#пътешествия

[keeptolking]

"Когато тялото е между четири стени, душата прави най-далечните си пътешествия."

- Augusta Amiel-Lapeyre

[vprki]

Георги Борисов и неговите истории…

През ноември с логото на издателство Colibri  излязоха два тома с мемоарна проза, непубликувани стихове, мисли, наблюдения и философски есета на Георги Борисов, белязали неговия път в продължение на половин век. Внушителен по обем и времеви обхват литературен труд, който авторът е нарекъл „Моите истории“, а някои биха го определили като своеобразен „дневник на писателя“. Художественото оформление е на Кирил Златков.

Бихме поставили двата тома на Георги Борисов сред най-силните издания на отминаващата вече 2024 година…

Сред разделите на първата книга „Моите истории (1973-2023)“ особено любопитен е първият - и като форма, и като тематика - защото препраща към Далчевите „Фрагменти“ и представлява ценен принос с „опитите“ на поета да разгадае същността на поезията и творческия процес, многоликите маски на битието и холограмите на словото, безкрайните възможности и измамната нищета на българската рима.

Богатството от мисли и впечатления и нахвърляните под влияние на моментното вълнение стихове, предназначени единствено за личния бележник и незаслужено пренебрегвани от поета като недовършени или недостатъчно „добри“, пръснатите в движение образи и сюжети, спонтанното и метафорично възприятие на света и природата в тази книга са златно находище за всеки ценител на изкуството и литературен изследовател – а защо не и за неизбежните в такива случаи „литературни джебчии“, както ги нарича Кирил Христов в своите ��невници. Пишат от издателството.

Малцина са днес у нас служителите на Словото, които съумяват да устоят на суетата и да не се отклонят от пътя, по който ги е повел талантът. А на този път, ако останеш верен на природата си и безучастен към изкушенията на времето, ще срещнеш и разпознаеш хората, които са твои събратя по кръв, ум и перо. Кои са те в този втори том от „Моите истории (1973-2023)“ на Георги Борисов?

Константин Павлов, Борис Христов, Радой Ралин, Йордан Радичков, Петър Увалиев, Миряна Башева, Вера Мутафчиева, Никола Радев, Алек Попов и Деян Енев, Севда Севан, Божана Апостолова, Красимир Дамянов и Влади Киров, Кирил Кадийски и Георги Господинов, Румен Леонидов, Светлин Русев и Георги Чапкънов, Юлия Огнянова, Катя Паскалева и Иван Росенов, Пламен Масларов и Стефан Димитров, Георги Трифонов, Руси Чанев, Павел Васев и Александър Морфов, съпругата на Георги Марков – Анабел, и братовчед му Любен, дъщерята на Албер Камю – Катрин, легендарният правозащитник Владимир Буковски, нобеловият лауреат Томас Транстрьомер, американските поети Роланд Флинт и Джон Балабан, руските писатели Юз Алешковски /може да прочетете във „въпреки.com” тук/, Виктор Ерофеев, Евгений Попов, Пригов, Лимонов, Владимир Шаров, Анатолий Корольов, Михаил Шишкин /може да прочетете във „въпреки.com” тук/.

И след цялата тази необикновена галерия от образи и характери – широко отворените врати към един богат на пътешествия, срещи и приключения живот в последния раздел на този том, озаглавен „Минах много земя“: от големите европейски столици до пясъците на Сахара и Мексиканския залив. Природа и история, бит и нрави, улични сценки, музеи и театрални представления – какъв шеметен калейдоскоп от многоцветни изображения, през който всеки може да види онова, което търси. „Моите истории (1973-2023), том II“

Георги Борисов при получаване на наградата за хуманитаристика на Портал Култура, 1 ноември 2022

Георги Борисов е роден 1950 година – поет и преводач, дългогодишен редактор и издател на легендарното списание „Факел“, е една от открояващите се фигури в съвременната българска литература. Основател и директор на издателствата „Факел“ и „Факел експрес”, главен драматург на Народния театър „Иван Вазов“ (2009–2016), той е автор на единайсет поетични книги, както и на есеистичните сборници „Откаченият вагон“ (издателство „Фабер“, 2021), отличен с първа награда за хуманитаристика на „Портал Култура“ (2022) „заради неговата „немерена реч“, която разширява пределите на българската словесност“, и „Хиатус. До пъпа на земята и обратно“ (в съавторство с Анатолий Корольов).

При връчването наградата му на 1 ноември 2022,  Деня на народните будители, тогава бе представен от члена на постоянното жури проф. Божидар Кунчев, който каза: “С вълнение и категоричност препоръчвам книгата. Тя се чете на един дъх – един изключ��телно дълбок, проникновен текст, в който има размисъл за всичко това, което е настоящето, миналото, нашата духовност, нашият път през годините, нашата безпътица, стагнацията на сегашното общество, деградацията, упадъка, но преди всичко тя е път към надеждата, към вярата, че нещо утре може да се случи. Книгата е един своеобразен синтез. Събрани са портрети за значими писатели, проникновени текстове за Виктор Ерофеев, за  Юз Алешковски /той почина тази година в САЩ/, много други чуждестранни автори, за Константин Павлов, за Георги Марков, за Георги Рупчев. Георги Борисов го познавам отдавна като талантлив поет, и издател на списание „Факел“, чиито броеве са в библиотеката ми до книгите, които обичам и препрочитам. Георги Борисов е творец наясно с нещата, с истинските стойности. Книгата е написана на един чудесен български език, тази тя е с голям критически заряд, философски заряд с дълбок подтекст. Особено написаното за един от най-любимите ми поети Константин Павлов…“ /може да прочетете във „въпреки.com” тук/.

Георги Борисов при получаване на Голямата награда на клуб "Перото", 2 ноември 2021

Георги Борисов превежда руски, френски и английски поети. Носител е на множество литературни отличия, сред които „Владимир Башев“ за първа стихосбирка, националните награди „Иван Николов“ и „Никола Фурнаджиев“, „Орфеев венец“ „за изключително високи постижения в съвременната българска поезия“, Голямата награда на Литературен клуб „Перото“ на НДК, 2021, за „цялостен принос към българския литературен контекст“. /може да прочетете във „въпреки.com” тук/.

