#пътешествия

[keeptolking]

"Когато тялото е между четири стени, душата прави най-далечните си пътешествия."

- Augusta Amiel-Lapeyre

[vprki]

Греди Асса: Продължавам да вярвам в пътуването, а не в пристигането…

 „Влизането в седмото десетилетие за мен не е преминаване към точка на пречупване. Важните неща, които ме вълнуват са непроменими. Живописта остава голямата ми любов, на която посвещавам времето си, мислите си и цялата си енергия.“ Каза за „въпреки.com” неподражаемият и прекрасен художник проф. Греди Асса.

Планирахме с него да се срещнем за този наш разговор преди изложбата му в Градската художествена галерия в Созопол, част от Програмата на 40-ото юбилейно издание на Празниците на изкуствата „Аполония“ или по време на вълнуващите събития на Фестивала. По лични мои малко екстремни причини тези планове не можаха да се реализират, за съжаление. Затова му зададох няколко въпроса по мейла преди това, една идея обстоятелствени, като в свободен разговор, все едно, че сме срещнали очи в очи…

Греди Асса при откриването на изложбата в Созопол

Годината е специална за теб не само заради юбилейната ти годишнина. Всъщност, тя започна в края на миналата, когато се откри изложбата ти в „Ракурси“ „Край езерото“ и с нея влезе в 2024. После последва изключителната ти юбилейна в СГХГ „Пътувания“. След нея във Велико Търново и както се обяви, че тази година си носителят на Националната награда за живопис „Захарий Зограф“ в Самоков. А сега предстои изложбата ти в ГХГ в Созопол в рамките на 40-ото юбилейно издание на „Аполония“, фестивал, с който си свързан много. В традиционния анонс, който правим с Маргарита Димитрова, артистичния директор на Фондация „Аполония“ преди Фестивала тя сподели, че в ателието ти е видяла творбите ти, които ще покажеш в Созопол, създадени специално. Беше зашеметена, открила е нещо, което не е виждала досега – тъга, неистово усещане за времето, в което живеем…

Маргарита Димитрова и Греди Асса в Созопол

Ти винаги ни изненадваш с различния си поглед, с новаторството ти. Но какво е това специално, с което тръгна към тази изложба за „Аполония“? Кой е новият ти разказ, защото в годините съм се уверила, че всяка твоя картина е разказ или приказка, видение или реалност?

Благодаря ти за топлите думи и за припомнянето на важните събития, които белязаха тази моя година. Влизането в седмото десетилетие за мен не е преминаване към точка на пречупване. Важните неща, които ме вълнуват са непроменими. Живописта остава голямата ми любов, на която посвещавам времето си, мислите си и цялата си енергия. Когато вляза в ателието, прахът от всекидневието изчезва. Радвам се, че си уловила желанието ми да се променям и винаги да експериментирам с нов подход. Този жест е обратното на рекламисткото убеждение, което се пренесе и върху живописта, че един автор трябва да се държи като бранд: да бъде мигновено разпознаваем. Тази тиражирана версия на себе си е досадна.

"Черно море"

Експериментът движи напред изкуството. Влизането в предвидим калъп или в някакво злободневие, едва ли радва публиката. В изложбата „Пътешествия: острови, морета“, която със съдействието на Иво Милев /той бе куратор на юбилейната изложба „Пътувания“ на художника в СГХГ- б.а./  подредихме за „Аполония“, отправната ми точка е беше картината „Хоризонт“. Бях я нарисувал, когато получих предложението да участвам в това 40-ото издание на Фестивала. И започнах работа в тази посока. Обикновено работя в серии. Това ми позволява да навлизам в дълбочина и да усложнявам търсенията си.

"Хоризонт"

Въпросът ти за разказа, който стои зад всяка картина е много важен. Доскоро в нашето съсловие  имаше съгласие, че наративният пласт в живописта е преодолян етап от историята ѝ. Постмодерният край на разказите бе приет с ентусиазъм. Аз също съм се стремил работите ми да внушават, а да не разказват. Днес постмодернизмът е „стара новина“. На негово място все още няма равностойно по влиятелност течение. Напоследък разполагам картините си между фикцията и реалността. Те са двете страни на една монета. Не могат една без друга и вместо да се противопоставят, се преплитат.

"Фрегата"

В твоите „Пътувания“ откри ли своето търсено място? Ще те цитирам:„Основният проблем на евреите е, че те, ходейки по земята, все търсят земя. Може би този проблем стои някъде дълбоко и в моите работи. Струва ми се, че те много по-малко са свързани с конкретни места и много повече с броденето между тях, с пътешествието.“ Ателието ли е това място, домът ти, Пустинята, Исландия, Париж, Гърция, Созопол, срещите с приятелите в Долно Камарци, например, или работата със студентите в НХА?

"Пасаж"

Продължавам да вярвам в пътуването, а не в пристигането до конкретно място. Обичам хората, с които са свързани местата, които изброяваш. Те придават емоционална плътност на пространството на дома, на местата за приятелско общуване, на учебната зала. Привързвам се към места, когато имам потребност непрекъснато да преживявам гледките им.  Трите реда разноцветни планини в далечината, които се променят с всеки час от деня и се виждат от къщата  ни близо до язовир Сопот, са моята медитация.

И, все пак, какво се случва, когато си сам пред бялото опънато платно или лист хартия? Накъде тръгваш, тогава?

"Среща"

Когато съм  пред платното, обикновено ме напътстват множеството рисунки, които съм правил преди това. Често това е подсъзнателен процес на припомняне и нямам нужда от патерицата на листа. Замислям картините си като цикли. Така имам възможност да експериментирам с различни подходи. Когато съм натрупал много часове работа, съсредоточен върху дадена проблематика, достигам в дълбочината на мисловния пласт на картината.

