#ням�� те

[leronka]

Поговорим?)

Почему то хочу расписать в каких городах я была, и мое впечатление о них.

Самарская область рядом с городом Тольятти. Туда я ездила на экскурсию "Замка Гарибальди". Очень красивое и большое здание, к сожалению зайти нельзя было, тк тогда ещё был короновирус. (Хз чо я так криво снимала) Про сам город ничего не могу сказать, но было очень солнечно и жарко

Столица Республики Татарстан г. Казань. Также была экскурсия, но уже по всему городу и по достопримечательностям. А! Ещё в океанариум заходили.

Ну так вот город очень понравился, было интересно послушать разные старые истории о нём, также дали съесть чакчак, ням. И там же я купила чай, который был пипео какой вкусный.

город Елабуга также республика Татарстан

Хаха также экскурсия по городу и по домам разным известных личностей: дом-музей И И. Шишкина и поэтессы Марины Цветаевой. В городе улицы маленькие, и в центре города небольшие, милинькие двух-трёхэтажные домики. Особенно интересно было заглянуть в дом Марины Цветаевой, где она провела свои последние годы жизни, очень интересно было послушать и прочитать ее биографию, записки.

А ну также я приезжала в АлабугуПолитех(учебное учреждение) которое находилось рядом с Елабугой, но об этом я уже писала чуть ниже:)

Фоток было больше, но больше половины пропало куда то

Также Республика Татарстан (ну видимо очень мне понравилась эту республика) город Иннополис. Ничего про этот город не могу сказать, тк плохо помню. Помню что этот город науки и техники, где такси без водителя, а с роботом. Также там была очень плохая погода, единственное что я помню

Столица Республики Марий Эл город Йошкар-Ола. Там очень яркие и красочные здания. Его я тоже помню смутно тк, ездила туда когда ещё была в 6 классе (фотка из инета, тк все фотки из Йошкар-Олы потеряла)

Стров-град-Свияжск. Когда впервые туда приехала была в шоке от того что такое вообще есть. 2 раза туда ездила

Первый раз на экскурсию, но экскурсия не понравилась, тк на острове одни храмы. А вот во 2 раз ездила уже на день рождения, и устраивали пикник. Было шикарно, покатались на лодке (хоть и нельзя было), повалялись в палатке и к вечеру поехали домой. Очень хочу повторить:(

Город Ульяновск. Туда ездила в аквапарк "Улёт" и немного походила по городу. Ничего плохого про этот город не могу сказать. Также было солнечно и весело в компании своих родных. Фотки не покажу, ТК они все с аквапарка хаха

Нижний Новгород. Оочень приятный город, тоже была на экскурсии где показывали сам город и также сходили в планетарий(где похоже одна я держалась и смотрела, пока все спали)

Ну и конечно же Чебоксары, туда я частенько приезжаю, те он рядом:)

[teddysworldsblog]

"И ти ще се влюбиш."

Ева Колева

Не го гледай в очите - правИ се на важна. Вирни си носа, качвай се на токчетата и гледай през хората, покрай които минаваш. Направо, ако питаш мен, подминавай ги все едно не са хора, а гари.

Винаги, когато понечи да ти се усмихне или да те поздрави, отмествай отегчения си, силно гримиран поглед.

Интересувай се само от себе си. Не го забелязвай. Демонстрирай лъскавата си визия, модерната си кола, високоинтелигентния си нрав - подчертавай ги със засукани фрази и липса на диалект. Покажи класа!

Никога не позволявай да те изпращат до вратата на автомобила ти, кажи, че някакъв си порой няма да те стопи.

Настоявай, че можеш и сама - че нямаш нужда от кавалер, че сервиза е гаранционен, че имаш бивши колеги архитекти, които ще ти препоръчат на-баба-ти-хвърчилото, и управляваш целия си шибан свят сама.

Стой изправена.

Слагай хиалурон.

Тренирай като ненормална.

Трий си спиралата. И внимавай да не ти паднат миглите.

Запиши второ висше.

Научи чужд език.

Прави се, че си повече мъж от мъжете.

Прибирай се капнала.

Плачи безутешно.

На никого не казвай, че те е страх.

Че мразиш самотата си.

Че нещо ти липсва.

И ти ще си намериш майстора, не бой се.

Накрая, застанала пред някоя локва, търсеща обецата, която си изгубила, виж, че чифт очи внимателно оглеждат локвата заедно с теб.

Подават ти обецата.

"Ето - Намерих я."

Ето - намерил те е.

Вдигни глава.

"Щрак."

Нататък всички го знаете.

Той е - същият.

Не, не бъркаш. Виждала си го някъде...

Виждала си го от нивото на вирнатия си нос. От висотата на отегчения си поглед.

От ръста на егото си.

Сега го гледаш в очите и, мамка му, не знаеш какво става.

А то става точно за 15 секунди. После си като ням. Хората престават да са гари, виждаш ги. Ти преставаш да си влак. Слизаш на земята. Става ти студено.

Падаш.

Всеки-път-като-те-погледне-падаш - защото любовта те изравнява до човек. ❤️

Вече не си повече от останалите.

Вече си като всички.

Страх те е.

Залагаш всичкото си его.

Даваш се.

Казах ли ти - и ти ще ми кацнеш.

И ти ще се влюбиш.

Любовта не е полет. Приземяване е.

[vprki]

Авантюристичният и творчески дух на Константин Илиев, изобразен в пощенска марка…

Щастлив съм. Прекрасно е да видиш своя идея осъществена – валидирането на пощенска марка, посветена на 100 години от рождението на композитора и диригент Константин Илиев. Благодаря на проф. Георги Янков, ректор на НХА, на проф.Сава Димитров, ректор на НМА „Панчо Владигеров“, на Софийска филхармония, на художника  доц. Стоян Дечев (автор на проекта) и на министър Найден Тодоров за подкрепата! Написа Борислав Петранов, режисьор, преводач, директор на БКИ в Берлин.

Пощенската марка с образа на Маестро Константин Илиев, ярка личност в историята на българската музика беше валидирана на 12 декември в Камерна зала „България“. Припомняме, че точно преди две години на тази дата 2022 година в знаменитата зала на Берлинска филхармония Софийска филхармония изнесе бляскав концерт под диригентството на маестро Найден Тодоров и солист бляскавия ни пианист Людмил Ангелов. Това незабравимо събитие в голяма степен се дължеше и на усилията, авторитета и последователната работа на Борислав Петранов в Германия /във „въпреки.com” може да прочетете тук/.

От ляво на дясно: проф. Георги Янков, ректор на НХА, доц. Стоян Дечев и Борислав Петранов

Доц. Стоян Дечев, художник на марката, един от забележителните плакатисти и преподавател в НХА сподели, че се е стремил да подскаже за авантюристичния и творчески дух на Константин Илиев, за рисковете, които е поемал като проводник на европейската модерна култура, за характера на неговата музика, провокативна по онова време. „В тази връзка искам да спомена, че той е писал в едно направление на модерната европейска музика, която се нарича алеаторика, което обяснява присъствието на зарчето в графиката на изданието. Надявам се, че това издание ще предизвика интерес и ще има успех не само сред филателната общност, а и сред артистичния свят“, каза още художникът.

Събитието с валидирането на марката не само, защото се състоя в пространството на залата, в която предимно звучи камерна музика, се превърна в празник в почит и възхита към изключителната личност на Константин Илиев. Беше истински вълнуващо и заради обичта към голямата музика, modus vivendi на знаменития Маестро.

