#сенки за очи

[biserstoilov]

В този момент край нас мина такси. Елизабет протегна ръка, автомобилът спря до тротоара и отпуснати на задната седалка, поехме в неизвестна за мен посока.

- Накъде? - попитах с любопитство.

- Изненада...

- Не обичам изненадите.

- Зная... Но тази ще ти хареса...

Облегна се на рамото ми. Косите ѝ се разпиляха небрежно с ухание на канела. После притвори очи, сякаш сънува Париж.

- Това е булевард Сен-Мишел, а вдясно е Сорбоната... - усетих усмивката ѝ по топлия дъх във врата си. - Недей, няма да я видиш. Но обещавам да те заведа.

Лиза усещаше всяко мое движение.

- Затвори очи... И брой до сто...

Едно... Две... Три... Миговете следваха един след друг...

- Обеща да не гледаш...

По отпуснатите ѝ клепачи приказни сенки от крайпътните дървета си играеха на криеница със слънчевите лъчи.

- Четеш ми мислите... - затворих очи и приведох глава към нейната. По нежната кожа на страните ѝ изгряха сънливи трапчинки.

- А сега ти четеш моите...

Усещах дъха ѝ, виждах нежното сияние на луничките, косата, която заливаше като вълни острите ѝ рамене, и се чувствах щастлив - за първи път, откакто Париж ме посрещна със своето навъсено небе.

Такси��о сви наляво и още преди любопитството ми да се събуди, чух да казва:

- Продължавай да броиш...

Деветдесет и седем... Деветдесет и осем... Деветдесет и девет...

Отворих очи...

- Сто... - гласът ѝ сияеше от щастие. - Погледни!

Водите на Сена носеха по течението си безброй неразказани истории, преливащи в синьо и зелено, които само тишината беше в състояние да разбере... Усещах и студеното ѝ безразличие, и примамливата близост, с която обещаваше да приласкае самотата ми.

- Мостът на изкуствата - Пон дез Ар... Виж катинарите... Не вярвам в такава любов... Любовта не може да живее заключена... Тя е като изкуството - има нужда от свобода...

Настроенията на Лиза се меняха като цветовете на Сена - щастлива допреди малко, сега душата ѝ беше изпълнена с носталгия и тъга.

- На отсрещния бряг е Лувъра... - звучеше отнесено, мислите ѝ бяха другаде. - Но и той сега е заключен...

Б. Стоилов

[wedontliketosleep]

08.02.2023

Как ли ще реагирам, ако тя се върне, ако тя ме потърси. Да съм студена и дръпната или мила и приемаща…Искам ли да ме потърси на първо място..и дори да ме, тя какво си мисли за мен. Знае ли нещо повече за мен от това продупчено наранено его, което й показах, носеща го като дрипа върху кокалесто тяло. Докато нея я няма се чувствам толкова свободна сякаш някой е вдигнал от мен дебело палто. Пропито с толкова вода, след като съм плувала в блато, пеещо любовна песен за човек, който имаше очи за толкова други. За нея..дори и нея не мога да мразя. Какво ли бях аз в живота й освен едно кафяво петно, размито, нищо. Какво ли бях аз там, малка водна леща, насред блато, която е полепнала по нея, след като е отишла да си вземе прохладна баня там в един мързелив летен следобед. Така виждах и очите й. Като струпали се сенки, потъмнили водите на блатото, а аз обичах да си мисля, че това е поляна с висока трева, на която ще мога да разпростра цялото си тяло там и тревата да ме обгърне. Но тя никога не отвърна, никой не отвърна. Може би. Чувствам се сама.

Като войник избегнал смъртоносна рана, държащ се за шевовете, които толкова мои приятели са сложили в мен. Толкова много шарени конци из моята кремава кожа. Те са тук, държат ме, а аз будувам в това болнично легло, в моите покои и си мечтая, за един малко по-добър свят към мен и нея. Но нея я няма Дали боговете са на моя страна. Моля ви, бъдете. Не искам да съм сама.., изначално сама съм, от толкова време е така, в мен има огромна пропаст, о богове, бъдете с мен. Някого, смили се над мен..

Смили се над себе си първо, младо пътешествениче. Легни из хилядите памучни цветя и се наслади на това, как космоса се взира в теб. Хаос изливащ се от твоята уста…дали ще успея да подредя това..този текст, ах….

Протегни ръка. Далеч е но е и тук..

Така говорех и за нея…защо се привръзвам все към ярки и далечни неща..

[vasetovp]

ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ КОЕТО СИ ЗАСЛУЖАВА ДА ПРОЧЕТЕТЕ НА ТОЗИ СВЕТЪЛ ПРАЗНИК!

МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯТ

Христо СПАСУНИН

Ако някога отидете в Батак и влезете в храма-светиня, вие ще видите куп човешки черепи, върху които е поставено малко детско черепче посечено с ятаган, което ми разказа своята тъжна история

Споменът в сърцето ще остане пресен,

споменът - в сърцето-рана, кръв и песен.

Шапките свалете, подгънете крак,

на колени, братя, пред нас е Батак!

Ето го градеца, малък – но велик,

гробница и клада, чийто страшен вик

отекна далече в двете полушария

и през кръв изрече: „ИМА И БЪЛГАРИЯ!“

В храма беше тихо, тихо като в храм.

Над черепи бели аз застанах ням,

Изтръпнал и бледен. Гледах вцепенен,

череп на детенце вглеждаше се в мен.

Череп на детенце!... В ужас онемях,

с очи замъглени гледах и мълчах.

Давеше ме нещо, понечих да тръгна,

Черепчето детско сякаш се помръдна.

В кухините очни – страшни и дълбоки,

гледаха ме кротко две очи широки,

бистри и невинни, плувнали в сълзици,

разрез ятаганен скри се от косица,

две бледнички бузки, изпити и гладни,

то продума с устни напукани, жадни:

„За клането страшно, искаш ли да кажа?

Тръгни с мене, чичко, всичко ще разкажа!“

Мислено аз хванах детската ръчица,

през сълзи погалих къдрава главица,

тръгнах подир него със безшумни стъпки,

тръгнах, а снагата побиваха тръпки…

„Тука, де думат му Беглишки харман,

Ахмед ага бе кундисал стан,

с хиляди читаци – все башибозуци,

с кръв в очите, жадни за плячка хайдуци.

Тука дядо Трендафил – старец беловлас,

пушките предаде, за да спаси нас,

после беше хванат, с гавра разсъблечен

и на шиш завързан, беше жив опечен!..

Що трепери, чичо, твоята ръка?...

Тука беше моста над Стара река,

те тогаз сториха моста на дръвник,

триста глави, чичо,паднаха без вик,

отрязани, страшни, падаха в реката

и от кръв червена стана и водата…

Труповете, чичо, без глави – но живи

свличаха се с мъка в водите пенливи.

Стара река скри ги в хладната си пазва,

ромонът й тъжен все за тях разказва…

В бурна нощ по-късно тя отнесе моста,

да вървиме, чичо, има още доста.

Виж, отвъд реката, имаше там къща,

и пред нея, чичо, бе кланица съща.

В къщата си чичо Богдан се укрил

пушкал и душмани петима убил,

после беше хванат, на мъки обречен

и късче по късче с ятаган насечен.

Богданица Лоза – беше ми тя стрина,

влачеха я с ярост палачи двамина,

касапинът чичов – страшен като бик,

вгледа се на стрина в хубавия лик,

пристъпи към нея с кървава глава,

па издума ядно, гневно тез слова:

„Гяурке, послушай! Млада си, красива,

тръгвай с мен в харема и ще бъдеш жива!“

-Тръгвам, аго, тръгвам, живота спаси ми,

вземи ме при тебе, закрила бъди ми!

Па пристъпи стрина три-четири крачки,

заплю го в очите с кървави храчки

и дорде изтрие той с ръка лицето

ядно му прободе с остър нож сърцето…

После стана страшно. Всички живи хора

вечен сън заспаха, чичо, под топора.

Никой не продума, никой не помоли,

лягаха самички на дръвника, голи,

галеха го сякаш бе възглавка мека,

та дано направи смъртта им по-лека…

За да може всеки шия да намести,

трябваше трупа предишен да отмести…

От тела човешки грамада растеше,

кръвта като чучур от рани шуртеше,

тук изклаха много майки и деца,

тук видях как вадят из гърди сърца,

и как с дива ярост и бяс във очите

режеха без милост на майки гърдите,

бебета невръстни бучеха на щик!...

Чуваш ли ме,чичо?... Казвай!... Що мълчиш!...

Аз дочух тогава – ще палят селото!

Веднага побегнах горе към школото,

но и там цареше врява и тревога,

писъци човешки стигаха до Бога.

Скрих се в тъмнината, слушах отдалеч

и добре разбирах – там е също сеч.

После поутихна тази страшна врява,

стана много тихо и там, и тъдява,

пропълзяха сенки край мене човешки,

от страх не разбрах ги – живи или мъртвешки.

За гърлото сякаш някой бе ме хванал…

Изведнъж школото цяло в огън пламна,

На сганта проклета сред крясъци диви,

изгоряха, чичо, двеста души живи,

дирили закрила, там, под дюшемето,

в огнения пламък найдоха небето…

Изгоряха, чичо, а аз дирех мама

и затичах бързо да се скрия в храма.

