#изобразителноизкуство

[vprki]

Критичен поглед: Има ли измъкване от Мъртвото вълнение?

Художникът Илиян Лалев е особена фигура в днешната картина на изобразителното ни изкуство. Различен е, не се притеснява да изрази несъгласието си, често дори скандализира някои художнически среди, без да се вълнува от последствията. За него е важно да бъде верен на себе си и като творец, от няколко години и като куратор и преподавател във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“.

Но вгледате ли се в картините му откривате душевност, емпатия, болка, любов. Зад това, уж, според някои, агресивно поведение и безапелационност живее и твори талантлив и чувствителен човек. Може би, парадокс, а може би не. В изложбата му „Мъртво вълнение“ – графична живопис в столичната галерия „Стубел“, сякаш е закодирана тайната му за борбата с личните му демони. Има куража да го покаже по своя си талантлив път, а зрителят може само да гадае или интерпретира, според собствения си личен опит. За нея Илиян пише и я обяснява в своя си стил на недоволен от света, което е лична позиция, която не може да не бъде уважавана, най-малкото заради смелостта на автора.

„Мъртво вълнение“ е изложба - метафора, отражение, художествена рефлексия, инспирирана от настоящата действителност. Изложбата не претендира за философски анализ на "вечните ценности" чрез "богатия пластичен език на живописта", а се опитва да насочи вниманието ни към онази настояща социална проблематика, която наричаме "тук и там - сега", чиято диалектика се основава на тежки социални противоречия, съзнателно отказвайки се от възможната привилегия да ги прелива, омекотява, синтезира. Напротив, изложбата има за цел да подчертае тези противоречия не само като избира да изобразява диаметрално противоположни символно социални образи (Голфър/Косач, Голфърка/Малката сметосъбирачка), използвайки прийоми на изразните средства на рисунката като "тежък" графичен контур и живописно „петно“ и достигайки до още едно, макар и формално, но търсено противоречие -  оксиморона "графична живопис". 

“Бране на нарциси”

"Мъртво вълнение" е изложба, която отразява: Не хармоничното, Не удобното, Не успешното, подчертава иронично както Не случилата се, въпреки многото очаквания и вълнения, мечтана социална промяна (Бране на нарциси, Мигранти), така и обречеността на "правилната" инертна позиция - да се пуснем по течението, като единствен начин да се измъкнем от  "Мъртвото вълнение" (Събирачи на опиум, Мъртво вълнение, Дилър, Букет за мама).“.

Всъщност има ли хармония? Какво са удобствата – уреден бит или? Какво е успехът, ако се стремиш да се развиваш с всички рискове да направиш грешната стъпка и да се отзовеш отново на дъното с камъка пред теб, който ще се търкулне надолу миг преди върха, към който се стремиш? Въпроси, въпроси…Без отговор, но занимаващи ни непрекъснато при условие, че не сме от самодоволните. Е, ако си чувствителен дори до агресивност доволството не ти е познато. Все размисли, породени от изложбата на Илиян Лалев. Тя провокира към това, независимо, че част от картините познаваме и сме ги съпреживявали, но винаги е различно, защото времето и пространството вече не са същите и не могат да бъдат.

“Мъртво вълнение”

Илиян Лалев завършва през 1987 година НХА в класа на професор Найден Петков. От средата на 90-те години участва активно в процесите, свързани с осъвременяването на българското изкуство и в частност на живописта. Лалев се основава на тезата за равнопоставеност на ��зразните средства като функция на идеята на творбата и в противовес на апологетите на теорията, че съвременното изкуство е „отхвърлило четките и боите“.   Автор е на множество изложби (инсталации, пърформанси, акции), голяма част от които със социална и политическа насоченост, като: аудиовизуалната 

(1998), пърформанса L’ protest pour l’ protest (2013), акцията Не на Подмяната, не на художествената олигархия пред СГХГ (2015).  В тази посока създава два Life art проекта – СДК I и II (следдипломни квалификации – треньор по бокс и готвач, видео, принт и редимейд), отразяващи въздействието на променящата се политико - икономическа инфраструктура върху културата в контекста на посткомунистическото общество у нас. През 2015 Илиян Лалев създава и е куратор на проекта Мащаби в..., който се оформя като единствения по рода си организиран форум за социално и политическо визуално изкуство у нас и има четири издания.    Има над 15 самостоятелни изложби, сред които: Подробности от интериора (1995, галерия Стълбата), При затворени врати (1998, галерия Райко Алексиев), Handmade (1999, ATA – Център за съвременно изкуство), Очакваме включване (2000, галерия Ирида), Пропусната възможност (2008, галерия Арт алея), Нарисувани наблюдения (2013, галерия Ракурси) и редица други.

“Събирачи на опиум”

Преди вече ��очти шест години Илиян Лалев беше куратор на изложбата  „Острови по течението” в столичната галерия „Райко Алексиев”. Забележителен проект, в който той беше събрал различни художници, с различен стил и медия, която използват. Но едно ги събира, каза тогава Илиян за „въпреки.com”: „Тези хора, според мен, са установени като острови в общото течение на изобразителното изкуство, а не като да речем полуострови”. 

А те бяха Андрей Даниел, Вихрони Попнеделев, Владимир Иванов, Станислав Памукчиев, Симеон Стоилов, Силвия Лазарова, Любен Фарзулев, Елена Панайотова, Коста Денев, Гълъб Гълъбов, Цветан Кръстев, Иван Костолов, Красимир Добрев, Красимир Карабаджаков и самият Илиян Лалев като куратор и участник. 

Тогава той се мотивира и защо е избрал да бъде куратор: „Наблюденията ми през последните 25 години, в които съм активен участник в художествения живот като че ли ме принудиха да започна да се занимавам с кураторство. Те някак нещата се обърнаха още през 90-те години. В смисъл през 70-те, 80-те години, когато един човек си беше узурпирал ролята и на куратор, и на изкуствовед – той откриваше изложбите, той ги закриваше, той ги аранжираше… Като че ли това натрупване след това изригна, кураторите станаха художници. Тоест изкуствоведите първо станаха куратори, след това станаха художници. Има много такива примери, няма нужда да изброяваме имена. Натрупванията спрямо художника бяха, че това е човек с първични жестове. Моят асистент - преподавател, от който не научих нищо ново казваше, че втората професия на художника била мълчанието. Тоест по някакъв начин имаше една парадигма, че художникът е човек занаятчия, който много-много не му мисли, но се изразява та�� чрез мазане и драскане. В този смисъл ние художниците станахме силно зависими от изкуствоведите – ако искат ще ти обяснят произведението, ако не искат – няма”. Целия разговор с Илиян Лалев може да прочетете тук.

През юни 2017 година той беше куратор и изложбата „Мащаб 1:1. Нов социален реализъм” в галерията на СБХ на ул. „Шипка” 6 в София, предизвикала много дискусии и нееднозначни оценки. Илиян винаги реагираше не само, за да бъде разбран и оценен. И отсече във „въпреки.com” по повод рецензия при нас на дебюта на млад автор при нас с рецензия за изложбата: „Всъщност в целия ми съзнателен живот съм избягвал колаборации с когото и да било, особено в областта на изобразителното изкуство, именно за да усещам истинското отношение към работата ми. Аз, обаче съм куратор на този проект и  трябва да защитя проекта, както  и участващите  в него!“ Такъв е Илиян Лалев – рисува, преподава, курира и не мълчи. Не са много хората, които отстояват позициите си. Дори и да не приемаш понякога реакциите му, не може да не уважаваш смелостта му, без страх и излишна куртоазия да се съобразява с общоприетото. Друга, важна тема е, че ние трудно приемане различното мнение, особено, когато коментираме изкуството. Илиян си позволява да е различен. Цената? Той си я знае…

“Мъртво вълнение”

Държа да припомня с днешна дата финала на презентацията му за проекта „Острови по течението”: „Доста често използвам литература като инспирация за ��аботите си. И този път стана така. Макар и само със заглавието. Сега  ще завърша негативно, както започнах, с цитат, който Хемингуей ползва в друга своя книга, на базата , на който тя е озаглавена:

„Никой човек не е остров затворен в себе си:

всеки е парченце от сушата,

частица от океана.

И една буца пръст да отвлече морето,

Европа се смалява,

тъй както ако нос е бил отнесен, или домът на твой приятел,

или твоят собствен.

Смъртта на всеки земен жител ме отслабва,

защото съм частица от човечеството.

Така, че никога не питай за кого бие камбаната:

тя бие за теб !”

(Джон Дън) 

В пространството на галерия „Стубел“ ще откриете талантливото амплоа на Илиян Лалев в красивия, тъжен свят на творбите му. Споделя ги. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов, архив на галерия „Стубел“, заснет от Антонио Георгиев -Хаджихристо

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Светлините на Десислава Минчева

Забележителната художничка и преподавател в НХА проф. Десислава Минчева е носителят на Националната награда за живопис „Захарий Зограф” за 2020 г., която ще ѝ бъде връчена на 14 май в Градската художествена галерия в Самоков, където ще бъде експонирана и нейна изложба.

Дни преди Великден Десислава Минчева заедно със скулптора Хари Арабян откриха съвместна си изящна изложба „Светлини“ в столичната галерия „Контраст“. Великолепие на талант и мисловност, които в светлите дни около Възкресението ни дариха с радост, мъдрост и духовност, от които в сложното ни и не рядко враждебно време могат да ни извисят. Така, както го може само изкуството. Публикуваме пълния текст за изложбата на проф. Аксиния Джурова, куратор на експозицията. Той въвежда в пространството вдъхновяващо и превежда нас, зрителите, да се потопим в красивия свят на талантливи творци и техния диалог в изкуството.

„Светлината като въздуха е невидима. Какво тогава обединява живописта на Десислава Минчева и стъклопластиките на Хари Арабян? Опитът да уловят нетленното? Може би. При Десислава то е в изпълнените с мистична светлина, спокойствие и тишина, вглъбени в себе си портрети и интериори, в трептенето на сумрака, в който потъват или се осветяват от свещта образите, при Хари Арабян то е в самоизваяните като че ли от светлината пластики, избягали от оптиката, с погълнатата и отразена в тях въздушност. Всеки от двамата автори върви по своя път, самотно навътре в себе си, спасявайки се от амортизацията на духовността и пълзящото стопяване на крехката индивидуалност. Така се постига свой собствен изказ и стил, покриващ възприетото от тях призвание на изкуството като своеобразно служение, посвещение. 

Картина от изложбата „Светлина“

„Самотност трябва, за да грееш“, беше писал в „Сън за щастие“ преди столетие Пенчо Славейков. Самотност трябва и за да усетиш и уловиш светлината, която прошарва гънките на дрехите, скрива се в сенките на драпериите, в браздите на времето по лицето в пастелите на Десислава Минчева; в състоянието на тъга в пластиките на Хари Арабян – в серията портрети, в безжизненото тяло на Спасителя при Свалянето от Кръста, в „Стъпките“ на Йоан Кръстител, в експресията на „Слепците“ по Брьогел и в полета на Нике. Светлината, тази невидима преграда между реалния и иреален свят, съпровожда пътя на двамата автори, за да ги обедини и раздели. Названието на тази необичайна изложба този път не дойде от куратора на изложбата. То бе подадено от участниците в нея и продиктувано вероятно от желанието и те да се опитат да проникнат, както много преди и сигурно и след тях, в извънизмеримия свят, да загърбят реалността и така да се докоснат до истинското призвание на изкуството – познанието извън рационалността.

Светлина преди Великден.“

Сега малко да се върнем във времето. Винаги сме държали във Въпреки да се проследяват историите на хората, за които пишем в контекста на изминалите години и сме „откривали“, като че ли, че случайности няма или са много рядко. През декември 2019 година Хари Арабян представи ярка и запомняща се изложба „Стъкло и метал“ в галерия „Нюанс“. Зад това уж, студено заглавие не се усещаше емоцията на скулптора, а още по-малко на човека, който го представи – художничката проф. Десислава Минчева. 

Десислава Минчева и Хари Арабян на неговата изложба в галерия „Нюанс“ декември 2019

Тя е била до Хари през годините, но продължава да отделя личното от професионалното. Знаем, че Авето, както я наричат приятелите, пише прекрасно за художниците, но този път нейните думи при откриването на изложбата, бяха вълнуващи и проникновени: „Познавам Хари вече 36 години, не е малко! Както се казва, били сме заедно и „в добро и в зло“! И вероятно така ще бъде до края. Може би ще ви се стори странно, но помня първите му рисунки (честно казано – не бяха гениални), помня всички дълги години (8 на брой), в които той кандидатстваше в Академията, после учи и завърши скулптура и направи първите си работи като художник, помня и първите „бижута“, които ми подари и които бяха стотинки, оставени на релсите, та като мине трамвай да ги сплеска в необичайна форма, помня как направи двата паметника в Бургас, помня как започна дългия му път в опитомяването на галванизацията, ваните с киселина в една мизерна кухничка, уроците по химия, помня и как започна историята със стъклото. Помня всичко! Светът на предметите на Хари е един примамващ лабиринт, откъдето само импровизацията, фантазията и неосъзнатите ти вътрешни пориви могат да те изведат. Събрани накуп са като извадени от пещерата на Аладин!“. Целия текст във „Въпреки.com” може да прочетете тук.

По повод шейсетата годишнина на Десислава Минчева преди пет години поканихме един от най-близките ѝ колеги и приятели художника проф. Ивайло Мирчев да напише при нас за нея. Те са заедно от Художествената гимназия, после в първия клас на ак. Светлин Русев, светла му памет, в НХА, сега водят като преподаватели заедно учебно ателие. Ивайло написа тогава: „Бяхме мъжки клас - 12 млади, нахакани и не особено благовъзпитани мъже и три момичета. За нас тя беше Авето и така е до днес. Спечели ме, защото беше сдържана, добре възпитана и високо образована. Общуваше своб��дно на три европейски езика от славянската, романската и немската езикови групи, свиреше на пиано, с други думи – поведение аристократично. Всъщност тя и така са държеше – топло, дружелюбно, не поставяше бариери. Лесно беше да се сприятелиш с такъв човек. Авето е искрен, верен и все така щедър приятел. Освен чувствителен човек Десислава Минчева е прекрасен художник. Последователна и безкомпромисна във възгледите си, тя е своеобразен контрапункт на всичко, което се случва в съвременното ни изкуство“. Целият текст във „въпреки.com” може да прочетете тук.

Десислава Минчева, както точно е написал Ивайло Мирчев е много щедър приятел и не само към колегите и студентите си. Нейната щедрост е преди всичко в човешката ѝ природа на духовно богат човек. Писала e за нас за изложби, за изяви на колегите си, но само когато вярва и е убедена. Били сме заедно на много изложби, тя държи да знае, да е в течение какво се случва в съвременното ни изобразително изкуство, но винаги държи и настоява и студентите ѝ да знаят, да разбират, да откриват, а не просто да са затворени академично в работното ателие на НХА. Така заедно с нея и мощна студентска група тръгнахме заедно на 17 октомври миналата година за Арт център „Дрен“, където се откриваше изложба в творческата база „Овчарника“ в село Дрен, където живее и работи прекрасният скулптор проф. Емил Попов. Беше прекрасна и красива есен, а мястото, Емо, поколенията му ученици и приятелят му скулпторът Васил Симидчиев на всички ни направи деня изключителен, от тези, които остават за цял живот. Авето ме хвана за ръката и двете обходихме Овчарника на Емил Попов…За него може да прочетете във „въпреки.com” тук.

А после цялата ескадра от коли със студенти и ние, водени от Десислава Минчева и скулптора Кирил Матеев отпрашихме за Благоевград, където в Градската галерия имаше изложба на забележителната художничка Калина Тасева, майката на Авето. Младежите трябваше да я видят, да я докоснат не става само с албумите или отделни картини в различни галерии…Това ме връща и към първия ни разговор с Десислава Минчева в дома, където е израсла и където майка ѝ Калина Тасева продължава да рисува, въпреки годините /на 5 юни ще навърши 94 години, да е жива и здрава/ и характерните не леки болежки за възрастта си. Отсъстваше баща ѝ Юлий Минчев (1923-2006), един от ярките ни графици и илюстратори…

Десислава Минчева, Калина Тасева, Сандро Арабян в галерия „Арте 2017

Попитахме тогава Десислава Минчева трудно ли се става художник, когато имаш родители художници. „Адски трудно”, отговори тя. 

„Нашата работа си е трудна, така или инак, въпреки митологията, че художниците си стоят така и някак си се забавляват, докато рисуват. Но в моя случай си беше изпитание. Сега вече като минават толкова години, след като съм била дете, била съм ученичка, после студентка, и после някакъв прохождащ свободен художник уж, тия трудности ми се виждат страхотен плюс. Винаги съм имала някакъв коректив. Той идваше от хора, които освен, че дълбоко обичам, защото са ми родители, но и уважавам като автори. Разбира се, да отговориш на техните изисквания е чудовищна, непосилна тежест”, казва Десислава Минчева, която е изградила свой, различен като стилистика почерк от своята майка като живописец. 

И добави: Първото нещо, което трябва да разбереш за себе си е ти кой си. Стил, тема, те не се избират просто защото сядаш и казваш един ден – искам да съм еди какво си, или не искам да съм еди какво си. То си идва някак си вътрешно, дълбоко, то е предопределено, стига да си наясно със собствените си разбирания, нагласи и така нататък. Имаше период, в който започнах да правя живопис, аз доста наподобявах нейните неща, особено в гимназията. После влязох в Академията, Светлин /акад. Светлин Русев, който е бил неин преподавател – б.а. /си беше наистина тогава в разцвета на силите и в интереса на тази работа – преподаването. И нещо почна да ми се обръща в главата. Кое е било осъзнато, кое не – не знам. Той е много взискателен, ама много, само хората, които са минали през тази мелница, знаят какво е това много. И после вкъщи си идвам и там другата страна на тоягата. Даже баща ми влизаше, ние работим с майка ми горе в ателието. И да видят какво прави детето – всеки си имаше своите съждения, корекции, съвети. Баща ми влизаше: тези крака на стола, къде е стъпил този човек, къде е този стол? Той имаше педантично чувство – всичко да е точно, ясно. Майка ми влизаше: каква е тази боя, цвят. Аз много се ядосвах и после като ми мине ядът се опитвах да разбера какво мислят всички тези хора за това, което съм направила. И до ден-днешен аз държа на мнението на малко хора, ама тия малко хора не се промениха кой знае колко през годините”, призна проф. Минчева. Целият разговор с нея и майка ѝ Калина Тасева във „въпреки.com” може да прочетете тук.

45 години след наградата „Захари Зограф“ (1976) за Калина Тасева сега я получава Десислава Минчева. Журито, с председател проф. Аксиния Джурова и членове носителите на награда “Захарий Зограф” Станислав Памукчиев и Захари Каменов, председателя на СБХ Любен Генов, изкуствоведа Борислав Китанов, галериста Иво Масларски и кмета на Самоков Владимир Георгиев, след обсъждане на номинациите на Румен Жеков, Атанас Парушев, Долорес Дилова, Васил Стоев и Десислава Минчева се обедини с наградата да бъде удостоена проф. Минчева. По статут Община Самоков дава грамота, 4 хил. лв. и статуетка на патрона на наградата, изработена на скулптура Георги Чапкънов. 

Картини от изложбата „Светлина“

Миналата година Любен Генов обяви, че по решение на УС на СБХ, те отпускат 1000 лв. към наградата. Националната награда „Захарий Зограф“ е награда за живопис, учредена от Съюза на българските художници през 1972 година. Сред носителите на наградата са Светлин Русев, Найден Петков, Калина Тасева, Стоян Сотиров, Александър Поплилов, Ванко Урумов, Дечко Узунов, Иван Димов, Тома Върбанов, Стоян Венев, Димитър Киров, Атанас Яранов, Атанас Пацев, Георги Божилов, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Петър Дочев, Стоян Цанев, Йордан Кацамунски, Магда Абазова, Емил Стойчев, Румен Скорчев, Любомир Савинов, Анета Дръгушану, Чавдар Петров, Захари Каменов, Веселин Начев, Динко Стоев и други – все знакови имена в българското изобразително изкуство

След 15 години прекъсване, преди шест години, община Самоков отново възстанови една от най-престижните награди за пластически изкуства, носеща името на големия възрожденец Захарий Зограф. За българския художник наградата Захарий Зограф е мярка не само за най-високи творчески постижения, но преди всичко възможност за съизмеримост с трайните и непреходни духовни истини. Една съизмеримост, която бележи и пътя, и проблемите, и вълненията на няколко генерации български художници.

Всъщност развитието и постиженията на българската живопис са материализирани чрез автори и произведения, без които трудно можем да си представим историята на българската пластическа култура през последните 50 години. При всички обществено-политически, икономически и естетически превъплъщения на родния духовен живот, самоковската колекция от картини на носители на наградата е запазила своята артистична свежест, емоционална дълбочина и нещо, не по-малко важно – времето като че ли е работило за техния траен духовен живот. Благодарение на статута на наградата и на едно високо култивирано отношение община Самоков днес галерията в град Самоков разполага с произведения на автори, които в по-голямата си част са характерни за най-добрите традиции на българската живопис и в истинския смисъл са класика и като духовна мярка, и като стилистика, и като неповторим индивидуален принос. Заедно с това тази колекция е показателна от една страна за уважение към творческата различност и от друга – за една висока мярка, ��оято организаторите са успели да запазят и пренесат през времето. Нещо повече – във времето, което хаосът в ценностната система е по-голям от всякога – наградата Захарий Зограф е един от малкото острови на духовно спасение и мярка за трайното и вечното в живота на изкуството. 

Картина от предстоящата изложба на Десислава Минчева в Градската галерия в Самоков

В изложбата в Градската галерия в Самоков  традиционно се експонират творби на наградения художник. Десислава Минчева е решила да представи свои пейзажи – друга нейна творческа страст в прекрасната ѝ живопис.≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Личен архив и Стефан Джамбазов