#Цанко Лавренов

[mihaylovblog]

126 г. от рождението на българския художник Цанко Лавренов (1896 – 1978) Неговият паметник в Пловдив Видео: https://mihaylovbg.com

[sashokostov]

Цанко Иванов Лавренов (1896-1978)

Сред имената, определящи облика на българската живопис от първата половина и средата на ХХ век, Цанко Лавренов има значимо присъствие. Творчеството му последователно отстоява разбирането на художника за националния облик на изкуството, затова в хомогенната си цялост – като идейна насоченост и пластически търсения, то пресъздава различни образи на родното. Няма българин, който да не познава картините „Стария Пловдив“, „Манастирът Хилендар�� или „Рилския манастир“. Творби като тези отдавна, още приживе на художника, са се превърнали в христоматийни образци, в образи, свързани с националната ни идентичност. Цанко Лавренов е роден в Пловдив на 24.11.1896 г. Още по време на ученическите си години във Френския колеж в родния си град, знае, че ще се посвети на изкуството. Посещава между 1921 и 1922 година частното художествено училище „Света Анна“ във Виена, среща се с модерното европейско изкуство, впечатлява се от сецесиона и експресионизма. Не успява да получи мечтаното академично образование, но с още по-голяма убеденост се отдава на художническото поприще. След завръщането си в Пловдив развива активна творческа и обществена дейност, свързана с изложбите на Дружеството на Южнобългарските художници. Един от върховете в творчеството му е големия живописен цикъл, създаден след пътуванията му до Света Гора през 1935-1936 година. Творчеството му се характеризира с приемственост в традицията на българската възрожденска живопис. Ярко изявен е интереса му към пейзажния жанр, като основна тема в творбите му е старата българска архитектура. Композициите му се отличават със стремеж към стилизация, интерес към детайла и декоративен колорит. Член на дружество "Родно изкуство", на Дружеството на южнобългарските художници и на СБХ от 1945 г.* Първата творба, която му носи известност, е акварелната рисунка „Иконописец“ от 1926 г. Скоро след нея се появяват и първите пейзажи от Стария Пловдив и Рилския манастир. Един от върховете в творчеството му е големият живописен цикъл, създаден след пътуванията му до Света гора (1935 - 1936). Автор е на Стопанската карта на България в българския павилион на Световното изложение в Париж през 1937 г. Емблематични за творчеството му остават „Селски панаир в Пловдив“ (1967), мислена и преживявана повече от 30 години. Цанко Лавренов е автор на монографии за художниците Веселин Стайков (1955), Елисавета Консулова-Вазова (съвместно с Бинка Вазова, 1956), Златю Бояджиев (1958), на мемоарната книга „По стръмната пътека“ (1968) и на голям брой студии и статии по въпроси на изкуството.** Отказвал е да продава своите картини на световни музеи и галерии, на частни колекционери. Издирва и откупува картини, продадени преди години.*** Обявен за почетен гражданин на Пловдив през 1976г **** Почива на 16.12.1978 в София* Днес Художествената Гимназия в Пловдив носи неговото име. Паметникът на художника се намира на входа на библиотеката на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство - Пловдив, в Стария град.

Източник: * tsankolavrenov.org ** wikipedia.org *** marica.bg **** Райчевски, Г., Петко Петков „Пловдивските почетни граждани“, Пловдив, 2006г. Още: Видео изложба на художника, музика: Gabriel Faure - Sicilienne for Flute and Piano, Op. 78 Цанко Лавренов по време на работа „Уникалните кадри с Цанко Лавренов, спасени от унищожение, бяха част от юбилейната изложба в СГХГ през 2016 г.“

Още информация за него може да намерите тук

Целта на нашата самоинициатива „Лицата на Пловдив - он-лайн изложба“ е да ни подсети, че от незапомнени времена Пловдив ражда, приютява, вдъхновява не един и двама, живеещи чрез красотата на изкуството. Благодарение на тях, градът и животът ни днес са по-красиви! Ние искаме да припомним техния принос за това! Отворени сме към всякакви предложения!!! Благодарим!

[magdalenagigova]

Изложбата „Сериграфия“ на Ателие „Студио S“ бе открита в централата на НДФ „13 века България“

Изложбата „Сериграфия“ на Ателие „Студио S“ бе открита в централата на НДФ „13 века България“

Изложбата „Сериграфия“ на Ателие „Студио S“ бе открита в централата на НДФ „13 века България“ Произведенията на учители от НХГ „Цанко Лавренов“ и други пловдивски художници ще останат в зала „Проф. Васил Геров“ до края на октомври Изложбата „Сериграфия“ на Ателие „Студио S“ бе открита в централата на НДФ „13 века България“ Изложбата „Сериграфия“ на Ателие „Студио S“ към Националната…

[ocinko]

Цанко Лавренов - Old Plovdiv ( Bulgaria)

Last one I promise, yeah its a totally different thing I checked with wikipedia. He draws in the manner of the medieval miniature. Now after we established that can I just point out how wonderful is that someone as short-sighted as myself can use basic knowledge of art and find connections between all sorts of things. To be honest while searching the web randomly it's like I'm learning more than when I try to actually read something considered important. Just because I don't pressure myself. Finding something to associate with that other thing you saw a few days ago without thinking much about it and in the meantime learning all sorts of stuff is awesome and engaging and I really don't give a damn what's wrong and what's right regarding to art. I want to believe that there are no rights and wrongs just points of view and maybe various states of knowledge that could reshape ones opinion about the world.

[mihaylovblog]

126 г. от рождението на българския художник Цанко Лавренов (1896 – 1978) Снимка: https://www.tsankolavrenov.org/

[vprki]

Критичен поглед: Галерии се опират на традицията, но от днешна перспектива

„Градинa на духовността. Св. гора и българското изкуство от първата половина на ХХ век“ е заглавието на изложбата, която се откри в Софийска градска художествена галерия. Това е продължение на посоката, която е поела галерията с показване и припомняне на имена на позабравени български художници и направления, които да имат освен естетически, но и образователен характер. При това с много добро оформление на експозицията, а често и придружена с изключителен албум, както беше с изложбата на Константин Щъркелов.

Изложбата „Градина на духовността“ представя Света гора, нейните манастири и художествено наследство, видени през погледа на български художници от първата половина на ХХ век. Сред тях са Иван Лазаров, Дечко Узунов, Васил Захариев, Цанко Лавренов, Константин Щъркелов и други. Пътували до Атонския полуостров по една или друга причина, всеки от тях пресъздава по свой начин различни впечатления от съприкосновението си с манастирите и със старините на Атон, с живота на монасите и със съхранено богато художествено наследство. Погледнато по-общо, в контекста на българск��то изкуство от първата половина на миналия век, представянето на Света гора се оформя и като тема, която отразява някои от важните посоки в художественото развитие у нас през този период.