„Константин Илиев е живял и творил в Русе – града, където съм израснал, с който са свързани много мои спомени и развитието ми като цяло. Благодаря много за тази изключително красива марка. Марките на тема „Музика“ са изключително ценна част от марките, които издаваме ежегодно, те се ценят от творците и от колекционерите. За нас е чест и удоволствие да сме издатели на тази марка и занапред ще подкрепяме такива инициативи“, каза Димитър Недялков, заместник-министър на транспорта, без никаква сянка на протокол, както е прието на подобни събития.

От ляво на дясно: Борислав Петранов, Цветилия Стоилкова, главен изпълнителен директор на "Български пощи" ЕАД, Найден Тодоров и Димитър Недялков

Присъства и зам. министърът на Външните работи Елена Шекерлетова, която преди две години в Берлин в качеството ѝ на посланик на България бе своеобразен домакин на концерта на Софийска филхармония в залата на знаменитата Берлинска филхармония. А и е личност, чиято дипломатическа кариера е свързана и с Виена, където също е имала своите не само ръководни задължения да представлява България, но и е показвала с дейността си пристрастията си към културата и изкуството. И сега в качеството си на зам. министър продължава, което сме отбелязвали при нас.

И, все пак, по наше лично усещане най-развалнуваният от събитието, на което беше пуснато в употреба издание „100 години от рождението на композитора Константин Илиев“ – пощенска марка и специален пощенски печат, беше министърът на културата във временното правителство Найден Тодоров, но не като висше административно лице в управлението на държавата, а като музикант.

Найден Тодоров

„България има един голям проблем – да не помни онези, които са я направили това, което е днес. Константин Илиев е един от хората, без които българската музика днес нямаше да бъде това, което е. Говоря и за композитора Константин Илиев, и за диригента Константин Илиев, и за общественика Константин Илиев. За своя, всъщност, кратък живот – 64 години, без малко, той е направил страшно много за България“, каза Найден Тодоров по време на церемонията. И допълни, че е имал изключително усещане, когато за първи път се е докоснал до предмет, принадлежал на Константин Илиев, по времето, когато е работил във Видинската филхармония. „Масата в жилището, в което живеех, бе донесена от Константин Илиев и никой не смееше да я докосне, защото тя бе масата на Константин Илиев. Той е направил толкова много за българската музика. Русенската опера не знам дали щеше да я има, ако не беше той, Софийската филхармония е „израснала“ по негово време. Първото световно турне на Софийската филхармония е по негово време“, каза още Маестро Тодоров. (Константин Илиев неколкократно идва и напуска Филхармонията, но тя остава един негов дом завинаги. Помним изумителното преживяване при първото прозвучаване у нас на грандиозната Осма, симфонията на хилядата на Густав Малер под вдъхновената палка на Константин Илиев през юни 1984 – едно от последните големи артистични събития, подарени ни от него –б.а.).

Константин Илиев

Той изтъкна, че българската музика никога не е била толкова напред, в сравнение с музиката на другите държави в Европа и света; България е била една от водещите страни в света на музиката и една от големите причини е бил Константин Илиев. Той припомни и че много от днешните и последни поколения големи диригенти са ученици на Константин Илиев. „Говорейки за него, говорим за човек, променил историята. Във връзка с неговата 100-годишнина мисля, че успяхме по изключителен начин да напомним какви хора притежава България. Благодаря на всички, които са „виновници“ днес да имаме тази марка“, каза още министър Найден Тодоров.  

Припомняме, че на връх стотния рожден ден на Константин Илиев 9 март тази година верен на личната си традиция именитият ни виолончелист проф. Венцеслав Николов и Камерен ансамбъл „Силуети“ почетоха със специална вечер 100 години от рождението на големия български диригент, композитор и общественик в Сити Марк Арт център в София.  / Поясняваме, че проф. Николов живее в дома на Константин Илиев. Не е променял интериора, библиотеката, там са и част от картините на малкия му син, талантливия Димитър Илиев (1959-1992), който твърде рано напусна нашия свят – б.а./.Тогава всеки от присъстващите приятели, музиканти си спомниха за личността на Константин Илиев през погледа на две различни поколения с разкази, документални записи и музика. Бе представена и отново преиздадената автобиографична книга на Константин Илиев “Слово и дело”. 27 години след първото си издание тя отново тръгна към читателите, благодарение на първородния син на Константин Илиев арх. Венцислав Илиев.

Първото издание, което е публикувано със съдействието на „Отворено общество“ – Център на изкуствата „Сорос“  е от далечната вече 1997 година. Новото се дължи изцяло на арх. Илиев, който живее и работи в Русе. Книгата представи проф. Анди Палиева с присъщия ѝ вкус към анализа в контекста на времето, в което е водил писмените си бележки Константин Илиев. Тук той се изявява и с друг свой талант, който малцина знаят – пише красиво, смислено, остава не просто документ за времето в музикалната ни култура и нейните личности, а споделя съкровени преживявания за тревоги, приятелства, отношението си към света. / може да прочетете във „въпреки.com” тук/.

И тук ще отворим една скоба, по-скоро като информация. С малки изключения големите ни национални музикални състави в планираните си програми бяха, някак, пропуснали годишнината на Константин Илиев. Доколкото си спомняме единствено присъстваше в репертоара на Националната опера и балет. Може би, благодарение на тази вечер в Сити Марк Център и усилията на музиколога проф. Анди Палиева и нейни съмишленици това се промени. Няма да се задълбочаваме в повече подробности.

Само ще напомним за забележителния концерт на Софийска филхармония на 7 ноември под диригентството на Симеон Пиронков-син. Концертът бе посветен на Константин Илиев, но заедно с неговата Трета симфония (1954/1966) и взривните Музикални моменти (1973) публиката имаше възможност да чуе Песни на една душа, отлитаща към рая (1991) на Иван Спасов (1934-1966) и Музика за две пиана (1973) от Симеон Пиронков – баща (1927-2000). Както се очакваше основното ядро на слушателите в зала “България” се състоеше от неголямата, но важна за осмислянето на този дял от българската музика аудитория, за която дисонантната интервалика, алеаторните подходи и практики, надкласическите оркестрови решения, нестандартния звуков колорит, специфичната полифоничност и сонористиката са разбираема част от езика на тези композитори, които принадлежаха към т. нар. български музикален авангард /може да прочетете при нас тук/.

Людмила Илиева, внучка на Константин Илиев, прима балерина в Националната опера и балет с дъщеричката си (правнучка на композитора) и доц. Стоян Дечев

Но да се върнем към марката посветена на 100 години от рождението на композитора и диригент Константин Илиев. Сама тя като художествена идея на автора Стоян Дечев е великолепна. Той с интуицията и вдъхновението на талантлив артист е усетил, почувствал, осмислил личността на Константин Илиев…И в този контекст и, не съвсем, ще завършим с с думи на диригента и приятел на Константин Илиев Добрин Петков (1923-1987), изписани на заключаващата четвърта корица на книгата „Слово и дело“. “…Ти изобщо притежаваш особената „нередната“, бих казал, човешка особеност да накараш (без да искаш, разбира се) отсрещният да се почувства точно такъв, какъвто е (а това без друго далеч не всекиму приятно). И именно това ти качество ти донесе толкова много тревоги и вълнения в живота…“ Написано е по повод 60-ата годишнина на Константин Илиев и публикувано в „Музикален живот“ в бр. 7 от 23 март 1984 година. ≈ 

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и архив

[i-can-t-draw]

#619

Я вдячній Поліні, за її рисувальну-тусовку, Я вдячній Гарпунчіку, котрого взагалі в душі нє єбу, Я вдячний Андрію, що він з ним знайомий і був на тусовці.

