#бавно

[pocahontasisthatyou]

Как разбираш, че си остарял? Еми така 😂

П.С

И правя лютеница Юли месец 🤌🏽☠️

[proekt-prosper]

“ Съвременният лукс е способността да мислиш ясно, да спиш дълбоко, да движиш бавно и да живееш тихо - в свят, който е устроен така, че да възпрепятства и 4-те. ”

- Джъстин Уелш

[22arelzee]

Бавно се превръщам в човека, който трябваше да бъда отдавна.

[midtts]

Търпение, спокойствие, лекота. Леко, момиче, бавно и хладнокръвно. Научи се да управляваш емоциите в себе си.

Обичаш? Обичай. Леко, деликатно, ненатрапчиво, искрено.

Плачеш? Плачи. Леко, мълчаливо, тихо, искрено.

Оставаш? Остани. Леко, непретенциозно, бодро и искрено.

Тръгваш ли? Тръгвай. Леко, без излишни думи, без да се обръщаш и нека бъде искрено.

[slimarka]

- Тогава защо не и пишеш ? - попита тя.

- Не искам да ме помисли за нахален ! - отговори той.

-Прав си, жените не си падаме по нахалници ! - каза Нина, извади цигара от кутията и запали. После дръпна и бавно издиша дима на малки кръгчета добавяйки:

- Нека ти кажа още нещо малкия! -продължи тя пронизвайки го със зелените си очи, които закачливо искряха наподобявайки два шлифовани изумруда! Огън се пали от искри! Ако изпуснеш момента с искрите,след тях колкото и да опитваш, няма да го запалиш. Надявам се да си ме разбрал, какво искам да кажа намигна тя !!!

*Борислав Илиев

[niqgenova]

О скъпи, нищо не разбираш

Не си признаваш, че от мъката по мен се пропиваш

Бавно, но сигурно към края си отиваш Безрезултатно спомени изтриваш

И с мислите за мен заспиваш

О, скъпи...

-Н.Генова

[myminiworldd]

Днес, точно 1075 дни откакто се запознахме, се събудих и осъзнах, че вече не съм влюбена в теб. Не погледнах телефона си с надежда да видя съобщение, не очаквах обаждане, не се замислих какво правиш в момента, какво би било да се събуждаме заедно...

Оправих леглото си, облякох се, отворих прозореца, направих си кафе. Навън животът продължаваше бавно и красиво – деца отиваха на училище, комшийката хвърляше боклука с цигара в уста, един дядо изнесе остатъците от вечерята и ги нареди пред бездомните котки.

Как до вчера не бях забелязвала това? Защо не съм си позволила да се насладя на този миг с дъх на кафе, липи и сутрин? А, да – защото исках теб, мислех за теб, виждах теб. И нищо друго, и никой друг.

И си давам сметка – беше страшно така да ме заслепи това обичане, че да забравя не само как се обичат другите, но и как се обича светът. А светът заслужава обичане, нищо че е объркан и шантав, а може би – именно заради това.

Днес осъзнах, че съм те изплакала - някъде между пропуснатите обаждания и онова абстинентно "а можеше да бъде", което никога не е. Може би, трябваше да те изплача, за да видя света по-ясно – свят, който заслужава да бъдеш влюбен в него денонощно.

Нещо ново се събуди в мен – мисълта, че искам да направя толкова неща – да си боядисам косата, да отида на кино…

Тогава ти звънна. Да беше звъннал ден по-рано, само ден по-рано – каква разлика щеше да има, цял живот разстояние! Но днес… Днес ще оставя телефона и ще се разходя.

"Край" се пише тихо. И не се пренаписва.

"Край", Мадлен Аспарухова

[moonlitscribe]

