#красавеца | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 4 years

Text

Критичен поглед: Извисяващи кинолюбови по време на COVID -19

Уникален е морският кинофестивал „Любовта е лудост“ – уютен и пъстър. С несравнимото варненско гостоприемство, водено от Тошко Гяуров – управителя на Фестивалния и конгресен център във Варна… От година на година „Любовта е лудост“ става все по-значимо киносъбитие. Написа специално за "въпреки.com" кинокритичката Геновева Димитрова /на снимката – кадър от филма „Хелене” с Голямата награда „Златна Афродита” и Награда за женска роля - б.р./.

28-то му издание (21- 30 август) се състоя в безпрецедентна ситуация – „Любовта е лудост“ е първият фестивал в Европа, проведен на живо по време на пандемията от COVID-19. Естествено, бе редуциран съставът на гостите, както и на журито. Тази година то бе в състав: киноведът Антония Ковачева, директор на Българска национална филмотека, и режисьорите Богдан Йонеско (Румъния) и Свен Тадикен (Германия). През 2019 ��илмът на немеца „Най-прекрасната двойка“ получи Специалната награда на журито и наградата за мъжка роля.

“Най-прекрасната двойка”

Младежки конкурс, започнал през 2017, нямаше, а само 4 филма в Младежки модул. Общо бяха показани 56 заглавия – почти наполовина по-малко от минали години, а в паралелните програми имаше световни хитове. Те бяха още „Големите фестивали – големите награди“, „Световен екран“, „По глобуса“, „Ново бг кино“, „Панорама Италия“, „Безсмъртие“, „Документално кино“. Прекрасният „Денят на жената“ (Великобритания/Русия/Германия/България) на Доля Гавански бе единствен в тази програма, но пък получи „Горчивата чаша“ на Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“ .

„Денят на жената“

Храбростта на организаторите и селекцията на артистичния директор на фестивала проф. Александър Грозев бяха възнаградена от публиката - в зала 1 на Фестивалния и конгресен център, където вървяха откриването, закриването и паралелните програми, имаше доста зрители, настанени през място с маски. Варненци се престрашиха и почти я напълниха за новата българска комедия „Като за последно“ на Ивайло Пенчев – единственият филм от конкурса, показан там. Останалите гледахме с по-рехава публика в малката зала „Европа“. Ние, критиците, си прекарахме времето там.

“Като за последно”

Въпреки че паралелните програми се радваха на успех, всеизвестно е, че лицето на фестивала е международният конкурс. И, въпреки че тази година той не бе от най-силните, „Любовта е лудост“ премина неусетно при висок кинематографичен градус. Освен че очерта интересна картина на емоционалните перипетии, конкурсът на „Любовта е лудост” и тази година побра важни проблеми на социума и живеенето в миналото и днес: война, смърт, просперитет, суша, репресии, самота, наркомания, изневери, предателства, алкохолизъм...

“Клетва”

Напоследък в киното наблюдаваме ескалация на настървението – екзистенциално, политическо, физическо, расово, полово... Така че конкурсната програма с филми, произведени през 2018, 2019 и 2020 и с разнообразна стилистика и география се оказа попътна на световните търсения. Оформи темпераментна социална картина на днешните бесове от Запад и Изток. Тъкмо любовта - непобедима, несретна или ненавременна, е изходна точка или мотор на сюжета. Тази година 5 от 12-те филма в конкурса бяха съвременни – по-голямата част бяха потопени в миналото. Три са създадени по действителен случай (финландският „Хелене”, руският „Клетва” и румънският „Ана. Ана Симион”). Прави впечатление, че повечето бяха майсторски заснети. Българският „Като за последно”, „Клетва” и „Ана.Ана Симион” имаха премиери на фестивала.

