#вампири

[mihaylovblog]

18.09.1992 г. – Премиера на българския игрален филм "Вампири, таласъми" по сценарий и режисура на Иван Андонов. Оператор е Димко Минов. Музиката във филма е композирана от ��ирил Маричков. В ролите: Илка Зафирова, Жана Караиванова, Живка Ганчева, Пепа Николова, Васил Банов, Николай Урумов, Георги Русев, Петя Силянова, Ели Скорчева, Чочо Попйорданов, Стефка Янорова, Лъчезар Кацарски, Георги Русев, Катя Чукова, Николай Бинев, Антони Райжеков, Надя Тодорова, Петър Димов, Ева Демирева, Владимир Каракашов, Виктория Василева, Константин Хаджипанзов, Веселин Недялков, Венцислав Илиев, Панайот Цанев, Неделчо Стойчев, Николай Стоилов, Стоян Маджаров, Румяна Рунева, Михаил Михайлов, Катя Кючукова, Таня Губиделникова, Александра Сърчаджиева, Стоян Гъдев, Румяна Бочева, Свобода Молерова, Мария Карел, Борислав Иванов, Магда Шалева, Жана Стоянович, Димитър Герасимов и др. Колаж: скрийншот

[elinorvbg]

Разни впечатления от "The Case Study of Vanitas/Vanitas no Carte" (1-ва част)

Я да видим... Мисля, че вече следя тази история от доста време. Имам предвид мангата, тъй като не съм гледала анимето... почти. Всъщност го пробвах, но след като изгледах първите 2-3 епизода се отказах, тъй като останах с лошото впечатление, че не представя добре оригиналната история в комикса. И затова - пас!

Честно казано се чудя откъде да започна… Предполагам, че ще дам обща представа за историята на The Case Study of Vanitas. (Внимание: ОПАСНОСТ ОТ ПОДСКАЗКИ ЗА СЮЖЕТА!!!)

И така…

Историята започва през въображаемия 19-ти век във Франция. Сблъскваме се с младия Ноѝ Аршивист, който потегля на пътешествие към Париж в стремежа си да събере информация за тайнствената „Книга на Ванитас“ – прокълнат предмет, за който се вярва, че един ден ще донесе гибел на всички вампири, родени под Червената луна.

Говори се, че много отдавна създателят на книгата, вампирът Ванитас, станал известен със своя невероятен произход. За разлика от всички вампири, които се раждали винаги в нощите на Червената луна, той бил роден в нощта на Синята луна. Тъй като Синята луна се смятала за символ на лош късмет и нещастие, Ванитас, „вампирът на Синята луна“, бързо си спечелил славата на прокълнато дете. Затова не след дълго бил намразен и скоро след това – прогонен от вампирското общество. Тогава, огорчен от тази ужасна постъпка, Ванитас се заклел един ден да отмъсти на вампирите на Червената луна. И така създал книга със сини корици и черни страници, на която дал невероятна сила. Силата да унищожи всички омразни вампири на Червената луна!

… или поне така гласи легендата. Нашият главен герой Ноѝ е решен да проучи тази приказка из основи, като открие въпросната Книга на Ванитас и потвърди, че тя наистина съществува. И ето, че съвсем скоро Ноѝ се натъква на следа в лицето на един загадъчен човек, представящ се за Ванитас - наследникът на Вампира на Синята луна, който ще спаси всички вампири от предопределеното им падение. Човек, който притежава легендарната Книга на Ванитас!

И воала! Вече разполагаме с едно скромно резюме на историята. Като допълнение можем да споменем няколко важни детайли за света на „The Case Study of Vanitas“ или какво, по дяволите, се случва в тази вселена?

