#работа в германия без немски език

[valsilence]

работа в германия мнения

[nebulouslion]

работа в германия цех за месо

[theabstinence]

базар бг работа в чужбина

[vprki]

Крис Клийв: „На смелите се прощава“ е романът, от който съм най-удовлетворен

Крис Клийв е един от любимите автори на ICU и ние далеч не крием този факт. Не познаваме по-емпатичен и влюбен в Човека писател от дълбокия и чувствителен британец. Ето защо и работата по най-новия му роман в каталога ни – „На смелите се прощава“ – е съпътствано с огромно вълнение. Споделяме с вас предговора на книгата, написан специално за българските читатели, написаха от издателството. Книгата излезе на български език, а за 12 декември от 19, 30 ч. е предвидена онлайн среща с него в програмата на Софийския международен литературен фестивал. А ето и самият предговор:

Към близкия на сърцето ми български читател. Покорно ти благодаря, че четеш тази книга, написана от един лондонски писател. Тези встъпителни думи са опит за създаване на възможен контекст на романа с надеждата, че той би спомогнал за възприемането му и би доставил допълнително удоволствие при четенето.

Втората световна война е колективен провал за човечеството. В онези извънредни времена всяка нация е отговаряла на насилието в зависимост от географското си местоположение. Франция, например, с дълга обща граница по суша с Германия, не е имала много поле за действие между съюзничеството и унищожението. Така както държавите на юг и на изток от Германия – Унгария, Румъния, България – са били принудени да се справят, както могат с настъплението на нацистите. В десетилетията след войната историята на тези държави разказва за двусмислие и разделение, за компромиси и безпокойство. Тъй като тези разкази на свой ред са създадени и в условия на натрапено присъствие – този път резултат от нахлуването на Съветския съюз, – представата за военния облик, който държавите имат за самите себе си, е обгърната от неопределеност и фаталистичност и е наситена с натрупана чрез страдания мъдрост. Паметта на една страна за собствения й образ в годините на война е поглед в ретроспекция, национална авторефлексия.

Моята родна страна, Великобритания, е отделена от континентална Европа с море. Това разстояние ѝ осигурява време и защита до включването на Америка в европейската война. Англия има географския късмет да остане независима, а голямата ѝ беда е, че продължава да отдава запазването на независимостта си по време на войната не на местоположението си, а на качествата на националния си характер. Митът за смелостта и неподчинението се е утаил и вкаменил, за да се превърне днес във фалшива основа на националната ни представа за самите нас. Детинска представа, възхвала на категоричното пред нюансираното, на самостоятелността пред обвързаността. В своята крайност тя се превръща във верую: квазирелигиозна вяра, която насърчава провидението пред прилеж��нието и твърдението пред факта. Досущ като кредото на популисткия национализъм, заложен в основата на Брекзит, движението за отделяне на Великобритания от Европейския съюз – съюза, чиято изначална цел е да сведе до минимум нови конфликти между народите.

Начело на Брекзит застана Борис Джонсън – опортюнист на високо ниво, впрегнал военната риторика на Чърчил, за да отприщи националистически сили. Съществуват безброй доказателства, че Брекзит се корени някъде дълбоко в авторефлексивната представа на Англия от времето на войната, но най-любими са ми крайпътните билбордове по време на официалната кампания „Гласувай за напускане“, Vote leave. Те гласяха просто: HALT ze German advance! Vote Leave. Длъжен съм да обясня, че чрез изписването на ze вместо the поддръжниците на Брекзит съживяваха образа на фанатизираните нацисти от британските военни филми, които говорят помежду си на английски със силен немски акцент. Но дори и без тази колоритна краска ще разберете, че британското общество беше поканено да отвърне с ерзац бойна храброст на желанието за диалог от страна на Европа. Резултатът от референдума през 2016 г. показва, че озадачаващият призив е бил чут. Дали незначителното мнозинство британски избиратели, гласували в подкрепа на Брекзит, един ден ще съжаляват за избора си, не мога да кажа. Твърдя обаче, че съвременните политици продължават да черпят информация за националния характер въз основа на образа му от военните години. И поради тази причина все още е важно да се пише за войната.