Изложбата в СГХГ е оформена с вкус и професионализъм

На първо място това е вниманието към старините, към старото изкуство и към християнското наследство, интерес, който силно повлиява върху формирането на българския модернизъм и на движението родно изкуство. Представите за видения, чудеса и светци, за църкви и старини ангажират  въображението на автори като Иван Милев и Иван Пенков, чиито произведения също са включени в изложбата. Още една посока в българското изкуство, която се отразява в представите за Света гора, е темата за историята и за формирането на национално съзнание.

Картини от Цанко Лавренов

Изложбата включва разнообразни произведения – светогорски възрожденски щампи, копия на стенописи, рисунки и проекти, живописни и графични творби, пресъздаващи изгледи от Света гора. Събирането на всички тези светогорски произведения дава поглед към съществени стъпки в развитието на българското изкуство от първата половина на ХХ век, представя значими автори. Контекстуализирането на тези творби ни помага да възстановим важни процеси и тенденции в художествения живот у нас, пише в анотацията за изложбата.

Иван Пенков - “Отец Паисий”, 1932 г.

В нея са представени произведения, собственост на СХГХ, Национална галерия, Национален исторически музей, Национален църковен историко-археологически музей, Национален литературен музей, Държавна агенция „Архиви“, Ефория Зограф, регионални исторически музеи и художествени галерии в страната, СБХ, частни колекции. В експозицията е представено и копието на прочутата чудотворна Фануилска икона на св. Георги, дело на Цанко Лавренов и съхранявана днес в пловдивския храм „Св. Цар Борис Покръстител“.  Включените в изложбата архивни материали и исторически сведения дават възможност за проследяването на една документална линия и опознаване на историята на Света гора и нейните проучвания. Това се допълва и от представените в изложбата филми. Екипът на изложбата е Аделина Филева, Любен Домозетски, Неда Живкова, Светла Георгиева, Николета Гологанова.

Графикатури от изложбата на Иван Газдов

Същевременно в столичната галерия „Сан Стефано“ един друг истински класик на българското графично изкуство - проф. Иван Газдов, отбелязва с изложбата „Черни докосвания“ своята 75 – годишнина. В поздравлението си към него доц. Георги Лозанов пише: „Привилегия за днешната българска култура е да има художник като Иван Газдов (доколко си даваме сметка за това е отделен въпрос). Привилегия е, защото не просто има собствен стил, а го е превърнал в световна марка. Привилегия е, защото е в състояние да преведе на изобразителен език всичко – от перипетиите на всекидневието до апориите на философията. Привилегия е, защото с картините си влиза в диалог с класиците и се чувства на място в тяхната компания. Привилегия е, защото е направил от иронията (и самоиронията) сечиво на хуманизма си. Привилегия е, защото успява зад гърба на националното да сроди глобалното и регионалното (ямболския модернизъм, медвенския постмодернизъм). Привилегия е, защото има благородническа титла, която – след липсата на аристокрация в Третото българско царство (да не говорим за царството на каскетите), може да му даде само изкуството: велик майстор на графикатурата.“

Автошарж на художника

А самият Иван Газдов пише: „В 33-годишната история на стила Графикатура цикълът „Черни докосвания” е съвсем различен. За мен неговата поява беше разтърсващо преживяване. Съвършеното многостепенно импровизиране на черно-белите натрупвания, появявали се през годините, достигна своеобразен пик, експромтно разграждане на черното, на неговото превръщане във визуален микс (без да се навлиза в нюансирането чрез сивия тонален спектър). Това се получи чрез натрупването на голяма маса от хартии, докоснати от четки с черна боя: от диа��азона на плътното допиране и тежката мазка, до внезапното изтегляне на различни по дебелина четки; от лекото нежно пипване с лека четка до продължителното разтриване със стабилна четка, докато се получат характерните „разрошени”, отчасти ефирни към края, рехави повърхности; от  въртеливото разтъркване и протяжно бавното движение до светкавичните успоредни щрихи с внезапно или много плавно издърпване, което създава уникалната структура на всяко черно петно.

На изложбата е показан и албум, в който са включени всички графикатури на Иван Газдов

Така, целият арсенал на импулсивното докосване е очевидно воден от най-ценния художнически набор – неограниченото вдъхновение, подчинено и задвижвано единствено от вътрешната мярка за авторова естетика – непоръчвана, незаимствана, непрошнурована, некласифицирана, реализирана единствено за „тук” и „сега” на тези произведения. Малък „черен вулкан” („black volcano”), избликнал и поразил само листите на цикъла. Натрупаната огромна маса от почернени хартии се отдава на колизията на това лично предизвикателство. Следва процесът на прекомпозиране, на формалното моделиране и модулиране, който превръща импулса на натрупването в „una coza mentale” („работа на ума”, според Леонардо). И на великото неописуемо, фантастично лично мое щастие.

С ножицата от картоните се появяват стотици парченца черно. И тяхното наместване, композиране е очовечаващо действие, което създава чудесното алиби на разпознаваеми образи (и не съвсем) в законовите визуални рамки единствено на стила. Същевременно и безусловно тези образи са само за посветените в езика на графиката. С всяка измината минута в ателието в Медвен се трупаше дивната виелица от емоции от художественото създаване. Радост и щастие, възторг и еуфория. От гледна точка на истинското изкуство, която е моя единствена гледна точка, този цикъл е най-великият. Моята слабост. Своеобразната „черна овца” в цялото черно стадо от цялата 16-цикълна история на стила Графикатура с около 400 работи. Другите цикли в тази изложба, ръчно отпечатани от мен, офортите „Гротески” и „Гънки и контури” (също непоказвани досега) са едни носталгични спомени от годините на младостта, когато току-що напъпилите пипалца на зараждащата се графичност изплуваха съвсем невинни и никой не предполагаше, особено аз, докъде може да стигнат, като се превърнат в коренчета на нещо лично и ново”, написа Иван Газдов.

Катя Гецова в “Аросита”

А в  столичната галерия „Аросита“ е подредена дванадесетата самостоятелна изложба на Екатерина Гецова. Тя е сред най-активните и последователни автори, отдадени на из��уството на стъклото , който оказва значително влияние върху начина на  възприемане на този материал като художествена форма. Завършва специалност „Стъкло” в Прага при прочутия проф. Либенски. Наред с многобройните й общи и самостоятелни изложби, участия и награди в и извън България, тя е съосновател на знаковата галерия за съвременно изкуство „Аросита“, и организатор на международния фестивал на стъклото, провеждан в София и Велико Търново между 2010 и 2016-та година. На изложбата има и две стъклени пана, изработени с нейна специфична техника, която тя създава през 80-те години на миналия век. С нея тя изработва и витражи за метрото в Нагоя, Япония.

