#бавно

[ethereum-sss]

Как разбираш, че си остарял? Еми така 😂

П.С

И правя лютеница Юли месец 🤌🏽☠️

[22arelzee]

Бавно се превръщам в човека, който трябваше да бъда отдавна.

[slimarka]

- Тогава защо не и пишеш ? - попита тя.

- Не искам да ме помисли за нахален ! - отговори той.

-Прав си, жените не си падаме по нахалници ! - каза Нина, извади цигара от кутията и запали. После дръпна и бавно издиша дима на малки кръгчета добавяйки:

- Нека ти кажа още нещо малкия! -продължи тя пронизвайки го със зелените си очи, които закачливо искряха наподобявайки два шлифовани изумруда! Огън се пали от искр��! Ако изпуснеш момента с искрите,след тях колкото и да опитваш, няма да го запалиш. Надявам се да си ме разбрал, какво искам да кажа намигна тя !!!

*Борислав Илиев

[myminiworldd]

Днес, точно 1075 дни откакто се запознахме, се събудих и осъзнах, че вече не съм влюбена в теб. Не погледнах телефона си с надежда да видя съобщение, не очаквах обаждане, не се замислих какво правиш в момента, какво б�� било да се събуждаме заедно...

Оправих леглото си, облякох се, отворих прозореца, направих си кафе. Навън животът продължаваше бавно и красиво – деца отиваха на училище, комшийката хвърляше боклука с цигара в уста, един дядо изнесе остатъците от вечерята и ги нареди пред бездомните котки.

Как до вчера не бях забелязвала това? Защо не съм си позволила да се насладя на този миг с дъх на кафе, липи и сутрин? А, да – защото исках теб, мислех за теб, виждах теб. И нищо друго, и никой друг.

И си давам сметка – беше страшно така да ме заслепи това обичане, че да забравя не само как се обичат другите, но и как се обича светът. А светът заслужава обичане, нищо че е объркан и шантав, а може би – именно заради това.

Днес осъзнах, че съм те изплакала - някъде между пропуснатите обаждания и онова абстинентно "а можеше да бъде", което никога не е. Може би, трябваше да те изплача, за да видя света по-ясно – свят, който заслужава да бъдеш влюбен в него денонощно.

Нещо ново се събуди в мен – мисълта, че искам да направя толкова неща – да си боядисам косата, да отида на кино…

Тогава ти звънна. Да беше звъннал ден по-рано, само ден по-рано – каква разлика щеше да има, цял живот разстояние! Но днес… Днес ще оставя телефона и ще се разходя.

"Край" се пише тихо. И не се пренаписва.

"Край", Мадлен Аспарухова

[niqgenova]

О скъпи, нищо не разбираш

Не си признаваш, че от мъката по мен се пропиваш

Бавно, но сигурно към края си отиваш Безрезултатно спомени изтриваш

И с мислите за мен заспиваш

О, скъпи...

-Н.Генова

[mulchaniie]

нежната ти длан като листо на фикус протегната стърчи да стигне моята

студените сълзи изсъхват бавно преди да стигнат горната ти устна за да ги изпие

разстоянието което ни дели - дъх на солена целувка

[summersoullll]

И след време, може би след години, ще се сетиш за нея. За онова момиче, лудото. Шантаво беше на моменти и трудно разбираше какво и минава през главата, обаче едно винаги беше сигурно- като нейната любов втора нямаше. Ще се сетиш как се карахте за най-дребните неща, но това беше просто защото и пукаше за теб. Ще се сетиш как нежно прокарваше пръсти през косата ти, когато светът започваше да се върти; и как бавно целуваше устните ти, когато нямаше нужда от думи. Ще сетиш как те обичаше. Но ще е късно..

Нея вече няма да я има.

[nekazanitedumibolqtnaimnogo]

Не знам дали съм по-стресирана, заради това, че тази година минава така бързо,

Или,

така бавно ..