От ляво на дясно Румен Леонидов, Георги Борисов и Тони Николов в СГХГ

Представянето на двутомното издание „Моите истории“ от Георги Борисов  бе на 21 ноември в Софийска градска художествена галерия с участието на Тони Николов и Румен Леонидов. Публикуваме словото на Тони Николов, главен редактор на Портал Култура и списание „Култура“.

„Това е книга-чудовище от 1300 страници, но „нежно чудовище“ според определението на немския поет Ханс-Магнус Енценсбергер. Извадените на бял свят Георги-Борисови страници са палимпсест, в който изстърганото от времето изниква с неочаквана яркост и сила; „камъчета от мозайка в пясъчен часовник – казва сам той, сравнявайки ги още с „буца глина, увита в мокра кърпа“. Твърди, че ги е писал, без да поправя; ей тъй, на един дъх. Може и така да е. Мисълта обаче е сцедила достатъчно словото, че да му придаде неподозирана релефност на изказа и мащабност на звученето. Страници, които си струва да бъдат четени, а и препрочитани от онези, които решат да проникват в „свръзката на времената“ (Пастернак).

Самият автор твърди, че не знае в какъв „жанр“ са въпросните „изречения“. Капки дъждовна вода, в които се оглеждаме, докато изтегляме ведрото от кладенеца; или, както би казал Емил Чоран (любим негов автор), „свършеци“, кондензации на смисли и отражения на едно време, което не е било от добрите времена; време на съпротива и на глуха защита, както го определя самият Борисов. Думи и образи и на другите около нас; толкова много пропуснати или замълчани неща.

Тони Николов

Размисъл в две части. Условно ще определя първата като „мито-поетическа“. Не защото Георги Борисов е създател на нови митове, въпреки че кой знае… А защото poiesis-ът е и mythos (същностен разказ). Докато втората е посветена на „преминаванията“ (в никакъв случай тя не е чисто „пътеписна“). В първата ѝ половина има и „разделяния“ с хора на духа, а във втората – с „места“, които човек рядко посещава за втори път.

Из всеки ред на този двутомник извира поезия, която авторът на тези редове определя като „върховно напрежение, състояние на краен предел и подем, който граничи с пророческите гърчове на просветлението; наричаме го вдъхновение, но може и да е фатален завършек“.

За щастие, в нашия случай завършекът не е фатален. Имаме и втори том с „истории“. Още 800 страници. Кръстосване на аза с другите. Срещи, срещи безброй. Например, с изкуствоведа проф. Димитър Аврамов за думите на Дега и невъзможността човек да се изприкаже. Или за цветовете на поезията – у Фурнаджиев – черно и червено; у Разцветников – златисто, синьо. Цели находки – дали стиховете на Далчев напомнят за кубизма?

И още: за редактора Николай Кирилов, пуснал за печат няколко неразрешени странички от пътепис на Георги Божинов (авторът на „Калуня-каля“), в които се прокрадва разказ на българин, минал през съветските лагери. Скандалът на 1975 г.

Георги Борисов

Неусетно тези настроения в бележниците (публикувани без редакции!) се усилват. И през 1987 г. авторът им се пита: „И какво излиза сега? Че целия си живот аз съм изкарал в лъжа и мълчаливо примирение и съм придобил най-грозните ��ривички на властта и съм вървял срещу природата човешка… И как сега ще се отворят тия уста, без да потече мед от тях, и с какво ще клеймят, като цялата им жлъч попи дълбоко в сърцето ти? Лесно се пръскат заешки сърца, а напуканите вече за нищо не стават. Пък и кой ли ще вярва на думите ни днес…“

Пример за „втората проза“ на Георги Борисов, която помним още от „Откаченият вагон“ (2021). Така през страниците на томовете изникват в „пентименто“ и на бързи обороти „образите на 1989–1990 г.“.

Румен Леонидов гладува девети ден, свети като цигарена хартия. А авторът на спомените превежда Велимир Хлебников. Още тогава. Да припомня само, че невероятният том „Творения“ на Хлебников (под съставителството и редакцията на Георги Борисов) излезе чак през 2020 г.

Ето и бележките му за онези дни (забележете, след първо пътуване в Лондон): „Реформите у нас, на фона на събитията в Източна Европа, са почти незабележими за чуждото око. Като се има предвид, че не дават никакъв що-годе оригинален български принос…Малка страна, малък народ с малки площади и наплашени покрайнини, където още безнаказано се разпореждат местни величия – нима можем с нещо да изменим общия ход на събитията?“

За същия онзи преломен отрязък има бележката, че „дните се изнизват като фотони“. Време не за поезия, а за публицистика.

Румен Леонидов

Поводът за онова първо пътуване е посрещането на Нова година в къщата на Георги Марков на „Линет авеню“ 23. И записаните думи на Анабел Маркова: „Моят съпруг Георги Марков не престава да обича своята родина, която напусна през 1969 г., и отказа да замълчи за робството и безправието“.

В тези бележки липсва обаче нещо, което ще си позволя да допълня – като редактор в „Профиздат“ Георги Борисов убеждава д��ректора на издателството Никола Радев да пренасочат целия запас от дефицитната тогава хартия, с който разполагат, за огромния и първи тираж на „Задочни репортажи за България“ (негов е и предговорът към това издание).

Следват още множество „пълзения по думите“, пронизани с болка и тревога: „Как може да се преодолее вековната омраза и у нас, колкото и кротки да сме били към поробителите? Тъкмо тази кротост може да стане взривоопасна някой ден.“ (3 януари 1990 г.)

Страхове, хвърлящи своята сянка по един начин преди 1989: „Гнети ме някакъв страх – за бъдещето ни изобщо, което ми изглежда безнадеждно като изоставена нова къща – недостроена още, здрава – камъни и тухли, прясна дограма, дървесината още ухае на балкан… Тъмнина. Огън, отровен дим. Край огъня – три псета ровят в боклуците. Виждаш изрязаните им в зловещата мръсна и жълта светлина черни силуети. Така ще да е било с пещерните хора. Ние се връщаме, явно се връщаме към тях.“ (Княжево, 1987 г.)