Това стъклено пано е изработено по специфичната технология на Екатерина Гецова

За своята технология Катя Гецова беше разказала преди време в разговор за „въпреки.com“: „Витражите в Нагоя не са с класическа технология, не са с оловни шпросни, напротив. Това е една технология, която е чисто моя, измислила съм си я. Всъщност тя е наслагване на 4-5 технологии, известни в света, обаче по начина, по който се прави се получава нещо съвсем ново. Това за първи път го показах на един симпозиум в Нови Бор /Чехия/ и там бяха от японската фирма, които страшно се впечатлиха и веднага поискаха да дойдат в България, да видят в ателието ми какво правя. Те дойдоха, видяха и поръчаха за две станции на метрото в град Нагоя“.

В последните години Катя Гецова се фокусира върху малката пластика, конструирана от матово и прозрачно, цветно и рисувано стъкло съчетано с дърво и метал. Изследвайки оптичните възможности и взаимодействието на стъклото с често необработената дървена повърхност, тя довършва органичната  материя, поставяйки я в нов контекст и същевременно противопоставя свойствата на двата материала, суров и шлифован - гладкост и абразивност, плътност и прозирност. Единият поглъща, другият отразява светлината. Ефектът е  поразяващ, Катя Гецова създава хипнотизиращи скулптури с безброй нюанси, променящи се според интензивността на светлината и гледната точка на зрителя в симбиоза със заобикалящата среда, пише в анотацията за изложбата Ани Венкова.

И още: „Геометричните форми на полирания до съвършенство оптичен кристал пречупват неузнаваемо постамента и отраженията на околната среда, генерирайки симфония от редуващи се светли и тъмни сегменти, остри и меки оттенъци, и проблясъци, аморфни и фиксирани изображения. Преминала през различни периоди и творчески етапи, Катя Гецова овладява и трансформира този богат, но капризен и деликатен материал - стъклото, навлизайки в сферата на дизайна, витража, архитектурно-декоративни, монументални решения, „живописта” върху стъкло, скулптурата и инсталацията. В изкуството й границите между тях се сливат. От т.нар.  утилитарен предмет до концептуалното осмисляне на материала, чрез собствен  пластичен език, Катя Гецова надхвърля формулировките и определенията, касаещи видове и стилове в изкуството. Творбите й изненадват и провокират, задават въпроси, забавляват и радват... Те съдържат нещо от мистиката на изначалните форми, застинали в зародиша на сътворението, съхранили движението в статиката“.

Две от картините на Калия Калъчева в „Little Bird Place”

А съвсем наблизо до „Аросита“ в малката галерия „Little Bird Place” има една голяма самостоятелна изложба. Не като формат или количество, а като търсене и посока. Тя е на художничката Калия Калъчева, но трудно може да бъде позната от някои нейни пространствени и индустриални композиции от предишната нейна изложба „Имагинерни конструкции“ в галерия „Ракурси“. А и от други нейни изложби, отличени с редица призове у нас и в чужбина. Сега в картините й отново по особен начин са използвани златни и сребърни листове, които напомнят на източноправославната традиция в иконописта. Само че тук Бог е природата и може би затова изложбата е озаглавена „Смени пейзажа“.

Калия Калъчева

Галерията ��редставя тези най-нови живописни експерименти на Калия Калъчева. Добре позната със заниманията й с градската среда и строгите й конструкции, в последните години художничката е все по-изкушена от прехода към природното и многопластовите измерения на пейзажа. Калия подсказва една различна идея за пейзаж. Повдига въпроса за нуждата от „смяна на пейзажа“ – един от най-старите жанрове в изкуството, изискващ обаче постоянно осъвременяване, за да съумее да откликне на настоящето.

Чрез нетрадиционни техники и материали, природни и не-природни цветове и „парчета“ ни се явява една променена/сменена природа, непозната и изкушаваща, сияеща, лъскава и трептяща… Калия Калъчева ни предизвиква да подложим под въпрос очевидното и да се вгледаме по-надълбоко в абстрактността на растерните образувания – дело на интуитивната случайност. Преживяване, напомнящо пътуване с постоянно сменящи се пейзажи, сценки, бързи отрязъци от природни гледки, понякога с обживени или пък изоставени „човешки“ структури и постройки, пише в анотацията за изложбата.

В творбите присъства и собственото ни отражение – в отблясъците на златните и сребърни листове или в малките човешки фигурки, пресъздаващи усещане за неяснота с подтик към въпроса – дали ще бъдем пионки или главни действащи лица „в пейзажа“. Изложбата коментира и двусмислието в представата на съвременния градски човек за идилична природна красота – представа, в която често се намесват неестествени очаквания за подреденост, яркост, съвместимост с града и неговите крясъци. Затова и в някои от работите можем да усетим преднамерения кич и пищност, присъщи на тази изкуствена, „украсена“ и застрашаваща идиличност…

„Смени пейзажа!“ е изложба-апел, коментар, критика и приятелско намигване, експеримент и провокация към сетивата ни за истинско и изкуствено, стереотипно и актуално, комфорт и импровизация, отбелязват кураторите Теодора Константинова и Радослав Механджийски (Art & Culture Today). ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов

[mihaylovblog]

125 г. от рождението на българския художник Цанко Лавренов (1896 – 1978)

Снимка: https://www.tsankolavrenov.org/

[mihaylovblog]

43 г. от смъртта на българския художник Цанко Лавренов (1896 – 1978)

Снимка: https://conservative.bg/

[magdalenagigova]

Произведения на учениците от 50-ия випуск на художествената гимназия "Цанко Лавренов" в Пловдив (at Plovdiv, Bulgaria) https://www.instagram.com/p/CQYMEs4Do-F/?utm_medium=tumblr

[mihaylovblog]

42 г. от смъртта на българския художник Цанко Лавренов (1896 – 1978) Снимка: https://bg.wikipedia.org/

[mihaylovblog]

42 г. от смъртта на българския художник Цанко Лавренов (1896 – 1978) Снимка: https://conservative.bg/

[vprki]

Изкуството реагира на пандемията

Изкуството винаги е реагирало на обществените нагласи и очаквания. Така е и сега по време на епидемичната криза. Художниците също търсят и намират своите основания за осмисляне на пандемията от гледна точка на обществото. Защото може би и за тази пандемия един ден ще се говори като за бубонната чума в Европа между 1346 и 1353 г. А са нужни и художествени свидетелства за сегашната криза.

И с тази тема се занимава и една изложба с творби на млади художници – финалисти от Национален конкурс за плакати гостуват в галерия „Мисията” на Държавния културен институт към министъра на външните работи на Република България -  ул. „Алфред Нобел” № 2, София. В рамките на инициативите по повод 65 години членство на България в ООН и 75 години от създаването на организацията,  Държавният културен институт е домакин на изложба на финалисти от националния конкурс за плакат „Костадин Отонов“ в галерия „Мисията“. В експозицията са представени първите десет номинирани плакати от официалното журиране, в които са интерпретирани и застъпени важни теми. Конкурсът за плакат се превърна в традиционно културно събитие, което е важна част от  календара на училищата по изкуствата към Министерството на културата в България.