Написах „На смелите се прощава“ през 2014 – 15 г., когато във Великобритания националистическата идея намираше все повече привърженици. Чрез този разказ за преживяното от британската нация по време на войната ми се искаше да насоча вниманието към тенденциозното опростяване на отношенията, свързани с нея и породени от нея. Романът разказва за войната от британска перспектива, към която се опитах да привнеса онова характерно за континентална Европа усещане за двусмислие и несигурност. Тук всяка амбиция е размита, всяка връзка – опорочена, никой завършек не е окончателен. Мери не става шпионка, както й се иска – вместо това е назначена за учителка и е принудена да търси смисъл в кауза, която не е нейна по избор. Отношенията й с Хилда, Том и Алистър не съществуват извън матрицата на катастрофата, в к��ято четиримата са привлечени – те са функция на света, в който са попаднали, и се отличават с постоянно преосмисляне на желаното и ��ъзможното. В крайна сметка Мери не се радва на безоблачен и щастлив живот. По-скоро остава усещането, че тежестта на войната се превръща в даденост, която не може да бъде изтласкана от формалното обявяване на загуба или победа. С две думи, с разгръщането на сюжетната линия, Мери пораства. Както пише Паул Тилих: Осъзнаването на двойствеността на нечие най-велико постижение – или най-голямо поражение – е категоричен индикатор на зрялост.

Крис Клийв - снимка архив

В духа на Тилих ще призная усещането си, че макар „На смелите се прощава“ да е романът, от който съм най-удовлетворен, в същото време той е и романът, който носи най-много двусмислие. Например, струва ми се, че като избрах да заобиколя някои от най-големите ужаси на европейската война – Холокоста, Ленинград, Дрезден, – за да изследвам нюансите в преживяванията на незначителни герои на второстепенни фронтове, романът губи мащабност, но пък печели вглеждане в детайла. Може би това е допустима наративна стратегия, а може би отразява личното отношение на автора към ужаса. Когато препрочитам романа сега и виждам как героите използват чувство за хумор, абсурди и опиати, за да избегнат директния поглед в бездната на войната, се чудя дали пък не наблюдавам в миниатюра собствената си неохота да извиквам в съзнанието си най-мрачните образи на злото. Навярно това е заложено в природата на войната: да ни наблюдава с толкова нетрепващ и изпълнен с ужас поглед, че да не смеем да я погледне�� в очите. Или навярно, въпреки заглавието на книгата, просто ми липсва смелост.

Не ми е работа да отговарям на тези въпроси, затова ги оставям на вашето любезно внимание. Оставям ви още и искрената си признателност, че четете тази книга, в която съм вложил цялото си същество и която се надявам да стигне до вас. Най-дълбоката ми благодарност е запазена за Невена Дишлиева, моята българска издателка и преводачка. Тя подкрепя книгите ми от самото начало, повярва в тях, когато малцина други го правеха, като инвестира средства, талант и безкрайни часове, за да направи романите ми достъпни за българския читател. Това, което ме крепи като писател, е благоволението на читателите да отделят от времето си за мен, а също и вярата на моите издатели в книгите ми. Благодаря ти, Невена, за силата и увереността, които продължават да ми вдъхват смелост да пиша. Благодаря и на теб, любезни читателю, задето ме даряваш с безценния дар на времето си. Надявам се, че тази книга ще бъде достойна за него. С обич и най-топли пожелания за мир между всички народи,

Крис Клийв

Лондон, 17 ноември 2020 г. ≈

[briellasophia]

работа в германия без език

[lakeshowko]

обяви за работа в германия

[valsilence]

работа в чужбина jobs.bg

[nebulouslion]

лицензирани фирми за работа в чужбина списък

[theabstinence]

документи за работа в германия

[vprki]

Български букви и поезия в центъра на Берлин

Едно от най-приятните усещания в Берлин след отмяната на карантината заради Covid-19 е артистичното присъствие на буквите на кирилица и четенето на българска поезия в центъра на столицата на Германия.