И по- друг през октомври 1994 г. („Страната ни е кочина“): „Гробище на коли, бойлери, кюнци, готварски печки, гниеща арматура, легени и корита, фургони и автобуси, държавата ни е гробище – гробище на самосвали и бетонобъркачки, на цехове и заводи; цялата е осеяна с натрошени шишета и смачкани пластмасови кофички, осаждени кофи за боклук, бълващи денонощно зловония и черен пушек; земята ни е крематориум, който не може да насмогне на труповете, защото родилните ни домове масово емигрират.“ 

Георги Борисов и Румен Леонидов

И доста по-нататък (1999 г.): „В това призрачно гробище на скръб, където и кучетата не лаеха, най-ярко грееше луната. О, нощи слънчеви… Следобед се покатерих на един бял бор и наблюдавах въжената линия на паяжината, опъната между две дървета, по която се качваха и спускаха като кабинки паячета.“

Някъде из паяжината от записи откриваме и предложението му да се пише „громол и  гняв“ – вместо „врява и безумство“ (по Фокнър).

А сред „минатите много земи“ със „зарева от тлееща жарава“ и „дрипави слонски уши“ отново попадаме на думи за поезията: „Тя е дърво, което със сенките от облаците и гласовете на птиците иска да полети след вятъра… Отдели ли се от земята обаче, ще изсъхне.“

Тони Николов

/Текстът е цитиран от публикация на Портал Култура/

За финал публикуваме кратък откъс от Георги Борисов в първия том.

От ляво на дясно Румен Леонидов, Георги Борисов и Тони Николов в СГХГ

ПРЕДВАРИТЕЛЕН ПОСЛЕПИС

Попитах мой приятел, философ, какво пише. „Нищо – отговори. – Аз съм умрял.“ Бяхме на маса. Изгледах го продължително и той поясни:„Човек трябва да пише така, все едно го няма. Да не мисли въобще дали ще го публикуват, кой ще го чете, какви пари и награди ще получи. Все едно, че е умрял.“

„Аз отдавна съм мъртвец тогава! – възкликнах. – Наздраве!“

Имах предвид точно тия страници, които сега вадя на бял свят. Какво представляват – и аз не знам: прашец от пеперуда, която вече не лети, камъчета от мозайка в пясъчен часовник, отпечатъци от стъпки по тавана, буци глина, покрити с мокра кърпа … Никога не съм смятал да ги публикувам. Водел съм ги в движение, на ръка и на един дъх, без да тр��я, зачерквам или добавям отделни думи, без да ги препрочитам и поправям. Ей така, за отскок – както загрява и тича на място юношата, преди да се засили и литне над летвата; както има нужда да се поразтъпче след продължително седене и четене на чужди ръкописи книжният роб. Или просто за да поддържам форма, по-точно, за да придам форма на хаоса в мен; да се надвеся над собственото си отражение между капките в кладенеца, преди изтегля кофата с вода. Не са нито поетичен, нито някакъв вид дневник, макар и да наподобяват такъв, нито спомени и опити за портрети, есеистична и документална проза, бегъл пътепис, афористични изречения, свидетелства, самопризнания...

Докато беше драматург в Народния театър "Иван Вазов" Георги Борисов организираше и премиери на книги в залата, която сега носи името на Павел Васев. Снимката е от 17 октомври 2014, автор Стефан Джамбазов (1951-2021)

Двата тома на Георги Борисов отново ни срещат с големия му талант – не само да пише стихотворения, но и да владее перото в различните му проявления. "Моите истории" на поета са увлекателни с енергията си и умението му да разказва. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[nurxaya]

Мечтите са крила, които ни носят далеч,

По безкрайни небесни пътеки, светли и ясни.

Те са звездни следи в нашите сърца,

Изгряващи в нощта, когато светлината е рядка.

Мечтите са магия, която ни обгръща,

Когато затворим очи и се потопим в света на въображението.

Там, където времето не съществува,

Мечтите ни се превръщат в реалност.

Мечтите са пътешествия към недостижимото,

Към звездите, които се усмихват на нас от висините.

Те са нашите надежди, нашите желания,

И ни карат да вярваме, че всичко е възможно.

Затвори очи, принцесо, и се потопи в своя свят,

Където мечтите са светлина и вдъхновение.

Нека те водят към нови приключения,

И нека те направят по-богати и по-свободни.

[localguidebg]

Повече от три години драсканици и снимки отсам и оттам 🗺

[magdalendia]

Акцентите на лято '23 - пътувания, фестивали, море, планина и зеленина

Уважаеми читатели и почитатели, датата е 37-ти август и категорично отказвам лятото да свърши. Но щом замирише на печен пипер в кварталните пространства, фактите са на лице. Листата поемат своя полет, а студения чай за разхлаждане в жегата лека-полека се превръща в топъл за уютна атмосфера в дъждовните дни. Събрах колекция от малките любими моменти през лято на '23-та, а за големите като островните пътешествия до Тасос и Малта, съм отделила статии в раздел "Пътувания".

Фестивалите на лято 2023

Исторически фестивал, театрален фестивал, танцов фолклорен фестивал, филмов фестивал, фестивали за архитектурата и изкуството - общо цели 6 в рамките на 3 месеца. В руините на стария град Плиска, на плажа в Аспарухово, във Варненския летен театър и по центъра на Варна, по върховете на Стара планина, из уличките на другата стара столица Търново - ние сме на всеки километър и това лято особено - задължително там, където се състои шарен, весел и артистичен фестивал!

На танцовия фолклорен фестивал във Варна грузинците преодоляха гравитацията и доведоха центробежната сила до криза на идентичността!

На село хранят добре

То па що за лято е, ако не отидеш поне веднъж на село? Да ти нарежат един килограмов сочен домат, да гледаш надвечер как козите се прибират от паша, да поливаш цветята в градината с маркуч. А за селската домашна механа няма отпускарски август. А моята маминка трябваше да стане шеф готвач, 'начи... (вляво). За шеф Манчев не искам и да чувам! Ама и мама е селска мома вече и продукцията от нейната градина се представя все по-добре и по-добре (вдясно).

Малките детайли от селската градина

Новоизлюпени ягодки, заформящи се свежи марулки, цъфнала мащерка за чай през зимата, лук, който няма търпение да излезе от земята и да разпла��е оня, дето ще го реже за манджата довечера.