"Големият остров"

Нямаше как да видя на живо изложбата на Греди в Созопол. Но великолепните снимки, които им изпратиха със съпругата му Жана Асса, тези, които сподели художникът Чавдар Гюзелев и фотографиите на Тихомира Крумова, която документира вълнуващо фестивала Аполония“ показват красотата и атмосферата на изключителната експозиция в Художествената галерия на Созопол.

Все пак споделям тук какво написа на стената си във фейсбук доц. Георги Лозанов, което заслужава да се чете и препрочита, защото не е просто приятелски възторг, а дълбокият художествен, философски, лично преживян смисъл на изкуството на Греди Асса.

"Танцуващият ледник"

„Едно от ненадминатите естетически удоволствия в Созопол на тази 40-а Аполония носят картините от изложбата на Греди Асса „Пътувания: острови, морета“. Живопис, създадена сякаш от въздух и светлина, която привлича погледа, за да го освободи от умората на задължителните гледки, преди да го пусне отново да обикаля релефите на реалността. Реалността обаче ни най-малко не е изключена от картините, а задвижва в тях лични преживявания, работа на паметта, културни препратки, митологични архетипи… Външният предмет – в случая на моретата и островите, е влязъл в Аза и е станал негово вътрешно въображаемо, напуснал е физическия си прототип и е придобил трансцедентална лекота. На практика това значи живопис, която пресреща фигуралното и абстрактното, докато се загуби разликата помежду им.

"Малкият остров"

Но с островите е още по-особено. Островът е суша, на която искаш да стъпиш и вода, която ти пречи да го направиш. Той е суша и вода, но не поотделно, както ни се явяват в своята наличност, а събрани от аза в невъзможно трето, което е по силите само на метафората. Островът е естествено възникнала метафора на себе си и в този смисъл той може да съществува само в изкуството. Художникът казва за него, че е „копнеж, илюзия, фикция, идея, мираж…“, което е валидно за живописта му като цяло – тя дава метафорично битие на нещата, за да ни ги покаже такива, каквито те са за нас. Така че, каквото и да рисува Греди, в последна сметка рисува острови.“

"Вълна"

Но годината не е приключила за експозициите на Греди Асса – предстои в ГХГ „проф. Васил Захариев“ през октомври в Самоков, когато ще му бъде връчена на официална церемония Националната награда за живопис „Захарий Зограф“. Надявам се, че в избора му на тази изложба художникът ще покаже и от картините, които представи в Созопол. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: личен архив, Тихомира Крумова, архив на „Аполония“

P.S на „въпреки. com“: В годините сме писали много за изложбите на проф. Греди Асса, неуморен и изключително талантлив, различен автор, за вълнуващите лични разговори и срещи.  Благодарим за още много неща, най-вече за изкуството му, за споделените моменти, за приятелите, за липсите, за отношението към света, за доверието и приятелството.

Желаем му здраве, обич, вдъхновение!

[nurxaya]

Мечтите са крила, които ни носят далеч,

По безкрайни небесни пътеки, светли и ясни.

Те са звездни следи в нашите сърца,

Изгряващи в нощта, когато светлината е рядка.

Мечтите са магия, която ни обгръща,

Когато затворим очи и се потопим в света на въображението.

Там, където времето не съществува,

Мечтите ни се превръщат в реалност.

Мечтите са пътешествия към недостижимото,

Към звездите, които се усмихват на нас от висините.

Те са нашите надежди, нашите желания,

И ни карат да вярваме, че всичко е възможно.

Затвори очи, принцесо, и се потопи в своя свят,

Където мечтите са светлина и вдъхновение.

Нека те водят към нови приключения,

И нека те направят по-богати и по-свободни.

[localguidebg]

Повече ��т три години драсканици и снимки отсам и оттам 🗺

[magdalendia]

Акцентите на лято '23 - пътувания, фестивали, море, планина и зеленина

Уважаеми читатели и почитатели, датата е 37-ти август и категорично отказвам лятото да свърши. Но щом замирише на печен пипер в кварталните пространства, фактите са на лице. Листата поемат своя полет, а студения чай за разхлаждане в жегата лека-полека се превръща в топъл за уютна атмосфера в дъждовните дни. Събрах колекция от малките любими моменти през лято на '23-та, а за големите като островните пътешествия до Тасос и Малта, съм отделила статии в раздел "Пътувания".

Фестивалите на лято 2023

Исторически фестивал, театрален фестивал, танцов фолклорен фестивал, филмов фестивал, фестивали за архитектурата и изкуството - общо цели 6 в рамките на 3 месеца. В руините на стария град Плиска, на плажа в Аспарухово, във Варненския летен театър и по центъра на Варна, по върховете на Стара планина, из уличките на другата стара столица Търново - ние сме на всеки километър и това лято особено - задължително там, където се състои шарен, весел и артистичен фестивал!

На танцовия фолклорен фестивал във Варна грузинците преодоляха гравитацията и доведоха центробежната сила до криза на идентичността!

На село хранят добре

То па що за лято е, ако не отидеш поне веднъж на село? Да ти нарежат един килограмов сочен домат, да гледаш надвечер как козите се прибират от паша, да поливаш цветята в градината с маркуч. А за селската домашна механа няма отпускарски август. А моята маминка трябваше да стане шеф готвач, 'начи... (вляво). За шеф Манчев не искам и да чувам! Ама и мама е селска мома вече и продукцията от нейната градина се представя все по-добре и по-добре (вдясно).

Малките детайли от селската градина

Новоизлюпени ягодки, заформящи се свежи марулки, цъфнала мащерка за чай през зимата, лук, който няма търпение да излезе от земята и да разплаче оня, дето ще го реже за манджата довечера.

Пътят е живот

Както казах, ний т'ва лято спирка нямахме. Вкъщито ми беше само като временен престой докато стане време от едното хойкане до другото. И тъй на пътя изкарахме с домашен обяд в полеви условия не един път.

Е, не сме яли все каквото сме сложили у дома в торбата. Имаше моменти, в които сядахме и на ресторант. Тогава не проупскахме да почетем литературата, която "декорираше" рафтовете по стените.

И животът е път.