В него- стари, млади, деца като мене,

Изведнъж дочу се: - Храмът обграден е!...

И тогаз започна най-страшното нещо:

Вътре стана душно и така горещо,

че измряха много деца, стари хора,

а псувни, закани чуваха се в двора.

През един прозорец хвърлиха пчели,

те когато жилят, знаеш как боли?...

После пък хвърлиха запалена слама,

падна върху мене! Писнах, чула мама,

по гласа ми, чичо, мама ме познала,

само подир малко бе ме прегърнала!

Нищо не ми каза, гледа ме в очите,

а като от извор бликат й сълзите,

сякаш че не вярва, че сме живи двама!...

Плаках много, чичо, плачеше и мама…

А до нас – дечица, малки, в пеленички,

от глад и от жажда смучеха ръчички,

за водица капка плачеха със глас,

но вода във храма нямаше при нас…

Устничките малки, напукани, в рани,

мажеха ги майките с кръвта на заклани.

Аз видях там майка една, че се кръсти,

па в земята почна да дълбай със пръсти,

после втора, трета… За свойте дечица

майките в земята търсеха водица…

Вода не найдоха… Найдоха смъртта!

Тя, смъртта, тук влезе през една врата,

разтворена с трясък, с пушки, с ятагани,

хиляди човеци бяха тук заклани…

В един тъмен ъгъл бях се вкопчил в мама

И за миг очите отворих си само

И видях!... О, чичо, как да ти го кажа?!...

Туй не може никой, никой да разкаже.

И да ти го кажа, ти го премълчи!

Аз видях тук, чичо, видях го с очи,

Как един поганец, кръвясъл от злоба,

с ятаган разпори майчина утроба

на една невеста. И как тя умря!...

Майчицата клета – тя и не видя

рожбицата своя, още неродена

как от ятагана бе разполовена…

Слушаш ли ме,чичо? Слушай и мълчи!...

Аз видях тук още как вадят очи!

Мушкат с ятагана във лицето живо

и след миг извадят окото красиво,

от страшната рана кръвта заклокочи,

нов мах с ятагана, главата отскочи,

а трупът политне, гърчи се на пода…

От тела човешки бе заприщен входа,

кървава грамада от труп върху труп,

живи, полуживи и мъртви накуп…

Пак очи затворих, мама ме притисна,

закри ми лицето, после страшно писна,

залитна и падна. Паднахме и двама

прегърнати с обич, аз – с трупа на мама…

-Мамо!... Мамо!... Мамо!... – плачех в тъмнината,

докато усетих удар по главата…

Черепът ми, чичо, с ятаган посечен,

вечно ще напомня онзи ден далечен!...

В храма беше тъмно. Тъмно като в храм.

Над черепи бели дълго стоях ням,

черепите гледах как във ��рака греят,

сякаш че нашепват: „МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯТ!!!“

17 май 1966 година

[p-n-krustevich]

V. Invidia

- Чувствам, чадо, в гърдите

нос��ш слънчево сърце

и споделяш с ближният лъчите,

дарявайки с щедрите ръце.

Но защо се в теб терзае

душата чиста и широка?

Нима в нея дълбае

съвест безпощадна и жестока?

Нима неволно позволи

да бъдеш в капан примамен;

на честта коварно измени

и от гладните очи измамен

на чуждото без срам посегна,

обзет от неприветлива ненавист,

и сам оковите затегна,

заключен в затвор от завист?

  - Кръговрат е пътят ни земен,

Отче, от успех и провал;

днес денят безпроблемен,

утре е киша и кал.

Макар и рядко да успявам

да заситя всички нужди,

очите никога не позволявам

да се търкалят в чинии чужди.

Покорявал съм и стръмни върхове,

от високо гледах на живота

и видях, че никога не е

тревата по-зелена в имота

на съседа. В огнени сълзи

дъното съзрях, че е таван,

но в храма не допуснах да пълзи

лъскав, люспест левиатан.

Но когато завесата звездна

се вдигне и пиесата продължи,

публиката в мрака изчезва.

Танцуват на сцената светлини,

танцуват със сенки потайни;

примамлив пламък гори.

Флиртува луната с тайни

стаени в кротки очи.

Излиза царят честит;

за ръката щастието води.

Перфиден, в сянка скрит,

дебна аз да го споходя,

като болест тежка и коварна,

най-милото дошла да вземе;

като смърт на младенец кошмарна,

изпреварила своето време.

А рицар вижда верен,

царят срещу всякаква беда;

че съм тук да пазя е уверен,

щастието царско – любовта.

Съвсем като добитъка плашлив,

страхуващ се от челюстите вълчи,

доверил се на пастир вежлив,

заклан е, без да се опълчи.

Пронизан с кама в сърцето,

царят свлича се убит.

Гримасата горчива по лицето

оставя ме с вина пропит.

Мислите от съвестта лишени

живеят в съзнанието мръсно.

Крещят тълпите разярени:

“Прошка да търсиш е късно”.

   Петър Николаев Кръстевич

[simonsmilee]

ШЕЙСЕТ РАЗКАЗА

Дино Будзати

превод от италиански: Нева Мичева

ИК Колибри

НАПРАЗНИ ПОКАНИ

Бих искал да дойдеш при мен някоя зимна нощ и притиснати един до друг да се взираме през прозорците в самотата на тъмните замръзнали улици и да си спомняме зимите от приказките, в които сме живели заедно, без да знаем. Ами да – по едни и същи вълшебни пътеки сме минавали ти и аз със свенливи стъпчици, заедно сме преброждали пълните с вълци гори и едни и същи духове са ни наблюдавали иззад снопчетата мъх, увиснали по кулите, сред плясък на гарванови криле. Заедно, но без да го знаем, може би и двамата сме надничали оттам към загадъчния живот, който ни очаква. И отново там в нас за първи път са трепнали лудешки и нежни стремежи. "Спомняш ли си?", ще си казваме взаимно и гальовно ще се прегръщаме в топлата стая, а ти ще ми се усмихваш с доверие, докато навън зловещо дрънчат ламарините, разтърсени от вятъра. Само че ти – сега се сещам – не си чувала старите приказки за крале без име, за човекоядци и омагьосани градини. Никога не си минавала в захлас под чудодейни дървеса, които говорят с човешки глас, нито си тропала на портите на изоставени чертози, нито си вървяла през нощта към далечна светлина, нито си заспивала под звездите на Ориента, полюшвана във вълшебна пирога. Зад стъклата в зимната нощ вероятно ще останем безмълвни, аз – залутан в мъртвите си приказки, ти – в неизвестни на мен твои грижи. И да попитам: "Спомняш ли си?", няма да си спомниш.

Бих искал с теб да се разхождаме някой пролетен ден, когато небето е сиво, а вятърът подхвърля ланшната шума тук и там из крайните квартали. Да е неделя. В такива места често възникват меланхолични, величави мисли, а в определени часове наоколо блуждае поезията и свързва сърцата на хората, които се обичат. Освен това се раждат надежди, неизразими с думи, подбудени от безбрежните хоризонти зад къщите, от движението на влаковете, от северните облаци. Просто ще се държим за ръце и ще ходим с лека крачка, и ще си казваме безсмислени неща, глупави и мили. Докато не светнат уличните лампи и от безличните блокове не наизлязат зловещите легенди на града, приключенията, лелеяните романси. Тогава ние ще млъкнем, все още хванати за ръце, защото душите ще си говорят без думи. Само че ти – сега се сещам – никога не си ми казвала безсмислени, глупави и мили неща. Значи няма как да обичаш тези недели, за които говоря, нито душата ти умее безмълвно да беседва с моята, а и не разпознаваш в подходящия час нито очарованието на градовете, нито надеждите, които долитат от север. Ти предпочиташ светлините, тълпата, мъжете, които те оглеждат, улиците, където разправят, че на човек можело да му излезе късметът. Ти си различна и ако дойдеш в такъв ден на разходка с мен, ще се оплачеш, че си изморена. Само това, нищо друго.

Бих искал двамата да вървим през някоя самотна долина през лятото и до изнемога да се смеем на най-простите неща, да изследваме тайните на горите, на чакълените пътища, на запустелите къщи. Да спрем на дървения мост да погледаме течението на водата, да подслушаме под телеграфните стълбове протяжната история без начало и край, която идва от единия край на света и кой знае къде изобщо отива. И да берем цветя по поляните, и пак там, излегнати на тревата, в слънчевата тишина, да съзерцаваме бездните на небето и минаващите бели облачета, и върховете на планините. Ще се обадиш: "Колко е хубаво!" И няма нищо повече да добавиш, защото ще сме щастливи – телата ще са се освободили от тежестта на годините, а душите ще са станали свежи, сякаш новородени. Макар че ти – сега като се замисля, – ти най-вероятно ще се озърнеш с недоумение, боя се, и ще спреш, за да огледаш отблизо единия си чорап, ще ми поискаш още една цигара, нетърпелива да се върнеш по-скоро. И няма да кажеш "Колко е хубаво!", а някакви никакви неща, които мен не ме вълнуват. Защото за съжаление си такава, каквато си. И няма да бъдем щастливи дори за миг.

