#Стоян Дечев

[vprki]

Авантюристичният и творчески дух на Константин Илиев, изобразен в пощенска марка…

Щастлив съм. Прекрасно е да видиш своя идея осъществена – валидирането на пощенска марка, посветена на 100 години от рождението на компо��итора и диригент Константин Илиев. Благодаря на проф. Георги Янков, ректор на НХА, на проф.Сава Димитров, ректор на НМА „Панчо Владигеров“, на Софийска филхармония, на художника  доц. Стоян Дечев (автор на проекта) и на министър Найден Тодоров за подкрепата! Написа Борислав Петранов, режисьор, преводач, директор на БКИ в Берлин.

Пощенската марка с образа на Маестро Константин Илиев, ярка личност в историята на българската музика беше валидирана на 12 декември в Камерна зала „България“. Припомняме, че точно преди две години на тази дата 2022 година в знаменитата зала на Берлинска филхармония Софийска филхармония изнесе бляскав концерт под диригентството на маестро Найден Тодоров и солист бляскавия ни пианист Людмил Ангелов. Това незабравимо събитие в голяма степен се дължеше и на усилията, авторитета и последователната работа на Борислав Петранов в Германия /във „въпреки.com” може да прочетете тук/.

От ляво на дясно: проф. Георги Янков, ректор на НХА, доц. Стоян Дечев и Борислав Петранов

Доц. Стоян Дечев, художник на марката, един от забележителните плакатисти и преподавател в НХА сподели, че се е стремил да подскаже за авантюристичния и творчески дух на Константин Илиев, за рисковете, които е поемал като проводник на европейската модерна култура, за характера на неговата музика, провокативна по онова време. „В тази връзка искам да спомена, че той е писал в едно направление на модерната европейска музика, ��оято се нарича алеаторика, което обяснява присъствието на зарчето в графиката на изданието. Надявам се, че това издание ще предизвика интерес и ще има успех не само сред филателната общност, а и сред артистичния свят“, каза още художникът.

Събитието с валидирането на марката не само, защото се състоя в пространството на залата, в която предимно звучи камерна музика, се превърна в празник в почит и възхита към изключителната личност на Константин Илиев. Беше истински вълнуващо и заради обичта към голямата музика, modus vivendi на знаменития Маестро.

„Константин Илиев е живял и творил в Русе – града, където съм израснал, с който са свързани много мои спомени и развитието ми като цяло. Благодаря много за тази изключително красива марка. Марките на тема „Музика“ са изключително ценна част от марките, които издаваме ежегодно, те се ценят от творците и от колекционерите. За нас е чест и удоволствие да сме издатели на тази марка и занапред ще подкрепяме такива инициативи“, каза Димитър Недялков, заместник-министър на транспорта, без никаква сянка на протокол, както е прието на подобни събития.

От ляво на дясно: Борислав Петранов, Цветилия Стоилкова, главен изпълнителен директор на "Български пощи" ЕАД, Найден Тодоров и Димитър Недялков

Присъства и зам. министърът на Външните работи Елена Шекерлетова, която преди две години в Берлин в качеството ѝ на посланик на България бе своеобразен домакин на концерта на Софийска филхармония в залата на знаменитата Берлинска филхармония. А и е личност, чиято дипломатическа кариера е свързана и с Виена, където също е имала своите не само ръководни задължения да представ��ява България, но и е показвала с дейността си пристрастията си към културата и изкуството. И сега в качеството си на зам. министър продължава, което сме отбелязвали при нас.

И, все пак, по наше лично усещане най-развалнуваният от събитието, на което беше пуснато в употреба издание „100 години от рождението на композитора Константин Илиев“ – пощенска марка и специален пощенски печат, беше министърът на културата във временното правителство Найден Тодоров, но не като висше административно лице в управлението на държавата, а като музикант.

Найден Тодоров

„България има един голям проблем – да не помни онези, които са я направили това, което е днес. Константин Илиев е един от хората, без които българската музика днес нямаше да бъде това, което е. Говоря и за композитора Константин Илиев, и за диригента Константин Илиев, и за общественика Константин Илиев. За своя, всъщност, кратък живот – 64 години, без малко, той е направил страшно много за България“, каза Найден Тодоров по време на церемонията. И допълни, че е имал изключително усещане, когато за първи път се е докоснал до предмет, принадлежал на Константин Илиев, по времето, когато е работил във Видинската филхармония. „Масата в жилището, в което живеех, бе донесена от Константин Илиев и никой не смееше да я докосне, защото тя бе масата на Константин Илиев. Той е направил толкова много за българската музика. Русенската опера не знам дали щеше да я има, ако не беше той, Софийската филхармония е „израснала“ по негово време. Първото световно турне на Софийската филхармония е по негово време“, каза още Маестро Тодоров. (Константин Илиев неколкократно идва и напуска Филхармонията, но тя остава един негов дом завинаги. Помним изумителното преживя��ане при първото прозвучаване у нас на грандиозната Осма, симфонията на хилядата на Густав Малер под вдъхновената палка на Константин Илиев през юни 1984 – едно от последните големи артистични събития, подарени ни от него –б.а.).

Константин Илиев

Той изтъкна, че българската музика никога не е била толкова напред, в сравнение с музиката на другите държави в Европа и света; България е била една от водещите страни в света на музиката и една от големите причини е бил Константин Илиев. Той припомни и че много от днешните и последни поколения големи диригенти са ученици на Константин Илиев. „Говорейки за него, говорим за човек, променил историята. Във връзка с неговата 100-годишнина мисля, че успяхме по изключителен начин да напомним какви хора притежава България. Благодаря на всички, които са „виновници“ днес да имаме тази марка“, каза още министър Найден Тодоров.  

Припомняме, че на връх стотния рожден ден на Константин Илиев 9 март тази година верен на личната си традиция именитият ни виолончелист проф. Венцеслав Николов и Камерен ансамбъл „Силуети“ почетоха със специална вечер 100 години от рождението на големия български диригент, композитор и общественик в Сити Марк Арт център в София.  / Поясняваме, че проф. Николов живее в дома на Константин Илиев. Не е променял интериора, библиотеката, там са и част от картините на малкия му син, талантливия Димитър Илиев (1959-1992), който твърде рано напусна нашия свят – б.а./.Тогава всеки от присъстващите приятели, музиканти си спомниха за личността на Константин Илиев през погледа на две различни поколения с разкази, документални записи и музика. Бе представена и отново преиздадената автобиографична книга на Константин Илиев “Слово и дело”. 27 години след първото си издание тя отново тръгна към читателите, благодарение на първородния син на Константин Илиев арх. Венцислав ��лиев.