По гарите

Пространствата на БДЖ си остават запазена марка за родния приключенец и пътешественик. За мен още от първи курс в университета гарите и влаковете се превърнаха във втори дом. А който е преживял БДЖ, няма нещо в тоз' живот, дето ще го уплаши. То си е все едно си преживял постапокалипсис. И тука и сега състоянието на жп гарата и нейните влакове в Шумен ще ви докаже, че съм права.

Много залези, посрещнати на пътя

Абе, ние това лято не се спряхме. То не бяха други държава, други градове в България, фестивали, концерти, претъпкани влакове, натоварени багажници - ей това е перфектното лято. Такова съм го мечтала и такова го имам.

Няма филтър, уверявам ви.

И вкъщи да си не е зле

Това лято остана в историята с 40+ градусовите си рекорди. В тоя случай да си стоя на дивана у дома сред крависите цветя с домашна лимонада в ръка или обяд със свежи градински зеленчуци ми е добре дошло.

Както вече казах - това е лятото на '23-та обобщено. Историите за островните приключения на гръцкия остров Тасос и в Малта, можете да намерите в раздел Пътувания от главното меню на блога.

До скоро, драги ми смехурковци!

[kysmetchetazakafe]

Пътешествия, круизи, куфари, паспорти, визи. Багажа стягай вече, ще пътуваш надалече!😉😊

[venskolev]

Забавни късметчета за новогодишната баница

Поставянето на късмети за новогодишната баница е донякъде суеверие, донякъде игра Традиция е, на новогодишната баница или питка да се поставят късметчета, което е съпроводено с изненада, очакване и надежда. Дали наистина изтеглените късмети за Нова година се сбъдват или не, няма значение. Важното е да има баница с късмети на празничната трапеза.

Тя е важен елемент от празнуването, защото сами по себе си всички късмети за новогодишна баница са хубави и предизвикват желания и мечти. А всички знаем, че искрените желания и мечти се сбъдват, особено в такова специално време като посрещането на поредната Нова година. Може да използвате тези забавни новогодишни късмети, за да накарате приятелите и роднините си да се усмихнат. Вероятно всички ще очакват с нетърпение да разберат какви новогодишни късмети ще им се паднат. Може да направите момента още по-интересен, когато в приготвените късмети за баница използвате доза хумор за повече настроение. Освен, че веднага ще разчупят обстановката и ще започнат оживени разговори, тези шеговити новогодишни късмети ще покажат и отношението на гостите ви към вас и към традицията. Обичаят повелява да се използват дрянови клонки, които според броя на пъпките си са наричани за здраве, щастие, любов, късмет и т.н. Днес най-често пишем късметите на листчета, които скриваме между корите на баницата или ги забождаме с клечка върху хрупкавата кора. Забавлявайте се в празничната нощ

- Черпака падна се при тебе пак – ще готвиш манджи от зори до мрак! - Тежък си кат’ радиатор, в се*са ще си терминатор! - Стилна къща с камина пада ти се таз година! С двор, с гараж и с куче – нов, мечтан дом ще получиш! - С чисто нова кола от витрината ще се сдобиеш ти през тази година! - Честито! Печелиш допълнително парче от баницата. Хапвай смело, не ти личи! - Бебе ти се пада, ха познай, що ще чиниш ти, ай, ай ! - Джакпота ще спечелиш ти, само фиша си пусни! - Твоите пухкави паласки не ще се отърват от ласки! - Красотата на теб се пада, да си красив/а най ти приляга! - Ще бачкаш до зори и за шефското кресло ти се приготви! - Със спорт ще изваеш тяло перфектно, с всякакви дрехи ще изглеждаш ефектно! - Учението ще ти е съдба – ще успееш да реализираш със знание голямата мечта. - През новата година радост в къщата ще има! - Здравето на теб се падна! Здрав ще си през таз година, бодър, весел – до амина! - Няма да се отървеш от фенки, ще им трябват наколенки. - Плюи си на петите и далече беж, че очаква те…  годеж 😀 - Ще откриеш нови заложби - ще направиш свои изложби. - Ти изтегли най-големия късмет - Здравето ще е със теб. - Имаш приятели добри, с тях те очакват щастливи дни! - За годеж се приготви и за празненства до зори! - Пътешествия, круизи, куфари, паспорти, визи. Багажа опаковай обратно ще пътуваш многократно! Read the full article

[magdalenagigova]

Теодор Троев изля копнежите си в поетична книга

Теодор Троев изля копнежите си в поетична книга

Теодор Троев събра поезията си в книга Пътешественикът и автор на пътеписни книги този път се вдъхновява от любовта и плаванията с ветроходи Журналистът и пътешественик Тео Троев издаде нова книга „Там някъде“, която този път е поезия, вдъхновена от плавания. „След няколко книги за пътешествия, това е нещо различно – поезия, плод на моите копнежи, любов, мечти за далечни хоризонти, плавания с…

[cecocd]

"The Foggy Path" Photography: Tse #артфотография #българскаприрода #българскипланини #българскафотография #българскипътешественик #българскакрасота #българскоизкуство #българскитуризъм #българскитепланини #горы #гора #мъгла #пътешествия #път #пътувай #пътешественик #пътувам #пъткъмщастието #пътешествие #пътувамвбългария #фотографияприроды #фотосессияказань #фотосессиянаприроде #природамать #природапрекрасна #природа #tseart #photonatural #foggyforest #fotografia https://www.instagram.com/p/CNPM449D623/?igshid=ajqhvzgypfcu

[pylnigluposti]

Така става накрая

Трудно е да си я представиш, гледката в последния ти миг. Какво ще видиш? Твои близки? Или тавана в болницата, през сълзи?

Как си вървеше така, ден за ден, година за година... А сега тук, изчезващ. Разбираш защо му викат край.

Защото изведнъж бъдещето не е вече празен лист да пишеш, а си го запълнил, сега сбутваш думи в долния колонтитул.

Не знаеш кога мястото ще свърши.

