът е в центъра на залата. Тя е господстващата, последваха и други подобни концертни зали като съвременни решения, но тя е първата. От нейно име разказва Вим Вендърс в тези 30 минути и с преклонение към архитекта, който в един по-сложни времена преди това не е имал право да работи като архитект. Но създава един от шедьоврите на 20- ти век, построен между 1960-1963 година. Асиметричната и палаткоподобна фасада на филхармонията е излята от бетон, а концертната зала вътре впечатлява с отлична акустика. Тържественото й откриване се случва на 15 октомври 1963 г. с концерт под диригентството на Херберт фон Караян - изпълнена е 9-а симфония на Бетовен.

“Париж, щата Тексас”

И за тези неща споделя режисьорът, който в разговора с журналистите, прочели за него в интернет задълбочено или не толкова преди всичко се опитваха да покажат колко знаят за него. А той беше откровен към тях и към себе си. Призна, че му липсват приятели и колеги, които не са вече в нашия свят. Не трие имената им от телефона си, знае, че няма да получи SMS от тях, но се надява да му се обадят от Рая, стига да има връзка - Хари Дийн Стантън и Сам Шепърд и много други. Убеден е, че никой не може да бъде заместен в този свят. Това е любовта, в която вярва и проповядва във всеки свой филм по различен път, но неговия. Но се връща към реалността днес и сега с поглед към младите си колеги. „Не бих искал сега да съм млад режисьор. Доста е трудно. Тях ги учат какво са направил тези преди тях и те го повтарят, дават им рецепти.  Животът си струва само, ако правиш нещо, което друг не би могъл. Това е най-важното, което искам да науча студентите си да правят филми, които друг преди тях не е снимал”.

Вим Вендерс

Признава, че когато гледа един филм веднага разбира дал�� е направен по рецепта и си тръгва. Признава още, че не му стига времето да прочете всичк�� книги, които иска, да гледа всички филми, да слуша музиката, която иска – липсва му време. И пита дали има човек, на когото му стига времето. А как запазва ентусиазма си е друга тема. Кога ще остарее е вече разговор между него и съпругата му, която продължава да му се удивлява, че не спира. Замисля се, когато го питат кои холивудски филми харесва. Споменава „Три билборда извън града”, но категорично казва, че предпочита европейско кино и в последно време особено „За тялото и душата” - унгарския филм на Илдико Енеди. И, разбира се, в този момент се намесва Стефан Китанов като казва, че тя е председател на Международното жури в конкурса на 22-ия СФФ, филмът  ще бъде показан,  а Вим Вендерс реагира възторжено. Но това са само детайли от срещата със знаменития режисьор и личност. Иначе, опивайки се да си почива с пътувания преди всичко му предстои поредна фотоизложба. Този път със снимки от непроявените негативи от ранната му младост, запазени идеално в кутии от пури, както споделя, шегувайки се и със страстта си към фотографията.

“Криле на желанието”

И още нещо стоим заедно с него в една конферентна зала на елитен столичен хотел. Той красив, достолепен, елитен световен режисьор, съпреживял толкова съдби, като героя си от „Солта на Земята” фотографа Салдаго и съхранил любовта си към живота и продължава напред с надежда, че светът може да бъде и по-добър. Важното е да не спираме, въпреки. Беше голям урок, но само,  ако го разчетем, а не просто като поредното едва ли не сензационно посещение на големия хуманист, преди всичко, Вим Вендерс, благодарение на София филм фест с традиционното съдействие на Гьоте институт, както и на ОББ. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на София филм фест

[vprki]

Динко Стоев: С бяло, черно и червено бих се изразил напълно

„Ако ме оставят някъде и ми кажат – имаш три цвята, с които ще работиш, ще си избера бяло, черно и червено. С тях мисля, че ще мога да се изразя напълно. Няма да страдам от недоимък и дефицит на боя”. Това казва в разговор за „въпреки.com” художникът Динко Стоев, който откри своя нова изложба в столичната галерия „Райко Алексиев”, която продължава до 24 ноември.