-h;

[iamstonecoldbabyy]

Глава 33

Старият човек. Пристъпва бавно, пристъпва леко, в любимите си стари дрехи. Най-сетне себе си, без да има нужда да се показва и доказва, той вече е направил това, което е трябвало да направи, той вече е взел своите уроци и скромно казва „Ех, че кой съм аз, аз нищо не зная, живея и започвам моята седемдесет и осма година, но аз все още се уча и дете, времето никога няма да ми стигне да знам…“. Старият човек, с цигара в ръка, с шапка бомбе, излязъл, сред природата, сред хората, сред въздуха, просто ей така, защото сега има време да оцени времето, свободата, мириса на живота. Замислен, унесен и философ, продумва ти „Добър ден“, докато минаваш покрай него и среща с надсмешка странните погледи, които получава. „Клетият, няма с кого да си поговори, че затова заговаря непознати, старостта е толкова жестока…“, чух някаква жена да обяснява на друга, докато минаваха покрай мен. Ах, клетата, помислих си аз, че тъжно е как хората забравили са да бъдат хора. Забравили са поздрава, забравили са разговора, останал им е само гласа и празнотата в думите. „Здравейте, хубаво утро, нали? Слънце, топлина, пролетта ни дава знаци, че вече почти е тук“, заговорих аз стария човек. Той ме погледна с онази дядовска усмивка и остроумно ми отговори „Хубаво е, хубаво е, чакам пролетта, да разцъфтят цветята и да откъсвам на бабата всеки ден по едно ароматно цвете от нашата градината“. Цветята и жената, какви красиви причини да обичаш пролетта, а колко по-топло е чувството да обичаш някого от петдесет години и да чакаш един сезон, за да виждаш двете си любими на едно и също място в перфектен синхрон. Старият човек, мъдро същество, знае за живота от седемдесет и осем години и накрая те забива с клишираната фраза на „Аз знам, че нищо не знам“. Обяснява ти как живота е наниз от щастливи моменти и трудни моменти, но нищо не е вечно. Казват само че душата е вечна и нейната закодирана мъдрост, но това е друга тема, за друг разговор. „Живей си сега, дете, за всичко има време, само за пропиляното няма.“

[keeptolking]

"Изгарям да те владея, това диво желание, да те накарам да изгубиш контрол, да взривя фантазиите ти и да ги превърна в реалност..

Да те обожавам бавно, с мощни тласъци и адско сладки движения, за да те докарам до безпомощност и да се предадеш на ръцете ми, които пронизват всяка твоя интимност...

Искам да се насладя на чувствеността ти, да целуна раните ти и да те върна към насладата на живота..

А там, докато си под мен, в истинската си същност, изтощена и подчинена, ще ми подариш всичко от себе си, позволявайки ми да пътувам из тайните ти, необятни светове.."

- P. A., "Посветено на Е."

[vasetovp]

При баба и дядо е друг свят, за който само едно внуче може да знае. Гозбите са три пъти по-вкусни, отколкото ако си ги направиш сам, а уж имаш същата рецепта. Къщата им е по-уютна с всичките си стари мебели и понякога смешни покривки, обаче там винаги заспиваш по-бързо, сгушен в юрганите от едно време. Нямаш задължения и много лесно се превръщаш отново в дете, когато се разхождаш по улиците, където си тичал, играл и си строил кули от пясък. При баба и дядо винаги времето тече по-бавно, следобедите са по-дълги, а кафето не е капучино с каймак и канела, но пък е кафето, което можеш да пиеш само там. И историите, които дядо разказва никога не свършват и все се чудиш защо не е написал книга досега - винаги има толкова да разкаже. Понякога се повтаря и ти става смешно, че си мисли как историята, която си чувал безброй пъти, е нещо ново, за което се е сетил. Колко симпатично е всичко в онази къща там, в онова малко село, пълно със спомени. При баба и дядо. ❤

[iwatasblog]

Едно от нехубавите ми

стихотворения : 4

Знаеш ли, че времето лети

много бавно, когато те няма.