Първото издание, което е публикувано със съдействието на „Отворено общество“ – Център на изкуствата „Сорос“  е от далечната вече 1997 година. Новото се дължи изцяло на арх. Илиев, който живее и работи в Русе. Книгата представи проф. Анди Палиева с присъщия ѝ вкус към анализа в контекста на времето, в което е водил писмените си бележки Константин Илиев. Тук той се изявява и с друг свой талант, който малцина знаят – пише красиво, смислено, остава не просто документ за времето в музикалната ни култура и нейните личности, а споделя съкровени преживявания за тревоги, приятелства, отношението си към света. / може да прочетете във „въпреки.com” тук/.

И тук ще отворим една скоба, по-скоро като информация. С малки изключения големите ни национални музикални състави в планираните си програми бяха, някак, пропуснали годишнината на Константин Илиев. Доколкото си спомняме единствено присъстваше в репертоара на Националната опера и балет. Може би, благодарение на тази вечер в Сити Марк Център и усилията на музиколога проф. Анди Палиева и нейни съмишленици това се промени. Няма да се задълбочаваме в повече подробности.

Само ще напомним за забележителния концерт ��а Софийска филхармония на 7 ноември под диригентството на Симеон Пиронков-син. Концертът бе посветен на Константин Илиев, но заедно с неговата Трета симфония (1954/1966) и взривните Музикални моменти (1973) публиката имаше възможност да чуе Песни на една душа, отлитаща към рая (1991) на Иван Спасов (1934-1966) и Музика за две пиана (1973) от Симеон Пиронков – баща (1927-2000). Както се очакваше основното ядро на слушателите в зала “България” се състоеше от неголямата, но важна за осмислянето на този дял от българската музика аудитория, за която дисонантната интервалика, алеаторните подходи и практики, надкласическите оркестрови решения, нестандартния звуков колорит, специфичната полифоничност и сонористиката са разбираема част от езика на тези композитори, които принадлежаха към т. нар. български музикален авангард /може да прочетете при нас тук/.

Людмила Илиева, внучка на Константин Илиев, прима балерина в Националната опера и балет с дъщеричката си (правнучка на композитора) и доц. Стоян Дечев

Но да се върнем към марката посветена на 100 години от рождението на композитора и диригент Константин Илиев. Сама тя като художествена идея на автора Стоян Дечев е великолепна. Той с интуицията и вдъхновението на талантлив артист е усетил, почувствал, осмислил личността на Константин Илиев…И в този контекст и, не съвсем, ще завършим с с думи на диригента и приятел на Константин Илиев Добрин Петков (1923-1987), изписани на заключаващата четвърта корица на книгата „Слово и дело“. “…Ти изобщо притежаваш особената „нередната“, бих казал, човешка особеност да накараш (без да искаш, разбира се) отсрещният да се почувства точно такъв, какъвто е (а това без друго далеч не всекиму приятно). И именно това ти качество ти донесе толкова много тревоги и вълнения в живота…“ Написано е по повод 60-ата годишнина на Константин Илиев и публикувано в „Музикален живот“ в бр. 7 от 23 март 1984 година. ≈ 

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и архив

[mihaylovblog]

23.01.1984 г. – Премиера на българския игрален филм "Дело 205/1913 П. К. Яворов" на режисьора Киран Коларов, по сценарий на Иван Дечев. Оператор е Радослав Спасов. Създаден е по идея от книгата „Житейската драма на Яворов“ наНикола Гайдаров. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев. В ролите: Явор Милушев, Катя Иванова, Пламен Сираков, Богдан Глишев, Вълчо Камарашев, Стоян Стоев, Нели Топалова, Живко Гарванов, Борис Луканов, Емилия Радева, Цветана Манева, Михаил Мутафов, Мартин Пенчев, Любомир Младенов, Красен Бурханларски, Кирил Симов, Никола Тодев, Евгения Митрополитска, Тодор Генов, Иван Самоковлиев, Иван Йорданов, Марин Янев, Цанко Петров, Емил Михов, Добрин Добрев, Петър Деспотов, Георги Паламудов, Веселин Цанев, Лиляна Ковачева, Владимир Давчев, Елена Попова, Евгени Михайлов, Евгени Александров, Даниела Георгиева, Кирил Илиев, Веселин Мезеклиев, Елжана Попова, Бончо Урумов и др. Снимки: http://kino.dir.bg/

[vprki]

Любомир Кръстев: Мечтата ми беше да имам изложба в галерия „Структура“

 „Моя мечта беше да имам изложба в пространството на галерия „Структура“.“ Каза в неформален разговор художникът Любомир Кръстев за „въпреки.com” за експозицията си „Променливи пространства“. Сподели го с вълнение и не без притеснение, че вече е факт…

Куратор на изложбата е изкуствоведката и създател на галерията Мария Василева. Във въвеждащия си текст тя пише:

„Любомир Кръстев работи върху серията голямоформатни рисунки през последните почти четири години. Дължината на процеса се определя не само от сложността и спецификата на техниката, но и от търсенето на образ, който с минимум средства да улови същността на проблемния свят, в който живеем.

 Макар и инспирирани от конкретни пейзажи, места и ситуации, в процеса на изследване и пресъздаване върху листа Кръстев създава утопии, чиято връзка с реалността е почти загубена. Сблъсъкът между индустриите и урбанизацията, от една страна, и съпротивата на природата, от друга, създава пустинни пространства, в които са останали само следи. Географските, политическите и културните различия са уеднаквени и превърнати в образи с абстрактно звучене. Образи-метафори, образи-предсказания за евентуални бъдещи катаклизми; тревожни, обезлюдени пейзажи, само загатващи минали животи.

Процесът на работа на Кръстев обикновено започва с направена от автора или намерена фотография, обърната в черно-бяло. Той стартира своеобразна игра, като трансформира отделни зони от позитив в негатив, размества ги и ги уголемява. Това му дава възможност да се отдалечи от конкретното и да навлезе в абстрактните полета на мисълта и емоцията. Пренася намерения образ върху хартията с изключително сложна, бавна и изискваща огромно съсредоточаване техника, като използва въглен и графит на прах. Включеният колаж подчертава променливостта и нестабилността на преживяванията, често оставащи в спектъра на повърхностното и преходното. В проекта отделни реалности, обекти и пространства от природната, архитектурната или градската среда навлизат едни в други, взаимно изменяйки се. Работата на Любомир Кръстев разчита на опозиции като видимо-невидимо, съзнателно-несъзнателно, метафизично-реално.