Яка складна комбінація доль, Лише для того, щоб я написав тобі це)

Це так прекрасно, і прикольно Як життя.

Дякую Алісо,  що ми познайомились, Дякую,  Дякую,  Дякую.

Небайдужість давно всередині, Щоразу як згадую. Думки, про те як допомогти, Сором,  соціумом запиханий у мізки,

Відстороненість, як захист, Тим самим монстром  закладений, як “норм”

Алісо, я так цвіту і сяю від думки Що ти щаслива Як за себе радію дуже Просто “Ням!”)

Не хочу тебе забувати, Ващє)

[nati3197]

Трохи кулінарії від Іф

Як тут гарно

Захід сонця під час роботи

У Іфні з Юном незахищений секс але вона досі не вагітна і це її засмучує

Одним з видів досугу стало катання на роликових коньках

В спільний вихідний вони відправилися на побачення в центр містечка

До них навідався привид і за те що його прогнали навіть заплатили

Між роботою над іграми, програмами та застосунками можна й пограти за допомогою приставки

Також Юн практикує гру на гітарі

ням

День кохання в зв'язку з погодою провели вдома за переглядом романтичних фільмів та більш сексуальними розвагами

Який він гарний, особливо на цьому дивані

Вранішня кава та розмова ні про що і про все одразу

Мої кликасті котики

Іноді вони грають в відеоігри разом

Друзі-сусіди зайшли до них посидіти та поговорити

Ю.: Сонечко не сумуй, коли прийде час тоді все буде

І.: А якщо ні?

Ю.: Усиновимо дитину, дамо сім'ю тому хто її не має. Або взагалі будемо без д��тей. Так також не погано

Сьогодні у них спортивний день тому буде багато зусиль

Для різноманіття відправилися в клуб і там також позаймалися

Та зустрілися з друзями

[vasetovp]

ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ КОЕТО СИ ЗАСЛУЖАВА ДА ПРОЧЕТЕТЕ НА ТОЗИ СВЕТЪЛ ПРАЗНИК!

МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯТ

Христо СПАСУНИН

Ако някога отидете в Батак и влезете в храма-светиня, вие ще видите куп човешки черепи, върху които е поставено малко детско черепче посечено с ятаган, което ми разказа своята тъжна история

Споменът в сърцето ще остане пресен,

споменът - в сърцето-рана, кръв и песен.

Шапките свалете, подгънете крак,

на колени, братя, пред нас е Батак!

Ето го градеца, малък – но велик,

гробница и клада, чийто страшен вик

отекна далече в двете полушария

и през кръв изрече: „ИМА И БЪЛГАРИЯ!“

В храма беше тихо, тихо като в храм.

Над черепи бели аз застанах ням,

Изтръпнал и бледен. Гледах вцепенен,

череп на детенце вглеждаше се в мен.

Череп на детенце!... В ужас оне��ях,

с очи замъглени гледах и мълчах.

Давеше ме нещо, понечих да тръгна,

Черепчето детско сякаш се помръдна.

В кухините очни – страшни и дълбоки,

гледаха ме кротко две очи широки,

бистри и невинни, плувнали в сълзици,

разрез ятаганен скри се от косица,

две бледнички бузки, изпити и гладни,

то продума с устни напукани, жадни:

„За клането страшно, искаш ли да кажа?

Тръгни с мене, чичко, всичко ще разкажа!“

Мислено аз хванах детската ръчица,

през сълзи погалих къдрава главица,

тръгнах подир него със безшумни стъпки,

тръгнах, а снагата побиваха тръпки…

„Тука, де думат му Беглишки харман,

Ахмед ага бе кундисал стан,

с хиляди читаци – все башибозуци,

с кръв в очите, жадни за плячка хайдуци.

Тука дядо Трендафил – старец беловлас,

пушките предаде, за да спаси нас,

после беше хванат, с гавра разсъблечен

и на шиш завързан, беше жив опечен!..

Що трепери, чичо, твоята ръка?...

Тука беше моста над Стара река,

те тогаз сториха моста на дръвник,

триста глави, чичо,паднаха без вик,

отрязани, страшни, падаха в реката

и от кръв червена стана и водата…

Труповете, чичо, без глави – но живи

свличаха се с мъка в водите пенливи.

Стара река скри ги в хладната си пазва,

ромонът й тъжен все за тях разказва…

В бурна нощ по-късно тя отнесе моста,

да вървиме, чичо, има още доста.

Виж, отвъд реката, имаше там къща,

и пред нея, чичо, бе кланица съща.

В къщата си чичо Богдан се укрил

пушкал и душмани петима убил,

после беше хванат, на мъки обречен

и късче по късче с ятаган насечен.

Богданица Лоза – беше ми тя стрина,

влачеха я с ярост палачи двамина,

касапинът чичов – страшен като бик,

вгледа се на стрина в хубавия лик,

пристъпи към нея с кървава глава,

па издума ядно, гневно тез слова:

„Гяурке, послушай! Млада си, красива,

тръгвай с мен в харема и ще бъдеш жива!“

-Тръгвам, аго, тръгвам, живота спаси ми,

вземи ме при тебе, закрила бъди ми!

Па пристъпи с��рина три-четири крачки,

заплю го в очите с кървави храчки

и дорде изтрие той с ръка лицето

ядно му прободе с остър нож сърцето…

После стана страшно. Всички живи хора

вечен сън заспаха, чичо, под топора.

Никой не продума, никой не помоли,

лягаха самички на дръвника, голи,

галеха го сякаш бе възглавка мека,

та дано направи смъртта им по-лека…

За да може всеки шия да намести,

трябваше трупа предишен да отмести…

От тела човешки грамада растеше,

кръвта като чучур от рани шуртеше,

тук изклаха много майки и деца,

тук видях как вадят из гърди сърца,

и как с дива ярост и бяс във очите

режеха без милост на майки гърдите,

бебета невръстни бучеха на щик!...

Чуваш ли ме,чичо?... Казвай!... Що мълчиш!...

Аз дочух тогава – ще палят селото!

Веднага побегнах горе към школото,

но и там цареше врява и тревога,

писъци човешки стигаха до Бога.

Скрих се в тъмнината, слушах отдалеч

и добре разбирах – там е също сеч.

После поутихна тази страшна врява,

стана много тихо и там, и тъдява,

пропълзяха сенки край мене човешки,

от страх не разбрах ги – живи или мъртвешки.

За гърлото сякаш някой бе ме хванал…

Изведнъж школото цяло в огън пламна,

На сганта проклета сред крясъци диви,

изгоряха, чичо, двеста души живи,

дирили закрила, там, под дюшемето,

в огнения пламък найдоха небето…

Изгоряха, чичо, а аз дирех мама

и затичах бързо да се скрия в храма.

В него- стари, млади, деца като мене,

Изведнъж дочу се: - Храмът обграден е!...

И тогаз започна най-страшното нещо:

Вътре стана душно и така горещо,

че измряха много деца, стари хора,

а псувни, закани чуваха се в двора.

През един прозорец хвърлиха пчели,

те когато жилят, знаеш как боли?...