По инициатива на Българския културен институт в Берлин и на Посолството на България в Германия на 15 юни т.г. арт-инсталацията „Българските букви“ на фондация „Прочети София“ се появи в парка „Джеймс Симон“ в центъра на Берлин. Инсталацията е поздрав от българска страна по повод предстоящото Председателство на Германия на Съвета на ЕС през втората половина на 2020 година. На едно от най-оживените и обичани места на брега на река Шпрее, в близост до Берлинската катедрала и Острова на музеите, жителите и гостите на германската столица ще имат възможност да научат повече за кирилицата, както и да четат българска поезия. Проектът се осъществи с подкрепата на Министерство на културата и Държавния културен институт към МВнР, а от германска страна от държавния министър по въпросите на международната културна политика към федералния министър на външните работи на ФРГ  - г-жа Мишел Мюнтеферинг и д-р Клаус Ледерер – сенатор по културните и европейски въпроси на провинция Берлин. Във време на криза, която скова целия свят, арт-инсталацията има уникалната възможност да привлече вниманието на широк кръг публика върху българската азбука и поезия. Тя ще гостува в Берлин през целия летен сезон, до 30 септември т.г.

“Българските букви” в парка “Джеймс Симон” - снимка архив БКИ - Берлин

Проектът „Българските букви“ представя 14-те букви от кирилицата без графичен еквивалент в  латинската и гръцката азбуки - Б, Д, Ж, З, И, Й, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, ь, Ю, Я. Изработени като оригинални пейки, те бяха поставени за първи път през лятото на 2018 г. в София под името „Скритите букви“ и  създадоха нови места за четене и своеобразни литературни кътчета в столицата на България. През лятото на 2019 г. проектът гостува в Париж, а в края на 2019 г. беше реализиран и в Рабат, Мароко. Към всяка от 11-те пейки в парка „Джеймс Симон“ са приложени стихове  на немски, френски и английски език на 28 български поетеси и поети: Александър Вутимски, Блага Димитрова, Константин Павлов, Екатерина Йосифова, Николай Кънчев, Федя Филкова, Мирела Иванова, Цочо Бояджиев, Георги Господинов, Цвета Софрониева, Пламен Дойнов, Силвия Чолева, Иван Ланджев, Надежда Радулова, Марин Бодаков, Красимира Джисова, Петър Чухов, Галина Николова, Стефан Иванов, Анна Лазарова, Димитър Кенаров, Мария Калинова, Никола Петров, Миглена Николчина, Емануил А. Видински, Кристин Димитрова, Николай Атанасов и Аксиния Михайлова. Кратък текст запознава читателите и с най-важното за кирилицата – третата официална азбука в Европейския съюз след латинската и гръцката азбуки, която се използва от повече от 300 милиона души в над 10 държави. През месец септември в парка „Джеймс Симон“, както и в Българския културен институт в Берлин, ще се проведат и специално организирани поетични четения с участие на някои от авторите. Очаква се българските букви и поезия да бъдат видени от хиляди жители и гости на Берлин, което прави инициативата изключително видима и достъпна за широк кръг публика.

Буквите ни в Берлин - снимка архив БКИ - Берлин

Тодора Радева (куратор и продуцент), Кирил Златков (художник) и Иван Иванов (архитект) са авторите на арт - инсталацията „Българските букви“, която е от най-красивите и смислени проекти в последните години в България.  Представянето й в градове - центрове на културата в Европа и не само създава атмосфера да бъдем опознати и разбрани в истинската ни светлина като народ, част от вековната цивилизация на нашия континент. Самата арт - инсталация, така както е измислена и решена от нейните създатели да се реализира в градска среда носи и усещане за свобода и интимно преживяване на пейката – буква, четейки поезия. Идеята да се реализира проектът в Берлин е не от сега, но се случиха всички тези усложнения с пандемията, които можеха да я отдалечат във времето. Но упоритостта и последователността на Борислав Петранов, директор на БКИ в Берлин, колегите и съмишлениците, живеещи работещи в града успяха да осъществят мечтата си за радост на всички нас. Миналата година в Париж проектът по инициатива на Десислава Бинева, директор на българския културен институт, и под патронажа на посолството на България отбеляза по вълнуващ начин 140 години дипломатически отношения между България и Франция. „Българските букви” гостуваха в парижка градска среда през целия летен сезон миналата година по кейовете на Сена, до Моста на инвалидите на левия бряг на реката. От 1991 г. двата кея на Сена са вписани сред обектите на световното наследство на ЮНЕСКО. През декември миналата година арт-инсталацията „Българските букви“ гостува в столицата на Мароко Рабат, подредена на яхтеното пристанище „Марина“ в града.