Бих искал също – чакай и това да кажа, – бих искал с теб под ръка да прекося големите булеварди на градовете под някой ноемврийски заник, когато небето е от чист кристал. Когато миражите на живота се надпреварват по куполите и при преминаването си докосват черните хора в дъното на ямата, където са улиците, вече преливащи от безпокойства. Когато спомени от блажени времена и нови знамения прелитат над земята и оставят диря от нещо като музика. С наивната надменност на деца ще гледаме лицата на другите, с хиляди, които на потоци текат край нас. Без да го осъзнаваме, ще излъчваме радостно сияние и всички ще са принудени да ни забележат, не със завист и злонамереност, а с лека усмивка, с добро чувство, заради падащия здрач, който лекува слабостите на човека. Само че ти – много ясно, – вместо да погледнеш кристалното небе и въздушните колонади, озарени от залязващото слънце, ще предпочетеш да се спреш и да разучиш витрините, бижутерията, разкоша, коприните, тези жалки неща. И затова няма и да забележиш миражите, нито ��релитащите знамения, нито ще се почувстваш, като мен, отредена за славна съдба. Нито пък ще чуеш нещо като музика, нито ще разбереш защо хората ни гледат с ласкави очи. Ще се замислиш над клетия си утрешен ден и напразно над теб златните статуи по покривите ще вдигат саби под последните лъчи. Аз ще съм сам.

Излишно е. Може би всичко дотук са нелепици и ти си по-добра от мен, като не изискваш чак толкова от живота. Може би ти си правата и би било глупаво дори да опитвам. Но поне, ето това вече със сигурност, поне бих искал да те видя отново. Каквото и да става, ще сме заедно по някакъв начин и ще намерим радостта. Няма значение дали денем или нощем, през лятото или през есента, в някой непознат град, в непретенциозен дом, в долнопробна гостилница. Ще ми е достатъчно да си наблизо. Няма да започна да се вслушвам – обещавам ти – в мистериозните проскърцвания на тавана, нито ще зяпам облаците, нито ще обръщам внимание на музики или ветрове. Ще се откажа от тези безполезни неща, въпреки че ги обичам. Ще проявявам търпение, ако не разбираш какво ти казвам, ако говориш за странни за мен неща, ако се вайкаш за овехтелите си дрехи и за пари. Няма да ги има така наречената поезия, споделените блянове, тъгите, с които тъй добре си дружи любовта. Но ти поне ще си наблизо. И ще успеем, ще видиш, да бъдем достатъчно щастливи, по най-простичкия начин, просто мъж и жена, както обикновено се случва навсякъде по света.

Само че ти – сега ми хрумва – си твърде далече: стотици километри, трудни за преодоляване. Ти си в живот, който ми е непознат, и сигурно се усмихваш на други мъже наоколо, както на мен в отминалите времена. Надали и дълго си ме помнила. Може би вече си забравила дори името ми. Излязъл съм от личността ти, смесен с безбройните сенки. И все пак мисля единствено за теб, и ми харесва да ти казвам тези неща.

[pylnigluposti]

Един следобед

Лежа, гледам навън през прозореца. Следобедът стели проточени сенки. Мисли текат, по леглото, на пода, мисли за далечни, скъпоценни моменти.

Ти лежиш, запълваш тази тишина разнищвайки спомени - вече се приближаваш към нещо важно, което лесно се изпуска ако само набързо живота си прелистваш.

От два различни свята събрани - аз отдавна назаде оставен, ти наскоро се най-сетне забави- двамата на път от всички забравен.

Сякаш за час за нас времето спря.

И говорим. И помним. Все красиви неща.

И разбирам. И разбираш. Приятна е тази топлина.

И не прибързваме - всичко има значение. Полека пластовете се разместват. Проблясва за миг и на двамата в главите въпросът за който книги се пишат:

Това ли е смисълът, който все търсим?

И сега вече знаем - няма един отговор. Всичко е в надежди за далечното бъдеще. Но сега вече знаем - да си го задаваме наново ще ни води през мъгливосивото настояще.

Времето пак тръгна, слънцето вече залезе. Двамата с тебе топлината намерихме. Всичко изглежда сега малко по-леко, сякаш открих нещо отдавна загубено.

Даже сега съм леко щастлив. Спокоен, отпуснат, затварям очи. Вечерта нека да ме отнеме. Мисли заглъхват - просто щастлив.

-Залезник

[authoricfire]

Птичка в кафез

Боли ме, душата ме боли.

И опитвам да помогна.

Като в к��фез затворена лежи

А болката е просто огън.

Боли ме сърцето ме боли

Но виковете ми остават си нечути

Красота няма вече в моите очи

Усещам само страх и несполуки

Като птичка в кафез се чувствам

Изоставен някъде в празнината

Само мойте песни чувам

Но не чувам красотата

И за болка в мойте песни пея

За тъмнина и изгубени души

Но това и виждам в нея

Две забулени очи

И навън природата е сива

И не виждаш вече цвят

И затворена си мила

В кафез на своя мрак

И тихо свойте песни пееш

Без да чува никой твоя звън

Болка в себе си ти сееш

И не виждаш свобода навън

Виждаш само твойте сенки

И усещаш ги навред

Играят тъмни сценки

В тъмнина се лутат те

Но ти им даваш тази сила

Ти не пускаш светлина

Ключа е вътре с тебе мила

Отключи пътя си към свобода

Недостигат вече сили

В този мрак настъпи тишина

И не пееш вече мила

За красивата тъга.

[horan-and-muffins]

Курсова работа - Теория на масовата комуникация

Съдържание 1. Увод 1.1.Технология за моделиране на имидж 1.2. Мадона – позитивна или негативна? 2.  Същинска част 2.1. Аксеологематичен анализ