Красива е, нали? Постарала се е, личи си. Облякла е най-хубавата си рокля, обула е най-високите си обувки и просто върви. Пристъпва бавно, но сигурно. Поставя напред единия си крак, а след това, отмерено добавя и другия - едно отдавна отиграно движение. И макар да изглежда същото, като това, което те накара да я загледаш преди толкова много години, всъщност изобщо не е. Днес тя не идва към теб, а даже напротив - отдалечава се. Бавно, но сигурно, напуска живота ти. Тръгва си, по същия начин, по който и дойде. Има нещо магично, знаеш ли? В потропването на токчета. Нещо... болезнено. Особено ако принадлежат на жена, решила да те напусне. Тя ли? Точно такава е, не си прави труда да го мислиш. Късно е вече за размисли, късно е вече за извинения. Огледай я, обаче, и се заслушай, защото само това ти остана. И когато за последно ти тропне с онова нейното токче, ще осъзнаеш колко красива е всъщност. Разпилените ѝ къдрици вече няма да те дразнят. Сенките под очите ѝ вече няма да ти правят впечатление. Килограмите, за които толкова ѝ опяваше, няма да имат значение. И когато всичко около теб притихне, ще чуваш само болката, идваща от сърцето ти. Онази, за която аз ти говоря. И нито ще искаш да спреш да я гледаш, и нито ще искаш да спреш да я слушаш, тая жена. Няма да имаш избор обаче, защото изборът е отда��на направен. И той съвсем не е твой, нейн е. Какво избира ли? Себе си. След като в продължение на години избираше тебе.

-- Moonlit Scribe 🌙

[mulchaniie]

нежната ти длан като листо на фикус протегната стърчи да стигне моята

студените сълзи изсъхват бавно преди да стигнат горната ти устна за да ги изпие

разстоянието което ни дели - дъх на солена целувка

[summersoullll]

И след време, може би след години, ще се сетиш за нея. За онова момиче, лудото. Шантаво беше на моменти и трудно разбираше какво и минава през главата, обаче едно винаги беше сигурно- като нейната любов втора нямаше. Ще се сетиш как се карахте за най-дребните неща, но това беше просто защото и пукаше за теб. Ще се сетиш как нежно прокарваше пръсти през косата ти, когато светът започваше да се върти; и как бавно целуваше устните ти, когато нямаше нужда от думи. Ще сетиш как те обичаше. Но ще е късно..

Нея вече няма да я има.

[designis4lovers]

1.

първо ставам невидим, после губя гласа си и се превръщам в спомен, призрак, който слиза по стълбите, отваря вратата и си отива завинаги.

2.

когато те прегръщам, моите спомени се смесват с твоите; когато заспиваме прегърнати, ти прескачаш в моите сънища, а аз се събуждам в твоите --

затварям очи в моето тяло, отварям ги в твоето.

3.

будя се и наблюдавам как денят изчезва по-бавно от кожата ми, по-бавно от дъха ми -- облаците по небето спускат сенки долу, предат време, а аз ги трия и изчезвам.

[keeptolking]

"Изгарям да те владея, това диво желание, да те накарам да изгубиш контрол, да взривя фантазиите ти и да ги превърна в реалност..

Да те обожавам бавно, с мощни тласъци и адско сладки движения, за да те докарам до безпомощност и да се предадеш на ръцете ми, които пронизват всяка твоя интимност...

Искам да се насладя на чувствеността ти, да целуна раните ти и да те върна към насладата на живота..

А там, докато си под мен, в истинската си същност, изтощена и подчинена, ще ми подариш всичко от себе си, позволявайки ми да пътувам из тайните ти, необятни светове.."

- P. A., "Посветено на Е."

[nekazanitedumibolqtnaimnogo]

Не знам дали съм по-стресирана, заради това, че тази година минава така бързо,

Или,

така бавно ..

-h;

[iamstonecoldbabyy]

Глава 33

Старият човек. Пристъпва бавно, пристъпва леко, в любимите си стари дрехи. Най-сетне себе си, без да има нужда да се показва и доказва, той вече е направил това, което е трябвало да направи, той вече е взел своите уроци и скромно казва „Ех, че кой съм аз, аз нищо не зная, живея и започвам моята седемдесет и осма година, но аз все още се уча и дете, времето никога няма да ми стигне да знам…“. Старият човек, с цигара в ръка, с шапка бомбе, излязъл, сред природата, сред хората, сред въздуха, просто ей така, защото сега има време да оцени времето, свободата, мириса на живота. Замислен, унесен и философ, продумва ти „Добър ден“, докато минаваш покрай него и среща с надсмешка странните погледи, които получава. „Клетият, няма с кого да си поговори, че затова заговаря непознати, старостта е толкова жестока…“, чух някаква жена да обяснява на друга, докато минаваха покрай мен. Ах, клетата, помислих си аз, че тъжно е как хората забравили са да бъдат хора. Забравили са поздрава, забравили са разговора, останал им е само гласа и празнотата в думите. „Здравейте, хубаво утро, нали? Слънце, топлина, пролетта ни дава знаци, че вече почти е тук“, заговорих аз стария човек. Той ме погледна с онази дядовска усмивка и остроумно ми отговори „Хубаво е, хубаво е, чакам пролетта, да разцъфтят цветята и да откъсвам на бабата всеки ден по едно ароматно цвете от нашата градината“. Цветята и жената, какви красиви причини да обичаш пролетта, а колко по-топло е чувството да обичаш някого от петдесет години и да чакаш един сезон, за да виждаш двете си любими на едно и също място в перфектен синхрон. Старият човек, мъдро същество, знае за живота от седемдесет и осем години и накрая те забива с клишираната фраза на „Аз знам, че нищо не знам“. Обяснява ти как живота е наниз от щастливи моменти и трудни моменти, но нищо не е вечно. Казват само че душата е вечна и нейната закодирана мъдрост, но това е друга тема, за друг разговор. „Живей си сега, дете, за всичко има време, само за пропиляното няма.“