Питаме го какво му носят тези цветове: „Напълно ме удовлетворяват във всяко едно отношение. Бялото, когато се смесва с други цветове още преди да е нанесено на платното и там на повърхността върху която се рисува, в процеса, когато в бялото прониква другият цвят, това е удивително. Като някакъв демиург се чувстваш, въпреки че никакъв такъв не мога да бъда. Но как навлиза черното или червеното в бялото е някаква магия. Това е удоволствие. Почти хедонистично състояние имам тогава”. А червеното? - „То още повече, когато влезе в бялото става една дифузия, едно размиване, получават се хиляди нюанса – от розово до тъмночервено, до някакво по-друго проникване на единия цвят в другия. Много е фантастично това нещо”. Тревожен цвят е червеното. - „Знам, че е тревожен, но аз ще споделя, че искам да напиша една книга и съм я започнал. Искам да напиша книга, която няма да има особени претенции, но ще има претенцията да ме изясни пред хората. В смисъл да се покажа, както се виждам и както рисувам, без много да се украсявам. Така ще бъде и тази книга. Червеното психолозите и психиатрите във всички книги, които съм прочел, го слагат в категорията на тревожните цветове. Но аз не го възприемам така. За мен е нещо силно, което ме импулсира, дава ми сила, дава ми увереност. Може би това е просто на устройството на очите. Не зная. Може и да не е толкова елементарно”, казва Динко Стоев.

Откъс от разговора с Динко Стоев - 1 можете да чуете тук

Разговаряме в празната галерия „Райко Алексиев” малко след откриването на неговата изложба. Споделя, че като ли малко хора идват на тази изложба. Мислим си, че може би ги стряска неговата категоричност в изказа. Тук няма красиви картини в стила, който хората биха си сложили в дома. А може би дори в офиса. Но има една неистовост, която е обусловена при него от много неща – семейство, усещане за света, в който живеем и честност към вътрешното си усещане за нещата. Тук Дядо Мраз или Дядо Коледа не е добрият благ старец, а намушкан и разчленен наш съвременник, елените са оглозгани, подаръци няма. Елхата не е накичена с евтини дрънкулки и лампички, а е черна и гола. Слънчогледите не са красиви, а тревожни. А хората сдържат вика си захапали железен прът или измиват червеното /може би кръв/ от своите изтерзани лица и ��ела. Но това не е поза или маниер при Динко Стоев, това е неговият вик към обществото и може би към себе се.

Динко Стоев е син на големия български писател Генчо Стоев. И неминуемо в неговата съдба остава отпечатък и тревожността на семейството, в което живее. Генчо Стоев освен много силен писател и личност, автор на „Цената на златото”, „Лош ден” или „Циклопът” е човек, който не се е примирявал с много неща от тоталитарното ни минало. Едновременно политически затворник преди 9 септември 1944 година, но и низвергнат от своите „другари” след 1954 година, четири години преди Динко Стоев да се роди. Но напрежението е повече от 10-12 години, което е останало в съзнанието на Динко още като дете. „Аз така и израснах в такъв дом, в такова семейство. В което тревогите идваха и си отиваха. И аз си спомням моето детство в една такава много особена кинематографична обстановка. Как в един апартамент, който е с югоизточно изложение в добър комплекс за онези години, едни невидими щори се спускат, когато баща ми направи някаква беля, скара се с някой, а той беше много избухлив, невъздържан и абсолютно смел. Той нямаше страх от нищо. Аз съм бил свидетел - и от смъртта не го е страх. И естествено, тези конфликти с властта и по-силни властимащи се отразяваха много лошо в къщи. Невидимите щори се спускат, светлината от югоизточния апартамент изчезваше и вътре ставаше един сумрак, като в най-тъмните ноемврийски дни. Това продължава с месеци, с години, после изведнъж се вдигаха щорите, тия невидими щори, вътре навлизаше светлина, откъм Витоша и беше хубаво. Пускаха радио и търсеха една голяма певица – Далида и я слушаха, и й се радваха. А и ние се радвахме. После той написа едни книги, които се оказаха най-важните в живота на семейството – „Цената на златото” и „Лош ден”. Тогава съвсем пък грейна слънце – започнаха да идват в къщи режисьори, искаха да правят филми. Искам да кажа, че драмата и радостта, тогава не съм ги свързвал, но си спомням, влиза невидимата щора – идва ноември, декември, вдига се – май, юни. Тези тревожни състояния, за които намеквам сега, те са ми още от ранно детство. Още от неосъзнаваното мое собствено аз, битие и така нататък. Аз тогава нищо не съм знаел, нито за себе си, но си ги спомням като състояние. И те сто процента са ми повлияли”, споделя Динко Стоев.