Младите художници са интерпретирали в своите плакати актуалната тема за пандемията и други важни социални сюжети. Първа награда на Министерство на културата спечели Надежда Боянова от НХГ „Цанко Лавренов”. Втора награда на Министерство на културата получи Никол Петрова, НГПИ „Св. Лука”, а трета награда е за Виктория Йорданова, НГПИ „Св. Лука”. Награда „Костадин Отонов” взе Венцислав Нанов от НГПИ „Св. Лука”. Никол Петрова от НГПИ „Св. Лука” е носител и на отличието на Министерство на външните работи. Наградата на Областна администрация Пловдив отива при Надежда Боянова от НХГ „Цанко Лавренов”, а наградата на Община Пловдив спечели Нина Врачева от пловдивската художествена гимназия. Виктория Илиева от НХГ „Ц. Лавренов” и Дара Трайчева от НГПИ „Св. Лука” получиха поощрителни награди.

Гласуването за III-ти Национален конкурс „Плакат - Костадин Отонов” за училищата по изкуствата към Министерство на културата се проведе дистанционно на два етапа на 18 и 19 юни 2020 г. чрез онлайн система за оценяване в официалния сайт на НХГ „Цанко Лавренов”. Всички конкурсни творби бяха селектирани и гласувани от компетентно жури. Конкурсът се организира от Национална художествена гимназия „Цанко Лавренов“ – училище по изкуствата към Министерство на културата и с любезното съдействие като съорганизатор на Министерство на външните работи на Република България. В селекцията участваха 59 плаката на ученици на възраст от 14 до 18 години (от 8 до 11 клас) от училищата по изкуствата към Министерство на културата. Изложбата е отворена за посещение в галерия „Мисията“ от 10 до 17 часа всеки работен ден до 17 юли, при спазване на всички изисквания за дистанция и дезинфекция.

Захари Зограф (1810 - 1853) - Лале, ок. 1838/1839

А в Националната галерия подготвиха изложбата „Цветя за медиците”, която ще продължи до 13 септември. Изложбата представя избрани творби от фондовете на Националната галерия, обединени тематично чрез най-интимните измерения на изкуството – цветята с тяхното многообразие и хармония. В различните авторови интерпретации тези чувствителни форми от природата се превръщат в катализатор на дълбоки чувства, предизвикващи оптимизъм и размисъл. Едва ли има по-подходящо време от настоящия драматичен момент на борба с коронавируса, за да покажем обаянието, изяществото, вълшебството, омайността и великолепието на света, отбелязват от галерията.

Владимир Димитров - Майстора (1882 – 1960) - Вакарелка, 1930-те

Експозицията е посветена на медицинските работници и на хората от първата линия в преодоляване на опасността. Мнозина от тях трябваше да се изолират от семействата си, за да бъдат до пациентите, без да мислят за огромния риск и за собственото си здраве. Това е еквивалент на влизане в сражение без броня - денонощно, в упорити опити да се разработи ваксина срещу вируса и да се изпробват лекарства, които биха могли да помогнат за лечение на инфекцията. Медиците правят огромни жертви, за да ни запазят от опасността и именно тяхната човечност ги превръща в истински герои. Културните институции бяха сред първите, които споделиха тежестите на неочакваната карантина. Експозиционните зали бяха затворени, концерти, спектакли и прожекции бяха отменени. Музейните работници не престанаха да работят. Те създадоха  виртуални обиколки за своята публика, разшириха диалога с любителите на изкуството. Галериите бяха пространства, които поддържаха духовността през мъчителните месеци...

Василка Монева (1945) - Натюрморт в бежово, 1982

Постепенното завръщане към нормалния живот Националната галерия прави чрез творбите на Захари Зограф, Владимир Димитров – Майстора, Олга Визингер-Флориан , Иван Милев, Данте Рики, Сирак Скитник, Дечко Узунов, Никола Танев, Вера Недкова, Порфирий Н. Крилов , Мара Йосифова, Йордан Кацамунски и др. С една изложба, подготвена с чувство за голяма благодарност към българските медици, пише в анотацията за изложбата с уредник художника и изкуствовед Калин Николов.

Картини от Елза Гоева и Владимир Гоев в галерия “Арте” 

А той пък има и текст за една друга изложба – на Елза и Владимир Гоеви в галерия „Арте”. „Елза (1928) и Владимир Гоеви (1925 – 1913) са не просто едно от известните ни художнически семейства, но те се родеят и допълват в своите начини на рисуване. И двамата са не просто художници от генерацията на 60-те, която отхвърля имитативния реализъм и възприемайки естетиката на творческото преобразяване на нещата, се обръщат към пластичното, духовното, светлината, философията на природата и образа. И не просто едни от поколението си, а сред най-напредничавите натури на тяхната общност.  

Елза Гоева - снимка Стефан Джамбазов

Изглежда, че и в двамата се заражда и развива успоредно  интуитивна оценка за естетиката на новите художнически насоки, и в двамата се изработва усета за ценността най-вече на личния свят, и по този начин те надхвърлят пространството с разпознаваеми форми от непосредствени реалности. Така, те влизат в тъканта на видимото, с което то магически продължава да ни „информира“ за същността на личния израз и при двамата художници, реализиран чрез хармонична композиция, основана от прости линейни форми, нотан и цвят. Какво е това „нотан“ ли? Японска концепция за светлина и сянка или маса... Но нали дълбоко в своята същност изкуствата и епохите се сливат – в дълбочина  модерно и немодерно, „източно“ и „западно“ , сложно и несложно, рисунъчно и живописно имат общ генезис, говорят на общ език, имат единна същност!

Още от изложбата в “Арте”

Самата Елза Гоева е феномен (неуместна дума за нея и нейната скромност), защото и при очевидното дълголетие не престава да създава картини. При това творби, които можем единствено да оприличим като поетични сентенции. Картините й казват неща чрез цвят и форма – необичайни по емоционален интензитет в мъд��ото си спокойствие – които не могат да бъдат изразени по друг начин неща, защото за нарисуваното в тях няма думи. Несъществуват думи, независимо, че творбите й са нещо като пресечната точка между реалността и поетичната символика. Галерия „Арте“ е позната с активната си намеса в съвременния художествен дискурс, като многократно е представяла художници от различни поколения и тенденции. В така създадения диалог на сравнение и на предоставяне възможност за поглед върху нашето изкуство, сегашната изложба от творби на Елза и Владимир Гоеви е съществено обстоятелство”, пише Калин Николов.

Василка Монева - Вариация на Las maninas (Диего Веласкес)

А в столичната галерия „Стубел” продължава изложбата живопис на Василка Монева. Родена в аристократичния Русе, където живее и в момента, в годините художничката се превръща в един от най-изявените представителки на Русенската живописна школа и на съвременното българско изкуство. В изложбата си Василка Монева отново изследва добре познати за творчеството й теми и сюжети – градски интериори, натюрморти, морето. Изненадата, която авторката поднася на публиката в тази изложба, е цикъл – вариации на известни картини на Мане, Веласкес, Сьора и Рубльов, с който прави реверанс към художници, чието творчество й е помагало да търси пътя през годините. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Живописта на Кристина Шишкова - хармония и сблъсък от цветове и усещания

Кристина Шишкова, която от дванадесет години живее и работи във Франция, откри своята първа самостоятелна изложба пред софийската публика в галерия “Средец”. Авторката представя живописни платна, създадени през последните три години, като основен акцент в експозицията са творби, рисувани през последните месеци. Това написа за „въпреки.com” изкуствоведката Наташа Ноева, докторантка в Института за изследване на изкуствата на БАН, куратор на изложбата.