[slimarka]

Да ти кажа ли какво ще се случи с теб,

когато махнеш всичко излишно, което те товари психически и физически?!

- Ще прогледнеш наново!

Истински! Истината ще прореже като скалпел зениците ти! Ще отрязва!

Ще започне първо от теб!

Ще отреже онзи розов фон, който ти пречи да виждаш.

Отначало ще боли! Много ще боли.

Ще изтеча през клепачите ти!

Бавно и парещо!

Изгарящо и солено!

Червено и дразнещо!

Изливащо се на порои.

После на капчуци! ..Накрая на уморени капки!

Пресъхващо и все по - нарядко!

Накрая ще спре!

После идва ред на благодарността

Ще благодариш!

Ще благодариш първо на себе си, че отново можеш да гледаш,но този път виждаш реалността с истинският ѝ облик!

Както слепец прогледал ясно в светлината ! Ще неудомяваш как и защо ти е отнело толкова време.

Ще се присегеш и ще вземеш най -голямото парче истина ,

ще започнеш да режеш!

По -точно -"Ще съсичаш"

Без колебание ще го правиш-това го знам със сигурност!

Ще започнеш да премахваш излишното!

Гнилото!

Лъжовното!

Наивното!

Ще ти е трудно,но ще се справиш

Ще боли разбира се, но никой не е умрял от болката,нали? Важно е да не спираш!

Ще съсичаш блудкавите ти разбирания!

Ще изхвърляш всичко, което си събирал/а през годините.

Ще разхвърлиш онази ти Душа на парчета-

да изтече всичко ненужно. Накрая ще се сглобиш!

Пъзел,само че пъзелът ще е на Душата ти !

Парче по парче ще залепиш!

Стабилно , безкомпромис��о! Решително.

Без излишни емоции.

Без грешни ходове.

Без грам самосъжаление.

Прецизно и точно!Всичко на ново,

после ще седнеш и ще се вгледаш в образа , който си създал/а

От "минало и предишно" за настоящо и реално.

Ще се поздравиш, по-точно ....ще се здрависаш но не с друг ,а със себе си .

"Браво, добре ти се получи" ..ще си кажеш !

Сега вече виждаш перфектно ,нали.?!

Сивото и фалшивото не бяха твоят цвят!

Ще го направиш, повярвай ми - знам го!

© Tanq Markova

[vasetovp]

При баба и дядо е друг свят, за който само едно внуче може да знае. Гозбите са три пъти по-вкусни, отколкото ако си ги направиш сам, а уж имаш същата рецепта. Къщата им е по-уютна с всичките си стари мебели и понякога смешни покривки, обаче там винаги заспиваш по-бързо, сгушен в юрганите от едно време. Нямаш задължения и много лесно се превръщаш отново в дете, когато се разхождаш по улиците, където си тичал, играл и си строил кули от пясък. При баба и дядо винаги времето тече по-бавно, следобедите са по-дълги, а кафето не е капучино с каймак и канела, но пък е кафето, което можеш да пиеш само там. И историите, които дядо разказва никога не свършват и все се чудиш защо не е написал книга досега - винаги има толкова да разкаже. Понякога се повтаря и ти става смешно, че си мисли как историята, която си чувал безброй пъти, е нещо ново, за което се е сетил. Колко симпатично е всичко в онази къща там, в онова малко село, пълно със спомени. При баба и дядо. ❤