Признава, че възприема света в известна степен катастрофично, като вик. А за слънчогледите, които се появяват често в негов�� картини казва, че са посветени на Ван Гог.  „Слънчогледите, ако мога да ги правя, ако съм здрав и ако съм силен все още, ще продължа да ги правя. И предишните, и тези, и ако имам още изложби винаги ще има по едни слънчогледи за него”. По някакъв начин още от детски години Динко свързва изкуството на художника със своето усещане. С неговата чувствителност като художник и човек. Самият Динко Стоев казва за себе си: „Аз съм болезнено чувствителен, но мога и да се владея, защото съм дисциплиниран човек. Но ако се замисля генерално какво става с мен, със света, преди всичко с България, после с Европа, след това и със света, не виждам нищо добро, за съжаление. Не защото ще започне атомна война. За сега мисля, че тези които имат атомни бомби им е ясно, че не трябва да ги пускат. Всъщност отдавна им стана ясно, бил съм съвсем мъничък. Но генерално не може една държава, която е като нашата и да е с някакъв потенциал, обитавана от европейско население, защото ние сме си европейци, не може да се намира в такова състояние. Очевидно е, че начинът по който се извърши преходът е абсолютно неприемлив за мен. С това не искам да кажа, че е можело по друг начин. Щом е станало така, значи така е можело да стане. И така става в историята. Но това, че е станало така не означава, че е хубаво. Това, че продължава да се осъществява по същия начин, да се мултиплицира и да става все същото не мога да възприема. Много уважавам служителите на тайните служби, на ДС, познавам такива хора, които биха били чест за всяка държава, на това се крепи държавата. Но не може всеки, който повече е просперирал в областта на изкуствата или някъде другаде, да се окаже, че е сътрудник. Ами ние като не сме били сътрудници, защото сме имали съвест… Аз съм от такова семейство, че след като баща ми е живял в затвора преди 9 септември, сигурно биха ме направили сътрудник, ако пожелая. Не съм искал да ставам сътрудник, защото това не мога да го преживея, аз няма да го преживея. Съвестта ми”, възкликва Динко Стоев.

Връщаме се отново към баща му и към връзката между родител и дете в областта на изкуството. Казва, че той е бил единственият човек в къщата, апартамента,  семейството, който харесвал, че толкова трескаво синът му се занимава с мазане на бои, с маслени пастели, с темперни бои. „Мазах, рисувах едни к��нчета, които приличаха на мишки. Черните кончета – черни мишки, белите кончета – бели мишки. Обаче харесваше му цвета – бях в шести или седми клас”. И добавя, че Генчо Стоев тотално презирал правенето на пари чрез изкуството. „Не зная дали е бил прав, за себе си е бил прав, защото не е можел по друг начин да преживее своя си живот”, казва синът. Питаме го и за това, че неговата дъщеря Дина Стоева, която завърши тази година като бакалавър Национална художествена академия продължава неговата посока. „Доколкото сме чувствителни и усещаме нещата може би по-остро. Дъщеря ми също не може да се заблуждава и да живее в еснафски благоденствия дори да успее да си ги осигури. Аз ако имам възможност да затъна в охолство, това няма да ми даде нищо. Няма да бъда охолен човек в това охолство. Така, че това е състояние на духа. А тя да развие изкуството в нейната си посока, която придобие. Тя все още си е студент. Не може да има в тези години нещо сериозно като облик свой, творчески. Няма как да го има. Тепърва ще го изгражда. Много неща ще се наслагват, ще се махат”, казва Динко вече като баща и колега, и добавя, че харесва нейната посока.