“Стари момчета”

Най-киноманският филм в конкурса бе „Стари момчета” (2018, Великобритания/Швеция) – пълнометражен дебют на 45-годишния Тоби Макдоналд, досега снимал късометражни филми и сериали. Действието се развива в училище със строги правила в английско градче през 60-те, но времето е размито. Амбърсън (Алекс Лотър, Награда за мъжка роля) е симпатичен, непохватен и незабележим очилатко. Но когато пристига очарователната и свободолюбива Аниес (Полин Етиен), дъщеря на новия учител по френски, животът на момчето стремглаво се преобръща. Той се влюбва в нея, тя – в красавеца Уинчестър (Джона Хауър- Кинг) и започва настойчиво да го сваля с писма. Но той, преследван от директора и преподавателите, се спотайва и на писмата отговаря Амбърсън. Момчето приема ролята за съдбовна и излива душата си. Попада в крайно нелепи и смешни ситуации. Свежа и темпераментна комедия, пореден вариант на „Сирано дьо Бержерак” на Едмон Ростан. Младият Алекс Лотър е бляскав – в изпълнението му откриваме препратки към нямата комедия и аурата на Чарли Чаплин, Харолд Лойд, Бъстър Кийтън. Във Варна „Стари момчета” дойде с 4 награди и 3 номинации, включително на ЕФА.

“Като за последно”

Най-мелодраматичният филм бе „Като за последно” (2020) на 60-годишния Ивайло Пенчев. Възрастен писател (Васил Банов) акуратно си поставя вещите върху парапета на Аспаруховия мост във Варна и се готви за скок. Но той е осуетен, тъй като отсреща вижда друг кандидат-самоубиец – дългокоса девойка (Мария Бакалова). Спасява я, настанява я у дома си и започват невероятни истории с дъщерите, зетьовете и дебеличкото му внуче, с верен приятел (Антон Радичев) и негови навити съквартиранти от старчески дом, с бащата на момичето, който е свещеник в затвор (Филип Аврамов), и негови подопечни... Микс от комедия, драма, мелодрама и road movie, филмът на Ивайло Пенчев се опитва да обгледа през екзистенциалната призма аспекти от съвременното българско живеене, ала е прекалено бъбрив, разтеглен и недостатъчно смешен.

“Нова кожа”

Най-младежкият филм бе „Нова кожа” (2018, Испания) на 31-годишната французойка Аликс Жентил, живееща от 10 години в Барселона. Ева (Камил Расера) се прибира у дома след 5-годишно изчезване. В семейството настава смут – стаята й току-що е превърната в кабинет на бащата, майката, побъркала се след нейното изчезване, е в шок, сестрата Ирис (Аликс Жентил) е готик момиче, което е най-настървено срещу Ева. Гаджето й ще се жени за най-добрата й приятелка, баба й с Алцхаймер не я познава, тя броди из града с току-що купената си страхотна тюркоазена рокля и не знае какво да прави. На финала Ирис заминава да учи в Аликанте. Сценарист, режисьор, продуцент, кастинг режисьор и актриса, Аликс Жентил дебютира в пълнометражното кино с объркан филм за младежки фрустрации – спокойно можеше да е късометражен. Симпатично е, че красивата Барселона е съвсем неузнаваем град – операторът Чема Мумфорд е фиксиран в Ева с роклята и в безбройните врати, които се отварят пред нея. Толкова добре е заснет филмът, че изобщо не му личи, че е създаден за 13 хиляди евро, получени чрез краудфъндинг. Аликс Жентил бе единственият чуждестранен режисьор от конкурса, престрашил се да дойде във Варна.

“Клетва”