 „Желанието да бъдем близо до природата е все по-осезаемо. Но единствено под формата на бягство…“, споделя авторът. Изложбата е посветена на невъзможността да намерим хармония между създаденото от нас и заобикалящата ни природа. Някъде връзката се е прекъснала и възстановяването ѝ изглежда почти невъзможно.“

Любомир Кръстев (р. 1983 в Русе, живее и работи в Пловдив) завършва магистърска степен с графика �� Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. Асен Диамандиев“, Пловдив през 2008 г. В момента д-р Кръстев е главен асистент в катедра "Изящни изкуства" на същата академия. Някои от неговите самостоятелни изяви включват: The Industrial Temple, Нощ на музеите и галериите, Пловдив, 2016; Форсиране на избора, Национални есенни изложби, Пловдив, 2013. Сред участията му в групови изложби, конкурси и кураторски проекти са: ФОН: Млади автори от Пловдив, кураторски проект на галерия Sariev Contemporary, 2019; LISTE / Аrt fair – Basel „Поколение между разруха и ентусиазъм“, кураторски проект на Албена Михайлова-Манц, 2019; Tractatus Locus - пространството в съвременната художествена творба, кураторски проект на Кристина Шрай в Български културен институт - Дом Витгенщайн, Виена, 2017; Нови постъпления 2010-2011, СГХГ, София, 2012 .

Припомняме, че 2013 година изкуствоведка и преподавател в АМТИИ доц. Галина Лардева за първи път бе куратор на Есенните изложби в Пловдив. Тогава тяхно мото бе „Форсиране на избора“ и участваха Александър Петков, Дарина Пеева, Димитър Генчев, Елеонора Друмева, Зина Неделчева, Калия Калъчева, Лора Пармакова, Любомир Кръстев, Нина Русева, Стоян Дечев. Всички избрани автори бяха на възраст между 25 и 40 години, получили своето сериозно академично художествено образование в България и/или по света, имаха своите специализации, резиденции и участия в редица проекти, всеки от тях следва самостоятелно своя път на творческо развитие. Не на последно място проектът целеше чрез засилено презентиране на младите в съвременната българска художествена сцена тяхното осмисляне и осъзнаване като релефно творческо поколение, а комуникацията помежду им – да допринесе за формирането на необходимата активна среда за бъдещо развитие. С днешна дата Галина Лардева е вече професор в Академията и продължава да курира Есенните изложби. А мнозинството от участниците тогава са вече сред интересните и авторитетни автори, които продължаваме да следим като развитие.

Любомир Кръстев

През 2016 Любомир Кръстев е Бенефициент на програмата за подпомагане към Наградата „Гауденц Б. Руф”. /Гауденц Б. Руф е дипломат и страстен почитател на изкуството. Като посланик на Швейцария в България от 1995 до 2000 г., той организира в своята резиденция многобройни изложби. Подкрепя развитието на страната и мястото на съвременното българско изкуство в този процес не само в страната ни, но и на международната артистична сцена.  Представените от него художници са сред съвременните български творци, които днес налагат профила на това изкуство. След приключване на дипломатическата си кариера през 2005 г. Гауденц Б. Руф засилва ангажимента си в полза на новото българско изкуство. Повече може да прочетете тук./ През 2010 и 2015 е Любомир Кръстев е гостуващ артист в резидентната програма на  International Artist Village, Гуанлан, Китай; през 2012 получава награда за графика от Национален конкурс на Алианц, Пловдив; 2009 е награден на Национален конкурс за млади художници, критици и куратори, София.

Проф. Станислав Памукчиев не пропуска да следи пътя на младите автори...

Изложбата „Променливи пространства“ в галерия „Структура“ продължава до 16 ноември. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[mihaylovblog]

23.01.1984 г. – Премиера на българския игрален филм "Дело 205/1913 П. К. Яворов" на режисьора Киран Коларов, по сценарий на Иван Дечев. Оператор е Радослав Спасов. Създаден е по идея от книгата „Житейската драма на Яворов“ наНикола Гайдаров. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев.

В ролите: Явор Милушев, Катя Иванова, Пламен Сираков, Богдан Глишев, Вълчо Камарашев, Стоян Стоев, Нели Топалова, Живко Гарванов, Борис Луканов, Емилия Радева, Цветана Манева, Михаил Мутафов, Мартин Пенчев, Любомир Младенов, Красен Бурханларски, Кирил Симов, Никола Тодев, Евгения Митрополитска, Тодор Генов, Иван Самоковлиев, Иван Йорданов, Марин Янев, Цанко Петров, Емил Михов, Добрин Добрев, Петър Деспотов, Георги Паламудов, Веселин Цанев, Лиляна Ковачева, Владимир Давчев, Елена Попова, Евгени Михайлов, Евгени Александров, Даниела Георгиева, Кирил Илиев, Веселин Мезеклиев, Елжана Попова, Бончо Урумов и др.

[mihaylovblog]

23.01.1984 г. – Премиера на българския игрален филм "Дело 205/1913 П. К. Яворов" на режисьора Киран Коларов, по сценарий на Иван Дечев. Оператор е Радослав Спасов. Създаден е по идея от книгата „Житейската драма на Яворов“ наНикола Гайдаров. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев. В ролите: Явор Милушев, Катя Иванова, Пламен Сираков, Богдан Глишев, Вълчо Камарашев, Стоян Стоев, Нели Топалова, Живко Гарванов, Борис Луканов, Емилия Радева, Цветана Манева, Михаил Мутафов, Мартин Пенчев, Любомир Младенов, Красен Бурханларски, Кирил Симов, Никола Тодев, Евгения Митрополитска, Тодор Генов, Иван Самоковлиев, Иван Йорданов, Марин Янев, Цанко Петров, Емил Михов, Добрин Добрев, Петър Деспотов, Георги Паламудов, Веселин Цанев, Лиляна Ковачева, Владимир Давчев, Елена Попова, Евгени Михайлов, Евгени Александров, Даниела Георгиева, Кирил Илиев, Веселин Мезеклиев, Елжана Попова, Бончо Урумов и др. Снимки: http://kino.dir.bg/

[vprki]

Критичен поглед: Визуализации на невидимото в търсене на смисъл

Все повече стават изложбите, които не просто показват творчеството на един или повече художници, а търсят смисъл в изобразителното изкуство. Далеч назад като че ли остават ОХИ-тата /Общи художествени изложби/ от времето на соца, когато основното им предназначение беше да покажат продукцията на членовете на СБХ. Не че и там нямаше добри творци и творби, но те някак се загубваха в общия поток на най-разнопосочни стилове, тенденции и изображения.

Сега като че ли все повече художници и куратори търсят общия смисъл и обединяващата посока на много от изложбите. Стремят се да създадат драматургия на съответната изложба и тя да изследва, а и да разказва истории дори и когато са самостоятелни. Както казваше Андрей Даниел /1952 – 2020/ в разговор за „въпреки.com“ задачата на хората, които създават изкуство, е да синтезират смисъл за себе си и околните, иначе тяхното съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация. „Като растение ще си поникваме и ще си умираме, без да сме разбрали за какво става дума. В този смисъл, хората които се занимават с изкуство, според мен, имат тази задача да синтезират смисъл и оттам да се получава мотивация за живот, мотивация за работа у останалите, у всички. Да се получава оня оптимистичен момент в общо взето цялата човешка трагедия, която е“.