Той е един от преподавателите в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”. „Това е едно от щастливите неща в живота ми, че съм учител в художествената гимназия. Защото толкова талант, така щедро раздаден, ме изпълва с удоволствие. От една страна съм щастлив, а от друга съм безкрайно бесен, нещастен, недоволен, като виждам как той се разхищава и как е обречен да отиде до сметището. Защото голяма част от тях отиват там не защото са пияници, наркомани или така нататък, просто иска се невероятна сила и не знам откъде точно излиза тази сила да оцелееш и да се покажеш в крайна сметка”, казва той. И добавя като преподавател: „Само едно – единствено нещо искам да им кажа и да им дам да го разберат – това, което на мен ми липсваше като ученик в художествената гимназия. Това е липсата на свобода – а те да я имат. Защото в момента няма никакви причини те сами да се ограничават или да позволят на някой авторитет истински или съмнителен, или фалшив да ги ограничава. Това е, което искам да им дам и до голяма степен съумявам. Имам страшни конфликти заради това. Ръководството в момента е много на наша страна, не и толкова родителите им. Които са примерно някакви художници, никога нищо не са правили, но са завършил Академията. След като е завършил Академията – той е художник. Да, ама не е така. Ти, казва, защо не ги учиш – „те трябва да преминат през някакво обучение задължително”. Те ще си минат през него. Но нека да опитат едно, нека опитат друго, да се почувстват свободни. „Ама вие ги правите художници още във вашето училище”. Не ги правим художници. Защото те в Академията ги искат без никакво лице. Те ги искат без лице, без самочувствие, много можещи да рисуват гънки, капачки, носове, пръсти… Ако са научени добре да го правят са един хубав материал. Той или тя, или те, да си ги хванат и да ги подкарат в техния си коловоз. Аз не искам вече никакви коловози нито за себе си, нито за хората. И който ги е счупил тези коловози или е излязъл, много му се радвам”, казва Динко Стоев вече и като преподавател. И все пак прави разграничение от някои професори от НХА, с които е приятел и колега, един от които е Станислав Памукчиев.

Връщаме се и към неговите платна в изложбата. В нея има картини с един човек, който е захапал желязо. Динко обяснява причината за този цикъл. Преди време преминавал на някаква пешеходна пътека на Симеоновско шосе, обозначена и с маркировка, но и със светофар, който бил зелен за него. Когато стигнал до средата, една кола връхлетяла с висока скорост по средата на пътеката и едва не го размазала. Той махнал укорно към колата, която била изминала поне 60 метра. Шофьорът обаче спрял, върнал се с голяма скорост на заден ход. Спрял до него, скочил от колата и вместо да се извини му поискал сметка. „Ти що ме псуваш, бе!”, била реакцията на собственика на колата. Почнал да го дърпа, Динко му отговорил: „Щеше да ме прегазиш”. „Това не ме интересува, ти що ме псуваш”, бил отговорът. „И се усетих, че нямам никакви права”, казва художникът, който е второ поколение интелигент, не е престъпник, а само творец. И когато вечерта отишъл да купи нещо от магазина, където живеел, видял жени, които са си оградили с арматурни железа градинки. И някак си, за да изрази безсилието и отчаяните си му се приискало да захапе това желязо. И после разбрал, че и на други негови познати им се е искало да направят същото като крайна реакция. Така и решил да изрази това чувство в цикъл картини.