Кристина Шишкова е родена през 1989 г. в Пловдив. След като завършва художествената гимназия „Цанко Лавренов“, специалност „Живопис“, е приета в академията École Supérieure des Arts Décoratifs de Strasbourg, където през 2014 г. получава магистърска степен. Специализира в ателието по живопис на Daniel Schlier и в ателието по керамика. Обучението ѝ продължава шест години, от които една година преминава в Академията по изящни изкуства в Щутгарт, Германия.

Кристина разработва поредица пейзажи с изображения на минерали и полускъпоценни камъни, които открива при многобройните си пътувания, както и в музея за минерали в Париж. Те привличат вниманието ѝ с богатството от цветове и форми и абстрактния си облик и същевременно отразяват трайния ѝ интерес към функцията на цвета и образа. Фокусът върху визуалния аспект се явява основният инструмент за изразяване на смисловото послание и концепцията на авторката. Творчеството й гради мостове между древност и съвремие, черпейки вдъхновение от природата. Обект на интерпретация са скални масиви, минерали, ерозирали повърхности, природните стихии, чиято разрушителна сила ражда нови образувания и форми. Създава пейзажи, в които обекти от натурата се превръщат в носители на нова вещественост. За творчеството й са валидни думите на френския художник Делоне, че композицията „обективизира мисълта на художника, който я конкретизира чрез пластическите елементи на своето изкуство.“

Кристина Шишкова се изразява посредством чистите ��ластични средства – цвят, форма, линия, фактура. Цветът се превръща в основен изразител на творческата концепция – става едновременно форма и сюжет, тема, която се развива и трансформира извън всякакъв психологически или друг анализ. Авторът се дистанцира от посредничеството на външния свят, на материалните предмети, за да отправи своите послания към зрителя. Стигат й чистите живописни средства, с които оптичните усещания намират своето крайно съответствие в емоционална експресивност. Живописта й е едновременно хармония и сблъсък от цветове и усещане за вечната връзка между човека и природата. В пейзажите й се долавя непосредствената искреност при предаването на състояния от динамично променящата се природа, която поражда различна автономна среда с богатството и силата в нейното претворяване и интензивността на колоритните съчетания.

Кристина Шишкова използва разнообразни изразни средства, за да реализира идеите си –работи чрез наслагване на фини или по-плътни слоеве материя, пясък, маслени бои, създавайки балансирана структура от абстрактни линии, форми, монохромни или колоритни цветови решения, велатурно положена боя или гъсто наслоената мазка, и това е съзнателно търсен елемент в живописната й техника. Както тя споделя: „В този процес на работа се появяват реакции, ефекти, които не са контролирани, и именно в тези моменти се случва срещата между това, което търся като автор, и това, което се появява вследствие на реакцията на даден материал. Моето удоволствие идва от това да разреша случването на тези непредвидени реакции в процеса на работа, да приема или преработя дадени ефекти, породени от естеството на използвания материал. Използвам тези ефекти, за да подсиля визуалното напрежение, което искам да създам в творбата.“

Картините й са на границата на фигуративното и абстрактното. Нейните пейзажи не разказват определен�� история, не натрапват конкретен свят, а по-скоро се явяват една провокация към зрителя, който има възможността да осмисли почти неестествения облик на отделните елементи, сблъсъка на цветове, форми и контрасти, които го поставят върху една нестабилна повърхност и го карат да създаде свой собствен „пейзаж“. Според представите, които й внушават, тя ги преобразува в конкретни веществени обекти (или фрагменти от обекти). Тази, така да я наречем, иконографска „повествователност“ на произведението/образа е взаимствана от предметната реалност, която става нещо второстепенно, а въздействието на „фантазния пейзаж“ и майсторството на изпълнението – главно и единствено. 

Кристина Шишкова създава една автономна естетическа реалност с хармонията на цветовете и изящната игра на линиите, светлосенки и текстурни степенувания, динамиката и баланса на обеми и форми. Силата и интензитетът на цвета стават носители на цялостното експресивно съдържание на творбата. Кристина Шишкова ги определя като ментални пейзажи, тъй като са резултат от създали се ситуации и илюзорни представи, които са оказали трайно въздействие върху сетивните й възприятия. „Фокусирайки се върху материята и цветовете, се стремя да отдалеча възможностите за наративен прочит, които могат да възникнат от фигуративните елементи изобразени в картините ми. Изваждайки изобразените обекти от тяхната среда и представяйки ги в друг контекст, търся да провокирам един вид двусмислие, странност, породена от необичайните връзки, които се създават между тях върху платното.“

Художничката създава светове, в чиито гранични зони се сътворява нова, неподправена, искрена, мистериозна реалия, едно хомогенно пространство с богат диапазон от интерпретации. Доловени за миг от окото пусти брегове, далечен остров, скъпоценен камък, планина, странни структури на обекти на високо вдигнат хоризонт, бурни небеса �� надвиснала мистичност – пейзажът може да е романтичен, драматичен, меланхоличен, съзерцателен, мечтателен, лиричен, но зрителят инстинктивно иска да даде смисъл на всяко абстрактно изображение, да търси навсякъде логични връзки и да ги създаде там, където те липсват . А дали това се явява акт на спонтанна екзалтация или разумно контролирана дейност, можем само да предполагаме, важно остава сугестивното въздействие на творбите, постигнато чрез внушителната архитектоника и изяществото на линии, цветове и образи, в които „срещата с пейзажа“ на Кристина Шишкова се превръща в еквивалент и в символ на едно преживяване.

Кристина Шишкова

Участва в множество колективни изложби във Франция, Германия, Полша, България. Живее и работи в Париж. Независимо, че е само на 30 години художничката има сериозна творческа биография. Важно е да отбележим част от най-важните й участия в изложби, предимно в чужбина.

