#оста��кино

[vprki]

Критичен поглед: Адреналинни стратегии в интерпретацията на кошмари в програмата на СФФ

От  рубриката „Киното днес” на 24-тия София филм фест изгледах 8 филма, които оформят визия за пъстрия световен кинематографичен пейзаж, представен от майстори. Пише за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова във втората част на текста си за фестивала.

„Въпреки мъглата” (2019, Македония/ Сърбия/ Италия) на Горан Паскалевич е разтърсваща история на бежанска тема. Родителите на малкия Мохамед (Али Муса Сархан) са се удавили, след като гумената им лодка е потънала малко преди италианския бряг. Той и тийнейджърът Самир, който го носи на гръб, са о��елели /на снимката горе/. Бежанци са в Италия. Сред мъгла. Самир зарязва Мохамед сам на пътя и се отправя към Швеция. Плющи дъжд. Паоло (Джорджо Тирибази) съзира сгушеното дете на спирка и го прибира в колата. Завежда го у дома. Съпругата му Валерия (Донатела Финокиаро) е стъписана от нечакания гост. Синът им е починал и тя е все още в депресия. Мохамед повтаря само „ОК” и иска „при родителите си в Швеция“. Паоло отива да огледа бежанския лагер до града им. Потресен от условията, отказва да заведе Мохамед там. Постепенно се привързват към детето. То е своенравно. Моли се на пода. Валерия му свири на пиано Шопен. Братът на Паоло и семейството му идват да видят Мохамед. Войнстващата ксенофобия се проявява най-вече в поведението на сина им и на майката на Валерия. Когато Паоло все пак извиква полицията, жена му и Мохамед са изчезнали. Скромен, поетичен и силен филм с рамка мъгла. Без патетика, но с много човечност. Горан Паскалевич отново защитава славата си на един от най-значимите европейски кинематографисти.

“Върба”

„Върба” (2019, Македония/ Унгария/ Белгия) на Милчо Манчевски е съставен от три новели, свързани с нещастно майчинство. Тоест, конструкцията е като в „Преди дъжда” и „Майки”. Първата е средновековна и селска – сред живописни пейзажи девойка и младеж бягат, защото тя е бременна. Помята. След две години прокудените вече си имат малка къща и поминък, но не и дете. Отиват при врачка. Тя им казва, че майката е проклела дъщеря си да няма деца. Обещава да развали магията, но първото родено дете ще бъде за нея. Младата жена ражда Кузман на нивата. Бабата идва да си вземе бебето, но мъжът я убива. Вече поотраснал, синът и майка му отиват в селото. Кузман се удавя. Втората и третата новела са в днешно Скопие. Вечер. Задръстване. Дъжд. Такси бута човек. Между таксиметровия шофьор Бранко и момичето Родна се пръква любов. Заживяват заедно. Тя зачева ин витро с близнаци. Ремонтират стая. Обзавеждат я като детска. Тя си купува върба да я засади. Междувременно виждаме сестра й с мълчаливо момченце. Родна помята. Бранко не й говори. Звучи „Нема, не ке се роди по-убаво девойче от македонче” – тя си е отишла. В третата новела се проследява осиновяването на малкия Кире от сестрата на Родна. Той е аутист и се напишква. Отказва да говори. Новата му майка го обсипва с внимание – дори му дава да държи волана в движение, но детето само се усмихва. В един момент Кире се качва на перваза на балкона, в друг изчезва. Полудяла, майката се щура къде ли не да го търси, докато накрая го открива на цигански празник. И детето проговаря: „Мамо, защо плачеш?”. Филмът е създаден в присъщия за Милчо Манчевски автентичен стил, но, въпреки колизиите, с изключение на първата новела, емоционалният градус не се вдига високо. Ако с „Майки” той се приближи до травматичната енергийност на „Преди дъжда”, с „Върба” пак се отдалечава от нея.