После пък хвърлиха запалена слама,

падна върху мене! Писнах, чула мама,

по гласа ми, чичо, мама ме познала,

само подир малко бе ме прегърнала!

Нищо не ми каза, гледа ме в очите,

а като от извор бликат й сълзите,

сякаш че не вярва, че сме живи двама!...

Плаках много, чичо, плачеше и мама…

А до нас – дечица, малки, в пеленички,

от глад и от жажда смучеха ръчички,

за водица капка плачеха със глас,

но вода във храма нямаше при нас…

Устничките малки, напукани, в рани,

мажеха ги майките с кръвта на заклани.

Аз видях там майка една, че се кръсти,

па в земята почна да дълбай със пръсти,

после втора, трета… За свойте дечица

майките в земята търсеха водица…

Вода не найдоха… Найдоха смъртта!

Тя, смъртта, тук влезе през една врата,

разтворена с трясък, с пушки, с ятагани,

хиляди човеци бяха тук заклани…

В един тъмен ъгъл бях се вкопчил в мама

И за миг очите отворих си само

И видях!... О, чичо, как да ти го кажа?!...

Туй не може никой, никой да разкаже.

И да ти го кажа, ти го премълчи!

Аз видях тук, чичо, видях го с очи,

Как един поганец, кръвясъл от злоба,

с ятаган разпори майчина утроба

на една невеста. И как тя умря!...

Майчицата клета – тя и не видя

рожбицата своя, още неродена

как от ятагана бе разполовена…

Слушаш ли ме,чичо? Слушай и мълчи!...

Аз видях тук още как вадят очи!

Мушкат с ятагана във лицето живо

и след миг извадят окото красиво,

от страшната рана кръвта заклокочи,

нов мах с ятагана, главата отскочи,

а трупът политне, гърчи се на пода…

От тела човешки бе заприщен входа,

кървава грамада от труп върху труп,

живи, полуживи и мъртви накуп…

Пак очи затворих, мама ме притисна,

закри ми лицето, после страшно писна,

залитна и падна. Паднахме и двама

прегърнати с обич, аз – с трупа на мама…

-Мамо!... Мамо!... Мамо!... – плачех в тъмнината,

докато усетих удар по главата…

Черепът ми, чичо, с ятаган посечен,

вечно ще напомня онзи ден далечен!...

В храма беше тъмно. Тъмно като в храм.

Над черепи бели дълго стоях ням,

черепите гледах как във мрака греят,

сякаш че нашепват: „МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯТ!!!“

17 май 1966 година

[dmmyring]

если честно, настроение говно (очень хочу верить, что это пока)

хочется обратно в те золотые времена, когда остановка «дом книги» оправдывала своё название, и там действительно, вместо нынешней непонятно�� спортивной секции был книжный магазин, а напротив вместо пиццерии ням-ням был мебельный магазин «новый век»

я тогда в садик блять ходила

нахуй взрослость, буду ребёнком и инфантилкой ебучей форева🤟🏻

[ssanianks]

Я забыл, что мы трахаемся в больнице

Итак, это пост про мою боль, про то громогласное и тягучее БЛЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯТЬЬ. Пост будет длинный наверное, но в конце будет самое вкусное, не блять пропустите

Так вот, начнем с начала! Мне ужасно хотелось ебаться, но я в больнице, в бинтах и под присмотром кучи челов в белых халатах. Дрочить в туалете мне не нравится, поэтому ради своих ссаныз принципов я гордо сидел в одиночестве и упивался фантазиями, ещё и Миша на работе. Миша пришел. Я начал его заебывать. Он закурил. Я начал ещё и по этому поводу заебывать, а потом просто сказал трахни меня. Он задумчиво посмотрел в окно, вздохнул будто скинул с плеч две тонны и сказал:

– Помнишь, что я тебе говорил? Хуй завёрнутый в газету заменяет сигарету. Раздевайся.

Да-да, это тот пост, это те легендарные для меня слова. Он мне отсосал. Блять, как же классно он делает минет. Мы потрахались. Блять как же я орал в экстазе. Но. Я забыл, что мы трахаемся в БОЛЬНИЦЕ. Итак, картина маслом.

Сначала все было хорошо, даже очень, нас даже не тревожили. Сначала к нам ворвался врач, но я только кончил и мне было так поебать. Но сквозь ресницы я наблюдал и видел как он вошёл с покерфейсом и спросил

– вы закончили?

Миша с таким же покерфейсом сказал нет, не закончили, ГОЛЫЙ ВСТАЛ развернул врача с все ещё покерфейсом и ВЫВЕЛ БЛЯТЬ ИЗ ПАЛАТЫ. Врач добавил, что ради приличия мы могли бы быть тише, а то все наше отделение так точно в курсе как мне хорошо и какой у Миши член. Ну конечно же Миша лениво позихнул �� сказал

– надеюсь не завидуют

И ЗАКРЫЛ У НЕГО ПЕРЕД НОСОМ ДВЕРЬ. Ну и продолжение банкета, так уж получилось, что мне очень захотелось ему отсосать. Но мне было дико стыдно и я начал мямлить ну и знаете, этот ссаный врач который зашёл будто просто мы тут, не знаю, в шахматы блять играем активно ёб твою мать. но Миша сам стал инициатором сейчас!!!!!!!!! И с его подбадривалками я бодро и смело рынулся к любимому блять делу. Ммм ням ням, так круто все. У меня почти получилось его довести!

А ТУТ БЛЯТЬ ДВЕРЬ С ПЕТЕЛЬ ВЫЛЕТАЕТ И ВЛЕТАЕТ ССАНАЯ БЛЯТЬ ДИКСИ (наша подруга) И ОРЕТ "УУУЖИИИН ПОДААААААН" С ТАРЕЛКОЙ ЕБАНОГО СУПА. БЛЯТЬ ОТВРАТИТЕЛЬНОГО ЗЕЛЕНОГО СУПА С КАКОЙ-ТО ССАНОЙ КАПУСТОЙ БЛЧТЬ БРОККОЛЯМИ. Она влетает, орет, видит чем мы занимаемся, с громким КЛАЦ закрывает рот цепляется И ПАДАЕТ НА НАС БЛЯТЬ И ЭТОТ ССАНЫЙ ЗЕЛЕНЫЙ СУП С БРОККОЛЯМИ ССАНЫЙ СУП ВЫЛИВАЕТСЯ МНЕ НА ГОЛОВУ НА ЖИВОТ И БЛЯТЬ ЧЛЕН МИШЕ. Я. Блять. Не. Выдерживаю. Дальше Миша с каменным лицом берет с груди кусочек ссаного зелёного куста брокколины и ест...

– сюда вообще соль добавляли? Отвратительно на вкус

– ты ещё будешь жаловаться?..ВЫ ЧТО ТРАХАЛИСЬ

НЕТ БЛЯТЬ ПЕРЕБИРАЛИ КРУПУ НА КОЛЕНЯХ И ПЛАКАЛИ ПОТОМУ ЧТО В СУП СОЛЬ НЕ ДОБАВЛЯЮТ. СУКА СУП ЖДАЛИ

Миша заставил ее убирать в палате, а мы пошли в душ. Сижу сейчас на крышке унитаза в жёстком белом полотенце потому что другого нет и думаю какого хуя произошло.

Всегда ищите комнаты с замочками на дверях ИЗНУТРИ

[some-writey-fuck]

Буря

Облаците светят в хиляди оттенъци на синьо,

трясъкът ме прави глух и ням.