2018 - Биенале по живопис Saint-Grégoire, Франция

2017 - Изложба живопис Novembre à Vitry, Общинска галерия Jean-Collet, Vitry-sur-Seine, Франция

2016 - PARISARTISTES# 2016, Bastille design center, Париж, Франция

_         Изложба на произведенията избрани за наградата за рисунка Pierre David-Weil de l’Academie de Beaux-Arts, Париж, Франция

_        Дом на културата „Борис Христов“, Пловдив

2015 - PARISARTISTES# 2015, Médiathèque Françoise Sagan, Париж, Франция; 

_         Кметство на IX район, Париж, Франция

_         Отворени врати на ателиетата, Bastion 14, Страсбург, Франция

2014 - Regionale 15, куратори Sandrine Wymann и Alice Marquaille, La Kunsthalle – Център за съвременно изкуство, Mulhouse, Франция; 

-          Trois points de suspension, галерия „Syndicat Potentiel“, Страсбург, Франция

2013 - Zig-Zag, Staatliche Akademie der Bildenden Künste, Щутгарт, Германия;

_         VII национална изложба колаж, Пловдив

2013- - 1040 ̊C + 300 kg./5 personnes, галерия „Schaufenster“, Sélestat, Франция

2010- Изложба на VI Международен симпозиум по колаж, галерия „Ромфея“, Пловдив

2009- ART-ZOO, Природонаучен музей, Страсбург, „Нощ на музеите“, Франция.

Изложбата продължава до 31 октомври в галерия „Средец“. ≈

 Текст: Наташа Ноева

Снимки: Личен архив на художничката

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: За Райко Алексиев, свободата на словото и изказа…

Една изложба с творби на Райко Алексиев в Софийска градска художествена галерия ни връща към темата за свободата на словото и на твореца. В нея присъства негова карикатура от вестник „Щурец”, в която е разпнат заради свои публикации и карикатури. Някои не харесват това, което пише, защото той е срещу всеки тоталитаризъм и диктатура, без значение дали идва от комунистите или управниците тогава. Но се оказва еднакво неприемлив и за двете страни. Като се случва с всеки истински интелектуалец.

Заплашват го със смърт, което му се случва след „народната победа” през 1944 година. Той публикува писанията срещу себе си във вестника и не се притеснява от тях. Огласява ги. Те присъстват във филм за Райко Алексиев на СТФ „Екран”, в който става дума за това време и където участва и покойната му съпруга Весела Алексиева. Но за съжаление, според куратора на изложбата филмът, копие от който беше предостав��но, не е успял да намери място в нея заради многото табла... Така или иначе „Бюлетин за времето, нравите и хората” се излъчва често по БНТ. И би могъл да се види. В него покойната Весела Алексиева разказва, че когато арестуват Райко Алексиев от ДС един от агентите му заявява, че той не е публикувал негова карикатура. А Райко отговаря: „Ако беше хубава, щях да я пусна. Но сигурно не е била добра”.

Няма да се връщаме към това време, но за съжаление то все още не е отминало и сега като манталитет. И поводът ни е последният скандал около някои фалшифицирани произведения в столичната галерия „Структура”. Смятаме, че наистина има проблем, но той не е за да се хвърли на медийните лешояди една галерия, която опитва да наложи стандарти за съвременно изкуство. Независимо дали сме му пълни поддръжници или гледаме с лек скепсис към него в някои случаи. Написахме текст, в който някои ни обвиниха в поддръжници на фалшификати, а други намериха под вола теле и отрекоха правото ни да свързваме случая с други изложби. А в текста ставаше дума за това, че често скандалите отместват истинския разговор за критериите в изкуството. Няма да се оправдаваме, защото няма защо. Но все пак проблемът със свободата на словото и на изказа съществува. Той не е само от страна на политици, управленци и собственици на медии, а на обществен манталитет. Който не чува и не приема различно мнение от своето…

А колкото за изложбите, искаме да се върнем към една друга в СГХГ. И говорим за нея не защото сме „грантаджии” на общината, както пък имаше друго обвинение, а защото е стойностна и перфектна. Надяваме се, че тук няма фалшификати. Нарича се „Следите се губят” и е за Дружеството на южнобългарските художници (1912–1948). През 1912 г. в Пловдив се образува Дружество на южнобългарските художници, чиято история се разгръща в рамките на четири десетилетия, и по-точно до 1948 г., В състава на художественото обединение през години се включват повече от 160 автори. Немалка част от тях днес историците на изкуството и публиката определят като колоси в развитието на българското изкуство, а сред тях безспорно са имената на Антон Митов, Андрей Николов, Иван Лазаров, Златю Бояджиев, Васил Бараков, Давид Перец, Цанко Лавренов.

Реализираното проучване, продължило повече от пет години – издирването на първични документи и каталози, прелистените десетки хиляди страници на периодичния печат, разкрива и низ от имена – заслужено или не, забравени или изобщо незапомнени, на художници, добавящи непознати нюанси в знанията ни за историята на Дружеството на южнобългарските художници и българското изкуство въобще. Експозицията е опит да се въведат всички разкрити до този момент автори, свързани с Дружеството (редовни членове, извънредни и гости), като всеки от тях, където това е възможно, е представен с творба, която е излагал в рамките на изложбите на южнобългарските художници. Немалка част от следите на тези художници днес са изгубени – все още не са открити данни за тяхното раждане и смърт, а още повече техни творби, пише в анотацията за изложбата.

Тя проследява развитието на Дружеството през различните периоди на неговото съществуване. Поставени са акценти както върху предисторията на художествения живот в Пловдив, така и на отцепилите се от Дружеството в края на 20-те години автори, които образуват просъществувалата за кратко художническа група „Звено“. Не по-малко важен и интересен момент от изложбата е прочитът на историята на Дружеството в годините след 1944 г. Това е период, в който реставрирането на знанието за случилото се става все по-непостижимо.Изложбата се осъществява в партньорство с ГХГ – Пловдив и с финансовата подкрепа на Столична програма „Култура“. И екипът на изложбата, който не може да не бъде отбелязан:Аделина Филева – директор на СГХГ; Красимир Линков – директор на ГХГ – Пловдив. Изследователският проект е реализиран отПламен В. Петров – идея и концепция, Наташа Ноева и Николета Гологанова – куратори, Рамона Димова – систематизация и логистика, Илинка Чергарова – реставратор, Надежда Олег Ляхова – експозиционен дизайн и други от екипа. Защо говорим за тази изложба в края на този текст – защото е изградена впечатляващо и като визия, и като съдържание. Но за съжаление, едва ли ще предизвика такъв интерес, какъвто ако имаше скандал. Дано не сме прави! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[sashokostov]

Атанас Кръстев – възродителят на Стария Пловдив

Кръстев е роден на 17 септември 1922 г., завършва право. По неведоми пътища в началото на 1954 г. се озовава в отдел „Наука, култура и изкуство“ към Общинския съвет на Пловдив. Тогава се появява и прякорът, който буквално залепва за личността – Културата. По ирония на съдбата в началото колегите ползват прякора с ирония – заради неугледния външен вид на новопостъпилия служител. 