Не съм добър разказвач, но можеше и по-зле, нали? :D

[jedan-bojan]

Цео свет је за митолошко зло прихватио српско име вампир, бесмртно биће надљудских способности које људима пије крв

Вампир, назив за бесмртно биће са људским способностима, које је, између осталих, на платну сјајно отелотворио Гери Олдман у режији Френсиса Форда Кополе, потиче од српске речи која је општеприхваћена у свим светским језицима. У разним крајевима словенског света вампир се назива и: вукодлак, лампир, лапир, видегоња , а најчешће вупир .

Вампир је биће из митова и легенди словенских народа, посебно оних са Балкана и Украјине.Вампиром се сматра дух мртве особе или леша који је оживео зли дух или ђаво.Српски вампир Петар Благојевић, стар скоро 300 година, сматра се најстаријим и првим званично забележеним.Благојевић је први „званични” вампир савременог света, који је „живео” у Србији почетком 18. века и вероватно је заслужан што је реч „вампир” једина српска реч која је прихваћена у готово свим светски језици данас.

Први помен појма вампир у западној Европи везује се за несвакидашњи догађај у Србији, који је забележен у једном аустријском листу 1725. године.Објавили су текст о Петру Благојевићу који је живео у селу код Пожеревца и који је наводно после смрти устао из гроба и почео да пије крв и убија мештане.Тим лекара је ч��к дошао из Беча да утврди истину о догађајима. Према писању медија, Благојевићев гроб је отворен и у њему је пронађено тело које није иструнуло, које је изгледало као да је "још живо" и са свежом крвљу у устима. Сељани су тело проболи глоговом колцем и спалили, а убиства су престала. У наредним вековима откривени су још неки „вампири“ у Србији – аустријски извори помињу и Павла Арнаута који је напао људе код Крушевца , а воденица вампира Саве Савановића и данас се може посетити у селу Зарожје код Бајине Баште.

[superted]

I’m watching “From Dusk till Dawn” (1996). Висококалоричен 90-тарски гювеч с чили, сметана и ананас от: трилър, екшън, ужас, вампири, танцьорки, пиянски свади, комедия, Тарантино, Клуни, Кайтел, Дани Трехо, гореща Салма Хайек.. и всичко с убедителност, впечатляващи ефекти, революционен кино плам, гавра и сериозност, които можеха да се споят в това монолитно цяло само в онази буйна епоха. 8/10. https://www.youtube.com/watch?v=jNuIn4T-CLk

[writing-is-fun]

The Beautiful от Рене Ахдие

The Beautiful от Рене Ахдие

Привет, привет, книжни пандишпанчета! Четенето по време на изолоция горе-долу ми се получава, но времето е малко, като работиш от 10 до 7 и след това се чувстваш изморен. Като че ли, поне при мен е така, повече работя като съм си вкъщи, защото забравям за почивки и да стана от стола като цяло… Ама айде да си говорим за книги вече. Мисля в следващите дни да засипя блога с ревюта, тъй като съм супер…

[vaseljenska]

Полицијски час у Малавију због вампира

Полицијски час у Малавију због вампира http://www.vaseljenska.com/zanimljivosti/policijski-cas-u-malaviju-zbog-vampira/

[mytasteforliving]

🧄Чеснова крем супа (ще гоним вируси и вампири.. и хора 😃 😂 ) 🧄Вкусна и ароматна крем супа, приготвена с изпечен на фурна чесън и сварени зеленчуци! 🥔🥕🥬🧄🧅 ✅Рецептата в #линквбио ✌🏼 --------------------------------------------------- 🧄Delicious and fragrant cream soup prepared with roasted garlic and boiled vegetables - onions🧅, potatoes🥔, carrots🥕 and celery🥒, suitable for vegans. ✅Visit #linkinbio for the recipe! ✌🏼 . . #mytasteforliving #creamysoups #creamsoup #garlicrecipes #garlicrecipe #garliccreamsoup #garlicsoup #garlicsouprecipe #veganlife #vegandishes #vegansoups #vegancreamsoup #vegansoup #veganhealthyfood #healtylifestyle #healthyeating #healthyliving #healthyfoodrecipes #healtyrecipes #healthyrecipe #healthysoups #healthysoup #healthygarlic #кремсупа #чесън #рецепти #супа #зеленчуковасупа @mytasteforliving https://www.instagram.com/p/CMbu3LEpQtn/?igshid=odoxgvfqsi85