Единственият лек за тази тежест е някъде в спомените скрит. Поглеждаш назад, търсиш панически за нещо хубаво да се хване��.

Ще търсиш не безсмислени неща, не кухи пътешествия, не вещи, а ще търсиш моментите когато наистина усещал си чувства.

Ще търсиш вечните приятели, бил си на правилното място. И ако ти стигнат, може би ще оставиш всичко с усмивка.

Защото да, тъжно е когато последната страница изпишеш. Но така трябва и да бъде. Иначе нищо нямаше да има смисъл.

- Вечерен Пътник

[ethereum-sss]

Купувачът на истории

Преди се вселявах, сега се наложи да купувам. Мога да се представям и така: аз съм човекът, който изкупува минало. Търговец на истории. Другите търгуват с чай, кориандър, акции, златни часовници, земя… Аз вървя и масово изкупувам минало. Наречете ме както искате, намерете ми име. Онези, които притежават земя, са земевладелци, аз съм времевладелец, владетел на чуждото време, притежателят на чужди истории и чуждо минало. Почтен купувач съм, никога не свалям от цената. Изкупувам само частно минало, миналото на конкретни хора. Веднъж се опитаха да ми продадат миналото на цяла държава, отказах.

Купувам всякакви истории — за изоставяне, за неверни жени, за детство, за пътешествия и изгубване, тъги и внезапни избавления… Купувам и щастливи истории, но няма много продавачи на такива. От първата дума мога да разпозная прясната от вмирисаната стока, истинската от тази на измамниците съчинители, които искат само да припечелят някой лев.

Повечето хора продават историите си на безценица, някои дори се учудват, че им предлагам пари за нещо, което не струва нищо. Други са доволни, че има на кого да прехвърлят товара, който са носели сами досега.

Каква е моята печалба? Благодарение на една болест преди и на изкупените истории сега можех да се движа из коридорите на различни времена. Да имам детството на всички, от които бях купувал, да притежавам жените и тъгите им. Да ги трупам в Ноевите кашони на онова мазе.  

Георги Господинов

[vprki]

Валентин Бакърджиев: Всички живеем на хоризонта, където Земята и Небето се събират

„Идеята за проекта е – хората очакваха от мен да правя изкуство, което аз правех, но не исках да бъда художникът, който хората очакват. Видях, че много съм свикнал с картинките, които правя прекрасни, все още са. Но, ако искаме да правим крачка напред не трябва да стоим в старата картинка.“ Каза за „въпреки.com” Валентин Бакърджиев /на снимката/ за изложбата си в галерия „Ракурси“ „El Aumento - Издигането“.

Разговарям с него дни преди да се закрие изложбата (19 септември – 7 октомври 2023). А той продължава: „Трябва да има време за промяна и е трудно на хората да се решат да направят промяна. Старата картинка е винаги удобна, но е стара. Няма как да направим крачка напред в бъдещето със старата картинка. Беше ми трудно да нарежа моите първи картини. Както и в картинката, и в живота, когато решиш да правиш промени, началото винаги е трудно. Но като направиш новото, виждаш колко си е струвало, зависи и какво си нарязал, каква е била старата картинка, по която градиш или използваш да направиш нова картина.“

Изложбата в галерия "Ракурси"

Във въведението към експозицията му „El Aumento - Издигането“ от галерията пишат: „Творбите в изложбата са създадени, от „старите“ му живописни платна, които той превръща в нови творби, посредством тяхното физическо нарязване. След това тези парчетата са съединени отново като пъзел. “Новите“ творби се издигат преносно и буквално, като от двуизмерно платно, Валентин Бакърджиев създава триизмерни обекти, като за основа използва обема на триизмерна фигура - пирамида. Мултиплицирани тези пирамиди засилват усещането за вибрацията на творбите. В същото време в тях все още могат да се разпознаят части от старите платна – око, ръка, лице, но конструирани по нов начин и носещи ново значение, за едно различно наслагване на истории, преподредени, като хармонична мозайка и препращащи зрителя към нови пътешествия.“

За себе си  Валентин Бакърджиев споделя в контекста на изложбата: „Имал съм различни периоди, живял съм в Домениканска република 8 години, 3 години в Италия, повече от 15 години, сега живея в Нидерландия, в Амстердам. Картини правени в трите различни държави, вижда се, че съм в тях, че съм аз като творец. Но също така се вижда, че съм различният Валентин. И пренареждайки тези три творчески моменти в картини се появява самият живот, в който някак си бъдещето става минало, а миналото става бъдеще, кое е първо, кое е второ? Търся си моите вибрации. Да изкараш различни видове на съществуване, различни моменти, лични настроения, различни детайли – всичко това пренареждане в едни нови картини е съвсем абстрактно и друго.“

А в по-делови и представителен аспект е написал за изложбата си в „Ракурси“: “През 2016 започнах работа по този устойчив проект, идеята за него дойде от убеждението ми, че фигуративната живопис, която създавах, вече не отговарят на творческите ми търсения.. Реших да спра да правя това, което публиката очакваше от мен, и да стана артистът, който исках да бъда. По този начин унищожих старите си картини и ги ползвах, за да създам нова серия творби. Така преобразувах фигуративното си изкуство в абстрактно, в което всички елементи имат нов смисъл и значение.“

В този контекст му казвам, че е известна тезата, че има художници и то авторитетни, които цял живот рисуват една картина. А Валентин веднага реагира: “Както казвам, много колеги се копират цял живот.“

От ляво на дясно: посланикът на Кралство Нидерландия в България Н. Пр. Симон ван дер Бург, Румяна Йонева, Валентин Бакърджиев и Мила Старейшинска на откриването на изложбата в галерия "Ракурси"