Едва ли тогавашните му колеги са си представяли, че именно Културата ще допринесе толкова много за Пловдив. Кръстев носи гордо и друг прякор: „Кмета на Стария град“. През 1969 г. Начо се издига в кариерата, като става началник на управление „Старинен Пловдив“. Любовта и възрожденската страст, с която се захваща да облагороди и възстанови пространството между трите хълма – Небет, Джамбаз и Таксим тепе, с годините ще доведат до автентичния възрожденски квартал, който всички днес познаваме като Стария град. Архитектурно-историческият резерват приютява около 200 паметника на културата. В началото мечтата на Начо Старият град да изглежда по днешния начин е по-скоро химера. От архитектурните забележителности няма и помен, пловдивчани избягват тази част на града. Къщите са почти необитаеми, с изключение на няколко арменски семейства, които търсят накъде да избягат. В началото Начо почти не намира съмишленици – местните хора не виждат потенциала на квартала с неговата далновидност. Но с търпение и постоянство, стъпка по стъпка, Начо възвръща възрожденския блясък на къщите и показва скритото от руини и прах архитектурно богатство на света. Ако не беше той, може би вече нямаше да съществуват прекрасни къщи като Балабановата, „Хиндлиян“, „Недкович“, „Ламартин“ и още много други. За много кратък период начело с Начо са реставрирани цели 94 сгради, Старият Пловдив бързо излиза от пепелта на времето само за няколко години. И не говорим за проста реставрация, а за многопластов и съгласуван процес, с чиято помощ профанизацията на Стария град, от която Начо толкова се бои, е предотвратена. За основа на възстановяването служат фотографиите на архитект Христо Пеев, които той е правил без специална цел, а по щастлива случайност се оказват безценни. Координираната реставрация запазва духа и облика на града, той се превръща в място, където за 5 минути човек пътешества между векове и дори хилядолетия. От възрожденските къщи през Античния театър до останките на Небет тепе, представящи Пловдив като един от най-старите европейски градове. След векове, прекарани под земята, Античният театър възкръсва за нов живот през 1981 г. навръх 1300-годишнината на България. Едва ли ще е изненада, ако кажем, че именно упоритостта и ентусиазмът на Начо са движещата сила, съживила тази безценна сцена. Кръстев я определя като една от най-големите забележителности „не само на Пловдив, не само на България и не само на Балканския полуостров“. В това начинание той среща подкрепата на кмета Диран Парикян. Без да подозира за значимостта на предстоящата находка, градоначалникът се съгласява да разруши цяла улица и да срути 6 сгради на нея, за да може тя да бъде проучена. Смелостта на двамата е възнаградена, те помагат да се направи откритие, което се оказва със световно значение. Освен физическото възстановяване на старинния Пловдив не по-маловажно е вдъхването на живот на реставрираните сгради. Тази част от града се превръща не просто в архитектурен музей на открито, а в истинска душа на българската култура. Със своята харизма Начо събира повече от дузина изключително талантливи творци. Въпреки че нито рисува, нито пише, той е свързващото звено между актьори, художници, режисьори и писатели, които се озовават в Стария град. Започват редовно да се събират в къщата му на Небет тепе. От обезлюден квартал тази част на града се превръща в интелектуален център, включващ не просто изключително талантливи творци, но и страхотни чешити. Голямата слабост на „кмета“ са художниците. Негови най-близки приятели са Димитър Киров и Георги Божилов-Слона. Първият е приютен от Начо в къща в Стария град, защото няма къде да живее в определен период от живота си. Вторият се запознава с любовта на живота си покрай Кръстев. Друг негов приятел – Любомир Левчев, го определя така: „Да, той беше и си остана кмет на несъществуващ град, който дава приют на духовни хъшове.“ 200-годишната къща на Начо с изглед към целия град е убежище на много закъсали творци, любимо място за бохемски гуляи на компанията. В нея Йордан Радичков пише „Опит за летене“. Стефан Цанев казва: „Там горе, в „параклиса“ – в кулата над Античния театър, написах най-хубавите си неща.“ Трихълмието привлича и изявени чуждестранни творци – Габриел Гарсия Маркес, Алексис Вайсенберг, синът на Борис Пастернак и американският поет Уилям Мередит са малка част от световните величия, посетили Пловдив и оставили своите впечатления в книгата за гости, която днес е в къщата-музей на Начо, която продължава да бъде и галерия. Симпатията между художниците и Начо е взаимна – рисуват го на над 30 платна автори, сред които Златю Бояджиев, Димитър Киров, Жоро Слона, Светлин Русев, Николай Кучков, Борис Димовски, Иван Кирков. На гърба на портрета, нарисуван от Давид Перец, авторът пише: „Начо, ако трябваше да бъдеш измислен, нямаше да е по-сполучлива личността ти.“ Кръстев организира първата изложба в Стария град, като през 1967 г. в дома си излага 33 акварела на своя приятел Георги Божилов- Слона, а по-късно превръща къщата в първата частна галерия в Пловдив. Кръщава я „Червеното пони“, едноименната творба на Стайнбек е вдъхновила Димитър Киров да изобрази едно алено конче на оградата, а то донася името на галерията и днес може да се види там. Освен на споменатите художници колекцията включва картини и на други видни автори като Енчо Пиронков, Йоан Левиев, Димитър Казаков – Нерон, Христо Стефанов, Георги Баев, Иван Кирков. Сериозни усилия той посвещава на каузата да събере творчеството на Златю Бояджиев в постоянна експозиция. Борбата продължава 19 години, докато избраната от Начо къща е предоставена, а градската управа осигурява друго жилище на обитателите. Въпреки че не всички платна остават в Пловдив, Начо сравнява щастието си в деня на откриването с чувството, което е изпитал при откриването на Античния театър. Начо Културата си отива от този свят на 25 ноември 2003 г. До последния си ден запазва този младежки плам, който се е въплътил завинаги в атмосферата на Стария град. Заедно с него си отива цяла епоха. Златното време, изпълнило възрожденските къщи с живот, „Червеното пони“ с приятелство е отминало, но то все още може да се усети във въздуха.* Обявен е за почетен гражданин на Пловдив през 2002г.** След смъртта на Начо Културата през 2003 г. площадът пред Балабановата къща получи неговото име. Там през 2008 г. бе поставен и паметник на човека, превърнал Стария град от архитектурен резерват, в духовен дом на творческата бохема от средата на ХХ век. ***

Кратки откъси от последните му интервюта, дадени за вестник “Марица”.**** „Излязох от казармата и започнах да си търся работа. Нямах никаква представа с какво ще се занимавам. Тогава срещнах Живко Белев и ме покани в своя отдел „Наука, изкуство и култура”. Това беше моят шанс.“ „За първи път стъпих в Стария град през януари 1954 година. Беше изключително студено и, честно казано, в началото не бях очарован. Сега, ако ме питате как се влюбих в това място ­ не знам. Стана някаква магия. Първото, което ми показа тогавашният музеен работник Любомир Петков беше червената стая в къщата „Недкович”.“ „Мечтая в началото на Стария град да бъдат представени в музейни експозиции на най-големите творци на Пловдив. Като тръгнеш, първо да разгледаш Златю Бояджиев, после Цанко Лавренов, да надникнеш в Градската галерия и накрая да се потопиш в света на Георги Божилов-Слона.“ (Начо ��еализира тази идея.) „През дългите нощи в болницата започнах да връщам лентата назад, да записвам спомените си на касети. Вадя и снимки от онези времена. А моята къща е музей, съхранил много спомени. Ще я запази такава и наследникът ми Явор.“

Още: Филм на БНТ за Начо Културата „Умно Село - ЧОРБАДЖИ НАЧО НА СТАРИЯ ГРАД“

Източници: * bulgarianhistory.org ** Райчевски, Г., Петко Петков „Пловдивските почетни граждани“, Пловдив, 2006г. *** kmeta.bg **** plovdivguide.com

Целта на нашата самоинициатива „Лицата на Пловдив - он-лайн изложба“ е да ни подсети, че от незапомнени времена Пловдив ражда, приютява, вдъхновява не един и двама, живеещи чрез красотата на изкуството. Благодарение на тях, градът и животът ни днес са по-красиви! Ние искаме да припомним техния принос за това! Отворени сме към всякакви предложения!!! Благодарим!