“Държавно погребение”

„Държавно погребение” (2019, Холандия/ Литва) на Сергей Лозница е 135-минутно архивно изследване на култа към личността на Сталин. Новината за смъртта му на 5 март 1953 г. е шок за целия СССР. Документалният филм проследява щателно етапите от сбогуването с „вожда на народите”. Екранът е задръстен от плачещи хора в крупен, общ план, панорами. Свидетели сме на пристигането на държавни делегации. Повечето от подбраните огромно количество кадри в черно-бяло и цвят са неизвестни. „Държавно погребение” е смазващ документ за ужасяващо време, но тъкмо заради скрупульозността си като нищо би могъл да се ползва като наръчник по сталинизъм от днешните адепти на вожда.

“Извинявайте, че не ви намерихме”

„Извинявайте, че не ви намерихме” (2019, Великобритания/ Франция/ Белгия) на Кен Лоуч е поредният тръпен филм на неуморния британски левичар и хуманист. Заклет защитник на угнетените, той отново дискредитира устоите на британското общество. Филмът започва със задкадров диалог на черен фон, където рижият Рики (Крис Хичън) отговаря на въпроси на работодателя Малоуни (Рос Брустър). И от безработен се превръща в собственик на бял микробус за франчайз в престижно депо за стоки онлайн. Клетки, кашони, мъже сканират, товарят в микробуси, гонят секундите под орловия поглед на Малоуни или ОВП – очаквано време за пристигане. Провират се по задръстени улици и доставят поръчки по домовете. Съпругата на Крис Аби (Деб�� Хъниууд) от сутрин до вечер гледа грижовно болни хора също по домовете – стари и млади. Синът им Себ (Рис Стоун) рисува графити и е вагабонтин, но няма кой да го стегне – и двамата му родители се бъхтят, защото световната финансова криза през 2008 здравата ги е ужилила. 11-годишната дъщеричка Лайза Джейн (Кейти Проктър) е прилежна ученичка и чувствително дете. Кен Лоуч е отново със своите съмишленици: сценариста Пол Лавърти и оператора Роби Райън. Историята е разказана колкото семпло и фрагментирано, толкова и динамитно. Тук под ножа са гадните експлоататори и здравната система. „Извинявайте, че не ви намерихме” е трусова социална драма, която се гледа с трилърово напрежение. Изтръгва без напън съпричастност.

Адам Драйвър и Бил Мъри в “Мъртвите не умират”

„Мъртвите не умират” (2019, САЩ/ Швеция) е поредната медитативна разправа на любимия Джим Джармуш с несъвършенството на света. И за края на света. След екстравагантния „Само любовниците остават живи“ (2013), посветен на вампирска любов и тегоби, сега алтернативният метафизик на киното се е захванал със зомбита (ако си спомняте, те бяха заклеймени в онзи филм). И няма никаква любов. Отново е с продуцентите Джошуа Астрахан и Картър Логан, с невероятния оператор Фредерик Елмс и с мнозина от любимите си/ни актьори. Полицейският шеф Клиф Робъртсън (Бил Мъри) и колегата му Рони Питърсън (Адам Драйвър) напускат с ��олата малкия спретнат град Сентървил със 738 жители. Минават край гр��бището. Звучи кънтри парчето „Мъртвите не умират“ на Стърджил Симпсън (и ще звучи често). Полицаите имат и колежка – Минди Морисън (Клое Севини). Неприятният фермер с червена шапка Франк Милър (Стив Бушеми) си търси котката и отсича: „Америка трябва да е на белите“. Друг си търси кучето. „Оста на земята се е изместила“. В гората – червени гъби.