Но се връщаме към сегашната му изложба и без да съм изкуствовед, му споделям, че в изложените му творби долавям и сюрреалистични моменти, като в някои от творбите на Салвадор Дали, например, лице, око... Той почти се съгласява с мен, но не съвсем. „В предишните ми картини казвах „тука са две ябълки, държи ги това момиче и прави нещо“. И ти виждаш в картината само това, което съм казал. Докато сега, когато са нарязани и композирани по друг начин, аз насочвам публиката, но посоката е да им давам свобода те да си наредят картинката и те да си прочетат техен вариант на идеята, на чувството и на ситуацията. Отварям им едни мисловни коридори или чувства, които са в зависимост от коя страна влизат, какъв детайл ще забележат. Всеки ден можеш да откриваш нещо различно, според тво��то лично настроение.“

Това е негова четвърта самостоятелна изложба в България за последните две години.  През април 2023 година той представи два свои големи проекта „Голямото синьо“ и „Ефектът на пеперудата“ в галерия „Мисията“ на държавния културен институт към Министъра на МВнР, обединени от заглавието “Индиго“. Тогава се запознахме. Тази изложба винаги ще бъде много специална за мен.

От изложбата "Индиго" на Валентин Бакърджиев в галерия "Мисията", април 2023

Валентин Бакърджиев е преди всичко автор, който те потапя в света, в нашия свят тук на нашата Земя, който ние, за жалост, като че ли не ценим, както природата ни повелява. В неговото „Голямо синьо“ почти се чувстваме като първите космонавти, които от Космоса, от неговата тъма първи видяха звездната красота и светлина на Синята ни планета. Всички след тях го споделяха, като най-върховното им преживяване Там Горе над нас. Вече има безкрайно много снимки, телевизионни репортажи, но да го видиш истински от безбрежността е сякаш дар, свише. Така заставаш и гледаш, гледаш  картините на художника и страшно ти се иска, някак си, да влезеш в тях, с надеждата, че си част от тях като човек от тази синева. Възможно и невъзможно – имаш въображението, но то не достига. Необходим ти е смисълът да не си сам в това почти космическо желание да съхраниш тази красота на родната си планета. Това даряват като радост и болка картините на Валентин Бакърджиев от този негов цикъл, но ако можеш да преживееш изкуството така, а не само като любуване отстрани. Написах тогава за тази част от изложбата. Колкото до „Ефектът на пеперудата“, друго усещане, друго съзерцание, като че ли се поразминах с неговата идея, но той, както се убедих, държи на зрителската емоция и интерпретация…Силно ме възхити, че работи предимно с естествени материали, което е особено усилие, но и посвещение за творец като него. /За „Индиго“ във „въпреки.com” може да прочетете тук./

„За мене след като направих този проект „Издигането“, след това създадох „Голямото синьо“ и „Ефектът на пеперудата“ – и в трите проекта изграждам едни вибрации, изграждам един друг Олимп, един друг контакт със зрителя, защото те не са плоски, а си имат различна структура. За мен е прекрасно, когато човек мине край картината и поеме дъх или усети, че има някакъв нов прозорец за него или портал към друг свят, където може да си почине, и да помечтае, и да помисли. За мен е важно картината да не стои като някакъв чужд обект, а зрителят да се свързва с нея, както ние се свързваме с природата. Така комуникация между зрител и творба се получава естествено. Ние като хора в момента се изолираме от много неща и се опитвам да върна природата обратно вкъщи, като сложа едно небе на стената, за да се сетя, че трябва да поглеждам по-често към небето. Отварям един мисловни коридори към нещата, които не трябва да забравяме и трябва да се свързваме.“

И в тази своя изложба Валентин Бакърджиев се опитва да прокарва пътеки, да свързва света и да го покаже без граници, да разказва за нещата, които харесват и вълнуват всеки от нас, няма значение от коя държава, от коя националност сме – небето е небе, природата е природа, въздухът е върху нашите рамене. „Всички живеем на хоризонта, където Земята и Небето се събират“, както образно се изразява художникът. Според него е важно, но не необходимо, всички да обикаляме света и да живеем в сто държави, за да го разберем. Чрез изкуството си свързва култури, националности, хора…

След дни му предстои още една самостоятелна изложба  „По пътя“ ("El Camino - The Road"), свързана с царевицата в Посолството на Мексико, с подкрепата на посолството на България в столицата на Нидерландия в Хага  (12 октомври – 12 ноември). Открива я на 12 октомври, защото  това е датата, когато корабите на Христофор Колумб  достигат Америка 1492 година…

Една от творбите на Валентин Бакърджиев с почит към Мексико

„Правя препратка с царевицата как е тръгнала от Мексико и е обиколила цял свят. На испански е El Camino  като пътя на пелигримите, които изминават дългия път до Сантяго де Компостела в Испания… Когато са открили Америка, де факто какво са направили? За Европа може да е добре, че са открили Америка, но де факто са унищожили една цивилизация, която си е била в много добра хармония преди местните хора да се срещнат с европейците. Далите са ни дали царевицата, дали ние сме я взели? Никой не припознава, никой не отчита, че цял свят яде царевица от Мексико и да каже благодаря или някой да го коментира като факт. Мексиканците са ми много благодарни, че го правя. Не искам да започвам война, но се радват и е хубаво да го отбележа.“ Разказва Валентин Бакърджиев. Припомняме, че царевицата е един от естествените материали, с които работи, както отбелязахме по повод експозицията му в галерия „Мисията“. По време на сегашния ни разговор на таблета си ми показа дори негови авторски текстилни пана, сътворени от нишки, изведени от листата на царевицата и стана, на който ги тъче. Той е и спомен от баба му в Сливен. Показа ми и негови изящни графики,  създадени за графичен конкурс в Нидерландия с поредицата „Дървото на живота“ или „Посоките на живота“.