[stupidmovienights]

Plan 9 from Outer Space (9/аутър спейс)

М: Най-забавната част от филма - заглавието. Постигнали са перфектното заглавие, което не се връзва с нищо. Р: Хареса ми единствено идеята за това как бомбата от фотони... М: Не. Просто спри. Р: Ъм... М: Кен ю межър а партикъл оф сънлайт? Йес. И дъ рейз ар НОТ мейд аут оф атъмс. Толко ли не са могли да прочетат един учебник, нещо да запомнят? Р: Кво да запомнят, като те не могат да запомнят началото на филма 5 минути по-късно, и средата - вкрая? Някво през целия филм се говореше, просто нямаше една свободна минута без говорене, в която да си починеш от това да се опитваш да разбереш кво ти говорят е така. М: Да, те вместо саундтрак нон стоп си говореха. Р: Поне да казваха нещо смислено М: Да, поне да бяха казали, че светлината е направена от фотони! Аз не знам колко е сложно... Р: Е добре де, ама тряа да признаеш, че тая идея как слънцето е като бутилката газ, е яка. М: Ъхъ. :| Р: Заслужава ли звание? За най-многословен тъпофилм може би. М: Това е заради дъ ленглуидж компютър. Затова нон-стоп говорят, за да ползват все пак дъ ленгуидж компютър. Р: Но той не се появи нито един път в сцени, където извънземни разговаряха с хора. М: Да, и ни плейнаха месиджа. Но след това те си разговаряха флуънтли един с друг. Р: Ай гес, както всичко друго във филма, беше забравено. Няма да изреждам, защото ще се ядосам. М: Какво ли стана с жената вампир? Аз забраих. Р: Те просто предположиха, че и тя е станала на кости, и това беше. М: И всичко това беше, за да кажат на тия 5 човека? Р: ДА. ТО НЕ МЕЙКВАШЕ СЕНС ��ЯЛОТО НЕЩО. М: 9 про-аутър-спейс (защото не е процент от сто) разбрах. Това е новата единица, която заслужава този филм. Както дъ сънлайт партикъл, която е новата божествена частица. Р: А, и извънземните също са набожни. Защото това е много дълбоко. М: И кое послание беше по-силно - това, че са патриоти, или това, че са религиозни? Р: Най-силното послание беше, че през цялото време се правеха че имат план, а нямаха никъв план. И плана им се променяше във всяка сцена, в която имаше извънземни. М: Или вампири-зомбита. Р: И добре че нарейтъра просто изчезна в един момент. М: Обаче продължиха същия глас да го ползват и си мислех, че някой нарейтва, а то говореха героите. Р: Да, щото хората не си отваряха устите, като говореха. М: Справихме се.

[goodnight-library]

П. С. Каст / Кристин Каст

Училище за вампири - Пробудена - т. 8

[mihaylovblog]

18.09.1992 г. – Премиера на българския игрален филм "Вампири, таласъми" по сценарий и режисура на Иван Андонов. Оператор е Димко Минов. Музиката във филма е композирана от Кирил Маричков. В ролите: Илка Зафирова, Жана Караиванова, Живка Ганчева, Пепа Николова, Васил Банов, Николай Урумов, Георги Русев, Петя Силянова, Ели Скорчева, Чочо Попйорданов, Стефка Янорова, Лъчезар Кацарски, Георги Русев, Катя Чукова, Николай Бинев, Антони Райжеков, Надя Тодорова, Петър Димов, Ева Демирева, Владимир Каракашов, Виктория Василева, Константин Хаджипанзов, Веселин Недялков, Венцислав Илиев, Панайот Цанев, Неделчо Стойчев, Николай Стоилов, Стоян Маджаров, Румяна Рунева, Михаил Михайлов, Катя Кючукова, Таня Губиделникова, Александра Сърчаджиева, Стоян Гъдев, Румяна Бочева, Свобода Молерова, Мария Карел, Борислав Иванов, Магда Шалева, Жана Стоянович, Димитър Герасимов и др.