А, че плача почти всяка вечер?

Че сърцето ми е на сол и този

път изобщо не знам дали ще

успея някога да се събера.

Че плаках пред майка ми за теб.

Че всяка вечер се питам дали

въобще има смисъл да се

събуждам утре сутрин.

Че изпитвам физическа

болка отляво.

Че никога преди не ми е било

такова.

Ти много добре знаеш

защо ми е такова.

Знаеше, че ще ме счупиш.

И не се спря.

- ivagadjenakoff

[slimarka]

"Що за идиот ще се влюби в нея

Ние сме просто приятели. Даже и приятели не сме. Само се мотаем заедно. Искам да кажа… Погледни я! Едва ли ще се загледаш след нея по улицата. И е такава мъжкарана. Все налита на бой и все говори на „пич”. Не е романтична и нежна, каквито жените трябва да бъдат. Ще те удари по рамото и ще ти каже – „Пич, стегни се!”

Та тя ме би на футбол. Да! Веднъж я заведох на стадиона да погледа, а тя ме изложи пред всичките ми приятели.

Обича видео игри. Що за момиче обича видео игри, спорт и филми. Не пие някакви коктейли със завъртени имена. Пие бира! И я обожава!

Може да се бие! Веднъж даже ме удари! Физически! Вярно, държах се като кретен. Като се замисля вероятно си го заслужих, но пък тя не ми каза да спра. Не мрънка, не хленчи, не се цупи два дни, аз да питам „Какво има?”, тя – „Нищо!” - просто ме цапна в мутрата. С юмрук! Точно и обиграно все едно цял живот това е правила.

А този лак на ноктите – винаги син и винаги олющен. Как вед��ъж не беше с нормални нокти? Нейните хем са лакирани, хем изгризани до кръв.

Грим? Дума да не става! Сутрин става от леглото, измива се, облича се, поглежда се за около 2 секунди в огледалото и то не за да си среше косата, а за да я разроши още повече. От къде знам ли? Съквартиранти сме знам някои неща.

Веднъж й предложих да я закарам на работа – грешка, която няма да повторя, защото последваха 20 минути обяснения за глобалното затопляне, промените в климата, изчезващите видове и как видиш ли аз и колата ми бавно, но сигурно убиваме горката планета. Качи се на колелото си и стигна до работа 10 минути преди мен. Бях бесен!

Да съм влюбен в нея ли? Ти луд ли си! Приятели сме. Даже и приятели не сме. Само се мотаем заедно.

А слушай как се смее само. Никой не се смее така шумно. Всички хора се обръщат. Дори да не е смешно, се смеят на смеха й.

Веднъж както си вървяхме тя легна на площада. Ей така. Легна си и просто гледаше небето. Все едно е на някоя дива поляна и около нея не минават 100-200 човека. Казах й да стане. Хората гледаха. А тя – „ Е, и! Ще ги видиш ли пак? Я идвай тук!”

Да легна на площада беше най-щурото нещо, което някога съм правил. Или поне така си мислех, защото после й хрумна да се изкъпем в шадраваните. Признавам, беше весело. Докато не дойде полицията и не ни задържаха за 24 часа. Това не беше весело!

Веднъж довлече от улицата гларус. Крилото му беше счупено. Повечето хора биха го подминали, но нее – „ Да приберем бедната ударена птица у дома. Съквартирантът ми няма да възрази.” Нека само да вметна - гларусите не са т��хи същества. Три дни слушах га-га-га. Накрая се обадих на „Защита на животните” и те го поеха. Тя не ми говори две седмици.

Разказах ли ти когато веднъж се опита да готви? Даа! Излиза, че за да си добър в готвенето трябва да наглеждаш яденето. Иначе то се възпламенява някак странно и от само себе си. Викам си сега и нова кухня трябва да поръчваме. Не! Тя изстърга обгорялото, лакира шкафчетата и сега са като нови.