Най-покъртителният филм бе „Клетва” (2019, Русия, награда на Съюза на българските филмови дейци и на Община Варна) на 43-годишния Роман Нестеренко. Създаден е по действителната съдба на Наум Балабан (Александър Баргман) и красивата му съпруга Елизавета (Анна Вартанян). И двамата са завършили в Германия. Той е син на еврейски търговец, тя е с аристократично потекло, а когато се женят, си обещават, че ще умрат заедно. Наум Балабан е главен лекар на психиатричната клиника в Симферопол. Действието обхваща периода от 1910 до 1942, когато двамата загиват при унищожаването на клиниката от нацистите. През 1938 Наум Балабан спасява доста хора от репресиите на КГБ, а по време на Втората световна война – стотици евреи. Заснет в черно-бяло, конструиран в структура флашбек и озвучен като старо кино, филмът е разтърсващ разказ за издевателства и тих подвиг. Възродил удивителната участ на Наум Бауман и сниман в автентични места, той е наричан руският „Списъкът на Шиндлер”. Щеше да бъде още по-въздействащ, ако бе спестен сълзливият мелодраматизъм на привнесения любовен триъгълник с неме��. Но непознатият Александър Баргман е пленителен – присъства сдържано и мощно. Оказа се, че е известен петербургски театрал и „официалният” глас на Джони Деп в руските дублажи. Във Варна бе продуцентът на филма Владимир Есинов, по чиято идея е създаден. Той е сред постоянните гости на „Любовта е лудост”.

“В очакване”

Най-маниерният филм бе „В очакване” (2019, Германия) на 32-годишната Лаура Малберг. Той е черно-бял микс от документално и игрално кино, заснет на летището във Франкфурт. Китайска двойка и още трима отделни мъже използват престоя си на аерогарата за безсмислени диалози, монолози и действия. Китайката, изнервена от счупения крак на партньора си, заради който той е в инвалидна количка и съответно трудно подвижен, го изоставя и започва с настоятелно воайорство да снима младеж. Снимките й са цветни прорези във визията. В еуфорията си тя стига и до целувка на полицай. Обичайно претъпканото с народ франкфуртстко летище във филма е празно и лъскаво пространство, където властва абсурдът. Тук там преминават анонимни пасажери с багаж. На проведената онлайн пресконференция с Лаура Малберг тя обясни, че специално са дебнели рехави часове на пренаселеното летище и са снимали 15 дни в продължение на година. Тъй като невнятният филм препраща далечно към „Кафе и цигари” на Джим Джармуш, я попитах доколко й е повлиял, а тя отвърна, че заради него е започнала да учи кино, но в момента нейният любимец е Йоргос Лантимос. „В очакване” прилича повече на пърформънс, отколкото на кино. Успокоението е, че е дипломна работа.

„Късче от сърцето ми”

Най-музикалният филм бе „Късче от сърцето ми” (2019, Швеция) на 37-годишния Едвард аф Силен. Изабел (Малин Акерман) е млада и преуспяващ мениджър в голяма корпорация в Стокхолм. Приятелят й е гей. За 60-годишния юбилей на баща си тя заминава за родния град с подарък скъпа кафеварка, купена на промоция. Той е съсипан, защото затварят фабриката, в която работи и е пред пенсия, а финансов директор е неин едновремешен съученик. Както и в „Нова кожа”, приятелката й ще се омъжва за бившето гадже на Изабел. Двамата са си лика-прилика. Естествено, с намесата на Изабел всичко си идва по местата. В структура флашбек филмът е неиздържим комедиен мюзикъл, а музиката на Томас Ледин напомня мелодиката на „АББА”.

„Ана. Ана Симион”

Най-слабият филм бе „Ана. Ана Симион” (2019, Румъния, диплом на ФКЦ за дебют на Лавиния Шандру) на Михай Малаймаре. Той е първият, който възкресява спомена за група антикомунисти в планината, които партизанстват срещу режима в продължение на 18 години (от 50-те до края на 60-те). Преследвани и измъчвани от Секурита��е, те са румънски вариант на нашите горяни. В село Нучоара две сестри - Ана (Лавиния Шандру) и Мариника (Исабела Неамту) – помагат на хората в планината с храна и оръжие. Техен съратник е местният свещеник. Полковник от службите (Михай Малаймаре) изпраща там свой човек (Богдан Думитраче). Между него и Ана избухват чувства. Тя е принудена да прекърши глава пред властта. Планинските антикомунисти остават зад кадър. Колкото и важен политически жест да е филмът, колкото и добре да играят привлекателните Лавиния Шандру и Богдан Думитраче, не могат да го спасят. Напълно безпомощен е - и като сюжетиране, и като водене на актьорите, и като монтаж, и като вкус. Толкова аматьорски е направен, че просто не е за вярване. Все едно, че няма нова румънска вълна с автентичните и вълнуващи филми на Кристиан Мунджиу, Кристи Пую, Корнелиу Порумбою, Раду Жуде, Раду Мунтеан..., превърнала се в устойчиво успешен фестивален тренд. Михай Малаймаре и Лавиния Шандру имат общ политически бекграунд и са били депутати. Парадоксално е, че синът на режисьора Михай Малаймаре младши е чудесен оператор в САЩ, заснел„Младост без младост”, „Тетро” и „Distant Vision” на Франсис Форд Копола, „Учителят” на Пол Томас Андерсън, „Джоджо Заека” на Тайка Уайтити и др.