Тилда Суинтън в “Мъртвите не умират”

И, както изчезват домашни любимци, новопристигналата странна погребална агентка Зелда Уинстън (Тилда Суинтън) се упражнява с катана – дълъг японски двуръчен самурайски меч. На гробището се надигат зомбита. Започват да безчинстват. Живите ги наричат „хора с изминал срок на годност“. Полицаите и Зелда Уинстън ги обезглавяват – единственият сигурен начин да убиеш зомби. Злодеите се превръщат в прах. Но са все повече. Плъзват и се тътрят кръвожадно. Избиват спящи в мотела хипстъри от Кливланд и мирни местни хора. Става безнадеждно... Изобретателни драматургични ходове за зомби-апокалипсиса има на екрана (мъртъвците излизат от гробовете със земните си дрехи и търсят любимото си питие – шардоне, например, взето от „Зората на мъртвите“). Интригуваща е и играта с цитати и с имената на персонажите (препратки към филми на Джармуш, например, Уинстън от „Прекършени цветя“ или Питърсън като „Патерсън“, където играе пак Адам Драйвър). „Мъртвите не умират” е колкото страховит и злокобно заснет предимно в нисък ключ, толкова и смешен. Но е по-настър��ен и сардоничен от другите филми на Джармуш. Такъв един иронично - политически хорър. Актьорите до един са прекрасни, а Тилда Суинтън блести над всички. „Мъртвите не умират“ обаче се гледа трудно, за разлика от другите филми на Джармуш.

“Семейна романтика ООД”

„Семейна романтика ООД” (2019, САЩ) на Вернер Херцог е смайващ – и като сюжет, и като форма. Изобретателен хибрид от игрално и документално кино. Действието се развива в днешна Япония. В главната роля е Юичи Иши, действителен изпълнителен директор на Family Romance – компания, специализирана в даване под наем на човешки заместници. Той играе бащата на ученичката Махиро, когото тя не е виждала от 10 години, защото има друго семейство. Постепенно двамата се сближават и става все по-трудно за удържане, споделя мъжът с майката на Махиро. Жена наема от фирмата баща за сватбата на дъщеря й. Друга иска отново да преживее екстаза от лотарийна си печалба. Девойка мечтае да изглежда като знаменитост... С всички клиенти Юичи Иши е обаятелно внимателен. Междувременно пред погледа се реят убийствени пейзажи, цъфнали японски вишни в парка, роботи на рецепция в хотел, шеметът на мегаполиса... Любопитно е, че ветеранът на експерименталното кино Вернер Херцог сам е оператор на филма поради нищожния му бюджет.

“Шарлатан”

„Шарлатан” (2020,Чехия/ Ирландия/ Словакия/ Полша) на Агнешка Холанд е решен в два времеви пласта – по време на Втората световна война и 50-те години на ХХ век. Фокусиран е върху изключително популярния лечител Ян Миколашек (Иван Троян), който диагностицира болести чрез урина. Пред дома му се събират ежедневно стотици нещастни хора, които търсят спасение – и високопоставени, и редови. Той е в опасна гей-връзка с женения си помощник. И, ако при хитлеристите лечителят успява да се спаси, при комунистите е страшно. Агнешка Холанд за пореден път се рови в историята, за да припомня грешките на времето, но филмът е прекалено обстоятелствен.  

“Върлината”

В рубриката „Калейдоскоп“ гледах два драстични филма, свързани с Втората световна война. В тази секция бе друг от фестивалните ми фаворити – руският „Върлината” (2019) на 27-годишния Кантемир Балагов, ученик на Александър Сокуров. След успеха на дебюта му „Теснота“ (2017), сега негов продуцент е Александър Роднянски. Разказва за навечерието на 1946 в Ленинград. Войната е свършила. Животът е все още парализиран, но се опитва да проходи. Ия (Виктория Мирошниченко) е страшно висока руса девойка – санитарка във военна болница. Наричат я Върлина. Демобилизирана е поради травма. Живее в комуналка със сладкото момченце Пашка. Води го при ранените пациенти. Ия е мълчалива и свита. Хълца. След пристъп Пашка вече го няма. Пристига зенитчицата Маша (Василиса Перелигина) – властна, бъбрива и безпардонна брюнетка. Заживява при Ия. Видимо не страда за Пашка, който всъщност е неин син. Но, тъй като не може да има повече деца, настоява Ия да й роди. За да започнат живота си отначало. Маша има ухажор, който всеотдайно ги снабдява с продукти. Между двете девойки се установява странна близост – не толкова лесбийска, колкото неудържим порив за близост.