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Красивият път на сефарадската песен

„От Толедо до Пловдив. Пътят на еврейската сефарадска песен”. Един уникален спектакъл завладя публиката в театралната зала на НБУ. Изграден върху малко познати любовни градски романси, на езика, съхранен отпреди 500 години – ладино, в майсторската обработка на акад. Николай Кауфман. Съчетани в обща линия, в сложна хармонична сплав: музика, театър, мултимедия. Автор на сценария, режисьор и изпълнител е Ева Волицер.

Сцената е подредена в очакване. Вдясно столове и пюпитри, пред които ще седнат трима музиканти, за да оживят пространството с музикален пролог. „Сефарад“ на древния език иврит е страната Испания, а пришълците от онези далечни места са наречени „сефаради“, което би могло да се преведе и като „испанци“. Векове наред тези пришълци от католическия Запад носят генетичния спомен за своята далечна иберийска прародина, като продължават да говорят на нейните наречия, да пеят песните и да разказват на децата си приказки от времената и на езика на Сервантес. Този език, като малък самотен сал, люшнат сред разбунения туркоезичен, елински и славянски океан, оцелява и до днес, векове след онази юнска нощ на 1492-ра.”

снимка - Симон Варсано

Пътят е започнал. Ева Волицер вече е разказала за него така артистично, че историята се е вплела в предстоящия спектакъл.

Чуй звъна на моята китара,

чуй, прекрасна, за болката в песента ми.

Обработките на всички романси запазват автентичната им красота, а поетичните текстове в тях преливат от едно настроение в друго. Наслагват се в нишката на пътя. Подкрепени от стилна и оригинална мултимедия. Дали е Цанко Лавренов, Ел Греко, Модилиани, Шагал, или просто звездно небе – картините в голям мащаб органично се вплитат в сценичното действие, превръщат се в изображение на песента, на нейния смисъл, емоция, настроение. Едва забележимо раздвижени (анимация – Елена Ванева), те оживяват без да се накърнява надвременната им статичност. Така съществуват в сегашния миг – и винаги. В някаква метафизична реалност.

В два през нощта ще отпътувам

със всички приятели.

Покрай твоя прозориц ще мина

свирейки на мандолина.

снимка - архив на спектакъла - НБУ

Особено силен е мизансценът с играта на сянката върху червено пано – ярко открояваща се, веднъж дублираща движенията на актрисата, веднъж сама, уголемена. В чувствения си танц черният силует нараства, заема пространството, гори в любовен плам. Пластиката на ръцете изразява страдание, стремеж към нещо, към някого – в неистовото желание на душата да постигне любовта си.

Елате, приятели, в черно да се облечем,

че душата ми ще отлети,

преди времето й да дойде.

Танцът, красноречив, театрален, прониква в дълбочината на песента (хореография – Татяна Соколова). Пределно разширявайки разказа в нея, той го превръща в реално преживяване. Нищо в танците не се повтаря – всяка песен има свое движение, своя пластичен изказ. А песните са изпълнени от Ева Волицер с плътен, топъл тембър, който разкрива индивидуалния им характер. Музикално, с отработен детайл. В съпровод на великолепни инструменталисти – триото Явор Желев – флейта, Виделин Джеджев – цигулка, Христо Нейчев – акустична китара. Те свирят на сцената, напомняйки ни за домашните концерти, за серенадите на влюбените младежи. И какъв синхрон в спектакъла – в движение, звук, пластика, образ, слово! Ева Волицер говори, пее, танцува, играе … С няколко щриха представя разказа – на една песен – и на всичките заедно. На техния път. Пътят на сефарадските евреи – той сякаш най-ярко се очертава в любовния романс: чувственост, нежност, страст, болка – тъй силна, че „води до смъртните дни“, самоирония, жизненост, стремеж към красота. Тук се разкриват обичаите, тук е животът на длан. „Звезда“, „Анжела“, „В два през нощта“, „Старият съпруг“, „Мушон“, „Капризната дъщеря“ – всяка от четиринайсетте песни е преведена на български, поетичният текст проговорен – със смели, открояващи се интонации, с ясно послание.

снимка - архив на спектакъла - НБУ

Цветовете на сцената, подбрани от авторката на декори и костюми Яна Дворецка, носят удоволствие за очите. Цари вечерна атмосфера – нощна лампа, кресло, спуснат шал; дълбоки тонове, нюансирана светлина. Знаците на условността могат да отправят зрителя под луната, покрай прозореца на любимия, у дома в усамотение и размисъл … Знаците – по пътя на асоциативността те могат да изградят цялостната картина на преживяването. Леко, с усмивка, ще прозвучи: „Мамо, не искам дебел мъж, / защото в леглото ще прилича на мечка. / Мамо, не искам слаб мъж,/ защото в леглото ще прилича на котка. / Ах, какво ще правя, какво ще правя / с толкова капризна дъщеря.“. Или: „Мушон го взех, / Мушон го оставих, / Мушон го държа в ръцете си. / Мушон ще го взема и за ръцете и за краката! / Ах, Мушон, / търся те и не те намирам – / за да се любим.“ Но ще чуем и дълбоката лирика: „Ти си живата звезда, / която се спуска към мене. / Дойде да ме вземеш/ и да ме обгърнеш / в своите прегръдки.“

Ева Волицер в спектакъла - снимка Симон Варсано

Впрочем песните са разделени в три дяла, от инструментални интермедии, според своя характер. Финал е прочутата „Алелуя“ от Ленард Коен, изпълнена на английски. „От Толедо до Пловдив. Пътят на еврейската сефарадска песен.“ Това е спектакъл, който се помни. Който може да се връща в съзнанието. Предстоят още представления – проектът е част от програмата на Пловдив 2019 – Европейска столица на културата. Предстоят нови вълнуващи срещи, при които творци и зрители ще бъдат в единство. При които перфекционизмът и професионалното майсторство ще получават овациите на публиката. Пътят продължава …

Текст: Александра Ивойлова

Снимки: Симон Варсано и архив на НБУ