Йордан Парушев (1958-2011) със студентите си

Житейският и творческият му път тръгват от Сливен, където завършва Художествена гимназия „Димитър Добрович“. Полу на шега, полу на сериозно го питам кога и как е решил, че ще стане художник. “В прогимназията рисувах много и имах страхотния късмет, че в последния клас на основното училище ми преподаваше току-що завършилият  във ВТУ Йордан Парушев (1958-2011) и така тръгнаха нещата, че той ми обърна малко внимание и реших, че ще кандидатствам в Художествената гимназия. Годината, в която ме приеха, той стана преподавател в нея. Заедно ни приеха. Години наред бяхме много близо, лека му пръст. Той е аранжирал, курирал, представял мои изложби, даже в най-първите ми  сливенски изложби с фигурални композиции в галерия „Сирак Скитник“ Данчо бе до мен. Прекрасен художник.“

От изложбата в памет на Йордан Парушев в Квадрат 500, 2018

Той го посъветвал да не си губи времето в Академията, защото вече бил „готов“. Към току-що завършилия гимназия Валентин художниците от Сливен се обръщали с „колега“. Вече на 32 години печели конкурс, за който научил случайно, организиран от Художествената академи Брера в Милано. Тогава решил, че може да учи в нея, но професорите му казали, че по-скоро е готов да преподава…

В личен план признава, че все пак разбрал, че Италия не е неговото място. А в Нидерландия се чувства удобно и уютно. „В Домениканска република е вечно лято, в Нидерландия е нон стоп пролет или есен Сиво и местните мрънкат, но много е приятно такова време. Хората много ми харесват, имат много различен начин на мислене.“ Обича да идва в България, има много приятели. Работи и по нов проект за изложба тук, по-мащабен. Но се разбрахме да не говорим за него сега. Ще има пак много синьо, този много негов цвят в различните му нюанси и наситености. Дори през смях споделя, че на една негова изложба го попитали дали това е Карибското синьо, а той отговорил: „ Не, това са Сините камъни от Сливен. Сините неща край мен ги има много.“

След гимназията е работил в Сливенския театър, по-късно и в Сатиричния. Обича това време, защото „заедно градихме творби, представления. За мен като художник беше много интересно. Там видях, ако погледнеш сцената като една картина – тази творба може да е много дълбока, многопластова, триизмерна, може да е звук, цвят, форма. Така е и с моите картини – там са същите вибрации, които са в една пиеса - светлината, която огрява хората или остават в сянка, тези чудни вълшебни моменти.“

На финала на нашия разговор го питам в тези негови пътувания, срещи по света какво е научил за човека в това наше сложно време и в глобален план. “Точно картините, които нарязах бяха с фигурални композиции, много внимание обръщах на човека, но сега по-скоро рисувам чувства, композирам други вибрации, опитвам се да докосна човека и да го накарам да бъде част от ситуацията, която съм създал, да направя друга връзка зрител – творба. Аз като творец влагам смисъл в моите картини, не просто едни красиви картинки. За мен е много важно да насочвам, да накарам хората да се замислят за неща, които те пропускат. Да бъдеш творец е отговорност – все още има хубави неща, неща, които не трябва да забравяме и да намираме смисъл и да ги пазим -  като  природата.

Валентин Бакърджиев и Димитър Стоянович на изложбата"Homo sapiens на Павел Койчев в галерия "Райко Алексиев"

Трябва да намерим баланса, защото понякога живеем като богоизбрани, като много специални, а всъщност ние сме част от цялата картинка.“ Казва Валентин Бакърджиев.

Очакваме с нетърпение и вълнение новите проекти на художника тук, при нас! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Juris Efneris, личен архив на художника, Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[simonsmilee]

Тая вечер поисках да проникна в загадката на българката. Продух… Тук, на тоя трагичен кръстопът на изтока и запада, на севера и юга, е ставало най-силното течение. През сърцето на българката са препускали разнопосочни ветрове, прекосявали са го и разкъсвали. В мене викат, напират неразцъфнали багри, стъпкани плодове, невъплътени образи. Усещам как в мене мъчително пониква зърното на убити светове, как се протяга към светлината, как иска да пробие сляпата си кора и да разцъфне със закъснение от векове. В зърното набъбва музика, поезия, фрески, любовни песни, открития.

Ако в моя кратък живот има две откраднати години, то в моя дълъг живот на българка има откраднати векове. И както тия две мои откраднати години са най-голямата ми печалба, така и откраднатите векове са може би моята тайна, неосъзната придобивка. Нося в самите клетки на кръвта си, предадени от изстрадалите ми предшественички, интуиция, инстинкти, чувствителност, склонност към ясновидство. Откраднатите векове аз съхранявам в себе си като изострени трептения, които ме довеждат до по-дълбок контакт със света. Това огромно пропуснато време през две робства се е трансформирало в мене в една ��трашна жизнена па̀ра, която все някой ден ще разчупи черупката-вкаменелост кой знае накъде.

Българка… Днес сърцето ми е туптящ възел от противоречия, в които се преплитат далечни корени от вярност за цял живот на една-единствена любов, с порив за пътешествия и приключения. Привързаност към домашна топлина и копнеж за излитане от кафеза на дома, за свобода и риск. Характерът ми е една мъчителна кръстоска на времена, вкусове и стремежи. Нося в себе си един непрестанен „продух“. Векът на техниката се сблъсква вътре в мене с века на гаданията. Старинната родопска песен — с модерния танц. Доченият панталон — с шарената престилка, отрязана от дъгата. Аз още вървя с люлеещ се ритъм на селянка, която носи кобилица на рамо и внимава да не изплиска слънцето от котлите, а пък се катеря по заводски конструкции. Като свлечена змийска риза напролет захвърлям зад себе си предразсъдъците и строгите древни нрави. И скъпо си плащам за тая дързост.

Аз нося някаква преждевременна зрелост. Изстраданият опит на вековете е моето израстване, преди да се родя. На тоя ветровит кръстопът на времената, при опасния, страховит продух аз съм опазила езика като огън в шепите си, за да го предам отвъд, към бъдещето. Дълбоко в себе си нося печата на незарасли рани. В своя характер пазя изплъзващите се черти на миналото и намека за нероденото утре… Надничам в себе си, за да намеря там в зародиш образа, от който съм произлязла и в който ще бъда продължена. В мене се сплитат кози пътечки и аз сама се лутам по тях, не мога да изляза от себе си. Всяка незнайна грешка на вековете, всяка вина на предходниците ми е превърната в мене в чувствителност и прозорливост. Сърцето ми носи отразени всички гами на миналите страдания като далечно, незаглъхнало ехо, трансформирано в женска интуиция.