Жорж Папазов - “Видение”, 1950 - те - снимка Стефан Джамбазов

Има различни кураторски подходи в търсене на подобен смисъл. В някои случаи кураторите формулират една значима, според тях, тема и я защитават с експозиция. В тази посока, безспорно най-амбициозната изложба в момента в София е „Невидимото. Визуализации отвъд паметта, въображението и симулираната реалност“ в галерия „Райко Алексиев“ с куратори професорите Станислав Памукчиев и Петер Цанев. Двамата художници и преподаватели не за първи път създават подобни провокативни проекти. Сред техните съвместни кураторски изяви са изложбите „Неразказаната абстракция“ и двете части на експозицията „Спорът за реалността“.

Иван Русев - “Кладенец” - снимка Стефан Джамбазов

В сегашната изложба те продължават своите теоретико – естетически търсения. В анотацията й пише: „Понякога изкуството поражда въпроси, продиктувани от желанието на окото да вижда това, което не може да бъде видяно. Този взор към невидимото конструира присъствия, които правят възможни появите на непостижимото и необятното. Най-опияняващата фикция на изкуството е визуализацията на невидимите, енигматично закрити съдържания. „Визуализацията“ предизвиква интереса на философи, теолози, хора на изкуството, психолози, невролози, като придобива полемични асоциации, които я разграничават от понятия като въображение, ментален образ или халюцинации.

Станислав Памукчиев - “Нощите”, 2016 - снимка Стефан Джамбазов

Опитите за проглеждане в невидимото минават през свръхсетивното и извънопитното, през непосилното усилие на: взиране в бездната на пространств��то; в мрака на времето и безвремието; обръщане нагоре и поглеждане лицето на бога; потъване в себе си, в бездната на психичното и екзистенциалния мрак; среща с феноменологичното, с чудото на сътворението; взиране в нищото, празното, отсъстващото; изправяне пред безпределността на научното; разтваряне в сянката на изкуството. Независимо от днешната разширена употреба на думата „визуализация“ в глобалната съвременна култура, нещо от нейната първоначална връзка с присъствието на невидимото се запазва. Нещо, което може да открием като вечен стремеж на изкуството да се превръща в прозрачна медия и прозорец към невидимото“.

Николай Райнов - “Пейзаж от Дьовлен”,1920 - снимка Стефан Джамбазов

Изложбата обхваща исторически период от 100 години. Най-ранната творба в експозицията е създадена през 1920 година от Николай Райнов, а някои работи са специално проектирани, за да бъдат реализирани в галерията само дни и часове преди откриването на изложбата. Със свои произведения участват 32 български художници, които са представители на различни поколения (шестима от тях са избрали да бъдат част от колективната творческа идентичност на две арт групи – 7+1 и Съпромат). Някои от художниците като Николай Райнов (1889-1954) и Жорж Папазов (1894-1972) са свързани със световния модернизъм от първата половина на ХХ век – съответно с модерния теософски мистицизъм и сюрреализма, а други като Петър Дочев (1934-2005), Иван Георгиев – Рембранда (1938-1994) и Васил Симитчиев (р. 1938) работят паралелно с развитието на постминимализма, неоекспресионизма и концептуалното изкуство, характерни за последните три десетилетия на ХХ век.

Петер Цанев - “Трансцендентен нихилизъм”, 2020 - снимка Стефан Джамбазов

Без това да е цел на проекта, присъстват автори, родени през 1940-те, 1950-те, 1960-те, 1970-те и 1980-те години, а най-младите художници са родени в средата на 1990-те. В изложбата могат да бъдат видени рисунки, живописни картини, скулптури, обекти, инсталации, видеотворби, интерактивни и перформативни ситуации, но най-важното в тази изложба е това, което е най-трудно да бъде видяно, а именно възможностите за визуализиране на невидимото. Авторите са: Атанас Парушев, Васил Симитчиев, Вито Валентинов, Галя Благоева, Георги Георгиев-Жорррас, Група 7 + 1, Даниела Ляхова, Емил Попов, Жорж Папазов, Ивайло Аврамов, Иван Георгиев – Рембранда, Иван Русев, Йордан Кацамунски, Калина Димитрова, Кирил Кузманов, Красимир Добрев – Доктора, Надежда Ляхова, Николай Райнов, Николай Петков, Лика Янко, Петер Цанев, Петър Дочев, Станислав Памукчиев, Стоян Дечев, Съпромат, Филип Попов, Христо Антонов, Цветан Кръстев.

Петър Дочев - “Кръг I, II” - снимка Стефан Джамбазов

Когато говорим за драматургия на изложбите, трябва да отбележим и личния разказ при експонирането им. Такива са живописните изложби „Нахлуване в пейзажа“ на Аделина Попнеделева в галерия „Сердика“ и „Пълна анонимност“ на Гълъб Гълъбов в галерия „Стубел“. Аделина Попнеделева е написала за своята изложба: „Попаднах в една градина, в която мечета, тигърчета и маймунки бяха разположени върху клоните на дърветата, под храстите, на тревата. Внучето било пораснало, но на баба му било свидно да изхвърли милите плюшковци. Това е сюжетът на изложбата, а темата е невинността. Невинността, която децата загубват, когато бъдат обучени в понятията за добро и зло, за правилно и неправилно, за красиво и грозно, за естетика и кич, когато вече са в света на двойствеността.

Аделина Попнеделева - “Луси в небето с диаманти” - снимка архив

Играчките са символ на детството, както и на носталгията по този най-невинен период от нашия живот. Тъй като в голямата си част са направени от възрастни хора, те всъщност показват променящото се разбиране за невинност на порасналите вече деца. Използването на детската невинност е явление, което има своите прояви отдавна, както чрез образи на деца-герои, които са експлоатирани за идеологически цели, така и за лансиране на супер комерсиални модели на поведение например от компанията Уолт Дисни, от създателите на куклите Барби и Кен, от авторите на комикси и играчки в стил аниме.

Аделина Попнеделева - “Зелен лъв в цин��бърово поле” - снимка архив

И ако в по-романтични времена суровата дива природа е била символ на възвишеното, в съвременния цивилизован свят, пейзажът е по-скоро културен, създаден с намесата на хората в природните дадености. И въпреки това в изкуството продължава да се налага позицията, че за да се доближиш до възвишеното произведенията непременно трябва да бъдат драматични, дори трагични, с преобладаващи  мрачни, дори заплашителни и зловещи тонове, а естетическа позиция свързана с красотата и радостта от живота се смята едва ли не за комерсиална. Нахлуването на играчките в пейзажа е нашествие на човешки представи в сътворения от хората свят, динамиката на понятията за добро и зло, съпротива срещу наложени критерии и може би желание за завръщане към невинността“, написа проф. д-р Аделина Попнеделева.