“Видение”

Най-енигматичният филм бе „Видение” (2018, Португалия) на 57-годишния Фернандо Вендрел. Той също като „Клетва” и „Късче от сърцето ми” е разказан в два времеви пласта с рамка съвременността. Писател, назначен в Евора за учител по португалска литература (Хайме Фрейтас), гостува често в семейството на лекар, познат на наскоро починалия му баща. Пийват, хапват, той преподава латински на по-младата дъщеря на доктора (Виктория Гуера), правят секс, друго момче я ревнува, учителят всъщност е влюбен в омъжената й сестра (Рита Мартинс)... Възхитително живописно заснет, филмът за любов, страст и смърт в миналото е тайнствен и тягостен – така и не става ясно кой с кого и как е.

Работен момент от снимките на “Видение”

Интересен е пътят на Фернандо Вендрел. Докато учи фотография, работи като фотограф при Маноел де Оливейра. От 1982-1985 г. следва кино в Лисабонското театрално и филмово училище, където има шанса да сътрудничи на режисьори като Антонио Рейс, Алберто Сексас Сантос и Пауло Роша. Работил е в Animatógrafo, където продуцира „Бел епок” на Фернандо Труеба. През 1992 г. основава заедно с Луис Алвараес независимата продуцентска компания David & Golias, където е продуцент и режисьор.

„Животът ни е чудесен”

Най-безалкохолният филм бе „Животът ни е чудесен” (2019, Франция) на 56-годишната Фабиен Годе. Високата и неугледна Марго (Жюли Мюлие) е малко над 30. От богато семейство е. Постъпва в център за интоксикация, пълен с алкохолно и наркозависими на различни възрасти, които са образували общност. Марго е намръщена и отстранена. Сприятелява се с едно от момчетата в комуната, но трудно влиза в общите споделяния, напътствани от терапевт. Постепенно се отваря и изрича страшна тайна от тийнейджърството си, която по всяка вероятност я е тласнала по нанадолнището. Почти изцяло в интериор, филмът е внимателно и умело наблюдение на Марго и групата. Постигнат е документална истинност на поведение и атмосфера. Отделните герои предизвикват съчувствие, но досадата надвива.

„Пита за помен”

Най-приказният филм бе „Пита за помен” (2020, Турция, Награда на гилдия „Критика” при Съюза на българските филмови дейци) на 59-годишния Реис Челик. С рамка отхапана червена ябълка върху замръзнало езеро в Анадола през 60-те, той разказва за селски комини, които, ако запушат посред бял ден, това е знак, че се готви храна за сватба или погребение... В центъра на повествованието е невръстният Мустафа (Тахан Омаров) с мечта да стане ашък – традиционен турски певец-поет със саз. Ходи на уроци при местния легендарен ашък – взискателен старец, който усеща, че зурлите и танците го изместват. Мустафа броди по хълм с момчета да пасат добитъка, но повече му харесва да пее и свири, а най-вече – да гледа влюбено по-голямата от него Гюлбаяз, за която пази ябълка от съседна Грузия... Там всичко зрее, а в Анадола е непоносима суша. Създаден като приказка, филмът е типичен за поетиката на сериозното турско кино - алегоричен и автентичен. Случват се и сватба, и погребение. Странно бе, че във видеобръщението си към фестивала на закриването Реис Челик, който не е допуснат на границата заради карантината с Турция, цитира непознати думи на Георги Димитров. Прозвучаха доста нелепо.