Как нещо толкова опасно може да е толкова красиво?!

Разбирате ли, простичко не знам.

Бурята не пита те дали я искаш,

тя просто навестява те по своя дълъг път

и улиците мръсни тичешком пречиства,

а всички хора в домовете ще се сврат.

А аз облягам се отново на перваза

и капките следя със поглед замечтан.

Ще ми се със вятъра едно да стана

и песните да пея на дъждовния капан.

Да пея за гореща чаша със какао,

да пея и за чая с щипка мед.

Да тананикам си за новото начало

и как душата ми н�� ще е вече лед.

И тъй дъждът със часове пере по джама,

а котката ми тихо мърка в моя скут

и през няколко секунди ми напада химикала,

а аз се смея сякаш пак съм луд.

[rainydaysdreams]

Зовът ми е ням. Пропада. Крещи и се опитва да се хване. За спомен. За отминал поглед. Няма те. И мен ме няма. Рея се. Мечтая да се вър��а там.

Будя се в пет сутринта. Банално е да се събудиш в три.

Ръката ми е студена. Твоята я няма. Сърцето ми е пусто. Замръзвам. И изгарям. Спомените ме прогарят до белези. Сълзите дълбаят бразди по лицето. Кръвта кипи.

Търся те. А себе си отдавна вече не търся. Искам те. И те отричам. Обичам те. И те мразя. Ти си благословия. Проклятие. Две крайности. Един човек.

Ала моят човек. Нямам те. А те имам цял живот. Нямаш ме. А съм твоя от тук до залеза на времето. Взимаш ме. Заключваш ме. Отключвам се. Бягам навън. И пак се връщам. Стокхолмски синдром.

Обичам те! Махни се! Как се забравя голямата любов? И милиони пъти да ни няма. Душите се търсят. Невидима нишка. Невидима връзка. Ковалентна, полярна. Обичам те. Напусни живота ми. Не си отивай. Не съм за теб. Не си за мен. И въпреки това. Сме един за друг. По някакъв объркващ. Налудничав начин. Обичай ме. Дъхът ти ми е нужен. Иначе съм на командно дишане. Не живея. Съществувам.

Сега си лягам. Вече наистина. Спи, любов. Знам, че чакаш. Ще ти пиша отново в пет сутринта.

-Р. Петрова

[ploxicha]

Член не нос - назад не шмыгнешь

Само плывёт в руки только то, что не тонет.

Русская женщина часто говорит больше, чем делает, но делает всегда то, что желает.

Люди, имеющие большие деньги, либо охраняются полицией, либо разыскиваются ею.

Я не люблю водку, но мне нравится то, что она со мной делает.

Законы – это паутина: крупные мухи сквозь нее прорываются, а мелкие - застревают.

В тюрьме столько не сидят, сколько вы в интернете.

Нашла недавно характеристику мужа с детского сада. Хорошо кушает, спит, гуляет! Прошло 35 лет, ничего не изменилось.

Теща вернулась из Египта. Ээээхх, революционеры, террористы и акулы - я так на вас рассчитывал...

После того, как Владимир Путин нарисовал на школьной доске кота, белый медведь на гербе Единой России немного занервничал и закурил.

Если крысы все еще с нами - значит, корабль на плаву.

У мужчин только 2 инстинкта: ням-ням и тык-тык.

Плоха та шутка, от которой кости болят.

Реформа календаря не сокращает срок беременности.

Сначала пусть разберутся, чем кормят, а уж потом сетуют, что я все в лес смотрю.

Сколько мусорное ведро ни утрамбовывай - выносить все равно придется.

Три причины отсутствия студента на занятиях: забыл, запил, ��абил.

В споре полезно перейти на сторону оппонента - и оттуда нанести удар!

Не демонстрируй людям свое счастье - не отравляй им жизнь!

Жизнь иногда выкидывает такое - нужно вовремя остановиться и подобрать.

Настоящий враг никогда тебя не покинет.

Курение позволяет верить, что ты что-то делаешь, когда ты ничего не делаешь.

Хорошо когда собака - друг, но плохо, когда друг - собака.

Истина не рождается из истины. Истина рождается из ошибок.

Бывают такие удивительные лица, мимо которых невозможно пройти - надо обязательно остановиться и дать в морду.

Если над Вами постоянно смеются - значит, Вы приносите людям радость.

Девицы вообще подобны шашкам: не всякой удается, но всякая желает попасть в дамки.

Положительные эмоции - это эмоции, которые возникают, если на всё положить.

Чем меньше букв, тем ёмче слово.

Люди обычно мучают своих ближних под предлогом, что желают им добра.

Не задавайте мне вопросов, и я не буду вам врать.

Честные люди любят женщин, обманщики обожают их.

После отпуска отдохнувшие, загорелые, похудевшие вернулись на работу уставать, бледнеть, толстеть...

Не пытайтесь жить вечно, у вас ничего не выйдет.

Чем меньше люди думают, тем больше говорят.

Улыбки создают каналы для будущих слез.

Не стоит шутить с судьбой: она напрочь лишена чувства юмора.

Каждый имеет право быть дураком.

Все хорошо, что хорошо кончается.

Депрессия - это просто период острого ощущения необходимости счастья.

Человек - лев в собственных глазах.

Где запрещено смеяться, там, как правило, и плакать нельзя.

Некоторые люди думают, что они имеют жизнь. Это заблуждение - на самом деле это жизнь имеет их...

Когда человек ржет от смеха, он превосходит всех животных своей низостью.

Видеть тебя - одно удовольствие! Не видеть - другое…

Ничто так не утомляет, как ожидание поезда. Особенно, когда лежишь на рельсах.

На свете нет вечного двигателя, зато есть вечные тормоза...

Член не нос - назад не шмыгнешь.

Самый короткий афоризм – это выразительный взгляд.

Если бы боги за��отились о людях, то хорошим жилось бы хорошо, а дурным плохо, но этого-то нет.

Лучший врач тот, кто знает бесполезность большинства лекарств.

Заткнуть глотку дураку – невежливо, но позволить ему продолжать - просто жестоко.

Только враги говорят правду друг другу. Друзья и влюбленные, запутавшись в паутине взаимного долга, врут бесконечно.

Девиз дизайнеров - «Что получилось, то и модно!»

Я бы носил тебя на плечах, но ты не хочешь раздвигать ноги.

Есть вопрос к правительству: почему рецепт сыра с дырками используется при производстве асфальта?

Из серии "глупые вопросы". Почему телевизионная программа о болезнях называется "Здоровье"?

Девушке для счастья нужно совсем ничего: чтобы у нее появился любимый мужчина, а у её подруги исчез.

Охренеть уже можно - нынешняя власть так проводит реформы, как будто у них в запасе есть ещё один народ…

Мало кто знает, но если в гугле ввести имена Снежана и Эвелина, то Гугл выдаст цены.

Когда-нибудь я сдамся и все-таки разрешу Adobe Flash Player'у загружать обновления автоматически, но не сегодня.

В наше время всё труднее встретить вежливого человека, который ничего не пытается вам продать.

В начале любой бороды лежит маленькая депрессия.

В новостях увидел - америкосы приезжают на форум G20 делегацией в 600 рыл... Однако средневековые короли поскромнее были, они такой свитой иной раз воевать ходили... демократия, однако...