Гълъб Гълъбов - снимка Стефан Джамбазов

А Гълъб Гълъбов таза разказа своята история: „В своята непригодност към живота често откривам или скрити заплахи, или смешки - доколкото на мен са ми смешни. Това са частици образност или усещания за неща, заседнали в моя спомен или въображение; мисли, които ме вкарват в някакво преживяване. Понякога си правя изводи –  горчиви или насмешливи заключения, насочени към мен самия.

Две от картините на Гълъб Гълъбов от изложбата в “Стубел” - снимка Стефан Джамбазов

Не търся нищо конкретно, позиционирам себе си в композицията, а после проследявам случващото се. Друг път просто отпадам от картината - тя си има своя логика. Променям изразните средства с цел да провокирам нови усещания, поставяйки се в състояние "извън зоната на комфорта"; търся подмолните намерения на разказа си. Наградата е, когато ужасът от полусдъвканите мисли или чувства изчезне и картината е в състояние да ми съобщи нещо важно – за скритото си намерение или  за истинската причина зад заглавието“.

Ото Дикс - “Ранен войник”

И още една изложба, на която заглавието е „Изкуство и политика – конфронтации и съжителства“ в галерия „Структура“. Представените творби са на художниците Ото Дикс, Хана Хьох, Йозеф Бойс, Гюнтер Юкер, Герхард Рихтер и Антони Райжеков. Ото Дикс (2 декември 1891 - 25 юли 1969) е един от най-големите германски художници, живописец и график, известен с безмилостните си и сурово реалистични изображения на германското общество през Ваймарската република и бруталността на войната. Когато избухва Първата световна война, Дикс доброволно се присъединява към немската армия. Назначен е в полеви артилерийски полк в Дрезден. През есента на 1915 той е назначен за подофицер на картечница на Западния фронт и участва в битката при Сома.

Ото Дикс - “Ленс е бомбардиран”, 1924

През ноември 1917 неговото звено е прехвърлено на Източния фронт до края на военните действия с Русия, а през февруари 1918 е разположено във Фландрия. Обратно на Западния фронт, той се бие в германската пролетна офанзива. Печели Железен кръст (втора степен) и достига ранг на сержант. През август същата година е ранен в шията и малко след това взима уроци за пилотно обучение. Участва в Fliegerabwehr-Kurs („Курс за отбранително пилотиране“) и след преминаване на медицинските тестове е прехвърлен в авиационно-заместителния отдел Schneidemühl в Позен. Уволнен е от служба на 22 декември 1918. Дикс е силно засегнат от ужасите на войната. Той представя своите травматични преживявания в много последващи произведения, включително портфолио от петдесет офорта, наречени Der Krieg (Войната), публикувано през 1924, което е представено в изложбата. Впоследствие той отново се позовава на войната във „Военният триптих“, рисуван от 1929-1932.

Ото Дикс - “Череп”, 1924

Защо една галерия за съвременно изкуство като „Структура“ би се заинтересувала да показва военни графики от 20-те години на миналия век?, пита Мария Василева, изкуствовед и галерист на „Структура“. И заявява: „Отговорът изглежда все по-ясен във време на социално напрежение, по��итически борби и пандемия. Бруталната истинност в творбите на Ото Дикс, нетърпящият индиферентност почерк, гротескните образи, които ни карат да преживеем ужасите на войната без да сме нейни свидетели, ги превръщат в една постоянна аларма. И тя не засяга само фронтовите действия, но всички безумия на съвременния свят, които независимо от натрупания исторически опит продължават да се случват. 

Герхард Рихтер - “Чичо Руди”

Към серията на Ото Дикс „Войната“ добавяме още няколко произведения на забележителни германски художници, които не остават равнодушни към случващото се по света: Хана Хьох, Йозеф Бойс, Гюнтер Юкер и Герхард Рихтер. За да приближим времето, в изложбата е включена и творбата на Антони Райжеков „Пандемичнa звукова карта“, 2020, вдъхновена от ситуацията около коронавируса и възможните манипулации, свързани с гражданските свободи /неговата звукова среда допълва и подсилва внушението от представените творби – б. р./“. И се получава визуализация на човешката драма от преди и сега… ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Критичен поглед: Изкуство без граници в Пловдив

25-та Седмица на съвременното изкуство, която тази година представя изложбата „Изкуство. Без граници. Пловдив” продължава до 30-ти септември в Европейската столица на културата Пловдив. Възползвам се от обстоятелството, че „въпреки.com” вече публикува концепцията - /можете да прочетете тук/, да разкажа малко повече за творбите, които могат да се видят в Баня Старинна и СКЛАД и които от своя страна дават един по-разширен поглед върху идеята на проекта. Това написа за „въпреки.com” изкуствоведката Илина Коралова, която е куратор на изложбата заедно с Емил Миразчиев.

В началото е важно да се спомене, че двете пространства и по-скоро тяхната специфична архитектура и история, повлияха силно в структурирането и експонирането на изложбата. Построената през 16 – ти век Чифте Баня е привлекателно място за съвременно изкуство, с една магична атмосфера и с разнообразни помещения, които постепенно преминават от монументално-репрезентативни към съвсем обособено-интимни. Посетителите имат в голяма степен възможност да останат „насаме” с дадено произведение, да се концентрират и вглъбят в него. Ето защо и творбите, показани в Банята, са по-скоро умозрителни, философски. Te търсят отговор на въпроса за това кои и какви сме ние, хората на 21-вия век, накъде отиваме и в състояние ли сме, жертвайки част от сегашния си комфорт,  да запазим цивилизацията за идващите след нас.

Бил Виола - „Мъченици. Земя, Въздух, Огън, Вода��

И съвсем не случайно, първото произведение, което посреща публиката, е видеоинсталацията на Бил Виола „Мъченици. Земя, Въздух, Огън, Вода” – една модерна интерпретация на църковния олтар. Обръщането на човека от прагматизма и материализма към духовните ценности е посланието на творбата. Без да проповядва и да се ограничава до определена религия, Бил Виола е убеден, че пътят към себепознанието и светлината минава през страданието и жертвата, през смирението. Художникът призовава да погледнем вътре в себе си и да открием отново хуманността и емпатията, които често липсват във взаимоотношенията ни. Тази липса се дължи до голяма степен и на масмедиите, които всекидневно ни правят свидетели на страданието на другите. Старогръцката дума за „мъченик” първоначално означава „свидетел”. Само че благодарение на екрана на телевизора, компютъра или мобилния телефон, който служи като един вид преграда, това страдание в повечето случаи ни оставя безучастни. И много често забравяме, че всички ние сме незначителни, непостоянни и нетрайни – като черния дим над хоризонта, който художникът Венелин Шурелов разпръсква във видеопърформанса „Черна абстракция”. Обсесията на съвременното човечество към добиването на суровини (в случая дървени въглища), без оглед на последствията за природата, е основа на творбата. Но чрез стелещия се дим на хоризонта, тя представя и един абстрактен образ на съвременния човек и неговата ефимерност.