„Празни приказки”

Най-маниашкият филм бе „Празни приказки” (2019, Унгария, Специална награда на журито) на 48-годишния Атила Сас. Започва с архивни документални кадри от руините на Будапеща през 1945. Втората световна война е свършила, но не всички са се завърнали от фронта. Цари хаос. Двама дезертирали унгарски войници сред снега откриват в съборетина самотно бебе с надпис „Светлана“ – майката лежи убита. Единият увива детето в шинела си и поема в бялата пустош да търси помощ. Другият е с измръзнали крака. Виждаме спасилия се от двамата (Тамаш Сабо Кимел) вече избръснат и левент в костюм из Будапеща. Търси обяви за издирвани фронтоваци във вестник, ходи по разни домове и срещу пари или храна разказва като латерна историята за бебето Светлана, шикалкави и успокоява неутешимите роднини. Тарикатът се опитва да се възползва от обърканите времена, но една от „жертвите“ му се оказва следовател и го погва. Той бяга. Скача от влак. Попада в гора, където се стреля. Натъква се на красивата Юдит (Вика Керекеш) и синчето й Виргил с пушка (Берцел Тот). Къщата им е самотна в гората. Приютяват го. Беглецът разказва отново историята със Светлана – все едно се е случила с него и техния съпруг и баща Берцеш, когото очакват да се върне. Помага на Юдит в тежката работа. Спи в обора. Сексът между беглеца и Юдит постепенно прераства в любов, която го променя. Берцеш (Левенте Молнар) се връща. Чул историята за Светлана от сина си, той я обиграва майсторски. В селото командват руснаците и подопечните им унгарски комунисти. Мелодрамата преминава в бесен трилър. На финала покрусената Будапеща е с трима щастливци повече.

„Празни приказки”

Филмът е и любовен, и напрегнат, и забавен. Микс от жанрове с повтарящ се епизод в снега (като рефрен и кошмар за беглеца). Операторът Андраш Наги, постоянен сътрудник на Сас, е заснел филма живописно предимно в нисък ключ с естествено осветление. Иронията към ситуациите е постоянна, но деликатна – личи си от самото прекрасно заглавие. Видима е алюзията с едновремешните холивудски „Б“ филми – от черно-белите титри, през трескавото действие и отделни смешни кадри до импозантната музика в критични моменти. Не е сигурно дали „Празни приказки“ ще излезе по българските екрани, но е толкова пипнат филм, че щеше да изпъкне и сред още по-силни конкуренти в конкурса на „Любовта е лудост“.

“Хелене”

Най-проникновеният филм бе „Хелене” (2020, Финландия, Голямата награда „Златна Афродита” и Награда за женска роля) на 52-годишния Анти Йокинен. Фокусиран е върху легендарната финландска художничка Хелене Шерфбек (1862 – 1946). В ролята е прелестната Лаура Бирн. Художничката накуцва. Живее примитивно на село с майка си. Непрестанно се самонаблюдава – до болезненост. И рисува себе си в различни вариации. Филмът е съсредоточен в периода, когато от академична живопис тя преминава към експресионизъм и модернизъм. Брат й в Хелзинки неуспешно се опитва да продава картините й. Не щеш ли, при нея идват известен галерист и младият арт критик Ейнар Реутер (Йоханес Холопайнен) и купуват всички налични работи. Следващата година Хелене има първата си самостоятелна изложба в Хелзинки, преминала с изключителен успех. Става национална знаменитост. Хелене и Ейнар се сближават, рисуват заедно, разговарят въодушевено. Видимо се обичат, но, изключително деликатна, тя не преминава границата на приятелството. Той се жени за млада жена, но все го тегли към Хелене. Строен, изящен и дълбок, филмът се занимава с рисуването като съдба и любовта като сияйна невъзможност. Благодарение на него открих невероятното творчество на Хелене Шерфбек. После прочетох, че са й повлияли Достоевски и Пруст.

