#разбирам

[nikitricky3]

Защо?

[feastofdarkness]

Любовно писмо до 23-годишното ми аз:

Не бъди тъжна.

Някой ден ще разбереш, че не си искала много.

Просто си го искала от грешните хора.

- Д. 🖤

[iamstonecoldbabyy]

“Отдалечаваме се, чувам думите ти, но не ги разбирам. Какво правиш, какво искаш, чувствам те така далеч от мен. Променили ли сме се толкова, че искаме неща, които по никакъв начин не се допълват? А, може би така е по-добре. Може би всеки от нас мечтае за свобода? Свобода…за един въздух, за друг задух. Чувствам те така студен, така отдалечен, дишам, но ясно аз съм тази с задуха. “

[iwatasblog]

Преди време, когато питаха един приятел на баща ми защо ще се жени на 50 отново, той отговори :

- На един мъж му трябва време да порасне, за да стане мъж, а понякога това става на 20, понякога на 30, 40, 50... Дотогава той не е мъж, не може да носи отговорност.

Сега разбирам смисъла на тези думи...

Колкото и да си привлекателна, колкото и да си добра, ако той не е готов да бъде мъж, не се мъчи с него, просто го остави да порасне...

[girlofpoems]

Искаш допир, но се спираш

Не те разбирам вече

Но те избирам вечер

[summersoullll]

БЯХМЕ НАЙ-БЛИЗКИ

Искаш с теб да останем добри познати.

Как да разбирам това?

Длани, които до болка се стапяха сляти -

да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –

леко да се поздравят?

Устни, които се пареха безпощадни –

дружески да си мълвят?

Не, ний не можем да бъдем добри познати.

Няма среда в любовта.

Бяхме най-близки... Затова отсега нататък

ще сме най-чужди в света.

Блага Димитрова

[loranayavorov]

БЯХМЕ НАЙ-БЛИЗКИ

Искаш с теб да останем добри познати?

Как да разбирам това?

Длани, които до болка се стапяха сляти –

да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –

леко да се поздравят?

Устни, които се пареха безпощадни -

дружески да си мълвят?

Не, ние не можем да бъдем добри познати.

Няма среда в любовта.

Бяхме най-близки...Затуй отсега нататък

Ще сме най-чужди в света.

Блага Димитрова

[contra-spem--spero]

той ми каза “ама ти си от емоционалните хора, при вас е различно”

сега разбирам какво е имал предвид

[myminiworldd]

Преди време дадох няколко обещания на себе си.

Обещах си, че ще бъда честна с хората, които влизат в живота ми и с онези, които вече са там. Ще бъда ясна в желанията, в исканията и нуждите си. Ако някой ми зададе въпрос, ще бъда открита и диретна. Толкова пъти съм получава неясни отговори и знам какво усещане са ми донесли, че не бих искала някой друг да преживее това, заради мен. Заради това няма да оставя себе си в предположения също. Ако се съмнявам, не разбирам ��ли искам да знам нещо, ще попитам.

Обещах, че няма да се съгласявам с нещо само, за да не обидя някой, да го засегна или нараня. Ако нещо не ми харесва, то не ми харесва. Имаме различни виждания, различни мнения и различни потребности. И това е напълно нормално. И в този ред на мисли - обещах си да имам мнение. Да имам позиция. Да държа на принципите си и стандартите си. И да не прощавам за липсата на такава в някой.

Обещах си да не оправдавам липсата на емпатичност. Студеното поведение. Арогантността. Не всеки заслужава съчувствие и не всеки има нужда да бъде разбран. Някои хора просто са лоши, подли и не ти мислят доброто. Точка.

Обещах си, че ще виждам човек, такъв какъвто е, а не като онзи който се представя или аз искам да бъде. Няма да идеализирам, фантазирам. Това, че виждам потенциал в някой не означава, че той вижда същия в себе си. Някои хора просто са спрели и не искат да се поправят, развиват, лекуват. Някои хора не искат да бъдат повече. И това е нормално. За тях, не за мен.

Обещах си, че няма да слушам мнението на хората за мен и да се определям с техните думи. Аз най-добре знам каква съм, какво мога, на какво съм способна. Освободих се от очакванията на другите към мен. Няма нужда да доказвам противното. Който има нужда вижда, чува и няма нужда от обяснения.

Обещах си още много неща, но най-вече, че ще живея автентично, каквото и да ми коства това.

Аз не съм това, което бях.

Не съм и това, което очакваш да бъда.

Аз съм това, което избирам да бъда сега.

В свободата е автентичността ми.

Силвия Крумова

[a-beautiful-lie]

Бяхме най-близки

Искаш с теб да останем добри познати?

Как да разбирам това?

Длани, които до болка се стапяха сляти –

да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –

леко да се поздравят?

Устни, които се пареха безпощадни -

дружески да си мълвят?

Не, ние не можем да бъдем добри познати.

Няма среда в любовта.

Бяхме най-близки… Затуй отсега нататък

Ще сме най-чужди в света.