Бенедикт Партенхаймер - “Тринити/ Времето е хубаво”

Небето, облаците, мъглите, индустриалният смог са елементи, които се появяват и в още няколко произведения. Светът от фотографиите и филмите на Бенедикт Партенхаймер драстично е ��късал връзката си с природата. Поетичните наглед пейзажи, са всъщност изображения на замърсените от индустрия градове на съвременната цивилизация. Използвайки визуалните похвати на пейзажистите от епохата на Романтизма на 19-ти век, Партенхаймер подчертава намалената видимост в едно клаустрофобично, токсично пространство. Еуфорията от дима и пушеците на парните машини, изпълвала някога картините на Уилям Търнър, сега е заменена от тъга и загриженост. Видеото „Никога не е достатъчно” е съпровождано от меланхоличната „Симфония от тъжни песни”.

Стоян Дечев - “Хоризонт на събитията”

Препратките към класически образци на изкуството, свързват творбите на Партенхаймер и Стоян Дечев. Скулптурата „Хоризонт на събитията” на Дечев силно напомня драматичните облаци от епохата на Барока. Както тогава, така и сега, човешкото отношение към природата е двузначно. От една страна е страхопочитанието, от друга е амбицията стихиите й да бъдат подчинени, в името на прогреса и като негова предпоставка. Самата архитектоника на произведението отразява това опасно противостояние: няколкостотин килограмов бетонов облак се държи върху пет несъразмерно малки опорни точки. Днес говорим за „облаци”, в които се съхранява дигитализирана информация. Те свързват познанието и живота ни във въздушни, очевидно безгранични и вечни пространства, които обаче далеч не гарантират защита и сигурност.

Таус Махачева - кадър от “Въжеиграч”

Изкуството, функцията му в и за обществото и неговият потенциал да предизвика промяна в мисленето, е основата, върху която е изградена концепцията на изложбата. Изкуството документира, отразява и коментира културни, политически и идентификационни процеси, (религиозни) вярвания, митове и утопии. В подобен контекст, артистът се явява един вид „въжеиграч”, който в едноименния филм на Таус Махачева балансира между собствените нагласи – творчески и човешки и нормите на обществото – социални и идеологически. В един по-широк аспект, Махачева насочва вниманието към несигурността в живота на художника и крехката натура на изкуството.

Надя Генова - “Образи”

Надя Генова се концентрира в творбата си върху самата същност на визуалното изкуство – образа. Но тя се интересува съвсем конкретно от нашия собствен образ, отразен в огледало. В многообразието от възприемаеми картини и изображения, човешкото лице е като граница между видимото за очите и това което е зад него, между вътрешния ни свят и заобикалящата ни реалност. В едно от най-малките помещения в Баня Старинна е показана деликатната инсталация на Марико Хори „Ако всяка частичка бъде забелязана”. Творбите на художничката могат да се разглеждат като един вид „археология” на днешния ден. Приемайки, че следите на отминали епохи и цивилизации са „архивирани” във въздушните атоми, художничката се опитва, поне за малко, да върне към живот миналото на Чифте Баня. Водни капки, събрали от въздуха частици от историята и атмосферата на Банята, падат с лек шум и изчезват в мраморните вани, което ни кара да осъзнаем и собствената си преходност. 

Scenocosme (Грегори Ласер и Анаис мет ден Анкст)

Както мнозина техни предшественици – поети, философи, художници – Scenocosme (Грегори Ласер и Анаис мет ден Анкст) изследват субстанцията на сънищата и поезията, на чувствителността и нежността, комбинирайки изкуство и дигитални технологии.Интерактивните им творби са един вид хибриди от технология и живи организми (растения, камъни, вода, дърво, хора...), които, взаимодействайки, създават език, пропит от чувственост и поезия. Със силно визуално и емоционално въздействие е инсталацията на Севдалина Кочевска „Миграция”. Играта на стъклени топчета, наречени „сирийки” – име, лишено в детските представи навремето от всякакви идеологически и политически конотации, в контекста на днешните миграционни кризи добива почти болезнено значение. Огледалата в залата мултиплицират стотиците „сирийки” в едно море от анонимни съдби.

Севдалина Кочевска - “Миграция”

Другата част на изложбата може да се види в две от залите в СКЛАД в Тютюневия град. До 90-те години на ХХ век място за производство, а преди 1944 г. и място на класови и идеологически конфликти, СКЛАД – ът и целият квартал, предоставят идеалния контекст за по-„екстровертни” и директно критични работи, свързани с динамиката на обществените процеси. Инсталацията на Делфин Райст „Непрекъснат растеж на консумацията (Кофите)” насочва поглед към капитала и репродуцирането му, катo предпоставка за запазването на всяка цена на сегашния икономически модел, към което същият този капитал се стреми. Работата е многопластова и съдържа множество аспекти, един от тях е този за използването на евтина работна ръка, в лицето на неквалифицирани и нелегални мигранти в строителната, но и в много други индустрии по света.

Уте Рихтер - “Охлаждаща техника”

За да се промени нещо в дадено състояние или статукво е необходимо активно действие. В този смисъл, Уте Рихтер се съмнява в положителното значение на понятието „надежда” или „надяване”, което за художничката е по-скоро вътрешна спирачка, оправдание за бездействие. Инсталацията й представлява една силиконова завеса за складови помещения – т. нар. охлаждаща техника, върху която са залепени стикери с изречението „Изобщо не й трябва надежда”. Символично пренесена от индустриалното производство върху обществените отношения, завесата може да се тълкува двояко: от една страна като начин за запазване на статуквото в едно все по-студено, отчуждено общество на производство и свръх-производство или като начин да се разграничим, да се предпазим от задълбочаването на тези процеси.

Арт група 7+1 - “Матрица”

Живеем в парадоксален свят, в който информираността и информационното затъмнение вървят ръка за ръка. Залети от всякъде с новини и лъжливи такива (fake news), се люшкаме между апокалипсиса и рая на земята и сякаш не можем да открием някакво равновесие – между собствените си наблюдения (убеждения) и тези, които циркулират в Мрежата. А това ни прави объркани, тревожни, уязвими и лесни за манипулиране.Подобни размисли са мотивирали скулптурната инсталация „Матрица” на 7+1 (Йоханнес Артинян, Илко Николчев, Панчо Куртев и Камен Цветков).Според артистите, „механизмът”, който позволява да бъдем манипулирани или изобщо да реагираме по някакъв начин – било да спрем или да преминем, било да забележим или да игнорираме – е вътре в самите нас и той заслужава да бъде изследван в условията на специално създадена от групата среда.