Пътят е живот

Както казах, ний т'ва лято спирка нямахме. Вкъщито ми беше само като временен престой докато стане време от едното хойкане до другото. И тъй на пътя изкарахме с домашен обяд в полеви условия не един път.

Е, не сме яли все каквото сме сложили у дома в торбата. Имаше моменти, в които сядахме и на ресторант. Тогава не проупскахме да почетем литературата, която "декорираше" рафтовете по стените.

И животът е път.

По гарите

Пространствата на БДЖ си остават запазена марка за родния приключенец и пътешественик. За мен още от първи курс в университета гарите и влаковете се превърнаха във втори дом. А който е преживял БДЖ, няма нещо в тоз' живот, дето ще го уплаши. То си е все едно си преживял постапокалипсис. И тука и сега състоянието на жп гарата и нейните влакове в Шумен ще ви докаже, че съм права.

Много залези, посрещнати на пътя

Абе, ние това лято не се спряхме. То не бяха други държава, други градове в България, фестивали, концерти, претъпкани влакове, натоварени багажници - ей това е перфектното лято. Такова съм го мечтала и такова го имам.

Няма филтър, уверявам ви.

И вкъщи да си не е зле

Това лято остана в историята с 40+ градусовите си рекорди. В тоя случай да си стоя на дивана у дома сред крависите цветя с домашна лимонада в ръка или обяд със свежи градински зеленчуци ми е добре дошло.

Както вече казах - това е лятото на '23-та обобщено. Историите за островните приключения на гръцкия остров Тасос и в Малта, можете да намерите в раздел Пътувания от главното меню на блога.

До скоро, драги ми смехурковци!

[kysmetchetazakafe]

Пътешествия, круизи, куфари, паспорти, визи. Багажа стягай вече, ще пътуваш надалече!😉😊

[venskolev]

Забавни късметчета за новогодишната баница

Поставянето на късмети за новогодишната баница е донякъде суеверие, донякъде игра Традиция е, на новогодишната баница или питка да се поставят късметчета, което е съпроводено с изненада, очакване и надежда. Дали наистина изтеглените късмети за Нова година се сбъдват или не, няма значение. Важното е да има баница с късмети на празничната трапеза.

Тя е важен елемент от празнуването, защото сами по себе си всички късмети за новогодишна баница са хубави и предизвикват желания и мечти. А всички знаем, че искрените желания и мечти се сбъдват, особено в такова специално време като посрещането на поредната Нова година. Може да използвате тези забавни новогодишни късмети, за да накарате приятелите и роднините си да се усмихнат. Вероятно всички ще очакват с нетърпение да разберат какви новогодишни късмети ще им се паднат. Може да направите момента още по-интересен, когато в приготвените късмети за баница използвате доза хумор за повече настроение. Освен, че веднага ще разчупят обстановката и ще започнат оживени разговори, тези шеговити новогодишни късмети ще покажат и отношението на гостите ви към вас и към традицията. Обичаят повелява да се използват дрянови клонки, които според броя на пъпките си са наричани за здраве, щастие, любов, късмет и т.н. Днес най-често пишем късметите на листчета, които скриваме между корите на баницата или ги забождаме с клечка върху хрупкавата кора. Забавлявайте се в празничната нощ

- Черпака падна се при тебе пак – ще готвиш манджи от зори до мрак! - Тежък си кат’ радиатор, в се*са ще си терминатор! - Стилна къща с камина пада ти се таз година! С двор, с гараж и с куче – нов, мечтан дом ще получиш! - С чисто нова кола от витрината ще се сдобиеш ти през тази година! - Честито! Печелиш допълнително парче от баницата. Хапвай смело, не ти личи! - Бебе ти се пада, ха познай, що ще чиниш ти, ай, ай ! - Джакпота ще спечелиш ти, само фиша си пусни! - Твоите пухкави паласки не ще се отърват от ласки! - Красотата на теб се пада, да си красив/а най ти приляга! - Ще бачкаш до зори и за шефското кресло ти се приготви! - Със спорт ще изваеш тяло перфектно, с всякакви дрехи ще изглеждаш ефектно! - Учението ще ти е съдба – ще успееш да реализираш със знание голямата мечта. - През новата година радост в къщата ще има! - Здравето на теб се падна! Здрав ще си през таз година, бодър, весел – до амина! - Няма да се отървеш от фенки, ще им трябват наколенки. - Плюи си на петите и далече беж, че очаква те…  годеж 😀 - Ще откриеш нови заложби - ще направиш свои изложби. - Ти изтегли най-големия късмет - Здравето ще е със теб. - Имаш приятели добри, с тях те очакват щастливи дни! - За годеж се приготви и за празненства до зори! - Пътешествия, круизи, куфари, паспорти, визи. Багажа опаковай обратно ще пътуваш многократно! Read the full article

[cecocd]

"The Foggy Path" Photography: Tse #артфотография #българскаприрода #българскипланини #българскафотография #българскипътешественик #българскакрасота #българскоизкуство #българскитуризъм #българскитепланини #горы #гора #мъгла #пътешествия #път #пътувай #пътешественик #пътувам #пъткъмщастието #пътешествие #пътувамвбългария #фотографияприроды #фотосессияказань #фотосессиянаприроде #природамать #природапрекрасна #природа #tseart #photonatural #foggyforest #fotografia https://www.instagram.com/p/CNPM449D623/?igshid=ajqhvzgypfcu

[pylnigluposti]

Така става накрая

Трудно е да си я представиш, гледката в последния ти миг. Какво ще видиш? Твои близки? Или тавана в болницата, през сълзи?

Как си вървеше така, ден за ден, година за година... А сега тук, изчезващ. Разбираш защо му викат край.

Защото изведнъж бъдещето не е вече празен лист да пишеш, а си го запълнил, сега сбутваш думи в долния колонтитул.

Не знаеш кога мястото ще свърши.

Единственият лек за тази тежест е някъде в спомените скрит. Поглеждаш назад, търсиш панически за нещо хубаво да се хванеш.

Ще търсиш не безсмислени неща, не кухи пътешествия, не вещи, а ще търсиш моментите когато наистина усещал си чувства.