Типология на аксеологемите

Езиково-лингвистична структура на аксеологемите

2.2. Подходи, използвани при позитивното профилиране 2.3. Рамка на образен стереотип 3. Формула за успешно ПР профилиране 3.1. Основна теза 3.2. Комуникация и имиджова структура 4. Заключение 5. Библиография 6. Приложение Луиза „Мадона“ Чиконе е родена в Мичиган през 1958 г. в десетчленното семейство на италиански емигранти. Израства в дълбоко католическа среда. Баща й е мостът към уроците по балет и пиано. Прекъсва следването си, за да се премести в Ню Йорк, където решава да посвети живота си на танците, но скоро след това музиката я запленява дотолкова, че да загърби цялата си изградена кариера и да последва сърцето си в музикалния бизнес. Типично за бунтарската си същност, Мадона успява да изгрее с гръм и трясък. Първият й хит „Everybody” налага своето ритъм енд блус звучене, водейки до заключението, че изпълнителката е чернокожа. В опит да не загубят тази част от публиката си, продуцентската компания забранява издаването на сингъла с нейна снимка за обложка. Слушателите разбират, че Мадона е бяла едва при издаването на втория й хит от едноименния албум. След кратък поглед върху произхода й и началото на кариерата й нека дадем на фокус самата Мадона. Причината за невероятния имидж, който е наложила, се дължи на далновидната й представа за света. Мадона не просто ��злиза на сцената, тя я покорява, прави я свой дом и напълно променя правилата на играта. Както се изразяват от National Geografic, “80-те принадлежаха на Мадона. Тя се превърна в марка, в култ, в икона на своето време. Името й кънтеше по улиците, всички носеха ленти за коса и големи обеци.“ Изпълнителката успява да издигне ценностните прегрешения в запазена марка, която я следва и до днес. А нищо не се продава по-добре от греха и забраненото удоволствие, което въплътява Мадона. Наричат Мадона неприлична, вулгарна, но и истинска звезда. Тя завладява поколението си като че с магическа пръчица, поръсена с прашец от екстремни интервюта и къси поли. Отношението й към публиката е иновативно, различно и дръзко. Слушателите й я обожават, на всеки концерт скандират името й, майка закриват очите на децата си и отправят молитва да не стават като нея. С какво Мадона, момичето с руса коса и пламтящи сини очи, успя да взриви света, когато нямаше социални мрежи като Фейсбук и Туитър, които да разпространяват мълвата? С какво се отличи? Талант. Образът на Мадона се е превърнал в уникален стереотип - нещо, което новите изпълнители искат да бъдат, но не могат, а старите – завиждат, че не са били. Но нека уточним за момент. Стереотип наричаме шаблон, система от навици, която мотивира еднаквото поведение при еднакви обстоятелства. Самата Мадона не може да бъде повторена, музиката – пресъздадена, а скандалността – усвоена. Характеристиката на уникалния стереотип се крие в желанието на дадена личност или група да въплъти личността на своя идол – да сътвори негово копие. Пример за това са много британски банди, опитали се да повторят успеха на „Beetles”, но без прогрес. По този начин Мадона се превръща в митичен образ, поставен като цел пред много изгряващи звезди. В самата нея няма нищо банално или скучно, стереотипизацията й идва от множеството опити за повторение. И нито един успешен. Марката „Мадона“ се появява през 80-те, когато САЩ изпада в опиянението на диското и партитата, наркотиците и славата. Събитията около изгряването на Мадона образуват мъгла, която я оформя като личност и изпълнител. Публиката досега не е виждала подобно сценично поведение, нито булчински рокли, облечени върху скъсани чорапогащници. Кръстовете стават ежедневие в модните магазини, лентите за коса преливат с цветове, а ��опулярността на Луиза Чиконе расте със скоростта на светлината. Светът не е готов за провокативността на видеоклиповете й, нито за безнравствените й изпълнения. И въпреки това, всички я обожават, искат да бъдат като нея. Започва да се произвежда козметика с марката „Мадона“, дрехи, инспирирани от клиповете й, скоро след това се появява и легендарната й книга „Секс“, която бива спряна от продажба в книжарниците и все пак оглавява класациите за най-продавани книги. 90-те идват и времената се променят. На ред е „хероиновата мода“, произлизаща от супермодели като Кейт Мос и Клеър Холтърн. Характеризираща се със сенки под очите, болнав вид и поднормено тегло, вълната залива Съединените щати като отрова, втълпявайки нереалистичния стандарт на тъмната страна на модната индустрия. Точно тук пристъпва и Мадона – цветна, луда, жизнена и винаги носеща музиката със себе си. Противоположността й и опърничавата й същност я определят като „дивата на 90-те“ с изгорени кръстове и мъже на опашка, чакащи за вниманието й. Контрастът между филмовата й кариера и музиката й я прави иконата, в която се превръща. В това десетилетие вече не съществува Луиза, нито плахото русо момиче, търсещо слава, тук намираме идеалист с амбиции, по-големи от него самия, и талант за новаторство, поддържащ огъня жив. Макар Мадона да е известна с взривоопасния си начин на живот, не можем да пропуснем и първите й съзнателни години, които я оформят като личност. Откриваме непознатото приключени за работата й във филмовата индустрия и многобройните проекти, сред които е и „Евита“, невероятната история, номирана за пет оскара и пет златни глобуса, от които печели три. Освен Мадона, участва и Антонио Бандерас – женската мечта на двадесети век.   Един от биографите на Мадона я определя като многопластова личност, хармонизираща различните си страни в едно перфектно цяло. Думите му описват неподправеността, която публиката усеща от своя идол. За да успее да завърши биографията на Мадона, автентична и реалистична, биографът трябва да съумее да вникне в начина й на мислене и в прецизната обработка на всяко късче информация, което открие. Въпреки изпълнения със събития живот, който води, Мадона успява да бъде представена като една сложна натура, която прекрачва границите на собственото си въображение и цели, докато все още спазва тези на своите ценности и морал. Семейството е нещо, на което изпълнителката е научена да държи, то се превръща в нейна основна ��енност. Докато Мадона не успява да намери подходящ съпруг за себе си, децата й са винаги нейна приоритетна грижа. Можем да разпознаем крехкото русо момиче с липсваща майчина фигура в осиновителката, която дава по-добър живот на четири прекрасни деца от Малави. Изтъкването на нежната й, крехка страна ни осигурява поглед към елемент на позитивното изграждане на имидж – отношение към близки и приятели. Името „Мадона“ е римокатолическото название на Дева Мария, майката на Исус. Думата идва от италиански език - „Mia Donna“, което в буквален превод означава „моята дама“. Италианските корени на певицата и религиозната среда, в която израства, са свързани с артистичния й прякор, което някои хора определят като неправилно спрямо действията и вулгарността й. Но митична или не, Мадоната въплъщава семейството, любовта и грижата – една страна на днешната Мадона, която рядко виждаме, но има положителен резултат за имиджа й. През 1996 г. църквата я анатемосва завинаги след като изгаря кръст в един от клиповете си. Реабилитацията й във вярата се случва след раждането на дъщеря й Лурдес, когато се присъединява към Будизма.   Официално и до днес, Мадона все още е будистка, силно отдадена на вярата и спокойствието, което носи религията. Но тя не е само вдъхновение в духовното си естество, но и в нещата, които прави за другите. Марката „Мадона“ разцъфтява и до днес, давайки надежда на милиони жени, че могат да успеят, да бъдат точно толкова лоши, колкото и идола им. Пример за това е новата линия продукти за кожа „MDNA SKIN”, чийто девиз гласи, че дори и на шестдесет, всеки може да изглежда с почти двадесет години по-млад точно като Мадона. Именно принципът на сходството вдъхновява жените да изпробват линията козметика. „Ако Мадона може, защо не и аз?“, питат се дамите, „Все пак сме на една възраст, всички остаряваме“, продължават да се успокояват те, докато нанасят луксозните кремове под очите си. Истината за звездното влияние на Холивуд е разгръщана стотици пъти в книги и статии, показали как обикновения консуматор ослепява пред блясъка на славата. Затова, дори и с почти никакви резултати, публиката ще продължава да купува скъпите кремове и екстравагантните дрехи, защото любимата им знаменитост ги продава. В случая на Мадона, еманципацията на жени и хомосексуалисти се приветства от колегите й с отворени обятия днес. В миналото продаването на съчувствие и чувство за равноправие сред населението не е било доходоносно начинание. И все пак, Мадона успява да продава доброто си настроение, увереността си, дори и ценностите си. А колегите й, наред с публиката, купуват в изобилие. Самооценката на Мадона ясно личи в цитатите й. Тя се чувства уверена в кожата си, вдъхва самочувствие и познава границите на таланта си. Но не и на амбицията си. Песните й репрезентират самоосъзнатостта на певицата – знанието, че е твърде талантлива, за да бъде пренебрегната. Самочувствието, което притежава, я прави кралицата, която е – своенравна, леко егоцентрична и вдъхновяваща. Правилната самооценка изисква кураж – личността трябва да се изправи очи в очи със собствените си недостатъци и да открие дали плюсовете ще надделеят над минусите. В случая на Мадона го правят и резултатът не закъснява – светът е в краката й. Егото й успява да плени хората, които нетърпеливо очакват взрива в кариерата й – книгата „Секс“, която разпалва огньовете на греха. Сред страниците намираме снимки с мъже, жени и цитати, които описват навлизането на младата жена в света на удоволствията и славата. Цензурата бива наложена веднага и книгата спира да се продава. След като ооглаявява листата с продажбите от магазини за възрастни се превръща в рядка находка, а цената й стига колекционерски размери. По този начин самооценката на Мадона въздейства на редица събития, които изграждат имиджа й на една от най-уважаваните, но и най-обсъжданите звезди, живели някога. Мадона може и да има сърце и душа на вдъхновител като много други преди това, но никой не е еманципирал женската същност повече от нея. Създадена да впечатлява, Луиза Чиконе пленява публиката с чара и арогантността си, докато умело борави с известността си, за да достигне до нуждите на различните маси. Едни от най-облагодетелствани са хомосексуалистите, които все още не намират нужното разбиране в световната общност. Използвайки популярността си, тя разчупва границите на „нормалното“ и „стандартизираното поведенческо развитие“, за да отвори света към „различно нормалното“, разнообразното. Мадона е известна с многото си приятели, почитатели на същия пол, както и с продуцирането на няколко мини клипа, образоващи зрителите за  „LGBTQ+” общността. Като същинска вихрушка от емоции наближава и краят на десетилетието, което ще запомним с една по-малко вулгарна Мадона, много дуети и лош грим, дори падане от сцената. Ще запомним и легални спорове, целувки по време на награди и скандали с папараци. Станахме свидетели на едно творческо прераждане, което постави началото на по-зряла нейна версия. Такава, която ще претопи мита за безграничната пошлост и безвкусна ��ода от деветдесетте и ще го замени. А ние, публиката, дори няма и да разберем. Нека разгледаме аксеологематичния анализ, използван често при създаването на имидж. Какво всъщност представлява аксеологемата? Тя е факт, оценка, твърдение, описание на ситуация, мнение за някого или нещо, носещо ценностна оценка, „притежава семантико-лексическа структура в рамките на отделната публикация и граници, определени от непротиворечивост, непротивоположност или неутралност на закодираното в подтекста твърдение“. Ако разглеждаме аксеологемата като факт, можем да дадем пример с изречението: „Едва навършила 19, Мадона тръгва да покорява Ню Йорк.“ Ако я разглеждаме като оценка: „От този момент нататък Мадона стана вездесъща - скандална, дръзка.“ Аксеологемата-цитат изглежда така: „Нанси Уханг за Мадона: „Тя е пример за много жени“. Последният вид аксеологема – ситуация – е най-дълга, но и може би най-ефективна. Тя представя личността в кризисна ситуация, когато първичните действия или закрепват позитивния имидж, или хаосът надделява и негативния имидж се появява на бял свят. Пример за него могат да бъдат нападенията над Мадона след всеки концерт, интервютата й лице в лице, както и книгата, която брат й пише за нея. При езиково-стилистичния аспект на формалната структура на аксеологемата се изследват ключовите думи, употребата на тропи, композицията и риторичните похвати. Същината на аксеологемата е ключовата дума, около която читателят „левитира“. Обикновено ключовата дума се повтаря в рамките на публикацията. „Съчетаването на няколко различни стереотипа, които обаче са добре балансирани и в повечето случаи не си противоречат, създава личния имидж, в който неминуемо се включва и някаква свръхиндивидуална подробност, която трябва да легитимира като неповторима и конкретна предлаганата персонална представа“, пише проф. дфн. Петров. В нашия случай имиджът на Мадона се крепи върху пет основни понятия – вулгарна, талантлива, далновидна, разкрепостена и амбициозна. Това са петте съставки за успех, забъркали вълшебната отвара на славата. Хармонията между минусите и плюсовете й я правят интересна, а интелектът и усетът й за добра музика – перфектната бунтарка. Спрямо бунтарската й същност, противоположностите изграждат имиджа на Мадона. Те са формулата й за успех, която работи още от седемдесетте. Индивидуалните й качества, надградени от личностни стереотипи създават първоначалния образ на певицата, докато свръхиндивидуалната подробност оформя позитивното мислене на публиката. Журналистиката е в състояние да погуби мига слава на всяка звезда само с 2-3 красноречиви негативни факта. Но за Мадона негативното винаги е било пре��мущество, к��ето тя обръща в най-добрия си коз. А нейната формула за успех изглежда така:

Създаване на личен имидж

Предвид технологиите, навлезли в последните двадесет години, не може да се отрече и влиянието на медиите върху имиджа на всяка една звезда. Именно информационните технологии са основата, на която се крепи личностната преценка на известните спрямо техните публики. Като всеки друг вид комуникация, и в социалните мрежи съществува съобщение, което се предава на реципиента – това могат да бъдат четящите клюкарски статии, гледащите папарашки снимки или просто зрители на медиен скандал. Чрез интернет ние научаваме за света и неговите обитатели повече, отколкото ни се иска. Затова случаят на Мадона е повече от интересен. Тя е звезда, родила се в ерата на първите достъпни компютри, липсата на мобилни телефони и всякакъв вид по-нови технологии. За сметка на това обаче успява да превземе публиката дори и в този технологичен мрак. Един от най-добрите й козове в това се оказва комуникацията с феновете. Мнозина мечтаят да бъдат като нея, затова Мадона преустановява стратегията си да спечели Холивуд и решава да спечели хората. Организира срещи, прави повече интервюта, общува с масите. И това се отплаща и до днес. Можем да обобщим Мадона като универсален човек - „комуникиращия чрез новите технологии човек – онзи, който може да побере ментално идеята за чуждокултурната равнопоставеност, за сметка на идеята за собственото си (културно) превъзходство, доколкото изобщо са допустими междукултурните и съответните им интерперсонални сравнимости, заедно с оценъчния им момент.“ (Стилиа Фелиси, „Междуперсонални интернет комуникации“) Тя обобщава идеята за комуникационна цялост между личността и нейните публики. Чрез това се универсализира налагането й над други звезди, опитали се да постигнат същия успех. Методът на Мадона работи и до днес, но в друг вариант – вече съществуват електронните медии, даващи неограничен достъп до личния и професионален живот на известните. Затова изпълнителката първа съобщава важните новини в живота си в социалните мрежи, където обменя съобщения със своите последователи. Това й дава контрол над имиджовата същност на Интернет. Изборът какво да бъде качено, кога и защо. Разбира се това разгръща и тезата, че „интерперсоналните Интернет-комуникации са междукултурни и общосветовно представени, и вкарват в глобалност цялото общуващо си посредством мрежата човечество.“ (Стилиа Фелиси, „Междуперсонални интернет комуникации“) Мадона може и да не е мечтата на всяка майка, но определено е мечтата на всяко момиче през осемдесетте. Секси, красива, дива, умна, тя успява да отвори вратите на успеха една след друга, реализирайки мечтите си с хъс и у��ереност. Въпреки случаите, в които излязат пречки на хоризонта, изпълнителката затвърждава имиджа си на бунтарското момиче, получило от живота всичко, че и повече. Откровеността й, стилът й зараждат новата епоха на попа, която днес залива света. И без значение какво си мислим, не Мадона живее в нашия свят, ние живеем в света на Мадона – цветен, емоционален, изпълнен със забавления и страст. Винаги на ръба благоприличието и никога отвъд него.

[biserstoilov]

МОДИЛИАНИ

Модилиани беше красив. Красив, замислен, романтичен. Работеше в ателието на Кислинг, на улица "Жозеф Бара", недалече от дома, където Салмон вече димеше с лулата си сред книгите, закрили стените отгоре до долу.

Само да затворя очи и ще видя нашия "Плас д`Арм". А насред площада - Модилиани тъпче на място някакъв мечешки танц. Кислинг монотонно му мърмори: "Стига, Моди, хайде да си вървим!" Но Модилиани не иска. Тръска черните си къдрици: "Не, не и не!" Опитваме се да го убедим. Кислинг дори се мъчи със сила. Хваща го за червения пояс и започва да го дърпа. Тогава Модилиани променя позата. Вдига ръце над главата си по испански, щраква с пръсти, започва да се върти. Червеният пояс се разпасва - безкрайно дълъг е този пояс! Вбесен, Кислинг си тръгва. Моди се смее зловещо и продължава мечешкия си танц, сякаш нищо не се е случило.

Отварям очи.

Нашият стар площад е запълнен от тълпа туристи, от коли, автобуси. Всички бързат да посетят нашите руини, нашите сенки...

Затворя ли очи само за миг и после ги отворя, всичко ще се е променило. Единствено Балзак на Роден стои упорито и неподвижно на същото място, в същата поза, както преди малко, като бронзова статуя е стоял Модилиани. Но и за него не искам точно сега да потъвам в спомени. Все едно - не мога да пренапиша биографията на този човек с точните данни и родословието му. Никога не съм се замислял къде и кога е роден. Той беше просто плът от плътта на Монпарнас. Той царуваше там! Неговият дух витаеше над всички улици и площади!

Докато рисуваше моят маслен портрет, ние се сприятелихме. Ходех да му позирам в ателието на Кислинг - всеки ден в три часа. Всъщност, позирах и на двамата. На картината на Кислинг може да се види - на задния план - рисуващият Пикасо с неговата черна карирана риза.

А портретът, който направи тогава Модилиани /за всяка своя работа той вземаше от пет до петнадесет франка/, обиколи света. Той се прослави. Но тогава ние не мислехме за славата. Никой от нас не поглеждаше към бъдещето и не мислеше за потомците. Просто искахме да работим и да живеем заедно. Отнасяхме се напълно безгрижно към бъдещето и дори не мислехме, че трябва да документираме настоящето. Направихме си няколко снимки в кафе "Ротонда" и снимахме картините на Модилиани. И решихме, че това е напълно достатъчно.

Рисунките на Амедео Модилиани са подчертано изящни. Той беше истинският аристократ сред нас. Неговата линия е едва различима, почти призрачна и никога не се пречупва. Тя преминава всички препятствия с ловкос��та на сиамска котка. Модилиани не изтегля лицата, не подчертава тяхната несиметричност, не избожда едното око, не издължава шията. Той просто вижда така, чувства така, той рисува така! Той непрекъснато ни рисуваше, седнали по масичките в "Ротонда" /предполагам, че оттогова са останали безброй наши портрети!/ ,както ни усещаше, виждаше, обичаше или ненавиждаше. Неговата рисунка е нещо като ням разговор. Диалогът на неговата линия с линията на модела. Модилиани беше като дърво, което не можеш да изтръгнеш от земята на Монпарнас - твърде здраво се беше вкоренило то!

Неговите портрети си приличат, също както си приличат момичетата на Огюст Реноар. Той ни "изписваше" в един и същи стил като архетип, който живееше дълбоко у него. И обикновено предпочиташе модели, съзвучни на идеите за мъжко и женско лице, което носеше у себе си.

И това лъжливо сходство караше невнимателният поглед да бърка китаеца с китаеца, японеца с японеца, негъра с негъра. Като сходството между фигурите по стените на египетските храмове. В Луксор, където бях заедно с младия египтолог Варийо, аз успях да видя в една от фреските как е изглеждало семейството на фараона Сет Първи.

При Модилиани сходството е толкова живо и почти карикатурно, като при Сет или Тулуз-Лотрек, и е сходство, което поразява и тези, които никога не са виждали на живо модела.

Сходството често пъти е само предлог за художника да пресъздаде своя собствен образ. Не, разбира се, физическия, а скрития, тайния образ на своя гений!

В портретите на Амедео Мидилиани, дори в автопортретите му, е запечатана не външността, а линията на душата - благородно изящна, изострена, гъвкава и опасна, подобна на рог. На еднорог!

Модилиани, седнал на терасата на кафе "Ротонда", нямаше нищо общо със занаятчиите, които с шапка под мишница ловят клиенти за моментали портрети. Той ми напомня по-скоро презрителни и горди циганки, които по линията на ръката разчитат нашата съдба.

Тези, които Модилиани нарисува, вече знаеха всичко за себе си. Линиите на художника им казваха много повече от всичко друго, също като многозначителните "Калиграми" на Гийом Аполинер. Както казах, Модилиани не правеше портрети по поръчка. Чрез алкохолната си лудост и безумният си смях той се бранеше от досадните поклонници, които се оскърбяваха, щом видеха надменния му израз.

Към края на своя кратък живот той започна да бърза. Заключи се при своя приятел Зборовски и картините му поте��оха като река: дамски портрети, съблечени фигури. Този поток тръгна по страни и континенти, стигна до големите музеи.

Нека сега други да разкажат за неговите странности, за личната му драма. Аз се интересувам единствено от художника и от неговото творчество, изразяващо благородната странност на неговата натура.