[myterrypratchettbookshelf]

Светът на диска - други издания

Карта на Светът на диска

Дневник на Невидимия Университет от "Светът на диска" за 1998

Годишник на гилдията на убийците за 2000

Годишник и дневник на Гилдията на смешниците за 2001

Годишник на Гилдията на Крадците и дневник за 2002

Дневник на променените вампири за 2003

Алманах от Светът на диска

Годишник на просвещението на Лу Дзе за 2008

Фолклорът от Светът на диска

Подробно ръководство на град Анкх-Морпорк

Костенурката припомня: Спътник в Светът на диска.. до тук

Наръчника на Г-жа Брадшоу

Дневник от Светът на диска 2015: Ние сме Игори: Първа и последна помощ

Атлас на Светът на диска

Дневник на Светът на диска на Тери Пратчет за 2016: Практично ръководство на модерната вещица

GURPS "Светът на диска" ролева игра

Улиците на Анкх-Морпорк

Албумът на Тери Пратчет

Изкуството на Светът на диска

Светът на акото

[petarnizamov]

Честит джендъризЪм. На документа на снимката се вижда решението на Върховния съд във Френска Канада с което след развода се дава на Бившата ми жена това което е описано а именно цялата къща и еди колко си пари от заплатата ми и пенсията ми. Тук искам да отбележа, че Бившата ми жена е черна вещица и работи с организираната тъпотия и ми е влияла повече от 10 години с цел да ме окраде за да може да живее със сина си с който прави секс. Преди това ми открадна още два недвижими имота със съдействието на корумпирана счетоводителка и други нейни съмишленици някои от които са от Ромски и произход както и Самата тя. Надумваше хора да ме тормозят и да ме унижават за да може да ми пие енергията тъй като освен черна вещица, тя е и енергиен вампир. Енергийният вампиризъм е болест която не се лекува и е по рождение. Такива като нея колят и бесят в Канада понастоящем, конкретно престъпници психопати и енергийни вампири. Крадене И безчинства разбира се има по цял свят, но в Канада са много по-чисти нещата и се действа с поддръжката и съдействието на правителството което работи в тесни връзки с организираната тъпотия. Да знаете, че Канада е женска държава. Поне така се води. Така, че ако има престъпници които да имат планове и идеи как да крадат, да тормозят хората и да безчинстват, Да заповядат при Бившата ми жена и тя ще ги упъти към правилните хора. И пак повтарям, всичко е организирано много здраво и с помощта на канадското правителство по точно в тоя случай с правителството на провинция Квебек. Ако практикувате кръвосмешение или ако сте джендър още по-добре защото там те сега са на мода и ги поддържа цялата система. Благодаря за вниманието 🙏. (at Burgas, Bulgaria) https://www.instagram.com/p/B5foy-_pK5v/?igshid=38e8gzt8pk71

[georgealex1605]

Еволюция или деградация?