“Хелене”

След миналогодишния носител на „Златна Афродита” и наградата на гилдия „Критика” към СБФД „Цигуларката“ на Пааво Вестенберг – отново финландски филм за жена на изкуството в отношения с по-млад мъж спечели Голямата награда на „Любовта е лудост”. Както и предишният, „Хелене” ще бъде разпространяван у нас, но със заглавие „Хелена”. Проведен смело и успешно в извънредна ситуация, фестивалът „Любовта е лудост“ за пореден път доказа, че е непренебрежим сегмент от българските културни събития в края на лятото. ≈

Текст: Геновева Димитрова /Публикацията е съвместна със списание „Кино” – б. р./

Снимки: архив на фестивала

#Критичен поглед #Геновева Димитрова #Любовта е лудост #кино #филми

0 notes

simonsmilee · 4 years

Text

“Не е редно”

- Виж, наречи ме циник, ако желаеш, но просто за мен не съществува такова нещо като любов… - започна да обяснява с тих глас Калин. - Всичко е една пълна измислица, създадена от отчаянието на хората. Най-жалкото е, че почти всички те цял живот се стремят да открият “любовта”, срещат някого и може би след някоя друга вечеря в мозъците им започват да протичат химични реакции, отделяне на ендорфини - чувстват се малко щастливи и хоп нарекли го любов. И така всичко е прекрасно, дъгата е шарена, еднорози прелитат пред очите им, носят се по пухкави розови облаци до един определен момент, когато нещо се случва и всичко се сгромолясва с гръм и трясък. Накрая повечето от тях се озовават проснати върху самотното легло, с глава заровена във възглавницата, а празното шише алкохол лежи до тях за компания.

- Не бих те нарекла циник, драги ми господине. - отвърна му дамата. Намести очилата си с рогови рамки по-добре върху носа си и драсна нещо в тефтера с черни кожени корици.

- А как би ме нарекла?

- По-скоро доста песимистично настроен реалист.

- Хаха, такова определение не бях чувал за себе си досега. - разсмя се младият мъж и приглади катранено черната си коса с длан.

- Шегата настрана. - продължи тя. - Ясно е, че миналото ти оказва влияние върху това кой си ти сега.

- И?

- Ами... - започна да говори... Но той рязко я прекъсна, правейки жест с ръка.

- Момент, ще си позволя да те прекъсна. Какво съм преживял в миналото донякъде оказва влияние.

- Какво искаш да кажеш? - попита терапевтката и неволно се намести по-удобно в мекото бяло кресло.

- Ами тъй като си говорим за мен и истини от живота. - Ако приемем, че миналото определя в какъв човек ще се превърнеш, то аз трябваше да съм долен алкохолик, който няма пукнат лев в джоба си и се чуди по цял ден какво да продаде, за да може да си купи евтин ликьор от магазина и да изкара вечерта, а ако не успее да намери пари - да го открадне. После като се прибере вкъщи да употребява насилие над жена си.

Той замлъкна и сведе сивите си очи надолу. Заби поглед в черния под и намръщи веждите си. Тя не понечи да прекъсне минутата мълчание, която настана в стаята. Реши да остави пациента си сам да продължи диалога.

- Предполагам от яростта, с която разказах това и помръкналия ми поглед разбираш, че става въпрос за мен, нали?

- Разбира се. - промълви тя. - Това, че си първият ми пациент не означава, че съм толкова заблудена и неопитна в работата си.

- Не исках да те обиждам. .

- Не си.

- Добре.

- Продължи.

- Та… - започна отново той, разкопчавайки копчето на бялото си сако и облягайки широките си рамена назад. - По тази логика за миналото и кой съм сега, трябваше да се превърна в баща си - долен алкохолик, да съм женен за прекрасна женица, която всичко прави за мен, дали от любов обаче или от страх не се знае и да я бия, защото просто съм пълен идиот. Опа. закри устните си с дългите си пръсти, правейки невинна гримаса.

