#земята

[proekt-prosper]

“ Защо ни е вълшебен, чуден остров?! И на земята стават чудеса! Великото е винаги най-просто!

Една луна, две капчици роса, една случайна мъничка разходка ... И топлината на една ръка... ”

- Дамян Дамянов

[magdalenagigova]

Японците и българите си приличат… по отношението към религията

Японците и българите си приличат… по отношението към религиятаВ Покана за пътуване на 21 май по програма Христо Ботев на БНР: Мира Баджева за пестеливата и непривична японска естетика. Почетният генерален консул на Сейшелите Максим Бехар за райските островиСейшелитеЯпонците са убедени, че да се съхрани хармонията е много по-важно от това да докажат правотата си или да получат изгода. Тъкмо това…

[chillwanderer]

"Да я обичам не беше лесно, но тя не беше обикновена, иначе щеше да е всяка.

Беше уникална, единственият човек на земята, когото бях решил да защитя.

Да, на всяка цена!"

Чарлс Буковски

[moonlitscribe]

Хората казват, че истината се крие в очите...в погледите. И са прави. Неговият поглед е моята истина. Поглеждам и вече съм на колене. И знам, че каквото и да поиска, ще бъде получено. Дори да поиска сърцето ми. Дори да поиска душата ми. Бих бръкнала в себе си собственоръчно и бих му ги връчила. Без задни мисли. Дори да поиска ума ми. Дори да поиска тялото ми. Бих му се отдала изцяло, та дори и повече. Бих му дала ръцете си, нозете си, очите си. Без задни мисли. И ми харесва да съм там долу. В краката му. Защото макар и на колене, пак се чувствам силна. Чувствам се като ангел, даряващ го с красотата на Рая. Чувствам се като дявол, подаряващ му страстта на Ада. Чувствам се като богиня, владееща и небето, и земята. Владееща него, докато той владее мен. И ми харесва да владея. Харесва ми да знам, че мога да се протегна и да открадна сърцето му. Но колкото и да ми се иска...не го правя. Търпелива съм и чакам сам да поиска да ми го даде. А междувременно съм и горе, и долу. Навсякъде съм. По него съм. И го гледам, без да мога да откъсна очи.

-- Moonlit Scribe 🌙

[vasetovp]

- Бабо, а защо хората лъжат?

- Лъжат, чедо. От страх. Че ще изгубят това, което имат. Ще им се наруши комфорта. И от егоизъм лъжат. Да съхранят лъжлива илюзия. От суета, чедо, също. Да се въздигнат в очите на слепите. Но слепите всъщност не са слепи. Лъжат, чедо. И от високо его. Да не се срутят в собствените си очи. Щото в твоите вече са равни. Като земята. Лъжат, чедо. Защото са слаби. Като тънките клони на топола. Слабост човек трудно си прощава. Както "извинявай" трудно се изрича.

- Как да живея тогава, бабо?

- Не е лесно, чедо. Но не е невъзможно. На лъжата се отвръща с усмивка. И с куфар. Дали пълен със спомени... Дали с дрехи...❤️💫

[addicted-to-books]

“Необходимо е да ти пораснат криле, щом земята под краката ти се разпада.”

“Общежитие за чудовища - Мракът на вампира” - Милен Хальов

[myminiworldd]

ПРОЦЕС

Не бързай толкова.

Разбитото сърце е почти същото като счупения крак.

Има си технология, с която се оправят нещата.

Първо се гипсира за определен период.

За колко точно време не е ясно, строго си зависи от травмата.

И е тегаво, гадно, сърби,

и прочиташ целия интернет дали има как по-бързо да се махне тоя скапан гипс,

дали не може нещо я с храна, я с чай от куркума, я със спане с дафинов лист под възглавницата при пълнолуние, ама нейсе.

Колкото дни – толкова.

После най-накрая идва тоя радостен момент.

Гипсът се маха и си мислиш,

че най-тегавото е минало, пък то явно не е.

Стъпва�� на земята,

то счупеното вече е заздравяло,

но мускулите атрофирали,

ставите прашасали,

сухожилията на камък.

Започваш да ходиш отново, ама куцо,

с миши стъпки, премерени, премислени, бавни.

Мускулната треска от прасеца ти стига чак до тила

и обратно до другия прасец.

Гипса го няма, но сякаш още е там.

Минава още време и вече съвсем пък заздравява всичко,

става по-силно, започваш даже да ходиш нормално.

Още си боли, но поне отстрани не личи,

никой не знае, а то и това си е победа.

Въртят се там слънцето и луната многократно

и май почва вече да е хептен добре, а? Май е окей.

Почваш да разтичваш, но майка му стара, още си наболява леко.

А може и да не е точно болка това, но знаеш ли със сигурност?

Шубето е голям страх, а и си те преследва един там персонален облак,

който натрапчиво да ти напомня,

че ако стъпиш пак на криво,

може пак да ти се слага гипс.

Отвяват го обаче ветровете в крайна сметка тоя облак

и тогава идва най-хубавия момент.

Тичаш.

Тичаш смело,

че даже в пъти по-хубаво и стабилно от преди.

Няма страх.

И най-много, ама наистина най-много,

в дадени моменти да се сещаш

как отдавна не се сещаш за тази травма.

Та така, процес е.

И с крака и със сърца, и с всичко останало.

Не бързай.

И най-вече

недей да тичаш с гипса.

Димитър Калбуров

[loranayavorov]

ВИК

Кога ще дойдеш ти?

Когато си отида

и сетните ми стъпки

отехтят далече?

Кога ще си със мен?

Когато те зазида

сред четири стени

самотната ти вечер?

Кога ще ме съзреш?

Когато в друго рамо

притисната отмина

с поглед във земята?

Кога ще ме зовеш?