Никога не те изчаква да й отвориш вратата или да й издърпаш стола за да седне. Сама си плаща сметките. Мрази да й подаряват цветя или бонбони. Сама сменя крушките и си отваря бурканите. Честна дума, що за идиот ще се влюби точно в нея. Вероятно ще си остане стара мома и ще трябва да се оженя за нея от съжаление, за да се й се подиграват.

Преди седмица до маратонките й видях обувки с токчета. Помислих, че имаме гости. Оказаха се нейни. Преди два дни на гардероба й висеше някаква рокля.

Днес:

- Червило ли си сложила?

- Не!

Винаги е била лоша лъжкиня. Загледах се по-внимателно. Косата й беше подредена и пусната свободно да пада. Ноктите й бяха внимателно лакирани. Не в синьо! Беше облякла роклята, а и с токчетата не се забелязваше, че е дребна като джудже. Почти си приличаше на... ами, на момиче.

- Изглеждаш… добре – само това успях да промърморя.

- Пич! – каза тя и ме удари по рамото. – Е, ще се видим по-късно.

Изтичах до прозореца. Долу я чакаше кола. Някакъв тип й отвори вратата. Тя му позволи.

Признавам, малко се ядосах. Имахме планове за тази вечер. Нали уж щяхме да играем GTA. Бях приготвил пуканки. Да беше казала, че ще излиза. Супер нетактично! От друга страна вечерята й вероятно ще приключи бързо. Доколкото я познавам ще си качи краката на масата, а ако кавалерът й посегне към сметката, ще му прегризе сънната артерия. Честна дума, горкият човек. Не го познавам, но чак ми е жал за него.

"- Ама хайде моля ти се, що за идиот ще се влюби точно пък в нея?" – казах си с насмешка, а после се погледнах в огледалото. "

- Мария

[naistina-li]

Ако си тръгна

бавно ще забравя очите ти

над взора ти ще се сключи тревата

Ако си тръгна

бавно ще забравя устните ти

над думите ти ще се заравни пясъкът

Ако си тръгна

бавно ще забравя лицето ти

над усмивката ти ще се търкулне камъкът

Ако си тръгна

бързо ще те забравя

забравяне е красива дума за убиване

Кито Лоренц — Забравяне

[niqgenova]

Ярост пада в очите ми като мъгла

Бавно се давя и не виждам повърхността

Треперя свита в ъгъла сама

Господи, защо няма светлина?

Яростта жива ме изгаря и белег доживотен ми оставя

Тлее в сърцето ми до края

И не, не можеш огъня да спреш защото вътрешно ще умреш

За това замълчи

Но не забравяй, че монетата има две страни

Днес съм аз, утре ти

- Н.Генова

[7bizarre]

Преди да станем с тебе снимки в бъдните албуми,

аз искам да повторим пак живота си подред,

за да ти кажа пак онези две прекрасни думи:

„Обичам те!” Да купя пак до твоя стол билет;

пак да извадя трънчето от твоите сандали,

да те заселя в моя стих и като влюбен хъш

да влизам с твойто име сам в кварталните скандали

и с твойто име, ден след ден, да се превръщам в мъж;

да те очаквам всяка вечер на площад „Надежда”,

по улица „Любов” да тръгнем с тебе след това;

да срещнем Менделсон по пътя, в сватбена одежда,

ти да му кажеш „Да” и аз след теб да кажа „Да”;

да чакам оня час велик, когато разделена

душата ти на две се цепи, с детски глас звучи;

да видя как старееш бавно, как си уморена,

за да ти кажа, че си млада, че не ти личи...

Сега стоим със теб пред свойте бъдещи албуми.

Портретът сватбен ни е слял завинаги в едно.

Кажи ми само, помниш ли онези, двете думи?

Дано не ги загубихме по своя път! Дано!

Съдбата ни е скрита в тези думи две, изглежда,

защото по закон божествен, древен и суров

животът винаги започва от площад „Надежда”

и с нас върви докрая той по улица „Любов”...

"Двете думи" от Ивайло Балабанов