Юлиан Розефелд - кадър от “Убежище”

Юлиан Розефелд също изгражда специална обстановка – силно стилизирана, театрална, пищна – за филма си „Убежище”, който деконструира стереотипите, свързани с имигрантите и идеята ��а „другия”. Филмът показва сблъсъка между мечтите за по-добро бъдеще и отрезвяващата реалност на развития индустриален свят. Но чрез почти сюрреалните декори Розефелд същевременно поставя и под въпрос повсеместната в света на изкуството „естетическа коректност” (по аналогия на „политическата коректност”), където т. нар. журналистически, документалистки подход се разглежда като единственият възможен при работа с актуални политически теми.

Емил Миразчиев монтира инсталацията си “Силата на парите е...”

Взаимоотношенията между изкуството и парите винаги са били сложни и нееднозначни. Но както и да завъртим нещата, факт е, че светът на изкуството е точно толкова обвързан с икономиката, колкото и всички останали сфери на съвременния живот. „Изкуството на сделката” на FAMED (Себастиан Кречмар и Ян Томанек) „обитава” изпълненото с напрежение поле между лесното за консумиране зрелище, пазара на изкуството и самото изкуство, което се опитва да се противопостави на профанизацията на всекидневието. Сменящият се неонов надпис Нова сделка / Няма сделка/ препраща и към така актуалния Брекзит-проблем.  

Венелин Шурелов - част от “Ротор”

Обратно към парите и максимата, че светът се върти около тях: Емил Миразчиев визуализира фразата с минималистична работа, озаглавена „Силата на парите е...”. В нея две монети се въртят като две зъбчати колелца, изобразявайки така знака за безкрайност∞. Системата, затвореният й кръговрат, от който няма изход, е и един от аспектите в инсталацията „Ротор” на Венелин Шурелов. Миразчиев обаче „отваря” творбата си, предоставяйки една цяла изложбена стена на посетителите, които са поканени да допълнят изречението „Силата на парите е...”, но и ако желаят – да споделят собствените си мисли и идеи по въпроса какво би означавала една промяна в системата – за хората на изкуството и за хората изобщо.

Илина Коралова

Две творби затварят концептуалната рамка на изложбата. „Комуникация и съжителство” на Ния Пушкарова, показана в Баня Старинна, се състои от едно единствено изречение, изписано на азбуката на слепите: Чрез изкуството, ти променяш себе си и света около теб, то е зримата нишка между реалното и сетивното. В СКЛАД документалният филм на Хедър Ленц Кусама: Безкрайност, посветен на японската художничка Яйои Кусама ни показва, че изкуството е в състояние да превърне травмата в креативна сила, а света – в едно по-красиво и може би – по-мирно място за живеене.А с това изложбата „Изкуство. Без граници. Пловдив”. заявява убедеността на създателите си в необходимостта от изкуство,подчертава желанието им да „празнуват” изкуството, което не би трябвало да познава граници.

P.S. Участници са: Бил Виола, Надя Генова, Стоян Дечев, Севдалина Кочевска, Таус Махачева, Емил Миразчиев, Бенедикт Партенхаймер, Ния Пушкарова, Делфин Райст, Уте Рихтер, Юлиан Розефелд, 7+1 (Йоханнес Артинян, Панчо Куртев, Илко Николчев, Камен Цветков), Scenocosme,FAMED, Марико Хори, Венелин Шурелов. Специално представяне: КУСАМА: БЕЗРКАЙНОСТ, 2018, док. филм, реж. Хедър Ленц. Проектът е част от официалната програма на Пловдив - Европейска столица на културата 2019. Осъществява се в партньорство с Гьоте институт и с подкрепата на швейцарската културна фондация Pro Helvetia и EU-Japan Fest Japan Committee, като медиен партньор е и „въпреки.com. ≈

Текст: Илина Коралова

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ:  Изкуство без граници в Баня „Старинна” и Склада в Пловдив

Изложба под надслов „Изкуство. Без граници. Пловдив” от 1 септември в Баня „Старинна” и „Склада” представя международно признати художници от Европа, САЩ и Япония, чиито творби се занимават с въпросите на същестуванието ни в днешния ден: кои сме ние, хората на 21-вия век, накъде отиваме и в състояние ли сме, жертвайки част от сегашния си комфорт, да запазим цивилизацията за бъдещите поколения?  

Тя е организирана от Сдружение „Изкуство днес” в традиционна вече повече от две десетилетия „Седмица на съвременното изкуство” с куратори Илина Коралова и Емил Миразчиев. Участници са Бил Виола, Надя Генова, Група 7+1 (Йоханнес Артинян, Панчо Куртев, Илко Николчев, Камен Цветков), Стоян Дечев, Севдалина Кочевска, Таус Махачева, Емил Миразчиев, Бенедикт Партенхаймер, Ния Пушкарова, Делфин Рейст, Уте Рихтер, Юлиан Розефелд, scenocosme, FAMED, Марико Хори, Венелин Шурелов. Изложбата се концентрира върху три, свързани помежду си, теми: растящата консумация, която изчерпва природните ресурси и как това води до икономически и политически кризи; все по-честите екологични катастрофи, пр��върнали се в постоянна заплаха за човечеството; крехкостта на човешкия живот, както и този на ��ланетата, съобщават организаторите.

Творбата на Стоян Дечев - снимка архив на изложбата

Централна тема – и отправна точка на изложбата – е, разбира се, самото изкуство и неговата несъмнена способност да ни докосва емоционално и интелектуално. Може ли то също така да мобилизира отделни личности и цели общности, които да предприемат действия в този изключително важен, дори критичен за човечеството момент? С помощта на различни художествени средства, участниците интерпретират и задълбочават предложените теми, добавят нови аспекти към тях или се опитват да посочат възможни начини за промяна в мисленето и обществените нагласи.

scenocosme_metamorphy - снимка архив на изложбата

Обръщането на човека от прагматизма и материализма към духовните ценности на цивилизацията е посланието на видеоинсталацията на Бил Виола „Мъченици. Земя, Въздух, Огън, Вода” – една модерна интерпретация на олтарното табло /на снимката горе/. Пътят към себепознанието и светлината минава през страданието и жертвата, през смирението пред силите на природните елементи. От друга страна, двойнственото човешко отношение към природата, между страхопочитанието и борбата с нея като предпоставка за прогреса, свързва творбите на Стоян Дечев и Бенедикт Партенхаймер. Авторите си задават въпроса: не е ли стигнало човечеството до една критична точка, в който прогресът заплашва да унищожи създателите си? Подобна е темата на филма на Венелин Шурелов „Черна абстракция”: oбсесията към добиването на суровини е основа на работата, но в погледа на артиста, следствието от тези обезпокоителни процеси стават видими като абстрактна представа за съвременния човек – незначителен, нетраен, непостоянен – като черен дим над хоризонта.