Да задам ��дин въпрос, който мисля, че е много наболял днес... Когато хората станат свръхчувствителни и не можеш да кажеш какво мислиш и да изразиш лично мнение, тъй като все някой се обижда, наранява и огорчава от твоето мнение? Когато не можеш да поведеш напред, защото „мнозинството" има свои мнения как трябва да води един лидер? Когато не можеш да имаш власт и да я ползваш, защото ставаш диктатор и налагаш своето мнение? Когато не искаш да учиш, тъй като знаеш всичко и имаш гугъл? Когато си толкова позитивен, че отказваш да видиш реалния свят с неговите болки и проблеми? Когато твоите приятели „те натоварват", когато споделят болката си и ти не можеш „да издържаш енергийни вампири"? Когато всички ти се качват на главата, защото отминаваш глупостта и идиотщините с великодушно мълчание, свит в ъгъла и сбутан встрани като безгласна буква? Когато твоето „Не" няма сила и толкова често бива променяно в „Да", тъй като „нямаш избор така или иначе" и просто трябва да се съобразяваш с мнозинството? Когато... Това всъщност еволюция ли е или... деградация? Какво мислиш ти? Хайде да започнем да говорим по важните въпроси... Read the full article

[darkhearttxx]

По какви мъже си падам?

Всеки път, когато имам възможността да говоря с непознат мъж и разговора се задълбочи, се стига до въпроса "По какви мъже си падаш?" . Преди тази вечер не се бях замисляла по какви мъже си падам. Не се бях запитвала какво точно искам и как стоят нещата (жена съм, може би за това) .. Днес осъзнах следното- разликата от това по какви мъже си падам и по какви ИСКАМ да си падам е много голяма. Аз искам да си падам по мъже с чувство за хумор.. Мъже, които да ме накарат да се усмихна въпреки че цял ден съм била сред идиоти и енергийни вампири. Въпреки това си падам по кретени, които ме вземат за шега..Насмешка. Аз искам да си падам по може проявяващи разбиране. Такива, които и да им кажа, че днес съм се събудила със задника нагоре, майка ми ми е вдигнала нервите и мивката е пълна с чиний, които ме чакат ще ми изслуша всички глупости. Нищо, че хленча за тези неща от ежедневието всеки ден. Въпреки това аз си падам по празни същества за които "аха" е не само част от начин да се измъкнат от досаден чат .. То е начин на изразяване на непукизъм и егоизъм и в ежедневието. Аз искам да си падам по мъже, които се борят за любовта си. Такива, които няма днес да са пред мен и да ме обсипват с надежда и щастие, а утре да си вземат парцалите и да си бият шута. Обикновено си падам именно по тези вторите- страхливците. Еднодневките. Аз искам да си падам по мъже, които могат да говорят за всичко с мен. Да говорим с часове и да се разбираме идеално . Дори и да влезем в спорове да можем да си дадем равносметка, че всеки има свое собствено мнение и това е. Аз обаче си падам по създания лишени от възможността да говорят. Те предпочитат да правят други много по-важни и интересни неща- да се чукат например.. И то всеки път с различна. Искам да си падам по искрени мъже. Мъже, които са отворена книга пред теб и ти си наясно какво точно те очаква. Мъже, които не биха скрили нищо, защото това са те.. Това трябва да се знае и те го осъзнават. Въпреки това онези мистериозни създания пълни с мръсни и грозни тайни ми замъгляват преценката и отново надделяват над разума ми. Съжалявам, мамо! Искам да си падам по мъже, които ОБИЧАТ. Такива, които са преживели много, но въпреки това намират сили да продължат и да бъдат една истинска подкрепа в живота. Искам не само да си падна по такъв мъж, но и да се влюбя в него.. Но знаем, че това няма как да се случи. В крайна сметка лошите момчета печелят битката всеки път. Все пак живеем в реалността, а там обикновено "доброто винаги побеждава" не винаги важи. В повечето случаи побеждава именно нечестното, вредното, но напълно желано изкушение.. -Авторско

[vprki]

Николай Папучиев: Нашият бит е като че ли организиран около късния социализъм

„Музеят - възможен и невъзможен” /изд. „Кралица Маб”/ е озаглавена книгата на доц. дфн Николай Папучиев, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Подзаглавието е „Предизвикателства на масовата култура, стратегии на пазара и носталгично помнене на миналото”. С него разговаряхме за „въпреки.com”.