Деньги на модернизацию и информатизацию образования ушли коту под хвост. Это графически объяснил президент на встрече с первоклассниками.

Я девушка впечатлительная. Увидела из помойки вылазит бомж. Жалко стало. Остановилась угостить яблоками. Он обрадовался: - Спасибо, - говорит: - А они мытые???

Не надо печалиться, вся жизнь впереди, и если скончаешься - вставай и иди.

Я пока пикапил и разводил на секс, меня развели на свадьбу.

Мужчины похожи на места на стоянке. Хорошие заняты, а те, что остались – или только для инвалидов или очень маленькие.

Я вырос в то время, когда "бутик" был бутербродом.

Конченым быть плохо? Значит, начатым и недоделанным быть хорошо?

На саммите стран большой двадцатки, страны большой шестерки разносили кофе.

Игра в городки очень сексуальна: понравилась фигура - кидаешь палку.

Влился в новый коллектив. Особенно понравилась их традиция - любое замечание шефа считается тостом.

Осень, как всегда, приперлась пораньше... Пунктуальная скотина в отличии от лета...

Он посмотрел на неё: она была совершенна... Он подошёл к столу, налил и выпил залпом ещё сто пятьдесят... Ибо совершенству нет предела.

Секс-меньшинства в Амстердаме провели митинг против Путина в поддержку Навального... Так Навального еще не подставляли

Чем тупее школьная программа, тем умнее правительство в глазах подрастающего поколения.

[dyshevnii]

он должен был родиться раньше.

дисклеймер: в моих мыслях этот пост уже давным давно существует. он такой большой, хорошо описывающий всю атмосферу лагеря, показывающий, что происходило со мной целый месяц, но.. нет.

если в моём блоге существуют олдфаги, которые помнят о том, что некогда — в прошлом году — я ездила волонтёрствовать в летний оздоровительный центр (именуемый лагерем) для, даже не знаю, как бы так назвать, чтобы никого не задеть, но в документах пишут так, поэтому, детей-инвалидов. я не хочу сейчас расписывать в красках, как происходит уход за людьми, которые остаются без опеки родителей на две недели, и какое же счастье для них побыть одним и почувствовать себя нормальными, живущими и равными со всеми.

p. s. вообще, если кому-то интересно, как проходил обычный день в плане ухода — дайте знать, я расскажу. просто этот пост немного не об этом.

небольшой экскурс в историю: в прошлом году именно в этом лагере я встретила человека, с которым я теперь просыпаюсь рядом (не считая этой недели, когда я уехала домой) почти каждое утро, узнала свою одногруппницу, которая теперь является для меня хорошей подругой, с совершенно другой стороны и обрела веру в лучшее и стимул не сдаваться.

а теперь, с помощью машины времени, переместимся всё ещё в прошлое, но более близкое, которое закончилось буквально на прошлой неделе.

честно, я и представить не могла, что за этот месяц я сумею пережить многие виды эмоционального потрясения и вновь обрету ценных людей, получу кучу нового опыта и преодолел свой языковой барьер.

и тут стоит прикрепить первую фотографию: это место одно из самых любимых. это — часть волонтёрского домика, в котором вечно творится хаус и рождаются безумные идеи, в котором сумасшествие граничит с нормальностью и стеснительный люди превращаются в безбашенных волонтёров. место, где живут волонтёры. на втором этаже — чердаке, считайте — мы спим все вместе. здесь нет деления на "мальчики-девочки, здесь вы — как единое целое, организм, который не может существовать без отдельных своих частей. и на фотографии словлен один из самых красивейших моментов, когда солнечные лучи залезают на второй этаж и медленно прокрадываются по матрасам абсолютно каждого волонтёра, подпитывая их теплом.

а теперь продолжим. в этом году, как и в прошлом, я поехала на две смены подряд. много новых людей прошло через меня за всё это время. много интересных, опытных и не совсем, со своими идеями и мыслями, таких разных, но объединённых одной целью, людей.

сейчам можно лицезреть на фотографии меня и мою подопечную. она — художница, начинающая, но безумно целеустремлённая и талантливая. эта девочка умна не по годам, понимающая и позитивная. мне безумно повезло с ней — берегущей меня и позволяющей поспать с ней в обнимку на тихом часу — девочкой. я полюбила её всей душой и совсем скоро наведаюсь к ней в гости.

на этом моменте я больше не знаю, что писать. честно. я лезла в разные степи: от описания тематического дня до приёмов пищи, но это в��ё не то.

я бы просто поделилась с вами фотографиями с этого места, с моментами, которые я переживала, с теми красотами, которые там видела, и для меня этого достаточно. в принципе, прямо сейчас я так и сделаю. приятного вам просмотра!

в этом месте с вами ваши подопечные сделают всё, что угодно. вы только дайте им в руки то, чем можно делать. в этот день мы дали нашим художникам в руки хну и.. мои руки превратились в холст для подростковых фантазий. в шортах с "огуречной мафией", разноцветными ногтями и разрисованным телом я ходила почти до конца смены, зато каждый раз, когда меня видели, были довольные улыбки и смех.

но помимо всего прочего даже ты сможешь стать там художником. особенно когда накануне день открытых дверей, а декорации делаются со скоростью улитки. именно в те моменты подключаются абсолютно все и рисуют, рисуют и ещё раз рисуют. под таких волонтёров попала и я. устроила себе места, сообразила мольберт из подручных материалов для удобства и села рисовать. честно, отчасти я теперь понимаю, как же кайфово рисовать на природе в хорошую погоду.

немного о дне открытых дверей: он был у нас шестого августа. в тот день я пережила все эмоции, которые только могли бы быть в моём спектре: от небесного счастья до ненависти. я не хочу рассказывать весь негатив, который там был, поэтому опущу эти моменты. ко мне в тот день приехал молодой человек, с которым мы успели провести время и обговорить многие моменты. столько тепла и нежности было, когда мы просто лежали на втором этаже и молчали. этим было сказано большее, чем можно словами.

немного о наших планёрках: они всегда проходили поздно вечером, иногда могли доходить даже практически утра. но они всегда были весёлыми, со своими моментами и фразами. чаще всего в это время многие спали, потому что за день ты изрядно устаёшь и морально, и физически, но всё же даже в таких состояниях придумывались те безумства, которые сопровождали нас напротяжении всего времени там.

мне осталось рассказать совсем немного. и следующее: мои новые английские друзья с беларускими корнями. сами они родом из солнечного кипра, но один из них учится в лондоне. вот так вот забавно получилось. и честно, это одни из самых позитивных и надёжных людей, которых я только встречала. говорю я сейчас о двух парнях шестнадцати лет, с которыми мы с подругой провели всю четвёртую смену. было многое: бессонные ночи, сутки без сна на спор (на интерес, за которым следил абсолютно весь лагерь. а это, поверьте мне, тяжело, особенно когда ты уже отработал всю смену, а желание победить было большим), ночные просмотры ужастиков, просто фильмов, разговоры по душам, совместная работа, рисование и чтение, уход за подопечными и ваш локальный юмор. сейчас мы общаемся и частенько созваниваемся. я искренне скучаю по этим ребятам, которые сумели поднять настроение даже в дни огроменной задницы.