Кажете ми: има ли художник, дори и сред най-уравновесените, в който да не се таи нещо шизофренично?...

Модилиани вместо да продава своите прекрасни рисунки, ги подаряваше. И сигурно поради тази причина по-късно този мъдрец придоби славата на безумец...

Жан Кокто

[smileystylelady-blog]

MakeUp Revolution London New-trals vs Neutrals Palette

Probably my new makeup essential...

Follow my blog with Bloglovin For English you can use the Google Translate Widget on the sidebar → Здравейте усмивки, Мина известно от последното ревю на тема палитри, което може да си припомните тук. Този път отново заложих на марката MakeUp Revolution London, само че се осмелих да пробвам нещо по – различно. Палитрата ми беше пратена за тест от Parfimo – Вашата парфюмерия, където освен богат…

[filteredpoison]

АГЕНЦИЯ ЗА ЗАКРИЛА НА ЛЮБОВТА 🌺

музеят на любовта

отвори пак врати

излагайки на показ

стоте нюанси на болката

примесена с нотка на любов.

пред прожекторите

бяха изложени

формите на болката,

фигури, сенки, чувства.

и там в ъгъла бе тя.

дамата с рентгенови очи,

виждаща чувствата на хората.

тя е ангел с жива рана в сърцето

скрита там - в ъгъла, премръзнала

жалееща за една нереална илюзия.

музеят на любовта

тази вечер затвори вратите си,

от които излязоха двама неми,

виждащи това, което ние не можем -

любовта се чувства, не се купува.

X Тютюн 🚬

[vihhra]

Игли

Залитайки по улиците нощем

се скиташ с ожулени, кървящи колене

и мисли.

Присядайки под изкуствената светлина

на високите витрини

допушваш поредния намерен фас.

Отпечатъците от червило,

оставени от някоя далечна дама,

се съживяват от кръвта по устните ти.

Жълтите ти пръсти

стискат яростно цигарата-

спасителната сламка в океан

от изпочупени стъкла, мечти

и пластмасови спринцовки.

С треперещи крачки

и разклатена надежда

продължаваш по жълтите павета-

сякаш безкрайния път

към евтина квартира,

която делиш с още трима,

на края на града.

.

Влизаш с обувките,

газейки върху мръсни дюшеци

и натрошени бутилки

стигаш до остъклената тераса-

единственото здраво нещо

в твоя крехък пеперуден свят.

Надигайки бутилка водка

преглъщаш розовите хапчета

и потъваш в черната мозайка

завита с детско одеало на цветя.

.

На сутринта единственият спомен

от този чужд водовъртеж

са тъмните сенки под очите ти,

които ти умело скриваш с коректор

и обличайки червена памучна рокля

с уверена и бърза стъпка потегляш

към сутрешната лекция.

.

Шумните коридори

с неразбиране посрещат

дръзките ти, мнителни очи.

Но те не виждат,

мое несломимо лятно момиче,

смелата грациозност,

с която седнала на пейката в двора,

прелистваш потъмнелите страници

на поредната книга на Юнг.

И не забелязват начина, по който

с посинелите си пръсти

с обелен розов лак

стискаш ревностно кориците.

.

Заговаряйки на другите за теб

с глупава усмивка във очите,

ме срещат устни свити в недоумение,

обличащи те в градация от страхове-

особена,

объркана,

побъркана,

загубена кауза,

краен отпадък на обществото.

.

Сбърчвайки вежди си мисля:

"Отпадъците на обществото са фикция.

Съществува само масов упадък,

произвеждащ болни продукти-

масова продукция,

чийто най-добър отговор се крие в избора

да си дълбоко, необратимо повреден.

Фабричният дефект

в тази ефективна мрежа

от марионетки."

Но отдавна си обещах да не търся разбиране

от хора заровени в привидности.

.

Аз винаги ще виждам малкото момиче

с лилави рошави къдрици,

огласящо коридорите на университета

с избухливия си, звънък смях.

И ще помня гривната ти

с розови маниста и цветя-

по детски някак си наивна

на лявата ти,

посипана с индигови петна, ръка.

.

А ти не позволявай на осъдителни погледи

да изпият най-хубавото, чистото у тебе,

моя чуплива лавандулова принцесо.

Не всеки би разбрал магията,

разливаща се от стъпките ти

като водни боички

върху сивата настилка,

но тези, които я разберат,

ще носят пъстрия й отпечатък

запечатан дълбоко в съзнанието си.

Завинаги.

*

На Леа, 17.05.'19

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Да видиш и чуеш туптящото си сърце в галерия „Структура“

Изложбата OFF AND ON and on and on на художественото дуо Нина Ковачева и Валентин Стефанов с артистичния псевдоним ninavale е една от най-сензорно ангажиращите изложби в София, която имаме шанса да преживеем. Обединявайки по иновативен и добре обмислен начин основните методи за комуникация между хората: звук, цвят/светлина, текст и дигитална медия, инсталацията активира цялостното пространство на галерия „Структура“. Написа за „въпреки.com” Ния Табакова, изкуствовед и куратор.

Изложбата с куратор Мария Василева създава една алтернативна, илюминирана, озвучена и леко дезориантираща потапяща среда, която държи посетителят в постоянно напрежение и в очакване на неочакваното. Това внушение е постигнато с изключително минималистични средства, в центъра на които се намира звукът. В средата на галерията са разположени 24 говорители, свързани помежду си с множество кабели, напомнящи на нервната система в човешкото тяло. При влизането в пространството посетителят чува гама от звуци, които е трудно да разграничи и да определи от къде идват - от самия него, от колоните, от лампите или от съседното помещение. Като че ли всяка негова крачка е амплифицирана и последвана от глух удар по стената или може би от удар на сърце? Дочува се и един кристално чист звук, като идващ от древен тибетски инструмент или пък от хенгдръм, смесвайки възприятията за обект и субект, за технологии и човешко, за минало и настояще.

Изложбата OFF AND ON and on and on, снимка: архив на галерия "Структура"

Следващият елемент от инсталацията е светлината. В по-голямата си част тя се излъчва от неоновите тръби, които в контраст с безразборно лежащите на земята кабели и говорители, очертават стените на галерията в стриктна геометрия, създаващи усещането за лекота и необятност на пространството. Червеният цвят, който тръбите излъчват, също не е еднозначен – от една страна той символизира любовта, страстта и интимността, но също така се асоциира и с кръвта, гнева и войната. Червеното е цветът, който традиционно се използва и за предупреждение за опасност. Употребата на този цвят допълва цялостното усещане за объркване и заблуда, което оставя в нас инсталацията, чрез противопоставяне на когнитивното и сензорното.

Друг тип и много по-фокусиран вид светлина идва от централната стена срещу входа. Това са сенки на текст, който се проявява под стъклена подложка с метални букви при осветяването ѝ. Стъклената основа също така отразява светлината над себе си по един много магичен и характерен за стъклото начин, изобразявайки светлинни лъчи, които напомнят на слънчеви зайчета. В този елемент от инсталацията отново биват съпоставени конкретното (илюминирания текст) с абстрактното (отразения сноп светлина) и от трета страна материалното в лицето на самия обект.

Изложбата OFF AND ON and on and on, снимка: архив на галерия "Структура"

Тук се включва и още един смислов елемент – текстът, който гласи: Sometimes Closed is More Open than Open and Open is More Closed than Closed („Понякога затво��еното е по-отворено от отвореното и отвореното е по-затворено от затвореното“. Фразата е от творбата на Валентин Стефанов, създадена през 2000 г.). Една игра на думи, която вместо съвсем да ни обърка, звучи изненадващо искрено и достоверно.

Приближавайки нишовото пространство в галерията нагоре по стълбите, звукът от биещото сърце се засилва и става все по-отчетлив – там, където зрителят е конфронтиран от последния елемент от инсталацията. Изведнъж той е изправен пред 13 монитора с различни размери, всеки от които го гледа с по едно око. Мониторите също са свързани с кабели помежду си, давайки възможност на очите да прескачат от един на друг екран. В първия момент тази гледка не е толкова притеснителна, докато у зрителят не започне да се прокрадва смътното усещане, че вместо той да е наблюдателят, него го наблюдават и то не едно, а 13 очи. Тези очи са живи, мигат, имат различни цветове и форми, някои от тях са гримирани и изглеждат толкова човечни, че връзката им с биещото сърце става напълно осезаема.

Хрумва ми, че знам как да хакна системата и да разбия илюзията, че тези очи са истински и ме гледат. Вглеждам се по-внимателно в тях и търся своето отражение. Разбира се, не го намирам, но откривам, че в тях се отразява една и съща гледка – прозорец с изглед към покрива на една определена сграда, която не мога да определя дали се намира в България. По-късно стигам до извода, че всички тези очи, включително и моите, гледат през един и същи прозорец – този на дигиталния екран.

Изложбата OFF AND ON and on and on, снимка: архив на галерия "Структура"

Именно това постоянно превключване между позицията обект/субект, реално/виртуално, сензорно/когнитивно е описано и от един от съвременните теоретици, занимаващи се с културните конструкции и възприятието на окото в контекста на историята на изкуството – Джон ��ергер, който в книгата си, базирана на неговите тридесетминутни серии, “Начини на гледане” (1972) пише: “Връзката между това, което виждаме и това, което знаем, никога не е еднозначна. Всяка вечер виждаме как слънцето залязва. Знаем, че земята се завърта в другата посока и все пак знанието и обяснението никога не отговарят напълно на това, което окото вижда.”