Понякога частта е по-голяма от цялото. Аз кондензирам в себе си онова, което са били всички преди мене и което ще бъдат след мене. В един кратък миг се кръстосват всички времена. Една осъзната капка, отразила безкрая. Няма да пропадна в света, каквото и да ми се случи. Аз нося в речта си, в усетите и чувствата си, в наивната си мъдрост, в инстинктите си — откраднати векове, които никога никой вече не може да ми открадне.”—

“Бягството не е спасение. Бягството не е никакъв път. То е връщане назад и застой. Да останеш верен на вътрешната си посока — най-трудното на тоя свят. Гръм да се сгромоляса над главата ти! Няма къде да избягаш от своя път и от себе си. Роден си човек, за да вървиш с лице напред. Хоризонтът, преобърнат от собственото ти объркване, иде на мястото си и очертава вечната си линия: той се отваря пред тебе, макар и заоблачен. Не можеш да избягаш от облаците, те са навред, над тебе и вътре в тебе. Трябва да пробиеш облаците с главата си! Да привлечеш гърма върху себе си. Няма друг път. Над облаците има светлина. Най-прекият път към светлината, единственият, води през облаците. Трябва да се върнеш, колкото и да е тежко, каквото и да те чака.

Каквото и да те чака

[kinderlist]

Сутрин.

В хола ни има почти готова платноходка.

Картите са на масата.

Вдигаме платната.

Най-хубавите пътешествия предстоят.

[magdalendia]

От Испания до Мароко - Ден 1: Посока Африка

Едно от най-запомнящите се и вълнуващи пътешествия, които съм предприемала беше екскурзията до Мароко, докато с мама бяхме на гости на леля в Мадрид. Още няколко месеца преди да заминем за Испания за месец през лятото си бях наумила, че ще "отскоча" до Мароко. Няма как просто. Страна, толкова наблизо разположена до Испания, а съществеменно по култура изглежда като от далечен свят. Много ми се искаше да я опозная и да срещна отблизо тази приказна, екзотична страна с ориенталска нотка, макар и да е на запад от нас. Речено-сторено!

Планиране на пътуването

Оставаха две седмици до края на престоя ни в Мадрид, така че трябваше да намерим възможно най-скорошно, сравнително кратко пътуване до Мароко, което по възможност да съчетава повече на брой дестинации, но и да е изгодно и прилично. Да, имахме много изисквания, но пък Мадрид е голям и космополитен град, определено няма да е трудно да намерим екскурзия като за нас. След 2-3 дни разследване на туристически агенции в града, обикаляне по офисите им, разглеждане на брошури и оферти, преценяване на дати, изчисляване на време за заминаване и прибиране, преброяване на спестявания, ходене през 9 планини в 10 и търсене на зелен хайвер в крайна сметка се спряхме на 3-дневно пътуване до градовете Тетуан, Шефшауен, Асила с 2 нощувки в Танжер и тръгване от пристанището в град Алхесирас.

От Мадрид до пристанището в Алхесирас

Сега като казвам тръгване от пристанището в Алхесирас, имайте предвид, че той се намира в южната част на Испания, разбира се, на брега на Средиземно море някъде наблизо до Гибралтарския проток (но не на него), и е на едни 500-600 км от Мадрид. Тръгването беше с ферибот към град Сеута рано сутринта и трябваше да сме на въпросното пристанище в 7ч. сутринта, за да се съберем с групата екскурзианти. Имайки предвид ранното тръгване и разстоянието, на което се намира Алхесирас от Мадрид, ние избрахме да пътуваме през нощта и се качихме на автобуса на гарата в Мадрид в 8ч. предната вечер. Важно е да отбележа, че това се случи по средата на август месец в дните, когато мюсюлманите празнуват важен за тях празник Ейд ал-Адха или както му казваме по нашите земи Курбан байрям. В резултат на това целият автобус беше пълен с мароканци, които вероятно се прибираха при роднините си в родината. Пътуването беше тежко, не само защото беше през нощта и беше дълго, но и защото шофьорът караше доста екстремно и ни причиняваше психически дискомофорт. Представете си - стоиш толкова часове седнал, схващаш се, по едно време тъкмо си се отпуснал и се унасяш и автобуса набива рязко спирачки. Събуждаш се от стреса и какво да си помислиш в такъв момент на границата на съзнателното и несъзнателното? Филмираш се и решаваш, че автобуса ще се насече в някой камион и тука ще посрещнеш смъртта без абсолютно никакви почести! По едно време мароканците не издържаха на напрежението и се развикаха на шофьора къде на испански, къде на арабски. Честно, такова обединение на хора срещу всеобща заплаха не бях виждала до тогава на живо от както съучениците ми в гимназията саботираха един час на госпожата по английски.

След 9-10ч. нощен път се озовахме на пристанището в Алхесирас и след час-два се срещнахме с някакъв човек, представител на туристическата фирма. Всичко стана много набързо - събраха се хората екскурзианти от различни страни по света, обясни се важна информация, раздадоха се билети за ферибота, качихме се, той ни остави и потеглихме в посока Африка...!

Посока "Африка"

Когато най-сетне зърнахме африканския бряг, направо не можех да повярвам, че това ми се случва. З�� мен континента Африка е изпълнен с някаква мистика, древност и приключения и някак си ми беше трудно да повярвам, че след 15-20 минути кракът ми ще стъпи там. Все едно бях някакъв изследовател от миналото, но аз редовно така си се въобразявам като филмов герой, така че нищо ново под слънцето. Е, беше ново за африканското слънце де, хаха!