Николай Папучиев e доцент във Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски”. Чете лекции по антропология и фолклор на българите и антропология и фолклор на славянските народи. Ръководител e на магистърска програма „��нтерпретативна антропология”. Доктор на филологическите науки с докторат на тема „Преобразяване на традиционната култура в модерен разказ за нацията. Антропология на вещта и символните форми”. Автор е на книгите „Фолклор и национална култура” (2012), „Културна антропология: История на идеите. Т. 1” (2014) и „Културна антропология: Слово, обред, обичай. Том. 2” (2016). В новата си книга той се опитва да отговори на въпросите: Как вещите от миналото се превръщат в ценно материално наследство? Какво се случва с него и как функционира то в условията на съвременната култура? Какво правят музеите, галериите и отделни частни колекции, за да участват в конструирането на исторически проверен наратив за преживяното? Как места за забавление – като ресторанти и барове – се превръщат в пазарни агенти, опериращи с носталгичното чувство по още незавършилото минало?

Това са едни от най-важните въпроси, които задава изследването, полагайки ги в контекста на формиране на групови идентичности в периода след 1989 година. Проблемите на колективната памет в условията на съвременната масова култура, носталгията и различните пазарни стратегии, опериращи с артефактите от миналото, са анализирани през частните интереси и общите политики за охрана на културното наследство. Книгата има две глави – в първата той анализира някои вече създадени музеи, докато във втората говори за все още неслучения музей на социализма и близкото минало в България.

Николай Папучиев - снимка Стефан Джамбазов

Питаме го защо интересът му е насочен точно към музеите. Казва, че от една страна е случайно, от друга – не съвсем. Много обича да пътува и да посещава музеи. Това е скъпо удоволствие, но в доста европейски страни и не само в тях голяма част от музеите обявяват един свободен ден, в който човек може да влезе дори и без да плаща. Бил на специализация във Варшава и почти не останал музей, който да не разгледа – бил в 50 и повече. В Грац, Австрия пък възможността за безплатно посещаване на музеи била уредена много цивилизовано. Там, ако останеш повече от месец в града, трябва да се регистрираш в полицията. И като се регистрираш ти давали карнетка и в рамките на 24 или 36 часа може да се посетят безплатно шест или седем музея, казва Николай Папучиев.

В музея “Skansen” в Стокхолм и посетителите могат да се включат в различни дейности - снимка личен архив на Николай Папучиев

В книгата той разказва за музея на открито „Skansen” в Стокхолм, който според него заема ключово място в разбирането за развитието на модерната етнография. „Ако разглеждаме фолклора и етнографията като една култура останала в миналото, не можем да уловим процесите, които са се случвали. Докато съвременните изследвания не могат да минат без изследване на институциите - нито на държавата, нито на ��узея. Защото музеят се оказват една ключова институция, която формира представи. В световен план това много ясно се вижда”, казва Папучиев.

“Къщата на Жулиета” във Верона - снимка ар��ив PLD Travel

В тази първа част на книгата авторът разказва и за музеи като т. нар. “Къща на Жулиета” във Верона, която е един абсолютен конструкт на популярната култура. „Нямаме реална героиня и Шекспир го е казал, това е една художествена фигура, около която популярната индустрия успява да завърти едни представи и да превърне този музей в продукт, който се продава много добре на международния туристически пазар. Пропуснах да го напиша в книгата, но сега го готвя като статия – същата история е и с музея на граф Дракула в Брашов - замъка Бран”, добавя Папучиев. Това е частен музей, възникнал през 70-те години на миналия век от едно общество на граф Дракула в Лондон. И комунистическото правителство на Чаушеску успяло някак си също да продава идеята, макар и не много успешно.