и осталась последняя фотография. на самом деле их много, но значимых для меня совсем чуть-чуть. это фотография небо. в этом месте всегда невероятное небо: либо с тёмными пугающими тучами, либо с огромными, похожими на вату, облаками. ночное небо — это отдельные разговоры. оно полностью усыпано звёздами, как будто маленький ребёнок рассыпал блёстки на чёрном полотне. мы подолгу по ночам лежали на пирсе, смотрели на звёзды (мой рекорд — двадцать три падающие звезды за одну ночь) и разговаривали. днём же просто лежали на траве и выискивали разные силуэты среди облаков.

если подвести небольшой итог, то это было счастливое время, которое показало для меня новые вещи, научило новому в различных ситуациях и показало интереснейших людей. помимо всего прочего лагерь помог укрепить отношения и увидеть в людях то, чего я не видела до этого.

этот лагерь — большой жизненный урок длиной как минимум в две недели.

p. s. небольшим непонятным бонусом для вас будет мой маленький лагерный словарь цитат, которые я успела не забыть и записать:

+ рефлекс дальнобойщика;

+ аномальная щука;

+ аномальный карась;

+ белорусский аномальный бобёр;

+ ппп — пледики, персики и пиво;

+ балтика сделает из тебя беларуса;

_

- а юля моя!

- а где твои документы?

- а где письмо?

_

+ трендас-карандес;

+ там где плед, там и андреас. там где андреас, там и плед. если вы где-то видите плед, то значит, там есть и андреас.

_

а: меня оса укусила.

я: иди обработай руку.

ю: сахаром потри.

вместе с ю: обработка по-белорусски.

_

+ зараза, зараза, я дёрнулся три раза;

+ украинское курение;

+ когда болит пина, то и колада появляется;

+ после первого ням было омномномном;

_

— она сегодня вся в белом

— у вас это семейное?

— не, это — лондонское.

[vprki]

Анжел Вагенщайн ще гледа и пише за света вече от звездите

На стогодишна възраст почина писателят и кинодраматург Анжел Вагенщайн. Погребението ще се извърши в най-тесен семеен кръг. Поклонението ще се състои в Софийската синагога на трийсетия ден от смъртта, както повелява еврейската традиция.

Поклон пред паметта на големия човек и творец, оставил трайна диря в българската култура и не само…

Бурният, наситен със събития живот на Вагенщайн, когото всички наричаха просто Джеки, е сред най-значимите неразказани истории на световното кино. Деец на Съпротивителното движение по време на Втората световна война, със смъртна присъда, той е изтъкнат филмов сценарист, режисьор, писател, народен представител и бунтар през целия си съзнателен живот. Анжел Вагенщайн е роден на 17 октомври 1922 година в Пловдив. (градът завинаги остава голямата му любов). Прекарва детството си във Франция, където родителите му емигрират по политически причини заради левите си убеждения. След амнистия семейството се завръща в България.

Анжел Вагенщайн

В книгата си „Преди края на света“, 2011, на издателство Colibri с подзаглавие „Драскулки от неолита“ Вагенщайн обяснява как е произлязъл псевдонимът му „Джеки“. Спомня си легендарния ням филм „Хлапето“ на Чарли Чаплин - малкият Анжел го е гледал няколко пъти, воден от своите лели. Те го оприличили на малкия немирник Джеки Куган и прякорът си останал до днес. И за всички нас, които имахме шанса да го познаваме, да разговаряме с него, да познаваме творчеството, той си остава Джеки Вагенщайн.

Анжел Вагенщайн винаги е респектирал с остър ум, критична мисъл, а харизмата и елегантното му чувство за хумор ще останат завинаги непокътнати. Миналата година през пролетта по повод предстоящия му стогодишен юбилей на 17 октомври сподели: „Как да ви ка��а, най-важно е човек да не губи чувството си за хумор. От много време насам нищо не си пожелавам, освен здраве. Много ми е дълга биографията, за да си правя равносметки“.

Анжел Вагенщайн пред "Дома на киното"

Анжел Вагенщайн завършва кинодраматургия в Москва. Автор е на 50 сценария за филми – игрални, документални и анимационни. От 1950 година става сценарист в Българска кинематография и в ДЕФА. Филмът по негов сценарий „Звезди“ от 1959 година на режисьора Конрад Волф е удостоен със Специалната награда на журито на кинофестивала в Кан. Сред най-известните му сценарии са тези за филмите „Допълнение към закона за защита на държавата“, „Гоя“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Борис I“, „След края на света“ и много други.  През 1980 година е член на международното жури на 30-ия Берлински международен кинофестивал. Носител е на много български и чуждестранни отличия като орден „Стара планина“, българската държавна награда „Паисий Хилендарски“, офицер е на френските ордени „За заслуги“ и „За литература и изкуство“, на Германската национална награда за изкуство I ст., Годишната литературна награда на парижката Сорбона, Международната награда за човешки права „Свят без нацизъм“, руски Орден за заслуги в развитието на културните ни връзки, благодарствен сребърен плакет от Кралство Испания и други. Миналата година получи Специалната награда на София за изключителни постижения и принос в националната култура в качеството му на виден интелектуалец и общественик, автор на над 50 филма и 10 книги, прославил името на България в цял свят.

Анжел Вагенщайн на представянето на поетичната книга на израелския писател Амир Ор

Миналата година вечерта на 17 октомври,  рождения му ден, бе отбелязана стогодишнината му в Дома на киното, посветена на изключителния Анжел Вагенщайн-Джеки, режисьор, сценарист, писател, общественик. Тя бе е едно от кулминационните събития на Осмото издание на фестивала CineLibri, създаден от негова внучка Жаклин Вагенщайн. При представянето на програмата на великолепния кинофорум през септември тя каза: „На 17 октомври, Деня на моя любим дядо е посветен на него! Тогава ще бъде показан филмът „Звезди“ копродукция между Българска кинематография и ДЕФА по негов сценарий  и с режисьор Конрад Волф от 1959 година, който е удостоен със Специалната награда на журито на кинофестивала в Кан. И остава засега единственият български с това изключително отличие на най-авторитетния и престижен световен кинофестивал.“ И така стана, изключително събитие не само в рамките на CineLibri, защото Джеки е личност от висока класа от световна величина, въпреки странния скепсис на различни хора, но това е друга и вече доста безинтересна тема.

Има и още нещо много важно около „Звезди“ и то в контекста на днешния ни ден. Това е и филмът, заради който Вагенщайн става „неудобен”, защото филмът за първи път разказва за трагичната съдба на депортираните евреи от Беломорска Тракия и Македония, когато тези територии са под юрисдикцията на Царство България. Почти 11 хиляди са унищожени в нацисткия лагер на смъртта Треблинка. И до ден-днешен този трагичен факт от българската история остава заглушаван и пренебрегван от българските партии, независимо от кой политически спектър са…

С американската кинорежисьорка Андреа Симон Анжел Вагенщайн в Дома на киното на 95-ия си рожден ден 2017

Тогава на този вълнуващ празник в негова чест Джеки Вагенщайн се включи във видеообръщение, което в деня, в който той напусна нашия свят го публикуваме в негова памет, важно е да се знае и припомня.