Когато видиш само,

че губиш ме – далечна,

чужда, непозната?

Обичай ме сега,

когато те обичам!

Когато твоя съм,

жадувай ме, зови ме!

Сега простри ръце,

когато ще дотичам!

Че утре ще е късно

и непоправимо.

Блага Димитрова

[slimarka]

Бабо, а защо хората лъжат...

Лъжат, чедо. От страх.Ще им се наруши комфорта. И от егоизъм лъжат. Да съхранят лъжлива илюзия. От суета, чедо, също. Да се въздигнат в очите на слепите. Но слепите всъщност не са слепи. Лъжат, чедо. И от високо его. Да не се срутят в собствените си очи. Щото в твоите вече са равни. Като земята. Лъжат, чедо. Защото са слаби. Като тънките клони на топола. Слабост човек трудно си прощава. Както ИЗВИНЯВАЙ трудно се изрича.

Как да живея тогава, бабо...

Не е лесно, чедо. Но не е невъзможно. На лъжата се отвръща с усмивка. И с куфар. Дали пълен със спомени... Дали с дрехи...

[leatherjacketblesseddreams]

Остани си там - далече

в сънищата и в мечтите

хубава, когато идеш

два пъти по-хубава, когато си отиваш

Остани си при звездите

пролетния топъл вятър

хубава, когато идеш

два пъти по-хубава, когато си отиваш

Ще те търся, ще те чакам, ще те чувствам

ще търся винаги край себе си

като въздуха, като земята

със които непременно ще се слея

Остани си там - далече

в спомените и сърцето

хубава, когато идеш

два пъти по-хубава, когато си отиваш

Ще те виждам, ще те зная, ще те нося

ще те виждам винаги край себе си

като слънцето, като луната,

със които моите дни и нощи греят

[kude-si]

Не бих казала, че ще ти натежа

може би сутрин ще ти е широко

може би вечер ще ти бъде подредено

Вече няма значение стола пълен ли е с дрехи

няма значение и земята изметена ли е

Ще има значение колко ще ти е чисто

и колко ще искаш пак да ти разхвърлям

[lora-ns-world]

,, Прошка"

,, Днес се искало прошка. От кого да я поискам, когато хората, пред които бих преклонила с истински емоции глава и бих я поискала или не са вече вече в живота ми, или са под земята? Затова претворявам в думи. Съжалявам. И моля за прошка. Съжалявам, че не бях достатъчно силна, когато трябваше. Съжалявам че си тръгнах. Съжалявам че любовта ми се изплаши насред бурята. Съжалявам, че разочаровах. Съжалявам за лъжите. Ако с конкретика трябва да изброя всичко, за което съжалявам, бих написала цяла поредица книги. Толкова ми се иска да бях по-добра, от това което съм. Мога само да се надявам, че тези мои скъпи хора, които са сред живите са ми простили, а онези, които ме гледат отгоре не са разочаровани. Говорете и казвайте,, съжалявам", докато има пулс, който да ви чуе."

Лора Н

Из дневника на един нов живот

[snqg-v-slunchev-den]

Красота

Толкова те дирих,

че земята

заприлича цялата

на теб.

Толкова те исках,

че нарекох

с името ти

всяка моя вещ.

Има ли те?

Или те измислих?

Може би е по-добре така.

Може би,

измислена от мене,

най за дълго с мене ще си ти,

най-последна

тебе ще намразя,

най-жестоко

ще ме заболи,

ако с друга някоя

случайно

само за минута

те сменя.

[moonlitscribe]

Не искам да е вечно лято. Искам да е вечна есен. Есен, в която да те скрия. И да те разгърна. Да видя как сменяш цветовете си, точно както листенцта сменят своите. Да те видя зелен и усмихнат. Да те усетя оранжев и топъл. Да бъда до теб когато си кафяв и уморен. Като листенце готово да падне всеки момент. И да те хвана. Да те подържа за малко в ръцете си. Без да те оставя да докоснеш земята, да се нараниш, или пък да се скъсаш. И да ти се насладя. Така както се наслаждавам на слънчевите лъчи докосващи лицето ми. Като за последно. Защото през есента е така...никога не знаеш кога слънцето ще реши да се скрие и да спре да те топли. Знаеш обаче, че е неизбежно и все някога ще трябва да го направи. А така би ми се искало да поостане...да поостанеш и ти. Да те усещам по кожата си, така както усещам ситните капчици есенен дъжд. И нарочно да не нося чадър. За да попия всяка една капка паднала върху кожата ми. По същия начин, по който попивам всяко едно твое докосване. И да те оставя да разрошиш косата ми. Като на малко дете. Защото пустото ми сърце е точно такова. Наивно по детски. Вярващо в есенни приказки.

-- Moonlit Scribe 🌙

[chrisheart1973]

Само ме помни...

Напусна ли Живота... Не плачи...

Изпрати ме със усмивка на лицето...

Погледни ме с влюбени очи...

Докоснали Душата ми... Сърцето..!

Напусна ли Живота... Не тъжи...

Погали ме за последно със ръката...

Целуни ме и просто продължи...

С Любов запазена в Душата..!

Напусна ли Живота... Не крещи...

Постави ми тихо тялото в земята...

След това те моля да простиш...

За мъката разкъсваща... Душата..!

Напусна ли Живота... Запомни...

Ще бдя над теб от небесата...

Липсвам ли ти... Само погледни...

Към Залеза... Или Зората.!!!

Калоян Христов©️

(Chris Heart)

13.12.2021

London

[earlgreydarkchocolate]

ОК, вече съм готова да лягам в земята и да ме закопават жива. Това са твърде силни емоции за крехкото ми сърце, което ще експлоадира след малко.

- Колко пък толкова да умирам в ръцете ти