Ще търсиш вечните приятели, бил си на правилното място. И ако ти стигнат, може би ще оставиш всичко с усмивка.

Защото да, тъжно е когато последната страница изпишеш. Но така трябва и да бъде. Иначе нищо нямаше да има смисъл.

- Вечерен Пътник

[ethereum-sss]

Купувачът на истории

Преди се вселявах, сега се наложи да купувам. Мога да се представям и така: аз съм човекът, който изкупува минало. Търговец на истории. Другите търгуват с чай, кориандър, акции, златни часовници, земя… Аз вървя и масово изкупувам минало. Наречете ме както искате, намерете ми име. Онези, които притежават земя, са земевладелци, аз съм времевладелец, владетел на чуждото време, притежателят на чужди истории и чуждо минало. Почтен купувач съм, никога не свалям от цената. Изкупувам само частно минало, миналото на конкретни хора. Веднъж се опитаха да ми продадат м��налото на цяла държава, отказах.

Купувам всякакви истории — за изоставяне, за неверни жени, за детство, за пътешествия и изгубване, тъги и внезапни избавления… Купувам и щастливи истории, но няма много продавачи на такива. От първата дума мога да разпозная прясната от вмирисаната стока, истинската от тази на измамниците съчинители, които искат само да припечелят някой лев.

Повечето хора продават историите си на безценица, някои дори се учудват, че им предлагам пари за нещо, което не струва нищо. Други са доволни, че има на кого да прехвърлят товара, който са носели сами досега.

Каква е моята печалба? Благодарение на една болест преди и на изкупените истории сега можех да се движа из коридорите на различни времена. Да имам детството на всички, от които бях купувал, да притежавам жените и тъгите им. Да ги трупам в Ноевите кашони на онова мазе.  

Георги Господинов

[simonsmilee]

Тая вечер поисках да проникна в загадката на българката. Продух… Тук, на тоя трагичен кръстопът на изтока и запада, на севера и юга, е ставало най-силното течение. През сърцето на българката са препускали разнопосочни ветрове, прекосявали са го и разкъсвали. В мене викат, напират неразцъфнали багри, стъпкани плодове, невъплътени образи. Усещам как в мене мъчително пониква зърното на убити светове, как се протяга към светлината, как иска да пробие сляпата си кора и да разцъфне със закъснение от векове. В зърното набъбва музика, поезия, фрески, любовни песни, открития.

Ако в моя кратък живот има две откраднати години, то в моя дълъг живот на българка има откраднати векове. И както тия две мои откраднати години са най-голямата ми печалба, така и откраднатите векове са може би моята тайна, неосъзната придобивка. Нося в самите клетки на кръвта си, предадени от изстрадалите ми предшественички, интуиция, инстинкти, чувствителност, склонност към ясновидство. Откраднатите векове аз съхранявам в себе си като изострени трептения, които ме довеждат до по-дълбок контакт със света. Това огромно пропуснато време през две робства се е трансформирало в мене в една страшна жизнена па̀ра, която все някой ден ще разчупи черупката-вкаменелост кой знае накъде.

Българка… Днес сърцето ми е туптящ възел от противоречия, в които се преплитат далечни корени от вярност за цял живот на една-единствена любов, с порив за пътешествия и приключения. Привързаност към домашна топлина и копнеж за излитане от кафеза на дома, за свобода и риск. Характерът ми е една мъчителна кръстоска на времена, вкусове и стремежи. Нося в себе си един непрестанен „продух“. Векът на техниката се сблъсква вътре в мене с века на гаданията. Старинната родопска песен — с модерния танц. Доченият панталон — с шарената престилка, отрязана от дъгата. Аз още вървя с люлеещ се ритъм на селянка, която носи кобилица на рамо и внимава да не изплиска слънцето от котлите, а пък се катеря по заводски конструкции. Като свлечена змийска риза напролет захвърлям зад себе си предразсъдъците и строгите древни нрави. И скъпо си плащам за тая дързост.

Аз нося някаква преждевременна зрелост. Изстраданият опит на вековете е моето израстване, преди да се родя. На тоя ветровит кръстопът на времената, при опасния, страховит продух аз съм опазила езика като огън в шепите си, за да го предам отвъд, към бъдещето. Дълбоко в себе си нося печата на незарасли рани. В своя характер пазя изплъзващите се черти на миналото и намека за нероденото утре… Надничам в себе си, за да намеря там в зародиш образа, от който съм произлязла и в който ще бъда продължена. В мене се сплитат кози пътечки и аз сама се лутам по тях, не мога да изляза от себе си. Всяка незнайна грешка на вековете, всяка вина на предходниците ми е превърната в мене в чувствителност и прозорливост. Сърцето ми носи отразени всички гами на миналите страдания като далечно, незаглъхнало ехо, трансформирано в женска интуиция.

Понякога частта е по-голяма от цялото. Аз кондензирам в себе си онова, което са били всички преди мене и което ще бъдат след мене. В един кратък миг се кръстосват всички времена. Една осъзната капка, отразила безкрая. Няма да пропадна в света, каквото и да ми се случи. Аз нося в речта си, в усетите и чувствата си, в наивната си мъдрост, в инстинктите си — откраднати векове, които никога никой вече не може да ми открадне.”—

“Бягството не е спасение. Бягството не е никакъв път. То е връщане назад и застой. Да останеш верен на вътрешната си посока — най-трудното на тоя свят. Гръм да се сгромоляса над главата ти! Няма къде да избягаш от своя път и от себе си. Роден си човек, за да вървиш с лице напред. Хоризонтът, преобърнат от собственото ти объркване, иде на мястото си и очертава вечната си линия: той се отваря пред тебе, макар и заоблачен. Не можеш да избягаш от облаците, те са навред, над тебе и вътре в тебе. Трябва да пробиеш облаците с главата си! Да привлечеш гърма върху себе си. Няма друг път. Над облаците има светлина. Най-прекият път към светлината, единственият, води през облаците. Трябва да се върнеш, колкото и да е тежко, каквото и да те чака.