Поетесата и преводачка Надежда Радулова със свое стихотворение на една от буквите в София през 2018 - снимка ��тефан Джамбазов

Но как започна всичко с този великолепен проект, който беше експониран на различни места в София през 2018 година. Тодора Радева сподели тогава: „Проектът „Скритите букви“ има дълга предистория, още от 2012 г. Тогава за първи път в главата ми се оформи идея, наречена „Прочети София“ – исках да разработя платформа, която да представя града, литературата и изкуството в симбиоза и да провокира преоткриването на градското пространство чрез култура. По същото време, съвсем независимо, около събитията на пловдивския фестивал „Отец Паисий“, Кирил Златков започва да си представя колко забавно и интересно би било да свърже историята на улицата и историята на българските букви; как, докато хората се разхождат, виждат букви на изненадващи места, впускат се в издирване и събиране, и понякога трябва да участват активно, за да намерят определена буква. Пет години по-късно Боряна Зафирова ми разказа тази идея, вече оформена като игра, аз тъкмо бях регистрирала Фондация „Прочети София“ и веднага реших, че бих искала това да е първият ни проект. Предложих всяка буква да се свърже със стихотворение от съвременен български поет. Поканихме Анета Василева от архитектурна група WhATA да избере местата. И така проектът доби завършен вид с желанието ни да очертаем един оригинален културен и литературен маршрут, който да провокира преоткриването на нашия град, азбука и поезия. Кандидатствахме за подкрепа към „Културна програма за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018 г.“ на Национален фонд „Култура“ и получихме финансиране.  В хода на реализация проектът претърпя различни промени и стигна до варианта с буквите пейки. За мен връзката с литературата беше много естествена. В крайна сметка буквите са основата на умението ни да се изразяваме, а поетите се изразяват най-добре. Езикът е наш дом, също както градът“. Същата година създателите на проекта бяха удостоени с наградата на София. Тодора Радева е програмен директор на Международния литературен фестивал, който обичайно се провежда по време на Панаира на книгата през декември в НДК. Тази година предстои осмото му издание. Дано ситуацията с пандемията не осуети този истински празник на литературата, авторите, преводачите, издателите и книгоманите. Ние винаги обстойно сме писали за него и ще продължим.

Кирил Златков - снимка Стефан Джамбазов

Тук искаме да припомним какво каза в наш разговор за „Въпреки.com“ великолепният художник – илюстратор, плакатист и майстор на буквите Кирил Златков преди време още преди реализацията на проекта „Скритите букви“ в България“ и аналога му в чужбина „Българските букви“. Той има особено отношение към нашата азбука – и като записваща звуците, и като графично изображение. „Тези дейности, свързани с физическото докосване до буквите, според мен, също преживяват някакъв ренесанс. Те са в същата рамка – това, което човек чувства като празнина, трябва да бъде запълнено от нещо красиво, от повече естетика в живота. Нашата азбука противно на мнението, че е много стара, далеч не може да се похвали с други от хилядолетия. Тя, както и езикът е една жива материя – продължава да се обогатява и да се развива. Нашата азбука, така е заложено, е да бъде съвършена. Много е близо до най-високите постижения на човечеството в тази област като графично изображение. Която няма нужда от много допълнения. Ние имаме много плътно покриване на звуци и отделни букви за тях. Нещо, с което не могат да се похвалят много народи, които имат азбуки на базата на латиницата. Не могат да се похвалят с такъв тип уникалност”.