 „Скъпи мои другари, съмишленици и спътници по сложните извилисти пътища на живота, благодаря ви от все сърце, че ви има и че сте тук в деня на моята сто годишнина. Да остарееш не е подвиг, нито повод за гордост. Природата има своето тайно и мистично мерило за отпуснатите ти левги живот и единствено тяхната стойност зависи от теб, от твоята устойчивост и упоритост да следваш посоката към Храма, въпреки че той е далеч отвъд хоризонтите на нашия живот. А всеки далечен път има своя метрична система. Моята е мерило за среднощните партизански пътеки, за разстоянието от килията до бесилото, за метрите кино лента върху монтажната маса, за наниза от думи в моите „Драскулки“. Дано не ви досаждам и отново ви благодаря! Довиждане!“ Дали още тогава не е искал да ни каже „Сбогом“…

През 90-те години той се отдава на писателска дейност и публикува романите „Петокнижие Исаково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“, последните два с международни отличия.  Книгите му са преведени на много езици - френски, английски, руски, немски, испански, италиански. Романите му са отличени с престижни световни литературни награди и номинации, включително с Европейската награда за литература „Жан Моне“ през 2004 година. Официално е поканен за член на Американската гилдия на писателите. Анжел Вагенщайн е почетен гражданин на Пловдив, истински космополит и „великан на духа“. /Повече за изключителния Джеки, за когото сме писали в различни наши текстове може да прочетете във „въпреки.com” тук, тук и тук /.

Забележителна е изповедалната му публицистична книга „Преди края на света“ с подзаглавие „Драскулки от неолита“ от 2011 година. В нея авторът прави опит дълбоко искрено и проникновено да осмисли илюзиите си и да коментира по своя си начин дали е бил по някакъв начин и употребен. Очаквахме с интерес дали тази негова силна, ярка публицистика и заедно с това интимна ще има своето продължение в нова книга. Толкова много неща се случиха и промениха в нашия свят за тези вече 12 години от излизането ѝ, а той винаги продължи да бъде вълнение, тревога и обич за нас, дори и вече, когато няма - Джеки Вагенщайн…

На финала на този текст в негова памет отново ще го цитираме, но този път за себе си: „Аз принадлежа към народ, който никога не губи чувство за хумор. Срещали ли сте българин, който да не ви се оплаче? Срещали ли сте арменец, който да не ви се похвали? Срещали ли сте евреин, който да не опита да ви пробута виц? Въпреки цялата трагика, в която живеем, човек трябва да се радва и… да разказва смешки!“

Последната снимка на Валери Петров заедно с Анжел Вагенщайн, януари 2014, в Националната галерия на изложба на Борис Ангелушев

А помните ли какво каза Анжел Вагенщайн на първия митинг пред храм – паметник „Свети Александър Невски“ след падането на Тодор Живков от власт ноември 1989 година? „Момчета и момичета, внимавайте да не ви излъжат така, както излъгаха нас!“ Днес, почти трийсет и четири години тези слова ни звучат пророчески. До края на живота си остана вдъхновен и вдъхновяващ невероятният Джеки. С благодарност за присъствието му в нашия живот!

А той сред звездите ще се събере със скъпи хора – големия му син Пламен (1945-1996), изключително талантлив оператор, съпругата му Зора, момичето, за което разказва в „Драскулките“, чакащо го пред вратите на Сливенския затвор, Конрад Волф (1925-1982), Валери Петров (1920-2014), Христо Ганев (1924-2021) и още…  Това е! ≈

Текст: „въпреки.com

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021)

[ivcho0o]

Тя е всичко!

Моя свят е и е с нежни очи, неусещана болка е, но обича, целува... мълчи. А щом до мен я няма в душата ми е пълна тъма.

Тя ми е всичко!

Порив, надежда и глад.

Любовта и е огън, а аз изгорен от жарта. Щом правим любов, лукавия се кръсти с кръст от стратта.

Тя ми е всичко!

Поезия, драма живот.

И че моя дама в живота е нека всички знаят, обичам я, обичаме тя и много съм горд.

Тя ми е всичко!

Вкусна е, изпивам я почти на екс.

Тя е далече и пак се любим, не е просто секс.

Тя ми е всичко!

Израсла в балкана, а аз в полето.

С усмивка сутрин ми носи кафето, друга не искам, адреса отдавна го знам. Червена роза в ръката си стискам, стоя пред вратата и ням.

4 години любов, от истинската, лудата и трудната! Нищо не бих променил!

Обичам те, Траяна!

07.05.2019г.

[yanimirlukanov]

Повелителят на книгите

Когато стане съкровено нужно

Кога душата нежно се смути

Когато в мислите ти тъжно

Скука те обвие с лошите черти

Когато ревне тихо небосклона

Кога не спира, не престава с дни

Тогава провокираш твоята представа

С колона редове, писма, четма, мечти

Когато ти го искат за спектакъл

Кога без книгата не можеш ти

Когато сутринта ти станала инат е

Просто страниците бързо разтвори

Когато другите се трайно отличават

Кога света се струва сякаш ням

Тогава ти перо на хората раздавай

И повтаряй им, че още си си там

Когато твоето дете расте и се развива

Кога в училище по мрежата вървят

Когато електроника дървото не убива

Прекарай го по старомоден път

Когато пътя свършва и се скрива

Кога пътечка, ни се вижда маркировката дори

Тогава давай през трънака ти завивай

Редом с повелителя на книгите крачи!

[vasetovp]

"И ти ще се влюбиш."

Ева Колева

Не го гледай в очите - правИ се на важна. Вирни си носа, качвай се на токчетата и гледай през хората, покрай които минаваш. Направо, ако питаш мен, подминавай ги все едно не са хора, а гари.

Винаги, когато понечи да ти се усмихне или да те поздрави, отмествай отегчения си, силно гримиран поглед.

Интересувай се само от себе си. Не го забелязвай. Демонстрирай лъскавата си визия, модерната си кола, високоинтелигентния си нрав - подчертавай ги със засукани фрази и липса на диалект. Покажи класа!

Никога не позволявай да те изпращат до вратата на автомобила ти, кажи, че някакъв си порой няма да те стопи.

Настоявай, че можеш и сама - че нямаш нужда от кавалер, че сервиза е гаранционен, че имаш бивши колеги архитекти, които ще ти препоръчат на-баба-ти-хвърчилото, и управляваш целия си шибан свят сама.

Стой изправена.

Слагай хиалурон.

Тренирай като ненормална.

Трий си спиралата. И внимавай да не ти паднат миглите.

Запиши второ висше.

Научи чужд език.

Прави се, че си повече мъж от мъжете.

Прибирай се капнала.

Плачи безутешно.

На никого не казвай, че те е страх.

Че мразиш самотата си.

Че нещо ти липсва.

И ти ще си намериш майстора, не бой се.

Накрая, застанала пред някоя локва, търсеща обецата, която си изгубила, виж, че чифт очи внимателно оглеждат локвата заедно с теб.

Подават ти обецата.

"Ето - Намерих я."

Ето - намерил те е.

Вдигни глава.

"Щрак."

Нататък всички го знаете.

Той е - същият.

Не, не бъркаш. Виждала си го някъде...

Виждала си го от нивото на вирнатия си нос. От висотата на отегчения си поглед.

От ръста на егото си.

Сега го гледаш в очите и, мамка му, не знаеш какво става.

А то става точно за 15 секунди. После си като ням. Хората престават да са гари, виждаш ги. Ти преставаш да си влак. Слизаш на земята. Става ти студено.

Падаш.

Всеки-път-като-те-погледне-падаш - защото любовта те изравнява до човек. ❤️

Вече не си повече от останалите.

Вече си като всички.

Страх те е.

Залагаш всичкото си его.

Даваш се.

Казах ли ти - и ти ще ми кацнеш.

И ти ще се влюбиш.

Любовта не е полет. Приземяване е.