Инсталацията OFF AND ON and on and on на ninavale ни припомня именно за това – неустойчивостта и крехкостта на човешкото битие, в което трябва непрестанно да напасваме противоречиви перспективи и да сверяваме от коя страна на бариерата между фикция и реалност се намираме, докато редовно преосмисляме значенията на двете понятия.

Текст: Ния Табакова

P.S. на „въпреки.com”, малко по-дълъг от обичайното: В текста си към изложбата OFF AND ON and on and on Мария Василева е написала: „Изложбата има за цел да изследва въпроса за затварянето и неговите последици, както физически, така и психологически; да осмисли границата между удоволствието и болката, едно силно и в същото време двусмислено преживяване. Какво сме и какво не сме, дали собственото ни възприятие не се основава на перманентна илюзия. Свободата – въпрос на непрекъснато предоговаряне.“. А ние припомняме ярката артистична изява на Нина Ковачева-Нина и Валентин Стефанов 2019 година, когато създадоха специално пространство в галерия „+ 359“ е измислено за Водната кула в Лозенец с инсталацията им „Н20/2Н20” с куратор Ирина Баткова или водата като източник на живот и смърт.

Нина Ковачева-Нина и Валентин Стефанов,2019, снимка: Стефан Джамбазов

Самите автори споделиха тогава: „Това, което ни привлече в предложението за изложба във Водната кула, беше нестандартното пространство, така че решихме не просто да поставим наши произведения в него, а да върнем в утробата на Кулата идеята и мислите за водата – източник на живот и на смърт – слагайки акцент по-скоро върху второто. Да поканим зрителя в това странно, почти мистично място на диалог със себе и в себе си.“. Това, което правят по съвсем различен и новаторски път в сегашната изложба в галерия „Структура“. Запознахме се с тях на пленера по живопис в Благоевград, съпроводен със симпозиум 2016 година. Той беше формулиран от куратора му Сашо Стоицов като „Живописната технология в съвременното изкуство”. Това не беше обикновен пленер, в който художници се събират да прекарат приятно няколко дни и да понарисуват нещо, а среща, в която художниците реагираха на града и на проблемите в света. Тогава за „въпреки.com” Нина Ковачева каза:„Предчувствие има във всеки автор, който твори в своето време. Изкуството не трябва да е украсително, за мен то трябва да отразява времето, в което живеем. Вълненията, които имаме, страхове, опасения”, казва Нина Ковачева. В нейната картина имаше своеобразен вик, който художничката определя така: „Може да се говори за нашето объркване между реален и виртуален свят, доколко реалният е реален. Всички тези игри, които в един момент са доста зловещи. Често пъти не можем да направим разликата между това дали е игра или наистина натискаме бутон за самоунищожение или масово унищожение. За начина по който комуникираме, тъй като все повече комуникираме през машини. Започваме да загубваме способността да комуникираме директно. Изпадаме в една дълбока самота и депресии”, казва Нина тогава.

Нина Ковачева-Нина и картината ѝ "Вик", 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Сега заедно с Валентин Стефанов влизат още по-дълбоко в болката на сърцето, нашето и и на другите.

Двамата живеят и работят заедно вече няколко десетилетия. Често арт критиците говорят за тях като за трима художници: Нина, Валентин и Нина & Валентин, или ninavale. Авторите освен индивидуалните създават и общи работи, видеa и видео инсталации, предназначени за фасади на музеи, обществени сгради и други публични пространства. Сред тях е и „In the Out” (2002), видео инсталация (IV-ото Биенале за Съвременно Изкуство в Цетине, Черна Гора), за която получават годишната награда на ЮНЕСКО. През 2005 създават „Фази на натрупване и Отнемане в Ограничено Пространство”, видео инсталация предназначена за фасадата на Национална Галерия, София. Това е и първата намеса в публично пространство от този тип в България…≈

Снимки: архив на галерия „Структура и Стефан Джамбазов

[purple-little-fairy]

ГРАДЪТ НА СЛОНОВЕТЕ

Отдавна много отдавна, на брега на Ганг, свещенащта река на Индия, се издигаше един голям и хубав град: Градът на слоновете. Неговите бели стени, ослепителни на слънцето, се открояваха върху прекрасната зеленина на градините, които се стелеха, докъдето поглед стига. Оризищата се редуваха с широките сенки на вековни дървета. Великолепните храсти с продълговати блестящи листа бележеха тук-там по тъмни петна в зеленината.

През горещия сезон клоните на дърветата се отрупваха със златисти плодове, сладки и уханни. Отвъд оризищата по бреговете на реката се извисяваше гората, дълбока и тайнствена, гъмжаща от птици, насекоми, маймуни и змии.

Водите на Ганг, широка като море, миеха безмълвно стените на града. Улиците и уличките се съединяваха пред големите врати. През тях влизаше и излизаше пъстра и шумна тълпа, която се отдръпваше само когато минаваха слоновете. В далечината блестяха позлатените кубета на дв��реца.

Същински град в града беше този дворец, съставен от многобройни беседки и сенчести дворове. В дъното на заобикалящата го градина се ��амираше оборът на стоте царски слона.

Градът на слоновете можеше да бъде честит, но съвсем не беше така: неговият цар беше сляп. Какво бъдеще очакваше града? То се очертаваше доста мрачно.

В продължение на много години градът бил управляван от Вицитравижна, могъщ и разумен владетел, но злочест: той имал всъщност две момчета, от които първото, Дритаращра, се родило сляпо, а второто, Панду, било с крехко зраве. След смъртта на царя първородният му син не могъл да го наследи поради слепотата си. Така той се отказал от трона в полза на своя брат Панду. Но последният, вече болен, умрял няколко години по-късно, като оставил трима сина, много малки, за да царуват.

Тогава Дритаращра, слепият принц, трябвало въпреки своя недъг да хване поводите на управлението. И той също имал трима сина.

И така един тревожен въпрос измъчваше сърцето на царя и прозорливостта на старейшините: кой от шестимата принца ще се възцари, когато настъпи часът? Дали ще бъде един от синовете на Панду, или на Дритаращра? Всички се страхуваха да не избухнат кръвопролитни разпри между принцовете братовчеди.

Обаче Дритаращра, следвайки съвета на мъдреците, беше пожелал шестте момчета да живеят заедно и да получат еднакво възпитание. Така щяха да се обикнат като братя и привързаността помежду братовчедите щеше да бъде гаранция за бъдещия мир в царството. Ще се отстрани, мислеше царят, всяка завист и желание за властвуване на един или друг от тях.

Един ден шестимата принца излязоха да се разходят в околностите на града. Те бяха хубави деца, весели и силни. Децата на Дритаращра се наричаха според възрастта им: Дурьодан, Дюсазана и Карна; децата на Панду: Юдищира, Бхимасена и Арджуна.

Както си играеха и тичаха, те излязоха на широка поляна. Бхимасена беше на десет години, извънредно едър и силен за възрастта си. Той се търкулна в тревата и повика братята си:

— Юдищира, Арджуна! Елате тука! Хайде да се борим. Тревата е толкова мека и свежа, че ние в никакъв случай няма да се натъртим.

— А, не! — се провикна Юдищира. — Защо да се борим с тебе? Ти винаги побеждаваш. По-добре е да играем на топка!

Предложението беше прието на драго сърце и от другите: нямаха никакво желание да се борят с това лъвче Бхимасена; горд от победата си, той щеше да им се надсмива през целия ден.

Застанаха на доста голямо разстояние един от друг и почнаха да си подхвърлят топката. Бхимасена се забавляваше, като объркваше играта, хвърляйки топката много силно и надалече. Арджуна, Юдищира и Дурьодан, напротив, играеха сдържано. Подир някое време Бхимасена запрати топката още по-силно, та Дурьодан трябваше доста да потича след нея, но тя падна точно в кладенеца, който се намираше недалеч.

— Е, доволен ли си сега? — викна раздразнен Дурьодан на замаяния от своето юначество Бхимасена. — С теб не може никога да се играе!

Децата се струпаха около кладенеца да гледат топката, която плаваше на дъното в черната вода.

— Ами сега — проплака Карна, най-малкото от децата на Дритаращра — какво ще правим?

— Голяма работа! — отвърна Бхимасена. — Аз ще се спусна в кладенеца и ще извадя топката.

Всъщност той вече съжаляваше, че бе прекъснал играта с глупавата си постъпка и малко се срамуваше от укора, който се четеше в очите на другите.

— Не върши глупости — се намеси Юдищира, който беше сериозно момче. — Струва ли си да се удавиш заради една топка? Имаме и друга.

Докато се препираха така, децата забелязаха един човек. Той седеше с кръстосани крака, неподвижен и мълчалив, под сянката на едно голямо дърво ниагрода. Те бяха много учудени, че не са го забелязали по-рано, и се досетиха, че е брамин, един от онези мъдреци, които се предават на съзерцание и на изучаване свещените закони.