Борислав Петранов - снимка Стефан Джамбазов

В контекста на присъствието българските букви в Берлин и амбициите на Борислав Петранов да обогати дейността на Българския културен институт в столицата на Германия сподели за „въпреки.com” в началото на мандата му в края на 2018 година. „Българската публика, нашите сънародници, разбира се, са добри дошли, но те не могат да са основната целева група на публиката, която търсим. Една публика се гони изключително бързо от едно пространство и много трудно, изисква много работа, за да бъде върната, да бъде привлечена към това пространство. Тук имаме дадеността, че този Културен институт се намира в сърцето на Берлин и е някак си тъжно той да остане извън обсега на вниманието на немската публика. Ще се опитам с всякакви средства да привлека тук публика. За мен това е не само продължение, а своеобразно предизвикателство. Германия е доста по-голяма страна и има повече възможности. Другото, което смятам, че е много важно и това го правих също във Виена /няколко мандата той беше директор на БКИ „Витгенщайн“ в австрийската столица – б.а./ е да не се затваряме само в този кръг – в тези помещения тук“.

Една от спирките на „Буквите на България – азбука на Европа“ беше и на оградата на полското посолство в София - снимка Стефан Джамбазов

Това не е първият проект, посветен на буквите ни, реализиран в България и продължаващ пътя си в Европа и света. Най-успешният проект на Международното триенале на сценичния плакат - акцията „Буквите на България – азбука на Европа“ и тази година продължава своето пътуване. Акцията „Буквите на България – азбука на Европа“ е възхвала на буквите със силата на плаката. Буквеният знак не е спирал да бъде творческа провокация за авторите, които са изкушени от графичния дизайн, от типографията и от рекламата, но това, което отличава тази колекция от други подобни опити е изключителният звезден състав на 30-те художници от 20 различни страни, приели ��оканата на Триеналето да създадат плакати – по един за всяка една от буквите в българската азбука. Проектът започна своя живот като част от културния сезон, съпътстващ Френското европредседателство през 2008 година – първото след приемането на България в ЕС. От тогава до днес пътят на изложбата минава през Барселона, Берлин, Бърно, Варшава, Вашингтон, Женева, Лондон, Любляна, Колорадо, Мадрид, Мексико, Ниш, Ню Йорк, Париж, Прага, София, Скопие, Токио, Хелзинки и други градове по света. За пръв път тази година Триеналето създаде и дигитална версия на изложбата, в която плакатите „преминават“ един след друг на фона на великолепната авторска музика на Живко Петров. Отбелязваме и това великолепно представяне на българските букви не само, за да уважим създателите. А да подчертаем, че и двата проекта, създадени от великолепни автори и талантливи хора изграждат красивия образ на културна България, така както желаем да бъде представяна и възприемана в света. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив БКИ - Берлин и Стефан Джамбазов

[briellasophia]

работа в германия без немски език

[lakeshowko]

агенция за работа в германия

[valsilence]

работа в германия в гръцки ресторант

[nebulouslion]

селскостопанска работа в чужбина

[theabstinence]

оферти за работа в германия

[vprki]

Критичен поглед: Вулканът Фасбиндер

Не е за вярване, че Райнер Вернер Фасбиндер днес би трябвало да е на 75 години! Макар и въображаемо, няма как да си го представим на такава почетна възраст, след като знаем филмите му, шеметната му житейска парабола и ореолът, който още приживе си бе изградил, преди да си отиде само на 37! Това написа кинокритикът и преподавател проф. Божидар Манов за  „въпреки.com” по повод 75- годишнината на режисьора на 31 май.

Името на Фасбиндер е неотменно свързано с изключително важен период от немското кино след Втората световна война, основателно назован „ново немско кино“! Времето от края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век е особено динамично в развитието на следвоенното кино в (Западна) Германия. До голяма степен то е „облъчено“ от влиянието на френската „Нова вълна” и от цялостното младежко протестното движение с връх през горещото лято на 1968-ма (контестацията на „младите“ към поколението на „бащите“). Тогавашното немско кино е „скучно и отживяло времето си“, според дръзкото и категоричното мнение на новите млади автори. Те искат (и налагат) не само нова изразност и нов кинематографичен език. Много по-съществено е, че поставят критиката на обществената и политическа система в центъра на своите филми, като демонстративно и съзнателно се разграничават от развлекателното кино. Най-активните му млади режисьори се срещат понякога в мюнхенската бирария „Бунгало“, след което всеки тръгва по самостоятелния си творчески път. Имената им обаче остават свързани в спомена за последвалото бляскаво обновление на немското кино: Вим Вендерс, Райнер Вернер Фасбиндер, Вернер Херцог, Александър Клуге, Райнхард Хауф, Фолкер Шльондорф и още неколцина.