Слязохме в Сеута - автономна територия на Испания, но на северния бряг на Африка. Малко градче с около 85 хил. души и изцяло заобиколено от мароканска земя. Излязохме от пристанището, ориентирахме се към нашия автобус, натоварихме се и от тук започна невероятен филм.

Първо - границата беше изолирана с високи стени, стабилна охрана, бодлива тел.

Второ - планината Риф беше върховна, а пътят, криволичещ по стръмните й склонове очарователен и с разкошна гледка към Средиземно море.

Трето - когато най-после стигнахме в първата спирка от пътешествието ни - град Тетуан, културният шок, който моментално получих, го преживявах в продължение на няколко месеца по-късно.

Какво е медина?

Цялата обстановка в Тетуан нямаше нищо общо с всичко, което бях виждала до тогава. Въдухът бе тежък и нагорещен, улиците - хаотични, хората - непознати, дрехите им - екзотични и чудати, езикът им - неразбираем. Преди да тръгнем екскурзоводът, който беше местен, облечен в дълги бели дрехи, които сякаш бяха традиционни, ни инструктира да не заговаряме и дори да не поглеждаме местните в очите, да не им правим снимки, да не се отделяме от групата, защото ако се изгубим в медината, оставаме си там някъде и "ще се видим догодина". Медина? Какво пък е това? За пръв път чувам. Това не е ли единия от двата свещени града за мюсюлманите в Саудитска Арабия?

Медина се нарича старата част на северноафриканските градове и често представлява плетеница от малки улички. Уличките могат да те отведат до стълбички наляво, надясно, нагоре, надолу, до някой площад, пазар или временно изгубване на ориентация. Това последното сама си го измислих, но от личен опит смея да твърдя, че е вярно и трябва да го сложат като обяснение в тълковния речник.

Веднага влязохме през едната от седемте порти на укрепителната стена на медината, дълга към 5 км. От там нататък попаднахме в лабиринт от улици, някои разделени от порти, водещи към други улици или малки и големи площади, срещаха се джамии, чешмички, зони с магазини на търговци и занаятчии. За момент почувствах, че се пренесох във филмчето на Дисни "Аладин". Медината на Тетуан е включена в Списъкa на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО и с право, защото това е цял един свят. Амалгамата от миризми, които се разнасяха из улиците беше допълнение към преживяването. Празникът Ейд ал-Адха изисква жертвоприношение на животни, така че отвсякъде миришеше или на заклани животни, или на сготвено месо, дори кръв течеше по паветата, а на някои места полъхваше вятър с мирис на урина. Въпреки това някъде там си играеха дечица с топката и въобще не им пречеше.

Мароканска кухня

За обяд се озовахме в автентичен марокански ресторант с голямо разнообразие от тредиционни гозби, наредени с вкус и творчесто на огромна кръгла маса, около която всички екскурзианти се наредихме. Любимите ми храни от тази земя са яхнията тажин, вегетарианска, разбира се, доматената супа с нахут харира и табулето с кускус и пресни зеленчуци. Мароканската кухня съчетава кулинарните традиции на местните бербери, на съседните андалусци от Испания и средиземноморски народи, както и на арабите. Напомня близкоизточната кухня и използва разнообразни подправки. Свинското, разбира се, не е допустимо на трапезата, тъй като според мюсюлманите това е нечиста храна.

Заложници в магазин за "летящи" килимчета

Следобяд нашият местен гид ни отведе на шопинг тур из магазинчетата в медината. Там лесно може да се почувстваш длъжен да купиш нещо след като си го пипнал и загледал, защото продавачите са настоятелни, пазарят се, убеждават те, а когато не им вържеш, те гледат осъдително и надменно. По-добре да си въоражен с търпение и пари, защото все ще се намери кой да ти тикне някой сувенир в ръката и да очаква да го платиш. Така стана и с нас. Преследва ни един нисичък персонаж с кожени декоративни камили и като ни бутна камилата в ръцете, при свършен факт, трябваше да извадим 3 марокански дирхама и да се освободим от отговорност. После пък ни завед��ха в шикозен магазин за прод��кти от арганово масло. Вечнозеленото арганово дърво дава ценно масло и за местното население това е "дърво на живота". Гледахме презентация, пробвахме различни продукти, слушахме реч, пълна програма. Ето тук беше моментът, в който осъзнах, че това си е шопинг екскурзия за испанците, така както са в България нашите ходения до Одрин през няколко месеца. Все пак нищо не може да се равнява на преживаването в един магазин за сувенири и "летящи" килимчета, според продавача. Ценен съвет е да не се отделяш от групата си, защото докато те бяха на втория етаж на магазина, слушайки история за как се такът килими, ние двете с мама се оказахме обект на възмущение от страна на продавача Мустафа, за дето не си купихме нищо от него. Разходи ни из магазина, демонстрира ни качествата на няколко килима с цена над 100 евро и дори твърдеше, че са способни да левитират. Като разбра, че няма да си купим даже и един малък сувенир, ни заточи на долния етаж с думите "Не, не!", когато опитахме да се качим при групата си на горния етаж. Мустафа гледаше сърдито с гъстите си намръщени вежди, а ние двете не можехме да повярваме, че сме заточеници в магазин за сувенири! Абсурдно е! По едно време се появи нашия екскурзовод, за да ни избави от ситуацията и ни напомни да не се отделяме от групата си.

Беше станало вече 4-5ч. след обяд и с недоумение установихме, че почти цялата група екскурзианти се прибира в Испания още тази вечер. Огледахме се и осъзнахме, че освен мен и мама, за двете нощувки остават само двойка испанци на средна възраст. Дори ексурзовода щеше да ни изостави на някакъв си частен шофьор, който и той се казва Мустафа и щял да ни закара в хотела ни в Танжер. Хм, значи ние двете се оказваме почти сами в северноафриканска страна за три дни с частен шофьор и двама испанци, с които явно ще се разбираме на развален английски. Какво изобщо трябваше да очаквам от тук нататък?