“Върлината”

Унил е Ленинград – хората щъкат из него като орисани. Прави впечатление, че и трамваят, и скъпата кола, и броевете на „Правда“ са автентични. Никаква политика. КГБ се споменава само веднъж, но живеенето е просмукано от страх. И героините безпризорно се лутат из него и собствените си светове. Когато отива в разкошната извънградска къща на ухажора си, луксозната му майка (Ксения Кутьопова), съпруга на партиен велможа, се гнуси от нея. На Маша й причернява и по най-циничен начин обяснява как е оцеляла във войната – само чрез мъж - покровител. Прочее, младият Балагов е решил да направи филма, след като прочел книгата на Светлана Алексиевич „Войната не е с лице на жена“. Всички сюжетни ходове във „Върлината“ са колкото реални, толкова и условни. Изобразително филмът е вълнуващо художествен – от цветовете на дрехите до цялостното колоритно-светлинно решение. 25-годишната операторка Ксения Середа го е заснела в ръждиво кафяво, червено и зелено и визията е сякаш травмирана, подобно на героините и пациентите. Всеки кадър е като картина на фламандски майстор. „Върлината“ е ярко кино, което представя войната от стъписващ ракурс.

“Боядисаната птица”

„Боядисаната птица” (2019, Чехия/ Словакия/ Украйна) на Вацлав Мархоул е покъртително черно - бяло пътешествие на невръстния Йоска (Петр Колтар) през кошмара на примитивна Източна Европа по време на Втората световна война. Създаден по романа на полско - американския писател Йежи Кошински, филмът е разделен на 9 глави с човешки имена (някои и по две). Еврейското дете се сблъсква с тормоз, стиснатост, мизерия, ксенофобия, извращения. Става свидетел на чудовищни злини, включително боядисване на птица с блажна боя и избождане на очи с лъжица. На фона на „Боядисаната птица” „Иди и виж” на Елем Климов звучи като нежен романс. Така майсторски е направен филмът, че не примигваш, въпреки ексцесиите в кадър и дължината от 169 минути. На екрана могат да се видят Стелан Скаасгард в ролята на благороден нацистки офицер, Харви Кайтел в ролята на благ свещеник, Джулиан Сандс в ролята на демоничен извратеняк.

“Физика на тъгата”

В секцията „Специални прожекции”, където присъства и величественият „Сладък живот” (1960) на Федерико Фелини в компанията на нови или реставрирани филми, изгледах 3 изключителни. Предполагам, че доста от заглавията ще бъдат предложени на есенното издание на 24. София филм фест. Възхитителната 27-минутна анимация „Физика на тъгата” (2019, Канада/ Франция) на Теодор Ушев по едноименния роман на Георги Господинов бе показана още на Киномания и получи огромно признание по света, включително и Голямата награда от Анеси. Вълнуващо, умопомрачително изящно и безкомпромисно Теодор Ушев представя своята визия върху спомените за любов и баща, мечтите, страданията, заблудите, пропаданията на живеенето далеч от родината. Уникална е и техниката, с която е създаден филмът – енкаустика от времето на древен Египет. Над 15 хиляди кадъра са рисувани на ръка, а изображението се променя чрез нагрят пчелен восък с пигменти. В английската версия филмът е озвучен от Доналд и Росиф Съдърланд, във френската гласовете също са на баща и син − Ксавие Долан и Манюел Тадрос . „Физика на тъгата” е колкото изповедален филм, толкова и универсален в своите внушения.