Райнер Вернер Фасбиндер - снимка Ullstein Bild/Getty Images

Шльондорф, например, след като учи и остава да живее в Париж, работи като асистент на Луи Мал. Дебютът му „Младият Тьорлес” (1966) има неочакван успех на фестивала в Кан. „Момичето от вчера” (1966) на Александър Клуге пък отнася награда от фестивала във Венеция. Вернер Херцог печели „Сребърна мечка“ за дебюта си „Знаците на живота“ (1968) на Берлинале. Само за няколко години новите немски филми са забелязани и оценени от всички важни международни форуми и от професионалната критика. Подемът продължава и през следващите години и се зареждат успешни заглавия и на другите режисьори от първоначалната единна кохорта.

“Страхът изяжда душата”

Фасбиндер прави „Страхът изяжда душата” (1974, награда на ФИПРЕССИ и на Екуменическото жури в Кан) – вълнуващ емоционален разказ за мигрантската съдба на марокански гастарбайтер и невъзможната му любов с възрастна германка. (Тъкмо за него си припомних при новата мигрантска вълна в Германия преди 4-5 години). Вернер Херцог не изостава и пуска на екран „Загадката на Каспар Хаузер” (1974). Решаващ международен успех постига „Американският приятел” (1977) на Вим Вендерс по романа на Патриша Хайсмит. Догонва го Райнхард Хауф с „Нож в главата” (1978). А веднага след това идва и „Златната палма“ на Фолкер Шльондорф за екранизацията на „Тенекиеният барабан” (1979) по романа на Гюнтер Грас. И почти едновременно с него излиза „Бракът на Мария Браун” (1979) на Фасбиндер. Предмостието е завладяно! Новото немско кино вече има своите световно признати режисьори и безспорни филми – шедьоври!

Хана Шигула в “Бракът на Мария Браун”

Впечатляващо е, че сред новите имена много бързо с особен статут се откроява именно Фасбиндер. Роден е на 31 май 1945 (само 3 седмици след капитулацията на Третия райх) в Бад Вьорисхофен, Бавария. Не набляга много на учението и едва 16-годишен напуска училище, без да се дипломира. (Каква ирония на времето: след 55 години същото незавършено мюнхенско училище е назовано на негово име през 2018 г.). Когато през 1966 година Фасбиндер снима първия си късометражен филм „Тази нощ“ едва ли някой предполага какво могъщо авторско цунами се задава! Защото през следващите 16 години той прави с неистова отдаденост 44 режисьорски филма (!), написва 50 сценария, играе като актьор в 43 роли и е продуцент на 12 ленти! Само през 1970 година завършва 8 филма! Не споменаваме театралните пиеси, книги, статии, манифести. Никой не знае кога спи, с какво се храни, има ли въобще свободни часове, остава ли му време да мисли? И всичко това плюс работа на терен, понякога с големи екипи, дни наред, без почивка, до пълно изтощение.

„Горчивите сълзи на Петра фон Кант“

И винаги с несменяемото кожено яке - талисман! Човек – вулкан! Разбира се, при такова темпо на работа, покрай шедьоврите му има и набързо заснети сурови идеи с дидактични тезиси и плакатни послания. Но никой не може да оспори или още по-малко да отрече истинските му безспорни постижения. В тях най-често го вълнува и интересува спецификата на немска идентичност – и по време на войната, но особено подчертано в следвоенна Германия. Към тази авторска свръхзадача са насочени най-важните му и успешни филми: „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ (1972), „Страхът изяжда душата“ (1974), „Бракът на Мария Браун“ (1979), „Лили Марлен“ (1981), „Лола“ (1981); „Вероника Фос“ (1982) и дори телевизионният сериал „Берлин. Александерплац“ (1980), макар да е сюжетно ситуиран по-назад във времето, през 20-те години и националната криза след Първата световна война. Оглеждайки обаче огромната му филмография, неизбежно забелязваме, че въпреки безспорния международен успех на основните му филми и тяхното трайно присъствие в аналите на световното кино, те не са особено популярни сред зрителите в родната му Германия.  