Част от музея на граф Дракула край Брашов - снимка архив PicBon

От 2009 година този музей е частен и според една статистика от ПР отдела им, този музей по закупени билети годишно се посещава от над 800 000 души. Единственото автентично за връзката на този замък с граф Дракула е, че той е бил затворен там за два месеца, когато унгарският крал го пленява. Иначе в околните села се разказват предания за вампири, но реално не е имало набучени хора на колове от графа, нито някакви извършени убийства. Създава го литературата - Брам Стокър описва едно място без да е ходил никога в Румъния. И в един момент се оказва, че този замък отговаря на представите и правят това място туристическо.

На различни места в България хора събират предмети от времето на соца - снимка Стефан Джамбазов

Кое е възможното и кое невъзможното в музея и какво е важно за него - автентичното или пресъздаването на представата? „За мен са важни и двете неща. Като етнограф, като човек, който се занимава с тенденциите в съвременната култура, не можем да пренебрегнем нито едното за сметка на другото. Ако искаме да си обясним съвременното общество, не можем да кажем - музеят на Жулиета не е автентичен. Той не е автентичен, ама ако събира по 2 милиона души на седмица, автентичен е и ние сме длъжни да проучим този проблем. И в този смисъл важно е и едното, и другото. Важно е с какъв инструментариум ще подходим, начина по който ще разгледаме тези музеи”, казва Николай Папучиев.

Собственикът на смесен магазин - кръчма в село Тияновци край Видин е създал своеобразен музей на близкото минало - снимка Стефан Джамбазов

А кой е невъзможният музей? „Оказва се, че музеите могат да бъдат и възможни, и невъзможни в едно и също време. Музеят, който не мога да кажа по какви причини е невъзможен – това е Музеят на близкото минало. Ние нямаме Музей на социализма и се оказва, че сякаш не можем и да го направим по неизвестни причини. Не е като да няма съвсем желание – има. Не е като да е нямало дискусии през годините, които да дискутират, засягат този проблем – какво е било това минало, как да се направи нещо, как да се представи на сегашни и бъдещи поколения…”, отбелязва етнографът.

Често снимки и предмети от соцминалото ни се използват като интериор в заведения - снимка личен архив на Николай Папучиев

Този проблем той засяга във втората част на книгата. През 90-те години на миналия век имаше една подобна социално-критична енергия, но тя не успя да се канализира, да й се даде някаква насоченост по посока на такъв музей. Опити имаше и от страна на писателя Георги Господинов и журналистката Диана Иванова по посока на това минало например с тяхната „Инвентарна книга на социализма” и със събирането на предмети от онова време, а и от други. Георги Господинов разказва пред Мила Гешакова във в. „24 часа”: „Самият опит по cъбиpането на тези пpедмети беше интеpеcен. Oбикаляхме cтаpи cкладове, антиквари и най-вече тавани и мазета на пpиятели. Най-много cоциализъм имаше в мазетата. И ако пpиемем, че мазето е подcъзнанието на една къща, то cъвсем основателно cоциализмът дpеме там... Там можеш да откриеш cтар телевизор „Oпера”, ел. печка, бyтилка веро, ютия, детска метална касичка... Всичко е �� „Инвентарна книга на cоциализма”. Чаcт от тези пpедмети - xолни гаpнитypи, cекции, домашни пpибоpи, пpодължават още да cа чаcт от интериора. Направихме един „кратък музей” за две cедмици. Интересът беше нeочaквано голям. Парадоксално тъкмо младите xоpа бяxа по - любопитни. Виждам, че cега в pазлични точки на cтpаната xоpа и оpганизации обявяват cъбиpането на пpедмети и лични иcтоpии от онова вpеме. Дано интеpеcът им да не е cамо юбилеен” казва Георги Господинов през 2005 година. Но май през 2019 година засега се оказва, че е бил само юбилеен…