Каквото и да те чака

[vprki]

Картините на Райна Стоймирова създават усещане за хармония сред светлина

 „Естетиката в живописта на Райна Стоймирова е поетична, енергийна, пресъздаваща фантастични природни, подводни, космически обекти и светове, чрез методите на разлагането на формите и въздействието на интензивния цветови колорит, които тя смята за „емоционална оценка на заобикалящия ни свят“ и възможност за дълбок и чувствен размисъл.“ Пише изкуствоведката Христина Бобокова като куратор  във въведението към експозицията „Фрагменти и усещания“ на художничката в галерия „Контраст“ .

И продължава: „Изложбата включва най-нови творби на Райна Стоймирова, която отново не изневерява на своя художествен изказ и комуникация със зрителите, използвайки експресивната сила на цветовете. Нейните послания са свързани с пресъздаване на силни усещания, с алегории и метафори на състояния като извисяване, завръщане, потапяне, обгръщане, пропадне, влюбване, докосване. Виждаме фрагменти от нейния илюзорен микрокосмос, изграден около основни природни елементи – вода, въздух, земя, огън, етер.

 Художествените ѝ похвати са изящни и с лекота създават усещане за красота, за хармония и спокойствие, за звукове, за музика, за пътешествия и имагинерни явления. Цветотерапията, вложена в нейните картини има вибрационна енергия, която се разчита във всеки цвят. Те отразяват всичко наоколо и стимулират по различен начин всеки зрител. Формите, светлината, пространството и сенките в картините изграждат въображаеми художествени образи, без те да се ограничават с определена предметност, като внушават и култивират чувственост. Получаването на абстрактните форми може се асоциира с преминаването на светлина през различни гладки и грапави повърхности, отразява се по различен начин при преминаването през елементите от прозрачната среда с различен състав – въздух, вода, стъкло и отразява всички разлагания на цветовете.

На всеки се е случвало да наблюдава небето на разсъмване, когато лунната си отива, а слънцето още да не е изгряло. Светлинният полъх в този момент е само един от многобройните примери за влиянието на цветовете върху човешкото настроение, мисли и емоции. Въображението е съществена част от съзнанието, което ни пренася за миг в близки и далечни светове, поставя в ситуации и процеси, сред хора или в самота, в усещания и емоционални състояния. Картините на Райна Стоймирова имат именно такава способност - да въвличат зрителя в спонтанни пътувания във времето и чувствата чрез багри, цветове и причудливи абстрактни форми, които се преливат като флуиден калейдоскоп и влияят на пространственото ни ориентиране и емоции.“

В годините сме били на не една от изложбите на художничката и винаги сме се радвали на светлината в творбите, а и тя самата с личностното си присъствие огрява света около себе си. Разбира се, това е нашето усещане, иначе, всеки носи и други краски в душата си…

Припомняме си изложбата ѝ „Полифонично“  в галерия [a] cube contemporary в края на 2021 година. Тогава нейният колега художникът Илиян Урумов написа: „…. Динамиката на платната си тя определя като непредсказуема. Това хем е вярно, хем не. В нейните творби виждам не експлозия, а по-скоро имплозия. Събиране навътре. На капките, мазките, тоновете, контурите или липсата им, на ритъма. Фокусиране на хаоса. Навремето сме си правили експерименти с цветни мастила в чаша с вода. Ефектът беше неочакван и приказен. Сещам се и за петролните петна в морето и правя аналогия с това, което Райна създава пред статива си. Една контролирана безкрайност. Едно събиране на полуневъзможности. Но със силно овладяно усещане за цветна хармония. Тоест петната и формите се образуват уж хаотично, но са подвластни на гравитационните закони. С две думи: контролиран бунт.

Към общоприетите закони на физиката, химията, логиката и правилата. В нашата работа на творци колкото повече правила има, толкова по-скучно става произведението. При Райна това е овладяно на ръба на възможното. Нека обърна специално внимание на цветните хармонии, с които тя спекулира. А за мен са наслада, предимно за очите. Ще използвам екранни метафори, защото и двамата с Райна сме влюбени в киното. Нейните произведения ми връщат лентата към сиво-зеления драматизъм на Тарковски, към смарагдово-оранжевия оптимизъм на Жан-Пиер Жьоне, към намигването в розово на Уес Андерсън, към сложните студени гами на Кристофър Нолан. Мога да дам още много примери, но ще изчакам Райна да премине през целия този необятен диапазон. Ще стоя на кея и ще гледам как разливите се променят…“

По покана на парижката галерия Mona Lisa Райна Стоймирова показва живописните си платна в самостоятелна изложба, съвместена със самостоятелната изложба на френската художничка Натали Уакнин миналата година. Двете авторки споделят вдъхновението от пътуванията си, от архитектурата и природата.

Райна Стоймирова и Христина Бобокова

В неформален разговор с Райна по повод сегашната ѝ експозиция в галерия „Контраст“ сподели, че цяло лято, независимо от жегите, е била в ателието си и е готвила изложбата си „Фрагменти и усещания“. Дали това една от причините в картините ѝ да има толкова топлина, слънце или те извират от самата ѝ същност като артист - цветът в картините ѝ да не е самоцел, а основна движеща сила и изразно средство в една непрекъсната хармония.

2018 година Фондацията ни „Въпреки” реализира проект със заглавие „Учители и ученици в изобразителното изкуство”. Реализирани  бяха седем изложби в София, Кюстендил и Варна на професорите Андрей Даниел, Емил Попов, Вихрони Попнеделев, Николай Майсторов и техни ученици. Идеята беше не само да се направят изложби, а и да се осмисли връзката между учителя и неговите ученици в дискусии в рамките на изложбите.