„Берлин. Александерплац“

При неговото неспирно препускане през снимачното всекидневие, независимо от огромната му енергия и работоспособност, той не би могъл да се справи, ако не разчита на постоянен екип от верни съратници, които наред със своя професионализъм са привикнали на изтощителния му режисьорски режим. Разбира се, работи с много актьори и актриси, но доминираща фигура сред тях в продължение на повече от 12 години е изключителната Хана Шигула – икона на новото немско кино, която участва в 23 негови филма (от общо 104 в собствената �� филмография)! Забележително партньорство, увенчано с нейната „Сребърна мечка“ като най-добра актриса за ролята й в „Бракът на Мария Браун“. Но никой не може да си представи също така „Горчивите сълзи на Петра фон Кант”, „Лили Марлен“ и  „Берлин. Александерплац“ без нея. Впрочем, тъкмо от  „Лили Марлен“ започва и кариерата й на певица. А само този филм (от неговите 23 заглавия с киноразпространение) е предложен като немски кандидат за чуждоезичен „Оскар“. Но не достига до номинация, въпреки иначе безспорния му международен успех.

Хана Шигула в “Лили Марлен”

При моя среща с Хана Шигула на кинофестивала в Солун през ноември 2014 година, в отговор на мой въпрос, тя отбеляза в кратка реплика един особено искрен нюанс:

- Каква е ролята на Райнер Вернер Фасбиндер за Вашето изграждане като актриса и за постиженията Ви на екрана?

- Когато става дума за Фасбиндер, днес все повече оценявам неговия огромен талант и изключителното му място в немското кино. Но когато става дума за мен в неговите филми, то е като сложно завръщане в миналото: понякога искам да съм отново млада и да снимаме още филми, а понякога съм благодарна, че всичко това отдавна е приключило.

Не е наша работа да тълкуваме с клюкарско любопитство какво има предвид голямата актриса като спомен от близкото им съвместно творчество през годините. Но и при друг повод, в друго интервю, тя казва: „Ако Фасбиндер попадне на човек, който обича да страда, той с удоволствие ще му осигури подходящо страдание и ще се наслаждава на това. Той беше като котка, която се примъква плавно с лапите си към вас, но никога не знаете дали ще ви погали или одере.“

Фасбиндер и Хана Шигула на кинофестивала във Венеция през 1980 година - снимка архив

Разсъждавайки по-общо за феномена Фасбиндер, да не забравяме неговото кредо, което споделя убедено и следва във филмите си: „Всеки истински режисьор в своята творческа работа има една постоянна тема и в края на краищата винаги прави един и същи филм. Моята тема е експлоатацията на чувствата! Тя никога не се изчерпва, тя е вечна, независимо от конкретните сюжетни варианти: дали, например, държавата злоупотребява с патриотизма на гражданите си, или в семейната двойка единият партньор експлоатира емоционално другия, докато го разруши.“. Уви, в голяма степен това важи напълно и за неговата собствена ненаситна, безпощадна, емоционална лична самоексплоатация в задъханата му жажда, глад, ако щете дори постоянна творческа абстиненция да пише, да снима, да монтира, да мисли, да организира, да мотивира, да възпламенява, да изстисква, да експлоатира всички около него! И най вече самия себе си! 

“Вероника Фос”

Защото цялата тази взривна смес от талант, самосъзнание, психологическа нагласа и неудържима социална емпатия, за него означава само едно: да прави кино! До пълното себеизчерпване във фаталната нощ на 10 юни 1982, когато свръхдоза кокаин и сънотворни хапчета слагат точка на необуздания му задъхан живот! Намират го мъртъв с недописана страница от недовършения сценарий за бъдещ филм за Роза Люксембург. Смъртта м�� се приема като символен знак за края на новото немско кино! Така завършва забележителната му житейска спирала: като самоубийствен свредел на пилот – камикадзе, който забива самолета и себе си във вечната прегръдка на небитието! Дали там е намерил спокойствие?