И още една тема в неговите картини - Дядо Мраз, дядо Коледа, празникът, който не е празник. Болезнен. „Да, имах самотни периоди, в които с�� чувствах много зле и обикалях нощно време из София. Защото бях преживял реални събития, а не въображаеми някакви драми. Реални неща ми се бяха случили и те бяха доста неприятни. И минавах често край тези елхи, които тогава бяха, пък и сега ще бъде издигната такава елха. И в това няма нищо лошо. Нека хората видят едно огромно дърво – бор или елха и да си го преживеят, както могат. Обаче за мен това беше от друга страна една измама”, казва той. Защото са едни сгради, които са тънели в лукс – Шератон, ЦУМ, а в дъното - бившият Партиен дом. Той не го е харесвал и по-рано, обаче в момента се оказва, че е най-тежката и силна сграда в центъра. „Няма друга, аз нямам вина, не го харесвам, но той е най-тежката и импозантна сграда”. И не можел да не нарисува това, което вижда. 

Но въпреки неговите мрачни сюжети, той обича света, както ни сподели при откриването на изложбата и неговият колега, художникът проф. Станислав Памукчиев. И може би не случайно понякога в неговите картини има и един душ, който се опитва да отмие болката, кръвта и мъката на света. „Безкрайно много го обичам. Аз съм много жизнено същество, което иска да получи много от този свят. И дефицитът, който се получава – недостигът на това, което получавам си го взимам чрез живописта”, ни каза Динко Стоев за света около себе си. А Станислав Памукчиев, за когото Динко казва, че помага на хората да се доближат до неговата летва, завърши със следните думи при откриването на изложбата: „Картините на Динко са изпитание, доколко можем да живеем и понасяме собствените си сенчести страни, доколко можем да се познаем и възпротивим, да въстанем срещу охранителите на Ада в нас. Като отговор: В енергията, в жизнената и духовна сила, в творческата воля и личностно въставане е екзистенциалният и хуманен патос на изкуството на Динко Стоев. Във вика на разтерзания Аз е неговата победа”.

Откъс от разговора с Динко Стоев - 2 можете да чуете тук

Накрая на нашата среща Динко ни доверява още: „Искам да споделя нещо без да обиждам колегите, които не са в тази посока. Картини и творчество, което е наполовина честно, наполовина откровено, авторът не гледа в себе си, не показва нищо от себе си, а иска да хване част от Витоша, малко дръвче, малко голичко, гръбче или нещо такова - за мен тези картини нямат се��иозна стойност. Трябва да се покаже, до край да се отиде. Или поне да има такъв опит. Докрай на това, което си, което чувстваш, което можеш да дадеш. Много хора ми казаха като откривах тази изложба – ти си щастлив човек. От една страна те виждат, че е тревожна, чувства се в някаква степен малък бунт, несъгласие с обстановката в света, не само в България. От друга страна те ми казват, че съм щастлив. Защо ми го казват? И аз им вярвам, защото те са почтени, честни хора. Защото са видели, че съм си свършил работата първо и второ са видели, че съм ги правил с удоволствие. Тези картини, въпреки червеното, което казваш, пък и драмата, тревогата и така нататък, те ми носят страшно удоволствие, докато ги рисувам. Аз съм много, много щастлив, когато ги рисувам. Освобождавам се и най-вече запълвам онази огромна празнина между мен и желанието да бъда някой с работа, с реална продукция. Аз реално съм свършил нещо, което го виждам, че ме удовлетворява и това ме отскубва, оттласква ме от дъното, където може би се чувствам. И се приближавам към мястото, където има въздух. И чувствам, че съм свършил нещо хубаво, дори през деня да съм преживял нещо неприятно или да са ми случили лоши неща, като рисувам така с всичка сила и като го видя, че е станало, съм доволен”. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов