#Хари Арабян

[vprki]

Борис Данаилов: Скулптурите на Хари Арабян са като изваяни от стихии

 „Бидейки утвърден автор, Хари Арабян представя нови творби с пословичното за него високо качество и завладяваща сила в галерия „Нюанс“. Скулпторът е майстор на сложно организирана художествена материя, която обхваща разнообразни материали - камък, метал, стъкло, кост, както и комбинации между тях.“ Пише във въведението си към експозицията на талантливия автор изкуствоведът Борис Данаилов.

И продължава: “ Същевременно той внася пластическа категоричност и ясна форма в разработката на сюжетни линии свързани с митологията, библейските притчи или интерпретации на теми извлечени от работи на Брьогел или Симоне Мартини. И този път, защото това е третото представяне на Арабян в галерията „Нюанс“, той завладява зрителя с творби, които изглеждат като самородни късове първична материя, сякаш изтръгната от недостъпното, познато само на твореца място.

Скулптурите на Арабян имат категоричността на знак предопределен да устои на времето, защото изглеждат като изваяни от природни стихии. Към това трябва да добавим и търсещия дух на един творец, който експериментира неуморно и смайва окото на зрителя с новите си пластични предизвикателства - една област, в която той е безспорен лидер. Категоричната скулптурна пластичност, разнообразните материали, дълбочината на тематичните прозрения се спояват от мощната авторова енергия – Арабян, сякаш, работи в духа японската традиция кинцуги - събирайки различия, от които създава неповторима, органична цялост.”

Хари Арабян, Лили Владимирова и Борис Данаилов на откриването на изложбата в галерия "Нюанс"

Галерия „Нюанс“ представя за трети път скулптора  Хари Арабян в изложба с лаконичното заглавие „Скулптура“. Разпознаваем с работата си със стъкло и метал, неговият характерен стил и неповторимите му технически възможности му позволяват да създава обекти от на пръв поглед неопитомяеми материали.

Припомняме, че първата изложба на Хари Арабян във великолепното пространство на галерия „Нюанс“ бе през декември 2019 година озаглавена „Стъкло и метал”. Тя бе представена с много емоционален текст от проф. Десислава Минчева. Цитираме част от словото ѝ тогава, което тя ни предостави.

“Сегашната изложба показва таланта на Хари в цялата му широта – от владеенето на формата до владеенето на материала. Експозицията ни дава възможност да видим и експеримента, и онези овладени в дълбочина възможности, до които не всеки достига. Смея да кажа, че начинът, по който той прави стъкло е нещо ново, защото въпреки дългогодишните традиции в тази област, Хари успява да му добави своята неподражаема чувствителност.

Неговите обекти са напълно разпознаваеми и издигат материала до неподозирани нива. Във всяка негова скулптура или предмет (правя уговорката, че това съвсем не са просто предмети, но скулптурата си е чиста скулптура!) има фантазия и изтънченост, има култура и емоционалност, има безусловна красота и най-важното – дух! Хари живее в село Ичера / на 26 км от Сливен - б.р./. Там е домът му, който реално е ателие. Там е пещта, която при първото пускане подпали покрива, там са купищата инструменти, хълмовете от стъкло в двора, навесът с домати, камината и дивата котка Алиса. Там всеки ден е ден за работа. Той живее така, както май всеки художник би искал. Отдели се съвсем съзнателно и от София, и от Бургас, неговия роден град. И мисля, че не сгреши особено. Там в селото всичко, абсолютно всичко зависи единствено от него и от никой друг. В Ичера Хари успя да съчетае напълно занаята с изкуството. Там откри своето място в крехкия и примамлив свят на стъклото, там откри и онези невидими сребристи нишки, които го водят безпогрешно. Ако не естетизираш духовността тя става проповед. Ако успееш – направил си произведение на изкуството. Хари може това! Всичко, което е създал е не просто красиво, а има душа.“ /Целия текст може да прочетете тук/.

Втората му изложба „Тишина“ в галерия „Нюанс“ бе през ноември 2022 година. Експозицията представяше скулптури, които разкриват различните свойства на стъклото, както и експерименти с материали като кост, метал и различни техники за “опитомя��ане” и третиране на различните медии. По този повод тогава Хари Арабян сподели: “Стъклото за мен е разкошен материал, защото той позволява колкото детайл, толкова и общи планове, колкото някаква крехкост в обработката, толкова и някаква плътност в полировката. Прекрасен материал, който е и с цвят, а със своята плътност дава много възможности. Аз се опитвам да го работя ту като камък – слепвам стъкла, изчуквам ги буквално с отбивача, с шила, където трябва шлайфам, където трябва оставям фактура или го лея като бронз. Просто стъклото е материал, който предполага богат език, фактура, подобна на базалт, на оникс.”

Никола Енев на изложбата на Хари Арабян

Всички изложби  на скулптора ни изпълват с радост от творчеството му и заедно с това ни разкриват емоцията на автора като артист – съзидател на изящество и хармония. В този контекст бе и представянето на откриването на сегашната му експозиция от Борис Данаилов. Публикуваме го почти без редакция не само, защото носи познание, а и заради вълнението на изкуствоведа от поредната среща с изкуството на Хари Арабян.

„Тук има предмети, които поразяват със своето изящество и предизвиканото у всеки зрител желание да ги притежава. Подобно нещо може да бъде отнесено и към работите му, които са в сферата на скулптурата и точно това е интересното, защото той съчетава една скулптура, която е класическа като форма и разбиране, но много често използва за нейното извайване стъклото като материал. Скулптурата е класическа форма на изява, която обичайно това, което среща зрителя е повърхността на скулптурата, е основното за автора. Какво има вътре в самата скулптура, няма никакво значение. Обикновено има една много обикновена конструкция, която крепи външната форма. Когато прави скулптурата от стъкло нещата стоят доста по-сложно – защото стъклото е прозрачно и освен всичко друго трябва да си правиш сметката, че вътре не можеш да сложиш някакви кълчища и да ги затвориш по такъв начин, че отвън да не си личи.

Тук това нещо отсъства и към него трябва да добавя и още нещо – технологията на стъклото рязко се отличава от технологията на леенето на метала. Металът, добър, лош, притежава определени качества, които стъклото няма. То трябва да изстива понякога със седмици, има вътрешни пукнатини. Винаги можеш да се издъниш със стъклото, но Хари има една забележителна търпеливост и също така много внимание към обработката на формата. Той прави скулптура и много често я прави от стъкло, съобразявайки се със спецификата на този материал.

По отношение на тематичните му търсения, те са разнообразни – и класически, и внимателно разработени, и дълбочинни като философия и като начин на мислене. Неслучайно той се изявява като художник в тази галерия, която прави чудесни из��ожби. Въпреки тези класически основания отново и тук той ни среща с няколко работи, които като ги види човек ахва! Как може да бъде направено това!

Имам предвид и онзи торс, който посреща зрителите, няколко от главите – изпипана работа. Малко са хората, които могат да направят подобно нещо. Много съм щастлив, че се познавам с Хари и, че мога от време на време да присъствам и говоря на неговата премиера.

И накрая ще кажа и още нещо, което е много важно – той работи в една почти непозната посока - традиционното кинцуги – възстановяване на предмети по начин, който ги възвръща не само като форма и конструкция, но и добавя ново и допълнително качество в онзи предмет, който е бил счупен или по някакъв начин разрушен. Трудно е да се каже дали техниката идва от Китай или Япония, но все пак, японците са най-големите майстори. И тук той предлага няколко високотехнологични опити в тази сфера. Неговото кинцуги е истинско. Казвам истинско, защото истинското кинцуги означава предметът да бъде счупен. Който не вярва, че предметите, които той събира отново, защото са счупени да дойде и да види – зад мен има един торс, който специално може да бъде погледнат как е бил счупен и след това е сглобен. Пак изпипана работа! Той се опитва да обединява различни светове. Световете на технологията, световете на изкуството. Неговото вътрешно Аз, вътрешното му чувство – всичко това от кинцуги до…се появява по един забележителен начин. Каква е спойката в това негово кинцуги – това е неговият талант, това е неговото злато и ние трябва да му бъдем благодарни…“

Изложбата продължава до 9 февруари, не я пропускайте!

Хари Арабян е завършил Националната художествена академия, специалност скулптура при  проф. Любен Прахов през 1992 г. Има много самостоятелни изложби както в България, така и в чужбина. Негови творби са притежание на Националната художествена галерия, частни колекции в България, Европа, Америка, Канада.

Хари Арабян

През годините е работил с различни материали – камък, керамика, но за стъклото казва, че има една друга плътност и магия, която го привлича. Той е автор на паметника, изграден в памет на жертвите от арменския геноцид пред храма „Сурп Хач“ в Бургас, както и на скулптурата в Морската градина, която е знак на признателност към българския народ от арменската общност в Бургас. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Много топлина в изложбата на Хари Арабян в „Нюанс”

Изложбата „Стъкло и метал” на скулптора Хари Арабян беше открита в столичната галерия „Нюанс”. Но някак си зад това студено заглавие не се усеща емоцията на скулптора, а още по-малко на човека, който го представи – художничката проф. Десислава Минчева. Тя е била до Хари през годините, но продължава да отделя личното от професионалното. Знаем, че Авето, както я наричат приятелите, пише прекрасно за художниците, но този път нейните думи при откриването на изложбата, която продължава до 17 декември, бяха наистина вълнуващи и ги публикуваме изцяло.

Познавам Хари вече 36 години, не е малко! Както се казва, били сме заедно и „в добро и в зло“! И вероятно така ще бъде до края. Може би ще ви се стори странно, но помня първите му рисунки (честно казано – не бяха гениални), помня всички дълги години (8 на брой), в които той кандидатстваше в Академията, после учи и завърши скулптура и направи първите си работи като художник, помня и първите „бижута“, които ми подари и които бяха стотинки, оставени на релсите, та като мине трамвай да ги сплеска в необичайна форма, помня как направи двата паметника в Бургас, помня как започна дългия му път в опитомяването на галванизацията, ваните с киселина в една мизерна кухничка, уроците по химия, помня и как започна историята със стъклото. Помня всичко!

И сега наистина съм щастлива да видя и да усетя, че този труден път не е бил напразно! Всъщност знам, че така е трябвало да стане, защото истински красивите неща са винаги изстрадани!

Сегашната изложба показва таланта на Хари в цялата му широта – от владеенето на формата до владеенето на материала. Експозицията ни дава възможност да видим и експеримента, и онези овладени в дълбочина възможности, до които не всеки достига.

Смея да кажа, че начинът, по който той прави стъкло е нещо ново, защото въпреки дългогодишните традиции в тази област, Хари успява да му добави своята неподражаема чувствителност. Неговите обекти са напълно разпознаваеми и издигат материала до неподозирани нива. Във всяка негова скулптура или предмет (правя уговорката, че това съвсем не са просто предмети, но скулптурата си е чиста скулптура!) има фантазия и изтънченост, има култура и емоционалност, има безусловна красота и най-важното – дух!

Хари живее в село Ичера. Там е домът му, който реално е ателие. Там е пещта, която при първото пускане подпали покрива, там са купищата инструменти, хълмовете от стъкло в двора, навесът с домати, камината и дивата котка Алиса. Там всеки ден е ден за работа. Той живее така, както май всеки художник би искал. Отдели се съвсем съзнателно и от София, и от Бургас, неговия роден град. И мисля, че не сгреши особено. Там в селото всичко, абсолютно всичко зависи единствено от него и от никой друг. В Ичера Хари успя да съчетае напълно занаята с изкуството. Там откри своето място в крехкия и примамлив свят на стъклото, там откри и онези невидими сребристи нишки, които го водят безпогрешно.

Ще си позволя да цитирам себе си от един стар текст, защото в него е казано всичко, което бих искала да споделя с вас и днес. Наречен е „Извън времето“.

Ако не естетизираш духовността тя става проповед. Ако успееш – направил си произведение на изкуството. Хари може това! Всичко, което е създал е не просто красиво, а има душа.

Най-трудно е да напишеш за хора, които познаваш добре. Опитваш се да се абстрахираш от неща, които са самата им същност, въобразявайки си, че правиш умна редакция  и на себе си, и на обекта… Решаваш да подходиш рационално и към творчеството на Хари, но веднага разбираш, че не можеш да подминеш нито Армения с източната й сантименталност и трагизъм, нито личната биография и душевност на автора, нито нищо. Защото това, което той, Хари, прави е като автопортрет.

Неговите форми са усложнени, неочаквани, с лабилни оси, огънати стъкла (няма никога прави линии), с богати орнаменти (плетеници от метал), с уникалност, екзотични добавки (Мексикански седеф), с цветове на вино и море…

Светът на предметите на Хари е един примамващ лабиринт, откъдето само импровизацията, фантазията и неосъзнатите ти вътрешни пориви могат да те изведат. Събрани накуп са като извадени от пещерата на Аладин! Това усещане за скъпоценност контрастира с ателието, където те биват създадени. По-добре е да не влизате изобщо там. С леки подобрения в Ичера, но въпреки това покрито с ужасен зеленикав прах, прах навсякъде, без край, ��аслоен безвъзвратно по всичко материално, включително по автора си. Достатъчно е да видите ръцете на Хари и ще разберете (евентуално и приблизително) как се постига това хем топло, хем дистанцирано сияние… За ваните с димяща киселина, клокочещи като подземни казани за грешници не ми се говори… В приказките магьосници с виолетови плащове правят чудеса с един замах на пръчицата си. Магьосничеството на Хари се състои в работа по цял ден. Всичко си има цена, уви.

Би ми се искало да кажа много неща, но все пак ще си наложа известно въздържание. Може би е жалко, защото телеграфният стил не подхожда на Хари. Това, което той прави, би трябвало да бъде съзерцавано по-дълго, с не много силна музика, дим от цигара, скъп коняк в някоя от неговите чаши, в добавка няколко прашинки, плуващи в светлината на лампата… Нужно е спокойствие…

Хари е изтъкан от колебания и противоречия. Не е лесно да разбереш кой е. Слава Богу, някой му е отредил да бъде художник и това го спасява от вътрешния му хаос, а и от външния.

Една моя приятелка ми каза веднъж, че разпознава мигновено кое е изкуство, ако поиска да го притежава. Е, значи в тази зала всичко това, което е излязло от сърцето и ръцете на Хари е изкуство!

А както казваше баща ми – „Който има очи ще види!“

Благодаря на Хари! И на вас за търпението!

P.S. Това бяха думите на Десислава Минчева при откриването на изложбата в галерия „Нюанс”. Попитахме Хари дали е знаел какво ще каже Авето. Той се усмихна, каза: „не знаех” и добави, че е очаквал критика. Но това e в сферата на шегата. Така че, вижте изложбата… ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Балетът като личен храм или изложбата на Десислава Минчева в галерия „Нюанс“

Тялото като храм на танца – така може да бъде озаглавена изложбата на художничката Десислава Минчева, професор и преподавател В НХА. Но тя е избрала скромното и лаконично „Балет“ за прелестната си експозиция в столичната галерия „Нюанс“.

Но зад това „Балет“ в прекрасните картини на Десислава Минчева се крие един мечтан свят на съвършенството, какъвто може да даде танцът с магията си да обладае тялото и духа. В анонса си към изложбата от галерията дават своята интерпретация: „Не за първи път художничката се среща с тази тема. Изследването е дългогодишно и задълбочено. През откраднатите в междучасията минути за бързи рисунки на принцеси и балерини, до една покана от посланик Джеймс Пардю за участие в изложба на тема “Балет”. Следват многобройни посещения в операта и наблюдавани репетиции. Във времето ѝ позират прими като Диляна Никифорова. Оставя и палци, изстрадали по световните сцени, които художничката рисува и чрез похватите на живописта увековечава, иначе краткия живот на сценичното изкуство. Подходът към темата е с огромно възхищение от страна на Десислава Минчева. Балетът винаги е възприеман като нещо свръхкрасиво, но реалността се крие зад абсолютната красота, а тази изложба �� истина - вдъхновена и реализирана благодарение и на примата Марта Петкова, но не идеализирана - изкуството е нещо повече живота.“ Тук не бих се съгласила, но това е друга тема…

От изложбата "Балет" в галерия "Нюанс"

В тази изложба на Десислава Минчева се потапяш в неземната красота на изяществото, което може да сътвори балетът и балерината. И изведнъж, независимо от годините ти да сбъднеш в пространството на галерията, сред нейните картини, детската си мечта – да си балерина, почти въздушно създание, което може да постигне с тялото и емоцията си на фона на прекрасна музика невероятното. Не случайно в експозицията е отделено много особено място на пачките. Не могат да се отделят от балерината. А те могат много да разказват, но не могат…В красивите пантофки, всъщност, се крие много болка от окървавените пръсти, от загърнатите с лейкопласт рани, но това няма значение. Важен е балетът, изяществото не само на сцената, но и в дългите репетиции, без изящните ефирни облекла, а в трикото до стената пред огледалото. Там се усъвършенстват балерините с хиляди пъти повтаряне на важни движения, известни с френските си наименования. Художничката ни разказва красивата история на балета чрез изяществото на балерината – ефирната сценична дреха, очите ѝ, моментите на обличането, на събличането, висящата балетна рокля, палците и очите. Останалото е светлина и въображение.

От изложбата "Балет" в галерия "Нюанс"

В този контекст думите на Десислава Минчева с�� сложни за разгадаване за непосветения. “Тази изложба не е критически реализъм. Това, което ме заобикаля аз го живея.Но това, което искам да рисувам е една по-хуманистична и естетична гледна точка”. Така гледа на света не само на балета Авето, както я наричат приятелите.

За Десислава Минчева изминаващата 2021 година беше много специална. Тя стана носителят на Националната награда за живопис „Захарий Зограф” за 2020 г., която ѝ беше връчена на 14 май в Градската художествена галерия в Самоков, където беше експонирана и нейна изложба. Дни преди Великден Десислава Минчева заедно със скулптора Хари Арабян откриха съвместна си изящна изложба „Светлини“ в столичната галерия „Контраст“. Великолепие на талант и мисловност, които в светлите дни около Възкресението ни дариха с радост, мъдрост и духовност, от които в сложното ни и не рядко враждебно време могат да ни извисят. Така, както го може само изкуството. А по повод изложбата проф. Аксиния Джурова написа тогава:„Светлината като въздуха е невидима. „Самотност трябва, за да грееш“, беше писал в „Сън за щастие“ преди столетие Пенчо Славейков. Самотност трябва и, за да усетиш и уловиш светлината, която прошарва гънките на дрехите, скрива се в сенките на драпериите, в браздите на времето по лицето в пастелите на Десислава Минчева“.

От изложбата "Балет" в галерия "Нюанс"

По повод шейсетата годишнина на Десислава Минчева преди пет години поканихме един от най-близките ѝ колеги и приятели художника проф. Ивайло Мирчев да напише при нас за нея. Те са заедно от Художествената гимназия, после в първия клас на академик Светлин Русев, светла му памет, в НХА, сега водят като преподаватели заедно учебно ателие. Ивайло написа тогава: „Бяхме мъжки клас - 12 млади, нахакани и не особено благовъзпитани мъже и три момичета. За нас тя беше Авето и така е до днес. Спечели ме, защото беше сдържана, добре възпитана и високо образована. Общуваше свободно на три европейски езика от славянската, романската и немската езикови групи, свиреше на пиано, с други думи – поведение аристократично. Всъщност тя и така са държеше – топло, дружелюбно, не поставяше бариери. Лесно беше да се сприятелиш с такъв човек. Авето е искрен, верен и все така щедър приятел. Освен чувствителен човек Десислава Минчева е прекрасен художник. Последователна и безкомпромисна във възгледите си, тя е своеобразен контрапункт на всичко, което се случва в съвременното ни изкуство“.

Ивайло Мирчев и Десислава Минчева, снимка: Стефан Марков

Десислава Минчева, както точно е написал Ивайло Мирчев е много щедър приятел и не само към колегите и студентите си. Нейната щедрост е преди всичко в човешката ѝ природа на духовно богат човек. Писала e за нас за изложби, за изяви на колегите си, но само когато вярва и е убедена. Били сме заедно на много изложби, тя държи да знае, да е в течение какво се случва в съвременното ни изобразително изкуство, но винаги държи и настоява и студентите ѝ да знаят, да разбират, да откриват, а не просто да са затворени академично в работното ателие на НХА. Това ме връща и към първия ни разговор с Десислава Минчева в дома, където е израсла и където майка ѝ Калина Тасева продължава да рисува, въпреки годините /на 5 юни 2021 навърши 94 години, да е жива и здрава/ и характерните не леки болежки за възрастта си. Отсъстваше баща ѝ Юлий Минчев (1923-2006), един от ярките ни графици и илюстратори��Попитахме тогава Десислава Минчева трудно ли се става художник, когато имаш родители художници. „Адски трудно”, отговори тя.

„Нашата работа си е трудна, така или инак, въпреки митологията, че художниците си стоят така и някак си се забавляват, докато рисуват. Но в моя случай си беше изпитание. Сега вече като минават толкова години, след като съм била дете, била съм ученичка, после студентка, и после някакъв прохождащ свободен художник уж, тия трудности ми се виждат страхотен плюс. Винаги съм имала някакъв коректив. Той идваше от хора, които освен, че дълбоко обичам, защото са ми родители, но и уважавам като автори. Разбира се, да отговориш на техните изисквания е чудовищна, непосилна тежест”, казва Десислава Минчева, която е изградила свой, различен като стилистика почерк от своята майка като живописец.

Десислава Минчева, снимка: Стефан Джамбазов

И добави тогава: „Първото нещо, което трябва да разбереш за себе си е ти кой си. Стил, тема, те не се избират просто защото сядаш и казваш един ден – искам да съм еди какво си, или не искам да съм еди какво си. То си идва някак си вътрешно, дълбоко, то е предопределено, стига да си наясно със собствените си разбирания, нагласи и така нататък. Имаше период, в който започнах да правя живопис, аз доста наподобявах нейните неща, особено в гимназията. После влязох в Академията, Светлин /акад. Светлин Русев, който е бил неин преподавател – б.а. /си беше наистина тогава в разцвета на силите и в интереса на тази работа – преподаването. И нещо почна да ми се обръща в главата. Кое е било осъзнато, кое не – н�� знам. Той е много взискателен, ама много, само хората, които са минали през тази мелница, знаят какво е това много. И после вкъщи си идвам и там другата страна на тоягата. Даже баща ми влизаше, ние работим с майка ми горе в ателието. И да видят какво прави детето – всеки си имаше своите съждения, корекции, съвети. Баща ми влизаше: тези крака на стола, къде е стъпил този човек, къде е този стол? Той имаше педантично чувство – всичко да е точно, ясно. Майка ми влизаше: каква е тази боя, цвят. Аз много се ядосвах и после като ми мине ядът се опитвах да разбера какво мислят всички тези хора за това, което съм направила. И до ден-днешен аз държа на мнението на малко хора, ама тия малко хора не се промениха кой знае колко през годините”, призна преди години проф. Минчева.

Връщам се към тези наши разговори с нея за „въпреки.com”, където могат да се прочетат в годините, защото на откриването на изложбата ѝ в галерия „Нюанс“ си споделихме балетните ни въжделения като малки момичета. Забележителните ѝ родители от рано разбрали къде и е силата – в художеството. Е, и моите са били наясно, че не съм за балерина…Докарах го до пърхаща с крила ластовичка във френската забавачка и клечаща сред гората гъбка в първи или втори клас. Но преди още да ходя на училище мама ме заведе на генерална репетиция в Националната опера на „Лебедово езеро“ на Чайковски, когато в ролята на Одета/Одилия беше знаменитата ни прима балерина Люба Колчакова /1927-2012/. Бях зашеметена. После мама като журналистка в националното радио, единствено тогава трябваше да си свърши работата. Беше ми досадно да я чакам на един стол и хукнах из операта. Разбира се, се загубих, но където влизах все бяха репетиционните зали на балета…Влюбих се в балета, в танца, завинаги.

От изложбата "Балет" в галерия "Нюанс"

И сега тази изпълнена със светлина, усещане за балета като съвършено изкуство изложба на Десислава Минчева въплъщава цялата красота на балерината, която постига невероятното с езика на тялото си. И тук припомням казаното за „въпреки.com” от хореографката, педагог и балетен критик Мила Искренова, според която балетът, танцът не е просто танц, а философия, начин на живот, усещане за собствената телестност като одухотвореност: „Танцът, за разлика от другите изкуства, от една страна е много материален, защото се изразява от човешкото тяло, което е най-първичният израз възможен. Той никога не може да стане толкова абстрактен като музиката или живописта. Но от друга страна посланията му са винаги в абстрактна форма. Няма думи, няма нищо осезаемо, няма образ, който можеш да класифицираш. Има образ, но той е в движение и много усложнен и в повечето случаи илюзорен”. А както знаменитата американска хореографка Марта Греъм /1894-1991/ казва, че танцът е практическа дейност на духа. Духът се осъществява на практика чрез танц.

Гостите и приятелите на изложбата в галерия "Нюанс", снимка: Стефан Марков

Тази мълчалива духовност на балета „диша“ в картините на изложбата с лаконичното заглавие „Балет“ на Десислава Минчева в галерия „Нюанс“. Прави го тихо, но всъщност, те завладява. Искаш да се потопиш в светлината и чувствителността на този свят, но той принадлежи на талантливата авторка, независимо, че тя ни дарява с него с щедростта си на творец.

Изложбата в галерия „Нюанс“ на Десислава Минчева продължава до 9 януари. Насладете ѝ се. ≈

Текст– Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, архив на галерия „Нюанс“ и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Светлините на Десислава Минчева

Забележителната художничка и преподавател в НХА проф. Десислава Минчева е носителят на Националната награда за живопис „Захарий Зограф” за 2020 г., която ще ѝ бъде връчена на 14 май в Градската художествена галерия в Самоков, където ще бъде експонирана и нейна изложба.

Дни преди Великден Десислава Минчева заедно със скулптора Хари Арабян откриха съвместна си изящна изложба „Светлини“ в столичната галерия „Контраст“. Великолепие на талант и мисловност, които в светлите дни около Възкресението ни дариха с радост, мъдрост и духовност, от които в сложното ни и не рядко враждебно време могат да ни извисят. Така, както го може само изкуството. Публикуваме пълния текст за изложбата на проф. Аксиния Джурова, куратор на експозицията. Той въвежда в пространството вдъхновяващо и превежда нас, зрителите, да се потопим в красивия свят на талантливи творци и техния диалог в изкуството.

„Светлината като въздуха е невидима. Какво тогава обединява живописта на Десислава Минчева и стъклопластиките на Хари Арабян? Опитът да уловят нетленното? Може би. При Десислава то е в изпълнените с мистична светлина, спокойствие и тишина, вглъбени в себе си портрети и интериори, в трептенето на сумрака, в който потъват или се осветяват от свещта образите, при Хари Арабян то е в самоизваяните като че ли от светлината пластики, избягали от оптиката, с погълнатата и отразена в тях въздушност. Всеки от двамата автори върви по своя път, самотно навътре в себе си, спасявайки се от амортизацията на духовността и пълзящото стопяване на крехката индивидуалност. Така се постига свой собствен изказ и стил, покриващ възприетото от тях призвание на изкуството като своеобразно служение, посвещение. 

Картина от изложбата „Светлина“

„Самотност трябва, за да грееш“, беше писал в „Сън за щастие“ преди столетие Пенчо Славейков. Самотност трябва и за да усетиш и уловиш светлината, която прошарва гънките на дрехите, скрива се в сенките на драпериите, в браздите на времето по лицето в пастелите на Десислава Минчева; в състоянието на тъга в пластиките на Хари Арабян – в серията портрети, в безжизненото тяло на Спасителя при Свалянето от Кръста, в „Стъпките“ на Йоан Кръстител, в експресията на „Слепците“ по Брьогел и в полета на Нике. Светлината, тази невидима преграда между реалния и иреален свят, съпровожда пътя на двамата автори, за да ги обедини и раздели. Названието на тази необичайна изложба този път не дойде от куратора на изложбата. То бе подадено от участниците в нея и продиктувано вероятно от желанието и те да се опитат да проникнат, както много преди и сигурно и след тях, в извънизмеримия свят, да загърбят реалността и така да се докоснат до истинското призвание на изкуството – познанието извън рационалността.

Светлина преди Великден.“

Сега малко да се върнем във времето. Винаги сме държали във Въпреки да се проследяват историите на хората, за които пишем в контекста на изминалите години и сме „откривали“, като че ли, че случайности няма или са много рядко. През декември 2019 година Хари Арабян представи ярка и запомняща се изложба „Стъкло и метал“ в галерия „Нюанс“. Зад това уж, студено заглавие не се усещаше емоцията на скулптора, а още по-малко на човека, който го представи – художничката проф. Десислава Минчева. 

Десислава Минчева и Хари Арабян на неговата изложба в галерия „Нюанс“ декември 2019

Тя е била до Хари през годините, но продължава да отделя личното от професионалното. Знаем, че Авето, както я наричат приятелите, пише прекрасно за художниците, но този път нейните думи при откриването на изложбата, бяха вълнуващи и проникновени: „Познавам Хари вече 36 години, не е малко! Както се казва, били сме заедно и „в добро и в зло“! И вероятно така ще бъде до края. Може би ще ви се стори странно, но помня първите му рисунки (честно казано – не бяха гениални), помня всички дълги години (8 на брой), в които той кандидатстваше в Академията, после учи и завърши скулптура и направи първите си работи като художник, помня и първите „бижута“, които ми подари и които бяха стотинки, оставени на релсите, та като мине трамвай да ги сплеска в необичайна форма, помня как направи двата паметника в Бургас, помня как започна дългия му път в опитомяването на галванизацията, ваните с киселина в една мизерна кухничка, уроците по химия, помня и как започна историята със стъклото. Помня всичко! Светът на предметите на Хари е един примамващ лабиринт, откъдето само импровизацията, фантазията и неосъзнатите ти вътрешни пориви могат да те изведат. Събрани накуп са като извадени от пещерата на Аладин!“. Целия текст във „Въпреки.com” може да прочетете тук.

По повод шейсетата годишнина на Десислава Минчева преди пет години поканихме един от най-близките ѝ колеги и приятели художника проф. Ивайло Мирчев да напише при нас за нея. Те са заедно от Художествената гимназия, после в първия клас на ак. Светлин Русев, светла му памет, в НХА, сега водят като преподаватели заедно учебно ателие. Ивайло написа тогава: „Бяхме мъжки клас - 12 млади, нахакани и не особено благовъзпитани мъже и три момичета. За нас тя беше Авето и така е до днес. Спечели ме, защото беше сдържана, добре възпитана и високо образована. Общуваше свободно на три европейски езика от славянската, романската и немската езикови групи, свиреше на пиано, с други думи – поведение аристократично. Всъщност тя и така са държеше – топло, дружелюбно, не поставяше бариери. Лесно беше да се сприятелиш с такъв човек. Авето е искрен, верен и все така щедър приятел. Освен чувствителен човек Десислава Минчева е прекрасен художник. Последователна и безкомпромисна във възгледите си, тя е своеобразен контрапункт на всичко, което се случва в съвременното ни изкуство“. Целият текст във „въпреки.com” може да прочетете тук.

Десислава Минчева, както точно е написал Ивайло Мирчев е много щедър приятел и не само към колегите и студентите си. Нейната щедрост е преди всичко в човешката ѝ природа на духовно богат човек. Писала e за нас за изложби, за изяви на колегите си, но само когато вярва и е убедена. Били сме заедно на много изложби, тя държи да знае, да е в течение какво се случва в съвременното ни изобразително изкуство, но винаги държи и настоява и студентите ѝ да знаят, да разбират, да откриват, а не просто да са затворени академично в работното ателие на НХА. Така заедно с нея и мощна студентска група тръгнахме заедно на 17 октомври миналата година за Арт център „Дрен“, където се откриваше изложба в творческата база „Овчарника“ в село Дрен, където живее и работи прекрасният скулптор проф. Емил Попов. Беше прекрасна и красива есен, а мястото, Емо, поколенията му ученици и приятелят му скулпторът Васил Симидчиев на всички ни направи деня изключителен, от тези, които остават за цял живот. Авето ме хвана за ръката и двете обходихме Овчарника на Емил Попов…За него може да прочетете във „въпреки.com” тук.

А после цялата ескадра от коли със студенти и ние, водени от Десислава Минчева и скулптора Кирил Матеев отпрашихме за Благоевград, където в Градската галерия имаше изложба на забележителната художничка Калина Тасева, майката на Авето. Младежите трябваше да я видят, да я докоснат не става само с албумите или отделни картини в различни галерии…Това ме връща и към първия ни разговор с Десислава Минчева в дома, където е израсла и където майка ѝ Калина Тасева продължава да рисува, въпреки годините /на 5 юни ще навърши 94 години, да е жива и здрава/ и характерните не леки болежки за възрастта си. Отсъстваше баща ѝ Юлий Минчев (1923-2006), един от ярките ни графици и илюстратори…

Десислава Минчева, Калина Тасева, Сандро Арабян в галерия „Арте 2017

Попитахме тогава Десислава Минчева трудно ли се става художник, когато имаш родители художници. „Адски трудно”, отговори тя. 

„Нашата работа си е трудна, така или инак, въпреки митологията, че художниците си стоят така и някак си се забавляват, докато рисуват. Но в моя случай си беше изпитание. Сега вече като минават толкова години, след като съм била дете, била съм ученичка, после студентка, и после някакъв прохождащ свободен художник уж, тия трудности ми се виждат страхотен плюс. Винаги съм имала някакъв коректив. Той идваше от хора, които освен, че дълбоко обичам, защото са ми родители, но и уважавам като автори. Разбира се, да отговориш на техните изисквания е чудовищна, непосилна тежест”, казва Десислава Минчева, която е изградила свой, различен като стилистика почерк от своята майка като живописец. 

И добави: Първото нещо, което трябва да разбереш за себе си е ти кой си. Стил, тема, те не се избират просто защото сядаш и казваш един ден – искам да съм еди какво си, или не искам да съм еди какво си. То си идва някак си вътрешно, дълбоко, то е предопределено, стига да си наясно със собствените си разбирания, нагласи и така нататък. Имаше период, в който започнах да правя живопис, аз доста наподобявах нейните неща, особено в гимназията. После влязох в Академията, Светлин /акад. Светлин Русев, който е бил неин преподавател – б.а. /си беше наистина тогава в разцвета на силите и в интереса на тази работа – преподаването. И нещо почна да ми се обръща в главата. Кое е било осъзнато, кое не – не знам. Той е много взискателен, ама много, само хората, които са минали през тази мелница, знаят какво е това много. И после вкъщи си идвам и там другата страна на тоягата. Даже баща ми влизаше, ние работим с майка ми горе в ателието. И да видят какво прави детето – всеки си имаше своите съждения, корекции, съвети. Баща ми влизаше: тези крака на стола, къде е стъпил този човек, къде е този стол? Той имаше педантично чувство – всичко да е точно, ясно. Майка ми влизаше: каква е тази боя, цвят. Аз много се ядосвах и после като ми мине ядът се опитвах да разбера какво мислят всички тези хора за това, което съм направила. И до ден-днешен аз държа на мнението на малко хора, ама тия малко хора не се промениха кой знае колко през годините”, призна проф. Минчева. Целият разговор с нея и майка ѝ Калина Тасева във „въпреки.com” може да прочетете тук.

45 години след наградата „Захари Зограф“ (1976) за Калина Тасева сега я получава Десислава Минчева. Журито, с председател проф. Аксиния Джурова и членове носителите на награда “Захарий Зограф” Станислав Памукчиев и Захари Каменов, председателя на СБХ Любен Генов, изкуствоведа Борислав Китанов, галериста Иво Масларски и кмета на Самоков Владимир Георгиев, след обсъждане на номинациите на Румен Жеков, Атанас Парушев, Долорес Дилова, ��асил Стоев и Десислава Минчева се обедини с наградата да бъде удостоена проф. Минчева. По статут Община Самоков дава грамота, 4 хил. лв. и статуетка на патрона на наградата, изработена на скулптура Георги Чапкънов. 

Картини от изложбата „Светлина“

Миналата година Любен Генов обяви, че по решение на УС на СБХ, те отпускат 1000 лв. към наградата. Националната награда „Захарий Зограф“ е награда за живопис, учредена от Съюза на българските художници през 1972 година. Сред носителите на наградата са Светлин Русев, Найден Петков, Калина Тасева, Стоян Сотиров, Александър Поплилов, Ванко Урумов, Дечко Узунов, Иван Димов, Тома Върбанов, Стоян Венев, Димитър Киров, Атанас Яранов, Атанас Пацев, Георги Божилов, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Петър Дочев, Стоян Цанев, Йордан Кацамунски, Магда Абазова, Емил Стойчев, Румен Скорчев, Любомир Савинов, Анета Дръгушану, Чавдар Петров, Захари Каменов, Веселин Начев, Динко Стоев и други – все знакови имена в българското изобразително изкуство

След 15 години прекъсване, преди шест години, община Самоков отново възстанови една от най-престижните награди за пластически изкуства, носеща името на големия възрожденец Захарий Зограф. За българския художник наградата Захарий Зограф е мярка не само за най-високи творчески постижения, но преди всичко възможност за съизмеримост с трайните и непреходни духовни истини. Една съизмеримост, която бележи и пътя, и проблемите, и вълненията на няколко генерации български художници.

Всъщност развитието и постиженията на българската живопис са материализирани чрез автори и произведения, без които трудно можем да си представим историята на българската пластическа култура през последните 50 години. При всички обществено-политически, икономически и естетически превъплъщения на родния духовен живот, самоковската колекция от картини на носители на наградата е запазила своята артистична свежест, емоционална дълбочина и нещо, не по-малко важно – времето като че ли е работило за техния траен духовен живот. Благодарение на статута на наградата и на едно високо култивирано отношение община Самоков днес галерията в град Самоков разполага с произведения на автори, които в по-голямата си част са характерни за най-добрите традиции на българската живопис и в истинския смисъл са класика и като духовна мярка, и като стилистика, и като неповторим индивидуален принос. Заедно с това тази колекция е показателна от една страна за уважение към творческата различност и от друга – за една висока мярка, която организаторите са успели да запазят и пренесат през времето. Нещо повече – във времето, което хаосът в ценностната система е по-голям от всякога – наградата Захарий Зограф е един от малкото острови на духовно спасение и мярка за трайното и вечното в живота на изкуството. 

Картина от предстоящата изложба на Десислава Минчева в Градската галерия в Самоков

В изложбата в Градската галерия в Самоков  традиционно се експонират творби на наградения художник. Десислава Минчева е решила да представи свои пейзажи – друга нейна творческа страст в прекрасната ѝ живопис.≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Личен архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Много лично за фотоизложбата на Сандро Арабян „В началото“

„Не всеки има шанса да стане част от чудото на сътворението, но аз го получих!", казва Сандро Арабян за трите месеца, прекарани с фотоапарат и професионална медицинска екипировка в родилната зала на „Майчин дом".

Фотографският проект „В началото“ приключва точно преди епидемията от ковид-19 и преди всички ограничения, дистанциране и в крайна сметка промяна в поведението и разпоредбите за достъп до болниците. Сандро става свидетел на близо 70 раждания, всичко в родилната зала се случва много бързо и той приема предизвикателството да превърне репортажната фотография в изкуство. Това е краткото въведение към фотоизложбата в галерия „Райко Алексиев“. Но тя е явление не само според мен, със смелостта и таланта на нейния създател - много млад човек. Ще ме извините – при това мъж. Като жена родила две деца, знам, че актът на раждането е много личен, женски, откакто свят светува. Но Сандро прави от този най-съкровен за жената момент в живота ѝ изкуството, изкуството на раждането на живота. 

Ние, тук по нашите земи така сме приели да не говорим за интимното в дълбочината му, в страстите ни, в демоните ни, скрити в нас. На себе си дори не го признаваме. Страхуваме се, най-вече от себе си. Както е казано в старите книги – човек се ражда и умира сам с болка. Сандро за първото ни доказва, че човек се ражда с любов и грижа и тръгва към света. Този път не е лесен, но това е друга тема. Но всички сме били това малко беззащитно създание, излязло на бял свят от уюта на майчината си утроба с вик и желание да диша и да се справя. А какво съдбата или личният избор след време на това прелестно създание (всички бебета са прекрасни) е сложна и съвсем не еднозначна тема за обсъждане. И Хитлер и Сталин, както и масови убийци и изверги са били такива нежни, борещи се въздух новородени бебенца. Това са просто моите размисли на възрастна жена с опит и познание за света и за човека. 

Но не това занимава и вдъхновява авторът, занимава го тайнството на началото, когато започва животът. Животът е единствен и неповторим за всяко човешко същество. А Сандро Арабян споделя: „В началото“ е най-незабравимият фотографски проект, по който съм работил. Той ме върна там, откъдето бе започнал и моят живот – болница „Майчин дом“. Не всеки има шанса да стане част от чудото на сътворението, но аз го получих! За да заснема подобно нещо, се наложи да се потопя в един различен свят, изпълнен с множество неизвестни и куп трудности. Естетиката, с която се сблъсках, беше напълно различна от всичко познато, емоциите също. Станах свидетел на първите глътки въздух на между 60 и 70 бебета и първите им срещи с техните майки. Надявам се да съм успял да уловя поне малка част от това, което видях и усетих! Никога няма да забравя чувствата в очите на майките, щастието и надеждите им, когато за първи път зърнат своите рожби. Видях олицетворението на най-чистата любов – майчината. Видях и в истинския смисъл на думата как започва животът – нещо безценно!

Професионализмът на лекарите и свободата, която ми дадоха, ми позволиха да заснема кадри, за които само съм мечтал. Още едно нещо, без което нямаше да се справя, беше пълното доверие, което получих от майките. Така се доближих до абсолютната любов и пълната невинност.“ Какво повече! 

И аз да допълня отново като лични познание. Най-добрата приятелка на майка ми, светла ѝ  памет, беше проф. Веселина Главанакова, гинеколог. Всичките ѝ научни трудове са на базата на целия ѝ  професионален живот в родилното отделение. Създала е такива в различни градове на България, а и в бедни страни на Африка, като Етиопия, например. Двете са учили заедно от първи клас до края на гимназията и останаха най-близки до края на земния си път. А д-р Главанакова от дете казвала, че ще стане акушер-гинеколог. Говорили сме си много за нейната изключителна професия. Тя обожаваше работата си в родилното отделение, включително в годините в Майчин дом, където Сандро е снимал. Много пъти д-р Главанакова споделяше, че въпреки дългогодишния ѝ опит за нея винаги остава чудо всеки нов живот, който е поела в ръцете си тя или нейните колеги. А и някакво тайнство, което медицинската литература не може да разгадае. За нея, както казваше тя всяко раждане е различно и неочаквано и като емоционални моменти не само за майката. 

А Сандро Арабян е усетил това чудо на живота и ни разказва за него не само като прекрасен фотограф, но и като изследовател на емоциите и състоянията на майките, на лекарските екипи и малките създания. За всички е различно – щастието на майките, въпреки болката, за тях тези моменти остават завинаги и никога няма да се разделят с тях, дори когато бебета са пораснали момчета и момичета. Съсредоточените лекари, акушерки, медицински сестри, за които  радостта да поемат първи новия живот е преживяване над професионализма и добре свършената работа.  

А за бебета срещата с първата глътка въздух, вероятно, се помни от всички хора дълбоко в подсъзнанието, както и усещането колко сме били желани, обичани, чакани  още от утробата на майките си. Знаят го и майките и татковците…Всичко това по свой си начин присъства в огромните фотографски платна на Сандро в пространството на галерия „Райко Алексиев“, винаги гостоприемна за големите формати.

Тук искам да отворя една скоба, все пак, провокирана и от експозицията. Може би съм от онова поколение, възпитано да гледа на раждането като на най-личния акт в живота на майката. Тя и лекарите, а за бабите ни – тя и акушерката и най-много някоя близка жена…А вече по света много често присъства и бащата. У нас това е изключение, доколкото знам. Моето внуче се роди в Берлин и заедно с майка му беше и баща му. Тя после сподели, че той много ѝ е помогнал. Казват, че мъжете се ужасявали от раждането, дори и на собствените си деца. Не искам да звуча апокалиптично, говорейки за това, но поне статистически е така. С тази своя изложба, с преживяното месеци в родилната зала на „Майчин дом“ Сандро Арабян развенчава този, засега, почти неопровержим мит. И то по много красив начин с всяка своя работа, а със сигурност много от направените от неговите фотографии са останали извън изложбата, защото подборът е бил много прецизен за него и като артист. Това не са просто забележителни фотографии, а са художество, вдъхновено от самия живот и неговото начало.

Преди години разговаряхме за „въпреки.com” със забележителните ни художнички Калина Тасева и проф. Десислава Минчева – майка и дъщеря. Разговаряхме с Авето, както я наричат колегите и приятелите в родния ѝ дом, където е израсла в столичния квартал „Лозенец” и където продължава да живее майка ѝ, известната художничка Калина Тасева, която макар и, че на 5 юни т.г. навърши 94 години продължава да рисува (в момента до 3 август в галерията на НБУ UniArt e eкспонирана нейна изложба, където са изложени и най-новите ѝ работи – б.а.). А край нея винаги освен дъщеря ѝ е и любимият й внук Сандро Арабян. Юлий Минчев, съпругът на Калина и баща на Десислава, също художник, един от най-изявените български графици е починал преди 15 години, но все пак е винаги в спомените на съпругата, дъщерята и внука. Разговорът във  „въпреки.com” може да прочетете тук. 

Тогава Калина Тасева сподели за дъщеря си, че нейното развитие върви различно като художник, което е най-правилно. „Не можеш да се движиш по пътя на родителите си, даже внук ми, още малък беше, ученик и казва – не, няма да стана художник, петият няма да бъда. Баща му Хари Арабян е скулптор“. За него във „въпреки.com” може да прочетете тук. Калина допълни за внука си, че е завършил фотография и прави великолепни снимки и двамата с майка си ходят да снимат. 

Портрет на Сандро Арабян нарисуван от Десислава Минчева

В неформален разговор с Десислава Минчева по повод настоящата изложба на Сандро тя сподели, че той имал специална връзка с дядо си. Когато Юлий Минчев починал през 2006 година внукът му бил на 18 години, първа година студент. Тази загуба го променила, пораснал. Сега му е тежи, че все се разбирали с дядо му да отидат да снимат, а така и не успели. „Надявам се, че баща ми отнякъде е вижда изложбата на Сандро и е доволен…“. С тъга казва Авето. 

Сандро Арабян е завършил бакалавърска и магистърска степен по фотография в Нов български университет. Магистър по фотография и дизайн е и от  Elisava Barcelona school of engineering. Има самостоятелни и групови изложби още от студентските си години, някои от тях общи със семейството му от великолепни творци. Самият той носи доброта и щедрост към хората и не е ��транно, че майките, лекарите са го приели и са се съгласили да снима в родилното отделение на болница „Майчин дом“. Повярвали са му да документира толкова интимни моменти, а той им се отблагодари по невероятен начин със забележителната си изложба „В началото“. ≈

Изложбата продължава до 15 юни в галерия „Райко Алексиев“ 

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Сандро Арабян и Стефан Джамбазов