Браминът беше слаб, с лице обгоряло от слънцето. Дългите му посивели коси бяха сплетени на една плитка, завита отгоре на главата; като някой беден отшелник имаше на гърба си само една роба, пристегната в кръста. Той беше погълнат от съзерцание на един стълбец дим, който се издигаше пред него от купчина накладени съчки. Малките принцове се приближиха полека и поздравиха човека много почтително, като му се поклониха със събрани ръце пред челото.

Браминът им хвърли изпитателен поглед и им се усмихна закачливо.

— Изглежда, че достойнството и смелостта на нашите деди малко ви липсват — каза той. — Нима внуците на великия Вицитравирна се огъват пред такава лека задача, каквато е да се извади една топка от кладенец!

Момчетата опулиха очи. Брамините никога не лъжат. Възможно ли беше да им се подиграва?… Гласът на непознатия ги изтръгна от тези мисли.

— Ако направите това, което ви кажа, ще си върнете топката. Гледайте! Аз също ще хвърля моя пръстен в кладенеца и ще си го върна заедно с топката, без да си помръдна пръста.

Децата гледаха брамина със зяпнали уста. Този човек не се шегуваше: ето че хвърли пръстена си в кладенеца!

Мъдрецът продължи:

— Донесете ми четири стъбла от дива захарна тръстика и не ми се месете по-нататък.

Момчетата изтичаха до близката поляна и набраха от най-дългите и гъвкави тръстики. Върнаха се при брамина с цял сноп прави и лъскави стъбла. Давайки ги на мъдреца, Юдищира му каза:

— Ако успееш да извадиш от кладенеца топката и пръстена, ще те настаним в нашия дворец за цял живот.

Браминът го загледа усмихнат: това момче с разумно лице, което можеше вече да взема решения като възрастен човек, му харесваше. После разгледа внимателно тръстиките и избра най-правите. Изпита гъвкавостта им, като ги извиваше силно и изведнъж ги пускаше. Тръстиките се изправяха, свистейки, бяха точно такива, каквито му трябваха. Той издала едната и я заостри като стрела. Взе лъка, който носеше със себе си, приближи се до кладенеца, нагласи стрелата и се прицели.

Децата наблюдаваха мълчаливо брамина. Те се възхищаваха от неговите мускули, изпънати поради усилието. Тръстиката изсвистя. Тя полетя към дъното на кладенеца, вдигайки бяла пяна, наниза пръстена и потъна в тинята. Браминът изпрати друга стрела, която се заби в първата, същото стори и с третата. После се наведе над кладенеца, хвана последната тръстика и измъкна и трите, забити една в друга. Върхът на първата беше задържал пръстена.

Момчетата го гледаха с удивление.

— А сега какво ще сториш, за да извадиш нашата топка? — запитаха те.

Вместо отговор браминът нагласи със сигурна ръка четвъртата тръстика и дълго се цели преди да я изстреля. Топката, ударена на подходящо място, се завъртя около себе си, удари се в стената на кладенеца и отскочи чак до ръба му. Необикновеният стрелец я хвана и я върна на нейните притежатели така естествено, сякаш това геройство за него беше проста игра.

Младите принцове не можеха да се опомнят от изненада.

Дурьодан, най-големият от царските синове, му каза:

— Благодарим ти, мъдри брамине. Не бяхме виждали досега подобно нещо. Всъщност как ти е името?

— То нищо няма да ви каже — отвърна браминът, който се беше упътил да седне отново под дървото до огъня. — Върнете се у вас. Разкажете на царя за вашето приключение. Опишете му моя вид. Царят ще разбере кой съм аз.

Принцовете се сбогуваха с брамина и побързаха да се приберат, защото умираха от желание да разкрият пред царя тази необикновена история.

~ индийска приказка

[blogaonlyubomirivanov]

Опит да изкарам майка ми в ОИТ

Здравейте! В института Монро ,някъде бях чел,че Монро споменава ,че най трудното е да извадиш приятел от тялото докато спи в ОИТ. Ще ви разкажа мой опит от преди десет години да извадя майка ми от тялото и да се понесем в ОИТ ,докато беше жива. Просто тя ми беше най удобна и най близо до мен в другата стая и го бях обмислял като най лесно да ми е... И ето че извънтелестното преживяване не се забави . След четири дни ме връхлита състоянието оит ,както обикновено ми се случваше по на често по онова време. Обикновено тогава се събуждах в ОИТ от някакъв страховит сън ,който ми осъзнаваше .усещането беше че пропадам,което пропадане е много дълго за описване ,как го усещам и за сега няма да влизам в подробности по него. Пропадах в някакво състояние на съзнанието в което имаше сенки и образи ,които бяха страховити на външен вид и ме осъзнаваха ,като ми създаваха лек страх със физиономиите си ,като чели нещо ще ми правят и аз от това се събуждах ,като от лек кошмар ,но не да рипна ,като от ужасен кошмар. Просто ми създаваха някаква настройка на лек страх със физиономиите си и разбрах ,че лекият страх е необходим за състоянието! При събуждането си ,започва първо вълнението от преживяното пропадане ,после почва сърцебиене ,като чели нещо ще се случва ,след това започва бученето в ушите ,придружено със вибрации с много високи амплитуди ,които се усещаха,като иглички по цялото тяло ,може да се опише и като изтръпване .Но най точно е ,като да слушаш някоя яка музика и целият да се наежиш ,само че два три пъти по мощно.След вибрациите е вече полъха ,който според мен е енергийното ми тяло наречено астрално .Този полъх преминава през мен ,като все едно лятото да сте легнали да спите на отворен прозорец леко изпотени и да ви лъхне от прозорец лек ветрец като бриз от пръстите на краката и премине през цялото тяло и се получава едно притрепване ,като леко да те хване тока ,но много леко и веднага след това се понасям към тавана извън телесен. Само че полъхът тука е и като вълна през тялото . Получава се като чели ме открадва от тялото ми ,а то всъщност съзнанието ми се прехвърля от тялото в енергийното тяло ,просто го улавя.Общо взето това е механизма при мен на отделянето от физическото тяло. И вече се понесох в безтегловност във въздуха ,все едно някой ме отвърза от дъното на морето и аз се изкачвах без да плувам към повърхността .Веднага си създадох намерението да отида в хола при майка ми ,като си го заявявам в ума и то започва да се изпълнява . Минах директно през вратата си влязох в коридора и минах директно през холната врата и се отзовах реейки се над майка ми. Започнах да я раздрусвам с енергийните си ръце ,като аз не си ги виждах ,но знаех че това правя усещах си очертанията на тялото и знаех всеки крайник къде ми се намира в момента .Тези очертания се усещат защото все още съм свързан към физическото тяло енергийно и то ми дава усещанията си за него.След раздрусването ,започнах да викам трудно но виках“ Майкооооо ,Майкооооо събудисееее- виждаш ли ме ,аз съм над теббеее“Продължавайки да я раздрусвам с ръцете си ,като тя всъщност не помръдваше . В този момент виждам ,как се изправя тя в седнало положение на буквата Г в леглото и започва да ме гледа като все едно е видяла някакво ужасно привидение.започнах да питам -Майко защо ме гледаш толкова страшно ?Как изглеждам? Как ме виждаш? Тя започна да се напъва нещо да ми каже но аз не можех да я разбера .Докато накрая чух някакъв много далечен неин глас -“Виждам тее „,ама излизаше като през водосточна тръба. Казах „Добре“ Как изглеждам и пак започнах да се напрягам да чуя ,но няма отговор само страховитото и гледане ,но усещах че се вълнува доста. Опитвах се да я дръпна от тялото и макар и в това положение на буква Г в което се намира и тогава видях че физическото и от зад него си спи. Изпитах яка еуфория „Получи сееееее“ Но всъщност не се получи! Ръцете ми минаваха през нея . Казах и : Кажи искам да се отделя от физическото тяло!“ Но тя продължаваше да ме гледа страховито и нищо повече. Реших след този опит да се върна в тялото

си и да и събудя нейното физическото и да видя дали поне помни ,това което бях и правех над нея. Създадох намерение да се върна в тялото си ,тялото ми започна да ме връща бавно назад по същият път от където бях минал и се отзовах в него с отворени сетивности. В тези опитности на ОИТ не се усещат отваряния на очи ,а смяна на сетивността.Веднага отидох в хола да я будя ,беше около 01 ,45 часа през ноща . Събудих я внимателно и и разказах преживяването си и дали го помни.Но тя ми отговори,че нищо такова не си спомня ,но като чели сънувала някакъв сън интересен .Тогава се бях ядосал и запсувах ОИТ ,като казвах ,това е някакъв осъзнат сън ,нищо реално не е и повече няма да се занимавам с ОИТ .Докато след няколко дена получих отново ОИТ и се бях запътил към един приятел у тях ,бяхме се разбрали да го навестя в ОИТ ,но тогава не стигнах до него,защото друго направих.За първи път усетих мирис в ОИТ . Летях много ниско над плоч��ите на тротоара пред входовете и ми замириса на пикня и веднага реших да се върна обратно в тялото си да се облека ,да сляза долу и да подуша дали наистина мирише на пикня .Така и направих и като помирисах долу точното място ,наистина миришеше на някаква пикня и това промени отново да погледна на ОИТ ,като реално случващо се нещо.И после вече след доста опитности разбрах ,че всичко е в проценти.