Плакатът за изложбата "Проф. Николай Майсторов и ученици" в Националната галерия, Квадрат 500, 2018, снимка Стефан Джамбазов (1951-2021)

Изложбата в Националната галерия – Квадрат 500, зала 19 бе „Проф. Николай Майсторов и ученици”, като участниците, освен учителя бяха Долорес Дилова, Ива Владимирова, Елица Матеева – Паскинс, Райна Стоймирова, Албена Щениовска – Еглофф, Юлий Таков, Калин Антонов, Иван Михайлов – Жани и Любен Генов (председател на СБХ и до днес). Николай Майсторов създава частната академия по изобразително изкуство през 90-те. в едни много по-различни условия, отколкото в НХА и тези вече утвърдени автори са я завършили при него. Тогава те  споделиха на дискусията преди откриването на изложбата за своята радост от това, че са се докоснали до него, за неговата деликатност, но и взискателност. За атмосферата в частната академия „Жул Паскин” и за посоките в образованието там, не би могло да му се подражава, защото това е невъзможно. основният белег, обаче, е експресията. Като говориха за някакъв белег на влиянието и школата Майсторов, според тях, едната дума, която може да я определи в най-широк смисъл – това е експресия. А самият професор каза пред всички тях:

„Този процес на преподаване в „Жул Паскин” беше много отдавна и това е хубавото. В това време и в това пространство те се развиха като художници, изведоха своя пластичен резултат, своята уникалност, самобитност. Така че те в някаква степен стопиха в положителен смисъл този учебен процес и то е наложително. В крайна сметка в основата остава някаква придобита истина, някакъв професионализъм, който ги насочва и определя като художници. Той е с��ързан с всичко, но по-скоро като внушение. Прекият занаят е необходим, но в основата трябва да внушиш на човека преди всичко какво е изкуство, за какво се прави, защо си дошъл тук и да го отвориш към това нещо. Да отвориш неговите канали на чувствителност – това е най-важното нещо. Занаятът, той си е занаят, той се учи, можеш сам да го научиш в някаква степен. Основното е да го научиш да мисли в този процес на пластична образна стойност, което е езикът на изобразителното изкуство”.

Припомняме тази изложба и разговорът около нея поне съвсем накратко да акцентираме върху началния път на Райна Стоймирова като атмосфера и поети посоки като творец. Те в някаква степен дават и първия съществен знак за развиващия се в годините талант на художничката, като емоция и светоусещане.

Изложбата ѝ „Фрагменти и усещания“ в галерия контраст продължава до 8 октомври. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[kinderlist]

Сутрин.

В хола ни има почти готова платноходка.

Картите са на масата.

Вдигаме платната.

Най-хубавите пътешествия предстоят.

[bulgaria-travel-news]

Bulgaria Air launches cheap tickets to Rome and Milan

You can buy cheap air tickets to Rome and Milan in Italy run by the national air carrier Bulgaria Air. In the spring promotional campaign, the national company will be able to benefit 35,000 lucky people.

Туристически новини от България

#ТуристическиНовиниБългария, #ГрадскихотеливБългария, #Пътешествия #BulgariaAir

[magdalendia]

От Испания до Мароко - Ден 1: Посока Африка

Едно от най-запомнящите се и вълнуващи пътешествия, които съм предприемала беше екскурзията до Мароко, докато с мама бяхме на гости на леля в Мадрид. Още няколко месеца преди да заминем за Испания за месец през лятото си бях наумила, че ще "отскоча" до Мароко. Няма как просто. Страна, толкова наблизо разположена до Испания, а съществеменно по култура изглежда като от далечен свят. Много ми се искаше да я опозная и да срещна отблизо тази приказна, екзотична страна с ориенталска нотка, макар и да е на запад от нас. Речено-сторено!

Планиране на пътуването

Оставаха две седмици до края на престоя ни в Мадрид, така че трябваше да намерим възможно най-скорошно, сравнително кратко пътуване до Мароко, което по възможност да съчетава повече на брой дестинации, но и да е изгодно и прилично. Да, имахме много изисквания, но пък Мадрид е голям и космополитен град, определено няма да е трудно да намерим екскурзия като за нас. След 2-3 дни разследване на туристически агенции в града, обикаляне по офисите им, разглеждане на брошури и оферти, преценяване на дати, изчисляване на време за заминаване и прибиране, преброяване на спестявания, ходене през 9 планини в 10 и търсене на зелен хайвер в крайна сметка се спряхме на 3-дневно пътуване до градовете Тетуан, Шефшауен, Асила с 2 нощувки в Танжер и тръгване от пристанището в град Алхесирас.

От Мадрид до пристанището в Алхесирас

Сега като казвам тръгване от пристанището в Алхесирас, имайте предвид, че той се намира в южната част на Испания, разбира се, на брега на Средиземно море някъде наблизо до Гибралтарския проток (но не на него), и е на едни 500-600 км от Мадрид. Тръгването беше с ферибот към град Сеута рано сутринта и трябваше да сме на въпросното пристанище в 7ч. сутринта, за да се съберем с групата екскурзианти. Имайки предвид ранното тръгване и разстоянието, на което се намира Алхесирас от Мадрид, ние избрахме да пътуваме през нощта и се качихме на автобуса на гарата в Мадрид в 8ч. предната вечер. Важно е да отбележа, че това се случи по средата на август месец в дните, когато мюсюлманите празнуват важен за тях празник Ейд ал-Адха или както му казваме по нашите земи Курбан байрям. В резултат на това целият автобус беше пълен с мароканци, които вероятно се прибираха при роднините си в родината. Пътуването беше тежко, не само защото беше през нощта и беше дълго, но и защото шофьорът караше доста екстремно и ни причиняваше психически дискомофорт. Представете си - стоиш толкова часове седнал, схващаш се, по едно време тъкмо си се отпуснал и се унасяш и автобуса набива рязко спирачки. Събуждаш се от стреса и какво да си помислиш в такъв момент ��а границата на съзнателното и несъзнателното? Филмираш се и решаваш, че автобуса ще се насече в някой камион и тука ще посрещнеш смъртта без абсолютно никакви почести! По едно време мароканците не издържаха на напрежението и се развикаха на шофьора къде на испански, къде на арабски. Честно, такова обединение на хора срещу всеобща заплаха не бях виждала до тогава на живо от както съучениците ми в гимназията саботираха един час на госпожата по английски.

След 9-10ч. нощен път се озовахме на пристанището в Алхесирас и след час-два се срещнахме с някакъв човек, представител на туристическата фирма. Всичко стана много набързо - събраха се хората екскурзианти от различни страни по света, обясни се важна информация, раздадоха се билети за ферибота, качихме се, той ни остави и потеглихме в посока Африка...!