Блага Димитрова

[lorasfeelings]

Скъпи Дядо,

Помниш ли ме? Времето заличава много рани, забравя лица, спомени и става някак по-лесно. Връщам се назад, но нямам конкретни моменти, които да п��мня. Истина е забравих как изглеждаше. Превърна се в избелял спомен. Изчезна от съзнанието ми. Но едно нещо не можаха да ми вземат- емоциите и любовта. Обичта, която помня не може да се забрави. Запечатана е много дълбоко в мен. Изминаха общо седем години. Без теб. Избягах от голямата къща, от града и от семейството. Всяка година си казвам колко много съм пораснала и след това разбирам, че съм все така малка. Уча се сама. Падам, губя се и плача. Трудно се намирам. Често си задавам въпроса ,, Какво щеше да е сега, ако беше тук?” А, щеше ли да се гордееш с мен? Знам, че виждаш всичко, което се случва. И понякога много ме боли, защо съм станала такъв човек. Защо чувствам всичко толкова силно. Смирена съм. Усмихвам ти се. Ще се видим някога, някъде. Ще ти разкажа за всички книги, които съм прочела. Защото само ти ме слушаше истински. Няма да лъжа, все още мразя съдбата, че те взе от този свят.

Душата ми е щастлива, защото си част от нея

Твоята внучка

[ethereum-sss]

Усещам промяната. В гърдите, в душата, в ума си. Дали погледът ми стана по-ясен или част от чистотата ми, си отиде завинаги и не спазих обещанието си към Принца?Пораснах. Изгубих ги май тия светещи от трепет очи. Когато чета за любов, някак не ме докосва вече. Досадно ми е. Не, не съм наранена. Може би просто илюзията за любовта, падна като прокъсана, театрална завеса. И сега виждам ясно, трепети не ми пречат. Не розовее погледът.

Като човек, правил всякакви лудости от любов, сега разбирам, че е малко над��енена. Бог ми е свидетел, че цял живот правех всичко от любов. Мислех, че това е единствената логична причина да съществувам. Бях изтъкана от любов. Сега не го чувствам. Чета любовните ви слова и поезия, и чак устните ми залепват от лепкава сладост. Не се припознавам. Намирам го за глупаво. Досадата извърта очите ми и не позволява да се вгледам в любовните ви трепети. Обичам много хора, искам те да са добре. Завивам често мъжки, голи рамене. Не съм лишена от обич, напротив. Всеки път ми налива вода в нова, току-що измита чаша, дори когато е сърдит. Знае, че винаги я оглеждам за едва доловими прахови частици и ако видя нещо, няма да пия от нея. В това виждам любовта. Просто е и обикновено. Няма заря, нито дори бенгалски огън. Но е истинско и неромантизирано. Чета толкова много романтизирани катастрофи. По-банални и лигави дори от Тетрадката. Страшно тъп филм. И от една страна се чувствам благодарна, че сега не гоня хвърчила по дюните. Но ми я няма чистотата. Детския поглед, влюбен до полуда, запален, цял и сам изгорял на пепел в чуждите очи. Заспивам просто така, няма сюжети. Няма истории в ума ми.

Изчела съм толкова много поезия, но сега ми е така превзета. Така префърцунена, издигаща на несъществуващ пиедестал любов, измислена и сътворена в ума на единия. Най-силната любов, винаги се крие в ума на единия. Най-често, нямаща общо с реалността. Радвайте се на трепетите, затворете очите си и се пазете като от Горгоната. Защото, отворите ли очи, никога няма да погледнете със същия влюбен, детски поглед.

Чудя се дали е безвъзвратно загубено. Дали ще го изпитам отново. Като за първи път, вълнуващо, лигаво и захаросано…

без устните ми да залепват от досада.

[ndd33]

Острови

(Д.Воев)

Твойте черти

променят се с дни

и аз не разбирам

каква си всъщност.

Ти си звезда,

но с малка цена,

купува те всеки,

за който изгаряш.

Острови тъжни

са наш’те съдби,

дълбоки морета

ни правят сами.

Толкова дълго

натам се стремях,

но да достигна

до теб не можах.

Но всъщност,

вече не искам,

тръгвам си са

и замислен.

Тъжен човек

гледа към теб,

обвит във кълбо

от празни надежди.

Ти ще летиш

със лодката си

и ще разцепиш

вълните пред него.

[neverbeensoguud]

Не обичам, когато се цупиш.

Разбирам и как си като не стане на твоята.

И тва обичам в теб, всичкото ти.

[mihayloff]

Когато бях до тебе, аз живеех,

обичах хората, животните, света.

Днес ти ми липсваш, радостта ми няма я,

за тебе като мисля, ми се плаче.

Аз бих те дишал като въздух сигурно,

разбирам колко много си за мене

и ако ти не дойдеш вече никога,

животът ми ще бъде изпитание.

"Отиват си годините безследно..."

- Александър Вутимски

[summersoullll]

“Можеш да оставиш вратата отворена, но не можеш да седиш пред нея и да чакаш да се върнат”.

Чак сега разбирам. И ръцете ми са толкова уморени, че сякаш почти ги чувам да викат името ти. Твоето име. Името на първото и единствено момче, което прибрах в сърцето си.