- Това не беше нужно в момента. - контрира го.

- Защо? Това съм си аз. - отвърна той. - Нали искаш да ме опознаеш и да разбереш що за човек се крие под тези изискани бели дрехи и привидно хубав външен вид.

- Добре, разбрах те. Смяташ, че ако миналото оказваше влияние, то ти сега трябваше да си младата версия на баща си. Впрочем днес ще поговорим и за семейството ти, не можеш постоянно да отбягваш темата. Но това ще е след малко.

- Няма какво да говорим за тях. - Баща ми е луд и е в психото, а майка ми почина преди няколко години. Познай кой е виновен за смъртта й? Искаш ли да ти подскажа? - намигна й той, след което пусна плавна престорена усмивка по лицето си.

- Баща ти? .

- Бинго. - той кресна и посочи с пръст терапевтката. Тя се сопна от внезапната промяна в поведението му, но не посмя я да изкоментира.

- Между другото върви в оптиката след това. .

- Моля?

- Говорим от двадесетина минути и това е деветият път, в който наместваш очилата си. Явно има някакъв проблем. Може би са ти големи. И не го забелязвам само днес, а откакто идвам при теб.

- Кхъм... - прокашля се , опитвайки се да спечели време, за да му отговори. - Добре, предполагам? - прошепна изпод нос тя.

- …и не изглежда да е действие, породено от нервност. - продължи да коментира поведението й той.

- Може ли да продължим да говорим по темата?

- Разбира се.

- Добре, така като те гледам не си се превърнал в алкохолик. Поне не все още. - измърмори тя, а Той се разсмя в отговор на закачката й.

- Има време, скъпа.

- Та… - продължи младата жена, опитвайки се да върне разговорът към същината му. - В какво си се превърнал тогава?

- Е, не си ли личи? придърпвайки ръкавите на сакото си нагоре. На лявата му ръка блесна огромен сребрист часовник с метална каишка.

- Какво да си личи? - попита го заядливо .

- Че съм успял.

- В какво? В момента виждам добре облечен, привлекателен млад мъж, който претендира с това какво има и как е облечен. Нищо повече. Искам да видя какво има зад тази престорена фасада.

- Престорена? Хайде да не се обиждаме, ако обичаш. Нищо не е престорено при мен. Виждаш това, което съм. И да, държа на външния си вид.

- Добре, няма да се обиждаме. - въздъхна тежко.

- Значи мислиш, че съм привлекателен, така ли? - подсмихна се .

- За Бога от всичко само това ли чу?

- Не, разбира се. Просто се заяждам с красивата си терапевтка.

- Да… поне едно нещо ми е ясно за теб. Заяждаш се и се държиш детински, защото те е страх да се разкриеш и да покажеш колко си уязвим.

- Защо да ме е страх да се разкрия?

- Защото ще покажеш, че си слаб и изстрадал човек? Никой мъж няма да го позволи това.

- Хмм, права си, но така бих се държал, ако бях на среща с теб. А, аз не съм. Нали?

- Не, не си.

- Тогава?

- Ти ми кажи. - попита го тя и впи кафевите си очи в него. Огледа лицето му от върха на най-стърчащото косъмче на главата му до това на наболата му черна брада. Лицето му беше изваяно - почти идеална симетрия, веждите гъсти и черни, но с перфектна форма придаващи на изражението му задълбоченост и доза загадъчност. Носът му прилягаше перфектно на чертите му, устните тънки, а челюстта бе толкова обособена, сякаш бе дялкана с нож.

“Господи, колко е красив”, помисли си тя за миг. “О, не… нова мисъл, нова мисъл.” - стисна неволно очите си тя, опитвайки да прогони тази от главата си.

Красавеца също бе впил светлите си очи в нейните и не отместваше поглед. Само една малка усмивка проигра по тънките му устни. Той бе наясно какво си мислеше тя в този момент.

- Харесваш ме, нали? - попита тихо приглаждайки наболата си брада с ръка...

0 notes