“Бракът на Мария Браун”

В заключение e коректно да кажа, че Фасбиндер не е „моят режисьор“. Каквито са, да речем, Чаплин, Жан Реноар, Фелини, Уйлям Уайлър, Висконти, Щрохайм, Иржи Менцел, Вайда, Георгий Данелия, Кането Шиндо и много други. Винаги съм гледал филмите му с интерес, с внимание към тезите и посланията им, но и с особено отстранение. Следенето на сюжета не ме увлича, респектиран съм от мощната енергия на екрана, но не ми достига артистично въодушевление.

Голямото изключение обаче е великолепният шедьовър „Бракът на Мария Браун“. Сигурен съм, че това е филмът, който се е родил във въображението му като цялостен завършен ембрион и после безапелационно е действала гениалната формула на Рене Клер:  „Филмът е готов, остава да се заснеме!“ От силната и талантлива кохорта на новото немско кино най-много ме е грабнал от първо гледане „Тенекиеният барабан“ на Фолкер Шльондорф. Но зад него е романът на такъв мощен писател като Гюнтер Грас и школовката на самия режисьор във френското кино през годините на тяхната „Нова вълна“. Докато ��асбиндер е зареден с огромен самороден кинематографичен талант, отгледан някак от само себе си. Затова удивително лаконично, но и поразяващо е откровението му: „Любовта е най-доброто, най-коварното и най-ефикасно средство за социална репресия“! Припомнете си късните думи на Хана Шигула: „Понякога съм благодарна, че всичко това вече е приключило“.

“Лола”

Тук не е място да преплитаме мощния творчески свят на един ярък и забележителен режисьор с неговия личен психологически профил, с откровената му хомосексуалност, с индивидуални особености на характера. Но не е без значение да надникнем в обикновено невидимия върху екрана и непознат за зрителите съкровен авторски свят. Райнер Вернер Фасбиндер е умопомрачителна комбинация от мощен талант, безмерна жизнена енергия и неистова потребност от творчество! Обаче този самоубийствен коктейл от равностойни взривни компонентни неумолимо го води до единствения възможен изход: Exitus Mortis, преминавайки през възвисяващата парабола на Exitus Artes! В реалиите на битието вторият изход е фатално потребен на талантливите хора. Но същевременно ефимерно непостижим, поради което непреодолимо води белязаните от Бога и обречени от Съдбата таланти към неизбежно вдъхновено самоизгаряне! Както нощните пеперуди, привлечени от магията на пламъка, намират смъртта си в него.

Райнер Вернер Фасбиндер и Хана Шигула в “Любовта е по-студена от смъртта” /сцен. и реж. Райнер Фасбиндер/

Не е за вярване, че Райнер Вернер Фасбиндер днес би трябвало да е на 75 години! Представяте ли си го като улегнал кротък бюргер с бирено коремче, побеляла рядка брадичка, телени очилца и задрямващи зад тях помътнели от напредваща катаракта белезникави зеници. А от ръцете му се изплъзва непрочетен вестник. Абсолютно невъзможно! 100 % невероятно! Това може да е всеки кротък пенсионер от кварталната бирария, но не и неистовият вулкан Райнер Вернер Фасбиндер! По-вероятно е в момента да смърка дълга бяла магистрала кокаин някъде из небесните селения. Едва ли в Рая, защото там са добрите момчета. А „лошите“ отиват където си искат. Кой ли знае къде е?

За среща с него по-лесно е да изтеглите от мрежата някой от 44-те му  филма. И веднага ще разпознаете задъхания му кинематографичен почерк, много преди да видите името във финалните надписи. И нещо странно: за мен никога не е бил „моят режисьор“, ала винаги разпознавам авторския му пулс! ≈

Текст: Божидар Манов

Снимки: архив