Посока "Африка"

Когато най-сетне зърнахме африканския бряг, направо не можех да повярвам, че това ми се случва. За мен континента Африка е изпълнен с някаква мистика, древност и приключения и някак си ми беше трудно да повярвам, че след 15-20 минути кракът ми ще стъпи там. Все едно бях някакъв изследовател от миналото, но аз редовно така си се въобразявам като филмов герой, така че нищо ново под слънцето. Е, беше ново за африканското слънце де, хаха!

Слязохме в Сеута - автономна територия на Испания, но на северния бряг на Африка. Малко градче с около 85 хил. души и изцяло заобиколено от мароканска земя. Излязохме от пристанището, ориентирахме се към нашия автобус, натоварихме се и от тук започна невероятен филм.

Първо - границата беше изолирана с високи стени, стабилна охрана, бодлива тел.

Второ - планината Риф беше върховна, а пътят, криволичещ по стръмните й склонове очарователен и с разкошна гледка към Средиземно море.

Трето - когато най-после стигнахме в първата спирка от пътешествието ни - град Тетуан, културният шок, който моментално получих, го преживявах в продължение на няколко месеца по-късно.

Какво е медина?

Цялата обстановка в Тетуан нямаше нищо общо с всичко, което бях виждала до тогава. Въдухът бе тежък и нагорещен, улиците - хаотични, хората - непознати, дрехите им - екзотични и чудати, езикът им - неразбираем. Преди да тръгнем екскурзоводът, който беше местен, облечен в дълги бели дрехи, които сякаш бяха традиционни, ни инструктира да не заговаряме и дори да не поглеждаме местните в очите, да не им правим снимки, да не се отделяме от групата, защото ако се изгубим в медината, оставаме си там някъде и "ще се видим догодина". Медина? Какво пък е това? За пръв път чувам. Това не е ли единия от двата свещени града за мюсюлманите в Саудитска Арабия?

Медина се нарича старата част на северноафриканските градове и често представлява плетеница от малки улички. Уличките могат да те отведат до стълбички наляво, надясно, нагоре, надолу, до някой площад, пазар или временно изгубване на ориентация. Това последното сама си го измислих, но от личен опит смея да твърдя, че е вярно и трябва да го сложат като обяснение в тълковния речник.

Веднага влязохме през едната от седемте порти на укрепителната стена на медината, дълга към 5 км. От там нататък попаднахме в лабиринт от улици, някои разделени от порти, водещи към други улици или малки и големи площади, срещаха се джамии, чешмички, зони с магазини на търговци и занаятчии. За момент почувствах, че се пренесох във филмчето на Дисни "Аладин". Медината на Тетуан е включена в Списъкa на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО и с право, защото това е цял един свят. Амалгамата от миризми, които се разнасяха из улиците беше допълнение към преживяването. Празникът Ейд ал-Адха изисква жертвоприношение на животни, така че отвсякъде миришеше или на заклани животни, или на сготвено месо, дори кръв течеше по паветата, �� на някои места полъхваше вятър с мирис на урина. Въпреки това някъде там си играеха дечица с топката и въобще не им пречеше.

Мароканска кухня

За обяд се озовахме в автентичен марокански ресторант с голямо разн��образие от тредиционни гозби, наредени с вкус и творчесто на огромна кръгла маса, около която всички екскурзианти се наредихме. Любимите ми храни от тази земя са яхнията тажин, вегетарианска, разбира се, доматената супа с нахут харира и табулето с кускус и пресни зеленчуци. Мароканската кухня съчетава кулинарните традиции на местните бербери, на съседните андалусци от Испания и средиземноморски народи, както и на арабите. Напомня близкоизточната кухня и използва разнообразни подправки. Свинското, разбира се, не е допустимо на трапезата, тъй като според мюсюлманите това е нечиста храна.

Заложници в магазин за "летящи" килимчета

Следобяд нашият местен гид ни отведе на шопинг тур из магазинчетата в медината. Там лесно може да се почувстваш длъжен да купиш нещо след като си го пипнал и загледал, защото продавачите са настоятелни, пазарят се, убеждават те, а когато не им вържеш, те гледат осъдително и надменно. По-добре да си въоражен с търпение и пари, защото все ще се намери кой да ти тикне някой сувенир в ръката и да очаква да го платиш. Така стана и с нас. Преследва ни един нисичък персонаж с кожени декоративни камили и като ни бутна камилата в ръцете, при свършен факт, трябваше да извадим 3 марокански дирхама и да се освободим от отговорност. После пък ни заведоха в шикозен магазин за продукти от арганово масло. Вечнозеленото арганово дърво дава ценно масло и за местното население това е "дърво на живота". Гледахме презентация, пробвахме различни продукти, слушахме реч, пълна програма. Ето тук беше моментът, в който осъзнах, че това си е шопинг екскурзия за испанците, така както са в България нашите ходения до Одрин през няколко месеца. Все пак нищо не може да се равнява на преживаването в един магазин за сувенири и "летящи" килимчета, според продавача. Ценен съвет е да не се отделяш от групата си, защото докато те бяха на втория етаж на магазина, слушайки история за как се такът килими, ние двете с мама се оказахме обект на възмущение от страна на продавача Мустафа, за дето не си купихме нищо от него. Разходи ни из магазина, демонстрира ни качествата на няколко килима с цена над 100 евро и дори твърдеше, че са способни да левитират. Като разбра, че няма да си купим даже и един малък сувенир, ни заточи на долния етаж с думите "Не, не!", когато опитахме да се качим при групата си на горния етаж. Мустафа гледаше сърдито с гъстите си намръщени вежди, а ние двете не можехме да повярваме, че сме заточеници в магазин за сувенири! Абсурдно е! По едно време се появи нашия екскурзовод, за да ни избави от ситуацията и ни напомни да не се отделяме от групата си.

Беше станало вече 4-5ч. след обяд и с недоумение установихме, че почти цялата група екскурзианти се прибира в Испания още тази вечер. Огледахме се и осъзнахме, че освен мен и мама, за двете нощувки остават само двойка испанци на средна възраст. Дори ексурзовода щеше да ни изостави на някакъв си частен шофьор, който и той се казва Мустафа и щял да ни закара в хотела ни в Танжер. Хм, значи ние двете се оказваме почти сами в северноафриканска страна за три дни с частен шофьор и двама испанци, с които явно ще се разбираме на развален английски. Какво изобщо трябваше да очаквам от тук нататък?