Benedikt Partenheimer - снимка архив на изложбата

Изкуството документира, отразява и коментира културни, политически и идентификационни процеси, (религиозни) вярвания, митове и утопии. Артистът се явява един вид „въжеиграч”, който във филма на Таус Махачева балансира между собствените нагласи – творчески и човешки и нормите на обществото – социални и идеологически. Артистът влиза и в много други роли: загрижен, какво ще оставим след себе си, той става събирач на свидетелства за днешния ден (Марико Хори); или пък сам създава паралелни реалности (scenocosme), като част от различни симулационни сценарии за това, как би изглеждало дигитализираното ни бъдеще. Фокусът на работата на Севдалина Кочевска са настоящето и неговите различни светове: не компютърно генерираните, а реалните, в които физически и ментални граници разделят групи и общности една от друга. От своя страна, Надя Генова се интересува от индивида и множеството, които са в постоянно взаимодействие.

Taus Makhacheva, Tightrope - снимка архив на изложбата

Произведенията влизат в диалог с пространствата, в които са изложени: докато в бившата Чифте Баня, с нейната уникална атмосфера, творбите се насочват по-скоро към вътрешния свят на човека и приканват към вглъбяване и размисъл, то Тютюневите складове – и  в един по-широк контекст – Тютюневият град, провокират артистите към „екстровертни” работи, свързани с динамиката на обществените процеси, в контекста на миналата и сегашната функция на изложбеното пространство.

Delphine Reis - снимка архив на изложбата

Инсталацията на Делфин Рейст „Непрекъснат растеж на консумацията” насочва критичен поглед към капитала и репродуцирането му, катo предпоставка за запазването на всяка цена на сегашния икономически модел, към което същият този капитал се стреми. „Репродукция” означава перманентност, която, в рамките на системата, напомня затворен кръг, от който няма изход  (Венелин Шурелов). Промяната изисква активно действие. В този смисъл, Уте Рихтер се съмнява в положителното значение на понятието „надежда” или „надяване”, което за художничката е по-скоро вътрешна спирачка, оправдание за бездействие и примирение. А кои са механизмите, които изобщо диктуват на индивида определено поведение? Какво ни подтиква или възпира да предприемем дадена стъпка? Инсталацията на Група 7+1 създава условия за изследването на тези въпроси.

Kusama - “Infinity” - снимка архив на изложбата

Сблъсъкът между мечтите за по-добро бъдеще на имигрантите и отрезвяващата реалност на развития индустриален свят е показан във филма на Юлиан Розефелд „Убежище”.  В един свят, който буквално се върти около парите (Емил Миразчиев), „изкуството” на сделката, според FAMED, е колкото важно, толкова и измамно, тъй като никога не е съвсем ясно кой какво печели и губи. Две творби, едната, показана в Банята, а другата в СКЛАД, затварят концептуалната рамка на изложбата. „Комуникация и съжителство” на Ния Пушкарова се състои от едно изречение, изписано на азбуката на слепите: Чрез изкуството, ти променяш себе си и света около теб, то е зримата нишка между реалното и сетивното. Документалният филм на Хедър Ленц “Кусама: Безкрайност”, посветен на японската художничка Яйои Кусама ни показва, че изкуството е в състояние да превърне травмата в креативна сила, а света – в едно по-красиво и може би – по-мирно място за живеене.

J.Rosenfeldt_Asylum 3 - снимка архив на изложбата

„Изкуство. Без граници. Пловдив.” е част от официалната програмата на Пловдив – Европейска столица на културата 2019. Обявяването на града за столица на културата е привилегия, предизвикателство и възможност, и предоставя идеалния контекст за изложбата. От една страна, „Изкуство. Без граници. Пловдив.“ обръща внимание върху проблематични теми, но в същото време свързва града в една глобална културна мрежа, опитвайки се при това да даде положителни импулси за дългосрочна промяна в мисленето. И не на последно място, изложбата „празнува” изкуството, което не познава граници и е отворено за всички.        

Емил Миразчиев - снимка Стефан Джамбазов

P.S.. на „въпреки.com”: Имали сме възможност да отбелязваме част от многобройните събития, които организира Сдружението и самият Емил Миразчиев. Неговата енергия е неизчерпаема, въпреки че не винаги среща разбиране сред чиновници и дори колеги. Но той продължава въпреки и даже идеите му са повече от тези, които успява да осъществи. Да не говорим за усилията за тяхната реализация. Били сме свидетели.

В тази изложба участват артисти, за които сме писали и  сме разговаряли с тях. Един от тях е Йоханнес Артинян и бихме искали отново да го цитираме: „Културата може да промени статуквото, но в никакъв случай не директно, защото изкуството няма такава функция в този смисъл за обществото. Но тя създават среда, публика, създава хора и възпитава хора, които би трябвало да станат по-свободомислещи и по-желаещи да променят собствения си живот, т.е. изкуството създава културна среда. Наличието на културна среда е първата крачка срещу простащината.“

А благодарение на Ния Пушкарова, също участничка в изложбата имахме шанса преди пет години по време на организирания от нея тогава фестивал. „Водна кула арт фест” да видим в пространството на изложбената зала в галерията на Триъгълната кула на Сердика под Roca уникалната видеотворба „Посещение“ („Visitation“) на прочутия Бил Виола, част от серията „Трансфигурации“ („Transfigurations“) от 2008 година. Сега ще имаме нова среща с изкуството на американския артист - една от основопола��ащите фигури за цяло поколение артисти през 70-те години на миналия век, съчетавайки видео и звукови технологии. Писали сме и следим с особено внимание изявите на Венелин Шурелов. Преди време в разговор за „въпреки.com”  той определи така своите търсения: „При всички произведения подхождам индивидуално спрямо всеки проект. Интересувам се от технологии дотолкова, доколкото те са свързани с едно изкуство, което е в постоянно развитие, в постоянна динамика, в процес на развитие, който не се установява. Той е зависим от процесите. На себе си май често повтарям, че има някакви общи положения. Има някакви базисни принципи, свързани с комуникативността на едно произведение, базисни принципи с твоята лична ангажираност и посветеност. Това са някакви предпоставки, които възпитават в теб определена чувствителност. Те не са рецептура, те са нещо, което се оформя в движение. Тяхната незабележимост и неустановеност не изисква необходимост да се анулира тя. Някак си тя е важна, тя е част от съставките – случайността, спонтанността, рискът, неувереността – това е част от един сложен подход към една тема и представяне”. ≈