Нина Хос и Катерина Липовска в “Кръвта на пеликана”

„Кръвта на пеликана” (2019, Германия/ България) се впива в подсъзнанието до безсъние. Вторият филм на младата Катрин Гебе разказва за красивата Вибке (Нина Хос), която живее заедно с осиновената си дъщеря Ангелина (Аделия Оклепо) в романтична ферма, където тренира полицейски коне. След дълго чакане тя най-сетне осиновява пак от България 5-годишната Рая (Катерина Липовска). Светла като ангелче, малката скоро започва да показва рога – обземат я неконтролируеми бесове и филмът се превръща в хорър. Става ясно, че е била на годинка и половина, когато е видяла мъртвата си майка. Травмата се е впила надълбоко у детето, отраснало в дом. Новата й майка право всичко възможно да я озапти – дори си купува забранено лекарство за предизвикване на кърма и й дава да суче. Когато и медицината капитулира пред клиничния случай, майчината жертвоготовност стига до вудо магьосница. Финалната развръзка идва някак набързо и поврежда органиката на филма. Но пак е въздействащ – и с необикновената история, и с фантастичното изпълнение на Нина Хос и двете чудни български момиченца. Заснет изцяло във ферма до Вакарел, „Кръвта на пеликана” е нов ракурс към майчинството. Радостно е, че зад филма стои българската компания Мирамар и продуцентът Мила Войникова.

“Денят на жената”

„Денят на жената” (2019, Велико��ритания/ Русия/ Германия/ България) е пълнометражен дебют на македонката в Лондон Доля Гавански. Документален филм, в който през тачения в Русия Международен ден на жената 8 март се проследяват съдбите на рускини, отраснали в СССР и продължили живота си в Русия или в чужбина. Те са „гласът на СССР” Дина Григорева, популярнa блогърка, шеф на компания за киберсигурност, ветеранки от битката при Сталинград и ленинградската блокада, видна трактористка, феминистка в изгнание, нобеловият лауреат Светлана Алексиевич... Живяла в Москва по време на перестройката, Доля Гавански знае руски и общува свободно с героините си. Филмът интимно, изненадващо и умно представя женските ��итейски нагласи и способности за адаптивност на млади и стари – от свободолюбието, през феминистката радикалност до неизтриваемия сталинизъм. Колкото не ме очарова като актриса в „18 % сиво” на Виктор Чучков (участник в основния конкурс), толкова с филма си Доля Гавански ме заплени. Не ме подразни дори преекспонирането й в кадър. Прекрасно е, че зад този важен филм стоят българският режисьор по монтажа Нина Алтъпармакова и продуцентските компании АГИТПРОП и Чучков брадърс.

“Династията Пиер Карден”

За десерт си оставих „Династията Пиер Карден” (2019, САЩ / Франция) на П. Дейвид Ебърсол и Тод Хюс - единственото заглавие в секцията „Кино и мода”. Роден през 1922 в Сан-Бяджо-ди-Калалта, Италия, иконичният френски дизайнер е един от най-дръзките новатори в модата на ХХ век. 95-минутният документален филм проследява дългия му живот и огромна кариера – от работата при Кристиан Диор до днес, а за своята патриаршеска възраст Пиер Карден изглежда потресаващо витално – дори крои планове за бъдещето, да е жив и здрав. Без да крие своята сексуална ориентация, той се шегува, че като млад е бил толкова красив, че всички искали да спят с него. От филма научих за близката му връзка с Жана Моро. Освен изобилните архивни кадри и топлото живо присъствие на Пиер Карден сред начинаещи дизайнери, за него и творчеството му във филма говорят  Жан-Пол Готие, Филип Старк, Шарън Стоун, Наоми Кембъл, племенник и съратници. Живот като приказка.

Геновева Димитрова - снимка архив БНР

И други филми гледах, но мястото застрашително набъбва. Все още съм в плен на маратона от адреналинни стратегии в интерпретацията на днешните кошмари: самотата, преходността, мизерията, манипулацията, другостта, насилието, дрогата... За пореден път животът е представен на екрана като обиталище на ужас, комплекси и смърт, където мечтаенето е упражнение за наивници, всекидневното оцеляване – неврастеничен тремор дори за тийнейджъри, а любовта – временна терапия. Лятото с COVID-19 започна ударно благодарение на 24 - тия София филм фест. Покрай гледането, преживяването и осмислянето на разнообразните филми някак се изтика ужасът от пандемията и неразбориите в държавата. А още по-изкусителното е, че в края на септември, живот и здраве, предстои 24 – ият Международен София филм фест есен.

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив на СФФ