“Къщата на терора” в Будапеща - снимка архив

Според Николай Папучиев Министерството на културата, държавата, общините някак си са абдикирали от този проблем и той остава на частната инициатива – купуват се вещи, препродават се. „Цялото това поле остава на хора, които имат частна инициатива, представа за това минало, те оперират с артефакти, купуват, събират, част от тях се опитват да покажат, но не може да се види цялостна методология”, казва той и разказва за някои такива частни колекции на различни места в България в книгата си. В други бивши соц. страни има големи музеи – дава за пример “Къщата на терора” в Будапеща и друг във Вилнюс, в сградата на бившата Държавна сигурност, който бил потресаващ. Имало единочки, в които хората са били затваряни и са стояли прави при това с вода до коленете. И само ние сме останали отстрани, заявява доц. Папучиев. Според него държавните институции се оправдават със закони, че 50 години бил срокът, когато може да се оцени един исторически период и да се направи музей за него. В Националния исторически музей му казали, че те се занимават само с достиженията на социализма – например с купите и медалите на успял спортист?!

Музей на жертвите във Вилнюс - снимка архив

„От друга страна няма голяма обществена дискусия по този въпрос и може би на никого не му е интересна темата. Частните сбирки задоволяват този интерес на повърхностно сантиментално ниво и после друго няма. Например къщата на Живков в Правец напълно задоволява едни носталгични социални търсения и по-нататък обществото като че ли няма импулс да роди едно критично вглеждане в собственото си минало”, смята ученият. И друга причина за липсата на такъв импулс по думите му е, че може би ние си живеем още в късния социализъм. „Нашият бит е като че ли организиран около късния социализъм. Ако се загледаме около това, което хората при ремонти изхвърлят от къщите си, това са мебели от 70-те години. Или от 80-те -  преживели 50, 60 години. Ако щете и манталитетно живеем с този период. Точно защото не се създава такава критична позиция. А желанието за промяна идва, когато най-напред видиш онова минало, отдалечиш се от него и тогава поемеш в някаква друга посока”, казва Николай Папучиев.

Музей на автомобилите на социализма в Пещера - снимка личен архив на Николай Папучиев

Каква е целта на книгата и изследването му? „Много ми се иска тази книга да е попаднала във времето си и да ��апочне един разговор за музеификацията на времето на социализма. И не аз да съм определящата фигура, защото от всички музеолози аз най-малко разбирам от музеи. Има прекрасни професионалисти и историци, има и хора, които се занимават с този проект конкретно. И наистина, да се започне един разговор и да се направи проект за музей на това близко минало. И да може да се представи в пълнотата му. Защото много е лесно да се съберат опаковки от дъвки турбо от 80-те години, обаче трябва да се намери механизъм да се покаже и онзи скрит страх във времето, автоцензурата, подслушването на телефоните, открития лист за да отидеш на 15, 30 километра от границата. Да не говорим, че не можеше да преминеш тази граница. Страхът за това, че могат да те интернират за един виц, да кажем докъм 60-те години.

Кабинет в “Ретроапартамент" към историческия музей "Пеньо Пенев" - Димитровград - снимка личен архив на Николай Папучиев

После дори и някак си режимът да се е отпуснал, не е съвсем така. По времето на Андропов например обикаляха по кафенетата да проверяват дали си на работа, защо си там. Социалната стратификация трябва да се покаже. Кои бяха тези, които потребявахме ширпотребата на масовото производство, не докрай измислено. Кои бяха онези, които можеха да влязат в Кореком и пазаруваха оттам. И пътуваха. Все неща, които един разказ за миналото не може да подмине. Не можем да го идеализираме, не можем струпвайки вещи да го показваме едва ли не като рога на изобилието. Така че ако може да има някаква практическа цел извън предизвикателството, което представляваше търсенето на тези теми, желанието ми е един задълбочен разговор да тръгне в тази посока”, надява се Николай Папучиев. ≈

Текст: Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[1-5am]

"Мъжете, спрямо жените, са ретардирали вампири - хапят навсякъде но не смучат."

V. V.